Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2012 06:03 - Писмо No 02 (XII-XII.1992)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 961 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 22.10.2012 05:58


Скъпи наши майко, татко и бабо - приятели!

Това ми писмо се явява малко извънредно, така да се каже: хем Коледно-Новогодишно, хем в същото време да покрие нуждите по Никулден и Васильов ден. За протокола, днес е 13.12.1992 - неделя. Предполагам, че първото ни писмо е пристигнало вече, но може и да пътува все още из въздуха. Понеже събитията в отсамната част на света се сменят много бързо и са доста трудни за проследяване, аз ще гледам да ви “обливам” само с по-актуалната информация. И без излишни уговорки и уводни бележки, започвам с излагането на фактите, че те са по-интересни - т.е. от деня, в който ви писах предното писмо и където към края стана на дума, че търсим да си купим кола. Всъщност и този израз не е съвсем подходящо употребен като граматическо понятие, защото тук само коли да искаш – няма даже и нужда човек да ги “търси”; те се продават почти на всяка улица, на всеки ъгъл, че дори и по бензиностанциите. Под “търсене” аз разбирам намиране на нещо, което на първо място да бъде много евтино, а пък в достатъчна степен задоволяващо изискванията, мераците и капризите на всички ни – а това последното условие вече създава проблем, ако ще и на Луната да качим, но както и да е...

Значи на следващия ден, след изпращането на първото ни писмо “от Рая” (беше сряда, ако за някого това има някакво значение), ние всичките вкупом хукваме отново по тържищата за коли (ходим из гаражи и дворове, кръстосваме неуморно улици и площади...), водим несъстоятелни пазарлъци, молим, настояване и прочие унижения. Едва към привечер, след като ни се откачиха краката от обикаляне, на последната площадка виждам един микробус и отсичам отговорно: “Това ще е колата на съвсем близкото ни бъдеще”! Преди това гледахме стотици други автомобили, някои от които даже и спазарихме с цел закупуване, но във всяка една аз все откривах по някакви кусури, които ни възпираха от вземане на преждевременни крайни решения за покупка. Е, имаше на места и такива екземпляри, абсолютно без никакви кусури, но те пък бяха чисто нови, непосилно скъпи за нас, а и точно моя любим отровно зелен цвят на Трабант го нямаха…

Та, гледаме сега този микробус с умиление, изпълнени сме с много надежди и желания; умуваме на глас, говорим безмълвно – всичкото много хубаво, обаче парите много, мамка му (искат $4000 и на нас хич, ама хич не ни се дават, защото просто ги нямаме). А пък рейса хубав – да го изядеш от сладост! Много запазен (само 110,000 км и на 11 годинки – младеж направо), боята му лъскава – син металик (ние сме от СДС, червени боклуци не щем в гаража си). Питам плахо и възпитано, но много неграмотно в смисълът на: каква може да бъде отстъпката за едни хубави хора като нас – $3000 викат търговците. Пак ни е много, по дяволите – не го ли разбират и виждат те това, че ние сме бедни, кретените му с кретени (защото ние в торбата си имахме само $2850 – и цифром и словом, все толкоз). Тази малка и скромна сума също не е случайна. Тя е продукт на жалкият сбор от продажбите на всичката ни покъщнина и имущество, с които разполагахме и притежавахме преди преселението ни от България. Тук с продажната си стойност влизат безкрайно обичаният от всички нас 7-годишен Трабант, заедно с купищата от резервни части, които бях натрупал от както го имахме: гуми, цилиндри, бутала, колянов вал, лагери, накладки за спирачки, дискове за съединител, крушки, фарове, чистачки - на списъка можеше да ми завиди всеки един продавач от веригата на "Мототехника". Съществен финансов дял към общата сметка съставляват и няколкото частпрома и технически разработки, в които съм участвал докато работех. Пак в този общ кюп са и резултатите от многочасовото ми висене зад тарабите по битаците в Трявна и Габрово, търговските ми "командировки" до велика и обединена Германия, до циганска Румъния и съседна топла Турция. И след всичко това като ударих калема, от Родината потеглихме точно с 2700 американски валутни единици. Както вече разбрахте, на летището във Франкфурт от тях изпикахме 50 германски марки във вид на бира и сокчета за детето, а остатъка от тази смешна сумичка, още в деня след кацането ни на австралийска земя, обменихме за тукашна валута в първата случайна банка, която ни се изпречи пред погледа. След това уточнение, затварям скобата и отново се връщам на действието, развиващо се в  магазина за употребявани коли. Там казахме на гавазина, че ще отидем пак на другия ден, което специално от неговата гледна точка, трябваше да се подразбира като НИКОГА...

