Скъпи наши близки и приятели,

07.07.1993 - Тъкмо привърших с подготовката на багажа и самата кола, нагласих тубите за бензин, храните и т.н., та сядам в последния момент да драсна и някой ред на изпроводяк, преди предстоящото ни пътешествие. То пък днес е такова противно време за разлика от предишните, че не знаем още дали да тръгваме или да се отказваме. По радиото и телевизията постоянно съобщават за наводнени и откъснати от достъпът на цивилизацията пътища, закъсали из калта и локвите в пустинята автобуси с деца и други подобни страхотии, все в тоя страшничък и негативен дух. Но пък в същото време, циклонът преминава доста бързо над главите ни и синоптиците обещават подобрение на климатичните условия в най-близко време.

Днес пуснах и две писма – едно общо до отдела в “Електроника”-та и друго – лично до колегата Нено Митев. Много тичане напред-назад имах тези дни, но нали голямото изживяване изисква и по-сериозна подготовка. Смеем да си мислим обаче, че вече сме напълно готови. Ще видим и утре какво ще бъде отношението на природните сили и стихии към нас и най-много да се наложи да изчакаме един ден да се оттече малко водата по пътищата и тръгваме, така или иначе. Бог обича смелите и дано с добрината си да ни помага и по-нататък по трасето!...

Тези дни изпратих една видеокасета, снимки и кратко писмо до Захари. Надявам се, че всичко вече сте получили и сте изгледали дори касетите. Те не идват в много подходящ за вас период, че сега ви е най-усилното време: тежка копан и дълбока оран по лозето, поливане, пръскане и прочие селско-стопанска дейност, но ако не можете сега – през зимата ще ги гледате пък, когато реколтата вече е прибрана; ще им се радвате тогава... Исках в кутията да сложа и един голям шоколад – тъкмо се побираше вътре като размер, та да си подсладите душите с татко. Но пратката стана прекалено много тежка и го извадих. Ще ви изпратя друг път шоколадче, когато в кутията има по-малко снимки.

08.07.1993 - Пиша в колата, докато сме в движение и ще моля да ме извините за грознописа. Вече се намираме на около 400 км разстояние от Аделаида. Толкова надалече никога до сега не сме били, като изключим ходенето ни до Сидней, което беше при подобни условия и почти същата обстановка. Днес потеглихме на обяд, след като заредихме всички възможни съдове с бензин и окончателно подредихме багажа така, че едвам има място за самите нас във вече отеснелия фургон на рейса. На тръгване времето в Аделаида беше слънчево и приятно, но на няма и 50 км след излизането ни от града, започна да вали дъжд. Ту се подаде слънцето, ту пък се скрие, но вятърът който свисти от всички възможни дупки и отвори по неуплътнените врати и прозорци на “Суза”, в прибавка с шляпането на гумите по асфалта, създават такъв невъобразим шум вътре в купето на колата, че имаме усещането за движение с хеликоптер. В момента положението е същото – вали и духа, като рейса се подхвърля и мята като топка по пътя, което още повече ми затруднява писането. Сравнението ми с вертолета беше малко прибързано, защото от скоростна гледна точка на движение, би трябвало да кажа “лагерна количка” или най-много трактор “Беларусь” – те също създават много шум с движението си, но за сметка на това едвам вървят. Предвид силният насрещен и страничен вятър, ние също се движим достатъчно бавно и мъчително. Шосето е широко и голямо - от едно място насетне, малко след напускане на цивилизацията, то вече е без маркировъчни линии в средата и по края; всички странични шосета, излизащи на главния път са черни и кални. Вероятно те водят към разни малки населени пунктове, по-скоро към частните ферми, където някъде сред дивата пустош се намират къщите и кошарите на фермерите. Това е общо взето картината на австралийската пустиня – огромна и необятна, тук-там с по някое дръвче и ниска тревиста растителност; навсякъде, до където може да достигне човешкият поглед. 

Първият град, в който спряхме за кратка почивка и разглеждане беше на около 300 км от Аделаида – Port Augusta. Там от една кула в крайморския парк направихме малко снимки и заснехме кадри с камерата. До следващия населен пункт ще изминем други 186 км без бензиностанции и какъвто и да е било признак на живот по пътя. Именно заради това хората ни предупредиха с голяма табела, от която препоръчаха пълно зареждане на автомобилите с горива и масла, запасяване с всякакви води и течности, както и вземането със себе си на достатъчно количества хранителни провизии. Ако ти стиска продължавай нататък с полупразен резервоар или пък без вода, гладен и жаден! Пълното зареждане трябваше да стане единствено на място, където все още имаше условия за това, защото от там насетне вече няма. А за нас това е невероятно преживяване. Нени, милият - само ахка, охка, цъка; толкова е впечатлен от всичко, което вижда наоколо... Той е на върха на щастието си сега. Току що му обяснихме какво е плато – тук такива релефни форми и образувания са доста често срещани. По пътя напред се движат само двете наши коли и много рядко още някоя друга, но влачат след себе си каравани; срещат се големи джипове с всички удобства за такова трансконтинентално пътуване, но и на нас не ни е чак толкова зле...

