Скъпи и обични родители наши – близки и далечни познати и приятели!
И тези дни преминаха под звездата на силните емоции, в бясна надпревара с времето и преодоляване на всяко възникнало на пътя ни препятствие. Толкова много неща се случиха за този кратък период от време, че не знам дали ще успея да обхвана всичките аспекти и нюанси на станалите събития. Но нека започна всичко по реда си, пък да видим до къде ще я докарам.
Както бях вече споменал в предишните си писма и репортажи, напоследък доста активно действах за намиране на подходящо работно място, където да изкарам един задължителен стаж, който пък ми се изискваше от училището, за да приключа успешно с курса си по английски език. На много порти чуках и тропах, с доста хора се срещах и разговарях, но в края на краищата най-успешна се оказа предварителната ми уговорка с онзи грък – собственикът на фабриката за гвоздеи и панти. Е, на мене ми се искаше да отида някъде на по-престижно място, но в условията на капиталистическите икономически отношения не всякога става това, което на обикновеният простосмъртен човек най-много му се иска. Все пак, за мене по-добре беше някъде да започна (където и да е), да се закача за нещо като за начало (каквото и да е), а после вече да се мъча да изплувам малко пу към повърхността – както примерно изплува едно лайно и стои винаги над гребена на вълната.
И така – обаждам се на моя човек от древна Елада и той ми казва на другия ден в 08:00 да съм при него. Минах известен инструктаж, позапознаха ме с някои от работниците и ме прикрепиха към двама англичани, от които още в първите си дни на прощъпалник научих доста смислени и качествени псувни, някои дребни тънкости от занаята и в общи линии в това ни се заключаваха взаимните комуникации и отношения. Независимо от всичко, нещата се канализираха в някакъв ред и структура, и след няколко дена вече се чувствах част от заводския персонал. Почивам наред с всички, тръгвам си заедно с всички – абе третират ме хората досущ като бял човек.
Всеки ден в 10:00 има една почивка от 15 минути, когато за единица време се изпушват максимален брой цигари и се изпиват кофи с кафета; тя е задължителна – в смисъл, не можеш да кажеш: “Аз, понеже съм по-ербап от останалите и по-окумуш, времето за почивките ще си го работя (защото не съм се преуморил толкова), а пък всеки следобед ще си тръгвам по-рано от всички вас, немокаяни такива.” И тука важат разни Трудови кодекси, Охрани на труда и всевъзможни други придобивки на Профсъюзите. Аз понеже цигари не пуша, научих се да пия кафе – с него предъвквам и си покарвам сухия сандвич, който колкото и маргарин да му натрупаш и салам на дебело да му сложиш между филиите, все пак си остава един най-прост и обикновен сандвич и нито грам повече. Къде ми е “Кашкавалът пане”, къде са “Тиквичките подлютени”, няма дори “Шницел с гарнитура”, няма и “Боб с наденица”, “Таратор”, “Супа топчета” – абе абсолютно изобилие от нямане, както казваше онзи наш стар роднина от Първомай. Заводски столове няма и това е едно от нещата, чиято липса осезаемо усещам, наред с леко вкисналата боза, мазните банички от 0.26 лв и още редица добре познати артикули на родната кулинария. Поради тези причини ние, доброволните жертви на капитализма, плюскаме сандвичи – за закуска, за обяд; цял ден все на сандвичи оцеляваме; ежедневно, поседмично, целогодишно. Да речеш, не че сме умрели от недохранване, но все пак ужасно много ми липсва котловата храна, манджата от “казан” дето се вика. За сметка на това пък, вечер като се приберем по бекярските квартири и недоизплатените на банките домове, стават цели малки сватби, кръщенета и войнишки изпращания, на които ядем така, като че ли на другия ден идва краят на света. И тези ритуали отново се повтарят - всеки ден, седмично, месечно и годишно...
