Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2012 12:23 - Писмо No 14 (VII-VII.1993) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 437 Коментари: 0 Гласове:
1



Отначало изкачването беше много стръмно, по едни опасни сипеи и каменисти пътеки и ми се стори доста скучно. С известна доза съжаление даже си помислих, че е било напълно излишно да бием пътя и да разбиваме колите, за да дойдем до тук, но не го споделих с останалите да не би да обидя спътниците ни – главни организатори и същевременно екскурзоводи на нашето малко, но паметно пътешествие. Но като се изкачихме на по-високите части над каньона, представите ми се разбиха от величествените и грандиозни гледки, които се разкриха пред погледите ни. Женя беше също плътно до нас, но не смееше да гледа много-много надолу, че й става лошо. На няколко пъти й се подкосяваха краката, та се налагаше да я прикрепяме и подпомагаме при преминаването на някои по-опасни участъци от изкачването. Всички ние правихме снимки, снимахме филми и т.н. Просто всичко беше чудесно и ако само се бях изказал неподготвен с неодобрението си в началото за това уникално място, със сигурност щях да се изложа много и да се чувствам неловко пред приятелите ни. Вярно е, че и Триградското ждрело, и ждрелото на р. Ерма също са хубави, но това тук е с много по-внушителни размери, дълбоко и красиво. Трудно е да се съпоставят тези три природни забележителности, защото всяко едно от тях носи своя неповторимост, величие и уникалност. Понеже преди милиони години Австралия се е намирала всъщност на дъното на Световния океан, камъните които са се образували не са нищо друго, освен добре пресован с времето пясък, а вълните пък са го накъдрили много интересно и неповторимо. Дано всичко това да личи по-добре на снимките и филма – аз нито мога да го опиша достатъчно ярко и цветущо, предвид бедният ми каруцарски речник и пълното отсъствие на всякаква литературна фантазия, нито пък мога да ви го покажа на цветни картички. Просто това е нещо, което трябва да се види на място и аз тук горещо пожелавам всекиму подобно щастие, възможност и късмет, каквито ние имахме и продължаваме да имаме до този момент...

След неколкочасовата ни обиколка по хребета на каньона, с множество разширени и допълнителни разходки за снимки до този или онзи по-интересен камък или храст, в късният вече следобед слязохме в подножието. Със задоволство установихме, че колите ни стоят и ни чакат непокътнати на паркинга и тръгнахме обратно по същият невзрачен път... След часове наред каране и прескачане от дупка в трап и обратно по 200-километровата просека до главното шосе, най-после се озовахме на асфалтовата настилка. Когато стъпихме на гладкото и полетяхме пак със свръхзвуковите 100 км/ч, имах чувството че плавно се реем из въздуха с дирижабъл или пък се носим непоклатимо с ракетата по Дунава между Русе и Видин.

На един подобен крайпътен паркинг, на който спахме преди няколко вечери, отседнахме и снощи – това беше на не-повече от 120 км преди Алис Спрингс. Единствената частична утеха за мене беше когато научих, че всъщност километрите в обратната посока не били 200 (както бях споменал малко по-горе в редовете си), а само 160 - независимо от това, изсипаха ни се карантиите по тези коларски друмища. Пломбите по долните ми зъби вероятно се наместиха още по-добре, но за сметка на това пък ми се разхлабиха горните. Описанието на самият път ще оставя на Женя, защото ние сега трябва да тръгваме, а аз не мога да пиша в движение като нея. Тя със сигурност събра доста емоции по него и смятам, че ще си ги пресъздаде много по-живописно от мене. Аз само ще кажа “Благодаря” на Бог, че ни запази читави и на японците, че са направили толкова здрава кола...

Така – буквално няколко минути преди тръгването ни се включвам и аз. Не знам дали чак толкова реално ще опиша споменът от снощните ни емоции, но вече мога да кажа: “Благодарим и на нашия татко!”, защото честно казано, малко по-стреснат и уплашен левак, едва ли би успял да премине през всичкото това чудо, по което неизбежно трябваше да минем ние. Пътят изглеждаше равен и приятен, но само отдалече. В продължение на години вятърът е навявал пясък от страни и целия път беше на вълнички, които могат спокойно да ти разбият и камъните в бъбреците. Чак неприятно, като единствената приемлива възможност беше да се кара поне с 60 км/ч , но за нашата малка “Сузи” това означава загубване на колело или някое парче ламарина – гумичките й са на половина от тези на големите коли и през цялото време пътя ни подхвърляше като волейболна топка. Да не говорим, че по пътя видяхме изпаднали от преминалите преди нас коли разни възглавници, къде пък обувки, един куп резервни гуми, гърнета че и цели ауспуси, фарове, странични огледала и какво ли още не. Често минавахме през реки. Да, истински реки, които сега бяха пресъхнали, но на всяка една има табела, която предупреждава за дълбочината и ако ти стиска, върви през нея. Само преди седмица или две там е имало страхотен потоп (съдим поне по това, което сега видяхме). Встрани на пътя има около Ѕ м насипи с кал и само едно забиване в нея ни оставя там до момента, в който дойде някой на помощ. А как ще дойде и кога - един Бог знае само. Всички коли, които минаваха покрай нас бяха огромни джипове с радиостанции или коли от рода на “Мерцедес”, “Форд”. А ние с нашата малка “Суза” сигурно сме изглеждали като големи и отчаяни ентусиасти в очите на останалите. Понякога пътят беше по-равен, застлан с дребни камъчета и Ачо караше дори с 90 км/ч, но когато имаше “вълнички” от наслоен твърд пясък – скорост повече от 20 км/ч беше вече убийствена. През цялото време Нени се вози на предната седалка и когато скоростта ни беше висока, той страшно се радваше, защото било “като на рали”, но когато пъплехме едва-едва се отегчи и му омръзна; каза, че предпочитал асфалта. За мене изживяването също беше вълнуващо, но и доста страшно като гледах как хвърчим от едната страна на пътя до другата и а-ха да се забием в шанеца. Пак казвам - благодарение уменията и опита на Ачо, както разбира се и на японците, всичко мина благополучно само с една дадена жертва: хвръкна някакво камъче от пътя и счупи страничното огледало на колата – така и не разбрахме как стана. Но това да ни е жертвата – Ачо ще си го смени, нека да се приберем един път живи и здрави...

