Скъпи мои майко и татко, най-различни близки и далечни приятели!

Тези дни от Бризбън пак изпратих едно кратко писъмце, с описания на преживелиците и неволите ми. Около мене и по-специално в работата ми, нещата взеха да се улягат и подреждат по своеобразен законов ред и с много малки изключения, тази поредица от действия (и бездействия...) взе да се повтаря със завидна точност и скучна еднообразност. Петте (пардон – шестте) работни дни на седмицата си приличат като две капки вода (или шест, ако така понятието е математически по-издържано...). Сутрин - ставане в тъмно, тихо измъкване с рейса извън пределите на къщата и квартала (до колкото това е възможно обаче, с няколкото дупки в гърнето на саморазпадащият се вече от старост, изгнил ауспух – рейса не върви много - това е факт неоспорим; но за сметка на това пък пращи и бучи като излитащ хеликоптер от семейството на “МИ” и “КА”...); карам десетина минути до работата, в които чакам парното да постопли малко премръзналите ми крайници и вътрешни органи; точно когато това едвам започне да се усеща, пак излизам на студа и с бързи стъпки се отправям към офиса. Тук понятията “студено” и “замръзнах” са малко по-омекотени, предвид климатичните условия и географско отстояние на Австралия спрямо Полюсите и Екватора. Но независимо че отрицателни температури не са регистрирани в мястото където живеем, сутрешните 8°C-10°C ни се струват ледено студени спрямо ласкавите 25°C-28°C, които стават през деня и особено като напече слънцето. Изнежихме се ние в тая държава - станахме кекави и не издържаме на студ така, както това го можехме преди време в България.

Та, след като набера достатъчно студ по пътя за работа (а и още от самата ледена пещера, която временно обитавам като отшелник), оставям колата на паркинга, вървя 5 минути пеш и на влизане в сградата си пускам работната карта в една машинка, която ме регистрира че съм вече “вътре” в офиса. Последното действие пък от своя страна означава, че е задействан и автомата за стотинки, като от този миг насетне надницата ми започва да тече, независимо дали пия кафе, работя усърдно, чопля си носа и блуждая на бюрото или чета списания с голи жени в тоалетната. Всяка сутрин работният процес започва и със задължителната кофа кафе, с което вече мога да се лигавя до обяд по време на същинската работа. И тук също пояснявам, че “кофата” всъщност представлява една по-голяма порцеланова чаша, от които ние нормалните сме свикнали по-скоро да пием вода, чай или евентуално супа, но никога кафе. Истинските кафени чашки от времето на турското робство не са познати тук и народа предпочита големите – като ударят поне по три такива супника с по 200 грама нес-кафе, сигурно могат да работят и през нощта, без да им се налага да си губят времето за сън. Не знам – аз специално това кафе го пия само с цел да си покарвам сухите залъци на сандвичите, а не че имам някаква остра нужда от кофеин, като в същото време гледам и да се ограничавам от употребата му, за да не стана пристрастен (зер, малко са ми другите страсти, ами сега и кафето да прибавям към тях...).

Така в работа и гробна тишина минава времето на всички ни до първата задължителна почивка за сутрешната закуска, в който миг кой където се намира тутакси захвърля инструментите и започва да почива. Пушат се цигари (колкото повече – толкова по-добре), пак се правят кафета - сега към тях вече се прибавят и приказките за мачове и други интереси. Абе щом свирне сирената и онези тичат – гвоздея наполовина забит в дъската, онзи хвърля чука и отива да почива, защото му се полага. Всичко е контролирано и диктувано от Профсъюза – почивките са задължителни, за да не кажеш после че си изморен и капиталистите само те експлоатират. Онзи ден отидох да си остря моливите на един шмиргел в цеха – гледам тишина и спокойствие, няма жива душа, гробно мълчание: най-удобното време и възможност за частпром. Че като забръмча онзи шмиргел – на часа довтасаха разни деятели да ми правят забележки и да ми казват, че щом е почивка значи трябва да се почива. Ама аз нали не съм им свикнал още на начините, та гледах да си свърша и нещо лично мое в “антракта” – обаче тук такива филми, няма бако. Дисциплина и ред – ред и дисциплина. И аз ща-не ща, полека-лека привикнах и на тези табиети. Щом така ни свирят, така ще им играем – тяхната верица поганска...

