Прочетен: 1123 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 21.11.2012 04:16
Мили наши близки,
21.02.1993 - Неделя. Днес, за разлика от други дни няма да ходим никъде, защото ще трябва да поучим малко английски. Женя готви нещо на печката, а Нени гледа някакво състезание с коли по телевизията.
Вчера с две приятелски семейства направихме разкошен пикник в един парк извън Аделаида, на около 25 км от града. Това е огромен “народен” парк с асфалтирани алеи - вътре се влиза с кола, защото е много голям и трудно може да се обходи пеша. Входът е някакви си $3 на кола, без значение от броя на пасажерите (е, 5 човека е максимума, така или иначе); за безработната измет като нас обаче, таксата е само $1.50. Навсякъде има езера, чудни поляни, тенис-кортове, игрища и пътеки за пешеходен туризъм. На всяко отделно място за пикник има специални скари на газ, на които хората отиват, развъртат кранчето, палят огъня и пекат онова, което са си донесли в торбите: наденички, хляб, чушки, лук и т.н. И всичкото това – безплатно! Тези големи скари по тъдявашния край им викат “барбекю”. От къде идва думата и какъв е произходът й не знам, но съкращението на това съоръжение е “BBQ”, което също е загадка за нас.
Та там цялата българска банда се установихме на една полянка с такава подобна газова скара, заредихме я с всевъзможни мръвки, а след това седнахме в беседката на моабет. После за смилане храната си направихме и една голяма разходка из околностите, както и много снимки, с които увековечихме прекрасния ден. Вечерта на никой не му се прибираше в къщи, та всичките се изсипахме у едните приятели, с които бяхме през деня – да си продължим тържеството у тях, уж за малко. Жените правиха мекици, пици, салати и т.н. Прибрахме се чак в 23:30 и си легнахме. Нени заспа още по пътя. Той много игра с другите деца и ходи навсякъде с нас през целия ден.
Видях се принуден, за тези мои рани по краката да отида на доктор. Ходих на нашия български лекар, който има кабинет през няколко квартала от нашия. Той ми изписа едно лекарство, някакъв антибиотик май че беше. Сега си вземам най-редовно хапчетата и раните, които имах от доста дълго време, вече взеха да ми зарастват. Мислех си, че ще се оправят сами, но не можах да се размина без медицината…
Онзи ден проверявахме за един друг курс - по-интензивен от сегашния, който се провежда всеки ден на блокове от по 4 часа и по принцип се води само като сутрешни занятия. Във вторник вечерта сме на интервю и ако ни приемат, веднага ще се прехвърлим там с надеждата, че ускореното изучаване на езика ще доведе до по-бързото му научаване (да не вярваш…).
Преди няколко дена писахме писмо на нашите приятели – Симеон, Захари и всички останали. Ще го изпратим утре. Дано да е преминала успешно и операцията на татко. Пишете ни кое как е било и какво е състоянието му сега. Аз като разбера, че всичко вече е минало, специално ще се обадя на Форьо по телефона - поне една благодарност да му изкажа. Женя отдавна е писала писмо на Деси и Минко от новия ни адрес, с пълни подробности около идването им тук. Би трябвало да са го получили вече и да действат по тези въпроси.
22.02.1993 - Всички са на училище, само аз съм си в къщи и уж уча (Господи, какво ме пиле окълва, та на стари години да се занимавам с тетрадки и учебници, домашни работи да пиша и да ходя на училище като първолак). В антракта между отделните упражнения рекох да драсна някой ред, защото това повече ми се отдава, отколкото запомнянето на ужасният английски правопис.
Дойде ми пак на ума да ви кажа още нещо за пощенските марки – по-добре е да облепяте писмата си с по-много, но пък евтини марки - напр. от 1 лв., защото като им удрят печатите в пощата, твърде възможно е на някоя да не сложат изобщо или пък към края мастилото им вече да не си личи. По този начин аз ще мога да ви ги връщам за следваща употреба. А когато са само две – една от 7 лв. и другата от 2 лв., печатът е общ за двете и мастилото оставя по-трайни следи (което пък по-трудно се заличава). Пробвайте, да видим какво ще стане – само с опити можем да открием кой е най-добрия метод за нас и да ударим ножа в гърба на пощите (нямам нищо лично към никой, но все пак постоянно поскъпващите им услуги, а от там и самата им организация започва доста интензивно да ме дразни като цяло)...
