Значи - тези дни не сме писали, защото вече разбрахте каква страшна жега ни е натиснала. Нощно време ставам да се къпя със студена вода и така изкарвам до сутринта. Всъщност водата тук е само теоретично студена. Защото един път тръбите (медни) вървят плитко заровени в земята и втори път – не са вкопани в стените, ами са пуснати външно, на скоби, по задните нефасадни страни на сградите. И като ги пече цял ден слънцето, водата в тях едва ли не завира. Около 10 минути тече гореща вода от студения кран и чак след това тръгва леко хладка и отначало е толкова гореща, че може да ти ощави кожата. През зимата, като стане 5°C-6°C, сигурно пък ще тече ледено студена. Ще видим като дойде. През деня слънцето ни започва, а вечер ни довършва излъчването на топлина от стените на апартамента (че сме и краен на всичкото отгоре и стените му са външни) - като си допреш гърба, просто греят като радиатор. Много неща в къщи са топли – каквото и да бутнеш, все такова. Добре, че поне хладилника работи безупречно, че ако не е той сме загубени.

С облекчение научих, че дори и тук в този така силно развит капиталистически строй, имат проблеми с електрозахранването. Тези дни по време на неописуемите горещини, рязко се е повишило потреблението на ток, защото навсякъде има климатични инсталации и вентилатори. Във всяко магазинче (голямо или малко) има огромни хладилници, където държат хранителните продукти и напитките. Тук топло имат само чай и кафе – всичко останало е ледено студено. От пеленачета още почват да ближат сладолед и да пият студени питиета и нямат проблеми ни с гърлата, нито пък със сливиците си. Онзи ден карах колата с един парцал, че кормилото не можеше да се бутне с ръка. Всичко понеже е черно и се напича ужасно, особено през стъклото, което действа като лупа. Абе гледам една бабичка (моя възраст трябва да беше, или малко по-голяма – хубавица иначе) – влиза си в колата и слага едни ръкавици. Викам си, тая що се прави на модерна и за какво ги турга тези украшения и прибавки към тоалета си, та още повече да й се спарват ръцете в дневния зной. Добре ама като понечих да пипна кормилото и кожата ми едва не залепна на волана, едва тогава разбрах, че жената слага ръкавиците за да не й пари на ръцете. Ама то де толкоз акъл у мене, че да се сетя по-рано. И понеже сме бедни и ръкавици нямаме, та карах с едни мазни и мръсни парцали (някакви стари гащи и потници) – предполагам че съм изглеждал странно отстрани, но поне с чест излязох от положението. В противен случай, трябваше да чакам до вечерта да се поразхлади и да се скрие слънцето, че тогава чак да се прибирам в къщи. Дано сега като ги четете тези редове и да ви стане малко по-топло, защото прекрасно знам, че при вас със сигурност е много по-студено, отколкото топло при нас. А пък каква пот се стича в момента от мене, само да знаете – никога не съм се потил така, дори и в казармата! Но виж, апетит продължавам да си имам и се храня добре. Топлото не ми вреди, даже онзи ден ядох и люти чушки за разяждане и апетит - голямо потене падна тогава…

Тук забелязвам, че раните ми не зарастват бързо. Постоянно набират гной, локвят и не се затварят, както винаги е било в домашните български условия. Имам някаква драскотина на крака си, която упорито не иска да зарасне - трябва да съм се ударил някъде, но вие не се тревожете за това, защото докато стигнете точно до тук с четенето не писмото и на мене вече ще ми е минало. Сигурно в тукашните въздух и вода няма някой химикал, с който сме си свикнали от България. Я олово, я сяра, я някой цианид. То и от многото и прекалена чистота пак може да е – ние не сме научени да оцеляваме на такава кристална екология; организмите ни имат нужда от тежки метали и олово в бензиновите изпарения; от радиоактивните облъчвания на Чернобил, пушеците на Кремиковци и още много други химически елементи от Менделеевата таблица...

Тези дни е по-хладно – температурите паднаха на по-поносимите 30°C и рахатясахме за известно време (докато пак се облещи слънцето). Вчера получихме официални писма, че от 09 Февруари започваме курса по английски език. Това пак е добре, защото тези програми са доста съкратени и много учители станаха безработни с орязването на бюджета за образование. Няма кой да плаща на някой, който е дошъл тук и хем не работи, хем пък не знае и езика. Усетиха се те, ама късно. Ние сме вече тук с всичките права на местните “бели хора”. В Мелбърн например, такива новопристигнали емигранти като нас, сега се записват за такъв курс, който ще започне чак през Ноември. За следващите щастливци, които тепърва ще идват в Австралия, освен всичко останало в условията за кандидатите, ще се изисква да знаят английски език и да имат пари (много) - тежко им и горко на тези хорица, определено не бих им завидял...