Сега ние отново сме на път. Пътуваме към града, който е по средата на пустинята. Казва се Алис Спрингс и е сравнително голямо населено място. От там има около още 1300 км до Дарвин – столицата на щата “Северна Територия”, където пък са крокодилите и Националния парк “Какаду” (в превод това е род папагали). За там обаче нямаме толкова много време, пък не ни беше и включено в програмата да ходим така надалече. Сега в този град се надяваме и да напазаруваме малко, защото аз не предвидих достатъчно храна за 10 дни, пък и покрай огъня и заедно с другите, всичко се оказа страшно вкусно и запасите ни свършиха преждевременно…

В момента минаваме през пустинна местност, с ниски храстчета и хълмове във вид на плата. Невероятно е, че растителността се сменя с всеки 10 км. От високи евкалиптови дървета и много буйна висока трева, та до най-ниски и почти изгорели от слънцето тревички. Най-чудното от всичко е, че по тези затънтени места видяхме и полски цветя, приличащи на българските – с ограничените си познания по ботаника го определихме на жълтурче, може би като нашенското, но може да е и всичко друго от местната пустинна флора. Аз съм запазила тези цветя – после ще ги изсушим и ще ги изпратим на баба Веска, за спомен от туриста Нени.

Това е за сега от мене. Забравих да пиша, че снощи докато сме спали непробудно, в импровизираният ни лагер са проникнали някакви посетители – дошли едни аборигени с джипка и спрели при нас на паркинга, та да се постоплят на огъня. Ние изобщо не сме ги усетили след толкова много друсане по прашните пътища на страната, но немецът ги е видял с очите си (освен и той да е сънувал пък; от изтощителното клатене из дупките, може да е имал кошмарни сънища)...

Преди малко минахме и покрай ферма за камили – наемаш си една камила за 1 до 3 седмици и с нея обикаляш локалните природни забележителности. Тя нито яде, нито пие, бензин не харчи а пък и не мисля, че така много друса на гърба, между двете й гърбици. Близо до камилите видяхме други аборигени, спрели под едно дърво - сега навън е около 12°C, а не повече от 2-годишното им аборигенче беше съблечено чисто голо! Господи – и това доживях да видя!... Женя

15.07.1993 - Пак продължавам аз с воденето на дневника, докато нервно изчакваме другите да се натуткат. За да свържа всичко по реда си, отново за малко се връщам с описанието на вчерашният ни ден. Пристигнахме в едно чудно малко градче, съвсем в центъра на Австралия. Тихо и спокойно, с всички необходими неща, които имат и големите градове, то с нищо не се отличаваше от тях, нито пък по нещо им отстъпваше. На мене лично това местенце много ми допадна, а и на Женя също. Но щом като в средата на зимата температурата на сянка беше 29°C - хората ходят по къс ръкав, с къси гащи, голи и боси, представям си какъв ад е тук през лятото. Наоколо няма реки, морета и океани; нито пък някакви високи и покрити с вечен сняг планини. Градът е разположен в хълмиста, камениста местност и като се напекат тези камъни от слънцето, просто няма спасение от жегата. Е, разбира се и тук имат климатични инсталации, къпят се в басейни, пият ледена бира и т.н., но все пак океанският полъх си е друго нещо.

Иначе по тези географски ширини има страшно много аборигени, които си живеят тук, пазаруват наравно с другите и са част от вредната околна среда. С достатъчна точност, човек има чувството, че се намира в Сливен, Ямбол или друг предимно цигански град, с тази единствена разлика, че вместо турци и цигани, тук те просто са от аборигенската раса. На външен вид са интересни, но за жалост природата ги е дамгосала с много грозната си физика, по-черни са и от катран дори, а пък мързелът им е пословичен. На всичкото отгоре са много крадливи, непоправими пияници и повсеместни алкохолици. Хубаво е човек да стои настрани от такава порода хора. Вероятно не е много хуманно да се изказвам за тях по този неуважителен, дори обиден начин и аз лично причини нямам никакви за тези ми констатации. Може би повечето се повлиявам от становището и мнението на останалите хора към тях, а те по принцип не са настроени съвсем дружелюбно. Навсякъде, където по света има бели и черни, съществуват търкания и проблеми между тези съсловия – в това число Австралия не прави изключение и на места дори неприязънта прераства в расизъм. С тези мои редове аз се дистанцирам и от двете крайности и предавам впечатленията си такива, каквито съм ги видял и усетил.

Аборигените имат собствен език, даже в много от станциите по радиото в Алис Спрингс излъчват програми и на техния език. Ако човек се върне с някакви си там 40 милиона години назад, ще му стане ясно, че същите тези аборигени са имали над 600 вида диалекта (или отделни езици), на които племената са се разбирали и общували помежду си. С течение на времето постепенно тези езици се забравят, други дават по-голямо надмощие, а особено със стъпването и на белия човек по тези земи, английският език е взел превес над всичко. Независимо че всички (по-прогресивните, които са посещавали училища поне до трето отделение…) говорят английски, традиционните им наречия и диалекти също са запазени до някаква степен и не са забравени от поколенията им. Но в крайна сметка те си остават една природно ограничена и ощетена раса, вероятно обречена на гибел и изчезване. При тях смъртността е много висока, болестите с фатален край са често явление предвид мизерния и примитивен начин на живот, лоши битови и хигиенни условия и т.н. Самият град има една централна уличка, с множество магазини, банки, ресторанти и кафенета, но общият му вид е малко смешен за нас, цивилизованите европейци – това е типичен “кънтри” стил от филмите. Ние поразгледахме тук-там из града, купихме си каквото ни трябваше от супермаркета и тръгнахме да обикаляме туристическите обекти, защото улиците и тротоарите навред по света са едни и същи и за нас те не представляваха никакъв културен интерес.

