Прочетен: 953 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 24.10.2012 14:23
Мили майко и татко, бабо, близки и приятели!
Днес е вече Коледа, 25.12.1992 - хубав слънчев ден, но неприятно духовит (естествено без сняг). Снощи бяхме на тържество с останалите съотечественици в българския клуб. Освен всички тържества, имаше и Дядо Мраз, който раздаде много подаръци на децата (срещу $3 на калпак, доброволно събрани от татковците). Запознахме се с много новодошли като нас сравнително млади семейства, както и с доста от старите българи, отдавна живеещи в Австралия и по-специално в Аделаида. По принцип всички са добре, но казват че в началото ще имаме трудности – нормално е, както всяко съвсем ново и непознато начало.
Залата е просторна, с големи кръгли маси – подобно на ресторант “Тримонциум” (където въобще не съм ходил, но мога да си представя помпозният му класически вид). Тук всеки си носи ядене (нещо сухо) и пиене. Има и бар, но е доста скъпо и не е по джоба на изсулени емигранти като нас. Изобщо прави ми впечатление, че ако не си на “котлова” храна (в смисъл собственоръчно наготвена в къщи, от казана...), човек не може да се издържи само със социални помощи, а пък да се храни по закусвални и ресторанти. Една порция свинска пържола или телешки стек например, с някаква пършива гарнитура от задушени и безвкусни зеленчуци струва $12.50 в най-обикновен ресторант. Докато в същото време 1 кг свинско месо е $3 на магазина. Пилета печени – също. Една супа (пилешка, от месо или друга) е $2.50. За една бира на бара искат $2.50. А аз онзи ден за Нова Година купих цяла каса с 24 бири само за $16. Надценката е голяма, особено на алкохолните напитки, защото има жесток акциз и тежки данъци за производство им и търговията с тях. Но ако човек работи и на заплата – няма проблеми. Тук един преподавател в Университета получава от $42,000 до $49,000 годишен доход. Онзи ден имаше обява във вестника за такава свободна позиция, та от там знам и предлаганата заплата. Друг е въпроса обаче, че от тези уж много пари, обикновеният данъкоплатец и средностатистически жител получава може би едва 2/3 от цялата сума, да не кажа само половината. Данъците им са убийствени…
Женя в момента готви заек, а на мене ми се повръща само от миризмата му. Утре вечерта ще имаме гости. Един цял заек струва $3 в супермаркета. Много са евтини (заклан, одран и изчистен, разбира се). Те и кенгура продават в разфасован вид, но на тях не им знам ценоразписа защото тяхното месо не ме вълнува и не ми влиза в диетата.
Онзи ден имахме картичка от Валя и Сашо – поздравления за Коледа, без никакви подробности около тях. Днес говорих с леля Здравка по телефона. Между другото я попитах какво правят Валя и Сашо, а тя вика: “Разделихме се, та да се не видим повече едни други!” Покани ни за Нова Година да отидем при нея в Сидней да й гостуваме и ние с готовност прегърнахме идеята. Така в неделя (27 Декември) потегляме с микробуса - само да е живот и здраве. Там ще приказваме надълго и нашироко и после ще ви пиша подробно за всичко. Пламен си бил тук в Австралия, а тя продължава да настоява, че можела да ни настани в къщата при нея. Ще видим всичко като отидем на място...
Онзи ден пак идва човекът от църковната организация, който ни подари телевизора. Този път донесе на Нени много подаръци за Christmas (Кристмас - така тук викат на Коледния ден), а на нас даде един чек за $50 за подпомагане на домакинството по време на празниците. Това пак били разни благотворителни помощи от църквата. Тази сутрин даже бяхме канени да посетим черквата и тържествената Коледна служба, започваща от 08:00. Женя обаче разбрала, че хората ще дойдат да ни вземат от нас в 19:40 (07:40 вечерта) и те дойдоха точно в 07:40, само че сутринта. Малко се изложихме, ама нали не им разбираме езика – стават и такива недоразумения. Сега в неделя ще отидем до черквата за службата им от 09:00 и веднага след това поемаме по пътя за Сидней. Дано да имаме възможност за водене на дневника и по време на пътуването ни, защото мислим да се влачим поне 2-3 дни до там, ще спираме да разглеждаме и снимаме с фотоапарата. Ще спим в рейса - сега е лято, няма да има проблеми откъм измръзване. В Австралия през тези празнични и тържествени дни не работи нищо друго, освен само някои заведения, ограничен брой бензиностанции, евентуално Зоопарка и т.н.
Ние един ден ходихме до нашата Зоологическа градина и я разгледахме най-подробно само отвън и съвсем малко вътре – само каквото се виждаше през оградата. Не можахме да влезем вътре, че входът ни се видя доста скъп. Искат по $5 на възрастни (със специалната карта като безработни) и $4 за дете. Обаче на този етап решихме че са ни са много, пък и нали предстои да правим голяма екскурзия - Нени я предпочита пред всички останали удоволствия на света...