Неничко, от много любов към науката, в петък си забрави учебниците в училището, та днес отиде неподготвен калпазанинът, ама довечера ще учи двойно - и предното, и днешното домашно. Женя сутринта ходи чак вътре до класната им стая, за да се извини на госпожата от негово име, но тя пак много го похвалила. Как учат, какво правят – нямам представа. Той в къщи докато играе, все си повтаря на глас по някоя нова дума или израз, които са научили в клас. Едва като тръгне на нормалното училище, тогава ще го видим що за стока ще е.
Онази вечер като бяхме на гости, за “показну” на домакините им извъртях една бърза майонеза, както аз си я правя по нашия начин - с цели яйца. Една от жените си е донесла миксера от България, та с него разбивахме олиото. Стана чудесна и всички я харесаха много. Аз тази рецепта я знам от моята колежка Галя, на Рязката жена му. Тя ми я беше казала преди години и от тогава само с нея се представям по всички мои кулинарни изяви. А сега пък вече я прославих чак в Австралия. Нашия миксер обаче много ни липсва. Тук разбира се има всякакви други марки и модели, но такива комбинирани – с бъркалки и нож отпред като немския, който имахме ние, не съм виждал. Миксер само с бъркалки струва около $30, а отделно само ножа (пасатор) – $50. Значи трябва или две отделни неща да се купят, или пък някакъв комбиниран уред, които са вече и доста скъпи - над $100. Ще потърсим като този в къщи и ако не намерим същия, може да ви пишем да ни изпратите нашия. Но първо ще проверим как стоят нещата тук на местна почва и чак тогава ще бием тревогата. Вие междувременно може само да попитате колко ще струва пратката, защото ако не е финансово оправдано – просто няма смисъл, ще си купим миксер от тук.
24.02.1993 - Вчера ходихме в библиотеката и наехме видеокамерата за няколко дни. Платихме наем от $10 за 5 месеца. Ще заснема кратък филм по разни интересни места из Аделаида и малко в къщи, след което ще ви изпратим касетата. Това все още не значи да се хвърляте веднага и да купувате видео – не са ли много скъпи, за да се предприема такава смела стъпка и крайна мярка? Не знам какво да ви посъветвам в този случай – дали да не вземете само възпроизвеждащо видео или и записващо да бъде? Иска ми се да ви помогнем малко материално, защото вчера се запознахме с едни българи - млади хора, от 3 дни тук. Те казаха за хляба, че станал 8 лв., както и всичко останало разбира се е поскъпнало. Лошо, много лошо! Пишете ни как я карате и имате ли нужда от нещо. Колко пари стана бензина, нафтата?...
Тук времето постоянно подскача (температурно имам предвид) - онзи ден беше 40°C, на другия ден 25°C, а след това падна до 11°C. Вчера сутринта валя дъжд и беше студено – навличахме дълги гащи, дълги ръкави, пуловери и т.н. – следобеда пък щяхме да изгорим от жега. Днес също ще бъде топло. Преди няколко дена по телевизията съобщиха, че в съседния щат Виктория е паднал и първия сняг – дебелината на снежната покривка е от порядъка на катастрофалните за живота в Австралия 2 инча и половина (около 6 см). Там се намират “Снежните планини” и по тези места пада много сняг, но и тук при нас вече отиваме към есента.
Вчера бяхме на интервюто за влизането в новия курс по английски – приеха ни и двамата с Женя. Програмата ни обаче ще бъде много тежка: всеки ден от 09:00 до 15:30; от понеделник до петък, като само в четвъртък ще имаме занятия до обяд. Така на този режим ще караме 6 седмици, след което ще има ваканция по Великден и после ще следват още 10 седмици учене при подобно разписание. Като достигнем определеното ниво на езика, ще се запишем и в професионален курс – за инженери. Общо взето това ще ни е програмата на обучението – няма лабаво, майка му стара...
