15.02.1996 - Ето че най-сетне очакваните от вас неща се получиха. Вчера ходих до пощата и взех четирите ни албума със снимките. Всичко беше в абсолютна изрядност и отличен вид. Понеже много бързах да прибера Женя от работа, а после да я заведа и на вечерния й курс, този път не съм имал никакво време да разглеждам снимките и да се човъркам из спомените си. Благодарим ви от все сърце за този жест, който сте ни направили. Като се прибрах в къщи, в кутията пък ни чакаше вашето писмо № 136, писано след ходенето на майка в София и след срещата й с Албена. Така разбираме, че № 135 е изпратено по тях, но ние утре вечер и без друго ще им ходим на гости, за да си вземем подаръците от вас – очаква ни богата информация и поредица от щастливи вечери, докато асимилираме всичко това. Довечера пък ще идва един клиент за колата и няма да можем да излезем, защото ще го чакаме.
Толкова много се радвам (и ви завиждам благородно) на динамичният, изпълнен с емоции, много ходене и срещи с хора живот! Светът е малък за вас и аз го виждам отеснял за вашата мащабна кампания! А това е много хубаво, защото ви поддържа постоянно в някаква “бойна” готовност, а не само да дремете на топло до печката и да чакате да стане нещо по-различно. Аз пак ще прочета писмото, че то съдържаше доста информация, а и като вземем това от Албена, ще имам повече материал за коментар и дискусии. Но непременно бъдете всички живи, здрави и живейте точно така, както до сега! Решихме да ви се обадим по телефона едва след нашата среща с Албена и Васил. Моля се само вече да сте получили колета ни, защото доста време мина откакто сме го изпратили – на гръб да го беше носил някой, пак до сега трябваше да е пристигнал...
Вече е обед. Изведнъж застудя времето тук. Даже почнах да си обличам потник, спим завити, дори Женя нощем затваря прозореца (само когато не я виждам, защото аз иначе не й разрешавам). През деня е разкошно - 25°C-26°C, но нощите настава голям студ - 17°C. Е, разбира се на нас само така ни се струва - нали до онзи ден беше 37°C и сега изведнъж температурата скочи с 20 градуса надолу. Комарите недни и мръсни, изчезнаха за миг, защото им е студено. Настъпва истинският РАЙ, който ще продължи до към Ноември-Декември, когато пак настава зной и пек. Но живее се и така, като това никак не е неприятно. Лошото наистина го оставихме назад в Аделаида, с огромните си разлики в дневни/нощни температури, както между лятото и зимата. В момента (снощи нарочно гледах прогнозата на времето, за там специално) през деня е 32°C, а нощем пада до 13°C-14°C. Тези големи температурни скокове са доста неприятни и човек не знае какво да си облече: например сутрин, когато времето е спокойно за балтон и доновки, следобеда можеш да увриш по потник и по къси гащи само. Но това е нормалната природа на Австралия, като нашия слънчев щат Куинсланд е щатът с най-постоянното време, без такива огромни топлинни разлики. При нас лятото си е като лято, докато зимата прилича на малко по-хладно лято. Много рядко става за дълги панталони – все по шорти бичим навсякъде. Неничко даже стои гол и в къщи, но аз понеже одъртявам, та си мятам и по една камизолка отгоре на гърба, да ме пази от простуда...
От писмото ви разбирам, че вие сте прекарали традиционните за всяка зима настинки, грипове и кашлици. Дано вече да ви е минало, но се пазете да не премине в по-лошо. Пролетта вече е на път към Европа, но все пак ще имате още някой и друг по-хладен ден, докато пристигне и се установи при вас.
За сега проекта ми върви много добре и съм доста преди сроковете да са изтекли за отделните технически етапи. Това е на работа – там просто нищо друго няма, освен работа и само работа. Е, има и една девойчица в счетоводството, но мене все ме е срам да я заприказвам. Пък и като съм такъв един, трайно и безкрайно “щастливо” оженен, та не си струва да хабя на вятъра речника с английските си лафове. После тя е под опеката на разни други измушлеци и мераклии с повече семеен стаж, така че за мене остава единствената утеха, когато я мерна по коридора с крайчеца на голямото си биволско око; при това само когато ходи да пикае и аз уж случайно се улуча да съм в същата посока – но и това е голяма рядкост, един или два пъти в седмицата най-много. Така че новини от тук и откъм точно тази гледна точка въобще не се очакват.
Женя си кара стажа много успешно, в същото време постоянно действа да започне работа, както и за един двегодишен задочен курс в Университета - пак по нейната специалност. Това ще й даде истинска австралийска диплома за “мениджмънт” (не знам с коя българска дума да заменя английската, но тя е популярна вече и в България, така че надявам се да става ясно за какво иде реч). Това е нещо като школа за управленчески кадри – началници на отдели и заместник-директори; с други думи създаване на синекурци и номенклатурчици. Курсът е и много скъп – $5000, та сега действаме от Бюрото по труда да й го платят, но не знам дали ще успеем да ги преборим.