Така - тъкмо направих пържолите, защото то независимо от всичко си е пак истинска Коледа - нищо че навън е 30°C на сянка. Ракията ми е в камерата на хладилника и умира от студ (всъщност мизерните остатъци от нея, които през цялото време най-старателно крих дори и от самия себе си…); салатата се прави в момента, а пък каквото бяло вино съм купил – направо чудо на чудесата! Как да ви изпратя един контейнер? – само това не зная. Продават го в едни големи картонени кутии по 5 литра, вътре в найлонов плик с цивка. Сервира се с кутията и всеки си налива когато и колкото иска – представлява нещо като буренце, само че картонено и четвъртито на вид. Цялото удоволствие струва вдъхновяващите $7 - просто е без пари! От това вино има всякакви разновидности: бяло, розово и червено (в зависимост от боята, с която са го оцветявали). Надявам се да имаме възможност за опитване от всеки модел, и то по много. Тук имаше една обява във вестника, че някъде някой продавал вино по $1 за 1 литър – вероятно от някоя ферма или винарска изба (около нас районът е бъкан с всякакви винарни и тук се произвежда най-хубавото вино в света, с множество титли и награди от престижни световни изложения). И аз тъкмо се бях засилил да ходя с превозното ни средство и да купя 2-3 килца от този еликсир (само колкото да си покараме сухия залък), но като видях на картата, че това “някъде” е на 50 км от нас (общо 100 км с връщането) и се отказах, пък и така с тази бъчонка си решихме въпроса с питието за дни напред...
Аз от време на време ставам от писалищната маса, свършвам си по нещо важно и неотложно за предстоящото пътуване и после пак сядам да пиша – така че не ми се сърдете, ако на моменти се губи връзката с отделните епизоди и иначе стройната ми мисъл на места се начупва и набръчква. Това се дължи на факта, че и аз подобно на другаря Наполеон Бонапартов, върша купища неща в един и същи миг...
Мила майко, честита Коледа! Ще се включа за малко, докато станат пържолите, че Нени вече е много гладен! Да ни е жив и здрав, но вече е 20:30 и той яде още в 18:00, но сега пак е гладен. Това е добре, защото снощи толкова много тича, поти се и игра с другите дечица, че ми мина мисълта, че сега вече настинката не ни мърда! Той е много контактен, веднага взе участие в програмата, пуснаха го да говори по микрофона, само дето нищичко не разбира, милият и само едно и също повтаря. Нашите приятели ни казват, че е много контактен, много общителен и няма да има проблеми с приобщаването си тук. Утре вечер те ще ни бъдат на гости и в други ден, живот и здраве ще “летим” за Сидней! Решихме го днес, като си правехме разходка по крайбрежието. Не е малко път, но ще го съчетаем с възможностите да видим повече. Е, ще спим в колата може би за една-две нощи, но тя сега за мене си е като апартамент! Леля Здравче много се зарадва като й се обади днес Ачо и й каза, че ще бъдем заедно с нея за няколко дена. Ще видим как е обстановката там.
Иначе всичко друго тук е наред. Предай специални поздрави на татко. Прибра ли се вече в България? Поздрави и всички познати. Не успяхме да изпратим картички до всеки (а те са наистина толкова много), но първият месец беше общо взето служебен, за уреждане на куп формалности. Надявам се, че нещата като се канализират и нормализират, ще напишем на всички, на които сме обещали. За сега, чрез вас изпращаме само най-сърдечните си поздрави - Женя...
Значи – на горещата линия съм отново аз. Днес е 26.12.1992 и пак няма нищо особено (даже и датата е една такава никаква, следколедна). Довечера чакаме гости, стягаме се за път и утре тръгваме за Сидней. Напред идва хазяинът да си прибере наема за двете седмици. Поприказвахме доста с него. Двамата с жена си са много възпитани и мили хора на средна възраст. Той специално работи от 25 години в Статистическия институт (Национално Бюро по Статистика), а за жена му не знам нищо. Имат четири деца – може да е стояла в къщи да си ги отглежда, защо й е да ходи по фабриките, след като мъжа й работи и печели добре. Между другото човека каза, че и той също много ни харесва като семейство и ни благодари, че е поверил апартамента си, цитирам “в добри ръце, на добре изглеждащи и млади хора”. Това все пак нас ни ласкае и ни прави малко горди и по-щастливи…
А ето че днес, 27.12.1992 най-после настъпи и моментът за нашето отпътуване към Сидней. Сутринта ходихме на църква при нашите познати, тъкмо обядвахме и след малко тръгваме. Господ да ни е на помощ!...
“Welcome to Sydney!” – значи: “Добре дошли в Сидней!” Датата е 29.12.1992, а денят – вторник, много рано сутринта. Тъкмо станах от сън и бързам да опиша впечатленията си от пътуването ни и всичко останало, което видяхме и изживяхме по пътя.
Разстоянието от Аделаида до Сидней е 1580 км по малко по-дългия път. Ние избрахме именно него, за да видим колкото е възможно повече от Австралия, а на връщане ще минем по другия път, който е незначително по-кратък – 1450 км. Значи - първия ден като тръгнахме след обяд, карахме до 24:00 и стигнахме до някакъв град, намиращ се точно по средата на цялото разстояние. Там, на паркинга до един мотел спрях да преспим и отморим след изтощителното нощно шофиране – по-богатичките вече си спяха сладко-сладко вътре по стаите, докато ние по-малко богатичките спахме в рейса: по седалките, на пода – кой където свари и намери за най-подходящо и удобно.
Сега няколко думи за пътя – ужасно дълъг и скучен, убийствено прав и равен. Минавахме стотици километри, а едвам срещнахме няколко коли. Изглежда че и тук богатите не са толкова много. Отстрани, освен изсъхнала от жегите и сушата трева, тук-там някой случаен храст или горичка, до където ни стигаше погледа не забелязахме абсолютно нищо друго или пък по-различно от еднообразният пустинен сюжет. Виж, самите пътищата са чудесни. Нямат дупки, нямат завои, широки и удобни. В градовете разрешената максимална скорост е 60 км/ч (като само на отделни места може да стигне до 80 км/ч). Извън града – натискай газта до 110 км/ч, без значение по автомагистрала ли се движиш или по обикновено шосе от Националната пътна мрежа. Пламен каза снощи, че всъщност местата през които сме минали се считат за началото на австралийската пустиня и от там навътре става още по-диво дори. Най-интересно и живописно беше, докато пресичахме през Южна Австралия (нашия щат). Видяхме много портокалови градини – цели ферми и плантации. Това са едни ниски дървета (в България има ябълки подобен сорт), целите отрупани с портокали. По клоните, по земята нападали - няма къде да стъпиш от тях. Събирай – яж, вари си ракия – изобщо изобилие. Наред с портокаловите насаждения и ниви, забелязахме и огромни площи с лозя. На всяко лозе пише какъв сорт грозде се отглежда в дадения географски район и естествено каква марка вино се произвежда от него. Видяхме и няколко “винпрома” с избите и масивните бъчви за по няколко тона винена отвара.
