Прочетен: 1923 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 28.01.2013 23:44
Мили родители, близки и познати!
Вече изминаха цели три дни, откакто сме пристигнали в Австралия. Първият ни ден фактически премина изцяло в дълбок и летаргичен сън, а през другите имахме тичане по разни инстанции, магазини и пр. Забелязвам, че тук нещата не се вършат бързо, защото тъкмо сме тръгнали за някъде и пред очите ни изниква поредния шарен магазин, в който няма как да не влезем и надникнем любопитно или пък огромна стъклена витрина, пред която просто няма как да не се спрем и съвсем безплатно да поцъкаме с езици. А и като не сме ангажирани с конкретен час и време, шляенето ни по цял ден е абсолютно. По този интелигентен начин пък успяваме да спестим най-малко по едно ядене на обяд – като излезем в 09:30 след закуска и се прибираме чак в 18:30, убити от ходене и премалели от глад.
Транспорта й е скъп на тази държава, установявам – $7 струва един най-обикновен билет за трамвай, а около $3.50 – с намалението като социално слаби (каквито вече имаме честта и привилегията да бъдем и ние самите). Днес вече се регистрирахме в бюрото по труда като безработни, а след това ходихме да се запишем и в отдела за Социални грижи, от където ще ни изплащат двуседмичната дажба за оцеляване под формата на “безработица”…
Всъщност аз започнах разказа си от зад напред, защото днешните случки и събития са ми най-пресни. А иначе толкова много неща станаха за този така кратък период от време и натрупахме камара от впечатления, че като започна да връщам “лентата” назад разказвайки за всичко това, често ще ми се налага да правя и “стоп-кадър” за описанието на всеки отделен момент.
Така, да караме наред сега – пак днес се записахме и за курс по английски език. Насрочиха ни дата за официално интервю – 07 Декември от 18:30, на което ще ни преценят за какво ниво на обучение сме. Тук всички магазинери и хора с които случайно се заприказвахме по улиците казват, че говорим добре тъпият им и неразбираем език, но аз перфектно знам, че те го правят просто от внимание и състрадание, ей така – колкото да не ни обидят.
Днес, между тичането насам-натам като въртоглави, си купихме и фотоапарат “Olimpus” – по китайски лиценз, с корейска изработка на японска фирма. Общо взето марка “куче”, но струва $59 с филма (цветен на всичкото отгоре) и две батерии за вградената светкавица. В този фотографски магазин най-евтиният възможен апарат беше с цена $29, но той пък приличаше съвсем на играчка и така предпочетохме малко по-скъпият вариант. Между другото, тук черно-белите филми не са познати така на широко разпространение, както е у нас и вчера, като си купих цветния за $6.50, като жест на добра воля от моя страна поисках да оставя на продавача черно-белия си филм от “Вилия”-та като антика, обаче той великодушно ми го отстъпи да си го имам за спомен и не рачи да го приеме. Освен това, този вид филми са и значително по-скъпи (от порядъка на $20) и се използват предимно за художествена черно-бяла фотография, специални портретни снимки и т.н. Така че ние казваме “сбогом” на черния и белия цвят и се присламчваме към всички останали цветове на дъгата. Не виждам тук и филмите за нашата славна руска кинокамера 2 х 8S - изглежда че и те са изхвърлени вече от употреба (чудно ми е само, как е дръпнал тоя народ толкова напред, след като не са имали развито социалистическо общество и комунистическо управление. На някои места забелязах такива филми из вехтошарските магазини, обаче на втора ръка – даже и кинокамери имаше по $10, $25, $30, в зависимост от това колко са стари и запазени и в какво състояние се намират. Най-интересното обаче е, че тях никой не ги купува и така си стоят да събират пепелта по рафтовете – нямат ли си ентусиасти като нас, не мога все още да разбера?... Между другото, проявяването на един цветен филм и изваждането на 36 снимки с размер 9” x 14” струва някакви си $17. Пиша ви нарочно всичко точно и в цифри, за да видите в какъв рай попаднах, с нищожни финансови възможности за сега обаче!...
