Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.12.2012 10:43 - Писмо No 18 (X-X.1993)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 632 Коментари: 0 Гласове:
1



Здравейте скъпи майко, татко, бабо - близки и приятели,

Днес пак е събота - 16.10.1993. Аз чакам Женя да си дойде от работа - заклал съм един тлъст боб за чудо и приказ; ще обядваме, след което ще ходим на рожден ден на наше момченце от тукашните ни приятелски семейства.

Тези дни сме все на училище - всеки си ходи на своето. Онзи ден целия клас ни водиха на излет и докато вървяхме из гората видяхме една коала – в живо и диво състояние. Дремеше на един клон, но като ни видя ни удостои само с въртене на уши, глава и очи, но нищо повече. Те са много дружелюбни животинки, добре свикнали с хората, но са и пословично мързеливи, както всички австралийци. За тях разправят, че не чак толкова мързелът ги мори (както повечето от нас, човеците), а фактът че са под постоянна наркоза. Коалите живеят по евкалиптовите дървета и се хранят изключително с листата и крехките им клонки. Последните от своя страна съдържат много вещества, които действат като упойка и за това тези малки мечета почти винаги се намират в състояние на препушили с трева или полумъртви от препиване (явно че евкалиптовото масло, което се извлича от тези дървета им действа като анестезия). За това коалите в повечето от случаите изглеждат, като че ли непрекъснато спят по клоните на тези дървета и нямат вид на истинско, живо и все пак диво животно.

Нени ходи и се връща вече сам от училището. То се намира на 10 минути пеша от нас - върви се само по тротоара. Пресичат се две малки, махленски улички, почти без движение и е вече влязъл в двора.

Нашите приятели (австралийците) онзи ден си купиха кола и ние всички много се радваме за тях. Тази кола чисто нова струва $32,000. Но понеже е била на 8000 км и е стояла известно време за показ на витрината, цената й автоматично пада на $24,000. Била е също и демонстративен модел - почти не е карана. А Иван, като им оставил старата си кола, онези от магазина му я оценяват за $8,000 и му ги отбиват от цената на новата. Така той взема другата за около $16,000, което е отлична сума за този вид и модел. Колата е марка “Тойота”, с 6-цилиндров, V-образен двигател – около 5000 куб. см. обем Вдига 240 км/ч, гори 10.5 л/100 км извън града и около 11-12 л/100 км в града. Всичко се управлява с компютър из нея – автоматика и лукс. Има и климатична инсталация, което за Австралия май че ще дойде вече необходимост. През зимата бива - като пусна отоплението в купето става уютно и приятно, обаче в летните знойни дни не ми помага нито люк на покрива, ни отворените прозорци, нито пък да откача изцяло вратите – за тогава си трябва хладилник, спор няма. Та, нека да му е честита на бай Ивана новата кола - тези дни ще рече и да я “поливаме”; оф-фф, то не е само една беля!...

Утре българската черква ще има празник и в клуба ще се проведе тържество. Не се сещам за повода, но Нени пак ще казва някакво стихче. Надявам се да го запишат на видеокамера, ще препишем филма и ще ви изпратим касетката.

Онзи ден на пътя пак намерих нещо – този път една прахосмукачка. Вярно, по-стар модел, но иначе е много запазена. Аз я изчистих най-идеално у дома и сега ще я дам на едни наши приятели, които си нямат тяхна собствена. Ние вече имаме, а пък и не би било много хуманно - ние да имаме две, а ближните нам да метат с метлата. Работи безупречно и ще им върши чудна работа – разбира се, че ще почерпят, иска ли питане...

18.10.1993 – Понеделник - малко преди да излезем с Нени за българското училище. Прибрах се, но първо ходих да платя данъка на колата за следващите 6 месеца (до 18 Април) – издръстиха ми джоба пак със $140, изедниците! В пощенската кутия намерих и множество получени писма – отговори от различни фирми (все несполучливи, разбира се); имаше едно писмо от Ямбол, други две от Валя и Сашо, от Йовчо и Нонка, както и вашето поредно 44-то. Много се зарадвахме, че сте били в Пловдив и сте се видяли с всичкият ни род там. Жалкото е само за вуйчо Митко, но това е живота - Бог да го прости, той наистина беше един прекрасен човек. Никога няма да забравя грандиозните моабети, които сме правили у тях – как той свиреше с цигулката, как биеше дайрето. Сега всичко това вече ще лежи само в душевните витрини на семейната ни хроника - един пореден, с нищо незаличим спомен...