Първо посетихме Старата телеграфна станция. Това е било първата и единствена къща тук, построена на това място, съвсем близо до един от изворите. Както и друг път съм споменавал, името на градчето произлиза от Alice Springs – “изворите на Алис” в най-буквален превод. Там именно се е зародил и първия по-цивилизован живот в този див район и градът е построен едва след 1872, за да се разрасне до днешния си, сравнително съвременен вид, когато и телеграфната станцията се е преместила в новообразуваният населен пункт. В този своеобразен музей видяхме стари селскостопански и телеграфо-пощенски съоръжения от едно време; най-елементарното обзавеждане на кухня, столова, спалня и т.н. за тогавашните пощаджии. Градът Алис Спрингс е бил важна точка от връзката между Аделаида и Лондон и преди съществуването на тази станция, обменът на информация се е осъществявал за 3 месеца. След построяването й са били нужни само 7 часа. С други думи, ако някой англичанин вземе да се тръшне от нечестива болест или пък, не дай си Боже умре в Австралия, близките му в Лондон научават за случката едва след 3 месеца – странно, даже смешно звучат тези стойности във века на телекомуникационната революция, но в онези праисторически години си е било баш така…

Помотахме се още малко там, правихме си снимки, филми и т.н. После се отправихме към един къмпинг да преспим вечерта. Той беше на 20 км от града, в хубав естествен парк с много животни: кенгура, фазани, австралийската птица “Ему” и други подобни твари. Таксата за спане беше много евтина – искаха по $4 за голям човек и $1.50 за дете. С топлата му вода, с удобствата, снек-бар и прочие глезотии. Та при тези ниски тарифи дори и ние останахме да спим вътре в къмпинга, а не отвън на паркинга; решихме да сме уж като баровците с джипките – да се израдваме малко на “лукс”. А след миг (брей, че дълъг този миг бе; увидя ми се!) тръгваме към други туристически обекти. После следва само едно: обратното пътуване към дома, по царския път, който от тук е още 1600 км до входа на блока, където живеем. До сега изпътувахме грубо около 2700 км. Вярно че голямо каране падна, ама и много хубави неща видяхме пък. Бяхме решили връщането ни да стане през други географски места, но там пътищата са лоши и ние нямаме време да караме бавно, защото трябва да се прибираме. А откъсване на някое колело и излизането му от оста, специално по тези безлюдни ниви и поляни не е най-доброто, което може да ти се случи на пътя!...

Сега е 15:15, а ние вече се подготвяме за обратният ни път, след като обядвахме в един много зелен парк в Алис Спрингс. Посетихме и тукашното училище, където обучителният процес се извършва по радиотелефон. Децата си стоят в къщи – слушат внимателно и запомнят какво им предават учителите Последните пък се намират в самото училище и връзката помежду им става чрез радиостанция, настроена на определени вълни и честота. За жалост ние не го видяхме всичкото това с очите си и как точно става, защото сега е ваканция и училището е затворено. Този начин е въведен от правителството за подпомагане и засилване на образованието във всички по-отдалечени населени райони, където училища няма изобщо. Това с особена сила важи за децата в откъснати селскостопански или животновъдни ферми, отстоящи на стотици километри една от друга или пък намиращи се на дни път до най-близкия по-цивилизован град.

След това ходихме до Кралската лекарска болница. Пуснахме Нени да влезе и разгледа срещу 50 цента, а ние чакахме отвън. Там са гледали около 15-минутен филм за историята и създаването на тази болница. Разказвали им как е дошъл първият лекар, англичанин, как първата операция на бъбреци е извършена насред пустинята с помощта на едно джобно ножче и други любопитни факти. С течение на времето тези специализирани станции за медицинска помощ от една стават три, като в едната се дава само първа помощ с лекарства, превързване на пострадалия и там по принцип се занимават с по-леките случаи. При нужда болният се откарва със самолет до втората подобна станция, където вече правят по-сложните операции и манипулации, а третата се явява нещо като стационар, за възстановяване, рехабилитация и т.н. Това в общи линии разбрах от немеца, защото ние с Ачо не сме гледали филма. Разгледахме само музея, а там имаше доста снимки, макет на първия самолет, лекарски инструменти, лекарства и магазин разбира се! Да се чуди човек, как за толкова кратко време, Австралия дръпва така бързо напред; до онзи ден дето се казва са яли от една паница, спали са на пода и са срали на трап (да ме прощавате), а гледай ги къде са сега. Това е май всичко... Женя

16.07.1993 - 22:20 местно Аделаидско време. Ето ни отново у дома. Тъкмо се прибрахме преди два часа и половина. Но първо трябваше да изтупаме одеялата, които бяха с нас и потънали в червеникава пепел, после пък да нанесем багажа и т.н. Ние с Нени се окъпахме, а Женя продължава да подрежда покъщнината, леглата и пр. Сега аз на свой ред пък се чудя: къде ги бяхме наврели всичките тези купища от боклуци в рейса, които вкарахме обратно в нас? Женя има щастието и се къпа два пъти по къмпингите, докато аз се ограничих на само веднъж, а Неничко го михме отгоре-отгоре и повечето сме му замазвали мръсотията, вместо да го чистим по-прецизно. И напред падна голямо изкисване във ваната, голямо търкане до почервеняване на кожата, но пък и много кир свлякохме от нас. За аборигените не знам дали са толкова черни само от мръсотия или просто си им е такава кожата, но специално моята не можах да я позная като се погледнах в огледалото. Амчи аз съм бил и хубав на туй отгоре бре! За тези 10 дена бях забравил на какво мязат нормалните човеци, но аз от казармата имам богат опит и не само един път съм доказвал, че до 40 дена мога да издържа без вода (не да не пия; да не се мия имам предвид). Като го окъпах, Нени заспа още във въздуха, докато главата му легне на възглавницата. Сега гласим да вечеряме и ние с майка му, че утре Женя пак ще ходи на работа, а аз ще чистя и мия колата. Тя, милата (колата де, не Женя) геройски издържа на цялото пътуване, като последният й преход днес, беше най-изтощителен и неприятен...

