Здравейте отново майко, татко, бабо и наши приятели,

05.10.1994 – Вече става трети ден, откакто всички сме тук, в Бризбън - оправяме багажа, покъщнината и т.н. в новия апартамент. Но за да стигна до този прекрасен момент, отново ще започна разказа си от деня, в който тръгнах за Аделаида - по-миналата събота, на 24 Септември. На последните няколко работни седмици няма да се спирам с подробности – това беше просто един период от време, необходим за набиране на средства не само за съществуването ни за момента, ами и за предстоящото съвсем наскоро пътуване и съответно преместване, който освен всичко друго, мина и в трупане на рутина и опит. За седмичният си режим и график на работа вече ви казах – той по нищо не се отличаваше от предишните. Съботно-неделните почивни дни оползотворявах в разходки, опознавах близките райони и общо взето убивах времето, докато не настъпи въпросния ден за голямото пътуване…

Разбира се междувременно освободих онази хралупа, която обитавах наред с останалите катерици и язовци, за да се нанеса в предварително наетият от мене апартамент буквално дни преди да отпътувам за Аделаида. Всъщност аз имах само няколко парцала, така че не съм изпитвал ужасите, които води след себе си едно пренасяне – не знам защо, но аз винаги го оприличавам на малка гражданска война. В един от петъците дори успях да отида и на гости – мой колега ме покани на вечеря у тях и си изкарахме много весело с жена му и малката им дъщеричка.

До новата квартира отначало отидох с рейса. Там бях натъпкал всичкият си инвентар. Качих до апартамента каквото беше за там, останалото остана на склад във фургона, заключих го в гаража и с това експлоатацията му приключи. После с най-различни транспортни средства (но в повечето време пешком) се добрах обратно до старата квартира, където ме чакаше “новата” кола. От този ден, в който официално й седнах в седалката и започнах да я карам, не съм слизал от нея. Прибрах се окончателно в апартамента и животът ми започна да тече малко по-чисто и цивилизовано – вече на мокет, а не на скърцащ дъсчен под, полуизяден от термитите.

От новото място до работата ми разстоянието не е много – като километри не съм го засичал, но ми отнема десетина минути с колата. Около нас намерих касапи, зарзаватчии и други жизнено важни и животоспасяващи магазини, така че откъм продоволствията и снабдяването няма да имаме проблеми.

Връщайки се отново на въпросната събота, продължавам със започнатият си вече разказ. Веднага след като приключих работа на обяд, точно в 12:00 потеглих с новата кола, 150 литра бензин в същите пластмасови туби, с които пристигнах в Бризбън и десетина сандвича за из път (айдее-е-е, и тук сандвичи...), както и един термос с кафе. Последното естествено си го направих от “общинското”, което ни раздават безплатно на работа – малко преди да тръгна. Аз очаквах да пътувам около два дни, за колкото всъщност дойдох с микробуса. Но новата кола надмина очакванията ми за път, скорост и време. На практика аз първите два часа от пътуването ги загубих само в излизане от града. То бяха задръствания, то бяха чудесии. Като за капак на всичко, завода се намира точно откъм противоположната страна на посоката, която трябваше да поема за надолу. Така се наложи да мина през целия град, докато се добера до шосето, по което пристигнах преди вече месец и нещо.

Денят беше разкошен по всичките си показатели – пролетта осезателно напираше със значително по-топлото си време и заличаваше всякакви хладни спомени от зимата. Когато тръгнах в Бризбън беше 30°C (докато в Аделаида само 13°C...) и ако не беше климатичната инсталация в колата, пътуването ми щеше да е кошмарно. Когато най-после се измъкнах от градския трафик и стъпих на по-обезлюдените шосета, започнах да се движа в разумния максимум за скорост (130-140 км/ч), които на много пъти превишавах съвсем неусетно (независимо че разрешения лимит е 100-110 км/ч). Така напреднах значително и стопих голяма част от разстоянието. Карах до 24:00 среднощ, но до това време вече и много се уморих от взиране в тъмнината за кенгура - дръпнах малко облегалката назад и рекох да поспя в една отбивка край пътя. Събудих се обаче от студ в 02:30 - беше едва 4°C (не съм го измервал с уреди, но прогнозата на времето и температурите в момента постоянно се съобщават по радиото , та от там зная). Скочих на педалите и отново пропътувах някакво разстояние до около 05:45. В тъмнината на нощта и от високата скорост околната среда се слива и чувството е, че летиш в един безкрайно дълъг, непрогледен тунел, сляпо следвайки очертанията на светлинните снопове от фаровете. Точно по това време вече започна да се развиделява и аз пак полегнах до 06:30. Този път спирката се наложи принудително, за да избегна преките лъчи на ослепителното слънце, което баш тогава беше намерило за най-удобно да ми се набива в очите. Полето е равно, баири наоколо няма със стотици километри в околовръст, че да правят сянка и когато огненото кълбо започне да се надига изпод хоризонта, лъчите му попадаха точно в зениците ми и никакви тъмни очила не можеха да помогнат против заслепяването. Такова чудо по пътищата на Европа аз не бях изпитвал до сега, но тук това се оказа сериозен проблем и от гледна точка за сигурността на движението. Нито път личи отпред, ни коли се виждат че изскачат от нищото - въобще изедин път се създаде много опасна ситуация, от която аз се стреснах не на шега и предпочетох да изчакам, докато слънцето се качи малко по-нависоко и си смени ъгъла на греене. За това кратко време от няма и един час, успях да предремя още малко в комфорта и уюта на вече затоплената от ранните слънчеви лъчи кола. И от тогава като опънах отново по равното като конец шосе – в 14:30 вече си бях у нас в Аделаида. От сметките ми излезе, че цялото разстояние от грубо 2200 км го бях прегазил за общо 26-27 часа. Ако махна няколкото часа почивки за спане и оставя само същинското време за движение идва по-малко, но нали пък е невъзможно денонощно да съм зад волана. По пътя нямах никакви проблеми - дори и масло в двигателя не съм доливал, докато с рейса изгорих една туба от 4 литра за почти същите километри. С пристигането си в къщи хапнах набързо, изкъпах се и веднага излязохме.