Разбрах веднага от редовете ви, че смъртният акт на вуйчо е много необходим и ще задействам тези дни програмата, дадена ми от леля Здравка. Аз на Валя ще пиша отделно, за да не се занимава с това - те и без друго са достатъчно заети с техните си проблеми. Ние ще направим всичко, каквото е необходимо. Не знам дали е добре от толкова страни да се действа за едно и също нещо, но така или иначе този процес ще го започна аз, пък ще видя до къде ще мога да го докарам.

Писмата на Валя също са се губили - специално тези, които е изпращала до техните в Пловдив (какъвто е при нас случаят с Ямбол), но други оплаквания няма. Ако някой действително ги чете, той може само да завижда – за сметка на това пък, вие ще имате щастието да го видите всичкото това и на живо. За ходенето на Валя в България не знам нищо, но по принцип е твърде възможно - особено както и Сашо работи в момента. Целия масраф на едно такова ходене може да стъпи на около $4000, което не е нищо повече от една месечна заплата на добре платен инженер. А за него да речем ще е заплата и половина (ако приема, че е започнал с малко по-ниска заплата). И това е всичко и за тримата. Лично ние предпочитаме, ако тези пари ги имаме, един ден да ги дадем за вашите билети до Австралия. В това виждам много повече смисъл и емоции, а пък аз нали знаете колко си падам по тези работи...

Не трошете повече нерви за тази къща в Искра - изчакайте си документа и чак тогава действайте, както ще бъде най-добре и изгодно за вас. Разстоянието от Габрово е достатъчно голямо (за мащабите на България), за да се контролира и стопанисва имот, особено в тези смутни времена. Ще ви изпратя обратно трудовата си книжка. Тук аз вече я имам преведена, но не е лошо да разполагам и с препис-извлечението й, за което бях вече споменавал някъде из предишните си писма. Не се притеснявайте обаче, защото не е спешно. Когато стане, тогава...

Току що се връщаме от нашите приятели австралийците, с помощта на които написахме писмото за издаване смъртният акт на вуйчо от Нова Зеландия, на необходимото официално ниво и език. Това означава, че то още утре ще излети за там, а аз сега ще се обадя на Валя да не предприема действия от своя страна – всичко е почти готово вече. Дано само Вера не обърка нещо на място. Бъдете спокойни. Изпращам ви и копие от това писмо с точният му превод - за справка и информация.

19.10.1993 - Днес пуснах писмото до Нова Зеландия и се обаждах на Валя в Сидней. Казах й да не се ангажира повече и че аз ще движа нещата от тук нататък. Получих и едни документи от Канбера, където бях подал молба за работа. Изпращат ми други неща за попълване, което е една много малка надежда. Утре отново ще им изпратя обратно необходимите документи и ще чакаме с притаени сърца...

21.10.1993 - Вчера изпратих всичко каквото трябваше за работата. Днес от други две места получих откази, а от едно трето – още малко надежда за следващи контакти с мене. Смятам, че това също е някакъв техен културен отказ. Тези неща дори не ме и вълнуват особено, защото ние си ходим на курсовете, учим езика и си живеем живота. Пък ако стане нещо за работа – добре дошло; но ако не се получи нищо – няма да се трогна много.

Днес имахме писмо и от леля Здравка. Пише, че на 04 Ноември лети за България. Любо е напуснал апартамента й, защото синът му е започнал бизнес в неговия и той се е преместил да пази апаратурите там. Не искаме нищо да ви изпращаме по нея - ние колкото и малко да можем, ще използваме услугите на пощите. Тя сигурно ще ви се обади. Ние също ще я потърсим тези дни по телефона, за да й кажем “на добър час” и да ви предаде горещите ни поздрави и целувки. Ние между нас ще се оправяме със ситуациите. Аз мисля, че тя няма и да се върне повече в Австралия – нито има при кого, нито има за кого. Това си е нейна работа. Голямо разминаване има между нейните думи в писмото и това, което Ник ни разказа. Пу сме склонни да вярваме на него обаче. Както и да е...