В съседния щат Виктория пък, през където също минахме, имаше много наводнения. Тук преди две седмици падна страхотно проливен дъжд и особено по тези места е имало големи поразии, причинени от водната стихия. Загубите се изчисляват на милиони долари. Даваха по телевизията наводнените къщи, имало е жертви и т.н. (добре че ние живеем на втория етаж - за втори път вече го констатирам това преимущество)...
След всичко това навлязохме в следващия щат - Нови Южен Уелс. И тук панорамата беше една и съща, влудяващо еднообразна. Нощес, докато пътувахме на фарове, трябваше изключително много да внимаваме за палавите кенгура. Доста от тях бяха избити по пътя. Те по принцип по-масово се появяват привечер и рано сутрин. Изглежда скачат към фаровете на колите и там намират смъртта си, горките. Иначе са много мили и интересни животинки. Нени не можа да заспи, докато не ги видя. По тъмното той се вози отпред при Женя, за да вижда по-добре всичко по пътя. Когато на някоя крайпътна поляна забележим стадо с кенгура, спирахме почти до тях - осветявам ги с фаровете, а те си стоят кротко и само помръдват с уши. Нито бягат, нито се плашат, нито правят някому нещо лошо. Големи са симпатяги. Наред със символа на Австралия (кенгуруто), видяхме и много лисици, зайци както и големите птици “ЕМУ”. Последните много приличат на щраус. Общо взето това бяха по-забележителните елементи по пътя – останалото беше само една гола пустош.
Някъде около 450 км преди Сидней природата изведнъж стана някак си по-живописна и интересна. Започнаха да се появяват хълмове, възвишения, гори и поляни. Стана по-красиво за окото. В последствие разбрахме, че сме преминавали през Blue Mountains (“Сините планини”), в подножието на които, само че от другата им страна, се намира Сидней. Тези планини са високи, по върховете им падат снегове, има множество ски-центрове и зимни курорти, подобно на нашенските Родопи, а може би дори Рила и Пирин. Е, там вече наистина е много красиво – спор няма. На слизане към Сидней минахме през един град, разположен точно по билото на тази масивна планинска верига - казва се Katoomba (“Катумба”), чиито къщи са построени в скалите, точно над пропастите. Огромни канари имало там и страшни пещери, каза снощи Пламен. Изключително интересно място. Името му произхожда от аборигенско наименование, с което те описват това уникално природно кътче – падащи води (но не и водопад); същевременно някакви съчетания на водата с дъгата и все от този сорт измишльотини на туземците...
Всъщност, аз малко се отклоних с тези мои географски описания на австралийската флора и фауна. Всичкото това се отнасяше за вчера, след като на тръгване в ранната лятна утрин, пак гледахме кенгура и други местни животни. От пътя директно пристигнахме направо тук, у леля Здравка. Първо й се обадих по телефона и тя ми обясни горе-долу как да стигнем до тях и как по-лесно да я намерим. Оказа се, че тя не живее на много увъртяно място и не сме се лутали и губили много докато я открием, пък и ние сме били съвсем близо до нея още с влизането ни в огромния град. Така пред къщата й вече бяхме около 16:00. Чувствахме се доста изморени от дългото (и не много “скоростно”) пътуване, както и от набраните впечатления по пътя. Обаче като се окъпахме, обръснахме и освежихме, силите ни изедин път се възвърнаха. След малко приказки, Нени вечеря и си легна набързо, защото беше “утрепан”. А пък ние като заседнахме снощи на сладък и продължителен лаф моабет и уиски с лед, та откарахме чак до 02:00 през нощта. Впоследствие дойде и Пламен, та стана голяма веселба. Легнахме – спахме; събудихме се днес - денят вече започна и това е всичко до тук...