В процес съм вече и то в много напреднал стадий, за издирване колата на моите мечти. Аз така като си нароча нещо и като го превърна в самоцел – друго вече не съществува за мене. Така се и ожених навремето – моми имаше много: с лопата да ги ринеш. Ама като си рекох – “Тая ще е!”, та сега за това ми белее и пада косата (образно казано). Стотици километри навъртях да обикалям тук и там – вече преминах на частните обяви от вестника – търгашите от гаражите ги зарязах, защото те са хайдуци и мошеници; купуват евтино, а пък продават скъпо. Аз не обичам да си имам вземане-даване със себеподобни ментърджии (че са и по-изпечени от мене, дяволите; аз чак толкова кожи не мога да смъкна от гърба на някой ближен); а и от взаимно надлъгване, файда йок – там алъш-вериш не става. Колегите на работа ми препоръчаха един специален седмичник, където всеки помества най-различни обяви със стоки за продан – като започнеш от инструменти, хладилници и печки, през бебешки колички и кошчета, люлки, та стигнеш до мотори, лодки, коли и камиони. Всичко има и народа продава смело – само си избирай какво ти трябва и тичай на адреса. Добре ама тоя град е огромен – едно нещо ако го намериш на Подуене, другото го търсиш в Перник, а третото е кажи-речи в Пазарджик. Така онази вечер ходих да гледам една друга кола - просто за ориентир и доказателство на самия себе си, че от първоизбраната ми изгора няма по-добра. Взех адреса – гледам, в моята карта го няма отбелязан и си помислих, че имам някое старо издание. Както попитах колегата, той вика че това било извън Бризбън чак, в някакво село на 60 км от тук. Добре де, ама аз вече бях дал дума че ще ходя и се запътих нататък след работа. Както вече се досещате, още докато бях в завода, мракът падна със свършването на работния ден и аз тръгнах вече на фарове. Губих се на няколко пъти и сам се намирах; и аз не знам как става това. На края отивам при човека - беше минало вече 19:30, а той ще си ляга още малко. Както и да е, води ме той в една плевня – показа ми колата, но то си се знаеше предварително, че аз няма да я купувам. Ама поне си направих разходката, малка вечерна екскурзия и най-важното беше, че утрепах времето извън тази омразна дупка, в която съм се сврял да живея...

Освен за колата, душа наоколо и за друга квартира – зер само с една задача не мога да се занимавам аз; трябват няколко, по които денонощно да ми щрака мозъка, като дарак. Но сега ще ви разкажа все пак с тази прословута кола какво стана, а пък жилището може да почака още малко – не съм зорлия, както казват старите хора на село...

След като изчетох стотици обяви от въпросния вестник, след като проведох сума телефонни разговори със собственици-продавачи и след поредната доза разочарование, най-после се натъкнах на нещо, от което ми стана малко по-драго на душата. Те всичките коли са хубави, докато им четеш обявите във вестника и действително, че някои са били и наистина такива – фактът, че са се продали преди аз дори да сколасам да отида на оглед, сам говори за това. От там ми идваха най-големите мъчения – всеки път чета из редовете на дадена обява и си казвам: “Ей тая ще е!” А като се обадя на хората да попитам, казват ми че колата им е заминала още вчера. От такова естество ми бяха мъките и положението никак не ми беше по кефа. Но този път попаднах на вярната следа и започнах зорко да я следвам.

Разбрахме се с продавача да се видим на уречено място и в даден точен час. После се оказа, че той е студент от Корея или Япония - нали са еднакви, та не го разбрах точно от къде беше, но понеже завършва и трябва да си замине от Австралия, та за това разпродава всичко, в това число и колата. Аз на тази среща отидох с известни резерви, основно продиктувани от първоначално исканата твърде висока цена - $7200 бяха далеч над тавана на моя скромен бюджет и ако трябваше денонощно да работя, пак скоро нямаше да събера тази сума. Другата много важна резерва беше, че на мене пък изобщо не ми се даваха толкова много пари – исках само да се ориентирам пак за марката, за състоянието и общите качества на колата. Аз съм много труден на купуване – на мене трябва една стока буквално да ми я подарят, за да я оценя правилно и видя преимуществата й. Да нарина толкоз пари на камара, като знам колко време и как сме ги сбирали троха по троха - за мене това си беше чисто безумие, но и нуждата от по-ново и надеждно превозно средство също ме притискаше до стената и като че ли нямах много избор...