Ето че неусетно днешният ден мина - вече е 21:00. В България точно сега е 12:30 на обяд, но странно защо – на мене вече ми се затварят очите за сън…
24.11.1992. Вчера най-после успяхме да се наспим като хората след изморителното ни и изтощително пътуване - уморително не само като времетраене (над 30 часа), ами също от ядене и пиене, защото сменихме сума самолети и във всеки един ни даваха разни мезета и напитки. Нямаше летище по цялото трасе, в което да не пишках и самолет, в който да не аках – в по-луксозните дори по два пъти, но за това ще стане на дума по-после в изложението.
За първи път излязохме да се поразходим малко покрай нашата квартира. Тя е на тихо място - само на 30 минути път пеша от самия център на Аделаида, така наричаното “Сити”. Голяма е, удобна, но не е много хубаво обзаведена и това малко ме дразни. Всъщност има си всичко апартаментчето, ама аз нали не съм свикнал да имам само голи стени насреща си, та за това ми е трудно да ги гледам постоянно. Пък до 05 Март следващата година, до когато по план ще бъдем тук, все някак си ще изкарам, а после ще видим – това сега е най-белият ми кахър...
Вчера, както си вървим по пътищата прашни и нехайно блуждаем из сергиите и дюкяните (тук малко поизлъгах неволно: пътищата и тротоарите са им толкова чисти, че спокойно можеш да ги ближеш и да ядеш направо от тях) – та, гледаме насреща си един магазин за вещи от “втора ръка”, както се оказа впоследствие. Там имаше всичко, за което човек може да си помисли – мебели, мивки, бяла/черна техника, печки, хладилници, телевизори, железария, болтове, гайки, всякакви гвоздеи, винтове за дърво – абе всичко, без летящи чинии и космически совалки (обикновени обаче, дето си плюскаме в тях също се намираха, разхвърляни безпорядъчно по етажерките). Там намерих едно радио с часовник, като на леля Здравка – само за $10. Не му работел нещо часовника и за това било толкова евтино. Добре ама на мене нали това ми е баш по специалността; попитах веднага какво му има и магазинера каза, че не знае но ще ми го даде за $5, ако толкова много ми харесвало. Взехме го на часб – дори без по-нататъшен пазарлък, което в моя случай е задължително. На всичкото отгоре човека ни го пробва – работи си като ново, свири и пее, само времето дето не отчита. Казах на чорбаджията (италианец), че аз ще си го поправя, даже ако успея да го ремонтирам, ще мина на другия ден да му се похваля. Продавачът беше много любезен млад човек, роден тук, но баща му дошъл от Италия през далечната 1951. Заприказвахме се на най-общи теми, като предложи да ни посъветва за по-добро училище на Нени и въобще ако имаме някакви проблеми, да му се обадим за съвет. Изобщо всички без изключение а не само този човек, са много добре разположени към нас новопристигналите; личи им, че са честни и открити хора. Това са ми първите впечатления и се надявам да не греша. Е, то всяко стадо си има и мърша, но ние ще гледаме да се наредим при по-чистите овце...
Разбира се часовникът го оправих и днес ходихме пак до магазина, за да се похваля с моите изкусни технически умения и грамотност, като дори наивно си мислех, че момчето ще ми рече: “Ела да работиш за мен!” Е, да де - ама и не съвсем! Тук на никой нищо не му трябва. Казвам им, че съм машинен инженер, електротехник и че мога да върша всичко, от което имат нужда, но общо взето това е трудна и тромава работа... Както и да е - един ден все нещо ще започна, не е възможно пък да нямат и хич никаква работа, нали пък тогава трябва да измрат от глад...