Днес 30.12.1992 продължавам да описвам впечатленията си от вчера – заедно всички ходихме на разходка из Сидней. Това е гледка неописуема нито в писма, нито пък пощенските картички могат да пресъздадат красотата, мащабите и величието на всичко останало в този космополитен град–мечта. За по-лесно ще ви взема от тук и изпратя някои готови проспекти и снимки, та дано можете да си представите поне 1/100 част от действителността, която ни заобикаля в момента. Операта, огромния мост – един на една страна, че друг пък на обратно; шосета, пътища, надлези, естакади; изобщо – красота и помпозност с една дума. Хиляди коли хвърчат и препускат по 8-лентовите магистрали, народ щъка навред, та чак ти се завива свят като гледаш огромни групи от екскурзианти като нас и върволици от местни да вървят на талази; с бели яхти е покрито навсякъде покрай брега, слънцето огрява, кристално чистите морски заливи, а красивите и луксозни къщи са накацали току над водата както по нашето Черноморие, но в степени по-зашеметяващо и спиращо дъха. Ако Аделаидският бряг е подобен да речем на Варненския или Бургаския например - прав, дълъг, открит и града е развит от там навътре, тук в Сидней морето се е врязало доста по-дълбоко в сушата и е образувало множество острови и полуострови, със стотици мостове свързващи ги помежду. Всичко това е Сидней. Ако човек живее в Австралия и не е видял поне веднъж Сидней, по-добре хич да не е идвал. Ние успяхме още на първия месец от пристигането ни да сторим това, защото (само за сравнение…) в Аделаида живеят и българи, на които кракът им не е мръдвал от там. А разликата между двата града (столици на различни щати), по мои собствени преценки се очертава някъде като между с. Стоевци и Будапеща например. Когато един ден дай Боже, бъдете тук и видите всичко това с очите си, ще разберете какво съм имал предвид и че не съм преувеличил или излъгал в сравненията си…
Днес след прекрасната разходка из града, ходихме и до другата къща на леля Здравка – през няколко квартала от тази, в която живее в момента. Там имаше да се ремонтират някои работи, напазарувахме малко продукти за Нова Година и се прибрахме. Вчера Пламен ми подари едни тромби за колата – въздушни, задействани с малко компресорче на 12 V. Нещо не бяха редовни, но аз ги оправих веднага и ги пуснахме в експлоатация с Нени. Толкова са силни, че като ги включа да завият сирените, рейса се мести назад от реактивната струя на въздуха, който излиза от тях. Решил съм да ги обърна обаче наопаки и ще ги насоча назад, че да помагат като изкачваме баирите, когато не ми стигат “конете”. Ами това е май за тези дни – разбира се не е възможно аз тук да предам и опиша абсолютно всичко, което преживяваме и виждаме с очите си. Но действително се старая поне в много бегла форма да ви нахвърлям само щрихите на нашите впечатления и изживявания. Останалото вече ще трябва да си го представяте и пресъздавате сами, защото ако трябва да стоя с листа и молива по цял ден на писалищната маса, описвайки всяка своя правилна или погрешна стъпка, самият аз няма да мога да видя нищо от всичките тези забележителности на релефа и почвата…
Всички ние от вчера се опитваме да се свържем с вас или с чичо Божкови в Габрово. Едва днес леля Здравка приказва с Албенчето, та от нея разбрахме за заколението на прасето, за преживелиците ви по Стоевци и въобще как стоят нещата около всички вас през тези празнично-тържествени пиянски дни. Радвам се, че татко се е прибрал в къщи за Коледните празници.
Свързахме се по телефона с Валя и Сашо и се разбрахме на 01 Януари да бъдем с тях. Те вече са се преместили в другата квартира. Получили са и парите, които леля Денка им изпрати по нас, но не сме ги питали какво са си купили с тях – ха-ха-ха!… Има вероятност леля Здравка да дойде с нас в Аделаида и да ни гостува за няколко дни. Това ще бъде много хубаво, ако го осъществим.
На 31 Декември през деня отново направихме една прекрасна обиколка из украсеният заради празниците Сидней. Ходихме до ситито, където сред огромните и високи сгради-небостъргачи човек се чувства като мравка между стадо слонове. След това минахме по известния мост Harbour bridge (“Харбър бридж”). От там се разкрива великолепната гледка към Операта и Ботаническата градина от едната му страна и към залива от другата. Едва стъпили на самият мост усетихме и внушителните му размери, защото като се гледа от далечината трудно може да се добие представа за действителни и перспективни разстояния. Стори ми се много по-голям от нашенският мост на Дружбата над р. Дунав или пък от Будапещенските мостове (за сравнение). Този в Сидней има осем успоредни платна, като в различните часове на деня (особено сутрин или вечер в пик-часовете) в едната посока колите се движат по 6 ленти, а на обратно – в останалите 2 платна. В зависимост от натовареността на движението вероятно правят и други комбинации, но всичко е регулирано със светлинни знаци, огромни табели, безупречна пътна маркировка и в един миг акъла ми се взе докато бяхме и ние част от този трафик. В една от посоките се плаща $1.50, в другата не – а защо е така, не знам. От двете страни по цялото протежение на моста има и широки пешеходни пътеки за туристите. Точно от там се разкрива величествен поглед към вътрешността на залива и Операта. Понеже и този мост се оказал тесен за огромния поток от превозни средства, успоредно на него, само че под земята (под океана) има и тунел, който също поема известна част от денонощния трафик, облекчавайки по този начин моста. Изобщо – страхотно строителство, страхотни мащаби, с голям замах и много средства – такова чудо няма и в София даже!...
След това ходихме и до Операта. Скрих рейса под един мост и от там се подпътихме пеша през парка и Ботаническата градина. Сградата е огромна и цялата бяла, покрита с малки бели плочки, от рода на теракотените. На размер приличаха да са в границите на 10 х 20 см или нещо подобно (не съм ги мерил с ролетката, въпреки че ги пипнахме, за да се уверим че са истински). Как пък нито една нямаше откъртена или паднала, че да си я прибера за спомен. Представяйте си какъв чудовищен труд е паднал, докато я облепят цялата с тези малки мозаечни плочици. Всъщност те не са чак толкова малки, но ако с тях трябва да си покриеш пода на банята или клозета, дето е едва метър на метър. Обаче сравнени с общите размери на покривната площ, те едва ли не се губят пред погледа и не личат отделните плочки. От там идва и усещането, особено когато се гледат снимки на Операта, че тя цялата е варосана с баданарката – в действителност тя е облицована с малки фаянсови плочи. Вътре има най-различни зали, кина, театри, барове, ресторанти, разположени на няколко етажа. Това е цял комплекс. Операта е построена в самия океан, като основите й са правени изкуствено – върху насипи. Доста ръчни колички с пръст са изсипани там – едва ли и трудоваци са я строили! На самия площад отпред, довечера (в Новогодишната нощ) ще има масови всенародни тържества, концерти, заря и фойерверки. Там още от сутринта имаше хора с цел да си запазят места за през нощта – седят/лежат по тротоарите и по тревата, много от тях бяха дошли дори с деца и бебета. Тези празненства са традиционни за всяка Нова Година - всеки път с все по-голяма и масова посещаемост.