Тука му е мястото може би да спомена, че в много скоро време ще ми се наложи още една “екскурзия” до Аделаида и разбира се, с повторно връщане в Бризбън – окончателно и завинаги (поне на този етап така си мисля...). Онзи ден съвсем случайно стана на въпрос за това. Както си приказвахме с моя началник, поразпита ме дали съм женен; деца, добитък имам ли, нямам ли – къде са, какво правят и въобще разговора се завъртя все в този семеен дух. Разказах му всичко, как сме дошли, кога, защо и т.н. Казах че имам хора подире си, които зависят от моята работа и съответно заплата. Той се учуди че живея сам и че те не са дошли веднага с мене, още като започнах работата. А аз изразих съмнението, че като изтекат трите месеца на изпитателния срок, може да решат че не им трябвам повече и да се наложи да се прибирам назад към Аделаида. “А, няма такова нещо, вика онзи – ти си работиш добре, справяш се с работата и ежедневните си задачи; щом и на тебе ти харесва тук, оставаш си на постоянно място. Пробният период е за нас, да преценим кой, как и какво може и в случай на разни недобросъвестни отношения към работния процес, да можем да отстраним кандидата безпроблемно и без намесата на разни защитни организации”. Предложиха да ми дадат една седмица неплатена отпуска, да имам време всичко да организирам - да си отида до Аделаида, да приключа с нещата си там и да си натоваря хората за насам. Всъщност този факт даде по-мощен тласък в търсенето и покупката на друга кола, защото нещастната Суза нямаше да може да издържи още един подобен напън от близо 5000 км...

Това беше между другото - връщам се пак на въпроса за колата и моя нещастен азиатски продавач. Аз още щом я зърнах, нещо в мене трепна и заподскача, но като си припомних исканата сума веднага се уталожих и успокоих. А иначе самата кола беше чудна – единственият кусур който намерих (освен високата цена), беше доматено червеният й цвят, който не ми хареса много; но те и Фераритата са червени, пък си им няма нищо грешно с цвета на ламарините по тях. От вътре беше чисто и поддържано, на много малко километри – личи си, че момчето си я е поддържало в добър търговски вид. Като усетих дълбоко в себе си, че аз всъщност колата я харесвам много и ако преглътна факта, че е червена като аленото знаме над Партийния дом, нищо друго освен цената й не можеше да ми разбие илюзиите и мераците да си я имам “все за мене”...

Както може всеки тук да се досети – започнаха едни продължителни пазарлъци, по времето на които се стигна до най-долната точка на замръзването и преговорите се заковаха на $6400, веднага след което бяха прекратени. Разделихме се с момчето с чувства на взаимна неприязън – аз от своя страна го ненавиждах, че не ми отби още малко от цената; предполагам, че той пък на свой ред ме е проклел, заради вече договорената по-ниска от първоначално исканата от него сума. По тези два основни белега на чувства и усещания един към друг ние с него си приличахме, но имаше един генерален момент, който ни запъждаше в двата противоположни полюса – той след няколко дена щеше да има $6400 джобни пари, докато пред мене застана бездната от изнамирането на допълнителните повече от $1000, които естествено не ми достигаха за покупката към днешна дата...

Първото което си казах и драстичната мярка която взех, беше да гладувам. Храната ми е основното странично перо, защото да ходя пеш до работа е невъзможно, нито да остана на улицата и да спя под мостовете беше разумно. Така че жив-умрял, средства за бензин и подслон бях длъжен да си осигуря. Имах някакъв сух хляб в квартирата, купих си и малко от най-евтиния салам (мислех дори да взема от онзи, дето е за кучета – оказа се, че той бил по-скъп от “човешкия”и се отказах; куче да бях в тая държава, мама му стара – да видиш живот тогаз...).