За събота и неделя пак се очертава някакво ходене с тукашната ни дружинка, та предполагам ще има повечко суров материал за описване, а и доста снимки ще си направим отново наред с това...
24.02.1993 - Днес си занесохме документите за записването ни в новия курс, който започва от 01 Март. След обяд ходихме за малко из Аделаида да снимаме с камерата. Може би филмът не е направен така професионално, но мисля че независимо от това ще ви бъде интересен. Снимахме предимно от колата, докато се движихме напред-назад, защото не е възможно за това кратко време с което разполагахме, да обходим толкова много места и да ви ги заснемем всичките, особено при тукашните дълги разстояния. Иначе поне улучихме подходящо време за снимки - денят беше слънчев и приятен. Като се прибрахме снимахме малко и в къщи. Утре ще завършим филма и ще търсим най-евтиния начин да ви изпратим касетата.
Днес взехме и снимките – значи в това писмо ще имате и снимки. Завиждам ви на радостта, с която получавате всичко от нас! По пощата ни изпратиха и преведените документите – актове за раждане, дипломи и т.н. – те едва ли някога ще ни потрябват повече, но нека да си ги имаме – щом като услугата е и безплатна…
Така, вече е 25.02.1993. Нищо особено не се случва напоследък - довършихме филма и върнахме камерата в библиотеката. Запазихме я отново за 05 Април, когато е на Нени рождения ден. По всичко изглежда, че ще се съберем в къщи с тукашните си приятели и ще се снимаме всички заедно. Ще има и доста деца – все гостенчета на Нени. Той пък тъкмо ей сега ми носи едно писмо от училището, в което ни уведомяват, че през Март ще ги водят на плуване в басейн - ще бъде 10 дни подред с уроци по плуване; 10 урока + билетите за рейса ще струват $14.20 – нищо не е като цена и той обезателно ще отиде с другите деца от класа.
Днес получихме и писмото от Ленчето и Огнян, а Нени много се зарадва на писмото и снимката на Теди. Той ще й пише пак, а и ние ще им се обадим отделно по-нататък. Тези дни, понеже не ходим на училище всеки ден, та сме по-свободни. Какъв ще бъде дневният ни режим от другата седмица обаче, съвсем не знам. Имам проблеми с паркинга до училището. Бях намерил един за $50 на месец, близо до новият ни учебен комплекс, но той пък е зает за 3 месеца напред (най-вероятно защото е евтин и всичката бедняшка сган начело с нас се тъпче там). Утре ще ходя да ангажирам място в друг един, абонамента за който струва $70 на месец. Все още тази стойност е в границите на възможностите ни, а и разходът ще бъде оправдан, защото всеки ден ще ходим на училището и ще сме там през по-голямата част на деня.
Трябва да се явя и на изпит за тукашна шофьорска книжка, защото от онзи ден вече съм в пълно нарушение на закона – трите месеца от влизането ни в страната изтекоха и вече документа, с който се гордеех години наред в България и ми служеше дори като оръжие в една или друга житейска ситуация, сега вече и особено тук в Австралия, се счита за напълно невалиден...
Днес пак е неделя - 28.02.1993. Май че е Заговезни, ама Сирни ли бяха, Месни ли – така и не ги запомних тези важни празници и най-вече кога точно се ядяха тортите до посиране. Нека бъда извинен за невежеството си, но вие непременно ще поздравете чичо Николай и леля Менча, макар и с огромно закъснение докато пристигне писмото ми. Те са ваши, а и мои кумове, кръстници и аз безкрайно много си ги ценя и уважавам. Ние довечера пък ще ходим на барбекю у едни българи - стана дума вече за тези скари на газ или дървени въглища, на които ние печем разни месни артикули и този ритуал ви е добре познат. Тези наши приятели имат такава скара у тях, та ще си правим моабет с тях и още неколцина други наши общи познати. Така че и ние ще отчетем сериозна дейност за Заговезни – може да нямаме халва и торти, но добре сложена и богата трапеза обезателно ще има.