Искрено ще се зарадвам, ако успея да продам колата - не че тя е лоша, напротив. Но вече й вдигнахме мерника и взехме да се навиваме за другата. Човек трябва от време на време да прави някакви промени в живота си – иначе омръзва и става много еднообразен. Хората си сменят жените – аз ако колата поне мога да сменя, пак и на това ще съм доволен; иначе жената си ми е добра (като не й обръщам внимание на кусурите). Караванът дори и да си остане в наше владение няма да е голяма беда, той си е много хубав – независимо че е голям. Определено обаче ни трябва по-голяма и мощна кола, за да го влачим с нея…
16.02.1996 - Тоя немокаянин не дойде снощи за колата, нито пък се обади по телефона, че няма да идва, отказал се е или нещо подобно. Ето ви отново един ярък и нагледен пример за типичната австралийска коректност – абе тези и за сапун не стават, ебаси народа са! Ние почакахме известно време и на края излязохме да си вършим работата. Първо ходихме да си вземем видеокасети от библиотеката с талончетата, които спечелихме онзи ден. После щяхме да ядем пици, но се отказахме и добре че стана така, защото тъкмо на кьошето за към дома ме спря Полицията и ме глоби $40 (глоби от порядъка на $2, $5 или $10 тук не са познати). И за какво мислите: за нарушена видимост през задното и моето странично стъкло. Аз точно там бях сложил едни огромни табели “FOR SALE” и така пътувах с тях като подвижна реклама или обява – с надеждите уж някой да ме забележи и да се обади. Но полицая каза, че не съм виждал добре пътя, след като табелите ми закриват полезрението (което пък си е и така, но от къде на къде той ще ми казва на мене, аз колко и дали добре виждам?! – кретен!). Тук не минават никакви уговорки от рода на: “Ама аз не знаех, че не може”, “Сега ме пуснете, пък аз ще знам за другия път”, “Да дам една петолевка и да се оправим – на става ли така бе, другарю старшина?”, “Как ще ми вземеш $40 ве, идиот? – аз тези деца с какво ще ги храня у нас?”, “Кой си ти да ме глобяваш ве, знаеш ли като се обадя на един номер…”, “Абе ти мене познаваш ли ме? Знаеш ли ме ти кой съм аз, а?” и други подобни. Глобяват те на мига, хладнокръвно и толкоз – без церемонии и излишни емоции. Та, “пиците”, които ние щяхме да изядем доволно и щастливо, сега в 28-дневен срок ще отидат за подпомагане строителството на пътища в Австралия, поливане на градинките с чешмяна вода и “безплатната” им медицинска помощ. Ама горд съм поне и доволен, че барем париците ми няма да отидат за мраморни плочки пред някой партиен дом, но ефекта от изнизването им през продънения джоб на гащите ми си остава почти еднакво тъжен и болезнен...
Снощи пак четох писмото ви – някакви луканки ли сте ни изпратили, че не можах добре да разбера? Майчице – ужас! Вие сте направо луди! Но за това ще разберем чак утре, защото следобеда (привечер) ще отидем до Василови да си вземем нещата. За сега ще се въздържа от коментари по случая…
Кандидатствали сме за членове на един туристически караван клуб. Хората са ни изпратили разни техни брошури - те всеки месец организират помежду си излети за по два дни из околностите, нещо като походи; вечерите си правят огньове, организират си моабети, разказват се вицове, песни се пеят и т.н. Чакаме да видим до къде ще докараме нещата с нашите продажби и вероятно ще започнем да ходим с тях. Тъкмо езика ще си ошлайфаме, нови приятели и то австралийци можем да намерим по тези мероприятия и най-главното е, че няма да си стоим като пуяци в къщи. Не знам дали си спомняте, дето ви писах за един мърморко от Аделаида - че небето му било ниско в Австралия и имал чувството, че го затиска отгоре, но мене определено ме “натиска тавана” у дома и постоянно искам да сме някъде навън. Тихата домашна среда и семейния уют ме смазват. Неничко също се очертава да стане хаймана като мене – постоянно пита къде ще ходим и “имаме ли програма?” Но пък в същото време му замръзва усмивката като го попитам нещо за училище – домашни, допълнителна работа, писане на писма и т.н. Приплаква му се чак като чуе нещо подобно - добре поне че не учи чужди езици и не свири на акордеон като мене. Да е умрял до сега. Какво ще го правим такъв хайлазин и аз не знам. Не е никак глупав, но голямо ръчкане трябва. Иначе се справя с домакинството, когато трябва да яде след като се прибере от училище. Топли си сам супа, може да си изпържи яйца или нещо друго да си приготви. Онзи ден вика: “Олеле, тате - загубен съм утре!” Защо бе, питам го. “Ами, хладилника ни е празен пак!” Та по този повод имахме отделни разговори и по икономическите въпроси в семейството - уж всичко разбира, но иска да му е пълен хладилника човека и това си е. За него още парите идват от машината – като нямаме, вика, ще отидем да натискаме копчетата и машинката ще ни пусне. Тя пуска горката, но някой трябва преди това да е пуснал в нея. А още по-преди това пък, някой трябва да е станал сабале в 06:00, да е изкарал близо 12 часа в завода, да си дойде в 17:30 и отново да започне – готвене, чистене, подреждане на разхвърляни и неприбрани неща и т.н. И чак след седмия ден добрата фея от счетоводството (вече ви разказах за нея) пуска на всички татковци в сметката, кой колкото си е заработил. Но това са малко тъжни мои размишления, може би защото отвън е мрачно и вали дъжд - да не ви занимавам повече с тези неща, които вие и без друго до болка познавате и отлично разбирате...
Дано да сте били вече напълно здрави за Зарезанските празници, че както чета от редовете на писмото - изкарали сте лоши настинки и двамата с татко. Снощи питахме Ива и Румен за техните кумове, които са приятели и на Митко Пенджерков. Всъщност тяхната кума (кръстницата) е живяла на ул. “Антим I” в София и от там се знаят с нашия Митко, а иначе била женена за грък и сега си живеят в Гърция. Всъщност половината от времето прекарват и в България, така че е напълно възможно по това време те да са си идвали (баш по Коледа), да са се събрали на моабет и заедно да са гледали касетката, на която Митко ме е разпознал. Аз се надявам, че по този въпрос ще дойде и допълнителна информация от България и едва тогава ще разберем “кой кум, кой сват и кой на булката брат”. Но Ива и Румен не познават Митко - може да са се виждали някъде бегло, но не се знаят като приятели. Даже не му знаят и името. Както и да е – това беше малко уточняване на подробностите, с което затварям скобата.
Очертава се тази неделя вечерта по българското време, да ви се обадим по телефона. Аз пак ще стана рано в понеделник сутринта (за нас) и ще ви се обадя, докато в България все още предния ден ще бъде вече към края си. Надявам се, че до тогава ще сте ни получили колета – дано надеждите не ме излъжат...