Вчера, като тръгнахме след обяд от Алис Спрингс, пред нас се простираха 1600 км за преодоляване. Снощи минахме едва 600 км и отбихме от пътя за да спим, докато днес трябваше да изтъркаляме и останалите 1000 км. Но точно за 12 чбса разстоянието беше стопено, с всичките му спирки за зареждане, пишкане и ядене по пътя. Извън градовете по принцип се кара по-бързо – няма населени места и всеки хвърчи с колкото може, а където има разни криви села и паланки – пътят минава извън тях и пак няма ограничения. Разрешената максимална скорост навсякъде е 100 км/ч и ние общо взето се придържахме към това темпо. Но като наближихме Аделаида на около 250-300 км стана голям зор, че един път мръкна; като добавка дойде и заслепяването от фаровете на насрещните коли, отделно дето бяха и толкова много, че ни се зави свят чак от движение и трафик. Хубаво си бяхме свикнали в пустинята – ние бяхме почти единствени там; движим си се по средата на пътя, няма жив човек и правим каквото си поискаме. Та с една дума: падна голямо каране, а какво пране ще падне пък другата седмица, това само Женя може да го обрисува по-добре от мене. Тя едва сега влезе да се изкъпе – до напред снова наоколо ми като побесняла хиена в подреждане на едно-друго; като че ли няма утре, ами всичкото трябваше на мига да стане. Сега възпитано я чакам да пием по една ракия за “добре дошли” и се събаряме по седалките - пардон: от тази вечер пак ще има комфортно легло с дюшек и завивки. Аз само по навик така се изказах...

На връщане минахме покрай едно солено езеро - по края си беше сухо, та само сол се виждаше наоколо. Направихме една пешеходна разходка по него. Снимахме се за спомен и го опитахме с език – наистина е солено като го ближеш; няма лъжа, няма измама. Много сол, много нещо, а пък в магазина – скъпа мамка й; близо $1 килото. Аз да имах една празна торба, щях да си настържа малко от горния слой и да си имам за години напред – колко ли пък сол може да изяде човек за един живот… Така даже и на връщане, екскурзията ни продължаваше с откриването на нови природни забележителности и съответно разглеждането им. Тая малка пикла “Суза”, вчера за малко да ме изложи пред чужденците – щеше да ме остави без бензин на 5 км от града, в който беше планирано да зареждам за последно. Това стана на 310 км от Аделаида – град Порт Аугуста, но криво-ляво, “на пбри” ни докара до бензиностанцията. Ще я почерпя утре пак “до гърлото” за добрата й и вярна служба.

Това е значи, до тук и за сега. Впоследствие през идващите дни ние пак ще пишем. Вероятно ще се върнем на посетените обекти с повече подробности, като попрочетем това-онова от материалите, които сме вземали от всяко място, където бяхме. Поради автентичността на написаното, неповторимостта на фактите и събитията и основно във връзка с нашия мързел, това писмо го ксерографираме, вместо да го преписваме или пресъздаваме отново. Нека получателите на копието да ни извинят – в никой случай те не са по-маловажни от тези с оригинала. Така благодарение на Бог, японското автомобилостроене (което за пореден път вече споменавам с гордост) и на мене самият в качеството си на водач на МПС-то, екскурзията ни завърши щастливо! Ха наздраве сега и лека ви нощ, че и моите очи взеха да се премрежват, а единственото което чувам в момента, е сладкият зов на възглавничката!...

17.07.1993 - След като тази сутрин се наспахме и нахранихме обилно с палачинки, всеки от нас се зае със задачите си. Женя замина на работа, Нени излезе да си кара колелото, защото дори и тук в Аделаида, се оказа чудно пролетно време, въпреки че е посред зима. Аз трябва да пооправя това-онова - багаж, туби, колата и т.н. Но естествено първо се улових за най-лесното – да напиша някой послесловен ред. А пък понеже тази сутрин прочетох малко информация в тоалетната за този огромен “Аерс Рок”, ето ви и някои факти в допълнение към написаното предните дни.

Ayers Rock (Аерс Рок – в превод “камъкът на Аерс”) е открит на днешната дата (17 Юли), точно преди 120 години (1873) от откривателят W. C. Gosse, а по-късно е бил кръстен на името на Сър Хенри Аерс – тогавашният Министър председател на Южна Австралия (нашия щат). Най-високата точка на камъка се издига на 348 м от земята, които ние изкачихме нагоре с помощта на веригата, показваща маршрута към върха му и служеща да се държим за нея, особено ако духа силен вятър. Изкачването на монолитната канара е възможно единствено откъм това място, което беше обозначено с маркировка и всеки друг опит за покоряването й от разни други подстъпи, се класифицира като безумие или самоубийство. Това със сигурност е поради малко по-полегатата му част точно там, защото останалите му страни (стени) са почти отвесни. Цялата обиколка на камъка е около 9.4 км, като само дължината му е 8 км. Някои части от него също не са разрешени за разглеждане от белите хора, защото са свещени за аборигените и по-специално за техните богове. Водили са се големи дебати дали изобщо да разрешат изкачването на камъка, защото те го имат за свое свято място. За всеки нещастен случай (от 1965 година до сега има 25 сериозни инцидента!) аборигените се чувстват отговорни за това и много се намъчняват. Аз бях повлякъл за вкъщи едно камъче (парче отломка от големия камък), но добре че германеца ми обърна внимание, защото на него пък му били казали, че ако вземеш камък от там и си го занесеш у вас, носело голямо нещастие на домът и семейството – лоша поличба един вид, казано на по-нашенски. И аз нали съм суеверен, оставих камъкът пак там, от където го бях взел...