Първо отидохме у Мони и Боряна. Там пък заварихме други наши приятели. После всички заедно минахме през Българския клуб, след което финиширахме у Валери и Даниела - естествено с осъмване на софрата. От торбичката със сандвичи, които си бях приготвил уж да ям по време на пътуването, бях употребил само един или два – останалите си ги изядох впоследствие. Изглежда се бях надценил малко с приготовлението им от Бризбън, но не смеех да тръгвам на такова дълго пътешествие без достатъчно запаси от храна и вода – всичко става по пътя.

На другия ден имахме много тичане по разни инстанции, където трябваше да се обадя че съм намерил работа, да ни отчислят от техните списъци и хиляди други формалности; част от багажа стягахме и пр. Женя беше приготвила повечето от нещата и организирала докерите за преместването на мебелите и по-едрите неща; за нас остана да се занимаваме с дреболиите. Всичките ни вечерите плътно бяха изпълнени с гости и моабети – приятелите с нетърпение искаха да ме видят и да разкажа за работата си и за самия Бризбън. В срядата чествахме рождения ден на Женя, както и официалното ни изпращане. Същия ден дойдоха от агенцията да ни натоварят багажа и апартамента остана почти празен, с изключение на няколкото налични парцала, които в последния момент трябваше да облечем за пътуването ни назад и 2-3 кашона с най-разнообразни боклуци, с които ни беше свидно да се разделим. Мястото в колата беше ограничено, защото независимо че тя има багажник, подобно на всички нормални коли, предвид на полуспортният си вид, последният е малко по-малък от този на Трабанта и не можеше да побере неимоверно много стока, както на нас ни се искаше…

В четвъртък вкарах новата си кола в сервиза, за да й сменят маншоните на предните полуоски - удоволствието отсече $80 във вид на труд плюс $30 за самите гумени маншони. Както и да е – сега вече всичко е добре. Бяха се разкъсали и двата, вероятно им е дошло времето – все пак това са години наред експлоатация, хиляди пропътувани километри и т.н. Все по нещо може да се случи и на най-здравите автомобили.

Така в тичане, гости и моабети, изпращания и сбогувания с близки и приятели изтече седмицата. В петък предадохме ключовете и квартирата на хазаина, само преспахме и в събота рано сутринта поехме за Бризбън. Отново на площадката пред блока се събраха почти всички наши приятели, които по най-спонтанен и неорганизиран начин бяха дошли да си вземат последно сбогом с нас. Обещахме си взаимно да не се забравяме, да си поддържаме връзките и занапред, да се обаждаме, пишем и т.н. Колко от всичко това ще бъде възможно тепърва имаме да разберем. Зад нас оставихме едни прекрасни приятели и хилядите общи спомени в иначе скучната и захлупена Аделаида. Независимо от всичко, по-спокойният и тих град ни даде възможности да се огледаме, да се ослушаме и окопитим след драстичното ни изселване от Родината, което беше първото и най-долно стъпало, на което бяхме застанали с по едни крак – така, както човек едвам се добира до стъпалото на претъпкания автобус, висейки с половината си тяло навън, здраво вкопчен в нечий шлифер или рамо на стоящият по-горе и по-навътре пред него, но знаейки че се прибира у дома си… На всички ни беше много, мъчно – правехме поредната си стъпка към неизвестното, единствено осланящи се на мечти и надежди, водени от изконната си вяра в Бог...

Тук в Бризбън пристигнахме на другия ден - в неделя към 15:00. Разходката ни “поскъпна” с допълнителни $158 глоба, естествено за превишена скорост, която трябва да платя в триседмичен срок (къде ме засякоха насред пустинята тези тиквеници?! - и то само за някакви си 136 км/ч при разрешени 110 км/ч, да не говорим че в 07:00 “посред нощ”, ама нейсе – ще плащаме). Тъй като целия ни багаж се очакваше да пристигне с камион чак във вторник, двете вечери до тогава отново спахме на пода – този път целокупно. Аз имах опит в това и не ми правеше впечатление, но не мисля че на Нени и особено на Женя й хареса алтернативата.