18.02.1996 - Неделя следобед - всеки от нас е зает със собствените си дейности, като удоволствие от това което върши изпитвам единствено и само аз. Женя пише разни писма и резюмета на компютъра, разпечатва листи, поправя грешки, чете на глас и т.н.; все мероприятия, тясно свързани с кандидатстването й за някаква работа и аз лично не виждам да е особено щастлива от това което прави. Нени за домашно има да напише едно съчинение, но много по-разширено от един обикновен преразказ по картинка (проект му казват тук). Темата му е за тигрите и то определено за някакви изчезващи видове. За целта първо трябва да се прочетат много книги и статии, от тях да се извади есенцията по зададените им точки от предварителен план. После всичко научено и запомнено ще се преразкаже със свои думи (без да се преписват пасажи от текста), като по листите трябва да се нарисуват и някои картинки. Гледам го сега, че чете от енциклопедията, рови се и из разни други книжки, които е взел от училищната библиотека, пише и драска нещо по листите, но със сигурност мога да твърдя, че и той не е особено щастлив с всичко което върши. Само аз съм си седнал уединено, разговарям си насаме с всички вас и мислено съм и на “Баждар”, и на “Баба Зара”, и на Тодоровци, и-и-и-и - всъщност навред, където имам спомени и където съм оставил поне една частичка от себе си; а пък като се замисля: аз къде ли нямам спомени и къде ли не съм оставял, къде повече къде по-малко и нещо от същността си...
Макар и всичко това да прозвуча малко в минорните гами, с известна доза меланхоличност, място за униние изобщо няма и аз пак ще започна описанието на почивните ни дни още от петъка, когато свърших работа и щастлив си тръгнах от това прокажено място (е, добре де – как да го нарека по-иначе; не познавам нормален човек, който да си обожава работното място – аз поне не, за другите не знам). Прибрах се нормално в 15:30. Ядохме с Неничко по една бърза чорба в движение и той замина с приятелите си да спят в къщата на техен съученик. Ние пък с госпожата ходихме на пазар, а после си направихме малка гала-вечеря (нали бяхме и сами на всичкото отгоре; аз, не знам защо, но не се усещах като младоженец...). Купихме си пържоли - този път взехме от скъпите, дето са по $7 килото, но на мене пак не ми харесаха. Вкусът им е особен, стоят тричави и ми миришат на нещо. Другия път, ако и тези които ги продават по $14 килото не струват, ще се откажа напълно от месото и ще стана вегетарианец. Та, хапнахме, сръбнахме; после мълчаливо побляхме пред телевизора и “тържеството” ни завърши - вяло, сухо, безапелационно...
На другата сутрин (вчера, събота) Нени се прибра и с него започнахме да се обаждаме по телефоните, за да му търсим колело. Избрахме няколко модела от вестника с обявите, но повечето от хубавите вече се бяха продали. Ние все пак успяхме да видим 2-3 велосипеда, но за сега не сме се спрели на нищо. Единодушно решихме да изчакаме следващия брой на вестника и тогава пак да изберем нещо подходящо – надяваме се, че ще имаме повече избор. По този начин премина цялата сутрин и стана пладне. Следобеда пак трябваше да разгледаме едно колело, близо до мястото където живеят Албена и Васил, но и на 40 км от дома. След като и него не харесахме, вече отидохме у тях. Поприказвахме си за България, за родители, близки, приятели и т.н. Не сме се задържали прекомерно много - взехме си пакетчето и в 18:30 си тръгнахме.
В къщи аз с радост установих, че вместо гоблени сте ни изпратили луканки. Решението ви е в пъти по-добро, а пък гоблените ще ни ги донесете лично вие като затръгвате насам. Естествено луканките ги опитахме веднага – обаче аз продължавам да си мисля, че това е едно истинско безумие и лудост! Добре че Василови не са знаели какво има в пакета, че щяха да му треперят по целия път между България и Австралия. Внасянето на месни продукти не е само забранено – това е абсурдно и дори подсъдимо, особено пък на разни такива домашно приготвени специалитети със съмнителен произход. Всички сме извадили голям късмет – казвам ви го направо. Специално на Ямболския вариант аз добре познавам вкуса, но Габровската луканка ми се стори леко странна - повечето в “полско” изпълнение, отколкото балканджийско. Бързам също да кажа, че на суджуците им нямаше абсолютно нищо развалено, за да не си помислите, че сме се изтровили. Вашата луканка по моему е с праз лук, което никак не е лошо – вероятно от него идва и малко по-особеният й вкус, но определено не е неприятен; просто в първия момент ми направи впечатление, че не правена по традиционната рецепта и в нея има внесен нов елемент. Имам и чувството, че е от цяло кълцано месо, а не от смляно (което пък ме принуди да дъвча повече...). Безспорно е много хубава, но не бих се засилил да си правя. Аз по-консервативно съм привърженик на класическите варианти и рецепти с типичен български вкус – кимион, чер пипер, чубрица. Освен това повече обичам сурова наденица печена на жар, а не суха луканка или суджук. Независимо от всичко искам да ми изпратите и тази рецепта, за да си я имаме като асортимент - може пък да пробваме и да я направим някой път. Ами нямаше ли и овчо месо вътре? Га’ че ли не беше само от свинско, а? Но може и само така да ми се е сторило. Като генерално обобщение и в заключение на съчинението за луканките пиша, че те са много хубави, безкрайно много ни харесаха и за по $5 килото можем да поемем до четвърт тон. Пратете контейнер, но го надпишете “пуловери” или “чорапогащи”, защото ако от митниците ни уловят, по телеграфните стълбове ще ни бесят с канапите от самите наденици. Пак се чудя на Албена и Васил, като как аджеба са ги пренесли през границата, защото сега се сещам и отново потвърждавам, че да се внесе каквато и да е било храна в Австралия е един изключително забранен акт - особено пък в този си “полуразложен вид на почти сурово месо, натъпкано с взлом в животински черва” (така биха си помислили онези тъпанари от граничната карантинна инспекция; точно това щяха да напишат в протокола за насилственото им изземане чрез принудителна конфискация). За пореден път подчертавам, че са извадили голям късмет; щеше да стане голям панаир на летището с тези прословути суджуци. При цялото си уважение към въпросните кулинарни произведения и дълбоката почит, която храня към вас самите, аз горещо ви моля от сега нататък да не изпращате такива артикули, че някой здравата ще си изпати и ще загази заради 2-3 петалца на мимолетна радост...