Пак на същия просторен площад пред сградата има нещо като лунапарк с въртележки и други сергии. Там в едно закътано място с Нени намерихме една дървена бухалка, с която се играе някаква тукашна игра –крикет или бейзбол. Той много се зарадва, защото беше чисто нова, в калъф. Или някой я беше забравил/загубил там или пък просто ние сме имали късмет, защото никой не ни подири след като я взехме (надявам се това да не се класифицира като кражба, ами като “намерена” вещ).
След всичко това ходихме и в Ботаническата градина, която се намира в непосредствена близост до самата Опера. Там е много красиво, свежо и зелено. Има най-различни тукашни дървета и растения, много цветя и палми. В този парк се намира и къщата на Генерал-Губернатора на Австралия, която е с размерите на начално училище – цял замък. Отвън беше заградена с една обикновена ограда, като вътре също имаше хубав парк със зеленина и цветни насаждения. Нямаше обаче ток по оградата и караулки за часовоя, нито пък бодлива тел с надписи за стрелба без предупреждение - странни хора, не ги ли е страх от нападения и покушения... Всъщност този Генерал-Губернатор е представителя на Английската Кралица за Австралия. Отделно от него в политическото управление на страната си има един общ за цялата държава Министър-председател, докато всеки отделен щат е също със собствен главатар. Малко им е разширен състава тука, види ми се и сигурно за това са в рецесия - много искат да управляват, а малко се хващат на работа. Но точно за това пък сме ние емигрантите и нашата единствена благородна мисия е да помогнем на хората да излезят от кризата и да я преодолеят по възможно най-благоприятният за нас самите начин...
Така – след цялостната ни изтощителна разходка се върнахме при колата. Аз през цялото време бях малко притеснен за нея, защото я бях оставил (пак по стари навици от България) на тротоара под един мост, съвсем близо до Операта. Хората идват тук само с таксита или пеша, а аз цял рейс оставих. Пък и в Сидней глобите са още по-свирепи в сравнение с нашите. В зависимост от мястото и времетраенето глобата надхвърля $100, докато в Аделаида започва едва от $11. Та скъпичък е живота в огромният и космополитен град, забелязвам. Тук и квартирите са значително по-скъпи - около $150, $190, на места надхвърлят даже и $200 на седмица и то за да живееш в Търново, ако центъра на града е Габрово. Разстоянията са страшни. Тук за няколко дена вече навъртяхме 450 км само в града и то не сме ходили кой знае къде по разни далечни обекти и места.
Бензина е също евтин в Сидней – 62 цента за литър. Но това правило важи само за града. Извън големите населени центрове, по магистралите и пътищата на държавата петролните продукти са с около 15-18 цента на литър по-скъпи. Обаче аз с помощта на разни пластмасови туби и бидони си реших въпроса и карам само с евтин бензин. Зареждам на един път всички съдове + резервоара в града по ниските тарифи и така избягвам скъпите цени на крайпътните бензиностанции – бедният човек си е жив дявол...
Оп-а-а, да не пропусна - Честита Нова Година, Честит Васильов ден, специално на тебе майко!!! Снощи всички бяхме тук заедно с Пламен - ядохме, пихме, свирихме на акордеон, китара, пяхме песни, а Пламен чука своите барабани и беше много весело. В цялата шумна оргия Нени заспа на масата още в 22:30 и не можа да дочака настъпването на Новата година, защото беше “утрепан бабо” от многото впечатления и целодневно обикаляне из града. Днес е вече 01.01.1993 - да ни е честита на всички поредната 1993-та, а на вас всички ние от тук желаем само здраве и живот! Бъдете спокойни за нас, за да бъдем и ние спокойни и щастливи, макар и на края на света! Знайте, че ние сме много, ама наистина много добре.
Забравих да кажа, че онзи ден се опитахме да отидем и в местният Сиднейски зоопарк, но и тук поради отчайващо ниските ни доходи вратата му остана затворена за нас. Входната такса от $31 беше абсурдна на тоя етап за нас и то за някаква си зоологическа градина, пък била тя и най-сиднейската. Иначе отвън е много интересно, като зяпахме и любопитно надничахме през мрежите и оградите. Освен алеите с животни има една въжена линия, която обхожда целия зоопарк и от кабинката гледаш и снимаш всички обитатели на това чудно кътче – абе, фантазия с една дума. Та, помисляш си нещо на ума, казваш друго на глас и се надяваш, че един ден “дори и Зоопарка” на Сидней ще си позволим да разгледаме. За Нени специално това щеше да бъде много интересно и забавно, но добре че милият е толкова разбран когато ни вижда, че не навсякъде можем да го заведем. Моля се само някога да имам възможността да му се реванширам за всичките тези негови неосъществени мечти и мераци! Е, натъжих се малко, а сигурно и вас, но дано всичко се оправи един ден и да си стъпим по-здраво на краката…
За днес се бяхме уговорили с Валя и Сашо, че ще бъдем заедно с тях. Те доста прилично и уютно са се устроили в новата си квартира и вече живеят отделно от леля Здравка. Обядвахме и следобеда пак излязохме на разходка. Те ни водихме до един от много известните плажове на Сидней. С тях прекарахме отлично, приказвахме си много и дълго за всичко. Те са прекрасно разположени към нас, въпреки всичките си неприятности, които са изживели с леля Здравка, за които ние нямаме и капчица вина! Казахме си, че искаме да бъдем близо едни до други и ние ще правим опити след известно време да се преместим при тях в Сидней. Но сега за нас Аделаида наистина се явява по-добрия вариант като първа емигрантска школовка и за първите ни, едва прохождащи стъпки на чуждата земя. Добре е все пак, че дойдохме първо тук. С Валя и Сашо бяхме и вечерта, направихме си един прекрасен банкет, спахме у тях и на другия ден (02 Януари), вече заедно и с леля Здравка, потеглихме обратно към Аделаида...