В понеделник (03.10.1994) аз не бях на работа и хукнахме да уреждаме формалностите – вече на новото място в Бризбън. Първото ни нещо беше да запишем Нени на училище – то е много близо до нас, на 10 минути пеша. Той е много доволен - вече е в трети клас и ученето му става малко по-сериозно отколкото беше до сега в Аделаида. Всеки ден имат плуване, което за него е от особена значимост. Аз от вчера поех задачите си на работа, а Женя подсигурява “тила” у нас. Днес вече успяхме всичко да подредим, остават ни само някои малки подробности – картините си да закачим по стените, нощни лампи да се включват и т.н., но това ще става постепенно през вечерното свободно време. Трябва едно бюро да купим на Нени, за да учи и да пише на него, както и една секцийка за телевизора. Като оформим всичко в приличен вид, ще направим много снимки и ще ви изпратим.

Сузукито и Нисана споделят долу огромния гараж; Нени си има своя детска стая, ние - спалня, а останалите помещения (дневна, хол и кухня) са в общ ансамбъл: на практика това е една огромно отворено пространство за всичко - готвене, гости или почивка. Нямам време още да се окъпя в басейна, но то сега не е и така горещо (поне не след 18:00, когато обикновено се прибирам от работа). Междувременно още в Аделаида получихме вашето 83-то писмо.

Очакваме много скоро в Австралия да пристигне майката на друга близка приятелка от Аделаида. Тя преди година си беше в България. Сега при нея ще дойде майка й и ако искате може да се срещнете с нея преди заминаването й. Ние няма да можем да се срещнем лично с нея, но все пак от тези хора можете да разберете много неща за Австралия, както и ценна информация за начините на посещение тук.

Имаме предварителна идея по Коледа и Нова Година да се срещнем с Мони и Боряна в Сидней у Валя и Сашо, но не знаем още как ще се развият събитията до тогава – все пак това са още 3 месеца. Други наши приятели пък се гласят да ни идват баш тогава на гости в Бризбън, но може би и те първо ще минат през Сидней, а тогава вече и заедно с нас ще се приберем насам. Това е само един много смел план-мечта, но дано успеем и да го реализираме. Та, такава е в общи линии обстановката около нас и за сега към днешната дата и час; естествено, ние пак ще пишем тези дни за всичко, което се случва в тази отдалечена точка на света. Аз исках само да наваксам пропуснатото от предишните дни, а и да не забравя да отбележа някоя важна подробност.

А-а, ето какво се сетих. Докато аз вече бях тук в Бризбън, в Аделаида са пристигнали станалите неотдавна на въпрос семейства от София и Троян. Женя е отделила доста време специално на вторите, защото първите се справят добре. Аз веднага се сетих за Петранка (беше състудентка на Ленчето и нейна съквартирантка, до колкото не ме лъжат спомените от това славно и далечно минало). Тя също се сети за нас, че сме се виждали из Института, а и после.

Мой колега от работа, на когото преди няколко седмици ходих на гости, ни даде един хладилник от баба му и голяма маса за хранене с шест стола. Жената я приели в дом за възрастни хора и вече тези вещи не й били нужни. Та те намериха много добро съхранение у нас – ще ги ползваме на първо време, докато решат да си ги приберат и чак тогава ние ще си купим точно каквото ни трябва.

07.10.1994 – Забравих да пиша, че на тръгване от Аделаида купихме един чисто нов комплект тефлонови тенджери и тигани - намалени от $220 на $145. Много са хубави и вече са в пълна употреба. Утре (събота) няма да съм на работа, защото компютърната система на завода е в ремонт. От вчера и днес вече и аз работя на компютър - справям се добре или поне на мене така ми се струва...

Онзи ден, точно преди да потеглим към Бризбън, както вече писах, пред нас дойдоха много наши приятели да ни изпратят. Един от тях ни снима с видеокамера, която си беше купил наскоро. Има запис и от прощалния моабет. Ако осъществим срещата си с тях в Сидней, какъвто е замисълът, а после да тръгнем заедно за насам, ще стане чуден филм, който ще ви изпратим. Дано всичко да се развива по план.

Тази вечер закачихме разните си картини по стените и така апартаментчето доста се поосвежи. Утре ще ходим да купим ученическо бюро на Нени и разни други изгъзици, като масички, лампиони и прочие салтанати. Ще използваме почивните дни да се поразходим и из града. Днес цял ден валя дъжд - дано се оправи за утре. Преди да тръгна за Аделаида пак избухнаха горските пожари, но мисля че ги овладяха вече. Голяма суша е нападнала тази година фермерите. Правителството отпуска парични помощи за семействата им - нещо като компенсация или “безработица”…

10.10.1994 – Днес, предвид че е понеделник, трудовата и учебна седмица започна отново. Напоследък работя на компютър и все по-дълбоко навлизам и овладявам компютърното проектиране и чертане. Вчера и онзи ден имахме опознаване на града, правихме си снимки, пазарувахме и т.н. Купихме на Нени бюро и две стъклени масички (само за красота – като интериор). На едната Женя тапоса някаква ваза, която аз бях намерил отдавна още по аделаидските сокаци, а на другата – един хубав лампион, подарък от хотела на моята много добра приятелка, Янка Шопова.