След всичко това, Нени си сглоби играчката от Божи, изяде наведнъж шоколада на баба си Тека и се опъна хоризонтално в кревата. Погледал е много малко телевизия и тутакси е заспал. Ние изслушахме касетката на татко - всъщност ние още преди я чухме, докато и Нени беше буден. Аз за тези неща от списъка ще проверя специално в нарочни за целта магазини. Предполагам че цените са дадени в американски долари. Представа нямам колко струват тук, но първата ми информация ще бъде за цените им на дребно в Австралия, а по-нататък ще се добера и до производителите или дистрибуторите. Време особено за тази дейност аз нямам в излишък - единствено в почивните си дни, когато ползвам компенсационни дни (обикновено понеделници, по един всеки месец). Тогава ще е единствената ми възможност да се занимая с този въпрос. Сега в края на Февруари ще имам такъв ден - ще отида в специализирания магазин, ще поискам да разгледам всеки един от моделите и евентуално от надписите по кутийките им ще разбера кой ги произвежда. Тогава ще съчиня нарочно писмо и подобно на запитването за змийската отрова, ще го разпратя по отделните производители. Ще чакаме резултатите, но от сега се опасявам, че няма да стане много бързо. Ако само с това се занимавам – да. Тогава още утре ще имаме нужната информация. Но така както съм на работа по цял ден, това ми е напълно невъзможно. Независимо от трудностите обаче, аз като поема една задача я изчерпвам до край и на 100% - дайте ми малко време и в най-къс срок ще имаме решение на въпроса.
Радваме се като слушаме и четем, че въпреки трудностите и несгодите на живота в България, вие все пак успявате да разнообразите сивото си ежедневие с походване тук-там, някоя малка сбирка с приятели или тържествено събрание. Майка от комитетска дейност няма време за писма, забелязвам. Откакто СДС-то се активизира и пощата й разредя. Шегувам се разбира се - нека да ходи и да има с какво да си попълва дните. Обаче като дойде тук, от къде ще й търся комитети и обществена дейност? Освен да тръгне да събира подписи в подкрепа на Кралицата и против това, Австралия да става република…
Неничко тъкмо привърши с тягостната си работа, която се състоеше в това да напише няколко изречения и да избере кои рисунки от книгите, които уж прочете да си прекопира на официалните листи. Тъкмо излязоха с Родни да играят тенис. Женя обаче продължава да си пише нейните неща (Нени изобщо не прилича на нея, поне по прилежност; иначе за много други неща – да... особено в проклетията й я е надминал даже).
Времето днес е хубаво и слънчево - 27°C. Даже напред се къпахме в басейна, което отдавна не бяхме правили, аз специално. Сега ще понапиша някой ред по самото писмо № 135 (изпратено по Албена) и ще се спра на по-важните му моменти. Паралелно чета от писмото и пиша на листа.
Искрено се радвам за успехите на Емануил - сина на леля Пенка. Той наистина е много свястно момче и само с много голям труд е постигнал всичко. Нека майка при случай като го види или чрез леля Пенка да му предаде моите поздрави. Надявам се, че ще се сети за мене – нали на времето дрънкахме китарите заедно. Само че той свиреше на класическа китара и то много добре, докато аз наистина само дрънках струните.
Кога ще са президентските избори в България? А - като споменах за политическите личности, та се сетих за най-новото събитие в нашия щат. Сега на 02 Март ще има федерални избори (за цялата държава) и може би закостенялата от години власт на корумпираната Работническа партия, най-после ще отстъпи пред по-прогресивните демократични и други независими партии (познахте ли вече за кого ще гласуваме ние?). Това е на държавно ниво. Докато в същото време тук, на по-ниско щатско ниво вече стана голямото обръщане на палачинката (всеки щат си има отделен парламент, министерства и свои главатари). Онзи ден Министър-председателя на Queensland официално подаде оставка, а заедно с това и целия му Кабинет. Само в един от избирателните райони той не беше предпочетен пред опонента на опозицията, усети че му се клатят краката и дните му са преброени и слезе от политическата сцена – с чест, с доблест и отговорност, независимо че е “работник” (от пропадналата червена партия имам предвид). Сега демократите автоматично поемат кормилото на властта и скоро ще видим какво пък те самите ще измъдрят. Тази партия е на власт в продължение на 13 години, което всички тук намират за напълно достатъчно. Защо ви давам този пример – в истинската демократична система, лидерът сам слиза от политическия небосклон, щом като веднъж вече усети “вятърът на промяната”. Няма нужда от стачки на студенти, които излишно да губят от занятията си; няма нужда да го замерят с яйца по митингите, нито пък да се срещат с този или онзи по “зелените морави”. Чисто и просто казва “Сбогом” на политиката и пожелава успех на следващите след него - с кисела гримаса на лицето си разбира се, но не стои като магаре на мост, та ни напред върви, нито назад мърда. Само едно от обещанията в политическите платформи да не се изпълни и избирателят го зачерква като отиде в тъмната стаичка. Аз сега не знам какво е все още положението в България и кой стои начело като Министър-председател и Кабинет от министри, но веднъж потънали в лайна до носовете, те просто нямат шанс да продължат по-нататък. Те се превръщат в политически трупове – процесът е невъзвръщаем, необратим. Така е в демократичния свят. А Жельо Желев нека пак да си се кандидатира за президент, явно хареса му тая служба - но в крайна сметка само от народа зависи кой и как да го управлява. Това беше една моя политическа бележка, без някаква особена стойност - приемете я просто като допълнителна информация за света, в който живеем...
