Мили родители, близки и приятели,

08.04.1993 - Започвам това писмо, като непосредствено продължение на предното. В него най-накрая липсваха традиционните “Целувам ви” и “Прегръщам ви”, защото веднага щом взех снимките от рождения ден на Нени, минах през пощата и го изпратих. Така аз нямах възможност да го довърша “официално”, образно казано – спрях писането до там, до където бях стигнал и мислех, че после ще продължа в къщи, но плановете се промениха в последния момент и то замина малко недъгаво, без край и завършек. Но вие знаете за нашите чувства към вас, така че даже и да не сте ги прочели в края на редовете ми, със сигурност сте се досетили, че синът ви го е отвял някакъв друг вятър и не е имал възможност да положи послеслова и благопожеланията си. В същото време се надявам не се сърдите за това – сега тук правя пояснение, за да не си мислите, че липсва страница или пък цял лист от текста. Това всичкото стана онзи ден, в четвъртък…

Тези четири поредни дни (от петък до понеделник включително) са почивни за цялата държава, защото честваме Католическият Великден – той е една седмица преди нашия, но не знам по какви причини и съображения не се падат по едно и също време. По време на тези празници абсолютно нищо не работи - нито магазини за храна, нито за алкохол, хляб и т.н. – абе свят ден е и всички най-активно си почиват.

Ние вече свършихме първият срок на английското училище и курсът за изучаване на езика, който най-ревностно посещавахме всеки ден в продължение на няколко седмици. Последния ден преди ваканцията (в четвъртък, 08 Април) всички учебни групи заедно с учителите, проведохме занятията си на открито, в един парк... (аз готвя ей тука едно прясно зеле с домати и наденица тип “кучешка радост”, та ставам от време на време да го наглеждам и разбърквам, че да не загори; всичко живо около мене спи дълбок и здрав сън, а е 12:00 на обяд – по-надолу ще видите защо)... Та - свършихме си значи училището и след всички церемонии свързани с това се прибрахме в къщи.

На другия ден (вчера, петък – 09 Април; а - сетих се тука нещо; май тогаз Албенчето имаше рожден ден; помня че беше през Април - поздравете я непременно, бко и да съм сбъркал датата), с много други български семейства и едно полуавстралийско (писах ви вече за тях – той е българин, а тя тукашна; скоро са били в България и никак не са очаровани след 12-годишно отсъствие от Родината), ходихме на пикник в един парк, където си изкарахме чудесно. Времето беше много приятно и слънчево, а самият парк с беседките се намираше на брега на едно езеро. В този район живеят две наши приятелски семейства, които също бяха с нас. Та пекохме мръвки на скара, ледени бири се ляха на поразия и прочие подобни забавления. Децата играха цял ден на воля, без някой да им обръща внимание дали се цапат с кал и тиня, дали газят боси във водата и дали са си изяли филийката, старателно намазана с масло и мед или поръсена само с чубрица – свободата е важен фактор в условията на капиталистическите производствени отношения...

Следобеда, когато вече трябваше да се прибираме кой от където беше дошъл, естествено не ни се разделяше и разтуряше веселбата баш в разгара си, та къде-къде – хайде всичките се изсипахме вкупом на гости у австралийците. Те имат разкошна къща, с голям двор, с люлки за децата и барбекю за мезетата на скара. Там започнахме всичката веселба на нова сметка. Две огромни тонколони озвучаваха квартала, но ние бяхме достатъчно гласовити, та според мене нямаше толкова остра нужда и от тях. И глухите хора наизскачаха от къщите си да видят що става и от къде идва тая глъч и врява. Пяхме песни, играхме танци и пощуряхме, като че ли някой беше изтръгнал прогнилия чеп на някоя стара бъчва, пълна с младо руйно/буйно вино. Момчето у когото бяхме имаше едно електрическо пиано (йоника), че го извадихме отвън на двора и се започна художественото творчество. По някое време се появи и една китара, та съвсем се оформиха вокалните групи. В този весел дух и пиянско грачене се забавлявахме (а с това и съседите наоколо) до 02:30 вечерта (така де, през нощта или сутринта най-точно казано...). Ние естествено си тръгнахме последни, защото отидохме първи. Минахме да оставим едни наши приятели у тях, защото те все още нямат кола и се прибрахме. С Нени бяхме освирепели от глад (той от много игри през деня беше забравил да се наяде, а пък аз от многото сценични постановки и театрални миниатюри които изпълних за всички присъстващи, подкрепени с обилно почерпване, така и не стигнах до вечерята), та се наложи от там насетне посред нощ да си пържим яйца – амчи гладни очи затварят ли се бре? Нени напред в 11:00 стана да пишка и аз му викам: “Добро утро!”, но той със затворени очи ми каза, че не бил свършил още (със спането навярно), пъхна се пак в леглото и продължава да се спотайва на топло все още там.

Както ми изглежда, по всичко личи че днес ще почиваме. Аз станах по-рано, защото не мога да спя по много – изглежда остарявам. Сега съм наготвил манджа за няколко дена, утре може някаква еднодневна екскурзия да съчетаем с останалите от певческата трупа, а в понеделник ние сме канени на гости у дядото, нашия приятел. И там ще правим скари и моабети; той ще ни запознае със сина и снаха си, които са австралийци. Дано завържем запознанство с тях, че да има с кого да упражняваме езика поне.