Май ще стане безпредметно да се обаждате на адреса в Горна Оряховица, защото жената пристига след две седмици и ще се разминат във въздуха с това писмо. Но пробвайте все пак. Женя днес е дала снимките и аз като взема заплатата вдруги ден, ще ги платим и ще ги вземем. Остава ни да купим една секция, която вече сме набелязали, но пак чакаме паричките и съботата, защото през останалите дни само се работи...

Вчера разходката ни включи и посещение на една огромна катедрала от ерата на 1910. Реконструкцията и реставрирането й продължава и сега, но в същото време има и черковна служба. Запалихме по една свещ, които там са безплатни (само срещу някакво доброволно и символично дарение). Катедралата естествено е католическа, на името на Св. Стефан – една от разликите, които открих спрямо нашенските източно-православни църкви беше, че вместо пред Исус Христос, свещите се палят в името на Дева Мария и под нейните статуи и икони. Независимо кой кого почита, Божията Майка или Синът й, уважението към вярата в случая е по-важна…

Тези дни и времето е чудно – 12°C нощем и 25°C през деня. В събота купихме предна гума за колелото на Нени, залепихме вътрешната, сложихме новия фар от колета на баба и дядо и сега сме с три! Постоянно чака да мръкне, за да излезе на площадката и да свети с тях. Той много се радва на такива неща.

Днес приключих със засичането разхода на гориво на новата кола от първото й голямо пътуване до Аделаида и обратно. Изгорила е точно 11 л/100 км, докато рейса за същото разстояние гореше 8.3 л/100 км. Но нали билетите за бързия влак са по-скъпи! А пък при цена от $0.57-$0.58 за литър бензин този разход е търпим и поносим – много скоро ще спра и да се замислям вече кое колко гори, защото всъщност това отдавна вече няма никакво значение; дали е много или малко, на нас колите са ни жизнено необходими и движението ни без тяхната помощ е немислимо. Тук в Бризбън цената на бензина е с около 10-15 цента на литър по-ниска, отколкото в Аделаида. Изглежда имат по-ниски държавни такси, заради които могат да си позволят да го продават по-евтино.

Вчера си купихме една огромна половина диня ($0.29 килото). Не бях ял диня от морето, когато едно време сме ходили с мотора (става въпрос за мотора с коша – от далечната 1969...). Снощи се обаждахме на някои от нашите приятели в Аделаида. Чухме се и с тези, с които ще ходим уж в Сидней. За сега проблеми няма, да видим как ще е нататък.

12.10.1994 – Пу нямам време за писане вече, но пак открадвам някоя и друга минута, за да ви държа съпричастни на всичко, което става наоколо. През тези дни нямахме много нови неща, заслужаващи внимание и споделяне, освен радостния факт, че от вчера ми е увеличена заплатата с 8%. Вчера си получих фиша за заработката от миналата седмица, заедно с една допълнителна сума със съответното увеличение, начислена от датата на започването ми. Това е много добър признак и аз просто няма как да не съм доволен. В последно време работя вече изцяло на компютъра. Утре екип от няколко души ще ходим на специален изпитателен полигон, за да тестваме спирачната система на новия автобус. Ролята ни в този тест ще бъде да товарим и разтоварваме чували с пясък и тегло 40 кг, които ще слагаме под и на седалките. Този товар ще имитира тежестта на хората (пасажерите), заедно със съответният им преносим багаж. Опитите ще се провеждат няколко пъти - с товар отпред, отзад, встрани и голямо прехвърляне на чували с пясък ще падне. Но това пък е един вид разнообразие, а в същото време часовникът ще си отброява “скъпите” минути на дневната надница. Хубаво е все пак, че съм по-якичък и добре сложен, та шефовете избраха и мене в числото на “експериментаторите”. Ако бях някой слабоват и слаботелесен щях да съм си в офиса, наравно с другите редови “военнослужещи”. Това много ми напомня казармените дни и ме връща в годините, в които бяхме готови и канали да копаем, и сняг да изриваме и да правим всичко каквото ни накарат, стига само да сме извън ръждясалият железен портал и оттатък порутената ограда на поделението. Чувството е неповторимо; вълнението – умопомрачаващо. Така ще премине утрешният ми ден, а може би и следващият (дай Боже да е така), ако имаме някакви проблеми или усложнения с въпросните изпитания.

Днес Женя взе снимките, които сме си правили през последните дни в Аделаида, Бризбън и помежду тях (по пътя). Тъй като до сега не съм установил загубване на видеокасета, ние отново ще сложим всичките снимки и писма в една специална кутия за касетки и ще я изпратим като такава (кой ще знае, че вътре има други неща...). Дано прескочи трапа и този път. От снощи съм започнал да ви записвам нови касетки за слушане, защото тук музиките по различните станции на радиото са доста по-различни от Аделаидските и като общо, значително по-хубави. Дано да ви харесат и те.