Беше адски ден – горещина от над 38°C! На връщане пътувахме по друг път, уж по-кратък, но не беше така интересен, както на отиване. По едно време колата взе нещо да прекъсва - като че ли не й достигаше горивото някак си. Обаче на моменти ту се оправя и после в продължение на много километри нищо не се проявява, ту пък изведнъж това прекъсване пак се появява. Измъчи ме, мамка му – нервите ми съдра! Вече на края рейса съвсем спря, а бяхме само на 40 км от един град Hay (Хай), който се намира точно по средата на разстоянието Аделаида – Сидней, в пущинака. В същия град спахме на отиване…
Хайде сега всички излизат от колата, аз започвам да разглобявам и да се ровя из горещият като доменна пещ двигател, с надеждата да открия повредата. А пък и асфалта като се нагрял, та се размекнал чак – пари през подметките, абсурдно е да стъпиш на бос крак: все едно, че по нажежени котлони ходиш. В същото време и някакъв горещ вятър като се издул от пустинята – по-лошо от пърлачка за прасета! Беше вече и привечер към 19:30, а в далечината святкат едни ослепителни светкавици – идваше страшна буря с щорм – въздуха миришеше на динамит. Изобщо положението беше критично, като на гол гъз в коприва и емоциите валят на парцали – да ме боцнеш с пръст и ще се пръсна!...
От тук от там, бутах и почуквах навсякъде, докато стигнах и до филтъра за гориво. Изваждам го и там какво да видя: вода, пясък, кал, ръждилка и всякакъв друг боклук – само жаби нямаше вътре. Тръсках, продухвах с уста и уж ми се стори, че се отпуши. Монтирах го обратно и понечих да запаля, обаче проклетото нещо пак не рачи да тръгне. Тогава обвиних бензиновата помпа, като си помислих, че се е скъсало тънкото гумено платно вътре. Междувременно един човек спря с колата си да ни попита какъв е проблема. Трябваше някой да ни дърпа с въже на 40 км, за да се доберем до населеното място, но той не можеше. През това време, докато толкова дълго въртях със стартера в отчаяните си опити да запаля двигателя, клекна и акумулатора – лампите по таблото едвам мъждукаха, а токът не беше достатъчен дори и за един път да превърти. Вече нищо не можеше да се направи, защото на всичкото отгоре и мръкна – тъмно като в кладенец; пълна безизходица, а и бурята идваше насреща ни. Всичко знаех и всичко можех, но точно в тази ситуация – абсолютно нищо и бях напълно безпомощен. Няколкото коли които спряхме, нямаха въжета за да ни теглят, а пък аз самият изобщо не бях и помислял за такова нещо (зер Трабанта никой не го е дърпал с въже, аз си го бутах сам...). Един човек от спрелите на пътя хора каза, че ще се обади на “Пътна помощ” – в този миг на мене ми се подкосиха краката и свят ми се зави, знаейки каква дебела сметка ще ми напишат мръсниците! Но просто нямаше как - след известно време пристигнаха и те, а часът наближаваше към 21:30…
Докато чакахме безмълвно и смирено да дойде помощта, през отворените прозорци (за да не се издушим вътре), в колата нахлуха множество комари. Те бяха цял облак, но понеже стъклото е малко, та не можаха да влетят всичките на един път и се изчакваха на входа. Започна неравен и самоотвержен бой, като за миг колата се изпълни с нашата собствена кръв и комарски трупове. Тук те са цяла напаст тези малки гадинки - бихме комари докато не пристигна и “Пътната помощ”. Нени особено много го ядат, горкия, както и Женя. Аз съм по-дебелокож и не представлявам така лесна плячка за тях, но все пак мразя бръмченето им и цялото им съсловие.
Човекът от пътния сервиз каза, че не може да ремонтира колата на пътя, защото бурята наистина идваше вече. Понеже той дойде с един камион–платформа, с лебедката ни качи на нея и потеглихме. Ние всичките накачулени в рейса, самият рейс качен на платформата и така си пътуваме. Добре че беше тъмно, че голям резил беше точно тази част от нашата славна екскурзия. Бурята ни връхлетя още по пътя. Беше доста страшничко с тези светкавици, ураганен вятър и проливен дъжд, но в крайна сметка се добрахме живи и здрави до градчето! Вечерта спахме в един хотел и четиримата за $60, а на сутринта аз отидох в сервиза да се разравям с колата.
Като дата това е 03.01.1993 - срещнахме се с майстора в гаража и аз веднага му насочих вниманието директно към бензиновата помпа и филтъра на горивото. Оказа се, че на помпата й нямаше нищо (което беше добрата новина). Цялата работа беше в проклетия филтър, който вечерта ме е заблудил, че се пълни с бензин и че е добре, а това всъщност изобщо не е било така. Нищо - човека даде нов, смени го, помогна с ток и запалихме. Нямаше вече никакви проблеми - аз си довърших работата сам, казах му къде е повредата, едва ли не си я и оправих сам, но на фактурата (която беше лошата новина) съвсем ясно и четливо пише: $10 – филтър; $40 – труд; $100 - транспорт за 80 км (и за двете посоки са ме таксували кожодерите). Общо $150 - плащам в брой и бягам колкото се може по-далече от това прокажено място. Надявах се, че тази фактура ще ми я осребрят в магазина, от който купихме колата, защото тя е още в гаранция – 3000 км или 2 месеца, което настъпи по-рано. Аз откачах километража, правих разни комбинации и шмекерии, та сега сме в ред – да видим дали ще ми мине евтиният номер. Остатъка от пътя до нас премина напълно безаварийно и си дойдохме в неделя вечерта на 03 Януари.