Та така, времето минава по гореописаният начин, с много малки изключения – монотонно и еднакво, почти до съвършенството на робот. Мисля си, че сега както съм горе-долу малко над Христовата възраст (34, почти 35), до заветните пенсионни 65 години (и то ако не вдигнат летвата до тогава), тотално ще съм откачил и превъртял няколко пъти. Разбира се не всичко ще бъде плод на сандвичите, но до голяма степен те ще бъдат една от основната причина за този не така тържествен край. Секнаха ми паричните помощи, които получавах под формата на сезонен работник в някое АПК или ТКЗС. Нямаше как да съм на работа в завода и в същото време на полето – и двете алтернативи обаче не са особено бляскави. Не мога нещо да си го представя в главата, че един ден ще се пенсионирам като селскостопански труженик, още по-малко пък като “майстор на икони” (пардон – на пирони)...
Дните се нижеха един след друг в завода, хората свикнаха с мене и присъствието ми, както и аз с тях. Взех да се шегувам и майтапя с тоз-оня, почнах за обща култура да намигам и на женските, въпреки че не ми беше известен семейният им статус (че мене какво ме интересува това – аз не съм “такъв” човек). Хората започнаха да ми възлагат и разни дребни задачки, които аз с много ентусиазъм и желание изпълнявах, че и преизпълнявах като насрещен план. Заетостта обаче по цял ден във фабриката, доста драстично ограничи времето ми за писане на писма и вероятно сте забелязали, че вече не се включвам всеки Божи ден, както бях навикнал напоследък. От една страна училището беше по-добре, защото даваше повече свободно време, но само мисълта за домашни и упражнения ме караше да се чувствам доволно по-щастлив в морето на гвоздеите. Виж, от панти за врати и прозорци нямах някаква остра нужда, но гвоздеи от всякакъв калибър успях да си събера за години напред. Като мина през няколко автомата и само да си гребна малко, колкото да ми се задънят джобовете, беше достатъчно да натрупам сериозно количество от всеки вид. И не че ми трябваха всичките тези грездеи, ама нали така съм свикнал, “да прибирам” разпиляното социалистическо имущество, а и все пак трябваше да има някакъв резултат от трудовият ми ден на края. В този завод аз бях нает като стажант без абсолютно никакво заплащане – гледах по всякакъв начин да си повишавам надницата с разни дребни боклучета.
Междувременно наближи и нашия Национален празник – 03 Март. Знаеше се вече със сигурност, че за празненството организирано в Българския клуб, ще пристигне и нарочна делегация от България, която поначало е била по това време на посещение в Австралия. Предните дни гостите са били в Сидней, а за самото тържество щяха да дойдат в Аделаида. Предполагам, че понеже в нашия град живее най-многобройната българска земляческа група, делегатите са избрали именно тук и точно с нас да посрещнат този всенароден светъл празник. Александър Йорданов, Ахмед Доган, Нора Ананиева, Надежда Михайлова и екип на телевизията начело с Антон Вергиев бяха сред най-официалните и почетни гости.
Ние се бяхме наредили вече по масите в трепетно очакване на делегацията, децата бяха строени и инструктирани кой какви стихотворения ще казва; танцовата трупа измерваше последните стъпки на неравноделните тактове и всички бяхме изпаднали в най-овчи възторг и притихнали изчаквахме появата на скъпите гости – пратеници на Родината. Бяхме се разпределили също и по политическа ориентация и принадлежност, като повечето такива като нас млади емигранти бяхме в непосредствена близост едни до други. Отсреща ни бяха насядали разни активисти на Българския клуб - членове, председатели, касиери и други от местната управа, с подчертано прокомунистически възгледи и предпочитания към аления цвят на покривките за маса; черковното настоятелство също беше сред тази клика, като наред с всички тях, се мъдреха нечии познати главици дори и от “нашата черга”... Какво правеха там и чии задници ближеха ми беше трудно да определя точно в този сублимен за цялата българска общност момент, но залата определено беше силно “политизирана” и наелектризирана в двете крайности: от лазурно синьото, обещаващо светло бъдеще за нас и нашите деца, та до отровно червеното - мракобеснически спомен за една, уж отминала епоха...
