Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2013 04:26 - Писмо No 56 (VII-X.1996) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 508 Коментари: 3 Гласове:
1



31.07.1996 - Снощи след работа се занимавах с колата и я оправих напълно, имаше малко време и да посвирим с Нени, след което вечерта отидохме у Руменови - Женя трябваше да си разпечата едни писма за работа на техния принтер. Запознахме се и с близките на Румен, които са тук от преди вече месец и половина. От майка му разбрах информация за австралийските визи и за нарочно място в София, където се занимават изключително с тази дейност. Всичко ще опиша подробно от нас, след като си събера разпиления на 100 страни акъл.

Напред се обаждах и в сервиза за повредената ни камера (реално погледнато, единствено самите ние сме относително живи и здрави – всичко останало около нас е или счупено, или повредено, старо, саморазпадащо се или пък не върви добре). В момента дори майсторите я ремонтираха - чакали дълго време някаква част да се достави от Япония. Тя била евтина, някакви си $8, но вероятно ще вземат други $100, за да я монтират. Не знам още - не са ми казали, за да не ме стряскат а и аз не питах настойчиво, за да не си образувам сам тревогите. Като ми кажат на края, ще преглътна, ще хлъцна и ще си поема поредното колче в задника. От тук нататък - каквото е вече; ще плащаме, защото пък и без камера сме загубени. Ако речем да отидем на екскурзията, как ще се снимаме. Нали искаме да оставим и някакви спомени след себе си. Освен това аз много искам да запиша Нени, защото с всеки изминат ден свирнята му започва все повече да се подобрява. Той от днес вече е на училище, а Женя ще изпрати писмата си за работа.

Другата седмица ще ходим да си правим фамилен портрет – безплатен, от онези спечелените талончета. Утре татко има рожден ден, но аз ще се обадя в други ден рано сутринта - при вас ще бъде все още 01 Август вечерта и се надявам да имате много гости в къщи. Празника на лозето си е специфичен само за там - аз искам да сте весели и сред близки хора и на самия ден.

Снощи щях да сядам и да пиша по повдигнатите въпроси от вашето последно писмо, но не успях. Руменови ни дадоха много български вестници и се зачетох в тях, та ми отиде нощта. Аз постоянно се заричам да спра с четенето на тоя поток от вулгарно-булевардна помия, но все ме тегли някак си и не мога да подмина нито една статия, независимо колко посредствено е написана. Първо взех вестника от денят, когато цяла България излезе на улиците за посрещането на своя Цар – в-к “Стандарт” мисля че се казваше. Независимо че журналята са отразили събитието достатъчно подробно и смятам, че дори самият официоз не е някакво прокомунистическо издание, във всяка статия, измежду всеки отделен ред се забелязва една просташка ехидност, един нахално-арогантен тон в списването на отделните моменти от това грандиозно в цялата ни по-нова история събитие. Именно тази комплексна смесица от сензация и вестникарски жаргон безкрайно много отблъсква, когато се чете която и да е статия; чрез всичко това вероятно умишлено и тенденциозно се предава едно като че ли негативно отношение и престъпно омаловажаване на единственият по рода си исторически акт. Действително всичко е точно така, както го описват, само че поднесено по един или друг начин на обикновените читатели, съвсем съзнателно може да им опъне една или друга струна в подсъзнанието, с което крайният резултат и ефект от написаното всъщност да остане двояк – най-често отблъскващ. В крайна сметка за мене текстовете звучаха грозно, защото аз веднага почувствах радостта и вълнението, с което майка въодушевено предаваше информацията от това събитие, а виждам колко вяло и небрежно повърхностно беше написано във вестника. Не знам дали в целия вързоп от хартиени таблоиди има някои царски издания или брошури, с чисто монархическа ориентация имам предвид – просто ми е любопитно да видя те самите как са описали това посрещане, защото и на децата става съвсем явно, че на определени партийно зависими кръгове и групировки, това не се е понравило особено и те специално не са очаровани от новосъздалата се политическа алтернатива...

Току що ми се обадиха от сервиза, че ремонта на камерата ще струва $218 - частта била евтина, но им отнело 3 Ѕ часа за да я монтират. Косата ми се изправи като чух баснословната за нас сума, но просто съм им в ръцете и мърдане от там няма. Отиде ни екскурзийката, от сега като че ли го виждам. Ще имаме камера, но няма да има къде и какво да снимаме с нея – каква ирония само. Другата седмица и заема на земята трябва да се плаща; данъка на кметството също виси с главата надолу – т.е. заформя се един допълнителен масраф от $190 грешни пари и отново сме на колене. Женя все още нищо не знае за този финансов развой, но ще й го кажа чак довечера, за да не се разстрои много през деня и забрави да наготви вечерята. Изобщо големи веселби стават около нас - няма що...