Сега продължавам по същество. Ние не сме получавали от Деси и Минко картичка за Нова Година. Да не би да са я изпратили на стария ни адрес? А може и да е закъсняла някъде по Коледните задръствания на пощите. А, ето ви едно изключително важно нещо! Като прочетох редовете ви за червения и белия пелин, който се лее с повод и без повод къмто вас, устата ми се напълни с един особен секрет, който непросветените наричат “лиги”. Ние също бихме могли да си “кръщаваме” виното което пием тук, стига да ми изпратите съответните билки, пропорции и рецептата. Ние много го обичаме този вкус и смятам че е нещо, което не може да се сбърка при приготовлението му. Помня, че чичо Мечо беше майстор на тези карма-карашици, а после и татко ги усвои. Ефекта е пълен по спомени, така че този път ще ви моля, вместо чубрица да ми изпратите от това горчиво биле, дето толкова силно разпалва искрицата на родолюбието. Аз каквото трябва ще си го подваря с всички такъми и ще си съхранявам отварата в отделно шише. После само смесвам по съотношението и пелина е готов – бял, червен, искрящ – за всеки вкус! Чакам пратката и не бързам, защото тъкмо като свие студа и температурата падне на 22°C (през зимата), ще можем да си пием “червено”, без да ни е страх че след половин ока ще се самовъзпламеним от топлината му. Защото съгласете се, че да се наливаш с червено вино на 38°C-40°C е като да се самозапалиш на площада в знак на някакъв протест (при цялото ми уважение, съпричастност и съчувствие към пострадалите от подобно варварско действие)...
Радвам се, че през тези януарски дни сте се видяли с много хора и сте прекарали приятно време с тях. То какво ли и друго да прави човек, освен да си поддържа кръвното налягане 120/80 с червено вино, а пък като вземе много да се вдига стрелката на апарата, да яде чесън, за да си го свали. Нивите са замръзнали, дебел сняг навсякъде – само яж, пий и прави бузи! С нетърпение ще очаквам отзиви за срещата ви с леля Денка и чичо Ванчо. Мисля че до това време вече ще сте се срещнали. Ние редовно поддържаме контактите и връзките си със Сашо и Валя, а един ден непременно ще се и видим. До тук изчерпах бележките си по писмото, а с това и вчерашния съботен ден.
Днес рано сутринта отидохме да заведем колата на автомобилния пазар. Там бяхме около двайсетина продавачи ентусиасти; покрай нас преминаха и горе-долу толкова зяпачи, но не и истинските купувачи с многото пари в джоба си. Висяхме от 07:00 до 12:00, платихме една такса от $15 за паркинг и се прибрахме безславно. Ще платя още двете последни излизания на обявите във вестника и преустановявам продажбите, защото самите обяви ми струват $200 вече (общо за колата и каравана). Ако в крайна сметка нищо не се продаде, ще се справяме по начина, по който и до сега сме карали - който никак не е лош, но нали пустото око човешко, все към идеалния вариант гледа. И колата ни е добра, каравана също – е, искахме всичко да бъде малко по-иначе, но след като пък е невъзможно, няма да изнасилваме нещата. А пък няма и смисъл да продаваме стоката на безценица, само за да се отървем от нея. После с тези пари нищо свястно няма да можем да купим, а то си губи смисъла. Парите за къщата няма да набутаме, за да си купим кола, защото това ще бъде вече глупаво. Така че и на съществуващото положение да си останем, пак няма да ни е зле...
Женя продължава да работи на компютъра, Нени кара колело отвън - вече е 18:00 и на мене започва да ми става тъжно, защото почивните дни свършиха. Единственото положително нещо, за което си мисля в момента е как ще се чуем с вас - може би още довечера или пък утре сутринта; опитвам се отгатна какво ще ми кажете по телефона, дали сте получили колета и т.н. Искам да запълня листа, че утре на работа да започна нов, но като че ли се поизчерпах откъм новини.
На Ани, горкичката, сме й приготвили един много тъжен (за нея) сюрприз – аз онази вечер поканих Албена и Васил за Заговезни у тях (нали Сашо ни е “кръстник”, та ще му носим торта; но поканих и другите, да разширим кръга); ще се обадим също на Ива и Румен – лошо ще й стане, завалийката като разбере, за разлика от Сашо, който е моабетчия като нас. Но Ани не си пада твърде по тази част - голям “десант” сме й нагласили обаче, дано не получи някой удар като ни види всичките. Не вярвам да ни върне от портата, веднъж като сме й отишли на крака, защото пък тя не е и лош човек. Освен това едни от гостите им ще бъдат с преспиване (ние имаме резервация), защото вече взе да ме хваща страх да карам безотговорно напит – дявола си няма работа. Та така картината ще се допълни с малко горчив привкус за домакинята, но...
19.02.1996 – Обесването на Васил Левски. Сигурно и тази година по подобаващ начин ще бъде отбелязана годишнината от смъртта на този велик и легендарен българин. А ние продължаваме нашата борба за оцеляване и за място под слънцето. Снощи Женя до късно си писа разни неща, по които й бяха задали да мисли и да излезе с някакво конструктивно решение за решаването на проблемите им. Днес ще ги представи на хората от фирмата, където тя кара стажа си в момента. При тях има едно свободно място за човек като нея, но дали ще се спрат точно на Женя, не знам. Тя прави всичко възможно да им заостри вниманието и интереса, но де да видим колко ще успее.