Първи през портала влязоха Александър Йорданов и Надежда Михайлова, следвани от другите – аз тях толкова ги и познавам поради вродената си политическата недъгавост и тотална неадекватност, но в основните и силни на деня фигури не можех да сбъркам или да се припозная. Естествено ние, дето сме “със синя кръв” и бяхме прегърнали синята идея като свой “символ верую”, наивно смятайки, че тя ще промени света и в частност Татковината, посрещнахме първите делегати с бурни овации и горещо аплодирахме тяхното присъствие сред нас. Обаче като се появи Нора Ананиева настъпи една бясна суматоха, овикахме я и я одюкахме като футболен съдия, отсъдил грешна дузпа или гол срещу нашия отбор. Определено гледката не беше красива – най-малко толерантна, която недвусмислено показваше всякакво отсъствие на политическа култура и търпимост, но пък и ние не можахме да прикрием партийните си пристрастия и предпочитания. Добре че горкият Ахмед Доган не беше участник в това събиране – предвидливо и тактично си беше останал в Сидней и не пожелал да участва в тържеството и правилно, защото тогаз сигурно щяха да се вадят и ятаганите...
Иначе вечеринката ни премина в много приятна атмосфера, дружески дух, изказвания, песни, танци и въобще беше една запомняща се вечер. Забелязах и кои се връткаха постоянно покрай Нора Ананиева, кои фамилиарничеха с нея, приятелски я прегръщаха и потупваха по раменцата, както и други жестове на подлизурщината. Телевизионният екип постоянно снимаше отделните агитки, правеха се интервюта, имаше официални изказвания от трибуна и т.н. Наш Иван също попадна в полезрението на камерите, под светлините на прожекторите и Антон Вергиев взе едно непринудено интервю от него. Последните му думи бяха в смисъла на: “Българите трябва да спрат да се оплакват и да чакат наготово някой да ги оправи или да им помогне, ами да си запрятат ръкавите и да почват да работят!” Запомних това негово изречение и дълго време после го преосмислях и въртях из главата си; правилно ли беше или не, то така прозвуча - така го предавам и аз със свои думи...
По-отявлените комити и “дясно флангови” елементи, начело с Янка Шопова, моя милост и още няколко други антикомунисти, решихме да организираме едно друго тържество за част от сънародниците ни, естествено състоящо се само от “наши хора” и сини лидери. Споменавал съм и друг път – Яна е собственичка на два мотела, с ресторанти, кухни, басейни и т.н.; там има създадена прекрасна атмосфера и база за по-масови банкетни мероприятия. Та тя съвсем инкогнито покани нас и още неколцина познати герои от нашето настояще, също изповядващи синята идея, на един своеобразен форум в нейния ресторант, като за целта беше поканила само Александър Йорданов и Надежда Михайлова. Това мероприятие беше планирано за следващия ден – съвсем излишно е да казвам, че ние най-акуратно отидохме по-рано, за да подредим масите, да наредим салфетки, посуда, мезета, салати и всичко което включва един банкет за високопоставени гости. Янка се беше уговорила с хората, беше ги поканила най-официално, както изисква протокола при подобни случаи. Като свършихме с подредбите, отворихме си по някоя бира и търпеливо зачакахме пристигането на нашите VIP-посетители. Всички бяхме облечени изключително прилично, гладко избръснати, с изрязани нокти, изпилени зъби и вчесани “на път”, като пътят беше задължително от дясната страна - нали бяхме от “десницата”. Аз преди време си бях купил едно синьо габардинено сако от познатият вече на целия свят вехтошарски магазин – чисто ново и необличано; шито точно по моите извънгабаритни мерни единици! Впоследствие се оказа, че това е била част от униформата на официалните представители на Формула 1, които след състезанието в града, са ги предоставили на тези магазини за подпомагане на бедни. И като се докарах аз с това сако, че като си завързах синята връзка; като запасах една намерена риза в някакъв още по-стар панталон – “само да ме видиш майко от някъде”, как приличам на “Човек”, башка дето и звуча гордо, съвсем по думите на Максим Горки. Но това е отделна тема за модните тенденции, нека да се върнем на нашия дружески банкет с представителите на Сините Демократични Сили...