Нени ходи на училище - всяка вечер носи по една книжка с елементарни думички и изрази, които научава за следващия ден. Ние където ходим събираме шишета за нашата пропаднала кауза – нека да не се забравя, че аз съм и бизнесмен на всичкият ми зор. За курса по английски ще плащаме някаква минимална такса от по $20 на срок. Един учебен срок продължава два месеца. Учиш толкова много срокове, от колкото имаш нужда за да достигнеш съответното ниво по владеене на езика. След това, от там насетне има други курсове, които са за инженери или други професии. Дано сменят обаче властта и тук в нашия щат, защото другите които ще дойдат на власт, обещават да има повече работа за народа. Докато сега всички пари са замразени, никой не предприема нищо и всички се въртят в един омагьосан кръг. Говорихме и с други българи, от по-старото поколение – вече милионери, които казват че по-рано навсякъде са стърчали кранове, масово се е строяло. А сега няма ни един в цяла Аделаида. И тук ще стане както е в Америка – стоиш 6 месеца на социални помощи и след това те изпращат на работа; където и каквато и да е. Безработицата там е само 7% на толкова много народ, а в Австралия по официални данни е над 11%, но иначе надхвърля 20%. Безработните обаче сега ще гласуват пак за старите управници, защото на тях така им е добре – цял живот могат да не работят, но ще ги видим като им дойдат изборите. И тук има подобни проблеми като в България, но при нас са на друга основа. Тук не се сменя политическата форма на управление – т.е. не скачат от социализъм в капитализъм (или обратно, което е пагубно). В Австралия две основни партии си разменят и прехвърлят властта през определен период от време. Като се налапат едните, тогава дават шанс да полапат и другите. Само че никой не обръща палачинката и единствената цел на всички е по-доброто положение на световния пазар, от което респективно следва и благоденствието на народа. Ние обаче сме добре и с едните и с другите и никак, ама хич никак не ни интересува кой и как ще ни управлява...

Вчера купихме една ябълка за теглича на рейса, защото си нямаше до сега. Струва $9.60, но имаше и по $12 (въпреки че видима разлика не открих на пръв поглед и за това естествено предпочетохме по-евтината). Взехме я направо от фабриката, където правят всичко: ремаркета, тегличи, болтове - абе цех за ширпотреба. Там също се одумах за работа и ми записаха името и адреса - ще чакам, дано се обадят един ден. Съвсем близо е до нас и би било прекрасно, ако ме вземат при тях да им върша нещо. Та влязох и вътре в цеха, където работят машините да поискам един ключ, че да си стегна гайката на ябълката, след като я купих. Вътре – какво да ви казвам: стари машини, мръсотия, разхвърляно. Абе като при нас. Тези красоти от снимките в списанията не ги видях в цеха. Изглежда снимките ги правят преди да заработят заводите и преди да са дошли “хуните”. Иначе не е възможно да е толкова чисто, като в аптека. Значи само това е разминаването със списанията – останалото си е точно така: магазини, имане, природа, къщи, красоти – всичко! Но фабриките им не струват (като навсякъде)...

05.02.1993 – Днес с Нени намерихме някакъв телевизор, захвърлен до един боклук. Взехме го, пуснахме го у нас и той заработи. Не много добре, но за части става. Ще го нося на един магазин утре, да видим какво ще ми дадат за него или пък ще го дам на моя приятел – той е електрончик и си пада по такива “подаръци”. Днес жена му ни подстригва - Нени и мене. Тук едно детско подстригване струва $8, а мъжкото е около $13.

06.02.1993 - Ходих до напред тук и там да предлагам телевизора за някой и друг долар, но където и да почуках, на никъде не ми го искаха. Един тарикат ми предложи $5 – поне да не го връщам в къщи, но аз нали имах резервен вариант и не му го дадох. Така отидох у моя приятел и с него най-акуратно го разфасовахме на съставните му части. Кутията и кинескопа изхвърлихме в боклука, а всичко останало – платки, трансформатори, потенциометри и т.н. запазихме и му ги оставих. Той все човърка по нещо и ще са му от полза.