Днес дойде и колетчето от вас - с бонбоните, филма, книжките на Нени и писмо № 42. Всичко е както трябва. Изпращам ви един жълт надпис, който беше залепен на колета допълнително. На него пише: “Отваряно и пренаредено от Австралийските пощи за Митническа проверка”. След което всичко най-акуратно е било запечатано отново, а коректността спрямо получателите е изисквала поставянето и на този надпис. Та, много още има да се учат българските пощи от другите, “по-нисши” нации. Не знам кое точно е накарало тукашните служби да отварят колета и в какво точно са се усъмнили за да го проверяват, но независимо от тази манипулация, всичко пристигна и то в изключително приличен вид.

Филмчето ще дам още утре за промиване и с това писмо ще дойдат и единият ви комплект от снимки. Надявам се всичко да е снимано както трябва, с правилните фотографски съотношения и най-важното: дано не са облъчвали филма по митници и граници и да са го повредили. Докато не му извадя снимките, не мога да кажа нищо. Все пак, като тръгнете за насам, нека татко да си вземе и фотоапарата - можем да го заменим, я за “CANON”, я за “NIKON”, “SONY” или какъвто и да е друг, защото тук пък руски марки няма. Та, неговият “Киев” пак ще бъде един вид “ценност”.

Надявам се всичко около квартирантите да е наред. Не разбрахме за наема - всеки ли ще плаща по 400 лв. или общо. И това много ли е, малко ли е - нямаме представа нито за цените ви, нито от парите ви пък. Но каквото и да е – все си е добре дошло. Само да пазят имота, че дяволите ще ги вземат, ако стане нещо!

Хубаво, че Бакала е получил писмото ми. Ние писахме и на Николай. Тези дни трябва и на Йовчови да отговорим. А - все забравям да пиша нещо важно. Твърде е възможно, когато гледате нашите видеокасети, при преминаването от един епизод (в смисъл филм, случка) в друг, да се появяват някакви смущения на екрана. Това се получава така, защото една касетка се прави на много пъти, с няколко видеокамери, презаписите са от различни магнетофони и пр. Ефекта или по-скоро дефекта е същият, както при касетките от касетофона – татко знае: различните наклони на “процепа” на записващи/възпроизвеждащи глави водят до загубване/заглъхване на стерео каналите, честотната характеристика се променя и т.н. Нашето видео има вътрешно (вградено) регулиране на този недостатък и когато ние гледаме независимо каква касетка, нещата са добре защото този процес на самонастройка е автоматичен. Ако вашето видео няма “AUTO TRACKING” (“авто трейкинг”, ако това е правилното название на тази функция), необходимо е на всяка смяна на жанра, да се натиска бутона TRACKING и нещата се оправят по същия начин, само че принудително, т.е. ръчно. Дано всичко да е наред с техниката ви и най-вече - да сте разбрали какво имах предвид с тези мои кратки разяснения.

А сега, с най-голямо съжаление и мъка, с много болка и със сълзи на очи, с огромно отвращение и погнуса, с 300 зора и кандърми от страна на Женя и останалата българска паплач тук и особено под влияние горещите молба на Нени – отивам да си обръсна брадата и мустаците: сбогом мъжественост! По мнението на всички, без тези обрасляци по лицето си ще бъда по-хубав и по-желан (де късмет, де). Нени ми направи последна снимка като Че Гевара и нашенският Ботев. След това пък отново (за сравнение), но вече без брада – като яйцето на Коледна пуйка. Даже и да се установи след време, че с брада съм бил все пак малко по-хубав, не мога да я чакам други две години, за да порасне пак на достатъчната си дължина. Колко тъжно, колко жалко!!!...

