Мили майко, татко, бабо и други,

Вчера ви изпратих един голям жълт плик с много писма, разни чертежи от учебната ми практика и други най-разнообразни информации, както и отговорът на вашето поредно 77-мо писмо. За голяма наша изненада, днес 27.07.1994 получихме и следващото - № 78. Вероятно са били писани и изпратени едно след друго, защото са “пътували” почти по едно и също време из въздушните пространства над градове и долини. Започвам акуратно да отговарям подред на всеки пасаж от писмото и повдигнат въпрос.

Радваме се, че ще идват нови българи тук; хубаво е, че сте дали нашия адрес за връзка – ние с радост ще помогнем на всеки, който има нужда в трудния момент. На нас така са ни помагали в началото, а и доста хора продължават – редно е и ние с нещо да сме някому полезни. Тревожи ни обаче факта, че още не сте получили някои наши писма-пратки, както и големия колет с радиочасовника за рождения ден на Живко. За голямо наше съжаление нищо не можем да направим и да възстановим загубите. Бъдете сигурни, че въпреки трудностите ние пращаме всичко с огромно желание и надеждата, че то ще стигне до вас, но явно нещата по-често се губят по пътя, отколкото пристигат до крайната си цел (или може би изчезват непосредствено преди да я достигнат, ако се сещате за какво намеквам)...

Днес пак ми се обаждаха от едно място, че след като са ми разглеждали резюмето, опитът който съм имал бил много подходящ за позицията на началник дизайнерски отдел в някаква фирма, но колко от това ще излезе вярно – пак само един Господ знае. За мене поне остава тръпката и усещането за душевен оргазъм, че все пак предизвиквам у някого някакъв минимален интерес и че с много постоянство, тичане, нахалство, молби и какво ли още не, един ден ще се започне и истинската работа. Аз до сега изпращах молбите си до фирмите в най-обикновен пощенски плик, сгънати на три - като писмо. Мои приятели, по-добри познавачи в търсенето на работа ми казаха, че не било много “етично” да се пращат официални документи, прегънати на две, три или повече. Ето защо днес, на цялата си немотия купих по-големи пликове, в които да слагам листите цели – така било по-официално. Е, малко по-скъпо излиза този метод, но нали ужким шанса за успех е по-голям. Защото цената на обикновените пликове за писма е някаква символична сума, вероятно под долар и то за едно тесте от 25 парчета. Пощенската марка е единственото, което определя тарифата – за цялата страна тя е еднаква и стандартна, $0.45. Големите пликове обаче (формат А4), един път те самите са значително по-скъпи от малките и второ – изпращането на такъв размер писмо стъпва двойно - $0.90, кажи го ти долар заедно със самия плик. Аз на седмица изпращам до 10-15 молби за работа. Не че масрафът им е непосилен, но все пак до този момент гледах да мина по-тънко, по ниския ценоразпис (в моя случай, това е задължително). От другата седмица обаче започвам атаката си на нова сметка, с обновена тактика и стратегия. След още няколко седмици пък, по подобен начин ще започна да нося документите си на място във фирмите и ще ги предавам на ръка. Не знам кой от всичките методи ще даде желаният окончателен и успешен резултат, но тъй или иначе длъжен съм да опитам от всичко, пък което излезе най-добро – то ще е на края.

Майко, кибритите за които споменаваш ми ги купи на всяка цена. Те ще са много ценна колекция един ден. Аз тук продължавам да купувам и събирам от тукашните модели, започвайки да трупам нова колекция, на местна почва. Има клубове по интереси (хобита) и някой ден ще се заинтересувам дали в Австралия на хората им е позната тази краста със колекционирането на кибритени кутийки.

Нашенският долар постоянно се качва спрямо американския - вече $1 струва 74 американски цента, а не само 64, както когато дойдохме преди година и половина. Не знам нашенската пара ли се въздига, тяхната ли взе да се свлича надолу, но това са официалните данни.