Аз снощи докато си почивах, та набързо забърках едно кремче от банани – чаша плод, чаша захар и 1 белтък. Поради повишаване на жизненият ни стандарт, в подобни кремчета слагам вече по два белтъка и крайния продукт става още по-хубав. Купуваме банани, но за няколко дни изгниват, а пък нашия малък Неничко не ги яде когато има някакво кафяво петънце по кората им. Той ги обича докато са още зелени. Така към края и малко преди да ги изхвърлим ги правим на крем, за да се употреби материала вместо да се става зян.
Снощи изведнъж много ми се доспа и си легнах в 21:00. Щях да ви се обаждам по телефона, но забравих. Тази сутрин се бях наспал вече още преди 05:30 и станах, за да ви набера. Много се зарадвах като ви чух и двамата с татко. А пък като разбрах, че сте ни получили и колета - направо обезумях от щастие! Нищо че е бил отварян и ровено в него – важното е, че всичко е било налице. Сега ще чакаме отговора ви на нашето огромно писмо. Знаете, че по телефона не могат да се предадат много информации и настроения, въпреки че лимита ни от USA$25 не е малък. Това позволява разговор с продължителност около 25 минути. Аз тази сутрин използвах само 10-12 минути от всичките, така че ние към края на месеца пак ще се обадим, за да си ги доизприказваме.
По това време на деня, Женя вече е заминала на стаж (втората и последна седмица във фирмата), Нени е на училище, а аз съм си на работа, но ще продължа на обяд, защото почивката ми за закуска свърши...
И тук Малък Сечко се е облещил с 29-те си градуса днес. Хубаво беше мирясал на около 23°C-24°C преди няколко дни и аз даже си помислих: “Е, свърши се топликът”. Но познанията ми по метеорология тук не важат и нямат никакво покритие с действителността. Права е майка, че трябва да отидем на черква. Скоро не сме ходили, но сигурно след тържеството за Заговезни у Сашо, в неделя сутринта ще минем през Македонската църква да запалим по някоя свещ. Не може и само да искаме от този Бог, а пък нищо да не даваме насреща от себе си. Ама нали постоянно бързаме, все нямаме време – едно отиване на черква значи нагласа, обличане с дрехи, пътуване до там/връщане и т.н. Но не го казвам за оправдание, защото нашето си е от чист мокаятлък, а не че не сме имали възможност. Ето че и Великден наближава, не знам още каква ще ни бъде програмата за тогава. Ние ще почиваме съгласно католическия празник, който е седмица по-рано от нашия. Довечера сигурно ще излезем по алеята да се поразтъпчем, а в сряда вечерта ще пазаруваме за Заговезни. Така си го обичах този празник по-рано – кръстници/кумици, разнасяне на торти, ядене и пиене на корем. Тук като че ли ние не можем да му предадем нужната тържественост. Пък и софиянци изглежда нямат такива табиети всяка година да носят торта на кумовете си - а ние отвред сме заобиколени с шопи. Това ще бъде тази събота и неделя. Другата пък, на 02 Март са изборите, а на 03 Март Сашо има рожден ден. Не може да няма някакво тържество и по този случай. Така че за следващите две седмици сме подсигурени откъм моабети. По-нататък - ще видим, дано измислим нещо до тогава…
20.02.1996 - Днес ще се подложа на гладна разтоварителна програма, защото снощи се издъних от ядене и цяла нощ ми беше тежко и лошо. Женя беше правила някакви макарони на фурна по италиански тертип, а аз много си падам по този вид кухня. За да не губя калории ги ядох и с хляб, І-во качество (защото тук “Добруджа” и “Типов” не продават; има, но е по-скъп и ние го отбягваме) - така се надух, че не можех да дишам. След това се капичнах на дивана и цяла вечер обездвижено гледах телевизия. Изобщо - много ми е силна спортната програма напоследък...
А иначе интересни новини няма за отбелязване; никакви хабери от интервютата на Женя, никакви телефонни обаждания и други вид дейности – мълчание и тишина по всички фронтове. Служебната ми работата също върви полека-лека. Снощи пак изслушах касетката на татко. Чакам да ми дойде свободния ден, да проверя първо в магазините за тези артикули и чак тогава ще опиша какво съм разбрал. Освен това аз имам някои въпроси, свързани с изпращането и получаването на пратките. Струва ми се, че не можем да избегнем официалностите във вид на входно-изходни мита и такси, като понадим и пощенските разходи – на края всичко може да се окаже безпредметно. Но нека първо аз да проверя за производителя, а пък тогава ще видим как ще се гърчим между алинеите на закона. Ще говоря и за директна доставка - франко “Ивайло” 13. Така поне ще се избегнат разходите по внасяне във и изнасяне от Австралия, но се опасявам, че входното мито в България ще си остане. За такъв сорт продукти може и да няма мито, щом като всичко става на държавно ниво, но нищо не се знае още. Смятам от сега обаче, че изпращането на промишлени количества чрез серия от колети ще бъде немислимо поради факта, че ще събуди подозрения и у австралийските и у българските митничари. Оставете ме да си събера акъла и да помисля малко – няма начин да няма начин; сигурен съм, че ще измисля някой хайдутлук...
През последните години в австралийската индустрия и промишленост повсеместно започна да навлиза и стана задължителен стандарта от серията ISO 9000/9001 и т.н., третиращ начина за водене на производството, създаване, поддържане и съхранение на документацията. Напред 2 Ѕ часа ни разясняваха новите му положения и постановки. И ето вече е обед, а веднага след обедната почивка пак ще ни събират да ни четат от дебелите книги. Не сме работили почти цял ден. Аз сутринта имах среща-дискусия по един подобен въпрос с началника на пласмента и това ми беше цялата работа. Забелязвам обаче, че независимо от обилната ми вечеря снощи, сега отново съм огладнял и даже в момента се храня докато пиша. А снощи наивно си мислех, че до края на седмицата троха няма да сложа в устата си. Но уста-кучешки, разядат се...