В близост до тази забележителност е построен невероятно модерен хотел от световно известната верига “Шератон” – малък оазис в центъра на пустинята, с всичките му удобства, климатични инсталации, басейни и пр. (една малка машинка за пари, защото това е може би най-посещаваното място в Австралия). В близост има и къмпинг за 3600 човека. От височината на камъка при много ясно време и кристално чист въздух, пред погледа на човек се откриват величествени гледки и до където виждат очите, картината е една и съща – ниски храсти, с треви, камъни и пясъци. На около 30 км в праволинейна западна посока, пак горе от върха се виждат други едни камъни, в група от над 36 на брой. Най-големият от тях е връх Олга (Mount Olga) - 1069 м надморска височина, но поради свещената му стойност за аборигените, изкачването по неговия хребет не е разрешено. Хората могат да се разхождат около него и в подножието му, но не и да се стъпва върху него. Ние всъщност така и направихме, само дето много викахме и отговаряхме на ехото, което обаче също било забранено. Тази каменна група (дано се вижда от снимките и от филма!), за пръв път е забелязана на 14 Октомври 1872 от някой си Ernest Giles и открита от него непосредствено след това на 12 Септември 1873. Най-високият връх от тази каменна група (връх Олга) е с около 200 м по-висок от Аерс Рок. И двата камъка произвеждат неповторимо светлинно шоу, в зависимост от положението на слънцето, сезона, дали вали дъжд или не и т.н. Има специални места, където хората стоят с часове, за да гледат промяната в отражението на залеза върху камъните. Гледката е изключителна – за нас не беше възможно да видим всичките му превъплъщения, но имаше картички, които недвусмислено показваха това рядко природно явление. По тези места растат близо 400 вида растения и съществуват около 150 вида птици.

Следващият ни основен обект на посещение беше Кралският каньон. Отвесни, високи 100 м стени - красота и грандиозност! Освен нашите снимки, които сме правили, изпращаме и някои изрезки от рекламните материали за това уникално място. Професионализмът в тях е добре изразен и за това често пъти те са много по-красиви от нашите любителски картички.

Тези дни започват и поголовни нападения от гости – това са всички наши приятели, които искат да ни видят и да им разкажем впечатленията си от екскурзията, да разгледат снимки, филми и т.н. Дупе да ни е яко! Хладилникът ни е невероятно празен, като преди продажбата му например. Напред ми се обади минния инженер - можело да минат през нас с жена си. Викам му да донесе уиски, а аз ще извадя лед, защото само такова имаме в камерата (поне от едно нещо, ама в изобилие...). Другата седмица ще зареждаме основно с продукти и провизии…

Утре е неделя и може би ще отидем в някой парк на барбекю. Там ще се проведе и официалната ни пресконференция пред повечето ни познати. У нас ще идват най-близките само. Предполагаме, че междувременно ще се е получило и някое писмо от вас. Но понеже съседите щяха да се грижат за пощата ни докато отсъстваме, а тях ги няма тези дни, нищо още не знаем... Отивам да избърша дупето на Нени, че си дойде да ака, калпазанинът. Той може и сам да я върши тази процедура, но предпочита да го прави друг, когато има такъв в наличност (в случая аз се паднах). Когато си е насаме ходи да се гледа на огледалото, дали се е обърсал хубаво и така прави няколко пъти, докато на него му хареса. Ама какво да го правя – ще го бърша, нали ми и е приятел на всичкото отгоре!...

Тъкмо напред осчетоводих и последната си рекапитулация за пътешествието, под формата на пропътувано разстояние, средства по транспорта, масраф за обоза, артелната и т.н. Изминали сме точно 4360 км със 375 л бензин. В пари това прави само $290, като средния разход на гориво е бил около 8.6 л/100 км – това е изключително добре, като се има предвид, че с повече от 110 км/ч не съм карал никъде, защото рейса не може; но и под 100 км/ч не съм падал, защото пък аз не мога. Та за тази средна скорост и общ тонаж, разходът е идеален.

И понеже не може всичко да бъде все хубаво (нали трябва да има и нещо малко лошичко, за подслада или десерт...), споделям и тази си поредна тревога. Напред като ходих да зареждам, чувам един много странен, силно виещ звук откъм диференциала. Не знам дали така съм карал и от кога се е появил този шум, но сега вече виенето е невъзможно да се търпи. Предполагам, че е някой лагер, а какво имах предвид ли: ами роди ми се пак някаква, дето не ясна още каква точно. Утре ще се запрятам да видя какво е станало...

Като справка за пътя и разстоянието, за да имате представа колко са 4360 км - това е точно пътят Габрово-Берлин-Габрово. Спомням си, че когато ходихме с Бакала по тамошните земи да сбираме по тротоарите западногерманските им марки, точно толкова изминахме с Трабанта (естествено на вятъра, но поне ни остана хубавата екскурзия и спомена от безпредметното препускане по европейските пътни артерии).

А - дойде ми на ума да споделя и други впечатления от пътя. Както си карахме по пътното платно, в страни от него, много често срещахме големи паркинги за почивка. Ние ги използвахме обикновено да спим по тях, но видяхме, че не бяхме единствени. Тези паркинги са оборудвани с телефон, който се използва само при остра нужда, но все пак има някаква връзка със света; контейнер с вода, предполагам че се зарежда периодично от пътните служби; бетонни маси и пейки, за да не ядеш като куче; места за огън (огнища) заредени с купчина дърва! Абе модерна работа - как да кажеш на хубавото “лошо”. Нищо, че и тук управляват комунисти. Задължителен атрибут е и контейнера за боклуци. Единствените отпадъци отстрани на пътя са милионите бутилки от бира, кутии от кока-кола и какви ли други не. Тръгни и събирай – ставаш богат аламинут. Това е така, защото хората докато карат – пият постоянно и хвърлят шишетата през прозорците. Защо обаче никой не ги събира, това още не знам. Сигурно пак чакат мене…

Току-що от един тефтер на Нени направих справка за общата дължина на пътя, който сме изминали. Това е почти разстоянието от София и обратно до: Амстердам (Холандия); или Брюксел (Белгия); или Москва (нали помните още чия столица беше тя?!...). Примерът с Берлин беше много близък и не отговаря на действителният пробег – та той е само на 1620 км от София. Това го давам само като любопитна информация, а не че е чак толкова важно и съществено.