14.10.1994 - Пак съм аз, защото Ачо се върна снощи много уморен. Трябваше да купим дреболиите, за които ви писах. Снощи магазините в квартала работеха до 21:00. Валеше силен дъжд, имаше и буря, но под магазина (той е като ЦУМ) има голям закрит паркинг. Напазарувахме спокойно и се прибрахме в 20:30. Добре, че пиците ми бяха готови (приготвих ги през деня) - трябваше само да ги опека, че иначе двамата мъже щяха да ми изядат ушите от глад! В събота (утре) ще ходим да купуваме секцията, а тази вечер ще се опитаме да направим още една покупка, ако е рекъл Бог. Ще направим снимки на всичко, а като дойдат нашите приятели, те ще заснемат и филм у нас с видеокамерата. Това е по-новото за сега. Женя

15.10.1994 - Днес е събота – вече наближава вечерта и аз ще обобщя накратко случките от по-предните дни. Връщам се в деня, в който правихме спирачен тест на автобуса – нашето заводско изделие, с което ще се представяме на Панаира в Сидней. Работният ни ден започна в обичайния си ранен час – събрахме се всички от експериментаторската групичка, натоварихме чувалите с пясъка, качихме се и ние в рейса и потеглихме в неизвестна (поне за мене) посока. Доста попътувахме, което беше най-прекрасното време от целия ден, защото не правихме нищо друго, освен да се возим и да блеем през прозорците (аз нали ви казах – истинска казармена история). Отидохме на около 70 км извън Бризбън, където се намира най-голямата военно-въздушна база на Австралия (или поне една от тях, без да съм много сигурен; даже не знам дали в настоящият момент с този си подробен разказ не издавам и някоя държавна тайна – ха-ха-ха!). Там на една от страничните писти за излитане и кацане на военни самолети (изтребители и транспортни) провеждахме самите проби. В последния момент умишлено реших да не посочвам адреса базата, за да стане малко по-интересно на нещастните агентурни апаратчици, проверяващи настоящето ми писмо. Но в бившия “6-ти” и поредният настоящ “n”-ски отдел или пък в самото КГБ, не може да не го знаят - то е доста “известно” място... Влизането ни на тази така стратегическа територия се извърши при много умерени средства за сигурност (само срещу шофьорската книжка, като напълно достатъчен и легитимен документ за самоличност); нямаше кордони от гвардейци и патрули с каски и шмайзери, без излишни сигнални знаци и пр. измислици подобно на тези, които ги беше страх и от сянката им. Просто една най-обикновена бариера, някакъв портиер (дори не и въоръжен) – показахме си бележките от пропуска, които ни издадоха срещу съответните лични документи и влязохме. Постоянно излитаха и кацаха военни самолети и на този аеродрум, освен че беше голям припек, нивото на шума от свръхзвуковите им реактивни двигатели, многократно надхвърляше границите на разумните представи за тази величина. Отново съобразно изложените ми по-горе съображения не пиша марките и моделите на летящите крепости - но определено не бяха нито МИГ-6, нито МИГ-21 (и тук загадката с повишена трудност я оставям на “спец-службите” - отгатнете видът на изтребителите...; ха-ха-ха, нещастници такива алено-червени!...). Единствен отличителен белег и прилика с нашенските аероплани беше отровно зеленият им, маскировъчен цвят...

Та – пробите и експериментите ни започнаха още сутринта с пристигането в базата и завършиха чак вечерта в 19:30. Изморихме се повече от невъобразимият шум и вятъра, който ни брули на откритото поле през целия ден. Въпреки че беше ясно и слънчево, добре че с този нестихващ вятър поне не ни беше така горещо. Аз поизгорях даже малко на слънцето, защото работихме голи, но навреме се облякох и спасих кожата си от по-нататъшни увреждания. За всичкото това време имаше нужда само от едно цялостно разтоварване и натоварване на автобуса с пясъчните чували. През повечето часове на безкрайно дългия ден, ние шерпите само зяпахме пробите отстрани и от време на време се возихме вътре. Най-тежкият режим на спиране естествено е с пълния му товар – при скорост от 100 км/ч, автобусът трябва да спре в 95-метрова полоса и да не излиза извън границите на широчината й от 3.70 м. Не съм очаквал, че един няколкотонен рейс може да се пързаля със 100 км/ч като шейна по лед, и то в разстояние от 100 м. Гледката отстрани е внушителна, особено когато почнат да пушат и гумите - последните между другото, вече са за смяна, защото се изтриха по време на пробите. Пистата почерня от дирите им. Това определено щеше да бъде много вълнуващо зрелище за нашия малък Неничко, но не мисля че можех да го водя и него подире си. Така или иначе, ние прескочихме трапа, удовлетворявайки всички законни изисквания по безопасността и сигурността на движението, макар и с малко повече опити – правихме многократни протоколи за всеки отделен опит и режим на натоварване.