Аха - ето че пак се появи маркировката по асфалта. Те изглежда за да пестят боята, правят линиите само на няколко километра около дадено населено място. После като се забием в пущинака, маркировка не трябва на никого – важното е само да се следва пътя. Забравих да пиша, че в този град Порт Аугуста (местните му викат “Порт Огаста”, но ние не можем да си усучем чак толкова много езика) си сменихме местата и Нени вече се вози отпред до татко си. А това го прави още по-важен и значим – не спира да задава въпроси и да се върти като пумпал на всички страни и посоки. За сега – толкова от тази, съвсем начална част на пътешествието. Ако срещнем нещо по-различно, от това което описах до тук, обезателно ще го отбележим. Женя

09.07.1993 – Рано сутринта - тъкмо станахме от сън и вече сме готови за път. Търпеливо изчакваме германците да се нагласят, че да поемаме към следващите си обекти. Всички ние като цяло спахме в един караван-парк (къмпинг), но специално нашият екипаж се бяхме натъркаляли отзад във фургона на рейса, който пък аз паркирах съвсем удобно под една улична лампа отвън на поляната, извън оградата и бариерата. Това в личен план беше от най-чисти и благородни съображения за “пестеливост”, докато немците опъваха палатка и са спали вътре в къмпинга, срещу някаква скромна и символична сума, но ние решихме все пак да си я спестим. Те са четирима – мисля, че двамата с жена си спят в палатката, докато малчуганите си делят фургона на комбито. Тяхната кола е “Мицубиши”, но е достатъчно голяма отзад – като катафалка, при което хлапетата се събират достатъчно добре в цял ръст (предвид факта, че те не са и толкова високи)...

Времето е общо взето влажно, мочурливо - газим една червена, мазно-песъчлива кал. Това е типичната пустинна почва. Калта е толкова червена, че имам усещането да е направена от стрити на прах стари турски керемиди, премесени с тухли четворки. Ако трябва да направя някакъв аналог между българската черноземна почва, то тази би трябвало да се казва “червенозем”.

Снощи карахме до 23:00, като до това време преминахме и през аборигенските земи. Никакви отклонения от главния път не са разрешени. Разбира се телени ограждения и бодлива тел не забелязахме, нито мисля че там се стреля без предупреждение като на “Чек Пойнт Чарли” например, но не е изключено да получиш някоя стрела в бута, обилно намазана със змийска отрова или с отвара от отровни паяци. Уж в случая се опитвам да се шегувам, ама знаеш ли им и акъла на онези – като нищо ще метнат някое копие; върви се оправяй после и си доказвай невинните и непреднамерени действия.

Разстоянията тук са огромни, особено съгласно нормалните ни представи за път и дистанция. Срещахме табели с надпис: “Следващ сервизен пункт – на 257 км. Зареди с бензин тук!” Разбира се въпросната препоръчителна бензиностанция е единствена в района, работи 24 чбса и подсигурява гориво, хранителни продукти, вода, медикаменти и всичко останало за човешкото оцеляване, в случай че последният е изпаднал в беда по тези земи (не проучих как стои въпроса с бирата, защото и това си е вид закъсване в пустинята – да се свърши бирата или пък недай си Боже още по-лошото – да се стопли). Бензина обаче е с около 20 цента на литър по-скъп отколкото в другите бензиностанции и населени места, като предполагам че подобни, ако не още по-жестоки надценки съпътстват и останалите продавани зад тезгяха стоки. Ами естествено е - никой няма да се забие в тая дивоч, за тоз що клати гората. Днес я минат 5 коли, я не, но пък тези дето спрат и решат да си купят нещо от там, здраво ги одират – до кокала... Ние сме изключително добре с провизиите и останалите горивно-смазочни запаси – смятам, че с всичко което сме помъкнали подире си, ще можем да изкараме една Ленинградска обсада да речем…

Гледам, че от къмпинга започнаха да излизат разни джипове, разни модерни каравани, а пък едни коли – не ти е работа. Ние с нашата “въшчица” се губим пред тях. Но, да чукна на дърво, до тук колата върви успешно (а и целият керван с нас се движи по план); от тук нагоре започват калищата, та ще видим ние как ще пълзим през тях. Аз толкова мръсни и кални коли не съм срещал в живота си, но пътищата в тази част на Австралия са такива, нямат асфалтови настилки и малко да се овлажни прахоляка след някой дъжд – ела гледай какво става! Но това пък от друга гледна точка е добре – така тъкмо не се вдига прах и пепел, което е по неприятно от калта...