Та това е в общи линии обстановката около нас през тези празнични Великденски дни. Макар че този празник е повечето католически, ние се радваме на всеки почивен ден, независимо какво честваме. Аз, ако разрешават така лесно почивните дни, на само Великден ами рамазан байрам и Рамадан мога да празнувам. Надяваме се, че косът вече е запял при вас, снегът се е стопил и е настъпила чудната и китна пролет. Е, мина се и тази зима криво-ляво. Събирайте сега топлина за следващата, предполагам че много студ сте набрали през последните няколко месеца. Горката ни баба – и тя сигурно си е отстудувала с тази нейна мизерна електрическа печица, която само харчи ток, а пък не топли, но от сега нататък вече ще е по-добре. До другата зима има много време…

Забравих да ви кажа, че онзи ден на училищното тържество, всеки от нас (или поне “по-будните” деца от нас) се представяхме с по някакво лакомство от националната ни кухня. Аз бях направил една огромна тенджера с руска салата, която първа свърши – значи много се е харесала. Една рускиня пък беше направила “сельодка”, типична салата – мезе за водка, само че водка нямаше. Аз я опитах от внимание и за да не я обидя, но не се очаровах, защото нали риба не ям - но другите много й се превъзнасяха.

Намерих тези големи листи в училище и си ги прибрах. Сега пиша на тях и ще продължавам, докато ги изразходя, защото повече информация събират от малките, а в същото време са и леки, понеже ги свих от фотокопирната ни машина – прецених, че на машината не й трябва цял топ от 500 листа, докато аз мога да ги вкарам в много по-благородна кауза. Тези ваканционни дни ще си преговарям уроците. Ние сме взели само 16 - тъкмо и ваканцията е толкова. Всеки ден по един урок, та да не забравя и малкото, което знам...

Днес е 12.04.1993 - понеделник. И Гагарин летя за Космоса на тази дата май, ама трябва да е било доста отдавна, защото самият аз нямам много ясни спомени от това събитие; само от детските книжки каквото съм запомнил и в това ми се заключават познанията по аеронавтика и космонавтика... А ние вчера не сме летяли на никъде, нищо че беше цял ден неделя. Само вечерта отидохме до австралийското семейство, у които бяхме онзи ден заедно с останалата банда. От време на време те снимаха с видеокамера, та снощи гледахме филма – големи сме сладури, нищо че сме сръбнали малко. Малко почерпени, но приятно – нито фъфлим, нито приказката ни се заваля – то и това си е изкуство, ей (което ние владеем до съвършенство)! У тези хора не се бавихме много - само до 22:30. И нали беше много рано пък за директно прибиране в къщи, а и Цветница на всичкото отгоре, та решихме да минем през други едни участници в онзиденшните тържества и надпявания, на които дъщеря им се казва Камелия – какво по-голямо цвете от това; ето ти го още един съществен повод за почерпката значи. Набрахме голям наръч с цветя от един двор (общински, не частна собственост; аз частно не барам – само държавното; принципи имам...) и отидохме пък там. Повеселихме се пак до късно, та днес едвам станахме сутринта - нали бяхме канени и от нашия дядо на гости за обяд; не мога да изтрезнея от едното, че да се напия като хората на другото с тези непрестанни празненства и нескончаеми моабети - без душа останах (и без дроб)...

Отидохме при него, помогнахме му едно-друго с приготовлението на масите, запалихме скарата за мръвките, аз правих кьопоолу и т.н. После дойдоха сина и снаха му, трите им деца и другият им дядо – свата на нашия. Доста си поговорихме с всички, те са много интелигентни хора. И двамата (сина и снахата имам предвид) работят като учители, а вечер гледат деца в къщи - нещо като частна домашна детска градина, с преспиване и едно ядене. Плаща се по $40 на дете. И понеже много ни се събра днес яденето и пиенето, довечера няма да вечеряме – ще си дадем почивка на червата, че нещо много им се събра напоследък. Тъкмо напред се прибрахме и аз седнах да пиша, а останалите от фамилията се занимават с други неща – вероятно всеки със себе си; хубаво е че не ми пречат на творчеството поне.

В четвъртък ще боядисваме яйцата у дома заедно с едно семейство, с които най-много си паснахме по разнородните си интереси и противоречиви характери. Като тръгнахме да се прибираме за вкъщи, дядото на изпроводяк ни даде печено месо, салати, лакомства за децата и т.н. Много добър човек! В Австралия на техния Великден не се боядисват истински яйца, ами се раздават шоколадови вместо това. На всеки се носят такива шоколадови яйца (най-вече на децата) – тук по магазините продават екземпляри от всякакъв калибър: от врабчови “шикалки” до гигантски размери, като футболна топка. Тези дни в нашия географски пояс се изядоха милиони шоколадови яйца. Ние обаче ще си спазваме нашенските традиции с истинските яйца от кокошка (ако може и да са от черна, че техните са по-едри). Тук продават и нещо подобно като нашенските марули. Има и червени репички – ето ти я Великденската салата. Нищо че сега отиваме към зима. Времето е още приятно – нито горещо, нито студено. Не вали дъжд – абе Рай си е тука, аз що ви разправям да не се кахърите за нас...

15.04.1993 - Велики Четвъртък! Ще боядисваме яйцата и довечера ще имаме гости. Тези дни пак нищо особено не се е случвало (а това в един момент е добре, след като няма черезвичайни произшествия). Сутринта водих Нени на българско училище и на танци след това. Той много се радва. Ще направя презапис на касетата от онзиденшния моабет. Не е кой знае каква, но нали ние мърдаме там и говорим – все ще е някаква радост за вас.