Междувременно, вече на прибиране към къщи вечерта, върху града връхлетя една страхотна тропическа буря и за няколко минути улиците се превърнаха в пълноводни реки. Дъжд, отдавна чакан от фермерите след тежката и продължителна суша, която са имали в продължение на месеци наред. Интересното обаче беше и друго, че канализацията работеше безупречно; нямаше нищо запушено и след няколко минути всичко се изтече надолу към морето и дори изсъхна. Нямаше и наводнени подлези, нито пък къщи - да не говорим за удавени... Сравнението го правя не случайно, след като научихме за злополучното наводнение в центъра на София и по-специално в подлезите, с фаталните случаи на дадени дори човешки жертви…

Следващите дни продължих заниманията си на компютъра, днес блъсках само до обяд (нали е събота), а в понеделник няма да съм на работа – ще ползвам компенсационният си ден, чийто часове съм надработил предните седмици. Тъкмо ще отидем с Женя до центъра на града по разните учреждения, защото имаме да движим и други служебни дейности. Онази вечер (снощи всъщност) се разхождахме и пазарувахме във вечерен Бризбън – красотата и величието му е невероятно. Направили сме и много снимки.

Днес следобеда ходихме да видим секцията на едни хора, които живеят доста далеч от нас, но понеже много ни хареса - ще я купим от тях. Струва само $150, а е почти нова - със стъклени вратички и полици, огледала отвътре, с място за телевизор и т.н. Същите хора пък утре имали друго ходене в посока към мястото където ние живеем, та ще ни я и докарат до нас с пикапа си – голям късмет извадихме. Оставили сме им $30 капаро - много симпатична млада двойка. В противен случай аз трябваше да ходя с моя нещастен рейс и на два пъти да пренасям стъкларията.

От там, след като се уговорихме с продавачите, вече отидохме по нашите семейни разходки. Ходихме до крайбрежието на морето - тези квартали са отдалечени и се намират доста извън централната градска част на Бризбън. И там си направихме няколко снимки. Аз напред таман се окъпах след продължителното ни шляене из града - Женя пържи картофи и шницели, бирата вече е умряла от студ в хладилника, а Нени гледа телевизия. Спирам за сега, с което се надявам че изчерпих всички въпроси до момента. Ще надпиша снимките и ще продължа утре.

17.10.1994 - Днес не бях на работа, та ходихме в центъра из разни учреждения за регистрирането на Женя. Сигурно от края на месеца тя ще започне курс за търсене на работа. Там ще има възможност да използва компютрите им, разни печатащи машини и устройства, ще води телефонни разговори с работодателите във и извън Бризбън, както и ще изпраща писма за работа – всичко това ще й бъде осигурено абсолютно безплатно, като безработна. От там ходихме по пазар и се прибрахме напред капнали от умора - Нени се занимава с домашните си, Женя готви вечерята, а аз пиша писмо, че с нищо друго не ми се занимава.

Напред взехме и готовите снимки, които си правихме онзи ден. Ще прибавим и тях към пратката. Вчера, както се бяхме уговорили, хората ни докараха секцията, а следобеда ни беше зает с подреждането и аранжирането й във вид приятен за гледане и удобен за ползване. Тази вечер пък ще си направим малко снимки и в домашната обстановка. Снощи с Нени за първи път се къпахме в нашия басейн, защото беше доста топло. Но днес времето захладя. А в момента в Аделаида се пържат на 33°C, докато миналата седмица там беше едва 13°C. При нас е само райските 24°C-25°C (за сега) – Божичко, добре че избягахме от там!...

Тази сутрин най-после отидох и на бръснар да ме подстрижат. Между $7 и $13 струва едно обикновено подстригване. От утре пак започвам да ходя редовно на работа. Чакаме само съботата и неделята, за да отидем някъде. Взето е вече важно решение: ако ме оставят по-дълго на работа, ще си купим видеокамера. Госпожата е много навита и идеята е изцяло нейна. Всъщност всички революционни и глобални проблеми се разрешават от нея – така и отговорността пада само върху нейните плещи, но който знае твърде много законите, би трябвало да може и отговорност да носи – нъл’ тъй ве! Та, по този начин, имайки собствена камера, ще можем да снимаме значително повече и да ви изпращаме по-често видеокасети. Но това е само план за сега - в близкото бъдеще ще видим дали ще се реализира или ще си остане само в торбата с несбъднатите ни мечти.

Снощи по телефона ни се обаждаха Валери и Даниела. Техния Сашо тръгва за България на 13 Ноември. Ще му дадем номера на телефона в Габрово – нека да ви се обади детето, а пък ако имате път към София, ще се видите някъде да ви разказва разни неща за Австралия. Не е удобно да го товарим с наши неща и подаръци за вас, за това ще ги изпратим в колет, но чак като наближи Нова Година. Той и без друго ще носи достатъчно много за техните роднини и близки – багажът му ще е ограничен.

19.10.1994 - След като сутринта говорихме по телефона с вас, тази вечер след работа бързам да драсна някой ред преди започването на филма по телевизията и да направя разбор на краткотрайният ни разговор. Първото и най-важно нещо е, че страшно много съжаляваме за скоропостижната загуба на скъпият ни чичо Мечо – шокирани сме от ужасната новина! Предайте нарочно нашите най-дълбоки съболезнования на леля Кинче и малката, пораснала вече Калина. Точно 9 години след трагичната гибел на Росен, той бавно и смирено гаснеше, прегърнал мъката по своя непрежалим син, която най-накрая го сломи. Почивай в мир, обични наш чичо Мечо!... Бог да го прости!...