На следващия ден (понеделник) имахме много тичане около разни документи и други организационни въпроси. Вечерта у нас идваха нашите тукашни приятели да ни се похвалят, че са си купили кола. Някаква “Мазда” са взели, модел от 1969, но в много добър и запазен външен вид. Моторът й е като на “Жигули” 1200 куб.см; колата са я купили с още един резервен двигател и много части - всичкото туй чудо само за $1000. Понеже е много стара, километражът й е разграфен в мили - вдига 100 мили/час и е на 68,000 мили общ пробег. Много е интересна. Правя си сметката наблюдавайки отстрани, а и като видях вече какво представлява на Сашо колата за $1100, излиза че нашата “Суза” за качествата си хич не е скъпа, въпреки този последен дефект, който аз дори не го отчитам като такъв. Ходенето ни до Сидней беше такъв тест за рейса, че трябва да се обадя във фирмата и като го похваля, те да ми изпратят нов. Не съм падал под скорост от 95 км/ч, като на места дори съм развивал шеметните 105-110 км/ч (главно на надолнищата). По време на това пътуване съществени утежняващи фактори бяха насрещните ветрове, багажите на всички ни, тубите с бензин които влачих навред със себе си и т.н. Разхода на гориво ще го смятам утре, но и режимът на експлоатация беше много тежък за такъв вид автомобил (а пък това не е и кола в края на краищата, въпреки че ние рейса си го ползваме изключително за тази цел)...
Така - днес е вече 05.01.1993. Ходих при човека, от когото купихме колата, с надеждата че ще ми осребрят фактурата от злополучната “Пътна помощ”. Да, ама не! За такива дребни повреди гаранции нямало. Признаха ми обаче, че волана носи на ляво и другия понеделник ще я закарам да го оправят. Иначе трябваше аз да дам $105 за ремонт. Е, нали сега дадох $150 за един кирлив горивен филтър, докато този по-съществен ремонт на кормилното управление ще ми е безплатен. Абе, “откритите” уроци на живота с пълна сила продължават и тук - колкото си щеш, в изобилие и все добре (под)платени.
Вчера пък ходихме в един магазин под патронажа на “Свети Винсент”, подпомагащ бедните. От там купихме едни къси гащи на Нени, дълги гащи за мене, една дълбока тава за фурната и някаква хладилна чанта, която ще използвам като кутия за инструменти - всичкото това само за $6. Отделно от тези неща, Женя си купи чудни обувки с висок ток - черни, лачени и нови – Господи, и те за 40 цента! Искаха разбира се 50, но в името на пазарлъка ни отбиха 10 цента. Другите неща бяха: дълги гащи - $0.80; къси – $0.50; тава – $1.50; кутия - $4. Общо обаче – за $6. От там леля Здравка се обади в тяхната организация и им каза, че сме от скоро в Австралия, с ниски доходи на безработни и т.н. Ще ни помагат от време на време с каквото могат. Днес например идва един човек от тяхната служба и ни донесе хранителни продукти за $30 - месо, яйца, масло, ориз, консерви, кафе, чай и т.н. Тези същите хора могат да ни помогнат и с разни мебели, ако са ни необходими. Вечерта всички заедно ходихме у една приятелка на леля Здравка, с която са се познавали още от Нова Зеландия. Изкарахме весело и безгрижно!
06.01.1993 - Май че днес беше Богоявление. Непременно поздравете чичо Божко и малкия Божи от всички нас. Да са живи и здрави! Как е всъщност Божи, дано да е вече добре? Ако има някакви лекарства, които се намират тук и ги знаете какви са и за какво са, пишете ни незабавно – ние ще му ги изпратим! Днес ходихме с леля Здравка в отдела по Социалните грижи – там ни изпратиха в една църква, от където ни дадоха две торби с най-различни дрехи и един чек за $40, който се използва само за храна. Нещо като помощ за крайно нуждаещи се и бедни като нас. Хубави неща си взехме, защото имахме право на избор в нещо като магазин към самата църква.
Довечера в българския клуб ще има женско парти, та Женя ще ходи там с леля Здравка, а в неделя на 10 Януари ще има друг ритуал - първо ще ходим на черква, а после отиваме на морето за хвърлянето на кръста във водата. Това представлява тукашния Йорданов ден. Парти обаче в клуба нямало, та си го направихме у дома. Ние тъкмо си изпратихме гостите и леля Здравка си легна, а пък аз рекох да драсна още някой и друг ред…
Забравих да ви пиша, че от вчера вече имаме телефон (43-86-16), пак благодарение на леля Здравка. Аз докато бях в сервиза и се разправях с колата, те ходили двете с Женя да го включат, като тя дала $50 за пускането му. Доколкото разбрах, номерът ни бил само за Австралия, а обаждането извън пределите на страната става чрез поръчка, но ще пробвам някой ден и до България да звънна.
Утре сме канени на обяд у една друга позната на леля Здравка, а следобед ще ходим да ни дадат някой мебел - пак чрез помощите на църковните организации. Абе – “хубаво ни е в Австралия”! Ако даваха и повечко парици, а пък ние да се чудим само къде да се заврем и как най-рационално да си ги изхарчим – цена нямаше да има тая държава…
Днес е 07.01.1993 - Ивановден. Поздравете всички Ивановци и Иванки! Да са живи и здрави! Специални поздрави на чичо Ваче, Иван Петев и леля Ванче Петева. Абе всички. Забравих за Христов ден да пратя поздрави на чичо Христо Петев и Ицката! Нека ме извинят за закъснението.