Днес получихме 17-то ви писмо, но все още не сме получили № 16. Сигурно са се разминали някъде из въздуха. В него ни пишете, че татко походва от време на време до Югославия. Много добре, все получава по нещо дребно за всеотдайният си и отзивчив труд. Пишете ни, че и видеото сте купили – нека да ви е честито! Ние сега ще гледаме да изпращаме повече касети и така ще си гледате кино в домашни условия. От писмото ви разбирам, че и селскостопанският сезон е започнал с пълна сила – дано да е плодородна и тази година. Иначе ние сме добре, времето се закрепи трайно хубаво и приятно - нощем е около 15°C, през деня стига до 25°C и няма помен от онези жеги преди няколко месеца...

Продължавам си мисълта, вече на 17.04.1993. Тъкмо онзи ден пишех писмото и нашите приятели дойдоха. С тях следобеда ходихме по пазар, че те си нямат още кола завалиите, както вече споменах по-горе. Напазарувахме много стока – като че ли идваше краят на света; купихме и боята за яйца и се върнахме с пълните торби и чанти у дома. Мале-е-ее, голямо боядисване на яйца падна: винце, мезенца – та до 03:00 сутринта... Гостите ни останаха да спят у нас, защото никой не беше в състояние да върви по права линия, какво остава да управлява автомобил. Станахме всички на обяд, хапнахме по една гореща супа за смиване и изхвърляне на отровите от вечерта и после те си тръгнаха, а аз веднага след това се опънах обратно на леглото, та поспах още малко - нали на Разпети Петък нищо не се прави; така ни учи Библията, не съм го измислил аз…

Снощи идва нашия хазяин да си вземе наема, поприказвахме с него и го изпратихме. Днес сигурно ще ходим на черква и да си чукаме яйцата с останалите българи. Боядисали сме само около 25 броя, но се надявам че ще има достатъчно да похапнем и на салати. Ние и другата седмица сме във ваканция, след което възобновяваме ходенето на курсове и училището на Нени. Днес излизахме с него – ходихме до магазина за авточасти да купим маслен филтър за колата. Струва $3.90 – много е евтино; ако поискам, всяка седмица мога да си го сменям с нов. Купихме спирачна течност и бензинов филтър, за да не се повтори историята от ходенето ни в Сидней – заради него да закъсвам някъде и да плащам сума пари, че да ме влачат по пътищата. Спирачната течност е 0.500 л и бутилката струва $5.50, а бензиновия филтър – $2.90. Нека да си ми стои в колата, за спокойствие...

Още онзи ден в някакъв малък и невзрачен магазин за велосипеди бях видял едно колело за Нени – спортно, бегач, само че с по-малък размер от нормалните. Искаха му само $35, но наред с това колелото се нуждаеше от нови гуми, общ ремонт и т.н. – а иначе има 10 скорости: 5 венеца отзад и 2 отпред. Онзи ден попитах пак за цената – търговецът ми я свали на $25, а днес вече като отидохме с Нени, каза че го дава за $20 (ако бяхме изчакали до следващия ден, онзи можеше да го даде и за $10, знам ли – ама на нас и меракът ни е голям, та…). Гледахме го колелото от тук, зверихме му се от там - ще го вземаме, викам аз на чорбаджията. Неничко също го хареса и много се зарадва на покупката. Една вътрешна гума обаче струва $4.50, а външната – $10. Тук частите са много скъпи, но тъй или иначе го купихме това колело – нали и малкия трябва да си израдва с нещо душичката. Ремонта с Нени го започнахме почти веднага, още следобеда – едно по едно, притягане, намазване тук-там и на края взе да ми замязва на велосипед. Обаче стигнахме до едно място и като погледнах по-внимателно, забелязах че рамката беше счупена точно под седалката, та не се вижда добре, пък и аз не съм гледал точно за това когато го купувах. Ако си бях в Габрово, Георги “Дървения” от I-ви участък щеше да ми го парне за миг на аргона. Но тук “Електроника”-та я няма, а аз така болезнено чувствам липсата й... Независимо от всичко, тъй и тъй съм се сетил за него, нека татко да го поздрави като го види. Ние бяхме добри приятели и колеги с него.

И сега сме се прибрали с Нени в къщи окумени – мълчим и седим двамата като попикани теменужки. На мене не ми е чак толкова за 20-те похарчени долара, че отидоха на вятъра, ами колелото си го биваше на най-общ поглед – кой да ти помисли, че ще го продават със счупена рамка. Мошеници има навред по света и единствената застраховка и същевременно защита от тях е, когато на някакъв такъв мазен тип му опреш пищова в слепоочието. Иначе ще те лъжат в очите докато могат. Тези дни ще разпитам тук-там дали не можем да го заварим някъде – като не, в понеделник ще ходя да го връщам в магазина и толкоз. Тук поне това може – нещо не ти ли хареса, връщаш го и казваш че не си щастлив с покупката. Или ти дават друго, или ти връщат парите…