Довечера ще имаме гости, а днес ми се обади жената, на която боядисвахме онзи ден. Утре сина й ще ме води да ми покаже как се борави с косачката и ще започна да им кося тревата, а след това ще отида до мотела да си прибера бутилките и да се пазарим за цената на труда ми. Ще видим утре какво ще стане. Тя каза също, че трябва да й се боядисва и кухнята, където живеят. Та и там имам едно ходене. Изобщо, колелото бавно и мъчително започва да се развърта. Бавно – понеже е голямо, а голямото като се завърти един път, трудно спира. Това го учихме май по някой от предметите в Института... Но ще видим – нека да не избързваме с прибързани и необмислени изводи!...

Ето ви го и днес дойде - 08.02.1993. Онази вечер (в събота), както вече казах имахме гости. Идваха едни наши приятели от Търново, които живеят тук от преди 2 Ѕ години. Работят, имат две коли и един апартамент. С две деца са, малко по-големи от нашия Нени. Та понеже у дома беше все още много горещо, там само започнахме моабета, след което се преместихме у тях да го довършим, защото те имат и басейн в двора на блока, където живеят. И покрай басейна карахме до 01:00 през нощта. Къпахме се, сръбвахме уиски с лед и се прибрахме късно. Поради тези причини вчера спахме до обяд. Аз после ходих до мотела на моята работодателка да прибера шишетата от контейнера, а вечерта сина й трябваше да ми покаже как се коси с косачката и къде са местата за косене на тревата. Добре ама ние с него не успяхме да запалим машинката и косенето ми се отложи за неопределено време. Работата е за около 4 часа - ще видим какво ще ми предложат като заплащане...

Днес и Женя тръгна на училище, а моето тегло започва от утре. Не сме в едни класове, което още не знам дали е добре или не. Ходих да ги разкарам с Нени по училищата им, а аз след това отидох да върна шишетата на пункта за вторичните суровини. Събраха се още $41, което е добра сума за такава една никаква работа. Минах да напазарувам хляб, яйца, масло, кашкавал и т.н. Тези дни е малко по-хладно - 26°C и ще излезя да се занимавам с колата. Трябва да я почистя малко, защото вътре е като кочина. Ще ми трябва и друга май, в която само да се возя, защото тази като я използвам за всички мои дейности, много бързо ще стане на каруца.

Онзи ден ми предложиха да работя към един магазин – работилница за електро-домакински уреди. Но аз трябва сега да им уча проклетия език. И да уча ли, да работя ли – чудя се аз и вече, не знам какво точно да правя. Ще се опитам отначало да пробивам дупки в стената с инженерството, но ако то не стане на работа, ще се преквалифицирам в нещо друго – професията на жиголото например е интересна и би ми доставяла душевна наслада, но не знам къде се карат курсовете за нея…

На леля Здравка не сме се обаждали, нито пък тя ни е търсила. Довечера сме на гости пак у дядото, дето му носихме снимките - той е много сърдечен човек и винаги ни посреща като че ли сме негови деца и внуци.

Татко, моля те непременно да поздравиш колежките и колегите в завода: Тонка, Бисерка, Анета, Веско Славчев, Галя на Рязката, Марианки разни, Антоанета, Николайчо, Ненката Митев, Надеждата Дойнова и всички, с които съм контактувал през краткият ми 6-годишен стаж там. Нямам възможност да пиша и на тях сега, но по принцип съм го запланувал – само дето не знам кога ще стане, но ти им кажи да не ми се сърдят много. Ще гледам да им се обадя поне с една картичка. Пиши ми какво става из завода и отделите – мъчно ми е за всички, които оставих да гният там…

Решил съм да отида пак до онази фабрика, от където онзи ден купих ябълката за теглича на рейса. Искам да ги попитам как закаляват изделията си, как топят метал и как го леят. Тогава когато бях там не ми дойде на ума да поприказвам по тези технически въпроси с хората. Като си дойдох в къщи, чак тогава се сетих че това беше една златна възможност. Тук при мене имам и един тефтер от “Електроника”-та - рекламен, където има изделията на завода, описани и на английски език. Ще се опитам и от там да изкарам нещо - имам една идея и напоследък много ми се е завъртяла из акъла, та мира не ми дава и покой.