Вече е 14:30 и ние отново сме на път, след като отделихме няколко часа на Куба Пиди и обядвахме на един паркинг. Това е градът, в който се развива индустрията за добив на опали и медна руда и там, освен огромните дупки на рудниците, друго почти нищо няма наоколо. Страхотен пущинак - нашите изоставени и забравени от Бога и от Царя затънтени родопски села, ряпа да ядат спрямо този “лунен пейзаж”, който видяхме. Къщите им тук са вградени в каменни стени или най-често са построени под земята, защото през лятото температурите надхвърлят 45°C и нормалния живот не е възможен в обикновени сгради и постройки, с каквито сме свикнали ние. Няколкото улици, които кръстосваха миньорското градче също не бяха асфалтирани (както доста други, които забелязахме в хода на екскурзията ни); на мегдана имаше един мотел (който беше също построен на хладно под земята), някаква банка, един невзрачен супермаркет и множество кръчми и клубове (миньорите, след приключване на смяната в забоите, нямат много богат избор откъм развлечения, освен да седнат в кръчмата и да се наливат с бира). 

Ние посетихме първата в този район австралийска медна мина, превърната по много оригинален начин в музей, с най-различни фигури на миньори, с обзаведени къщи под земята и изложба на бижута от опали, които също могат да се купуват. За това всичко ще добиете доста по-реална представа и от филма, защото нашият приятел много подробно заснема с видеокамерата всяко посетено място. Общо взето див край, див район – за хората не знам, но нищо чудно да са подивели и те при тези сурови условия на живот…

Продължавайки по пътя си нагоре, често и от двете му страни виждаме обърнати коли; стари, смачкани, очукани, някои дори изгорени до неузнаваемост – просто зарязани там на място за по-лесно. Най-често като се оберат по-ценните неща от една крадена кола, злосторниците я докарват тук, подпалват я за заличаване на следите и изчезват. В този глух и затънтен край, докато дойде Полицията за разследване, крадците отдавна вече са се прехвърлили на друг “обект” и го обработват. Ние си мислехме, че до сега се движим все през пустинята – на пътната карта обаче пише друго: това според учените и географите било само началото или “прагът” й. И щом като тук сме едва на прага на този въпросен пущинак, не смея да си представям, какво пък представлява истинската им пустиня – там сигурно и признаци на живот няма даже. Но това си е дивата австралийска природа – май всичко, което сме чували, а и напоследък гледали от филмите за тази пустош, ще излезе доста вярно; не лъжат хората - дивотия си е, и голяма хем... Женя

10.07.1993 – Пак е сутринта на ранина и пак изчакваме нашите спътници да си сгънат и съберат катуна. Аз, за да не се нервирам докато чакам (че хич не обичам бездействието…), ще нахвърлям утринните си щрихи и мисли към започнатият вече повествователен пътепис.

Снощи пътувахме докато започна да се здрачава. Гледахме да стопяваме колкото е възможно повече от стотиците скучни километри на дива и еднообразна пустош. В същото време не беше и много препоръчително да замръкваме сред непозната и особено неосветена обстановка. Освен това германците имат нужда от малко повечко време, докато си опънат палатката и надуят дюшеците за лягане. Ние сме лесни – прекрачваме облегалките на предните седалки и сме си вече в “спалнята”, но техният случай е малко по-сложен. Пък нашата цел е, освен навъртането на километраж, да спрем за отмора, да седнем всички и да си побъбрим, споделяйки впечатленията от чутото и видяно през деня. Така малко преди едно градче, баш на границата между двата щата, на един голям крайпътен паркинг спряхме за бивак и пренощуване.

Построили хората там хубави циментови маси и пейки - като спре някой, да седне като човек, а не да се свива на осморка докато предъвква сухоежбината си. Освен местата за храна, на паркинга имаше и един огромен бетонен контейнер за вода. Разбира се водата по такива места не е изключително здравословна и много добра за пиене, защото в тези контейнери може да попадне всякаква земноводна гад, но ако човек е закъсал и бере душа за една глътка вода, спокойно може да си спаси организма от дехидрация (не знам дали има такава българска дума, но тук нас много ни плашат с това; предполагам, че аналоговият израз е “обезводняване” – бавен и мъчителен процес, малко преди да настъпи клиничната смърт от жажда). Обикновено посетителите на тези места са добре запознати с тежките пустинни условия и носят със себе си, дори повече от необходимото им за даден етап на пътуването, количество с вода. Други, които не са така наясно или нямат никаква информация, питат, разпитват и също се запасяват с всичко, което в даден момент може да се яви дори като животоспасяващ елемент. Оставането из тези дивашки и откъснати от цивилизацията райони без храна, вода, гориво или без друга необходимост, често пъти води до фатален край. На пръсти се броят спасилите се и успешно преминали през нечовешките условия на тези пущинаци. Ние спазваме всички предупреждения и съблюдаваме правилата, защото само за миг един проявен бабаитлък, може да стане причина за събития с тежки последици. Та, връщайки се отново на темата за питейната вода, макар че малко се отклоних от основната мисъл, изразявам логичното си предположение, че въпросните контейнери периодично се зареждат с пресни доставки; не изключено и по някакъв начин да ги мият отвътре, обеззаразяват и т.н. Просто в пустинята няма кой да зида и гради чешми. Аз дори не знам дали изобщо има и вода - сигурно е доста дълбоко в земята, ако въобще съществуват някакви подпочвени артезиански кладенци точно там. В заключение мога да подкрепя всеобщото твърдение, че водата в пустинята си остава един много сериозен и неразрешим проблем.