Тази вечер Нени е канен да ходи на кино с едни негови приятели. Майка им ще ги води, та се обади на нас да отидел и той с тях. Това са всъщност децата на полуавстралийското семейство, с които също станахме добри познати – аз докато изпия една кофа с вино с някой и веднага се сприятелявам, ако преценя че човека насреща ми заслужава внимание и респект, а не пада под масата само от няколко питиета. Та, тази вечер децата ще ходят на кино, в което се влиза с кола. Даваш $10 такса на кола, влизаш и гледаш два филма един след друг. Няма значение колко души са в колата – издадения билет е за превозното средство, а не на човек; може и да си сам в колата ако искаш. Тези кина представляват едни големи площадки, като малък стадион – отпред е опънат чаршафа на екрана, а колите се подреждат една до друга амфитеатрално, за да могат всички да виждат добре. Интересното е, че радиото на колата се настройва на определена честота, която я съобщават на входа и озвучението на филма се слуша през тонколоните на радиото. Ще попитате: ами тези, които нямат радиоапарати в колите си, те какво правят? – амчи то няма такива коли без радио тука бре, ще отвърна аз…

22.04.1993 - Нямах много възможност за писане тези дни, но сега ще разберете всичко по реда си. В съботната нощ срещу Великден ходихме на черква – първо имаше тържествена служба, след което обиколихме двора на черквата три пъти, казахме си “Христос Воскресе” и отидохме в Българския клуб да се почерпим. Децата играха, чукаха се с яйца, а ние си приказвахме с останалите по най-общи и неангажиращи теми. От дума на дума се оплаках на нашия приятел, дето е женен за австралийка, че колелото което сме купили онзи ден е счупено и че търся къде да го заварим. Той пък на другия ден ме заведе у баджанака си, където последният има една вълшебна работилница – гараж, с всевъзможни инструменти, приспособления, малки и големи машинки + електрожен на всичкото отгоре. Там заварихме колелото най-успешно и цял ден след това с Нени го стягахме до пълното му влизане в експлоатация.

В понеделник ходихме да върнем събраните до това време празни шишета – взехме пак $22. С тях купихме ново кормило, дръжки за кормилото, облекло за седалката и една външна гума – всичкото все за колелото на Нени, с масраф от $24. Платихме и данъка на колата за 6 месеца ($139) и се прибрахме у нас. Бяхме се разбрали с още един наш общ приятел да отидем да помогнем на Иван (нашия човек, дето е женен за австралийка) – трябваше да сменим две врати на къщата им в едно село. Там родителите на жена му навремето са купили средно голямо парче земя, баш на самия бряг на река Мъри. На това място си построили едно бунгало – по-скоро наколно жилище, защото там реката често приижда от дъждовете и всичките къщи по протежение на коритото й са повдигнати от земята на колони – под тях няма нищо друго, освен малко сянка и временна сушина, понеже не е заградено отстрани.

Така тръгнахме ние по мъжки в понеделник на обяд с един пикап – трима души седим отпред комфортно в кабината и се возим като началника на свинеугоителния комплекс “Войново”. Отзад пикапа има каросерия за багаж, материали и всякакви други боклуци. Аз взех със себе си всичките възможни инструменти, които носех от България, а и тези които съм прибавил към колекцията си в последно време, след пристигането ни тук. Селото е на 150 км от Аделаида и за по-малко от два часа пристигнахме - някъде по средата на следобеда беше. Докато напазарувахме едно-друго за вечеринката от местните дюкяни и касапи, то стана ракиено време. Запалихме скарата, която там е на дърва - пекохме пържоли, наденици и т.н. Вечерта седнахме в кухнята на къщата и си направихме едно много съдържателно мъжко моабетче. Като се напихме достатъчно, пак се снимахме с камерата - отвън край огъня и вътре на масата. Аз ще презапиша филма на наша касета и ще ви я изпратим. Така весело карахме до късните нощни часове, след което легнахме кой където завари...

Сутринта се събудихме свежи като репички. Пихме по едно разведряващо и ободрително кафе и започнахме работа. Вратите бяха по-големи, по-широки и по-дълги; освен това бяха направени от плътно дърво, а не като старите – кухи отвътре. Много тежаха и голям зор видяхме докато ги прехвърляхме и подмятахме из ръцете си. Добре че Иван имаше едно електрическо ренде, та с него се отнемаше по-лесно материала. Сменяхме и пантите с по-големи, нови легла им правихме, нови брави – естествено и нови дупки трябваше да се дълбаят заради тях в дървото. Така или иначе в 16:30 приключихме с всичко, включително с прибиране на инструментариума и почистването на талаша – беше заприличало на дъскорезница около нас. И уж таман ще си тръгваме вече; казали сме на булките, че отиваме само за един ден и само с едно преспиване – “командировъчното” ни изтичаше, тъй да се каже. А пък и Иван, нашия човек, на другия ден трябваше да е на работа. Но той предложи да останем и на следващата вечер – да си починем след хубавата работа. Готово бре аркадаш, на нас колко ни трябва – ние с другия авер сме навити веднага: винаги “toujours” и никога “jamais”. Така наш Иван отиде най-дипломатично да се обади на жена си по телефона и да й съобщи за внезапната промяна на предварителния план, а тя пък от своя страна да предаде на нашите две кукунделчета, че “екскурзията” ни продължава – хич да не ни и чакат даже да се връщаме, поради “силен снеговалеж и неразрити пътища през планинските проходи” – ха-ха-ха, какви светли спомени; каква дълбока носталгия! Жената на Иван имаше и нелеката задача да съобщи също и в службата му, че мъжът й няма как да отиде на работа на следващия ден поради друга, много по-важна “заетост” и ангажименти...