18.07.1993 - Неделя. Днес почти по тъмно станах и като легнах в 08:00 под “Суза”, та чак напред в 16:30 излязох изпод нея. Ни се е яло, ни се е пикало, нито пък течност някаква пило. Откачах кардани, вадих полуоски, разглобих диференциала на парчета. Не мога нищо да кажа от пръв поглед, защото друг път не съм разглобявал такова чудо, а и Трабанта нямаше такъв агрегат. Отне ми много време в чудене и маене кое как се разглобява, та по едно време ходих у един приятел - там четохме книги, разглеждахме картинки, че като се върнах от тях пак продължих борбата на нова сметка. Така или иначе, всичко вече е разглобено, колата стои подпряна на едни трупчета, а карантията отзад и отдолу - издърмушена. Жалка гледка и тъжна, но няма как. Изглежда че много хора завидяха за това ни пътуване и ето какво стана на края (аз със своя пословичен фатализъм, само до тези закономерни изводи можах да стигна). И то пак добре, че каквото се случи беше точно на площадката пред дома, защото ако беше станало в онзи Диарбекир, направо трябваше да зарежа колата там и да си дойдем с влака (всеизвестно е, че самолетът е по-скъпото транспортно средство, а от там – непривлекателен и нежелан). Така между другото, правят доста хора, защото встрани от пътя често виждахме обезобразени и зарязани коли. Тук да се купи едно друго возило е много по-лесно и евтино, отколкото да се ремонтира старото, но ентусиасти и бедняци като мене го правят все още - в името на идеята...

Междувременно си дойдоха и нашите съседи, които ни дадоха писмата от предните дни. Имахме едно от Ямбол (от Живко и Дидка) и две (№ 28 и №29) от Габрово. Благодарим ви много, защото и ние не бяхме получавали скоро вест от вас. Женя написа веднага писмо до техните, но ще ги пуснем заедно с това и снимките, които ще станат другата седмица. Утре съм без кола, а трябва да свърша куп неща. Добре, че поне не съм на училище, ами чак от вторник започваме пак. Трябва първо да отида до моите хора в сервиза с едно сакче железа, за да ми кажат къде е повредата. А пък онези като ме видят пак, че им тропам на вратата и ще започнат да я заключват. Аз се съмнявам в един лагер, но не съм сигурен. Трябва “доктор” да го погледне – аз съм още “фелдшер”, да не казвам “санитар”; познанията ми по тукашните по-модерни коли са малко оскъдни. На всичкото отгоре днес не можахме да отидем и на пикника с останалите българчета – нали цял ден се излежавахме и въргаляхме с моята “Суза” – тя отгоре ми, аз отдолу - баш под миризливият й задник. А пък тайничко очакваме и се надяваме, след приключването на пикника, цялата орда от там да се изсипе у нас. Защото прекият организатор бях аз, а пък не отидохме заради разправиите ми с колата...

Вчера ни се обажда дядо Ник. Дошъл си предната седмица и ни търсил, но ние по това време бяхме на екскурзията. Леля Здравка си е останала в Сидней, а повече подробности ще научим другата седмица, като му отидем на гости. Хубаво е, че ще се срещнете с Джон Мадемов. Аз съм говорил с моята учителка, която е от Тасмания - като си отиде по Коледа там, обезателно да му се обади по телефона и да му предаде поздрави от нас. Вие му кажете, че като се прибере от България, ние ще влезем във връзка с него. Хубаво е, че за татко поне има работа. Дано и видеото да се е оправило – какъв зор видя и то, че се счупи? Нали онзи ден го купихте. Ако не става, връщайте го и да ви дават ново...

19.07.1993 - Днес цял ден съм по сервизи, у нас пред блока и в главоломно тичане нагоре-надолу. Сутринта дойде на Иван жена му (австралийката) да ни вземе с Нени и с колата си ни заведе до училището му. Там оставихме малкия да се учи на англосаксонско четмо и писмо, а тя отиде на работа - в близост е магазина, където работи. А аз заситних пеша към сервиза, помъкнал на гръб едно чувалче с диференциали. Моите хора ме посрещнаха много любезно (за кой ли път вече им увисвам на портата, с най-разнообразни мои зорове и кахъри...) - аз дори се опитах да им обясня и какво е станало. И действително, оказа се износена една от ролките на малкия конусен лагер на пиньона, към който се стяга карданът. Аз се съмнявах в големия, но поне ми остава утехата, че съм познал мястото на повредата. Добре че все пак беше той, защото този лагер струваше само $25, докато за големия искаха $42. Купих една нова семеринга за $8.50 и коронна гайка за $2.50; сложиха ми отгоре и $20 за труд. Наистина човекът загуби час и половина с мене, като после събрахме всичко обратно, направи необходимата центровка и т.н. Целия масраф ми стъпи $56. На мене ми се стори дори малко тази сума и понеже вече бях пръснал всичко по колата, реших да сменя и челюстите на задните спирачки (и те бяха полуразпрашени, държаха се “на магия”...). Последва олекване с нови $40 и си тръгнах доволен и щастлив с автобуса за дома. Купих и един препарат като херметик, за да не тече масло от кутията и се прибрах. В къщи изрязвах гарнитури, мазах, цапах, ядох междувременно и слязох да събирам парчетата. Всичко стана много добре - сега пак има един малък шум, но него вече ще си го търпим. На един-два зъба от короната имаше малки побитости – резултат на някое парче откъртен метал, смляно вътре между зъбчатките. Той още в сервиза ми обърна внимание човека, но аз се надявам да се оправи нататък с карането. Дано се отърка и изглади каквото има там да му пречи...