Това, както вече разбрахте, беше по време на вчерашния ден - и понеже продължавам да карам отзад напред, сега ще ви опиша и първият ни ден на пристигането ни в Австралия…
Беше неделя - 22.11.1992, 06:30 сутринта, тукашно време. Сигурно до края на живота си ще има да я помня тази дата - нещо като повторен рожден ден или по-скоро някакво прераждане, от една форма на жалко съществуване в друга форма на малко по-сносен живот. След като два дена преди това се натоварихме от София за Франкфурт, от там ни поеха и ни хвърлиха в Бангкок, след което се прекачвахме и в Сингапур, та най-накрая кацнахме благополучно на летището в Мелбърн. Там се разиграха сценки от до болка познатият ни сюжет на традиционните митнически формалности: “Имате ли храна?” – НЕ! “Имате ли злато, пари, скъпоценности, наркотици, оръжие?” – на всеки въпрос НЕ и готово. Божичко, ами ако тези граничарски псета само бяха надушили щафетите ни с “Панагюрска” луканка тип “сабя” и шпековият салам “Ловеч”! Хайде “Копърка”-та и пастетите “Апетит” нямаше как да ги усетят през тенекията, обаче вече за 5-те ми кила ракия сигурно щяха и да ме обесят на някой семафор. Добре че животните са обучени да търсят бял прашец, бакпулвер, пудра захар и сода бикарбонат, та не им направи особено впечатление полу-гранясалият дъх на салама. Иначе за всичко друго си бяхме изрядни и уставни – толкова точни, че аз в живота си не помня някога да съм минавал граница, преминавайки от една държава в друга, с такава пословична бебешка чистота. То или ще са туби с бензин и пити кашкавал за Сърбия, или подкови със суджуци и лагери ще влачим в торбите си за Истанбул; че цигари “БТ” и “Стюардеса” ли не щеш за Румъния – списъкът ми дълъг и се чувствам малко неловко да го продължавам...
Съгласно брошурите на Емигрантския отдел и техните изрядни до педантичност наставления, на аерогарата трябваше да ни посрещне техен човек, да ни настани и т.н. Добре ама в ранната неделна утрин, да не е луд тоя някой да напусне постелите и топлия задник на жена си, че да хукне да се разправя с някакви проскубани и оглозгани емигранти. Естествено никой не ни чакаше на летището и ние напразно се озъртахме като мишки в трици, с надеждата да ни забележат или поне да направим някому впечатление, пък макар и лошо. За сметка на това ние успяхме да се справим достатъчно добре, особено благодарение на “брилянтният” английски на Женя и моите отчаяни жестикулации на невменяем психопат…
Така де с питане, де с мимики още в 07:50 хванахме някакъв по-ранен самолет за Аделаида вместо нашия, който беше в 08:40 съгласно графика и за който имахме билети. Едвам можахме да си изядем сервираната ни закуска (Господи, какво блаженство – малка нощна музика за свирещите ми от глад черва; най-сетне дадоха нещо ядливо: пържени яйца с бекон, една от любимите ми манджи…) и след около 40 минути полет бяхме вече тук. И на тази аерогара никой не ни чакаше, което си беше вече за притеснение, но този път ходих аз в информационната служба да разпитам кое-как и защо. Там хората нито мене разбраха какво им плямпам в ранните часове на деня, нито пък аз долових нещо от техните обяснения, макар че звучаха точно и ясно, също като от екран в киносалон. Явно че все пак сме възбудили нечий интерес, защото не след дълго жената на гишето започна да звъни по телефоните тук и там; каза ни още да чакаме на една купчина и да не се пръскаме из лабиринтите на летището, за да не ни събират после с милиция (тук, странно – на тези служби им викат “полиция”, не че с нещо са по-различни от нашенските милиционери).
Не се минаха и 10 минути - довтаса една друга жена, тя вече беше “наша”, от Международните Емиграционни служби, както се оказа впоследствие. Тази крехка и нежна женица ни пое от самите канапета, на които мълчаливо и безропотно седяхме и чакахме помощта, натовари ни в един фантастичен “Форд”-комби с борден компютър, в който ми имаше дори и трите имена по паспорт. После се появи и адреса, на който трябваше да ни откара. Изобщо лукс, бако – лукс и красота! Нашия малък бабин сладък Неничко само гледа, милият, всичките тези чудесии - мига на пресекулки и дълбокомислено мълчи. Той между другото, такъв ентусиазъм го гони и го е обзел, че най-дивашки вика по улиците, като че ли си е с вас на Стоевци или на лозето. Всичко което види и иска да го има – сега, веднага и за един ден; пипа наред каквото му падне. Доста му е трудно, когато излиза от детски магазин без да сме му купили нещо. Е, вече си има две нови колички – едната му я взехме от летището на Франкфурт докато чакахме, а другата му е от тук, но на него пак му се струва малко...
