Мили родители, роднини и близки приятели,

07.11.1994 - Днес е денят на Великата Октомврийска Социалистическа Революция (ВОСР), когато “най-великият” другар (товарищ) и отявлен сифилистик Ленин, каза “не” и “край” на гнета и експлоатацията на човек от човека. Много скоро ще се навършат цели 80 години, откакто прогресивното човечество му сърба попарата, която той и още шепа извратени сатрапи надробиха, та с това еба’а мамата на целия свят, а в частност и вероятно най-много – нашата, българската. Искрено се надявам да не дочакам тази черна кръгла годишнина – дано бъде забравена или най-добре забранена. С тези си въодушевени встъпителни слова, мехлем за нещастните и дребни душици на проверяващите това писмо, преминавам към нашите лични и семейни драми, които не би трябвало да интересуват никой друг, освен вас самите и тези, на които лично съм ги доверил. Нищо чудно един ден те да станат достояние и на повече хора от близкото ми обкръжение, но това ще бъде единствено по мое желание, с моята благословия и точно когато аз реша, че е дошло подходящото време за това. Което пък от своя страна веднага трябва да се подразбира, че хич не ми е приятно в настоящият момент някакви партийни функционери и лекета да ми се ровят из душевното пространство и да ми объркват такта на дишането.

Онзи ден (в четвъртък) най-после изпратихме благополучно колета до всички вас, само че за заблуда на противника го адресирах до Албенчето и Драго... И със същата си мисъл продължавам днес, 08.11.1994 – Архангелов ден, защото снощи, докато с умиление си спомнях за манифестациите по случай Великият Октомври в ранните мразовити дни на Ноември, започна филма по телевизията, който този път си бях нарочил да изгледам до самият му край. Обикновено аз заспивам много преди средата и уж чувам и слушам репликите, но не мисля че следя действието със затворените си и изморени от взиране в компютъра очи.

Та - решихме да изпратим колета до Драго, като прецених че техният адрес все още не е под наблюдение и тъпаците от онези тайни служби няма да се сетят за моя елементарен трик. Като пристигне той ще го вземе от пощата и ще ви го предаде, а пък за тази им безкористна услуга, ние ще останем задължени към всички тях. Не исках да намесвам други ятаци и да ги въвличам в тъмните си дела, но щом се налага – ще играем малко и не съвсем по правилата. Сметнах го уж за по-сигурно, та да видим – скоро ще разберем за резултатите...

Следващите дни обикаляхме като серсеми из магазините, търсейки видеокамера. Въпросът просто узря изведнъж, та за това първо хукнахме да гледаме новите марки и модели. Много обикаляхме, много търсихме и избора ни съвсем се затрудняваше от изобилието на най-различните модификации и разбира се, не на последно място – цените им! Ах, какви цени – майко мила, лошо да ти стане като гледаш 4-цифрените им номера, завършващи на много нули или деветки! Като видяхме че са ни слаби фишеците за редовните магазини, на края решихме да проверим из вестника и да видим какво се продава на втора употреба. Хайде нови два дни бродихме по сокаците на града да търсим адресите на продавачите, докато не намерихме най-доброто: една чисто нова и абсолютно неупотребявана видеокамера (просто “нежелан подарък” - така беше и описана в обявата). Аналогичният й модел в магазина струваше точно $2000, като над нея имаше доволно количество други; от хубави – по-хубави и от скъпи – още по-скъпи. А пък тази я спазарихме само за $1300 и останахме много доволни. Снощи даже ходихме да я вземем от човека и вече си е в къщи. Тази вечер тепърва ще я разучаваме, защото тя има толкова много функции, че трябва внимателно да четем упътването и да разберем точно кое за какво е. Марката на камерата е “Панасоник” – един от последните модели; много тъничка и лесна за боравене. Телеобектива е с увеличение от 15 пъти, работи с малки касетки, но не 8 мм, а предните модели – на 1/3 от нормалния размер. Взехме я с всички необходими придружителни кабели, аксесоари и специална чанта за тях. В най-скоро време ще я пробваме и ще изпратим касетката с първият наш видеофилм, собствено производство.