Напред се окъпах - хвърлих един чифт панталони, защото те просто се смляха на цимента след двудневното ми боричкане със “Сузи”. В момента пиша накратко, докато Нени закусва и веднага отиваме на българско училище. Там татковците се наливаме с бира и играем карти, а децата учат и после играят хора и ръченици. След всичко това – бегом обратно в къщи; вечеря, изглеждане на филма по телевизията и хайде в леглото. Защото утре и аз започвам училище, а това вече е почти трагедия...

Днес между антрактите на отделните дейности ходих да дам филмите за промиване. Снимките ще са готови в сряда, когато ще изпратим и писмата. Утре ще видя и германеца - ние с него сме в един клас. Не сме се чували с тях, откакто сме се завърнали. Ще го питам дали вече е гледал видеокасетата от пътешествието и какво е излязло от филма, както и да се разберем коя вечер ще можем да го презапишем. От този филм ще остане едно копие и тук, поради своята изключителност и неповторимост. На вашата касета ще допълним други действия и чак тогава ще ви я изпратим пълна.

Не ни пишете нищо за море – какво се чува, ще ходите ли? Дано да получите писмото и снимките преди да тръгнете за нататък...

21.07.1993 - Вчера след училище ходих по пазар. Женя също била, с нейни приятелки - сутринта пък. Та сме заредили хладилника до върха – пращи от стока, защото и двамата сме купували всичко, от което сме сметнали че имаме нужда. Сега сме малко презапасени, но нищо - от много глава не боли; ще имаме провизии да посрещнем и Коледа даже. След това отидохме с Нени у Иван (австралийците). Те имат ток в гаража, та исках да изчистя колата с прахосмукачката, че вътре беше ужас – пясък, кал, листа, трески и всички отпадъци от едно дълго пътуване. Ние уж пазихме, но все пак то се цапа – особено с дечурлига подире си. Беше вече 18:00 и току Женя цъфна и тя – австралийката ходила до вкъщи с колата да я вземе. И като почна един моабет, с разни наденички “на гребенче”, че бири, че някоя и друга ракийца даже – абе, отпусна ми се свитото от скръб мъка по родния край сърце. Децата изпозаспаха (то стаи има много там!), а ние пак изкарахме на софра до 01:30. Прибрахме се късно и тази сутрин едвам станахме за училище.

Вчера междувременно се получи и 30-то ви писмо. Ние не сме забелязали, че не сме имали скоро писма от вас, защото ни нямаше 10 дена и тези дни получихме наведнъж три. От последното писмо четем, че ще ходите в Ямбол. То всъщност, не точно тази касета сте очаквали от нас, а и ако бяхте изчакали малко да пристигнат и другите, щяхте да имате по-богат обменен материал. Но както и да е – каквото сте решили, това е най-добро. За другите касети, нашите от Ямбол пък ще дойдат в Габрово и така ще си разменяте информацията от нас и тази част на света. От редовете ви разбирам, че става дума за някакъв бонбон, но такъв нямаше в писмото. Не вярвам някой да го е отворил, за да извади само бонбона от там, пак да запечата плика и да го пусне обратно – това е абсурдно. Най-вероятно в залисията си майка не го е сложила. Това пък няма и никакво значение – с бонбон или без. Не се ядосвайте - в следващото си писмо ще ни го изпрати пак – дето вика татко: “Събирай си акъла!” - прав е значи. Както и да е - нищо лошо не е станало, а вие не се тревожете за дреболии...

Нени много се радва на неговите картинки и понеже ги беше забравил, сега си ги гледа, като че ли са му всичките нови. Женя вчера седна и най-после написа няколко реда на Еми и Христо, че вече беше срамота. Аз ще довърша писмото си, а тези дни ще го изпратим. Знам, че трябва на всички да се обадим, с картички поне - но все не ни остава време и свободна мисъл за това. Някой ден ще стане обаче - със сигурност...

Продължавам днес, 22.07.1993. Снощи ни дойдоха на гости само две семейства: минния инженер с медицинската сестра и едни други – те пък са и двамата строителни инженери. Между другото тук продължават да пристигат българи по нашия начин - с точковата система на подбор. Скоро пак са дошли една група от няколко семейства и са настанени в “лагера”. Някой ден ще се нагласим да отидем и да ги видим, за насърчение и пожелания за късмет. Та гостите снощи минаха в разкази за пътуването и разглеждане на безбройните снимки. Вчера ги взех и мисля, че са чудни. Довечера пък отиваме да презапишем филма от германците на наша касета. След това сигурно ще го озвучим. Дано стане интересно - немеца има разни идеи за това.

Вчера правих и тест в училище, а днес се оказа, че изненадващо за всички, аз доста добре съм се представил. Тъкмо Женя ми го проверява в момента и гледа къде са ми грешките. Аз вече имам нова учителка – 29-годишна, преди 13 години дошла тук с родителите и брат си от Холандия. Добре че не ми харесва много на външен вид, та да си мисля само за уроците и да не си отплесвам погледа из деколтето й... Иначе е много весела, с чувство за хумор, големи цици и много добра преподавателка. Надявам се покрай нея и с нейна помощ доста да се подобря в езиково отношение.

23.07.1993 - Върнах се на обяд от училище. Тъкмо разпределих снимките - кои за Ямбол, кои за Габрово и сядам да напиша някой ред. Опитал съм се да ги подредя по дати и събития. Като четете отзад написаното, ще стане малък преразказ на преживяното, допълнен с някои любопитни подробности. Снощи презаписахме филма, който е повече от 2 чбса. Иска ми се някои скучни моменти да бъдат разведрени с някоя приказка или обяснение по микрофона. Имам предвид снимки от колата, голата природа и т.н. Но това ще стане другата седмица, след като пак го гледам внимателно и се сетя къде какво е ставало, а и трябва първо да си наглася репортерските реплики. След което, с готовия запис на звук и картина, отново ще го презапишем и ще ви изпратим касетата, като този път оригиналът й (“майката”) ще си оставя за нас. Смятам, че разлика в качествата и на двете касети няма да има чак толкова голяма. Довечера ще надпиша снимките, но понеже стана петък, а в събота пощите не работят, писмата ще ги пуснем в понеделник. До тогава аз пак ще описвам какво става около нас.