За радост на всички участници в трансконтиненталният ни маратон, времето значително се подобри спрямо това, което оставихме зад гърба си в Аделаида. Снощи беше ясно и студено. Толкова много звезди не бях виждал на небосклона, а пък и студът си го биваше. Температура не съм мерил никаква, но щом като говорим и дъхът ни се виждаше, значи трябва да е било някъде под 7°C. Ние разбира се си накладохме огън и цялата вечер си топлихме задниците на него. Хората, освен масите и контейнера за вода, ами направили и специално огнище; дърва нацепили и оставили, та като отиде някой такъв като нас, да се сгрее и да оцелее дорде се подаде слънцето иззад баира на следващия ден. Та нашата вечеринка премина изключително покрай жаравата, поговорихме малко и си легнахме. Ние спахме идеално - този път и тримата отзад във фургона, наредени на една страна като сардели. Предишната вечер Нени спа на предните седалки, но му беше късо мястото и тези вечер го прибрахме при нас. Ако беше малко по-топло, можех да оставя вратата отворена и краката му да висят навън, обаче при тези “арктически” нощни температури, това беше немислимо…

Сутринта се събудихме към 08:00, но сега е вече 10:00 и ние все още не сме тръгнали - закусвахме, пихме кафета, чайове и други безсмислени ритуали, които аз спокойно можех да прескоча в името на пътуването и час по-скорошното ни потегляне към новото и неизвестното, но хората са малко по-друг тип от нас и обичат да се глезят и лигавят. Аз в това отношение съм значително по-суров и ако не бяха приятелите ни, ние отдавна да сме запрашили по пътя. Но на Женя също й харесват сутрешните глезотии, така че сега се спотайвам на седалката и нервно мълча, за де не почна на бълвам змии и гущери, раздавайки правосъдието си наляво и надясно.

Докато немците събираха палатката, аз станах и направих частичен оглед на колата, инспектирах дали всичко си е по местата - да не би да липсва някое колело, калник или нещо друго. Кога поглеждам задната дясна гума обаче – тя на мекица, увиснала до калта. Гумата по принцип си спадаше и по-рано с мъничко и аз този кусур си й го знаех още от тръгването ни. Всеки път когато спирахме тук-там по бензиностанциите, аз я донапомпвах на компресора (която услуга в тази държава е също една от малкото безплатни привилегии за човешкото същество). Вчера обаче като я наблъсках с малко повечко въздух, изглежда че съм прекалил с налягането, защото може някоя лепенка да се е разлепила отвътре и от там да е спаднала. Напред смених това колело с резервното и ние отново сме на ход, само че на първата възможна бензиностанция или сервиз по пътя ще помоля да ми я поправят. Не ми е особено спокойно тук по тези места, единствено с четирите налични колелета на колата и без нито едно резервно…

Иначе всичко друго за сега си ни е наред. Разбираме се помежду си идеално и с германците си упражняваме английския език. Зигрид (жената) знае много добре да говори, има богат запас от думи, защото е учила още в Германия. Но мъжът й е галфон като мене и за това ние с него най-добре се разбираме. Той като закъса и започва да плещи на немски, а аз нали съм учил малко в 8-ми клас, та го разбирам. Той обаче моят български все още не може да схване и много бавно възприема. Най го мъчат онези думи, дето започват и свършват с “мамата, мамата”. Но като цяло са сърдечни и много услужливо хора. Малките арийчета само ме дразнят понявга с фасоните си, но и това попада в зоната на търпимостта и поносимостта.

Снощи, преди да падне мракът на нощта, станахме свидетели на невероятно красив залез. Тук, понеже навред е безкрайно равно и няма ни едно възвишение в радиус от стотици километри, със сигурност се вижда че земята наистина е обла. Прав си е бил напълно Галилео Галилей на времето, като им е казвал че живеем върху една кръгла топка; защо само са го изгорили на вятъра – кой знае още колко открития щеше да направи! Нени на всичко се радва много и постоянно тича с другите деца – голяма игра му удариха. А те и тримата са близки по възраст, та съвсем се сдушиха с другите двама разбойника.