Много ми се иска постоянно да ви пиша нови неща за нас и нашия живот, но понякога идва един момент на насищане и от там насетне просто нищо ново не се случва. Докато в даден миг пък настъпи някакъв друг подемен взрив и всичко се обръща надолу с главата. Но той ще бъде евентуално когато Женя започне работа. А до тогава ще кретаме едва-едва и търпеливо ще чакаме да стане чудото...
21.02.1996 - Отново нищо ново. Снощи пак излизахме да се разхождаме по пенсионерски. Нени остана на игрището пред блока да играе тенис. После се къпа в басейна преди обичайната обилна вечеря, малко телевизия и лягане. Довечера ще карам Женя на вечерния й курс, който пък е всяка сряда от 18:00 до 21:00 и се провежда в един техникум, на разстояние от нас колкото от гарата в Габрово до Севлиевските казарми. Оставяме я там в 18:00 после в 21:00 си я прибираме с Неничко, а през това време ние се шляем с него по пътищата или по магазините. Голямо пътуване пада, но ние понеже обичаме екскурзиите, та не ни тежи толкова много.
Утре по план вечерта ще пазаруваме. Тази сутрин Нени ми се обади по телефона, че не може да си намери ключовете и сигурно ще си остане в къщи, калпазанина. След малко ще се обадя да проверя дали е заминал или гледа видео у дома. Иначе всичко останало е наред и се развива съгласно съответните закономерности. Работата ми върви горе-долу, справям се с отделните задачи една по една и с нетърпение чакам да дойде съботата и неделята. Гледам че по същия неусетен начин и този месец се изтърколи - другата седмица вече ще е Март. Както и друг път съм казвал - времето буквално хвърчи тук, в тичане, работа, динамика, проблеми и т.н.; не се усеща как летят дните и месеците. Напред звънях на наш’то диване, но изглежда че си е намерило ключовете и е заминало на училище. Или пък е изхвръкнал навън да играе и не чува телефона. Ще разбера довечера като се прибера от работа. Независимо че него доста го смързява и едно нещо трябва да му се казва по 1000 пъти за да го направи, самият той не е беладжия - няма такива прояви като например счупени вещи в къщи, някаква пакост извън дома или вътре в къщи. Изглежда внимателен или пък го е страх, за да не му се караме. Общо взето е добро дете, само дето устенцата му много знаят законите – целия е на майка си, проклетникът...
Хората от фирмата са много доволни от Женя и от стажа си, който тя кара при тях. Цветът и есенцията на Бризбън е събран в тези огромни сгради. Изискани дами, елегантни, със скъпи тоалети, бижута по тях от глава до пети – когато минат покрай тебе ухаят на свежо, на прясно и ти се иска да ги подириш като куче след суджук. Е, същото важи и за мъжете разбира се. Само с бели ризи и черни костюми ходят облечени. Изобщо предизвикват тежест, респект и висока степен на култура. Такива хора никога няма да ги видиш да се тъпчат в сутрешните автобуси на градския транспорт или да ти се оригват на салам “чеснов” след закуската си. Обядват в заведения и ресторанти, пият по чаша скъпо и отлежало вино – изобщо друг свят е там. По фабриките разбира се нещата са малко по-обикновени и принизени, въпреки че и тук директори и по-големи началници обличат костюми и се пристягат с вратовръзки. Те могат да излизат от строгия черен цвят, но независимо от това не ходят като простолюдието от нашите пролетарски редици. Истинският бизнес, богатство и хайлайф (highlife) обаче се намира в центъра на града (ситито). Аз всъщност започнах с работата на Женя, но по стар навик се отклоних от основната тема без да искам. Това което исках да подчертая е, че в съседния отдел на този където тя работи сега, хората имали нужда и съответното свободно място за такъв специалист като нея. Днес колегите й щели да говорят с неговия директор, за да я препоръчат като добър служител. Не знам какво ще стане от цялата тази маневра, но на човек му е нужен голям късмет, за да се докопа до тоя кокал. Тлъст и месест - захапе ли се веднъж пускане няма, но зора е в началото докато го подаде някой...
22.02.1996 - Вчера Женя получи официално писмо-отказ за позицията, за която беше кандидатствала преди 2-3 седмици и за която много се надявахме, че ще я вземат. Но явно са си намерили друг по-подходящ човек, независимо че тя им показа пътя и им отвори очите по много от въпросите, разисквани на интервюто. Както и да е - рано или късно все нещо трябва да стане. Тази сутрин съвсем случайно намерих на Неничко “откраднатите” му ключове – под възглавницата на дивана, където той обикновено се въргаля и гледа телевизия. Бяхме стигнали до смяна на патрона в бравата едва ли не, но сега всичко е наред. Днес ще работя само до 15:10 и ще се прибера, за да започнем търсенето на колело по вестника с обявите, който излиза днес. Късно вечерта ще отидем на пазар. Предстоят да се сменят предните гуми на колата, да й се центрова предницата, да се регулират клапаните, да й се сменя съединителя – косата ми се изправя като изброявам всичко това. Но няма как - не може само да се кара, трябва и някаква поддръжка да й се прави. Явно няма да можем да я продадем за цената, която искаме ние и сигурно ще си я караме, докато я изхвърлим на края...
Вече изразходих цели 10 минути от обедната си почивка, без да съм написал нито ред. Стоя и мисля с какво да ви занимавам днес. Всички теми се изчерпаха из основи, а нови никакви не идват. Изобщо – стагнация, тотална и повсеместна (като в същото време аз лично не знам какво точно означава тази дума; мисля си, че е нещо, което те стяга, припира, сковава но може и да не съм прав). Струва ми се не започва особено силно тази година - скорост ли набира още, що ли, но все още нищо ново не се случва (а пък била уж “Нова” – че какво й е новото, след като всичко си върви по старому). От друга страна погледнато и това не е малко, което до сега се е случило и се е задържало горе-долу на същото дередже, но ние нали постоянно чакаме голямото НЕЩО, което съвсем да ни промени живота в положителна посока. Е, за сега само стоически изчакваме.