Вчера с едно друго семейство ходихме на 100 км от Аделаида, надолу в посоката към полюса (но не стигнахме чак до тази географска точка де). Там има чудно красиви местности, с отвесни брегове, огромни канари, а долу се разбиват вълните на океана – неописуеми гледки! Стигнахме до края на континенталната част на Австралия. От там с ферибот се прехвърлихме на един близък остров, където намерихме едно закътано място и се установихме на пикник. Понеже това чудно кътче се намираше в непосредствена близост до устието на една голяма река “Murray” (“Мъри” - нещо като нашата “Марица”, но много по-голяма и по-дълбока), докато бяхме там хванахме и много риба. Със своите 2375 км обща дължина това всъщност е и най-дългата река на Австралия, която отцепва и протича през териториите на два щата, за да се влее най-накрая в океана. По протежението на тази огромна река е сниман австралийският сериал “All the Rivers Run” - “Всички реки текат” в буквален превод, но известен у нас и под заглавието “Между два бряга”, чиито серии бяха доста нашумели преди няколко години в България. Момчето с нас носеше разни въдици и такъми, та наловихме 20 кг шарани, само за времето от 10:00 до 15:00. На това място обядвахме и изкарахме един превъзходен ден. От там, като си начесахме риболовната краста, отидохме до едно чудно красиво градче, откъм най-долната страна на Австралия – Victor Harbour/“Виктор Харбър” се казва – направо приказка! И там изкарахме няколко часа в разглеждане на околностите, след което се прехвърлихме на друг съседен остров, до който има построен дълъг мост. Специално това място е нещо като резерват, защото на острова има най-различни животни, от които ние видяхме единствено само две малки пингвинчета. Останалите животински обитатели изглежда се крият от човеците и не смеят да излезят от дупките си. От високите и отвесни скали, долу където се разбиват вълните, морето се вижда като една огромна пералня с центрофуга - величествени гледки! Обективите на фотоапаратите ни са твърде слаби, за да пресъздадат красотите, на които се радваха очите ни на живо; е, точно за тези и други подобни места ни беше нужна видеокамера, но ние за съжаление нямахме със себе си. А такива красоти в Австралия има с хиляди! Направихме разбира се множество снимки и към 19:30 си тръгнахме обратно за града, който постепенно започнахме да наричаме “наш” по подобие на Габрово, естествено...
Като си дойдохме, тръгнахме по къщите на приятелите, които по една или друга причина не бяха този ден с нас, за да им раздаваме от наловената риба. Оставихме си и няколко парчета за вечерния моабет, който стана впоследствие у дома. Понеже бяхме много изморени, всичките спахме у дома - напред гостите ни си заминаха; аз само драсвам някой ред, че днес сме на следобедно парти у едни хора, а от там пък - на вечерно. Ей това е живот за мене, движение и динамика – само се местим от маса на маса и не ми се помисля ни за учене, ни за работа!... Утре обаче започваме целодневният си и ежедневен курс в новото училище. Дано да е по-полезен от досегашния, защото все още не мога да се похваля с някакъв особен езиков успех.
А - дойде ми на ума пак да ви заостря вниманието за тези пощенски марки по пликовете на писмата. Това е една малка хитрост, която е мой собствен хайдушки патент и съм я казал барем на още 100 човека, с бедни и сродни души като нашите. След като се налепят една до друга всичките необходими за съответната пратка марки със застъпване помежду си, се получава една редичка от тях, припокрити плътно една до друга. Печатите които им слагат са или отдолу/отгоре, или пък направо през средата, но във всички случаи повече от половината на всяка марка остава без мастило (печат). Като се отлепят внимателно и се използват за следващото изпращане, се подреждат по същия начин, само че на другата си страна, огледално на първия начин. Така предните печати се скриват от всяка следваща марка и е необходима само една нова от 1 лв. за лицева – дано да сте го разбрали този мой уникален метод. Така вече правят едни наши приятели и нямат никакви проблеми с пощите. Пробвайте и вие - дано спестим някой и друг нещастен и мизерен грош. Това е всичката ми информация от тези дни и от тази част на света. Утре ще пиша пак, разумява се...