Най-после отново сме на път и аз продължавам да пиша докато се движим смело напред. За кратко спряхме в гр. Kulgera (Калгура или Кулгера - не съм сигурна в буквалния превод, но горе-долу така звучи, според както чухме местните да смутолевят името на това населено място). Ама какъв ти град, какво ти населено място – то всичкото представлява само един мотел, малка бензиностанцийка и един исторически музей с прикрепен към него зоопарк. Ачо бързо-бързо оправи гумата - срещу $4 извадиха един гвоздей от нея и й залепиха дупката, докато през това време ние жените заедно с децата ходихме да разгледаме музея. Много беше интересно - германката също снима с камерата и всичко ще видите на филма, трудно е за описване. В малкият зоокът имаше гълъби, един говорещ папагал, който казва “Хелоу”, традиционните кенгура, две камили, разни малки кончета, местният австралийски щраус “Ему” (EMU - тук им викат “иймю” - егати езика), множество диви кози, фазани, патки, яребици, орли и т.н. Децата бяха много доволни и се забавляваха чудесно.

Градът (Боже, ето пак – не градът, а няколкото колиби, разположени покрай главното шосе) се захранва с дизелови генератори, а от къде им идва водата, така и не разбрахме. Нея вече може да я дълбаят и с помпи да я вадят из недрата на земята, както нефтът и природния газ. Въобще всичко там е една невъобразима дивотия, но за нас забавно-любопитна и доста интересна. Докато се мотахме из района, в това време на бензиностанцията пристигнаха два мотора, няколко автобуса с туристи и една стара бричка, пълна с деца, най-голямото от които около 5-годишно. В тази кола (ако изобщо можеше да се нарече така) имаше три жени, страшно опърпани - мъж с тях не видяхме. Така че тук е шарен свят и могат да се видят какви ли не екземпляри и представители на човешката раса. Ние сега се намираме и в друг щат – “Северна Територия” (Northern Territory) със столица Дарвин и природата чувствително се промени. Започнахме да виждаме дървета по поляните встрани от шосето и големи насипи, по-скоро огромни хълмове от камъни. Пътят е равен като тепсия и колата спокойно се движи с възможната си максимална скорост от 100 км/ч. Толкова за сега от мен...

Току що спряхме насред път, изумени и изненадани, че в тази пустош може да има… дини! Хиляди малки динчета са се натъркаляли покрай банкета на пътя и буквално растат на една педя от асфалта. Като ги опитахме обаче, бяха страшно горчиви, защото не бяха узрели още. Може би след един месец ще бъдат добри за ядене, но някой друг ще се радва на вкуса им. Не знаем що за сорт са тези дини, но на външен вид изглеждаха досущ като нашенските по Ямболския край...

11.07.1993 – Сутринта: крайната ни цел вече е достигната!!! От вчера се подвизаваме из необятната шир около “Аерс Рок”. На мястото пристигнахме следобеда към 16:00 и разбира се веднага дойдохме тук, за да погледнем от площадката за наблюдение кое как изглежда в по-далечен план. Самият вход за Националния парк се намира на около 20 км по пътя назад и влизането в него става срещу $10 на всеки над 16-годишен посетител – нещо като пропуск, който важи за 5 дни; с право на многократно влизане и излизане от пределите на района. Човек може и само един ден да изкара тук – остава си за негова сметка, защото таксата е една и съща. Но пък това което видяхме, със сигурност заслужава да бъде едно от Чудесата на света!

Камъкът е величествен, огромен и по невероятен начин шлифован и назъбен, с множество интересни и чудновати дупки, процепи и пукнатини по него. Вчера аз направих опит да се кача малко нагоре по стръмните му склонове, но беше прекалено високо и страшно за мен. Аз имам страхофобия от височина и днес, когато е генералното покоряване и достигането до най-горната му точка, аз стоя в колата, в подножието на огромната канара. Пиша и гледам от долу моите смели катерачи и съм страшно горда, защото те са може би единствените българи тук в Австралия, а може би и в България, които имат щастието, възможността и смелостта да покатерят това дивно чудо на природата. Уверявам ви, не изглежда лесно: пътеката е доста стръмна, има въже за придържане, до което аз вчера така и не стигнах, защото трябваше да мина 10 метра върху камъка и да го пипна. Нени в същото време е във възторг – това са невероятни мигове за него и съм сигурна, че те ще оставят и множество незабравими спомени у все още детското му съзнание. Да славим и благодарим на Бог, че ни помогна да дойдем тук и че можем да видим такива прелестни красоти! Аз лично не знам какво точно има там горе на върха – след малко като се върнат “алпинистите” ще разказват.

Снощи спахме на около 30-40 км от тук, почти в гората – накладохме си пак огън и ние тримата спахме отзад в рейса, докато немците отново разпъваха палатката. На сутринта по колата им видяхме скреж и то доста дебел слой – голям студ трябва да е било призори, но ние не сме го усетили. Тук се получава много голяма амплитуда в температурата. През деня сигурно беше над 20°C, докато през нощта и особено много рано сутринта е паднала и под 0°C – нямаше как по друг начин да си обясним заледяването по колите. Но ние спахме почти като в каравана - Ачо откача задната седалка и цялото помещение се освобождава като един голям нар. Беше топло. Нени сутринта направи опознавателната си обиколка на района и се върна целия червен. Пръстта наоколо е червена, грандиозният камък също е червен, но при залеза на слънцето потъмнява и става лилав. Стотици хора имаше снощи на това специално място, от което се наблюдават цветовите превъплъщения на огромната канара спрямо лъчите на слънцето – едни на изгрев и съвсем други на залез.