Както ми разказвате, сега си спомням че същите проблеми имах и аз с военната си книжка, подобна на Цецовата история. Военното окръжие издава само един документ, че той вече е отбил военната си служба, т.е. повече не подлежи на бъдеща казармена каторга. Именно този документ се превежда на английски и заверява с всички възможни печати и подписи, след което се изпраща в Белград наред с останалите бумаги – без същинската военна книжка, която никому повече не е необходима. Така че те могат да си подават документите и без нея. Поне аз постъпих така на 20 Март 1990, когато официално дадохме началния ход на този дълъг и мъчителен процес на непрекъснат стрес и очакване. А предварителният му старт беше месец по-рано, на 20 Февруари 1990, когато за първи път отидохме в Австралийското посолство - Белград, за да разберем кое как става и да пием вода от извора... Последваха 2 години и 8 месеца на чакане (“Сйди у кэчу и чйкай!” беше постоянният отговор на братята сърби от посолството...), но това е предмет на друга тема, която може би съм разглеждал вече някъде из този своеобразен труд... Никой нито за миг не бива да си мисли, че ние сме тук заради роднини или по каквато и да е била друга линия. Единствено точковия тест в Белград е критерият, по който всички като нас най-законно са приети за постоянно местоживеене в Австралия. Дори тези, които имат близки в тази страна, също минават през този тест - на общо основание с всички останали. Това е голата истина, пък да й вярва който ще. Въведен е задължителен изпит по английски език + някакви други професионални тестове (също на английски). За сега те се провеждат в Английското посолство в София, но се говори, че ще бъдат преместени в Англия, в град Ливърпул. Това е международен изпит за всички нашественици към англоговорящите страни – Обединените Кралства, Австралия и т.н. и не се провежда само за българи. Добре, че не го въведоха по-рано, защото за нас, основно заради незнанието на езика, бариерите щяха да останат вечно спуснати, за където и да е било. Сега само стискаме палци да не сменят нещо закона и от 22 Ноември 1994 ще станем и австралийски поданици (ако е рекла Кралицата и с Божията воля). Датата също не е случайна – точно тогава се навършват две пълни години на постоянен престой, след които, при желание от наша страна, можем да приемем гражданството. Това не е задължително, но и не познавам някой, който да не се е възползвал от тази съвсем легално предоставена му възможност. Надявам се, че с тези няколко реда хвърлих малко допълнителна светлина по темата. Освен всичко това, с което и ще завърша – нещата тук се менят не с дни, ами с часове. Изменят закони, въвеждат нови правила, допълват старите, затягат цедилката до минимум – всичко се прилага с цел да се предотврати поголовното пристигане на емигранти в Австралия. Ние просто извадихме късмет – така сме тук; за другите не знам – нека Бог и всичките му светии бъдат с всички тях, за да им помагат в поетият нелек път…

Дано Румен Вълчев има късмет в ЮАР, защото Мони е бил там 4 месеца, тъкмо преди да дойдат тук. Разказва потресаващи и смразяващи кръвта истории, които не могат да не бъдат истини, като гледаме и по телевизията какво предават за този дивашки край. А иначе природата сама по себе си е чудна там! Но всичко останало е под всякаква критика, от гледна точка на сигурност, законност, висока престъпност, кражби, убийства и т.н. А за местните пък да не говорим – аз по принцип не съм расист и не изпитвам враждебни настроения към цветнокожи, но историите които се носят за тях, не подлежат на толерантност към действията и постъпките им.

Не се ядосвайте за къщата в Искра. Това съм го писал много пъти в предни писма – все нещо ще се уреди. Дайте обява в някой софийски вестник за бизнес-информация. Там търсенето е голямо, а и големите пари са там. Хората сега искат да ги влагат в недвижими имоти, както знаете. Все някой ще реши да намери тишина и спокойствие в полите на Родопа планина...

Като чета за вашите гъбарски подвизи, че се сетих да напиша няколко думи и по тази тема. Тук гъбите растат на хората в дворовете, по поляните в парковете, по алеите на улиците и навсякъде, където има трева. Но никой не ги бере, въпреки че аз ги оприличавам на нашенските печурки, челадинки и т.н. Народа масово купува култивирани печурки, които пресни струват между $3 до $7.30 на килограм, в зависимост от качеството (големината). Цената обаче в случая не е толкова важна за този вид артикул, ами вкусът – понеже растат изкуствено и ги подхранват непрекъснато с разни измислени торове, като започнат да се пържат в тигана цялата кухня се умирисва на гаров нужник. Често пъти водата която пускат, смърди на урина и по принцип вкусовите им качества нямат нищо общо с тези на истинските припънки и манатарки, пачи крак и гъба “булка” от българските балкани, гори и поляни. Вони та се не трае и за това ние наблягаме на кюфтетата и шопските салати… Тук за първи път видях в зелена салата, с марули, краставици, пресен лук и т.н. да кълцат и сурови гъби - от тези, миризливите; че и домати режат вътре – всичкото заедно в една купа. Не знаят те какво е Великденска салата, с много маслини, варени яйца и половин бурканче кисело мляко пръснато отгоре. Загубен народ – дървеняци; аз като ви разправям понявга, вие все ми нямате вяра. А още по-забавното в случая е, че и те си мислят същото за нас – ха-ха-ха!…