01.03.1993 – Ха да е честита Баба ви Марта! Днес мина и първия ни целодневен учебен ден. На новото място се чувствам значително по-добре от предното училище. Курсът е много по-интензивен и на доста по-високо от досегашното ниво. На много хора от нашата емигрантска прослойка са им отказали да ги приемат, а щом като ние сме вътре, значи горе-долу сме добре и се справяме с езика. Сега докато си почивам, пиша набързо някой и друг ред за всеобща консумация. След това пак ще поучим - такава ми се очертава програмата за близките няколко месеца.
Днес, за наша огромна радост получихме 3 писма – едно от Сидней (от Валя и Сашо) и по едно от вас и от Ямбол. Там май щяло да има бебе – още едно ямболлийче ще види бял свят! Браво на младежите! (но пък и тежко им и горко, при тази сложна ценова обстановка в Родината...).
..................................................................................................
Видеокасетата е готова - ще я изпратим тези дни. Хубаво е, че сте си купили нов хладилник, както разбирам от редовете ви. Татко от кога имаше мерак за такова нещо - дано само да има и с какво да го пълните, както и никога да не остава празен! Нито камерата му, нито самия хладилник! И тук нашия е голям - с отделна камера и е висок близо 1.70 м. Че е препълнен със стока не мога да твърдя, но то не е и нужно след като всичко необходимо го има в изобилие по магазините и можем да си го купим по всяко време (е, добре де – само докато са отворени)...
Виж, за видеото направо не знам какво да ви посъветвам. Като знам и колко бяха скъпи в България! Но тези неща и тук не са много евтини. С тази разлика само, че тук човек всеки месец може да си купува по един видеокасетофон, отделно от другите си масрафи. Ако искате, поизчакайте малко докато стане по-възможно да ви изпратим някой долар, за да помогнем на делото опасно.
Майко, ако някога ходиш във Военното окръжие им припомни, че самите те са ме отчислили от всякакви задължения към тях, поради легалното ми заминаване за чужбина без мисъл за връщане назад и хич да не си и помислят да ме записват и зачисляват в регистрите си отново. Току що си потърсих военната книжка, но тук не я виждам из документите ми. Може би е все още в Габрово, в чекмеджето до телевизора, където си държахме по-важните хартиени отпадъци. Вътре в нея е тази въпросна служебна бележка, която е издадена месеци преди окончателното ми отпътуване от България. Ако е там и я намерите – хубаво; като ли не – здраве да е, значи че съм я затрил на някъде. Тук на всяко преместване от една квартира в друга все по нещо се загубва, ама така пък тъкмо олекваме откъм излишен и никому ненужен багаж...
Писали сме писма на бай кръстник Киро в Свищов и на Йовчови, но още не сме им ги пуснали, че аз трябва да ги дописвам, но от ходене насам-натам все не ми остава време да свърша и тази работа. Ето, снощи бяхме на гости, както ви писах вчера. Първо отидохме у едни приятели от Варна - у тях пихме само по едно кафе, а от там, вече заедно отидохме у други хора, наскоро пристигнали от Пловдив, където всички ядоха печена риба на скара, а пък аз сръбнах малко бяло и червено вино със зелена салата (нали не съм твърде много по фосфора, та гледах да набавя някой витамин горница; за това наблегнах на по-здравословните храни и питиета...). На едно от момчетата техните изпратили малко врачанско домашно бяло винце и колетчето му тутакси замина в небитието, за радост на роднините му, които поменувахме с добро през цялата вечер – дано са живи и здрави, та пак да му изпратят; ние ще помагаме отстрани с каквото и колкото можем...