Навсякъде наоколо е пълно с мотели, хотели, караван-паркове, музеи на открито и т.н. Направили са го хората – спор няма. Организирани са малки еднодневни екскурзии до аборигенските земи, за запознаване с аборигенските традиции и начин на живот, как и какво ядат, как си отглеждат бебетата, начин на ловуване и оцеляване в дивата австралийска природа и суровите й условия. Има специални джипове, които се наемат за експедиция наоколо; срещу $45 на човек всеки може да се качи на един двумоторен самолет и в продължение на 15 минути да хвърчи над камъка и да го гледа от “орлов поглед”, да му прави снимки и т.н.; организират се и специални разходки до някои по-интересни места в основата на скалата, където аборигените са рисували по стените и са живели в отделни процепи и пещери. За всички посетители са измислили по нещо интересно и вълнуващо. И всичкото това – точно в центъра на пустинята и почти в средата на Австралия. Тук идват хора от цял свят, за да се удивляват на величественият природен феномен; книгата за впечатления, която видяхме в музея и където също положихме имената си, имаше записани посетители от САЩ, Швеция, Нова Зеландия, Япония и къде ли не. Хората са склонни да пътуват хиляди километри, за да видят това чудо на света.

В момента вече, от мястото където се намирам, аз виждам моите смелчаци едва големи колкото мушици и почти не различавам кои са нашите. Немците през цялото време снимат с камерата. Ще видите и ще се убедите сами, че това е наистина едно изключително интересно място на Планетата – до сега аз камъка съм го виждала може би 5 пъти на филми, по разни списания или пък пощенски картички. Е, не е същото! Трябва да си до него, за да го почувстваш и усетиш истинското му величие! Невероятна магия е природата…

Тук, съвсем близо до мен има паркиран един страхотен джип, с гуми два пъти по-големи от нашите, снабден с радиостанция, с голям багажник на покрива, до който се качва по малка стълбичка в задната част на колата. Вътре виждам едно момиче около 12-годишно и таткото. Вероятно чакат майката да слезе от камъка, за да продължават нататък. Сигурно са минавали през червените пътища на пустинята, защото цялата им кола е покрита с кал и пепел – отдолу не си личи оригиналната боя, нито пък цвета й. Ние за сега не сме карали по такива трасета. Очакванията на мъжката част на фамилията бяха до тук да дойдем, движейки се само по черен път, с всичките му там затъвания, боксуване из калта и т.н. - нали си знаете внучето, а пък и синчето ви не е много по-различно него; почти на един акъл са и двамата. Но за мое спокойствие пътищата навсякъде, както и главното шосе са идеално асфалтирани, дори на места продължават да работят. Копаят едни големи канавки отстрани, за да се оттича водата, че на много места по време на проливните дъждове стават завирявания. Водата може да се вдигне до над 1.5 м - поне до там има разграфени означения на специални летви, поставени встрани, показващи нивото на прииждащите води за дадено място. А за една равна като тепсия площ, можете да си представите какво огромно езеро би се образувало с дълбочина от 1 или 2 метра.

Всеки момент очаквам да видя и нашите катерачи, завръщайки се победоносно на земята. Цялото катерене нагоре към върха трае около 2 часа. Предполагам, че слизането е още по-трудно. Тук навсякъде има табели, които предупреждават, че хора с болни сърца, високо или ниско кръвно налягане и страх от височина изобщо да не предприемат и опити дори да се качват нагоре. Около мене обаче минават старци по над 70 години, които явно се връщат от върха. Значи това е въпрос на чест и геройство, ако все пак този камък се изкачи – влизаш в историята така да се каже. Един вид предизвикателство. Не зная Нени какъв ще се върне, но от вчера все повтаря, че можел и сам, че от нищо не го е страх, че всичко било много лесно, като се опитваше да ме убеди, как той щял да ме държи и пази, само да се реша и аз на това изкачване. Аз обаче съм твърдо убедена за себе си, че нямаше да мога да издържа, защото още на 10-те метра, които покатерих вчера, щеше да ми се пръсне сърцето от страх, а какво остава да отида на върха - абсурд... Женя

Така - включвам се и аз с малко повече информация и пресни впечатления от това дивно кътче на Вселената (на Марс или Венера може да има и други подобни, но понеже за сега сме тук на Земята, за това разглеждам само това феноменално образувание). Върхът на камъка се издига само на 865 м надморска височина, но колко е висок от земята, на която стъпихме преди малко отново, не знам (т.е. не ми е ясно каква денивелация сме покорили, но на места беше баят стръмно – изскочи ми джигера от зор). Самото място представлява една огромна канара, нещо като вр. Ботев: голо и величествено. До тук всеки идва с каквото може да се добере – видяхме велосипеди, мотоциклети, джипове, рейсове и какво ли не; включително и самолети. Възрастта на посетителите е от “нулева” (бебета и пеленачета) до “крайна възможна” (едва пристъпващи старци с бастуни или в инвалидни колички). Имаше едно пеленаче, дето го кърмеха в момента преди майка му да го метне на гърба си в цедилката и да го отнесе към върха; няколко стари баби и дядковци, дето едва вървят, също се бяха подпътили натам и на слизане предизвикаха бурните и спонтанни овации на стотиците присъстващи екскурзианти като нас...