На следващият въпросен “друг ден”, ние пак продължаваме да търсим и оглеждаме коли, само че този път от другата страна на улицата вече – по отсрещния тротоар. А това е една огромна улица, например булеварда от гарата в Габрово, та до Шиваров мост, че и с продължението нагоре до Бичкинята кажи-речи – само коли; всякакви марки и разновидности, разположени от двете страни на улицата и навред по тротоарите. След изтощителното и безславно обикаляне пак стигаме до “нашата”, която си харесахме предния ден – човека ни посрещна ухилен до ушите и веднага ни позна (че ние си личим бре, открояваме се значително и от далече спрямо останалата им бледолика и бозава пасмина). Качи ни в колата да ни разкара малко около квартала – изобщо уважение проявяват всички, особено когато искат да ти измъкнат грешните парици, които си трупал с години. Аз на края му казах, че сме само от няколко дни тук в този град и тази държава и имаме едва $2700 (което пък си беше и самата истина...). Той се засмя дружелюбно и отиде да пита шефа си - дали да продава колата за толкова малко пари, спрямо оригинално обявените. Добре ама онзи изглежда се е смилил над нас, рекъл “О-Кей” и ние изведнъж се оказахме собственици на моторното возило. Бихме ръката, подписахме документите, портмонето тутакси олекна и “довиждане” – без много церемонии и фанфарна музика...

Брех, майчице мила - ами сега като трябваше аз да я докарам тази кола (микробуса де, да не го подценявам заради размера му) от единия край на Аделаида, през ситито (центъра), та чак до другия където живеем ние. Това беше най-големия ужас, в който съм попадал и изпитвал на собствен гръб от доста време насам (ако за миг забравя кошмарите по време на изпитните сесии, май че в по-дълбоки трагедии не съм се вкарвал и въвличал). Аз пеша още не можех да вървя, така да се каже – като река да пресичам, по навик се оглеждам първо от ляво, а колите идват и ми фучат от дясно. Чувството е доста объркващо, дори плашещо на моменти. Тук всичко е наопаки – заключване на врати, движението на превозните средства; на пътя видях мотор с кош: и коша му беше от ляво, а нашия си стоеше нормално от дясно. Както и да е – благодарение обаче на идеалната пътна маркировка и факта, че улиците им са огромни и широки, та място има за всички нещастници като мене, прибрахме се у нас по живо и здраво. Добро впечатление и чест прави на градските власти, че всичко е безупречно маркирано (направено е като за идиоти) – линии на движение, линии за завиване, дублиране на светофари, пътни стрелки и т.н. Знаците освен картинки имат и буквено означение – който не ги познава, поне да им чете текста отдолу. В нашия случай обаче и това условие не ни е от съществена полза, защото за да чете човек, трябва да знае поне езика и малко да го разбира. А пък аз освен от един “STOP”, който ми е ясен написан на всички езици, май другите им знаци не са ми много понятни. Но като общо може да се твърди, че организацията на движение е абсолютна и съвършена. Няма задръствания по пътищата, улиците са широки – тротоарите огромни. Навсякъде може да се спира, макар и само за определено и ограничено време – ако щеш в самия център, дори пред Парламента и Съвета. Мотори, коли, автобуси и камиони вървят по всички възможни пътни артерии – няма забрани, няма ограничения. Автомобилите са много, но пък иначе е чисто – по улиците като духа вятър, прах няма да се вдига и да ти влиза в очите. Колите не пушат през ауспусите и не оставят подире си димна завеса. Много от тях вървят с природен газ (особено автобусите за градски транспорт – всички, без изключения). Тук една газова уредба струва $1500, а кило газ е $0.23. Докато бензина е само два вида – оловен (супер) и безоловен. На една цена са заедно с нафтата, която варира между $0.653 и $0.749 за литър. В града има сигурно сто (със сигурност са и повече...) бензиностанции – навсякъде цената е различна. Но разликата не е чувствителна за обикновения гражданин. Например с 2-3 цента може някъде и да е по-евтино - за 30 литра (едно зареждане) това приблизително прави $1 – с този долар се купува една кока-кола, но не стига за един хляб да речем...