Как е баба - дано да не й е много студено сега през зимата, че с този скъп ток не зная как ще я кара с нейната мизерна пенсийка. Ходи ли по пазар и шета ли пак както преди? Нека да си стои на топло в стаята - да ми чете писмата и разглежда снимките. Дано и вече да сте ги получили разбира се, защото много писма се губят безпричинно и съвсем непонятно. Отварят ги хайдуците, защото мислят, че вътре има пари, ама аз в тях няма да ви слагам нищо друго, освен само снимки и моята единствена безпределна синовна обич (то пари за сега и без друго нямам...) – защо да се губят иначе?...

Не чувам добри вести за България. Информирам се от тази българка, дето има мотел тук и на която работя от дъжд на вятър. Тя се казва Яна Шопова и е родом от село Устрем - на Дянко от Ямбол родното село. Били са интернирани на времето някъде във Врачанско, но после тя успява да се промъкне до границата само по едни гуменки и забягва през браздата в 1954. После през Цариград заминава за Австралия и до ден днешен си е жива и здрава, вече 57-годишна. Голяма демократка е и синя чак до мозъка на костите си, да не казвам другата форма на този израз... Идвала си е в България за 1300-годишнината от създаването на държавата, нещо в Славянския комитет е била. И от тогава всяка година си ходи. Мъжът й се казва бай Йордан. Може би Дянко да ги знае кои хора са, но това не и чак толкова важно.

Онзи ден взехме снимките, от времето когато бяхме в Сидней с Валя и Сашо. Ще им ги изпратим тези дни. Това е, утре пак. Не забравяйте всеки път да поздравявате чичо Божкови, както и всички останали наши и ваши близки. Нени често си спомня за лозето, за Стоевци, за сандвичите на чичо си Божко и т.н. Живейте заедно и мислете за нас, както и ние често си мислим за вас и за всички около вас. Ние сме достатъчно добре и не се оплакваме - дано и при вас да е така, макар че се съмнявам…

09.02.1993 - Днес станах ученик и аз – за пореден (и дано да е за последен…) път в моя не толкова дълъг живот. И разбира се, със съответно произтичащите от това ужаси! То трябва да се пишат домашни, да се помнят думи и изрази, да се повтаря като папагал до премала – аз като гледам Женя колко е упорита, та ме обзема бяс, но дано свикна с времето. В класа ни освен мене има виетнамци, руснаци, поляци, чехи, югославяни, една японка, румънка, африканка и още една българка (от София – че какво й е българското, щом като е от там?). Всички горе-долу еднакво не знаем английския език, но аз май че най-много не го разбирам. Ще имам уроци във вторник и четвъртък само, от 09:00 до 13:30. През останалото време ще трябва да уча сам и да преписвам книгите, както по-рано правех на работа. Това обаче ми беше от голяма полза, защото сега пиша почти без грешки. Голям проблем ми е обаче паркирането на колата в ситито, където се намира училището. Навсякъде се спира само за по Ѕ или ј час, които паркоместа са безплатни. Има и платени паркинги – по 60 цента ти свличат от кожата на всеки два часа, но след като изтече това време, колата трябва да премести от това място. Днес ходих пък там - паркирах я в 09:00, взех си билет от автомата до 11:00. В 11:00 излязох от час, за да купя друг билет - за времето от 11:00 до 13:00. Добре ама и така не можело – не било разрешено колата да стои по цял ден паркирана на едно и също място, а пък аз само да й прибавям билетчета за по 2 часа. Аман от правилата им вече – в България като си паркирахме съвсем свободно по улиците и тротоарите, да не би да е паднал на някой тавана от това. Обаче там си бяхме сбирщина от “свои” и “наши”, докато тук сме само едни гадни чужденци и трябва все по тяхната свирка да им играем. Та заради този типично мой гяволък, май ще плащам нови $11 глоба на Съвета. Ще ходя утре и в Полицията да се разправям - дано ми се размине, че това са близо 250 бирени бутилки – кога ще ги компенсирам аз, с моите бавни темпове на събиране?...