Бравос бре - значи тези неща и тук стават; аз бях приятно изненадан от развоят на събитията и настъпилият обрат в планировката! Нашия приятел работи от 7 години на летището – занимава се с товарене и разтоварване на самолети. Кара някаква платформа–повдигач, а жена му e продавач/консултант в един огромен мебелен магазин – един-единствен в Аделаида, а 24 общо за цяла Австралия. Та запалихме ние пак скарата – месо имаше от предния ден в хладилника. Не бяхме лапвали залък цял ден. Хайде пак направихме веселбата с всички подробности – аперитивче, салатки и т.н. Понеже нашия човек беше запален ловджия, носеше си и пушката неотлъчно със себе си, та към 22:00 отидохме на лов за зайци. За целта той има специален фенер-прожектор със 100 W халогенна крушка, който се включва в гнездото за запалката на колата. Той прави много силен светлинен сноп, на края с точка - осветяваш заека с прожектора; заслепяваш го в очите; последният замръзва в недоумение, мислейки си че е настъпил ядреният катаклизъм на Планетата и ти точно в този звезден миг и използвайки страховата му невроза, го гърмиш между ушите (това е само теоретичен сценарий, защото обикновено животните не са глупави, за разлика от човека и се разбягват още като ги облещиш с фенера...). Иначе зайци има страшно много по нивите - те са цяла напаст тук в тази държава и периодично ги тровят и изтребват, защото правят големи поразии на фермерите. Един одран и изчистен заек на магазина струва $3, но аз и заек не ям – предпочитам прасето като вкус...

Та тръгнахме ние с пикапа и на пиян акъл при следния разчет на силите: аз осветявам с прожектора, нашият приятел кара транспортната машина; като видим заек, аз го блещя в очите - Иван тутакси спира, вади пушката през джама и трябва на мигът да стреля. В това време обаче заека се е отдалечил на прилично разстояние, защото аз вече съм го загубил от фокус при внезапната употреба на спирачките и разлюляването на цялата кола (отделно дето и равновесие не можех да пазя, което е последица от виното пък). Впоследствие сменихме тактиката и подхода към хитрия и ставащ нагло нахален дивеч. Сега аз поех управлението на возилото, другите двама стоят прави отзад в каросерията – единия свети с прожектора в очите на заека, другият се цели с пушката в главата му. Мина една лисица, след това едно кенгуру изскочи на пътя, а зайците като че ли се бяха наговорили да не се показват през тази нощ. Тъй не й чухме гласа на тази пушка, но поне направихме разчетите, кой каква позиция да заема в следващата кръвопролитна “битка” с вредителите на селскостопанските култури. Имаха си просто дни да живеят животните и това е. Прибрахме се безславно, но доволно огладнели и зажаднели, та вечеряхме повторно с по още някоя мръвка и чаша вино, след което чак си легнахме късно и заспахме като отсечени трупи за дървесина.

На другия ден очистихме кочината след нас и щастливо се прибрахме следобеда при изнервените си от чакане и притеснения женици. Сега си мълчим, но се надявам да й мине скоро… Снощи с Нени пак проведохме известни ремонти по колелото му и днес отиваме да купим някои дреболии, които ни дотрябваха в хода на дейността. Така беше тези дни – без нито един миг на скука или бездействие…

Междувременно се получи хабер от Деси и Минко и вашето 18-то писмо. На Албенчето и Драго сме писали отдавна, би трябвало вече да са ни получили посланието...

След кратко прекъсване от ден-два, връщам се отново към мемоарите си – днес, 25.04.1993 (неделя). Тези дни основната тема на разговорите ни беше колелото на Неничко и всички действия се заключаваха през него. Голям ремонт падна, голямо разглобяване и сглобяване. Нямаше място, дето не го разглобихме и не намазахме с грес. Тъй или иначе колелото вече е факт, Нени бързо се научи да го кара - дори в момента е долу пред блока с него. Общо целият масраф по него излезе около $55 - с помпата, лепенки и лепило за гумите и разни други изгъзици. Постепенно вече ще го оборудваме с фарчета, звънци и пр. Нени е много доволен и щастлив, дано само да е внимателен и да се пази – себе си разбира се, но най-вече колелото, че не ми се занимава повече с ремонтите му...

Вчера ходихме на един пикник, пак със задължителното и станало вече традиция барбекю, пържоли, бири и пр. Там бяхме много български семейства, с много деца и падна голяма веселба. Беше много приятно, защото и времето се закрепи чудесно. Даже и днес слънцето пече силно и вероятно денят става за плаж, но ние имаме други планове. Понеже остана много скара от пикника, вечерта ходихме у едни приятели да я доядем и да си поговорим. И така като се “заприказвахме” с тях, та пак се отнесохме до 03:00 сутринта - днес станахме едва на обяд. Тези нескончаеми разговори под формата на моабети, освен всичко друго, са ни много полезни и като другарски срещи с цел обмен на информации. Снощи например бяхме заедно с полуавстралийското семейство, а другите хора у които гостувахме, са от преди 3 години в Австралия и работят. Та общо взето на тези другарски беседи научаваме доста неща, клюки и т.н., защото всички те слушат радио, телевизия гледат а и вестниците четат, докато на нас това ни е все още трудно. Австралия представлявала важен световен стратегически център. Войната в Залива например (срещу Саддам Хюсеин) се ръководи и направлява от ядрено-компютърен център в Алис Спрингс (Alice Springs – този град вече съм го споменавал в описанията си; намира се точно по средата на огромния червен континент). Там имат връзка с всички сателити, които обикалят около земното кълбо. В нашия район пък близо до Аделаида има подземни ракетни установки, за самолети-изтребители и прочие дивотия. Това не е държавна тайна, а гордост за хората, знаейки че имат адекватна защита при евентуални случаи на нападения от външни нечисти сили. Хубаво е като се знае, че по въздух суша и вода сме защитени от неприятеля. Това втълпяване за сигурност до голяма степен успокоява масите и ги кара да мислят единствено и само за работата си, а не какво ще турят в паницата си вечерта и как ще изхранят и облекат челядта си – пропагандната машина и тук работи на високи обороти, само че народът по друг начин тълкува доктрината й...