Също с тревога научавам, че все още не сте получили онова наше писмо, в което е написан новият ни адрес, съдържащо много допълнителна (бих добавил най-прясната даже) информация около нас самите. Какво става там в тая държава – съвсем не ми е ясно. А пък сега, след като и толкова много снимки ще има в пратката, дали въобще ще получите това ми писмо - хептен не знам. Женя е проверявала вече в пощата за цената на препоръчаните писма, но те са извънредно много скъпи - $12 струва най-олекотеният вариант, какъвто вие изобщо не сте получавали откакто ние сме в Австралия. Това като обем и съответното тегло представлява горе-долу един или най-много два изписани листа от тетрадка. Всичко прибавено над тях ще струва още по-скъпо. Я си представете моите многотомни фермани, башка снимките и другите материали, които ви изпращаме. Невъзможно ни е да използваме услугите на тези обирджии от пощите. И този път ще опитаме да изпратим всичко в кутия от видеокасета, дано я прекараме успешно през граници и митници. Абе аз разбирам, ако пращам пари, дори лекарства или пък някакви други съблазнителни предмети – ще приема, че някоя долна и ниска душица ще се поддаде на изкушението и ще им посегне; добре – за такива негодяи има Господ, който да ги съди. Но да ми вземеш ти най-съкровеното, което имам и изпращам на нещастните си бедни и осиротели родители, под формата на една най-елементарна писмена изповед, с всеки ред от която се опитвам да ги зарадвам и да стопля премръзналите им от самота сърца и души – това вече е достойно за разстрел! И да – ТИ, именно ТИ, който в момента ми четеш мислите – послушай съвета ми и си направи лична услуга, за да смекчиш Божието възмездие! Направи си пикливите копия от всичко прочетено, прошнуровай го и прономеровай за пред висшестоящите ти себеподобни изчадия и коменданти; архивирай и ми го лепни към досието, но сложи обратно всичко в плика, както и което е било вътре и го препрати до когото е адресирано! С този акт вероятно е да посмекчиш вината си пред Бог, но никога пред мене – ще те линчувам ей, на кръст ще те разпъна! Всъщност, не! Прости ми – кръстът е за по-достойните люде; сам Исус отиде там, заради дяволските си слуги; за тебе имам друга изненада: ваната с киселината сярна или пък азотна…

Брей, че се ядосвам - само като се сетя… Връщам се обратно на темата - от работата ми напоследък няма нищо ново за отбелязване. Чакам да изтекат трите пробни месеца, при които условия все пак бях назначен, за да видя какво ще стане по-насетне. Вярно е, че хората ме харесват и ме уверяват, че ще си остана на работното място, но аз има чудното свойство да се съмнявам във всичко което изглежда и звучи хубаво – нека да се случи първо, пък тогава най-охотно ще си върна думите и съмненията назад. В къщи уж всичко си отиде по местата, но все още има какво да се побутне от тук-от там.

Безкрайно съм благодарен на оногова, който е пуснал (или изпуснал от контрол) второто ми писмо писано от Бризбън, в което се бях опитал съвсем вкратце да изразя най-искрените ми синовни благодарности към родителите си – за всичко което съм сега, за всичко на което са ме научили и възпитали в мен. Добре че поне това писмо сте получили. Предното също беше много хубаво, с описание на пътуването ми, с подготовката му, както и първите ми впечатления и сблъсъци с реалната работна среда. Но няма да се връщам назад - и него ще турим в графата “Планирани загуби” и туй то!...

21.10.1994 - Направо загубих интерес и желание да пиша писма, след като знам, че няма точно вие да си ги четете. А пък на непознати как да седна да пиша – какво да им кажа: колко съм радостен и щастлив, че ми крият, крадат или унищожават личната кореспонденция? Амчи аз тях съм ги отписал от списъка с живите, проклел съм ги от дъното на обезумялата си от гняв душа и просто нямам какво повече да прибавя към казаното до тук. Моята благородна идея беше, чрез редовете на тези писма да ви направя съпричастни на всичко, което се случва с мене и семейството ми, а на практика излиза че аз само пиша, похабявайки купища хартия, моливи и най-вече драгоценното си време, без да мога да изпитам насладата и удоволствието от това, че близките ми са ги прочели. Женя днес е взела пощенските тарифи, които можем да използваме при изпращане на колетите за Нова Година. Толкова съм отчаян, че просто не знам какво да ви пиша вече. Работя, добре сме…

Утре е събота и след работа следобеда ще ходим да гледаме разни къщи за продан - ей така, за обща култура. Нени е добре в училище - всеки ден решава задачи и в къщи. Вчера имахме за изчистване доста финансови проблеми– глоби, наеми, данъка на старата кола и т.н. От другата седмица ще започнем да купуваме по някоя дреболийка, за да ви изпратим нещо символично. За да избегнем Коледните задръствания по пощите, ще изпратим колета малко по-рано, но ще го обявим за Коледно-Новогодишен, макар и предварително получен. От сега нататък започвам да номерирам и снимките, които ви изпращаме. Тази събота и неделя ще довършим филма и другата седмица ще излязат още снимки, които ще прибавя към другите и чак тогава ще изпратя малкото колетче.