Иначе училището е добро, общо взето разбирам какво обясняват (всичко е на английски бе – как пък една думичка българска не продумват, или поне малко руска), но ще трябват и в къщи много занимания, което на мене лично хич не ми е по вкуса (мислех си, че бях приключил вече с науките и образованието още на дипломирането ми от Института, а то какво излезе на края). Аз исках да ходя пет дена на училище, по 6 пълни часа дневно и каквото запомня там, това да ми остане и в кратуната. Но поради кризата, учебните часове са намалени от 900 на 510 годишно и много учители са съкратени. Нени обаче, за разлика от нас е много добре в училище - учителката ми го похвали днес, нарочно му дава по-големи домашни, защото вижда че е умен и буден; даже в момента учат с Женя. Утре имам ходене из града и като се върна ще поуча и попиша – белким запомня нещо. На нас с Женя също ни дават домашни и за нея е цяло удоволствие подготовката им, докато за мене това си остава един малък кошмар...

Времето е приятно лятно, около 25°C и доста слънчево. Тук на 13 Март ще има избори. Във всички други щати сега управляващата Работническа партия е загубила сериозно. Това са нашите комунисти един вид. Другите, които сигурно ще дойдат на власт са от Либералната партия. Ще ги видим и тях какво ще направят.

Днес писахме писмо на Валя и Сашо и им изпратихме снимките от Сидней.

Забравих да ви пиша, ей тъй за информация – нали темата за паркирането ми е актуална за момента и все не ми излиза от ума. Тук също има и много закрити паркинги за коли, на много етажи, издигащи се на високо в небесата. В центъра на града има няколко такива сгради, за които се заплаща такса от $130 до $180 на месец, нещо като абонамент. Малко по-настрани от центъра такъв паркинг струва само $80 на месец. И понеже всички, които използват тези паркинги работят или в банките, или в разни представителства, офиси и т.н. (т.е. на добра заплата са), за тях тази месечна такса се равнява на една дневна надница (тук добрите заплати са от $36,000 годишно нагоре). Та за работещите всичко е много добре и прекрасно организирано, но за нас тези цифри са абсурдни, поне за сега. Независимо от всичко обаче, ние и така се справяме доволно и предоволно само с помощите за безработни, които ни дават най-редовно на всеки две седмици...

Днес дойде сметката за газта. Точно за два месеца сме изгорили $24 – евтиния бе майчице, какво да ви разправям повече! Ще видим и токът как е като получим съответната сметка. В старата квартира за електричеството платихме $23 за период от 20 дена (единственото време, за което живяхме в онзи апартамент), но там готварската печка (котлони + фурна) и бойлера също бяха на ток, докато сега тук на новото място тези домакински уреди са на газ. Освен това има специални служби, които в случай че човек остане без работа и му е трудно да си покрива ежедневните сметки, отбиват известен процент от таксата за ток и газ и тези суми се поемат от тях. Правят се също така отстъпки за градският транспорт и всички се радват на безплатно медицинско обслужване. Тук ако само единия член от семейството работи, ще взема само с около $150-$200 повече чисти пари на месец, от стойността на социалната помощ (безработицата) която е $1330, но в същото време ще изгуби всичките си облаги за наема, облекченията за ток и газ, за доктори и т.н. Отделно дето трудовите доходи се облагат с един доста солиден данък, та в един момент излиза, че човек няма особена сметка да работи (башка, дето си губи времето по цял ден, защото просто трябва да е на работа). Така че не е никак лошо да си безработен в тази иначе богата държава и само да се чудиш къде да се завреш и с кого да отидеш някъде – това ми е крайната констатация…

10.02.1993 - Е-е-ей, получихме най-после и ние едно писмо на новият ни адрес, точно днес - пуснато от България на 22.01.1993. Спомням си, че аз на абсолютно същата дата ви изпратих друго писмо, пак с доста снимки в него. Предполагам, че докато получите това ми писмо, ще дойдат и останалите. Всъщност това уж е шестата ми поред “творба”, но аз и в това не съм много сигурен. Може да е и пета, което е по-вероятно. Следете по датите в писмата - те са в строг хронологичен ред, с почти всеки ден по нещо споделено и написано. И ние се бяхме попритеснили защо не ни пишете, но аз знаех, че всичките беди идват от пощите. От тук нататък вече, надявам се кореспонденцията ни да се нормализира и стане по-редовна.

Така - сега с няколко думи ще се спра на въпроси от писмото ви, че да вървя да пускам това. Хубаво е, че сте уредили слуховия апарат на баба. Ако нещо се запече работата, аз ще изпратя от тук един. Нищо не пращайте вие, защото по пощите тези услуги са много скъпи, а аз тук всичко каквото ми дотрябва и си го намирам. Имам две кутии с всякакви болтове, гайки и железца. Даже онзи ден си намерих и няколко много хубави дървени летви, че прибрах и тях – още не знам за какво могат да ми потрябват, но се наведох и ги взех, не ги подминах. Добре че живеем за сега в апартамент, без маза и без таван, защото ако сме в къща ще съм заринал двора с боклуци - аз нали си падам малко вехтошар...