23.10.1993 - Онази вечер, след покъртително тъжният акт на обръсването ми “до кожа”, отидох на чисто мъжко гости – без жени и друг дразнещ персонал. Трябваше по някакъв начин да удавя мъката си в нещо, та се събрахме у един приятел, на когото жена му също беше хукнала по обществена дейност и я нямаше у тях. Там играхме карти и се наливахме с прокиснало вино и доста се позабавих с прибирането си в къщи – толкова много, че вечерта не можах да налучкам паркинга пред блока и оставих колата да спи безпризорно на улицата, а на другия ден аз самият пък не можах да отида и на училище даже. Следобеда на същия ден (вчера), всички от стария клас на предишния курс имахме събиране у една наша колежка. Аз на занятията през деня не ходих поради душевните си травми и терзания, но до времето за партито вече се бях възстановил и отидох с най-голямо удоволствие и подчертана охота. По-късно след училищните часове там дойде и Женя с малкия, за да се присъедини към всеобщата ни веселба. Днес тя отиде на работа, както й е по програмата за съботните ранни утрини, а пък веднага щом се прибере отиваме на рожден ден на други наши приятели. Изобщо, голяма динамика – много движение и високо напрежение; сигурно и черният ми дроб е замязал вече на торба!...

Дадох филма, който получихме от България - за промиване и да му се извадят снимките. Дано е излязло нещо, в противен случай ще бъде жалко за похабеният материал. Женя от понеделник започва двуседмичен стаж – на реално работно място, сред реални хора, с реални задачи за изпълнение. До мястото ще ходи с автобуса - ще видим, може да я карам с колата, сутрин поне (и то ако е малко по-послушна и разбрана; а не като се прибера по-късно и мириша на бъчва, да търси непременно и червило по яката на ризата или по долните ми гащи – двете неща не са свързани и взаимно се изключват, ама върви обяснявай на някой в тъмното)...

24.10.1993 - Вчера рождения ден започна в 11:00 и завърши в 20:30 – все на едно и също място, все на поляната в парка и все на същата маса, естествено. Понякога се чудя, как не ме заболява задника да си седя с часове седнал, без да извършвам никакви резки движения (освен да се протегна с ръка за някакво мезе и най-много да си надигна чашката). Изглежда имам голям тренинг и много богат опит още от ученическата скамейка – аз залепна ли на масата, от там не мърдам дорде на падна под нея. Но това също е изкуство – да се задържиш отгоре максимално дълго време, като върху гърба на разярен бик или побеснял кон. Защото има и индивиди, които “падат” от стола още в самото начало – за тях моабета свършва тутакси и жените им на мига си ги повличат към къщи (много обидно!). А иначе времето през деня беше сравнително хубаво, но доста ветровито. Вечерта чак се успокои и тогава стана много приятно. Утихна почти както нашите прекрасни летни вечери на морето (с тази разлика, че в парка имаше само едно малко езеро с разни патици и други хвъркати, както и безумно много, неподбиращи кръвната ни група комари...).

Днес пък аз през целия ден помагах на Иван - той е в отпуска и боядисва къщата у тях. Разбрах много неща как стават, та един ден ако ми се наложи, ще мога да си го правя сам. Нощес съм сънувал татко – стягаше нещо колата за преглед. А ние уж сме си дошли за малко в България. Маха той дясната седалка, а от там като се подават едни ръжди, зеят едни големи дупки – не ти е работа; паветата по пътя се виждат през тях. И аз му викам: “Що не ми каза, че колата е толкова зле, че от Австралия да ти донеса разни ламаринки, релсите за седалката и всичко останало, дето го има тук”. Само че не помня той какво ми отговори. След това пък сънувах Захари и Радинка, но виж, с тях не помня какво правихме – започвам да откачам най-вероятно; изглежда че това кисело вино взе да си прави някакви лоши шегички с моята скромна особа...