Точно тук на това място отварям една голяма скоба и веднага бързам да ви пиша, да не би случайно да се хвърлите и вие да изпращате колети с каквото и да е било – тук нищо не ни трябва и моля да не правите излишни разходи за глупости. Аз писах за виното само колкото да върви хрониката и епизодите по събитията, а не да ви намеквам за изпращане на нещо. Тук 5 л вино струва $7 – не си струва тропулака по колети и опаковки. С помощите си за безработни които получаваме, събрани за 1 месец можем да купим 1 тон вино! За гоблените не знам – не ни товарете с тези неща на този етап, че да ги мислим и тях сега на всичкият ни зор. Рамки, стъкла, пренасяне, пазене и т.н. - като си купим къща един ден, тогава ще ни ги донесете. Иконата на чичо Цоко е закачена на стената още от първия ден, в който сме прекрачили прага на дома, в който живеем. Аз даже мисля, че бегло това личи и на филма. Кажете им, че тя ни напомня за тях. Най-прекрасното щеше да бъде да сме всички заедно, но тук обаче... Понякога се чувстваме като много жестоко наказани от съдбата, защото близките ни в момента изнемогват и страдат, а ние тук се кефим, без да можем да направим нищо за никого...
Онзи ден при нас идва едно 30-годишно момче – от Ямбол било, добър познат и нещо като роднина на нашите там. Той пристигнал в Австралия като агроном на разменни начала с договор за 6 месеца. Мислел, че ще може да си продължи визата поне с още 6 месеца, защото той работи по фермите из вътрешността на страната, но не му разрешили тази привилегия. Сега единствен шанс е да се ожени тук и така да остане в страната. Всякакъв друг начин за каквото и да е легално или нелегално оставане граничи с абсурда. Та сега му търсим и булка. Ако остане тук, ще му стана кръстник – много свестен човек е. Иначе на 28 Март трябва да си замине за България и с това ще приключи австралийската му авантюра. Правим всичко възможно да помогнем с нещо на това момче. Дано стане някаква заварка с някоя тукашна булка, че иначе обратният му полет към Ямбол е сигурен...
Така - аз май че се изчерпах откъм съдържание. Ще оставя Женя да довърши листите, а аз ще дописвам писмата на Кирови и Йовчови. Целуваме ви много всички: Женя, Нени, Ангел.
Здравейте мили майко, татко, близки и приятели. Като прочетох Ачо колко изчерпателно ви е написал и отговорил на писмото, се зачудих какво аз самата мога повече да допълня. Днес е първия ден на новият курс – нивото е по-високо, ходим в едни и същи групи с хора, които вече са били 1 учебен срок в същия курс. Това говори добре за нас, след като са преценили, че ние знаем езика поне толкова, колкото тях. Курсът е добър, защото ни учат как и къде да си намерим работа. Тук работа може да се търси по строго определен официален ред. Местата се обявяват във вестника или в центъра за безработни. Има даден телефон и адрес. Трябва да се подготви т.нар. “Резюме”, което в общи линии е нещо като синтез на професионалната кариера – стаж, вид работа, образование и т.н. Професионална автобиография с други думи. В резюмето трябва да се посочат поне двама препоръчители (и е по-добре те да са австралийци...), които ако евентуално ги потърсят, могат да дадат сведения и гаранции за възможностите на кандидата. И господата като получат това резюме, поканват бъдещият си работник на интервю. Има строго определен ред и във воденето на това интервю: какви въпроси задават, къде трябва да гледаш, къде да си държиш ръцете, как да си облечен, да не си чоплиш и бъркаш в носа и пр. Понякога за една работна позиция могат да кандидатстват по 20-30 човека. Ако одобрят някой от тях, изпращат писмо (тук за всяко нещо пращат писма) и следва повторно повикване да предложат договора. Определят заплата, която повишават след 3 месеца. Това време от 3 месеца е само изпитателен срок - който не става за работата го изхвърлят и историята с резюметата и интервютата се повтаря наново. В моята група има един поляк – механик на дизелови двигатели, който от 1 година е тук и се е явявал 18 пъти на най-различни интервюта за работа – това е добра школовка за него, а и добра подготовка за езика.
Сега няколко думи относно видеокасетата – това беше първият ни опит да снимаме с такава техника. Произведението ни не е много качествено, но поне доста подробно описва на живо разположението у нас. Нени води из спалните и показва всичко, той е главният ни герой тук в този филм. В скоро време ще оформим малко колетче и ще ви я изпратим. Нарочно ще изпратим само една касета, за да имате повод да се съберете с майкини и да я гледате заедно, а те после ще си я презапишат за тях.