След големият ни и изтощителен траверс по гребена на камъка, полагаше се обилен разточителен обяд, след привършването на който поехме към следващият ни обект, набелязан за посещение. На 50 км от това място се намира една друга скалиста верига, с подобни канари, която носи общото си наименование Mount Olgas (връх Олгаз, или по-точното - “Олгите”). Но тук изкачването им беше невъзможно поради стръмността и отвесността на зъберите, а и това беше забранено, защото се считало за свещено място (естествено пак на аборигените – там горе по върховете живеели техните богове, които никак не обичали да ги притесняват, особено когато разни бледолики навлеци тъпчат с крака свещената им земя). Независимо че катеренето на тези скални отломки не се осъществи, ние оползотворихме времето си с една продължителна разходка по отъпканите пътеки около тях. На едно място влязохме в много дълбок и стръмен каньон с чудно ехо. После разбрахме, че не е било никак редно да викаме като батлани, ама вече късно. Те хората сложили ей таквашна табела, ама кой да ти чете забраните, пък и като не е написано на руски поне! Всичко пак беше с цел да не гневим аборигенските богове с крясъците и виковете си на полудиваци. Дано все пак да не са ни чули, че да ни изпратят някоя буря с гръмотевици, ослепителни светкавици и проливни дъждове - има да стоим тук до напролет...

От там, след като се налудувахме и навилняхме като побеснели маймуни, едва привечер се спуснахме надолу и излязохме извън очертанията на Националния парк “ULURU”, където къмпирането (дивото) е забранено, а и невъзможно – всяко малко по-подходящо за целта местенце е добре оградено и осеяно с табели, които забраняват опъването на палатки, паленето на огньове и т.н. Ние обаче намерихме все пак една доста скрита, потулена полянка и направихме малък бивак, с голям хайдушки огън, много препечен хляб, топли супи и други продоволствия от мешките.

12.07.1993 – Отново е ясна ранна утрин. Слънцето, макар и все още ниско поради ранния час, е напекло с ослепителната си светлина, но не мога да твърдя че лъчите му изобщо предизвикват някакви топлинни усещания. Дето се казва: свети, ала не грее. Както сами разбирате, днес сутринта се събудихме с прекрасно и кристално чисто време; нощес беше кучешки студ обаче. Снощи по някое време имахме посещение на едни диви кучета “Динго”, каквито тук има в изобилие. Чувал съм, че били нападателни към хората, но тези нашите бяха кротки или пък не са били такава порода. Снощи, кучето се уплаши от мене и избяга, само като му се появих насреща, но то ще е имало и сериозна причина защо е изчезнало така “яко дим”: аз самият съм се превърнал на абориген в най-пълен и точен смисъл на определението – мръсен, немит, брадясал, невчесан (защото не съм си взел гребен) и т.н.; само дето не съм толкова черен и грозен като тях, разбира се – но може да имам въшки пък. Все ме хапе тук и там и се дръгна като краставо магаре – с тази ледена вода от тубите, която почти замръзва през нощите, само един германец може да стане сутринта и да си измие очите с нея; мерси, предпочитам да си смърдя. Амчи в бидоните плуват парченца лед бре – зъбите ми изтръпват само като я пия тази вода, какво остава да си я хвърлям и по лицето; айде, нема нужда...

Скоро пак ще тръгваме на пешеходна обиколка около Аерс Рок, след което се насочваме към друг Национален парк, по пътя ни към Алис Спрингс (Alice Springs). Ще минаваме по черни пътища и ще има емоции, защото до тук тъпчем 2000 км дълъг асфалт и това не е така “емоционално” (за нас с Неничко, щом като няма кал и локви, значи е все едно, че не сме идвали до тук...). По тези географски краища обаче района и почвата са такива, че ако затънеш някъде с колата си, могат да те издърпат само с хеликоптер, вертикално нагоре и то ако имаш възможност да съобщиш за това. Иначе чакаш докато изсъхне, обикновено след 6 месеца, когато започва сухия период. Но за сега Господ е с нас и не сме имали никакви пътни проблеми и произшествия!...

13.07.1993 - Добре, че днес не е петък, ами само вторник (което си е същата работа...) – кой знае какво ни чака през деня на това 13-то число. Вчера тръгнахме от “историческия” камък на път за друг Национален парк, с някакъв “Кралски каньон” (“Kings Canyon”). Тази сутрин ставаме, оправяме се набързо (какво, бързо ли казах? – ха-ха-ха!) и поемаме нататък, защото снощи съвсем случайно намерихме един райски остров сред пустинята, само на 40 км от мястото, където спахме предната нощ.