Между другото, все се каня да ви питам: харесват ли ви писмата ни, не намирате ли, че са доста дълги и малко скучни? Аз се радвам да пиша по-подробно и да изляза от тривиалната схема: “Добре сме - сити сме - облечени сме – учим много – храним се редовно и още по-редовно отделяме – Нени също е добре, расте” и т.н. Иска ми се четенето им да ви доставя удоволствие и да внася успокоение във вашия живот. За това именно избрах този начин на писане, като го намерих за по-интересен и различен, нетрадиционен. Но вие все пак пишете и за това. Ако не ви харесва структурата на тези мои нестандартни писания, може най-снизходително нищо да не казвате и да си премълчите. Но ако обаче, напротив: това съвсем не е така, вие ще трябва да ме обсипвате с най-щедрите си похвали; нали знаете, че аз не мога без тях. Във всяко писмо и по няколко пъти, ха-ха-ха!!! Тук никой не пише така като мене, та дори и жените на нашите приятели. Те пък ме дават за пример пред мъжете си, че пиша толкова много и подробно. Но на мене, освен че така ми харесва – правя го от дълбока синовна обич и признателност към родителите си...

От проспектните материали, които грабихме поголовно от тук-от там по време на пътуването ни, снощи подбрах и изрязах най-интересните и красиви професионално заснети места. На голямата снимка с хотела се вижда Аерс Рок в дъното и хотелския комплекс на преден план. На другата изрезка, където снимките са три една до друга, са показани поотделно и нашите три туристически обекта, които бяха основна цел на екскурзията – съответно “Олгите”, Аерс Рок и “Кралския каньон”. Всички останали малки снимки са все от тези три места. Виждате природата около тях, наводнените пътища и т.н. Изпращам ви и входния билет - $10. Тук никой не пожела да ми го осребри, та остава като един спомен само. Но най-интересното от цялата работа е, че всичко дето го гледахме по филми, реклами и картички, си е точно там на мястото и е абсолютно такова, каквото се вижда. Няма лъжа, няма измама, няма фотографски преувеличения нито театрални декори. Защото пък само на косъм да се размине човек с очакваното и веднъж видяното по рекламите, кракът му повече няма да стъпи там. Ето защо всичко е реално в този нереален свят...

24.07.1993 - Тъкмо привърших с надписването на снимките. Ходихме сутринта с Нени да измием колата и той остана отвън да покара колелото, а аз се прибрах да драсна някой ред. Женя е на работа и трябва след малко да си дойде. Щяхме да имаме гости довечера, да гледат снимките и видеофилма, но нещо се разсъхна работата. Междувременно пък се обади дядо Ник, нашият приятел и ни покани довечера на гости. Та пак не сме капо!

Снощи идва хазяинът за наема и му разказвахме за нашето пътешествие. Той много се зарадва, даже за следващия път ни набеляза какво допълнително трябва да видим и посетим. Та май ще се ходи пак нататък! Не съм гледал още цялостно филма, но днес следобед и това ще стане. Аз, докато го записвахме зяпах отгоре-отгоре, но в приказки с останалите, не можах да се съсредоточа и вникна в заснетия материал. Освен това от видеокамерата на германците излязоха 4 малки касети, някои не съвсем пълни и трябваше да сглобяваме, да прехвърляме кадри и т.н. Но мисля, че стана добре - ако го и озвучим допълнително както имам идея, ще стане доста интересен.

25.07.1993 – Неделя е - ден за излежаване, готвене, ядене, писане на писма, гладене, гледане на телевизия, игри и т.н. Снощи бяхме у Ник и той ни разказа за Сидней. Не му е харесало особено там - мръсен въздух, скъпотия, движение голямо и пр. Но иначе добре са прекарали времето си с леля Здравка. Тя пак щяла да идва насам. Ще видим.

Времето днес до обяд беше облачно, но следобеда се изясни и стана слънчево. Изтича най-студеният месец Юли и започваме да чакаме пролетта и лятото. Печка още не сме пускали, само 3-4 пъти палихме фурната на газ и като отворим вратата й, стаята се затопля горе-долу. Но ние нали сме свикнали на по-хладничко от времето на беднотията, та сега ни е лесно. Не може да се каже, че сме студували - телевизия гледахме завити с по едно одеало на дивана и после на бегом тичаме в леглото; то просто няма време да ни стане студено. Вечер като се скрие слънцето става по-хладно, иначе през деня е добре. Днес например е 15°C, но е приятно докато пече. Нени сега излиза пак с колелото. Ще покара час-два, докато е по-топличко и ще го прибираме. Тези дни той преписва писмата си, да са същите и за ямболските баба и дядо. Изпращаме ви всичките, заедно със снимките.

Не знам дали не сте на море, ще се обадя по телефона на 01 Август да поздравя татко за рождения му ден. Ако случайно не ни се осъществи връзката, всички го целуваме и прегръщаме с пожелания за много здраве и търпение; да има работа и удоволствие от нея!

Много поздрави на всички: Божкови, Вачето, Петеви, Огнянови, Бойкови и всички други, за които не ми идва в момента на ума, но си спомняме добре! А вас целуваме горещо и чакаме с нетърпение всяка вест от къщи! Специални поздрави и прегръдки на баба. Действително, че по-рано ние доста се дразнехме взаимно с нея, но сега тя ужасно много липсва на всички ни! Нека като срещне по стълбището Николай и Краси с малкия Пепи (от нашия вход), да ги поздрави най-сърдечно от нас (ако те все още живеят там, разбира се). Много поздрави и на всички наши съседи.

25.07.1993 – Нени, Женя, Ангел

Adelaide, Australia



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345036
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031