Като прочетох в писмото ви цените на сиренето и месото се зачудих. Заплатите и пенсиите същите ли са, каквито ние ги оставихме? Няма ли индексации и договаряне на работната заплата? Та тези цени означават тотално обедняване на българския народ! Ако можем да помогнем някак – пишете ни. Може би и ние ще затягаме коланите от Юни нататък, когато ще започнем да изплащаме самолетните билети, с които пристигнахме тук.
Днес четохме, че тези дни се очаква нова топлинна вълна, когато температурата става 41°C. А ние си мислехме, че лятото им свърши вече. Вчера валя, духа вятър, пече слънце. Тук за 1 ден могат да се изредят и четирите сезона (без сняг, разбира се). Не знам как ще караме зимата. Тези, които са в Австралия преди нас казват, че температурата падала до -5°C, но тази година всичко е объркано, та нищо чудно и сняг да видим.
На филма специално сме заснели шевната машина, която купихме неотдавна. Тя е електрическа “Сингер”, но още не съм я пускала в действие. Ако успея да се науча да шия с нея (едно момиче ще ме учи уж), ще си ушия пликове за одеала. Тук един комплект от плик + 2 калъфки за възглавници е най-малко $35. Аз мога да намеря само плат, защото има най-различни чудесни басми, 115 см ширина - 100% памук, а са по $2 за метър. Ще купя едно парче и ще ушия. Не само за нас, но и за Нени. На него му купихме вече един готов комплект за $26. Иска ми се да ушия от същия плат и перденца, защото както се очертава, ние може би ще задържим тази квартира и след Юни, когато официално ни изтича договорът. Хазяите ни са австралийци, с английско потекло, около 45-50 годишни. Живеят в къща, на около 15 минути път от нас (с кола). Имат 4 деца и са много културни хора. Един път се наложи да им занесем парите за наема у тях – имат чудесна къща, всичко е много чисто и уютно. Те ни харесват много и хазяинът като идва в петък (през 2 седмици) да си взема наема, редовно остава на сладки приказки с нас поне за 1 час.
Това е. Нени сега ще започва да учи – от училището има друга книжка с нови неща за научаване. Тук децата от малки свикват да се хранят със сандвичи, защото се оказа, че в училището няма столова както ние сме свикнали да си мислим. Ако искаме можем да му дадем пари и учителката да му купи нещо от някъде. Но то не е никак евтино, защото се купува от частен магазин, а той пък е по принцип по-скъп. Нени често яде пържени филии у нас, правя му пица, тиганички, мекици (но не винаги стават хубави). От днес ще трябва да подготвям и за нас по нещо за обяд, защото сме на курс от 09:00 до 15:00 и огладняваме доста по някое време.
Утре ще трябва да направим основно пазаруване – месо, зеленчуци, плодове. Тук има покрити пазари с много сергии и там зарзаватите са най-евтини. В този пазар от немския щанд можем да намерим салами, близки по вкус до нашите (защото австралийските боклуци буквално не се ядат).
Това е всичко за сега от мен. Поздрави на всички познати и целувки на малкия Божи - кой знае колко сладък е станал. Да ни е жив и здрав! Благодарим за снимките от чичо Божко. И ние изпращаме наши снимки с “барбекю”. Чичо Божко да знае, че не сме забравили вкуса на неговото барбекю, който с нищо не може да се сравни с този тук!!! Изпращам поздрави на баба. Пак ще й пишем, а за сега вие ще й четете писмата ни. Целуваме ви всички – Женя
Вяра, че поетия път е верен и цената оправдана.
Любовта към кулинарията ми напомня напомня за покойния ми и обичан съпруг - той умееше да прави пици, питки и мекици.
Уникални бяха.
Така и не се научих до ден днешен.
Когато прочетох, че Нани си е забравил учебниците, направих асоциация с забравената раница с учебници от дъщеря ми.
Ама магарето му с магаре, добре, че се сетило, преди да изкачи баира за гимназията, на Шавара.
Взех такси и тичам с раницата.
Така е, деца. Но те са нашия живот...