На работа имах решение за оцеляването си, защото там всеки път минаваме и си вземаме от една голяма кутия неограничен брой разни бисквитки. Човек като си направи кафенцето, да има и да предъвче нещо – безвъзмездно предлагани от управата на фирмата; така както кафето, млякото и захарта са безплатни и осигурени също от тях. По този начин приех, че на работа нямаше да чувствам острата нужда от храна. Не така обаче, както след прибирането си в празната квартира - първата ми мисъл с прекрачването на прага е да се зачудя какво най-много ми се яде и то точно в този момент. Щото аз може и да мизерувам като битие, но иначе си угаждам на червото в по-широк житейски план. На работа съм зает и мога да разсея чувството си на глад, докато в бърлогата на звяра – очите ми не се затварят, преди да съм си натъпкал търбуха. Но готов бях и на тази жертва – щом е в името на по-доброто и на прогреса като цяло. Чаках една заплата да ми дадат – добре че хората плащат точно и акуратно, та с нея натаманих близо $6000. Ние с Женя имаме две различни банкови карти, но сметката ни от която теглим пари е обща и ако тя речеше да изтегли за някоя безсмислица каквато и сума да е било, нарушаваше се целия баланс и моите предварителни сметки потъваха в небитието. Казах й да не пипа парите, ако й се наложи да вземе на заем от някой приятел – в края на краищата, тя там си е “у дома”, с всички нейни дружки и приятели под ръка, докато аз тук съм като едно куцо и самотно псе (а вече и гладно, както се разбра)...

В денят, когато изтеглих парите за колата, в сметката имаше останали цифром и словом 1 долар и 94 цента! Това бяха пари, които от автомат не можеха да се изтеглят, защото той пуска минимум една банкнота от $10, но като отидох в супермаркета, с тях спокойно си купих два преоценени хляба и някаква евтина скумрия – по-отвратителна и от копърката даже. Очертаваха ми се няколко дни на здравословно “диетично разтоварване”, но изразено на по-прост жаргон, това си беше чист вълчи глад, след продължителна и тежка снежна зима...

Вземам парите най-после - преброих ги няколко пъти с надеждата, че са повече (но не бяха) и тичам след 3-4 дни обратно при студента да си взема стоката. Бихме ръката, направихме пазарлъка и всеки пое по пътя си – аз минах по най-кратките шосета, за да не горя излишно и малкото бензин останал в резервоара; стигнах улицата, оставих “новата” кола пред нас и потънах в овчи мисли за близкото ни бъдеще. Пари за ядене няма; пари и за бензин няма, с който да ходя на работа и да печеля; да оставим настрана масрафите за предстоящият ми транс-континентален траверс до Аделаида и обратно. Мислех, а нямах мозъчна дейност; исках да рева, но очите ми бяха пресъхнали като стафиди (а понеже са черни – значи като сушени маслини, ако това е по-вярно с оригинала)...

Докато в рейса имаше малко бензин, ходех с него на работа. Като му пресъхна “вимето” - прехвърлих се на колата, която и без друго не беше много пълна. Независимо от всичко, де с малко повечко зор, де с малко повечко бисквитки вместо хляб - и този трап беше прескочен, оцеляването стана факт и спокойно дочаках следващото плащане от завода.

С Женя се разбрахме да изчакаме малко с пътуването, за да посъбера пак малко пари, а и да започне ваканцията на Нени около средата или края на Септември. Той трябва да си завърши успешно учебния срок, а тук вече ще го местим в съвсем ново училище. Така предстоящото пътуване беше насрочено за една от идните съботи – ще работя сутринта до 12:00 и тръгвам към Аделаида. Следващата седмица ми беше дадена под формата на неплатена отпуска, а по-следващият понеделник също няма да е работен ден, тъй като се пада почивен заради компенсациите от надработените предишните седмици часове. Измислил съм го вече аз – сега остава само с моя план да се съгласи и Всевишния, че да ми дава късмет и за осъществяването му...

След като покупката на колата стана факт, започвам да мисля и за преместването ми от тази дупка, защото е немислимо да доведа Женя и Нени тук в тая кочина. Аз често минавам покрай една агенция за недвижими имоти, които също се занимават и с настаняване по квартири. Имат апартаменти, къщи и всякакъв вид жилища за временно пребиваване. Искам да вземем нещо малко по-голямо и модерно, от това което имаме в Аделаида. То не че ни е лошо там, но все пак като се има предвид и порасналото ни жизнено равнище - прилича му да скочим с едно стъпало нагоре. Женя иска къща, ама аз не си падам много по дворове, събиране на листа и косене на трева – каква трева ма, нали имам алергия?! Аз даже си имам и докторско предписание - от селскостопански бригади чак са ме освобождавали хората едно време поради това ми заболяване, та сега ли ще се завра в треволяците на края на света. Апартаментът – чиста работа. Влизаш вътре културно и цивилизовано като модерен човек, мокетът ти застлан под трандафорите, стъпваш внимателно и на пръсти - а не да газиш калта из двора, да стъпаш и да се лизгаш по курешките на кокошките. Та аз с такива мисли съм подхранен и най-вероятно ще се насоча в такива посоки. Женя като дойде тука, нека си търси къща да й слугува – аз нямам време да се разправям с подобни снобски мераци. Аз съм аристократ – в апартамент съм се родил, там на балкона съм израсъл и на таквоз съм си свикнал – къщите не са за мене и буржоазните ми предразсъдъци...