Наред с всичко това, Австралия ще стане център на азиатския пазар, като съществуват общо три пазара в света, заедно с американския и европейския. Последния тук не го зачитат много, защото Европа е изчерпана и изтощена напълно. Те вече карат на резерви, докато тук има невероятно големи и богати залежи от нефт, злато, скъпоценни камъни, всякакви метали и т.н. А за земи и площ да не говорим. Така че съвсем не е случайно, че ние сме тук в тази част на света. Това е програма на Австралия, отдавна замислена (най-вероятно от англичаните), дългосрочна и вече в пълен ход и действие. Ние сме готови специалисти, за създаването на които не е похарчен нито един цент от никого, освен за трохите, които ни подхвърлят в момента под формата на помощи за безработни. Един ден обаче, когато и ние се влеем в общия работен потенциал на държавата, от нас те ще имат само полза – нали нашия труд ще експлоатират и този на децата ни, че и на децата на техните деца. Но пък погледнато от друга страна, на богаташката трапеза и трохите й са тлъсти; ето защо сега толкова много им се радваме, като едни малки нещастни глупци...

Нали постоянно се разхождаме и кръстосваме улици и тротоари на длъж и шир, та от време на време по земята намираме по някой и друг австралийски цент, отдавна вече излезли от употреба и обръщение, с номинал по 1 и 2, за които вече никой дори не се и навежда да вдигне от прахта (освен отделни индивиди и ценители на всичко, като мене например). Нени днес пак намери една такава малка монета от 2 цента и предложи да ви я изпратим. Така можете да считате, че първата конвертируема валута вече е потекла към вас, защото сега ние ви изпращаме същите тези дребни монети. За сега те са само един символичен спомен от тази част на земната топка, но които след време не е изключено да имат и висока нумизматична стойност. Когато бяхме в Сидней, аз пък си намерих на пътя един американски цент. Това наистина е трофей за мене и си го пазя.

Направи ми впечатление, че вече писмата от Габрово идват без печати на марките. Това е много добре за повторното им използване. Пишете ни дали получавате редовно и всички наши писма. Защото едни приятели от Варна имаха големи неприятности – те пишат от тук, оттатък не получават нищо обаче. Дано да нямате такива проблеми, защото това ще бъде голяма и тежка загуба за всички нас. Старанието и топлите чувства, с които предавам всяка една несъществена на пръв поглед информация от нас, ще бъдат удавени в сълзи и сополи, ако нещо се случи с тези мои документални и архивни материали. Вероятно те нямат никаква друга смислова стойност за някой друг, но пък представляват едно огромно морално и сантиментално богатство за нас самите, като тук разбира се включвам и всички близки, до които са адресирани тези редове. Да се надяваме, че няма да имаме сътресения от подобно естество на изчезнали/изгубени писма и т.н. Предпоследната ми пратка беше поместена в един голям плик, заедно с много снимки, разни карти на Австралия и множество неподпечатани пощенски марки; имаше един паднал млечен зъб на Нени и още много други дреболии. Пишете ми непременно дали сте го получили това писмо…

Напред се опитахме да излъскаме намерените монети със сода бикарбонат и станаха много хубави – като че ли сега са ги секли на машината. Имайте си ги за спомен, а пък на майтап можете да казвате, че първата валута от Австралия вече е пристигнала от нас – край на теглото и немотията, ха-ха-ха... Сега ще свършвам до тук, че Нени постоянно ме обикаля и пита кога най-после ще напиша писмото. Обещал съм му да боядисаме завареното място на колелото с някаква боя, за да не е така грозно, та сега това му е зорът на човека...

Продължавам пак аз, след два дни – вече на 27.04.1993. Струва ми се, че днес имахте сватбен ден - да сте ни живи и здрави и да се “търпите” още толкова време! Ако сте получили онова голямото писмо, нека то да ви е за подарък. Знам, че е недостатъчно, дори е нищо, но се надявам пък, че за 50-та ви годишнина от сватбата ще можем да се отсрамим по-добре – вие само бъдете живи, здрави и много търпеливи. За нас няма да се притеснявате. Тук цените на всичко също растат постепенно, но го правят с много по-умерени темпове, почти незабележимо.

Нени в момента кара колелото пред блока, а Женя следобеда е на училище. Сложил съм един боб да се изкисва в гореща вода, че после ще го варя с моркови и лук, както му е редът.

Онзи ден приключихме с Великденските яйца. Оказаха се прекалено малко, защото на този да дадем едно-две, на онзи две-три – на края за зелена салата с репички и краставици не остана ни едно. Другия път живот и здраве, ще боядисаме повече – този продукт поне е евтин в Австралия: една дузина нямат долар и половина.