Чакаме, чакаме – никой нито идва, нито се обажда по телефона. От време на време Янка звъни до хотела да пита какво става, кога тръгват нашите народни представители и т.н. И отговорите им бяха уж “след малко”, всеки път “до 15 минути” и т.н. А тя изпрати нарочно такси да вземе хората от хотела им и да ги докара при нас. Нищо подобно не се случва обаче, а времето напредва вече – минава 20:30.
По някакво никакво време таксиджията се обажда, че такива пътници изобщо няма, никой не го чака пред хотела и с една дума всичко се проваля. Яна побеснява и на свой ред звъни пак на височайшите особи, за да разбере каква е ситуацията. А онези пък казали, че нямало такова такси и никаква кола не ги е чакала, което е абсурдно и невъзможно. Доста късно беше, когато този разговор се проведе, Александър Йорданов каза че вече си е легнал, ама дали в един креват с Надежда Михайлова или съвсем сам, не сме питали. То не ни беше и работа да знаем, ама жалкото беше че тези двамата хубостници провалиха едно така добре замислено и организирано мероприятие. Щяхме да си начешем хубавичко политическите езици, да оплюем социализма и комунизма из дъно и из основи, а така пропуснахме рядката възможност да се запознаем с нашите сини лидери и патрони. Много щях да бъда горд и да се фукам, че съм ял и пил на една софра с тези хора, ама нб – не ми било късмет; останах си пак в глухата линия на тоталното забвение...
А иначе остатъка от времето си го прекарваме в работа, училище, домашни упражнения и постоянно преследване на една или друга цел. Разбира се след няколко дена тези събития отшумяха и живота доби естествената си рутинна монотонност. Единствените положителни емоции около нас са в случаите, когато в някой вестник намеря обява за работа. Веднага с изпращането на молбата ми за кандидатстване, започват да се кроят плановете и за похарчването на евентуалната заплата, която бих получавал ако ме вземат на въпросната работа. Е, това за сега не става, но мечтите поне си остават. Дните се търкалят един подир друг и ние сме в постоянно очакване да повее “вятърът на промяната”...
В завода нещата също започнаха да се избистрят. Наред с цветущите английски попръжни, понаучих някои технически изрази и купешки лафове, които като ги омеся малко с някоя и друга дума от ежедневието, хората смятат че съм станал вече част от обществото и са склонни дори да провеждат смислен разговор с мене, а не да общуваме само с откъслечни думи и жестикулации като полуидиоти. А и аз разбира се, попаднал в реална работна среда съвсем различна от училищната, започнах да схващам и да разбирам все повече от това, което ми говорят хората; забелязвам, че дори и в телевизора се зазяпвам – преди не му обръщах много внимание, защото нищо не разбирах какво приказват от екрана. Сега например мога да кажа, че тези дни времето ще бъде облачно, че се очакват валежи от дъжд и че ако все пак те не паднат там, където трябва и където ги очакват за да напоят посевите, народа винаги може да се надява на следващата метеорологична прогноза, в следващия информационен бюлетин на кръгъл час. Тук през 15 минути прекъсват предаванията (особено вечерните филми...) за разни реклами на най-различни продукти и това време от около 2-3 минути е ужасно тегаво и скучно. Чакаш да хванат убиеца или да му пръснат черепа с онези големите пищови, дето са като базука, а те ти дават акъл какви дамски превръзки да си купиш, че да ти е най-комфортно докато пътуваш за работа; заливат дечурлигата с помия от Макдоналдс – всяка седмица измислят по някоя нова играчка и те за да я получат и съберат цялата колекция, трябва да им купят храната и естествено да я изядат, поглъщайки доволно количество излишни калории, мазнини, всякакви токсини и други боклуци. Но такива са условията тук в тоя свят – който плаща, той поръчва и музиката. Ние специално, тези няколко рекламни минути ги използваме най-често за превключване на телевизионния канал и търсене на друга програма, за едно бързо изпикаване или щипване на нещо дребно от хладилника...