Това е едно абсолютно частно, много диво място, с бензиностанция (една или две колонки най-много), обширен къмпинг за палатки и места за каравани, с тоалетни, бани с топла! вода и други гъдели на съвременната цивилизация - доста живописно за очите ни (даже прекалено, бих казал), които бяха свикнали с еднообразието на онази пустош от предните дни. Трябвало всеки посетител да си донесе дърва за огнищата, които са пред всяко място за палатки. Но като ни видяха, че нямаме и най-малката представа на кой свят се намираме и че падаме едва ли не от Марс, хората се смилиха над нас и ни донесоха съчки и клони за горене с един камион. На входа на къмпинга ни посрещна млад каубой (наша възраст…), но не на кон както по филмите, а качен на специално моторно возило на 4 колелета, предназначено изключително за движение из пустинни и пресечени местности. С тази своеобразна “каляска” стопанинът ни доведе до нашите места за бивакуване. Нени и едно от германчетата разбира се, се возиха с него - за тях удоволствията се заключават единствено и само в нещо необичайно, необикновено и извънредно, а ако може пък и да е забранено, тогава кефа е двоен... И пак, след като разхвърляхме катуна, последваха канибалските огньове на вечерта, топлите картофени чорби от пакетчета, станалият традиция вече препечен направо на жаравата хляб и безкрайно дълги сладки приказки до късно покрай огъня.

Господи! От 4 дни - за първи път вода за къпане и като невидяла се втурнах веднага в банята. В къмпинга имаше топла вода, която се затопля от котел с огън на дърва. Мястото наистина е прекрасно, с определени за всяка палатка места, оградени с дървета и навеси в случай на дъжд. Тук каравани и бунгала няма – спиш си или в колата, или на палатка. Снощи като ходихме с Ачо до тоалетната, на едно място се стреснах чак от изненада – видях нашата палатка, абсолютно същата, със същата врата и прозорец. Цветовете и те бяха същите - като някаква халюцинация в пустинята. На сутринта видяхме, че всъщност е в синьо и жълто, но иначе точно същата като модел. И тук в Австралия има хора, които летуват или ходят по екскурзии с палатки, но повечето предпочитат караваните – има ги да се продават и то всякакви видове, за всеки вкус и изисквания – цените са от $2000 до $8000, като последните са цели къщи с отделни тоалетни, бани, кухни, спални. Освен това има специални агенции, от които може да се наеме подобен караван за една седмица или повече време. Един сравнително малък караван, но с всички удобства е около $100 на седмица. Направихме сметка с Ачо, че излиза по-евтино да го наемеш когато ти потрябва, отколкото постоянно да го имаш в къщи, защото първо трябва място за него, трябва да му се плащат застраховки, да се чисти и т.н...

Нени току що ми донесе един малък букет от австралийски пустинни цветя. Много е мил, а да не говорим (да ни е жив и здрав) колко много яде, защото с хора и край огъня е много сладко. Играе постоянно с децата, говори с тях на английски. Разбира се не минава и без викане и шляпване, защото е станал на циганче. Взех му 2 анцуга и дънките, но вече сме с втория, докато дънките ги пазим евентуално за по-цивилизовано място. Преди да тръгнем купихме и дънково яке, а дънките му ги подариха едни австралийци. Снощи беше много топло и Нени постоянно се въртя и мята в общият ни креват, за наша сметка, разбира се. Оставихме огъня да гори между нас и палатката на немците. На сутринта, те топлиха вода за кафе и вариха яйца върху него, защото той продължи да тлее цяла нощ, а от там и в колата беше по-уютно. Това е за сега. Тръгваме. Снощи Нени ви писа писмо в колата на немците. Ще го изпратим заедно с това писмо. Женя

Пристигнахме на мястото, от където започва изкачването на каньона - там хората са направили паркинг и колите се оставят безплатно, но на собствен риск и отговорност. В смисъл, ако след целодневен поход се завърнеш вечерта капнал от умора и прегладнял, а намериш мястото си празно и колата ти я няма, да не се сърдиш на никого – тичай си направо при застрахователния агент (и то в случай, че имаш застраховка). Нас специално тези въпроси не ни вълнуват особено, защото нашите брички не представляват интересен обект за крадците, но тези със скъпите джипове оставят по един дневален от екипажа да им варди колите – аз защо ви казвам, че да си богат, не винаги означава че си и щастлив; представяте ли си да избиеш толкова километри, да изгълташ толкова много прах или изгазиш толкоз кал, а на края да те турят дневален да сновеш между колите, без да видиш красотите, за които поначало си отишъл там. Животът не винаги е справедлив, но достатъчно великодушен и състрадателен към нашата бедна, но изпълнена с оптимизъм и вяра в утрешния ден компанийка.