Ние днес на нова сметка започнахме училището - вчера пак беше някакъв техен празник, та не сме учили. Изобщо тук имат много празници, а работният им ден е 7 чбса. Вчера ходихме на Аделаидския панаир. Интересно беше - сергии, това-онова, мебели най-различни, но общо взето всичко го има и в магазините; не е като при нас в Пловдив – само да цъкаш и да охкаш дорде гледаш лъскавите експонати, а като отидеш в магазина се сблъскваш с действителността на “Сделано в СССР” и прочие тъжни истини. Освен това всичката стока там се продава, даже и на по-ниски цени. Това е с едничката им цел да се отърват час по-скоро от нея и за да не я връщат обратно в складовете, един път след като вече е транспортирана до изложението (каква далновидност само). Тук също имали и някакъв технически панаир, който се провеждал ежегодно през Септември. Разправят, че в него се понамирвали интересни неща, но ние все още не сме го виждали – рано му е...

Времето взе да захлажда, сутринта по колата имаше вода – сигурно е роса. Едва ли имат такива слани, както в България, защото не изстива чак толкова много, ама знае ли човек - ще изчакаме и зимата, да видим тогава какво дърво ще ядем....

Днес в училище имахме много щастлив случай – едно момче от нашата група (руснак) си намерило работа в Сидней в някакъв университет и заминава нататък. Той е с много добър английски език, има титла “Доктор на математическите науки”, а най-ценното му качество е, че не е женен. Започва с $30,000 годишно, което като начален старт е превъзходно, особено и щом е сам (в смисъл, няма някоя Мамашка покрай него, която постоянно да ми цица от паричките, а той да се чуди къде отиват в крайна сметка). Заплатата му бързо ще се вдига нагоре, защото служби от такъв ранг и мащаб са подплатени с около 80-100 хиляди долара годишно, когато човек има и по-голям стаж разбира се. Та един по един, все ще се оправим някак си – проблема е в това, че никой не ти казва как и кога точно; трябва сами да си ги извоюваме тези привилегии. Този наш колега пък, на всичкото отгоре ударил “шестицата” още от първото си интервю - голям късмет е извадил мужикът, но явно и език е имал, пък и навярно мозък (нищо че е руснак). Ние за сега си траем, чакаме да ни минат курсовете с определените часове и чак тогава като видим как сме с английския, ще предприемаме по-сериозни стъпки.

29.04.1993 – И тези дни нямаше нищо особено за отбелязване. Всички ходим на училище. Снощи имахме гости. Женя беше на някакво женско събиране – модно ревю в клуба. Аз после ходих да закарам гостите по домовете им - нали сме малко тези, дето сме с коли... Там пък докато бях, ни се обади друг един приятел, на който жена му също отишла на модното ревю. Та се събрахме всичките мъже у тях. Женя междувременно като свърши с ангажиментите си в клуба, дойде направо там, та пак се разточи моабета и стана късно. Довечера лягаме с кокошките, защото вече ще почна да се завалям по пътя от недоспиване...

30.04.1993 - Петък. Тук австралийците имат един много широко разпространен лаф, който буквално преведен на български звучи така: “Да благодарим на Бога (Господ), че е измислил/създал петъците!” (“Thank God, it’s Friday”! – “Благодаря ти Боже, че днес е петък” или нещо подобно в този смисъл). С променливи и противоречиви чувства установих, че и тук в петък следобед съществена работа не се върши (а вероятно и по целия свят да е така); изобщо виждам, че и австралийците са големи мързели – няма да се учудя, ако са по-големи и от нас дори.

Ние с Нени преди малко се прибрахме от училище и пазар. Той в момента кара колелото - снощи беше наказан и не е карал, та сега гледа да си навакса пропуснатото. Едни наши приятели му дадоха каска, докато му измислим ние някаква (по смисъла на “купим”, или пък да му насукваме една чалма на главата...) - той сега е много щастлив с нея. С Женя се видяхме за малко в училище, но тя влиза в час точно, когато аз излизам и за малко се разминаваме (чудя се: дали пък така да не е по-добре за топлите ни човешки взаимоотношения? – това с разминаването имам предвид). На всичкото отгоре, аз през два часа ходя да сменям мястото на колата, защото не може да се задържа повече от два часа на едно и също място в уличния паркинг. В 09:00 я оставям, в 11:00 я местя веднъж в междучасието и след това в 13:00 пак. Мога и да си тръгвам след часовете, но аз предпочитам да оставам в училище и да си пиша там домашните. След това в 15:30 отивам да взема Нени и се прибираме в къщи. Женя ходи с автобуса на училище, като използва специални билети - на отиване й струва 30 цента, на връщане - 70 цента. Общо $1 на ден е масрафа по нейния транспорт. Като вземе книжка ще й търсим някаква кола и ще се наложи да я кара – опасявам се, че няма да има друг избор. Днес говорих с учителката й, защото тя е от Нова Зеландия и мислех, че е от Уелингтън и познава Вера. Разказах й за вуйчо с няколко думи. Но тя се оказа от друг град и не познава Вера (нали и тя беше май учителка). Както и да е.