Иначе въпросната женичка, която ни посрещна, на пръв поглед не представляваше нищо особено. Общо взето метър на метър, с размери и външен вид на една много проклета милиционерка/регулировчик от ерата преди да монтират светофарите в Габрово. Нека ме прощава въпросната особа, но аз на нея доста отдавна й имам зъб, още от малък ученик в отделенията. Веднъж нещо се бях замотал с колелото и какво толкова й попречих не знам, че дойде и ми спадна гумите, та го тиках като гламав от пазара до нас. Дано все пак да е жива и здрава жената, защото аз никому нищо лошо не искам да се случва, а ако тук нещо споделям с вас – то е само в името на истината: цялата истина, колкото и гола да е тя. Точно тука обаче е мястото и в тази връзка аз непременно трябва да изясня нещо важно на читателите. А именно, че по това време, отдавна минало и вече полузабравено от повечето останали живи съграждани, в града ни такива регулировчици на иначе оскъдното движение от няколко “Москвич”-а и ГАЗ-ките на Съвета, бяха само две милиционерки - едната е тази описана по-горе и за която стана на дума преди малко, а другата… О-хоо, другата беше далече, ама мнооого далече над нея във всяко едно отношение. И по ръст, и по интелект вероятно, но най-вече по общото си физическо телосложение и обаяние. С нея да ме затворят в една килия – 3 дена и 3 нощи залък хляб няма да хапна, глътка вода няма да сръбна: все в очите ще я гледам! Ако пресметнем разбира се календарното време, за което сега с умиление си спомням, тази тогавашна хубавица може да ми бъде майка, а нищо чудно и баба. Но понеже аз тогава бях само едва прохождащ и съзряващ хлапак – мечтите ми поне не бяха забранени… Така че да не стане тук някаква грешка, а после да ме лазят плъховете в някое мрачно и влажно участъково мазе (затварям скобата на спомените и се връщам на действителността – простете за лиричното ми отклонение)…
Като слязохме значи от самолета - бяхме ни живи, ни умрели. Недоспали, с подути от продължителното обездвижване крака – абе, като изпаднали германци от руски плен. Какичката отвори задния капак на комбито и ми даде знак да си нанеса дисагите вътре. Обаче тези пусти войнишки чанти тежат, та не се отлепят от плочника. Аз понечих да ги вдигам - огънаха ми се пищялките. Тя като ме видя че съм такъв кекав и кашкавален, сграбчи торбите с две ръце и ги натика с коляно във фургона. После прасна вратата отзад да ги донамести и отиде да шофира. Получи се нещо подобно, както когато вкарват ковчег в катафалка, а пък той голям и не влиза целия - много беше забавно...
Така тази жена ни докара до квартирата, а пък тук вече ни пое друга (по-стройна от предишната, ако трябва отново да проявя долното си подсъзнателно въображение). Показа ни апартамента – влиза се от входа направо в една стая, която най-вероятно ще наречем всекидневна, хол или трапезария; от нея има коридор на буквата “Г”, по който се стига до основната спалня и други две стаи – едната е за Нени, другата за склад (в нашия случай). Там е и банята с тоалетната – малко по-малка от стаята на баба Фанче, щото ако се напия случайно, спокойно мога да си легна и да изтрезнявам на плочките пред мивката; насреща пък се намира кухнята с маса и столове за 6 души. В кухнята има печка, хладилник, шкафове, мивка – всичко; посуда, чаши и чинии. В банята има малка вана, пералня от рода на “Аурика”-та (полуавтоматична). Стаята на Нени и другата (килера) са с по две легла, скринове и гардероби. Спалнята е с двойно легло, тоалетка с огледало и гардероб, а в хола има диван, два фотьойла, масичка за кафе и друга с чекмеджета. Постлано е навсякъде с килимчета, но иначе пода на целия апартамент е покрит с едни пластмасови плочи, докато таваните са “пръскани през метла” (грапава мазилка). Стените не са измазани, боядисана е направо тухлата. Последните всъщност представляват големи бетонни блокчета, подобни на коминните тела които си знаем в България, но са гладки. Абе бива си я квартирката - ако си е моя, много подобрения могат да й се направят…
Спалнята има голяма тераса, а и другата голяма стая е с балкон. Цялата обитаема площ със сигурност има поне 80-100 кв.м. При случай ще го измеря – не че е чак толкова важно, но човек като скочи от гърба на едно краставо магаре в позлатеното седло на кон-бегач, някак си по-охолно се чувства изстрадалата му душа. Най-интересно беше, че Нени вече си имаше своя, отделна и самостоятелна стая и както той сам каза: нищо повече не го интересувало. Веднага започна да си я подрежда: количките, дрехите - много е щастлив.