Скоро не сме се чували с никой от Аделаида, но така ще е то от сега нататък – постепенно все по-рядко ще се чуваме, да не говорим за виждане. Разстояния – огромни; хората - улисани в своите си грижи и цели. Само аз като че ли мисля за всичко, за всички; имам време за всеки и за навсякъде, пълен съм с енергия и ентусиазъм, но за жалост тук нямам своите последователи. В Аделаида бяхме горе-долу сродни души, въпреки че и там много от мероприятията се провеждаха със зор, но тук в Бризбън всичко е загубено. Захари преди време беше писал, че и в Габрово компаниите са се разпръснали кой на където види, разбили са се на парчета и всеки се е затворил в черупката си. Изглежда ситуацията навред е една и съща, само че на мене черупките ми са тесни – не съм аз нито мида, нито охлюв, най-малко пък костенурка, за да се примирявам с “черупчестият” начин на живот; ще се боря! Чувам, че вие живеете по-динамично и от нас дори, което искрено ме радва и успокоява. Само това тика живота напред – одремеш ли се веднъж, загубен си...
23.02.1996 – Денят на Съветската армия. Ебаси как по най-кретенския начин съм запомнил толкова ненужни дати, наред с днешната; в главата си съм събрал огромно множество от празни събития и безпочвена, лишена от всякакъв смисъл информация. Много остър и бистър ум имам, нали – и всичко това е само от ракията! Разправят, че алкохолът убивал нервните клетки – амчи ще ги убива, разбира се: убива обаче само слабите, дето и без друго за нищо друго не стават и работа не вършат. А като си прочистя акъла от плявата с няколко ракийци и мозъкът ми се изостря като бръснач. Когато истинският човек не пие редовно, в главата си натрупва с хиляди, че и милиони от тези, безплодните клетки – за това през вечер, най-много през две задължително се прави такова профилактично прочистване на нервните окончания, естествено в добра компания и правилно подбрано според случая мезе, за да ни останат само добрите клетчици; така всичко си отива по местата.
Вчера се прибрах веднага след работа и почнахме да търсим колелета. Видяхме даже две, но ни бяха много скъпи – продавачите им искаха по $350. Неничко има събрани $170, аз ще понадя от джоб до към $200 да речем, но от там нагоре не можем да отделим толкова много пари и то за едно колело. Въпреки че вестника е пълен с обяви за велосипеди по $1000, $2000, че и по $7500! Дълбоко в душата си изпитвах потребност да отидем до някой от посочените адреси и да видим барем един такъв прословут велосипед, който струва колкото една лека кола на старо, но в отличен вид. Не можахме да се организираме обаче и така си останахме с голите надежди и мераци.
След тази обиколка на града отидохме на пазар. Решихме, че ако за $200 си купим частите, сами ще си сглобим едно страхотно колело. Днес ще продължаваме започнатата дейност - да видим до къде ще я докараме. Освен че в акъла на Нени се въртят само щуротии и лудории, сега и бъдещият велосипед трайно му се е загнездил в главата – не спи нощем чак от мерак и вълнение.
Големият български празник Заговезни, по всичко личи че ще го изкараме в някой парк, на барбекю и ще го претупаме отгоре-отгоре, както повечето моабети до сега. На хората не им се шета и слугува подир гости и това си е. Никой не иска да си усложнява живота, то трябва да им идва “отвътре”. А пък то идва само на мене, но както и да е - каквото се е яло и пило до сега, с туй ще си остана. Не че е малко, но можеше и повече. Хайде, да спирам до тук, че един път почивката свърши, а след още няколко подобни изречения, носталгията ми по доброто старо моабетчийско време ще премине в бяс от безсилие да се преборя с непобедимото...
Вече е обед. Навън времето е едно влажно такова, лигаво, ръми дребен дъждец – абе есен си е това; тя на 01 Март започва, а то е другата седмица. Вчера се обаждаха едни хора за каравана. Друг човек пък пита за колата. Тази сутрин Нени ми каза, че още една жена се е обаждала за тая барака, дето не мога да я гледам вече. Уж все се обаждат, а пък после не идват, по дяволите. Отказват ли се, други ли коли си намират - не ги знам. Но ние нямаме друг изход, освен да чакаме – все някога трябва да им излезе късмета. Аз уж не губя надежди и много трудно падам духом, но напоследък взех повечето в отрицателния вариант да поглеждам нещата. Нали съм като татко – той е вечно в опозиция, та и аз се научих покрай него на черногледство. Бързам да поясня, че под “черногледство” разбирам “реалност”, защото оптимизмът често пъти се свързва само с розови сънища и нереални химери, та от там идват и самите понятия.
Днес е последния ден от стажа на Женя. Тя вчера си е оставила резюмето в отдела, където са имали вакантно място. Но по това време директора го е нямало, за да й разгледа молбата, та като се върне, може би ще се заинтересува от нея. А пък може и нищо да не стане, което е по-вероятно - но каквото е. Длъжни сме да опитаме, за да не се изпуска възможността. Хубавото на днешния ден е, че е петък и след него ме очакват три почивни дни един след друг. В понеделник не съм на работа, та за това.
Утре с Неничко ще обикаляме за месо по разните касапници из квартала, а Женя ще прави тортата за “кръстниците”. Аз определено се отказах да им приготвя собственоръчно шедьовърът на леля Бонка. Ако се бяхме събрали като хората в къща, на разлат моабет с всичките му подробности, при такова положение бях много навит да я направя; и руска салата даже бях предвидил. Но сега при новата уговорка за честване на поляната, събрани там като някакви пастири – не заслужават нищо друго, освен една проста торта с купени блатове и крем от нишесте, а руската салата я заменям с варени компири и кълцан лук. Ай сиктир от тука, ве – сетих се, че пак се разядосвах. А пък така хубаво я бях измислил – с всички възможни подробности за една истинска българска веселба; майната му...