Та така си се нижат дните, без да стават кой знае какви промени около мене. Разбрах кога със точност ще пътувам, ама преди това ще гледам и това писмо да ви изпратя, че като се установим тука да имам с какво да започна новото ни летоброене. Разбрах от Отдела за социалните помощи, че имам право на допълнителни средства за това ми пътуване. Тъй като съм намерил работа и то е свързано със събиране на семейството заедно, Социалните служби отново ще ми отпуснат ваучери за бензин, понеже ще пътувам с кола. Ама много добри тези хора от тоя отдел – не стига всичко това, ами имаме право и на някакви други еднократни финансови инжекции, които да покрият преместването на багажа ни от Аделаида, жилищни нужди за първите 3 месеца и т.н. Това специално, може и да съм ви го писал вече, но ще прощавате ако е станало някакво неволно повторение. Как да не гласува човек за тях, че пак да ги преизберат – само дето всичките тези средства се трупат на гърба на нещастния данъкоплатец. Но нали на нас ни е добре така и е само в наш интерес - молим средностатистическият австралиец да си гледа работата и да не се меси на важните държавни дела, ако обича (please)...

Така в една агенция намерих едно апартаментче и поисках да го видя. Казаха ми да отида на адреса, да се запозная с обстановката и ако всичко отговаря на изискванията и очакванията ми, ще дадат ключа да го разгледам и от вътре. И един ден след работа отидох действително да разгледам мястото. Още от влизането в двора нещо ме грабна. Мене нали ме знаете, че като ме награби нещо или някоя – отърване няма! Ами то красива работа бе – три малки кооперацийки (блокчета да ги наречем), построени в един общ двор, целия засят с палми и разни други тропически насаждения. Постройките са на три етажа, като приземните са все гаражни помещения - жилищата са всъщност на втория и третия етаж. Едното блокче е малко по-дълго и то е с три входа, докато другите са по-малки и имат само по един или два. Малко по-навътре има тенис-корт, а в непосредствена близост до него е басейнът, общ за всички живущи. Веднага си представих Неничко, колко много ще се зарадва на всичко това и как за него няма да има по-добро място от това в басейна – той там може и да си живее, ако не беше проблемът с изхранването му. Ще трябва да тича за филиите с масло до горе и пак да слиза във водата...

Не съм губил повече време със самото място – ориентирах се за отстоянието до работата, намерих училището което е само през улицата и въобще камбанките ми в главата отново задрънкаха в мажорните си и приповдигнати акорди. Веднага се обадих на девойчето от агенцията (е, то беше къде моя възраст, ама я наричам така нежно, за да й се повдигат акциите – не че от това с нещо щеше да ни зависи наема, аз просто съм си такъв...); викам й – “Ако и вътре изглежда така привлекателно като тебе самата и разбира се отвън, с тези палми и басейни, направо вземам апартамента без да го гледам!” Но все пак, процедурата е да се отиде на място в агенцията, да се вземат ключовете срещу депозирана някаква сума или документ за самоличност, пак да се отиде обратно до квартирата и чак тогава да стане огледа. Тука много държат на правилните процедури и за всяко тяхно действие има нормативни закони и правила, които трябва да се спазват. Карай, изпълнихме и тази инструкция – точно както е по формуляра, дето им висеше на стената; да не би случайно да се забрави някоя подточка. “А с кой крак, питам – да прекрача прага като влизам: с левия или с десния, защото такова нареждане на прочетох?” А котараците се кикотят вътре и си правят майтап с моята особа – зер техните заплатки ще изплащам от подире, като започна да давам по $145 седмично; за това им е весело на кикиморите, ама то и от това отърване няма – на улицата не може да се живее...