Онзи ден пак засичах разхода на гориво на новата кола, но в по-тежките градски условия на движение. Не мога да се отърва от тази мания, останала ми още от мотора, а впоследствие наследена и покрай Трабанта. Аз и на Луната да отида, мисленето ще си ми остане “земно”. Та, Нисана гори 9.5 л/100 км, което е добре за този режим. Сега обаче, понеже не се сещам да напиша за нищо друго, спирам до тук, че се и разстроих нещо като ме налегнаха черните мисли – обезателно ще продължа в някой от следващите дни…

23.10.1994 – Неделя е. Вчера и днес до обяд обиколяхме из града и околностите да гледаме най-различни къщи за продаване – и чисто нови видяхме, и на старо също; просто за информация и обща култура. Казано с езика на цифрите усреднената цена е около $150,000 за едно наистина удобно, широко и добре обзаведено жилище. Това ще е сигурно и сумата на заема, който един ден ще трябва да вземем от банката, когато му дойде времето. Съвсем случайно се свързахме и с едни други българи, новопристигнали тук само преди три седмици. Та с тях изкарахме следобеда в един чуден парк, с люлки за дечурлигата, огромни басейни за деца и възрастни, палми, зеленина, алеи, зоокът, сергии и т.н. Паркът се намира точно до реката, а през нея отсреща се виждат високите постройки и небостъргачи на ситито, което като цялостен фотографски сюжет и обстановка създава допълнителен, много приятен зрителен ефект. Направихме си и няколко снимки, но времето не беше достатъчно слънчево, а пък и филмът ми свърши баш по време на най-интересните моменти. Тези хора имат видеокамера и когато ходим с тях по такива места, ще пълним касетки с посетените от нас географски обекти.

Тези дни ще изпратя вече и пратката със снимките. Дано стигнат до вас във вида, в който сме ги опаковали. Продължавам да ви записвам една касетка от радиото, но като правило хубавите песни ги чувам все в колата, където не мога да ги запиша. Но все пак успявам да правя по една-две песни на ден. Касетката ще ви я изпратим сигурно с другото колетче, защото няма да стане готова за тази пратка.

25.10.1994 - Снощи успях да ви запиша пак няколко песни, като продължавам и тази вечер докато пиша писмото. Женя вчера беше на едно интервю във връзка със започване на някакъв курс за намиране на работа. Веднага са я приели и от другия понеделник тя също ще започне усилено търсене на нещо подходящо за нея. Днес вече официално ме зачислиха на компютърно място, което пък предизвика голямо разместване в отдела. Аз до сега бях малко “хвърчащ” от едно място на друго; от време на време и на чертожната дъска поработвах и т.н. Та цял следобед се занимавахме с местене на бюра, компютри и т.н. Дъската на която чертаех до скоро я сложихме в една друга стая и ако ми се наложи да я ползвам, ще ходя там. Днес като разказах на Женя за всичко това, тя каза, че й миришело на видеокамера, но да видим какво ще излезе от тези нейни усещания и “миризми”…

В събота с новия ми познат ще водим момчетата на автомобилна изложба за джипове, картинги и др. необикновени коли. Четвъртък по принцип ни е ден за пазаруване, защото всички магазини работят до 21:00. Преди да се прибера ще мина през пощата да ви изпратя пратката със снимките, както и писмото. Това ще бъде на 27 Октомври. Това е в общи линии обстановката около нас. Днес взехме и новите снимки и заедно с тях ви изпращаме всичко 55 броя снимки, които са си само за вас. Отделно от тях, за Ямбол сме нагласили други 37 фотографии, които ще ви помолим да препратите на техния адрес. Дано всичко да се получи както трябва.

26.10.1994 - Завършвам писмото си, за да го пусна утре. От днес вече съм официално зад компютър. Чертожната ми дъска е на друго място. Днес до обяд продължихме с разместване и подреждане на бюрата в отдела, като моето работно място се оформи много добре. От по-миналата седмица вече си имаме и телефон в къщи - (07) 357 6163. Кодът на Бризбън е “07”, подобно както на Аделаида беше “08”. Но бързам веднага да ви пиша да не се обаждате вие, защото това е страшно скъпо. Ние ще ви търсим сегиз-тогиз, когато имаме възможност за това...

Тези дни е топло – 25°C и слънчево. Неничко си легна, а Женя му чете приказки докато заспи. Той е добре. В събота се гласи да ходи с неговите другарчета да карат колелета в един парк с алеи. Ако ми стигнат грамовете ще сложа и един филм в пратката. Ако го няма обаче, значи не съм го сложил поради свръхтегло. Може да се наложи и някоя снимка да извадя. Ако стане така, ще ви ги изпратим със следващото писмо. А сега ви целуваме и прегръщаме всички! Ваши: Женя, Нени и Ангел…

П. С. Много поздрави на всички близки, приятели и роднини от нашият нов и слънчев град - BRISBANE…