През деня ходихме с Нени до един магазин да си купим гаечни ключове за колата и фарчета за задния ход. Намерихме един комплект с 40 парчета в кутийката - от 4.5 до 19 мм и съответния инчов размер, намалени от $29 на $9 и го взехме. След това ходихме на гости с леля Здравка, а после бяхме на едно интервю за помощ и от “Армията на спасението” – пак подпомагащи новопристигнали, бедни и т.н. Тези хора също ни дадоха един чек за $75, с който можем да си купим някои необходими мебели от техните специализирани магазини за вещи от втора употреба. На Нени пък подариха един огромен чувал с играчки, все нови: колички, боички и блокчета за рисуване, разни книжки и други джунджурии. Той много се зарадва и даже сега си играе с тях: бръмчи, ръмжи, удря спирачки – лудница е тука покрай мене. И много яде - страшно много яде, като прасенце е станал! Даже вече го ограничаваме по малко от някои храни. Нени не иска и да бъде подстригван, докато не дойдела баба му, защото само тя можела да го прави добре и знаела как...
Женя е направила баница с българско сирене. Намерихме някакъв голям магазин на едни братя гърци, в който то е по $4.45 за килограм. Австралийското струва $2.95, но е голям боклук – по-лошо и от тебешира даже. В другите магазини българското сирене може да отиде на $8, $9, $11 или $12 за килограм, но в гръцкия е много евтино и Нени само дава зор да почва да яде от баницата – трябва да спра до тук...
08.01.1993 - Тъкмо станахме сутринта и аз се обаждах по телефона до Габрово. Много неща не успях да кажа за краткото ни време на разговор, но основното е, че това е моето ЧЕТВЪРТО писмо. В предните ни пратки имаше много снимки, както и новият ни адрес, на който живеем вече от 11 Декември миналата година. Значи - заведете си някакъв дневник за писмата, които пишете и получавате съответно от нас, за да могат да се следят. Тук крадат цели пощенски камиони, като в писмата търсят главно пари. Където намерят – добре, вземат ги; където няма обаче, всичко изхвърлят в реката. Давали са по телевизията такива изпълнения и как залавят злосторниците, разбира се. Не е изключено и в България да правят разни подобни кражби на писма за пари – от глад, от злоба и отчаяние – причини има много. Един наш приятел тук получава писма от майка си само като препоръчана пратка и ходи в пощата да си ги взема когато пристигнат. Сигурно и от Австралия има такава възможност, но още не мога да обясня на хората в пощата какво бих искал…
Тъкмо се връщаме от обиколки. Ходихме до старата квартира, веднага след разговора ни по телефона. Там действително имаше четири писма от България – едното беше от Ямбол и три от вас. Първото от 05.12.1992, второто от 12.12.1992 и третото, в което имаше две картички от Албенчето и от Момчил. Значи ще дойдат и другите, не се притеснявайте. По-важно е нашите да пристигат при вас, защото в тях има снимки и носят богата информация за тукашния начин на живот, както и и за самите нас разбира се. Пазете ги - един ден, по всичко написано собственоръчно от мене, може да издам книга. Щом като има подобни произведения за Япония, Америка, защо да няма и още едно: “За Австралия като за Австралия”, като примерно работно заглавие да речем…
Пишете ни за изпращане на някакви пижамки за Нени, пеньоарче за Женито и др. щуротии. Имаме си абсолютно всичко – Нени си има пижами, а и Женя си взе вчера от църквата чуден пеньоар. Не харчете пари за колети, даже и за писма. Пишете всеки ден по малко и щом получите нещо от нас, изпращайте написаното. Аз така правя. И номерирайте писмата, за да ги следим кое кога се получава и най-важното - дали въобще пристигат.
Татко върна ли се от Гърция? Ще ходи ли пак? Работи ли още и как е “Електроника”-та? Тук всичко е наред, добре сме и финансово, и домакински, и всякак – много далече дори над очакванията и представите ни. Ако нещо ни липсва, това са близките и приятелите. Но тук пък намерихме други и така ще караме за сега. Неничко много слуша и не е капризен. С една дума се разбираме.
СКЪПИ БАБО И ДЯДО, АЗ СЪМ МНОГО ДОБРЕ, ВИЕ КАК СТЕ?
Нени също ви написа няколко букви, с което моята писателска дейност приключва. Още утре обаче отварям новата страница на следващото си писмо. Поздравете всички, а вас целуваме най-горещо: Нени, Женя, Ангел
П.С. Леля Здравка ни е на гости тези дни, но днес е у една своя приятелка, дето вчера бяхме у тях на гости. Не знам до кога ще остане тук. Ще пишем пак.
08.01.1993, Ангел
Жалко, че вратата на Зоологическата градина е останала затворена този път, но съм сигурна, че с времето все повече врати ще се отварят за вас, защото ще държите в ръцете си ключетата за тях.
P.S. Между другото, напред в годините на моята доброволна емиграция, аз използвах всички подобни случайни или пък нарочни екскурзии, в които бях един от активните участници, които ми послужиха като основна тема и "суровина" за написването на редица пътеписи. Независимо, че последните имат свой личен тон, тръпка, известна емоция и колорит, те могат да бъдат разглеждани и като самостоятелни писмени "единици". Пълният им текст обаче се съдържа в писмата, без с това да нарушават баланса или пък структурата на житейската ми сага. Това, като допълнително пояснение само - с "рекламна цел", ха-ха-ха...