Другото интересно нещо, което заварихме с нанасянето ни в квартирата беше препълненият с най-разнообразни храни хладилник в кухнята – нещо като мини-маркет! Всичко си имаме – като се започне от сол, оцет и олио, та се мине през ориз, домати, зеле, краставици, картофи, чесън; няколко консерви с домати за готвене, спагети, брашно, хлябове, за да се украси и допълни картината с кашкавал, наденици, меса, пържоли, пилешки боклуци (нали знаете, че не си падам твърде много по пилетата...); за завършек слагам зеления боб, малко грах и много други неща, които може и да съм пропуснал в навалицата! Като съдя по етикетите на отделните продукти, всичко изглежда смешно евтино. Месото, колбасите, шунки разни и т.н. са между $2.50 и $5-$6 за килограм. Олиото е $2.50 – 0.750 л. Изобщо – евтиния до шия...
Апартамента съдържаше още тоалетна хартия, прах за пране, Веро, гъбички и телчета за миене и пр. Всичко – освен закачалки обаче и заради това дрехите ни все още си стоят в торбите и из багажите. А - кафе, захар, мляко, конфитюр, бисквити – тези артикули ги бях забравил.
Тъкмо се бяхме настанили, подредили малко разхвърляните като бойно поле след разгром стаи и даже бяхме полегнали за творческа дрямка след обилния обяд – звъни се на вратата. То какъв ти обяд – за нас си беше чиста нощ, съгласно българските часови пояси, с които сме си свикнали, но тази тема ще я развивам по-нататък. Отваряме портата в просъница и посрещаме една млада и една по-възрастна жена. Младата от 6 месеца е тук с мъжа си и 4-годишно дете, а другата е местна - родителите й са българи, а тя самата родена в Австралия, но говори добре български. Научили, че са пристигнали нови български емигранти и искали да ни видят. Те донесоха още хляб, едни вълшебни кифлички и една торта, която Нени изяде вече и каза, че много приличала на бабината му Вескина - кафява, с много крем, шоколад и т.н. Така набързо се разсънихме и добре си побъбрихме с тези приятни хора и още от първия ден започнахме с посрещането на гости (това определено ми харесва). Разменихме си адреси и координати, та след време пак да се срещаме и виждаме с тях.
Ами това е в най-общи линии ситуацията около нас за сега. Бира и други напитки не се сервират и продават по заведенията на крак. За една бира трябва да обиколиш града – има специални магазини, “за бутилки” им казват. Там има всичко, но не са навсякъде. Една бира е около $1.40 – 0.375 л. Пакет от шест бири струва $8; 12 бири – $16, но 24 бири са само $24.50. Днес взех една каса, там има 24 броя - за по-евтино уж... По тази част на света е така – колкото по-много като количество купуваш, толкова по-евтино търговците ти го продават. Изобщо и тук всичко е сметки, пари, различни цени и т.н. Има скъпо, има и евтино - само трябва да знаеш къде да го търсиш…
Като стана дума за бира, та се сетих как онзи ден в Германия, на аерогарата във Франкфурт с Женя пихме по една бира за 90 лв. халбата (единичната бройка беше 6.00 DМ – като ги обърнеш по каспичанския курс, прави му сметката колко ни стъпи масрафът...). Там Нени яде торта, а пък мене ми стана смешно и чудно на самия себе си, та ударих още една халба за 90 лв – нека да се видим кои сме “богаташите”. Че то кой знае кога ще е другия път?...