Утре с Мони и Боряна ще ходим по разни вехтошарски магазини за това-онова. И те имат нужда от много неща, които на първо време ще набавяме само от “Кореком”, докато не си стъпят на краката и поемат в желаната от тях посока. Валери пак откри сезона на чушките, но аз нямам време за полска работа на тоя етап. Решил съм за сега по-настойчиво да атакувам фирмите и то за истинска работа по моята специалност, а пък после ще видим какво ще става, ако нищо не излезе от моите атаки.

28.07.1994 - Докато ми съхне косата след банята, описвам деня и лягам, че като гледам часовника – то пак стана “утре”. Тези дни програмата ми е доста натоварена, в разрез с това, което очаквах: че като си остана в къщи, “само да си наготвя, да си опера и като си изчистя и огладя прането – после цял ден съм си свободен”! Е, да де – ама и не съвсем...

Първо аз сутрин ставам в последният за всички възможен момент (07:10), докато Женя скача от леглото още в 06:45; закарам я до работата й, която е с начален час 07:30. После се връщам в къщи и пак лягам за кратко при Нени до около 08:15 (който докато ме е нямало веднага се е преместил от неговото легло в стаята си на нашата широка и удобна спалня и повторно е изпаднал в сладка дрямка). В този напреднал вече сутрешен час най-безропотно окончателно ставаме и двамата, от който миг насетне настъпва големият и ежедневен сутрешен ад – това не иска да облече, онова му стяга, маратонките му убиват, гащите му влизат в задника и все от тоя сорт. При тази силно поляризирана социална и домашна обстановка, в 08:40 най-после го напъждам към училището и блока мирясва заедно с нас (щото ние сме и гръмогласни в репликите си един към друг). За мене баш тогава е време нито да лягам пак, нито пък и да ставам толкова рано. Така в полу-незнание какво да правя и в кроене на далечни планове и перспективи, блуждаейки в леглото (или най-често на дивана) и поглеждайки към часовника с едното око, изкарвам най-късно до 09:30. Едва от този час нататък (като отидат и последните шефове на работа...), започват разните ми телефонни обаждания за търсене на работа, кандидатстване за нови курсове, пазаруване по магазините и т.н. Тази сутрин на един делегат му дало зор още в 08:30 да ме търси за някаква работна позиция, за която тъй и не зная че съм кандидатствал (ами те една ли са или две, че да ги помня – от къде толкоз акъл за всичко?). Последва една експресна блиц-анкета по телефона - нещо средно между официално интервю и най-общ разговор за последните футболни резултати (а аз там съм много, ама много слаб). Независимо от всичко, пак се заредих с доста нови надежди - те са ми като дневна доза наркотик; седя си на гъза и чакам звънне телефонът...

Днес намерих един безплатен курс на тема “Как се прави малък бизнес?”, който сигурно ще е полезен за моята налудничава идея. Утре ще проверявам по-обстойно как стоят нещата около него и евентуално ще го почвам. Намерих и два допълнителни адреса за работа – точно по моята специалност и мерак. Незабавно последваха нови телефонни уговорки, пак пликове/марки и изпращания на резюмета, както и зареждане със съвсем нови надежди. Изобщо голяма пбра се вдига около мене, но може би след големия застой който беше напоследък, само така да ми се струва - а аз обичам динамичния живот и всичко това ме поддържа да съм винаги над повърхността на дъното...

Най-после напред довърших видеокасетата, на която съм ви записал малко оперни изпълнения. Утре вероятно няма да е, но в понеделник най-късно, вече ще я изпратя. В кутията пъхам и едни писалки, които са ни ги раздавали във времето из училищата по разните курсове. Те пишат много хубаво, но ги използвайте сега, защото иначе ще изсъхнат ако ги пазите по-продължителен период. Слагам и последната касетка с класическата музика, която ви записах преди време. Този път писмото ми ще бъде кратко, но веднага след него започвам следващото. Утре вечер сме у Мони и Боряна на гости. Тези дни времето е много хубаво – 16°C-17°C през деня, слънчево и топло, а вечер до около 5°C-6°C.