Сега малко за колата да ви поразправя. Това е всъщност микробус, но е толкова малък, че спокойно може да се нарече нано-бус, или дори пико-бус. “Сузуки” е марката – в Габрово има едно такова малко рейсче, аз съм го виждал някъде около Кукления театър. Гумичките и колеленцата му са с размер 12’’, а моторчето е малко по-голямо от това на Трабанта - 800 куб.см е обема, но не знам колко са му конските сили (по-скоро магарешките). Обаче иначе много върви – като бясно е! На километража пише 120 км/ч, но не може да ги вдигне всичките. А пък двигателя е с четири цилиндъра, четиритактов – досущ като истинска кола, макар и не съвсем. Има люк на покрива и сенник отпред – тук слънцето, когато пече е убийствено. Само че ние за 23 дни сме имали само 3 или 4 слънчеви дни. През останалото време – духа вятър, вали дъжд; ту е облачно, ту пък пече. Тук казват, че от 150 години не е валяло толкова дъжд, както тази година – хем много като количество, а и на често. Чакаме ужким лятото, но то си е направо късна есен...

Днес е вече 15.12.1992 – температурата е 16°C-17°C. Онзи ден бях гол по къси гащи – беше 35°C и изгоряхме от жега! Днес и вчера обаче съм с пуловер и пак ми е студено. Изобщо и времето е много объркано в тази част на света – но това не ни пречи да бъдем щастливи. И да вали вече сме с кола, в която е сухо и от прозорците й не капе вода, а пък има и парно отопление в случай на по-остра нужда. Пускам си чистачките и карам смело в дъжда – тук не ги свалям постоянно, както бях свикнал в България, защото просто хората не ги крадат – тук вземат направо целите коли, ако става въпрос за кражба или друго посегателство над личното имущество и частна собственост. Нашия рейс има и задна чистачка, което особено много впечатлява Нени. Вчера двамата с него постилахме пода с мокет – стана много хубаво, чисто и уютно. И след като вече имахме колата, с нея спокойно можехме да обикаляме града и да си търсим друга квартира. Тази, в която ни настаниха с пристигането, не ни хареса още от самото начало...

Тук-там, по обяви от вестниците намерихме много жилища под наем, но един апартамент от всичките които видяхме ни хареса най-много – това е мястото, където се намираме в момента. По-нататък ще изпратим снимки и от тази квартира за обща представа и информация. От миналия ден сме тук – ще плащаме по $110 на седмица, но е напълно обзаведена – хладилник (нов, с отделна камера и голям), газова печка, шкафчета, етажерки, мивки, топли и студени води, маса, столове, автоматична пералня, сушилна камера за мокрите дрехи, вана и пр. Постлано е с мокет навсякъде. Има една малка секцийка, спалня, гардероби и т.н. - две спални, хол и кухня + трапезария, отделени с бар-плот. Много е уютно и интересно. Ние живеем на втория етаж, а блокът има общо 3 етажа с 2-3 входа. Близо сме до ситито, където от Януари или Февруари следващата година ще започнем курс по английски език. Сега е времето на голямата лятна ваканция, която е за всички и за всичко. Особено по Коледа, когато нищо и никой не работи.

Нени през Февруари също ще започне училище – един срок ускорено обучение, предимно с изучаването на езика, а от следващия насетне вече ще бъде настанен заедно с другите деца. Утре ще проверяваме с точност къде, кога и как ще се развиват тези събития, специално около неговото образование.

Тук в тази квартира ще бъдем задължително до 03.06.1993, защото подписахме първоначален договор за 6 месеца, който ще изтече на тази дата. Междувременно ще учим английски, като ще гледаме по някакъв начин да се видим с Валя и Сашо – искаме да знаем какво ще ни разкажат те за Сидней, погледнато през техните очи. Имахме писмо от тях – казват, че през Декември ще се местят в друга квартира, но нищо конкретно не са споменавали. От леля Здравка също имахме писмо, като намекна, че имаме много да си говорим, но и тя нищо не казва с точност. Ще видим какво ще става впоследствие…

Фактически отпуснатата ни от правителството социална помощ е в размер на $510.60 за всеки две седмици. Плюс това дават някакви добавки и държавни субсидии от $61.80 + $20.90 (пак на две седмици) за детето, башка $85 помощ за наема. Общо сумата нараства до $678.40 за двуседмичен период. Това съвсем никак не са малко пари, но на нас ни се иска всичко което го има тук, да го имаме и ние и за това ни е малко тежко да се съобразяваме с финансовите си недъзи. Един хляб струва $1.10, 1 кг. банани – $1. Домати има и по $0.80, има и по $2.80. Чушките са малко по-скъпи – $3-$4 килото. Но общо взето храната е евтина, спрямо всичко останало и доходите на населението.