Разбира се, гостите са си гости, делегатите идват и си отиват, така както отделните партии и президенти. Докато ние си оставаме тука, за да се борим до краен предел с голямата цел, която сме си заложили пред нас. Друго приятно събитие, което раздвижи малко позаспалите ни напоследък духове, беше купуването на кола за Валери и Даниела (минния инженер и медицинската му сестра). Той беше посъбрал малко парици с тези негови най-редовни “градинарски” и “зеленчуко-производствени” дейности, които много активно развиваше напоследък. До скоро и докато работехме заедно пътувахме все с моята кола, като най-акуратно сме си поделяли масрафите за бензина. Обаче откакто тръгнах на последния курс по английски и особено сега, с този стаж който карам след завършването му, аз изобщо не мога да ходя с него, а той вече сам много трудно може да се съчетава с един или друг приятел, поради факта че и те самите са заети с разни техни си работи. Купуването на някаква кола беше жизнено важно за тях и аз с готовност им оказах помощ в избора и пазарлъка. Аз самият продължавах да ходя и на курс, а от там на стаж във фабриката за гвоздеи, защото от училището искаха от време на време да им докладваме с какво се занимаваме: дали ни се уплътнява работното време, дали сме доволни от дейностите които извършваме; искат мненията ни, консултации провеждат и т.н., докато в същото време Валери ежедневно и неотлъчно беше на нивата. На нас по всякакъв начин ни се показваше, че на тези производствени стажове, ние не сме нито на курорт, нито на пансион, а се очакваха резултати – на първо място ошлайфване и изглаждане на разговорния език, както и научаването на конкретни термини от съответната индустрия; въобще от нас се изискваше постепенно пълно навлизане в нормалният работен ритъм и режим.
Един ден Валери съвсем случайно и от далеч зърнал една доста прилична на външен вид кола и веднага ми се обади за съвет. Тичаме обратно, вече заедно да я видим и огледаме “под микроскоп” и действително, че от близо също изглеждаше не съвсем зле - колцата с други думи си я биваше. Взехме данните на продавача, телефонни номера и т.н. и започнахме да дирим собственика. Оказаха се хора от една авто-къща, по-скоро “двор” и то заден, защото “къща” звучи много престижно, почти като “авто-салон”. Случаят далеч не беше такъв, но независимо от всичко чорбаджията поиска $2500 за превозното средство. Спазарихме я обаче за $2000 с известни компромиси от наша страна, които не бяха от кой знае какво значение – единствен важащ фактор в нашия случай беше цената и то ниската цена – по това ние оценяваме стоките дали са хубави или не. Едно нещо скъпо ли е и не ни ли е по джоба, веднага го обявяваме за боклук и така с гордост го подминаваме, без дори да се спираме пред него. Толкова е лесно, а и толкова много средства и нерви ни спестява това държание и поведение на “безкрайно ненуждаещи се”... Ние не сме някакви вещомани, още повече пък да ни се свидят парите – опазил ни Господ от такива мисли! Напротив - ние просто си нямаме достатъчно парички и това улеснява всяка една подобна покупка на малко по-скъпа стока – просто не се купува и с това въпроса приключва. Та така и с колата на Валери – има си нови гуми, чудна стерео-уредба вътре; има даже и двигател – какво повече му трябва на човек... Е, пред разни малки кусурчета си притваряме очите и пазарлъка е готов...