Очаква се тази седмица в домът ни да влезе нов гидюл (боклук) – нали преди време на пътя бях намерил един стар телевизор, та сега с моя приятел Тошко ще го оправяме и ще си го гледаме. Повишава ни се жизненото равнище, един вид – вече на член от семейството ще се падат по 2/3 телевизора. А ако се самоизключа от сметката, понеже аз телевизия поначало не гледам, средностатистически ще ни се падат по един цял телевизор на глава от населението. Онзи ден пък с Нени си харесахме един мотор за мотокрос - 350 смі, само за $300. Идеята за купуването му обаче не беше “прегърната” от определен кръг инакомислещи от фамилията ни и така всичко пропадна още в зародиш...

Днес в един от боклукчарските магазини намерих голям електронен орган (йоника) – напълно работещ, с много ефекти, вграден усилвател и т.н.; само за $250. Проведени бяха предварителни преговори-консултации на ниво “съпруга, майка и любима”, но този път май ще действам и без въшливият й “консенсус”. Е, в отговор на тази евентуална покупка, може би ще трябва да се вземе и някакъв идиотски комплект нови тенджери за $150!?! (и сега като пиша сумата се разтрепервам повторно), но ще видим до каква степен ще стигнат дебатите и чия глупост ще надделее...

Косата ми отдавна изсъхна, а очите сами се затварят – ще преспим над проблемите, пък утре ще му мислим пак. Лека нощ милички – до нови срещи на бялото, хартиено поле. Тези листи за писма са моите доспехи; оръжието – изтъпеният ми вече молив...

29.07.1994 - Днес наивно си мислех, че пак ще свърша много работа (както обикновено), но плановете ми се промениха с отлагане на половината дейности за понеделник – за това ей сегичка като изпиша и последния лист до края, ще отскоча отсреща до пощата, за да ви изпратя касетката и готовото ми вече писмо. Снимки скоро не сме правили, но като се пооправи малко времето пак ще има. В момента вали доста силно дъжд - време подходящо само за един здравословен, следобеден сън.

Купуването на пиано (електронния орган) и на този етап май ще отпадне, освен ако не се яви някаква драстична промяна. Постоянно чакам резултати от заложените “капани” за работа. В понеделник ще разбера нещо и за бизнес-курса, защото човекът, от когото зависи всичко вчера и днес е бил болен. С малък аванс честитим на скъпият ни татко поредния рожден ден и му желаем много здраве и дълъг живот. Целуваме и те прегръщаме, татко наш! То му приличаше и една картичка да изпратя по този повод, но нали нямам навик да купувам и изпращам такива артикули, ще ме извините. Тук за всеки повод има нарочни поздравителни картички и всеки изпраща поголовно всекиму по нещо. Роди ти се бебе – картичка; за момче – една, за момиче – друга. Реши човекът нещастен, да си сложи главата в торбата и да се зажени – пак картичка; за булката - един вид; за младоженец – друг вид. Влезе някой в болницата и излезе – картичка му дават с поздравления, че и този път е прескочил трапът. За рождени дни пък да не говорим: като почнат от 1 годинка за малките дрисли и посерковци, та стигнат до 100-те почетни лазарника на старците. Тук и да умреш не може да ти се размине без съответната картичка – една печатница да направи човек за такива картички, по пари ще ходи цял живот. Ама какво да ги правиш – чешити са, така са си свикнали и така си го правят. Докато аз поздравленията по-инак ги разбирам някак си: като мина през гастронома и взема едно шише с Плодова/Гроздова/Сливова (градирал съм ги във възходящ ред по степента на предпочитание), че като потропам на съответната порта, казвайки възпитано и възторжено: За мноу гудин’! - и тържеството начева веднага след първата наздравица. Няма картички, няма финтифлюшки и прочие буржоазни предразсъдъци. “Въпрос на вкус”, рекло кучето и се близнало по израстъците между задните му два крака...

Още нещо се сетих, в хода на изложението: пишете ни дали татко още си има от онези ножчета за бръснене, които му изпратихме миналата година по това време и ако са намалели, да изпратим нови. Също ако има нужда от някакво лекарство или препарат за коляното му – ще пратим нещо незабавно. Все забравям да питам как е Божи? А може би аз постоянно питам, но понеже писмата ми се губят, та все не мога да намеря и отговора на тези въпроси. Има ли още пристъпи или се оправи от само себе си? Дано да е добре, малкият сладур! Как не бяха сега едни добри времена и години, че да израснат заедно с Нени – да видиш какви пичове щяха да станат един ден, като братя щяха да бъдат!...