Един телевизор с 34 см екран (малък) струва $400. Една ютия - $28, миксер - $30-$40. Часовници има по $20, $30, $60. Но има и от $180, $200, $350 и т.н. Аз онзи ден, както си вървях по тротоара и намерих един часовник – японски, марка “Pulsar”, кварцов, че даже и датник има, а фосфорициращите му стрелки и точки са бонус. Само каишката му беше кожена, което не ми хареса, но аз от България си носех металната верижка на един стар мой часовник. Смених я веднага и сега съм обзаведен и с такъв уред за отчитане на времето (не че мене много ме интересува колко е часа, но все пак – нося си го за престиж и да се фукам пред продавачките, докато пазарувам в супермаркета). В същото време не можах и да се успокоя, докато не видях същия този часовник на една витрина, намален от $120 на $102. Значи минава за сравнително скъп и като разбрах това, вече съвсем взех да се радвам на находката си. Някой завалия сигурно го е изтърсил на земята, за да го намеря най-случайно аз – приемам го като добър знак, Божи дар или просто късмет…

За цените на разните неща аз умишлено ще ви информирам постоянно в писмата – предполагам, че ще ви бъде интересно да знаете, пък и ние сега постоянно боравим с цифри и цени, докато свикнем с новото счетоводство и чуждата валута. Нени познава всичко вече и съвсем правилно се ориентира в обстановката – което му се струва евтино да го иска, а което му се види скъпо – само да го гледа през джамовете на витрините. И на него му се ще до каквото се докосне и да го притежава на мига, но няма как. Ние само в един супермаркет да влезем и ни се завива свят, пък какво остава за другите магазини – как е възможно да са ни държали толкова години под железен похлупак, че сега да изглеждаме като глупци; да се кланяме на всеки по-шарен парцал и лъскав етикет! СоциализЪма направо ни е изродил във всяко едно отношение...

Тук много разпространена е продажбата на втора ръка – Женя си купи едни обувки за $2 и едни дънки за други $3. На Нени купихме шапка за слънцето и два чифта къси гащи по 50 цента. За мене също имаше едни бели къси гащи за 50 цента (обичам тези дребни цени – виж, от големите повече се стряскам…). Пак там в този “бутиков” магазин имаше и една прахосмукачка, работеща на всичкото отгоре - само за $5 я даваха, но беше много демоде и с твърде ниска мощност – само 250 W. Пак в такъв подобен магазин гледах друга една прахосмукачка, използвана само 6 месеца - за нея там искаха вече $139, а “SANYO” като марка. Иначе новите уреди са по $200, $300, като има и по $400. И те са наистина мощни - 1000, 1100 че и 1200 W са някои модели - такова чудо може да ти отлепи паркета направо!

Преди да дойдем в новата квартира, се чудехме от къде да си купим по-евтино кухненска посуда: нямахме тенджери, тигани, чинии, чаши – абе чисто и просто нищо си нямахме (освен пилите, чуковете и отвертките, които носех от България). Тези домакински съдове ги имаше само в първата, напълно обзаведена квартира – докато тук паници няма. И като се прибирахме пеша онзи ден, гледам до една църква два кашона с разни домакински неща. Прибираме се бързо в къщи, палим рейса и право там се връщаме. Грабнах аз кашоните и у нас отсяхме само нещата, които трябваха за наша собствена употреба – останалите джунджурии ходих и ги върнах обратно там, от където ги бях взел. Нали има и други нещастници след нас – нека да остане и за тях по някой черпак. То не че този акт поначало е много приет или разрешен, но аз гледах да намаля грехопадението си поне наполовина. По принцип, тези вещи като се оставят пред църкви и други благотворителни организации, вкарват се в специализиран магазин за подпомагане на бедни и на баснословно ниски цени се предлагат на крайно нуждаещите се. Само че ние изпреварихме малко службите които ги събират, което си е чиста проба на вид престъпно деяние и се заклеймява като кражба, само че когато човекът е на зор, законите са му последната грижа, с която да се съобразява или пък съблюдава. Така на бърза ръка се обзаведохме с тиган, една тенджера, няколко чинии и малко чаши. В кашона имаше и 10-15 грамофонни плочи, които също прибрах незнайно защо...