Като се събирате с Божкови, четете писмата и на тях - те са до всички вас. Знаем, че всички живо се интересуват от това как сме/що сме, захвърлени и запилени чак на края на света. В писмата ми няма нищо преувеличено или пък прикрито – аз тук излагам просто действителните факти, описани малко по-литературно, надявам се!

Днес съм си из къщи - Женя и Нени са на училище, та обстановката е малко по-спокойна. След малко ще обядвам и сядам да поуча малко, че за утре имам домашно. Четете и на баба моите писма - нека да се радва за всички нас и да си поплаква умерено...

За апартамента, какво да ви кажа – както вие я наредите, каквото вие измислите и прецените, то ще е и най-доброто. Не мога аз от тук да ви давам съвети, защото при вас нещата се сменят много бързо и докато ги получите, те няма да са актуални вече. Хубаво е, че сте били с Адо и Митка заедно, пък и те добре са постъпили. При случай, специално ги поздравете от нас.

Телефонът ни е 438-616 - аз съм го писал в предишните си писма, но да го повторя за всеки случай. На адреса след “Henley Beach” има и “Rd”. Това означава “Road” – “роуд” (улица, път). Съкращението му е “Rd”, подобно на нашенското “ул.” за улица. А пък самата улица се казва “Хенли бряг (плаж) – “Хенли бийч” или брегът на Хенли което вероятно е по-правилно да се каже. Изглежда на времето някой си Хенли е слязъл на този бряг и той автоматично станал негова собственост. Тук така е било преди някакви си 200-250 години. Нашата улица започва от морето, почти от брега и свършва в центъра на града (ситито). Ние сме може би на 7-8 км от морето, а може и да са по-малко – при случай ще ги измеря с километража на колата.

Последната пощенска марка не съм я мокрил, за да ви я изпратя обратно веднага с това писмо. Откъснах я заедно с парче от плика. Вие си я обработете и я използвайте повторно. Изпращаме ви и един лист от списание, където рекламират и нашето видео, което си купихме неотдавна. Там има и цените на телевизорите. Най-евтиния възможен с дистанционно управление и 34 см диагонал на екрана струва $350. От там нагоре граници няма, до огромни видеостени за хиляди долари. Това важи за всички стоки – информацията ми е чисто техническа, повечето за татко, за да види какви марки и модели има по тукашните магазини. А ценоразписа е само за обща култура и относителни сравнения.

Хубаво е, че татко пак ходи по разни клиенти, да се разтоварва от сивото и скучно пенсионерско ежедневие, като в същото време работи и се чувства полезен. Нека да ходи, застоелият живот е убийствен!...

Днес ходих до Полицията да пиша възражение за глобата. След две седмици ще ми изпратят съобщение за резултата от обжалването – дали ще плащам или не. Дано ми се размине, но тук хич не си поплюват – няма наши, няма ваши, свой човек и чужд! Всичките плащаме на общо основание, без значение на класа, пол, занятие – всички се включваме в това предприятие (да подсигуряваме заплатите на служителите от Съвета и Кметството в случая; нали от данъци и ей такива тарикати като нас те се издържат)…

В това писмо ви изпращам и една снимка на огромна къща и разни други награди – коли и т.н., които се разиграват на лотария. Пускат ти ги в кутията, а ти само трябва да платиш $50, $100 или $200, за да се включиш в играта. На нас обаче тази къща ни е много “голяма”, излишно просторна и неудобна, пък кола вече си имаме и не ни трябват техните награди. Аз ви я изпращам просто така, за информация. Защото тук къщите действително са такива – е, има и по-малки, но всичките са все така хубави. От мен това е всичко. Оставям малко място на Нени и Женя, за да запълнят листа, а всички вас аз прегръщам и целувам най-горещо: Ангел.

МИЛИ БАБО, ДЯДО И СТАРА БАБО! АЗ СЪМ ВЕЧЕ УЧЕНИК. УЧА СЕ ДОБРЕ. ЦЕЛУВАМ ВИ ВСИЧКИ МНОГО: НЕНИ, АДЕЛАИДА, АВСТРАЛИЯ.