Днес ми изтече и тримесечният пробен срок на работа и окончателно се разбра, че ще ме оставят на постоянно работно място - отново със съвсем леко увеличение на заплатата, като такова “освежаване” или актуализиране на заработката ще има на всеки 6 месеца. Последното е предизвикано с цел поне малкото догонване на постоянно растящата инфлация. За последния период тя беше между 1% и 2%, с колкото ми беше повишена съответно и заплатата. Всички сме много щастливи от тези радостни факти в последно време и бързаме да ги споделим. Нени е добре и също много се радва на нашите успехи. С майка си съвместно ми подариха едни чудни къси гащи, ключодържател с надпис “NISSAN” за ключовете на колата, както и един освежител на въздуха в купето – понеже често се изпускам да си попръдвам на свобода и воля, та се опасявахме вследствие на това да не се разлепи тапицерията от тавана или пък да се набръчка арматурното табло; от време на време се налага освежаване и опресняване на вътрешния микроклимат, за да не се и задуша от силно токсичните миризми на боб, кисело зеле, чесън, лук или прокиснало вино...

Тези дни изведнъж стана много топло – температурите скочиха на 35°C и пак започнаха горските пожари по балканите и планините. Голямо бедствие настана - евакуират хората и те напускат къщите си, оставяйки ги на произвола на огнената стихия. Изобщо – положението е много лошо, но до нас тези трагедии не достигат. Много рано ни зачеса лятото тази година, а пък уж е още пролет.

Скоро ще се обадим по телефона да ви предупредим за пристигането на колета. Колите са добре, ние сме добре – аз работя, Женя започна да изпраща молби за работа, а Неничко учи и играе. От време на време се чуваме с нашите приятели в Аделаида. Чакаме Коледа, за да тръгваме към Сидней, живот и здраве. Това ще зависи и от отпуската ми по Нова Година, но се надявам да комбинираме нещо. Къпем се редовно в басейна, а Нени почти не излиза от там. Даже предпочита и да не яде!?, но да е вътре. После обаче като се качи горе при нас прегладнял и се превръща в едно малко, освирепяло от глад зверче и чак когато се наплюска до премала, му се възвръща настроението и желанието за живот въобще – същински бащичко!...

09.11.1994 - Тази вечер непрекъснато правим опити да се свържем по телефона с вас. Днес дойде вашето писмо № 85, което е второто изпратено от вас на Бризбънският ни адрес - с тази разлика само, че ние още първото не сме получили. Предполагаме и само гадаем, че именно в него са повечето от подробностите, защото от полученото много неща не ни стават ясни. Това разминаване на пощи, писма и информация просто ме влудява, но нищо не можем да направим. Ще се нагаждаме според обстановката.

Получихме снимката “Дядо и внуче” както и лепенката “BG” от леля Ани, за което сърдечно й благодарим. Веднага ще отида да си я залепя на колата, за да знаят тъпите австралийци кой от къде е в тази държава.

10.11.1994 - Сядам пак да пиша за собствено успокоение и да ми е чиста съвестта, въпреки да знам вече, че нищо от това няма да получите. Не мога само да преценя от разстояние: това мярка за неотклонение ли е спрямо мене, някаква тъпа и злощастна случайност или пък просто израз на нечия злоба и завист. Знам само, че явлението никак не е случайно, а преднамерено и много добре подготвено. Снощи Женя разговаря с вас - аз бях заспал и в просъница чух, че нищо още не сте получили и това ме натъжи, но в същото време в мен възбуди лавина от дива ярост и злоба! Проклел съм най-тежко онзи, който е разпоредил и другият, който пък му изпълнява идиотската заповед за този методичен морален тормоз спрямо всички нас. Понеже сме доста далече и клетвите ми вървят относително бавно, но който и да е, където и да е, ако ще и на оня свят да отиде, нека знае че няма да се отърве от тях. Бакала много хубаво викаше преди: “На такива хора само трябва да им се подпишеш с автомата на гърбовете и толкоз!”, а аз се правех на хуманен и не му вярвах. Е, елате сега да ми видите хуманността до къде ще стигне...

Женя тази вечер писа две писма – до управителите на Ямболската поща и до началника на Международния пощенски отдел в София. Аз предварително знам резултата какъв ще бъде, но... Лудост ме обзема само като знам с колко желание, старание, емоции и т.н. съм писал особено последните си писма; колко вечери си напрягах очите, за да стоят отворени до късно – всичкото с най-чистосърдечната си цел по някакъв начин да ви доставя, макар и малко удоволствие от четенето им, както и да внеса известно успокоение за нас и нашия живот тук. Това е единственото, което можем да направим на този етап за вас – все още нищо друго не ни е нито по силите, нито по възможностите.