Онзи ден ходихме да си купим и възглавници – срещу $4 парчето ги раздават, но пак в бедняшкия дюкян. Та точно там, докато гледам и блуждая с мързелив и мътен поглед по рафтовете, очите ми съзират един грамофон. Питам жената дали се продава, а тя със състрадателното си сърце взе, та ми го подари за наближаващата Коледа. Каза ми, че бил чисто нов, но нещо не работел и т.н. И действително аз като го отворих да му търся повредата, вътре имаше една табелка, на която изрично пишеше, че въртящите части нарочно са пломбирани и застопорени за транспорт (разбрах го по смисъл – аз не съм чак толкова смотан). Разглобих го на парчета и намерих едно парче безцветна лепенка, залепена върху оста и маховика. Като я махнах и той засвири “Дунавски вълни”. Та сега си имаме и грамофон вече – изобщо, обзавеждането ни върви с пълна сила, направо да се просълзиш от умиление. Този грамофон е много стар модел, но за сметка на това пък е чисто нов – музика някаква си е все пак. Ето значи, защо са ми били и онези плочи, които аз случайно прибрах предишния ден, само че тогава все още не знаех на какво ще си ги въртя – но той дядо Господ си знае работата, прати ми и грамофон за тях, да си ги свиря като ми домъчнее много…

В този нов за нас дом, нямахме дори и одеала да се завиваме. Добре че едни приятели ни подариха три – две единични и едно двойно. На тях пък им ги дали други и т.н. по веригата. Хубавото е поне, че са нови и чисти. Тук е така – благотворителността е много масово разпространена, защото ако няма кой да ти помогне и подаде ръка в труден и тежък момент, може да ти изгният кокалите под някой мост. Пък и богатият човек нали е великодушен – подарява и раздава на такива просяци като нас...

Повсеместната ни немотия продължаваше - до съвсем скоро нямахме и тенджери за готвене – този път до един супермаркет пък, онзи ден пак някакви добри люде оставили няколко кашона с кухненски инвентар – натоварих ги и тях във фургона и го занесох право в къщи. Тук с Женя направихме селекция и ето ти ги две тенджерки – голяма и малка, с капаци, с дръжки, всичко както му е реда. Сега ще си купим още един тиган за $4 и сме оправени. Излишните неща пак ги върнах пред супермаркета, за следващата “смяна”…

Изобщо, доста весело и безгрижно си живеем тук. Само че от Социалните грижи ме карат да си търся работа – на всеки две седмици попълвам един фиш, в който освен другите неща има и декларация – че си търсил работа при някого, и то най-малко на две места, доказани с реални имена и адреси. Не е проста работа – пари никой не раздава току тъй, без нищо. Но докато купувахме колата, аз имах възможност да се одумам тук и там за сервизна работа – хората естествено ми отказваха, но за всеки случай ми даваха визитните си картички и сега прилагам тях като мои потенциални работодатели. Тези маневри ще продължат докато започнем курса по английски – след това не трябва да търсим работа, защото тогава ни класифицират в друга категория, на учащите.

В новата квартира имаме и телефонен апарат, но линията му е изключена. Трябва да платим $50, за да ни го пуснат пак. Ще видим кога ще стане и това – аз мога и без телефон да съществувам, вместо да нагуша 50 кинта на телекомуникационната компания.

Така - дано в общи линии да съм предал по-важните моменти около нас и нашите първи емигрантски стъпки. Това писмо го пиша вече три дни подред и взех да се отегчавам, пък и почвам да забравям какво точно съм казал и кое не съм споменал. Май занапред ще сменя тактиката и всеки ден ще пиша какво става с нас, по дати и часове, че като получа писмо от вас, да съм готов с моето и то да е достатъчно подробно. Знам, че за сега писмата ни са единственото нещо, което чакате и на което се надявате. Дано всички в къщи да сте добре. Пишете какво става с политиката. Ние нищо не знаем от 20 Ноември насам, когато напуснахме България. Тукашното радио казва много работи, но аз за сега разбирам само колко е часа за дадения момент и какви ще са температурите през деня. Телевизор още нямаме, но мислим за Коледа, като платят “пенсията” да си вземем един. Инструментите, които си донесох ги използвам вече доста интензивно и почти всичките ми влизат в употреба. Но за болтчетата и гайките съжалявам, че ги оставих (нали уж много тежък стана багажа на тръгване). Тук сега плащам грешни пари в магазина за всяка шайба, която ми дотрябва - добре че с Нени събираме по улиците разни ръждилки, дето са изпопадали от коли и камиони. Той е особено щастлив от това, защото се очертава същия боклукджия като мене. Пък и резбите им са цолови – нямат милиметрови болтове и гайки. А “Сузуки”-то е с милиметрови резби – не мога да разбера защо. Абе, проблеми на всяка крачка, ама карай – нека това да са ни само кахърите!...

Целуваме ви горещо: Нени, Женя, Ангел

15.12.1992, Аделаида - Австралия

П.С. Поздравете всички от нас. На баба съм писал картичка, която е в този плик. Дайте й я! Новият ни адрес е:


 

AUSTRALIA, 12/374 Henley Beach Road,

 

   

 

LOCKLEYS – SA 5032, Adelaide – Angel Mihov

 



Тагове:   австралия,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344963
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031