А иначе летището е уникално с размери, разкош и всичко останало. Само там имаше човек от Емиграционната служба, който ни посрещна и ни упъти на къде е Австралия. От София потеглихме заедно три семейства – едно за Сидней, друго остана в Мелбърн и ние с назначение за Аделаида. Вечерта преди полета от Франкфурт за насам, една друга жена пък ни заведе до самолета, с който пътувахме. Германците са по-организирани от австралийците – чудно и странно защо…
Летателният апарат, с който се добрахме до австралийските брегове беше на Трудово-Производителната Кооперация (ТПК) “БОИНГ”, модел номер 747 – представляващ една летяща крепост с около 400-500 души на борда. Отстрани има две редици с по 3 седалки, а по средата друга редица с 4 седалки. Помежду са тесните коридорчета за количките с храната. А пък вътре цари един комфорт, едни видеоекрани вградени в облегалката на всяка седалка – не е за приказка. През времетраенето на пътуването се следят всички подробности на целия полет по трасето в общ план, след това го дават в увеличен мащаб по градове; същевременно показват височината на полета – 11,380 м над морското равнище, скоростта – 1040 км/ч и температурата отвън -53°C (на минуса отпред обърнахте ли внимание?...), без значение над Екватора ли прелиташ или над Тропиците. От София летяхме с 810 км/ч на около 9000 м при температура на въздуха -50°C. След Франкфурт първо кацахме в Бангкок, а после в Сингапур сменихме самолета. От там кацнахме в Мелбърн, а после с друг самолет, вече на вътрешните австралийски линии стигнахме до Аделаида. Общо около 20,000 км път ни се събра. Колко пъти се вдигахме и спускахме и всеки път като кацнем се кръстя, че това чудовище ако вземе да падне от 12,000 м - няма отърване докато опрем земята. Обаче добре се справят момчетата в ролята си на пилоти (ако не гледаш крилата на самолета как се клатят като вафли – имах чувството, че всеки миг ще се откъртят под напора на вятъра и въздушните течения, особено на големия аероплан, но издържаха; нито един нит не падна от високата скорост...).
Друго какво да ви пиша - не се сещам вече, пък аз като че ли изчерпах и материала. Днес гледахме една кола “Mini Cooper” – истински бонбон (малинка). Боядисана червена, с нова тапицерия, с нов двигател и кормилна кутия. Обаче на Женя й е малка и това си е – не я иска. А то – като кукла си е колето! Малко скъпа ни се видя също – искат $3000. Не знам Сашо каква кола е взел в Сидней и за колко пари, но тук много старите коли са в порядък около $3000–$4000. По-новите вече отиват на по $8000-$10,000. Но за утре една от задачите ми е да отида при продавача - ще се моля да намалят от цената: предното стъкло тече, колата не пали (няма акумулатор, а нов струва само $65). Човека ми я запали днес пробно с един друг акумулатор. Аз седнах вътре – установих, че не ми опира главата в тавана, точно като за мене и моя размер правена. Ще видим какво ще стане утре…
За сега свършвам. Ще извадим снимки и ще ви изпратим няколко по-нататък. Бъдете спокойни за нас. Обадих се на Сашо и леля Здравка. Прочетете писмото и на баба, защото то се отнася и до нея. Ние отделно от всичко тези дни ще й пратим една картичка.
Целуваме ви: Женя, Нени и Ангел
П. С. Понеже нищо друго на този етап не мога да ви изпратя, слагам в писмото актуални за вас артикули (изрезки от списания и вестници, картинки, брошури, диплянки…), които ще са нужни за общата ви представа, пък и полека да свиквате с тукашните неща, свидетели на които станахме и ние. Вярно е, че започваме от балтона да го пришиваме към копчето, но така ще е за сега. Важното е да сме живи и здрави, че много здрави вече не са между живите…
МИЛИ БАБО И ДЯДО, ТУК Е МНОГО ХУБАВО. (Нени ми диктува а пиша аз, че той се измори; умишлено запазвам и грешките му, които допуска когато говори и пише...). Когато пристигнахме беше толкова като лято, че имаше банани и портокали и сливи. Че си имам допълнителна стая, като моя отделна от мама и от тати. Спретелих се с едно монченце от България. Бабо, тука просто се смаях и ще ти пратим снимки скоро. Вече си имам нов за мене си фотоапарат. Току що ще отидем да разгледаме една много спортна и мъничка кола и ако ни хареса ще я купим. ЦЕЛУВАМ ВИ: НЕНИ
Увлекателно е,я да видим какво следва по-нататък.....
Началото на един нов живот- толкова далечен от досегашния.
Много кураж и смелост да нужни, да поемеш в нова неизвестна посока.
Бих искала да се срещна някой ден с автора, там под асмите на " Странноприемницата" на фона на българска музика, за да спомена за впечатленията от прочетеното.
И тъй катоне съм сигурна, дали това ще се случи, ще коментирам в съответния блок.
Продължавам с устрем напред...
P.S. А пък за "Странноприемницата" трябва сериозно да помислим - предложението Ви е загадъчно и определено заинтригуващо...