От 22 Ноември вече ставаме австралийци, макар за сега това да e малко “неофициално”. Имам предвид, че след тази дата (когато се навършват точно 2 години от пристигането ни в Австралия) ние автоматично придобиваме правата и задълженията като австралийски граждани, но трябва да подадем официални молби за приемане на поданството. По някое време по-нататък ще има и някаква тържествена церемония за връчване на грамоти и документи, но за сега тези формалности са оставени за близкото бъдеще.

Днес най-после пристигна и дългото ви писмо № 84, писано близо два месеца докато не сте знаели новият ни адрес. Не знам как онзи ден пристигна следващото, а пък това се е бавило повече, но радостта ни е голяма, че все пак кореспонденцията се изравни. Като първи препоръки мога само да кажа на Цецо, да си сяда на гъза и да учи английски, а на Румен - да тича в Белград и там в посолството да подава документи, точно по начина по който постъпихме ние. Това е единственият ми разумен съвет, който открито мога да дам на всеки един, желаещ легално да пристигне тук – всичко останало и всякакви други начини с екскурзии, като фермери, овчари и пр. щуротии са абсолютно наивни да се помислят и граничи с глупостта. Най-трудно се емигрира в Австралия, защото тук е раят на земята, като не забравям и небесния. Такава социална политика, помощ и изобщо начин на живот ги има описани само в книгите и - от това идва и причината за трудния достъп до всичко това и всеки друг начин, различен от традиционният е абсурден.

Ние чакаме час по-скоро да станем австралийски поданици, за да започнем да действаме за вас – поне вие да дойдете тук, а на гости ли ще е, за постоянно ли – ще видим по-нататък. Сашко (синът на Валери и Даниела от Аделаида), ще лети за България на 15 Ноември и ще остане там при баби и дядовци за срок от три месеца; малко в София, после за малко в Пловдив и т.н. Дал съм му адреса и телефона в Габрово – ако има възможност да ви се обади. А ако и на вас се отдаде удобна сгода за ходене до София, също можете да го потърсите и евентуално да се видите.

Нашите успехи напоследък са значителни - съжаляваме само, че вие не можете да станете съпричастни на емоциите, които постоянно ни съпътстват. Автобусната катастрофа тук, за която се е чуло дори и в далечна България, наистина беше страшна, с много малко оцелели хора. Те са пътували от околните селища и са отивали на пазар в Бризбън. Нещастието е станало изведнъж – рейса губи управление и се преобръща. При скорост от 110 км/ч трагедията е неописуема. После на снимки във вестника показаха катастрофиралия автобус и акцентираха върху факта, че е липсвала цяла щанга от задното му окачване. С подобни дефекти са открили още няколко такива автобуса и сега всички ще минават на задължителен технически преглед. Единственият положителен факт от цялото нелепо нещастие е, че автобусът не е произведен в нашата фирма, а от конкурентите ни. При нас веднага започнаха изявления, критики и коментари по повод случилото се, но на общо събрание на завода директорите забраниха всякакви приказки и анализи от наша страна във връзка с катастрофата. Нямахме право на обществени изяви, интервюта по медиите и въобще бяхме заставени да си затваряме големите усти и много-много да не плямпаме излишно. Което всъщност беше един разумен и колегиален подход спрямо фирмата-производител, независимо че беше наш конкурент. Тепърва имаха да се изясняват причини, следствия, да се водят мъчителни дела, полицейски разпити, протоколи и т.н. – най-малко беше наше право да внасяме допълнителни и некомпетентни елементи срещу която и да е от замесените страни.

Много се радвам, че сте се срещнали с Петър Мечев. Сега като му пиша името, та пак ми дойде на ума за нашия чичо Мечо. Горкият, не можа да прежали загубата на детето си! Колко жалко, какъв злощастен край – милата леля Кинче, не й завиждам на тежката участ…