Идваме си в нас и виждаме 19-то ви писмо, което ни зарадва но и много натъжи в края си. Бог да го прости свако Сергей - аз го познавам като добър човек! Лека му пръст! Предайте съболезнованията ни на бате Бебо, кака Ленче, чичо Стефан и Албенчето, макар и със закъснение. Като си спомня само какви грандиозни моабети сме правили у тях – вие специално де, защото мене ме приспивахте или ме оставяхте у баба и дядо, но все пак спомените ми са живи и такива ще останат завинаги...

Разбираме, че видеокасетата вече си е дошла в къщи и постоянно я гледате. Пишете ми за качеството на филма, добре ли е излязъл снимачният материал? Използвал съм най-евтините възможни касети, които могат да се намерят на местния пазар ($2) и не е изключено да са някакъв голям боклук, както междувпрочем повечето евтини неща тук. Ако филма се гледа “на зрънца” или пък някакви линии прескачат през екрана, това е доказателство за некачествена лента – пишете ми всичко. Не е лошо и Ценка да си каже мнението, защото тя има богат опит в този бранш. Ако установим, че тези ленти не са добри ще мина на по-скъпи касетки, което е оправдано като разход, като се има предвид уникалността на записа.

Не ходете да врънкате пощи и пощаджии за нищо, защото не можете да си представите какво може да стане след това. Нито писма ще получавате, нито нищо. Хората се озлобяват, особено сега в тази повсеместна немотия и глад; от яд и злоба ще започнат или да ви крият писмата или пък да ги крадат, като мислят че ви изпращаме пари. Трайте си и се радвайте на всяка пратка от нас. В много населени места, чувам от нашите приятели, писмата им се губят поголовно. До сега мисля, че всичко сте получили, както и ние от вас. Не се ядосвайте за първото колетче - то най-вероятно пак ще пристигне, но след други три месеца чак, защото може би пътува с кораб. Даже и нещо да се загуби или позабави малко, не алармирайте все още никой. Приемете го за чиста случайност или за някакво закъснение, което също е възможно. Е, ако стане вече система, чак тогава действайте и бийте камбаните…

Не ни пишете какво става с къщата в Искра. Как вървят нещата около нея и продажбата й? Дано да нямате големи неприятности с този имот. Благодарим и на баба за хубавото писмо, което ни е написала. Пак да ни пише някога, когато й дойде кефа - нали тя така казва.

Предполагам, че сте се уловили вече у “зелено” и за вас студовете са останали само като един неприятен зимен спомен. Тук при нас есента се задържа сравнително по-хладна - през деня е слънчево и топло с 25°C, но вечер изстива, дори става студено до около 11°C. Миналата година есента е била много мокра, с обилни валежи от дъжд, които не спряха до Декември, чиито свидетели станахме и ние с пристигането си. Но каквото е – климатичните капризи на времето са най-малките ни кахъри...

Така - продължавам да водя дневника вече на 02.05.1993, но в разказа си ще се върна за малко от вчерашния ден насам. Жената, на която носихме багажа с моя приятел (справка: предните “глави” на романа), се оказа че ходела и чистела по къщите на хората за припечелване на допълнителен доход (в което няма нищо срамно и неприлично). И понеже тя заминава за България за около една година, онзи ден се обадила на Женя и й предложила, ако е съгласна да я замества за този период от време. Искала да я заведе в една къща и да я представи на стопаните й, та като тръгне следващата седмица, Женя да й поеме функциите в хигиенизирането на този дом. И вчера ходиха двете, та Женя да види кое как става и какво се прави. При тези благоприятни и бих казал “благодатни” условия, тя от другата събота започва тази работа за $10 на час, което е сравнително добра заработка (особено когато парите ти влизат директно в джоба, а не минават през разни финансови институции, таксови агенти и други обирджии; т.е не им плащаш никакъв данък). Къщата обаче е с 9 стаи, на два етажа и се намира в невероятно красив и скъп квартал. Ако не беше тази оферта за работа, нямаше да знаем какви чудеса има в Аделаида – никога не сме имали път нататък и въобще не сме знаели за съществуването на подобни прелести. Е, хората са споменавали за някакви такива квартали, но аз там какво да правя, че да ходя и да ги гледам – очи пълни/ръце празни, не си падам много по тази част. Иначе къщите там безспорно са много красиви и огромни като палати, с много зеленина, обширни дворове с цветя, а малки асфалтирани алеи отвеждат направо до входа на самите постройки. Като общо местоположение и географска позиция, този квартал (а те всъщност може и да са няколко, но аз тук в конкретният пример разглеждам само един – този, където ще работи Женя) се намира в подножието на хълмовете и по протежението им нагоре и настрани. Това са тукашните планини, за които и друг път съм споменавал в съчинението си. За по-нагледно обяснение, ако Градище и Петкова нива са тези хълмове, все едно че там се намират тези къщи. Но с всичките му широки и удобни пътища, асфалтирани алеи, тротоари и т.н. Красива работа, правено с много вкус и най-вече с повечко пари, разумява се.

Него ден, следобеда ходихме на пикник с останалите ни приятели, който вечерта по традиция продължихме у други наши познати, живеещи съвсем наблизо до мястото, където бяхме през деня. А ние пак се прибрахме по малките часове, понеже винаги сме в центъра на всички моабети и без нас едно тържество не може да се проведе в правилният си дневен ред – за това винаги стоим до края на вечеринките, а обикновено най-съвестно отиваме с първите им посетители. Днес след обяд пък сме канени на гости у нашия приятел – дядото. Та сега дописвам писмото, за малко ще разлистя учебниците (проформа само и отгоре-отгоре) и после заминаваме.