Напред с Женя ходихме до работата й, за да видим къде е и как се стига до там. Разстоянието на отиване и връщане с колата е около 30 км, а фирмата се намира в индустриалната част на града. Нени вече си има нова раница за училище, екскурзии и т.н. Той много й се радва, защото е интересна - шарена, с картинки и др. детски мотиви. Сега се надяваме и да я пази, но в това последното аз лично дълбоко се съмнявам. Ние за сега се отказахме от налудничавите си идеи за преместване в Перт. За там ще замине може би само семейството на г-н Минния инженер, защото Западна Австралия предлага много повече “минни” шансове за него. А аз едва когато завърша курса си през Март, на нова сметка ще мисля за реализация и професионална кариера. Утре ще отида да взема снимките, да видим какво е излязло. Писахме писмо на Йовчови. Всичкото това ви го избълвах на един дъх, без “пряка реч” и нови редове, за да не го забравя – простете тази ми литературна неточност…

25.10.1993 - Снощи се обаждах по телефона на Ник. С цялата си наивна откровеност и душевна чистота му казах, че леля Здравка се гласи да си заминава за България. А покрай всичко това и нас не ни отмина ударната й вълна – австралийците имат един много хубав лаф, по смисъла на: “Когато лайната ти се ударят във вентилатора, нали знаеш какво да очакваш насреща си…” Приказката е аналогична на нашенската: “Не пикай срещу вятъра…” Та, Ник пък от своя страна й се обадил в Сидней и казал, че знае за заминаването и въобще за намеренията й – какво обаче са си говорили те двамата на мене не ми е известно, нито пък ме интересува. Че като се обажда тя пък на мене тази сутрин, та ме направи на “мати-маскара” по телефона. В крайна сметка аз се оказах между чука и наковалнята и трябваше да вземам решение - дали да лъжа нагло в очите този честен човек (който най-малко заслужава това) или все пак да му кажа истината. Познавайки ме добре, аз предполагам че вие вече се досещате кое предпочетох. Освен това, в нашия случай ние не можем да не застанем зад Ник. Утре децата му ще учат нашето дете в тукашните училища и техникуми, защото по професии те и двамата са учители. Аделаида не е кой знае колко голям град - хората се знаят, а и ние сме си белязани откакто сме стъпили тук. Колко му е да се разчуе мълвата и хората да ни заклеймят завинаги. Ник всячески се стреми да ни помага с каквото и колкото може – имаме у тях спалня, дадена ни от сина му; от неговия сват (бащата на снаха му) ни е купил холова гарнитура за $100, която е почти нова. Всичко стои на съхранение при него, защото ние нямаме къде да ги държим тези неща у нас, но когато дойде време за къща или преместване в друго жилище, тези мебели са наши. Давал ни е какво ли не още, столове и т.н. Как след всичко това да се гледаме в очите, а аз да го мамя по най-долен начин. Не! – аз може да съм всякакъв, но не лъжец и подлец. Даже вчера Ник ми вика: “Ангел, ако ти е скъпо и не можеш да плащаш наем – идвайте у нас. Къща - голяма, стаи – много; двор, домати, чушки и т.н.; кога вика, така ще събереш достатъчно пари, че да си купиш и ти къща?”. Е, това ако не е помощ в тези моменти – какво тогава би могло да се нарече? Ние за сега се справяме безупречно, но само сигурността че можем да се облегнем на него (ако не дай си Боже се наложи), на нас ни стига за спокойствие. Той ни има като свои деца. Балансирах, балансирах, усуквах се, огъвах се – то идва един момент, когато не може повече.

Както и да е - вие вече знаете цялата истина. Аз не се притеснявам ни най-малко от това. Кофти ми е малко за леля Здравка, но сама си е виновна. Просто едва сега, след всичко което е ставало около нея, тя си намери майстора. Защото такива наивни и добри като Ник е имало много, но тя не можа да разбере, че хората не са прости – а пък тя най-умната от всички. Сега, както са се създали обтегнатите отношения на взаимна непоносимост между нас - нито ще й се обаждам повече, нито пък ще ви изпращаме много здраве по нея! Аз имам 1001 други начини да сторя това, не съм останал на нея – ай сиктир от тука ве...

Независимо от негативният ми тон, ние ви прегръщаме и целуваме. Утре вземам снимките и изпращам писмото час по скоро. Не се тревожете за нищо. Днес получих и хабер от Бакала. ЧАО! Женя, Нени, Ангел



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344953
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031