Аз въртя-суча и все около загубените писма ми е ума. Вие сигурно така и не знаете, че имаме още една кола. Ако не ни получите снимките, няма и как да я видите. А ако и колета пък не се получи – просто няма да изпращаме нищо повече. Ще се обаждаме по телефона и това ще ни бъде единствената връзка помежду. В случай обаче, че всичко това все пак не е нечия милиционерска мярка, а просто някой нещастник е решил да търси пари в писмата ми и после ги изхвърля на боклука, длъжен съм да му/й кажа, че аз каквото успях го прекарах “под носовете им”, преди да се усетят. Пари няма да намерят в тези писма, защото те отдавна вече стоят в специална банка и страшни лихви трупат там! За това нека оставят писмата и снимките ни на мира. А пеещи картички пък изобщо да не търсят – те са много силно радиоактивно заразени, носители са на AIDS (СПИН) и на още по-страшни болести – австралийска дизентерийна малария, както и малоазиатски грип, който при 98.7% от случаите завършва в страшна 42-градусова треска и невероятни мъки, докато най-после настъпи избавлението с клиничната смърт! Агонията трае около 21 дни, поразява главно недобросъвестни пощенски служители или случайни посегатели над личната кореспонденция и никакво разкаяние няма да им помогне през този период. Специално обучени бацили има за 6-то управление (бивше), за сегашното 7-мо, както и всяко следващо, но това ще бъде предмет на някоя от предстоящите глави в своеобразният ми труд...

Тази вечер направихме едно голямо пазаруване за три седмици напред. Хубаво, че се е уредил въпроса с къщата в Искра. А как пък сте разбрали да ми изпратите лепенката за колата “BG”, след като не са се получили писмата ми, в които аз ви моля за това? Ако мога пък нещо да разбера – големи неясноти има около тези мои прословути писма – дали пък не сънувам? Изперках вече...

Нени също е добре. Вчера в училище имали тест по английски. От 10 възможни точки за успех, той получил всичките 10! С математиката се справя като решаваме задачи в къщи. От вчера започнахме да използваме българските тетрадки по математика за І-ви клас, защото тук в ІІІ-ти клас учат почти същия материал. За днес има да решава още 10 задачи. Не казвам, че е глупав, помни добре. Ще се оправи. Снощи ви чете писмото. Всичко е разбрал. Тези дни ще го науча на някоя песничка, която да ви изпее пред камерата. За сега толкова. Започвам да готвя, че за довечера съм обещала пълнени чушки, супа топчета и шоколадова торта. Ачо не признава тукашните сладкиши. Бог да я прости леля Бонка, така не можах да й направя тортата - колкото и да се опитвах. Тук имам рецептата, но явно има нещо тънко, което все не мога да улуча. Ще направя нашата шоколадова торта, която аз си знам най-добре. Женя

Тъкмо си дойдох от работа и преди да започне гала-вечерята, рекох да драсна някой ред, а и Нени отиде да кара колелото, та го чакаме да се прибере. Не смея да ви се обадя по телефона, за да попитам дали сте получили снимките и колета, защото ако отговора ви е отрицателен, хептен ще се отчая. Колетът е и застрахован на стойност от $200, но как тук ще докажем ако действително не се получи, че всъщност той наистина не е пристигнал при вас - не са ми много ясни тези процедури. В понеделник ще изпратим писмото, уж за да не става много дебело, ако това е някаква причина да не ги получавате. А може би душманите си мислят, че щом е по-дебело, вътре има повече пачки с банкноти – как е възможно на някой да му мине и през ума даже, че аз съм толкова глупав? Амчи аз се обиждам бре, от такова явно и брутално подценяване на личността ми!...

Сега сглобяваме сценария на филма, който ще започнем да снимаме утре. Времето ще бъде хубаво – такава е поне прогнозата. Вечерта ще отидем у нашите приятели и сигурно там ще спим, защото взеха много често да правят проверки за алкохол, та вече ме е страх да карам почерпен. На няколко пъти и то съвсем безпричинно, полицейски хайки ме спираха насред пътя да им духам в “балоните” – рискът става голям и неоправдан. Тук с това шега не бива – започваме да играем по правилата; ето че сега ми липсва анархията на Аделаида, където бдителността на режима не беше чак толкова завишена. В неделя може да отидем някъде по-надалече. Това за сега е само предварителен план - ще видим дали ще го осъществим…

Не беше възможно по време на ревюто да говоря с Петко Мечев в Аделаида, защото той беше плътно обкръжен от български милионерки и разни тамошни кокони. За мене не остана възможност да се вредя от тях. Е, аз ще привършвам, че започваме да гледаме едно видео, разясняващо начините за намиране на работа. Поздрави на баба. Нека Албенчето и Драго да пишат, ще се радваме. Целувки на Божи, поздрави на леля Маринка и чичо Божко – Женя, Ачо, Нени…