Разбрахме се и от коя дата ще се нанасям – и тук без масрафи не се размина. Гадинките искат два наема в аванс плюс други четири, нещо като депозит. Всеки път се предплаща за две седмици напред, а депозита служи в случай на някакви повреди, нанесени на жилището непосредствено преди напускането му - да теглят от там за евентуален ремонт. Не можеш да оставиш след себе си погром – паричките ти заминават, ако не пазиш и стопанисваш достатъчно добре... Хайде, олеквам с още 4 x $145 + 2 x $145 = $870 - не съботите, ами и в неделите да ходя да блъскам, пак няма излизане от батака!

В същото време трябваше да предупредя моя хазаин Джон, че след няколко седмици се изнасям – да дава обява и да си търси друг наемател за миризливата дупка. Още малко ми трябваше и да не издържа на смрадта и гнилочта в тази порутена барака. Обща кухня на етажа, обща баня и клозет – абе такава мизерия и в казармата не е имало, ама нали беше евтино, затварям си очите; а пък и временно – ще изкарам още малко... Един хърка - стените тънки и се чува в съседната къща чак; друг пърди и се оригва; трети се секне и храчи сутрин като туберколозник – долна работа, тъжна картинка. Цялата къща беше пълна с разни бродяги и самотници – денонощно влизат-излизат, като вертеп. Ама то и никой не ми е виновен, че баш тука се забих – впоследствие, като споменах на един колега къде живея, оказа се че това е най-отявления и известен квартал на всички градски проститутки, педерасти и наркомани взети заедно! По улиците се въргалят хвърлени и разпилени спринцовки; кой пък се напил вечерта – повърнал си в скута и там осъмнал, където паднал. Абе тя не е за разправяне, но добре че му идва краят и се махам от там – а се опасявам да не хвана и някой СПИН. После върви обяснявай на Женя, че е само от чистия въздух, дето съм го дишал (а като знам и тя как “безрезервно” и безкористно ми “вярва” – подозренията от мене нямаше да бъдат свалени и дори когато нощем дремя до задника й; защото всъщност аз само тогава съм извън съмнения...).

От всички тези разкази, не остана много време да спомена нищо за работата си. А на практика това е единственото нещо, което върша със сигурност и си знам урока от вчера – всичко друго е под въпрос, неяснотите дебнат от дълбините на неизвестното бъдеще, което само трябва да изчакаме, за да видим какво пък то ще ни поднесе. Преместването ми от този коптор на другото място, ще предизвика и други малки неудобства – тук с мене нямам никакви завивки, чаршафи, възглавници и прочие удобства на 20-я век. Новата квартира е много чиста и уютна, но не е обзаведена с нищо друго, освен с печка и фурна за готвене. Леглата, хладилникът и другите покъщнини тепърва има да пристигат с багажа от Аделаида, а аз няколкото вечери преди заминаването ми ще трябва да ги излежа на пода. Не знам как е по затворите, но си спомням че преди години още в казармата, по стечения на обстоятелствата попаднах за една нощ в гарнизонния арест. Рендосвах голите дъски на един нар до сутринта, само по един шинел и тогава не умрях – предполагам, че тук положението ще бъде малко по-комфортно, защото на разположение имам един хол 3 м широк x 5 м дълъг и освен че ще ми е доста обширно и просторно, циментения под отдолу е покрит с мокет, така че страшно няма...

След няколко дена ще освободя настоящата бърлога и се местя оттатък в апартамента. Нямам много багаж, освен ризите и дрехите, които вече са и без друго за пране. Ще сгъна няколко “на топка” вместо възглавница, а с онова синьото габардинено сако ще се завивам през хладните самотни нощи... А после – е, ами после нали идва подкреплението; все с нещо ще трябва да ми се подобри жизненото равнище и да се повиши общият стандарт на съществувание...

Като ви целувам най-горещо и прегръщам най-сърдечно, опитвам се да ви предам ентусиазма, който ме е обзел напоследък и искам да ви уверя, че докато почнете да четете това писмо (ако изобщо то стигне до вас...), особено до прочитането на последните редове, аз отдавна ще лежа на легло и ще се завивам с одеало, а няма да спя като ратай и да живея като пещерен човек или отшелник... Така че не се бойте – аз съм от “твърдо сварените” и такива малки препятствия не ме събарят. Вие само бъдете живи и здрави, както и много спокойни за нас – каквото има да става, то тепърва предстои...

Ангел, Brisbane – QUEENSLAND