В уреченият ден и час минах аз през тях и ги подбрах с рейса да ги водя да си купят кола. Жена му, в суматохата сутринта направила сандвичи (забелязвате ли – пак сме на сандвичи...), обаче от бързане и от вълнение забравила да си ги пъхне в дамската чанта и ние вече към обяд започнахме бясно да нервничим от глад и да не мислим за какво сме тръгнали, ами как и с какво да си натъпчем търбусите. Спасението дойде отново с моите нещастни сандвичи (ало-о, чухте ли че пак за сандвичи става дума...), които аз старателно си бях подготвил още предната вечер, за моя лична употреба така да се каже. Вместо омразния и традиционно-задължителен салам или кашкавал, този път напластих дебело между филиите едни остатъци от тигана с миш-маш, естествено готвен предишната вечер, но доволно мазен и тлъст – олиото беше избило чак по вестника, с който си ги бях увил. Иначе това трябваше да се изхвърли, а пък аз по този благороден начин тези суб-продукти ги “усвоявам”, за да не се зяносва материалът. А то като се разтекло едно олио, чушките като пуснали една червена вода, доматите и те допълват пейзажа – съвсем непривлекателна и неапетитна картинка, обаче все пак си беше някакъв вид спасение за изпрегладнелите ни стомаси. Аз мислех да си ги ям сам тези неща, но сега трябваше да ги споделя с ближния (в случая “ближните”, което още повече утежняваше ситуацията). Но нали приятелството и другарството са за това – когато имаш две ризи, да дадеш едната... Моите спътници отначало са помръщиха на сандвичите ми (особено медсестрата), ама като се видя че пари за Макдоналдс не могат да се отделят предвид сериозната покупка която ги очакваше, мълчаливо и безропотно си изядоха полагащата им се дажба, без да се чуват излишни приказки и коментари...
Така спокойни вече и сплашили глада продължихме пазара. В крайна сметка заковахме цената на $2250, като аз дори дадох малко пари на Валери на заем, защото той не беше подготвен за такъв масраф. Но понеже колата си заслужаваше, с всеобщото мнозинство и разбирателство, покупката им стана факт. Вечерта естествено, започнахме поливането на “новата Волга” и може и да сме осъмнали, защото нямам пресен спомен от този конкретен случай...
А пък отделно от всичко това, дейността ми в гвоздейния цех си продължава с всички произтичащи и следващи от това последствия. Хората ми зададоха вече и малко по-сериозна задача – трябва да се конструира и изработи един малък конвейер, нещо като допълнително съоръжение и приспособление към един от автоматите за пирони. И аз от края съм започнал да скицирам на отделни листи разни откъслечни възли и детайли, като преди да им започне изработката, ще минат през обстойно съгласуване с главните. Та от скука не мога да се оплача, времето ми минава бързо и не до толкова неприятно – надявам се даже и че научавам по нещо в движение...
С приключване на разказа си около тези няколко случки, веднага с бързи крачки се отправям към пощата, защото единствен ден за изпращането на каквото и да е било остава съботната сутрин, когато само отделни пощенски клонове са отворени. Целодневната ми и ежедневна заетост на работа изяжда всичкото свободно време, което имах на разположение до преди това и вече не съм така гъвкав и пластичен в организирането на дневният си режим. Сега режим просто нямам – за сметка на това пък ходя на работа. Веднага след поставяне на точката в края на това изречение, ще започна на друг лист и новото си послание. Но то ще стане едва когато намеря малко повече време за това.
Като ви прегръщам и целувам най-вълнуващо, със сълзите си запечатвам плика и с още незасъхналото му мастило го отнасям към пощенската кутия, от където се надявам че кратичкото ми този път писъмце, час по-скоро ще поеме по безкрайно дългият си път към вас, за да стопли макар и малко осиротелите ви родителски сърца. Знайте, че много ви обичаме и непрекъснато мислим за всички вас: Женя, Нени и Ангел…
Март, 1994 - Австралия