Продължавам с невеселите си размишления същият ден, вече в тиха домашна обстановка. Бедите за деня не свършиха до тук (и пак ли “естествено” да кажа, бе – мамка му), защото нещо и пианото започна да прави едни номера, на които вече не им разбирам и по които въпроси нямам необходимите знания. Като загрее малко повече (породено от по-продължително свирене) и тоналностите почват да се изместват по звук и звученето му става много фалшиво. Без време “Паганини” ще изгори с още $1000. Напред като се прибирах към къщи, та в отчаянието си пуснах едно мощно Тото. Попълних фишове за довечершният тираж и играх със същите числа за съботния. Дано ако не друго, поне късметът ми да проработи по-силно. А сега, както вече обещах и докато търпеливо чакаме пианото да изстине и самовъзстанови музикалните си функции, ще драсна някой ред в отговор на последното ви писмо.

Майко, провери в пощата за колко грама писмо таксата е 80 или 90 лв. Струва ми се, че твоите писма от по един лист са далече под максималния грамаж, включен в тази сума. Попитай ги изрично колко грама пратка включва тя и на самия кантар прибавяй по някой допълнителен лист, докато достигне нужната стойност. Така за същите пари можеш да изпращаш по-дебели писма и да ги пишеш в разстояние на две седмици, вместо за една.

Чета за големите горещини при вас и се чудя как е възможно да се случи такава аномалия и то баш в този климатичен балкански район. Даже като прочетох малко по-надолу из редовете, че в Силистра температурите са достигнали до близо 50°C, стори ми се че това е печатна грешка. Такава горещина няма и в Сахара даже.

Радвам се, че татко се е видял с дядо Вельо и баба Фанче (Ямболската). Ще запомня и аз в паметта си, че бате Людмил е роден точно месец след мен, но друга година, а вуйчо Иван е един ден след него, също в друга година. Така на тези дати и аз ще ги споменавам в моите си тъжни и носталгични мисли...

За валутата аз вече не знам какво да ви посъветвам. Нещата при вас се сменят не със седмици и дни, ами направо с часове – мисля си дали ще ми бъде все още актуален съвета, докато получите това ми послание. Но едно нещо е ясно като бял ден и към което правило трябва неотклонно да се придържате: гледайте заради някакви глупави и нищожни измислени лихви да не загубите основната сума, защото и това ще ни дойде много вече. Удар след удар, които получаваме сегиз-тогиз – хайде, иди-дойди; ще го преживеем някак си. Но тоталното изгубване макар и на мизерните ви спестявания, ще бъде равносилно на сриване под руините на всичко, създадено с толкова много труд и лишения през годините. Така че внимавайте – мошеници и мародери дебнат денонощно и те нямат почивен ден. Хайдутина е нащрек по 24 часа и 7 дена в седмицата, знам го по себе си. Само че ако аз мисля и се боря по правилата как да оцелявам, как да изхраня и изправя на крака семейството си, за онези оттатък единствената мисъл е забогатяването – лесното и по всякакъв начин, за чужда сметка и не на свой гръб.

Опитвам се и аз да разгадая сънят на майка – момичето с дългата коса и трите плитки. Не знам защо, но в главата ми постоянно се въртят разни такива опашати девици, предимно с дълги и руси коси. Добре ама освен в мечтите и младежките ми блянове, в действителност такива девойки отсъстват напълно от живота и обкръжението ми (или поне не са руси и косите им не са дълги – за успокоение на майчицата ми). Мъча се да си спомня за някоя по-ближна с подобна дълга коса, но след толкова много години на щастлив брак единствено и само с Женя, ярките ми ергенски спомени от миналото започват да избледняват. Аз тези три плитки повече ги оприличавам на дълъг кол в задника - и не един ами три наведнъж, които са ми се забили трайно там; но може и да греша пък. Ние също очакваме светлината в нашия тунел, излизането ни от кризата, отскачане от дъното и изплуването нагоре. Но забелязвам, че винаги по нещо непредвидено се случва, с което се объркват благородните планове и намерения. И в заключение пак ще кажа и дебело ще подчертая, че това до тук са все бели кахъри - нали проблем, дето се решава с пари, не е проблем (ако искате да знаете, и това от татко съм го научил...). Живи сме, здрави сме; близките ни също. Оправяме се горе-долу и на пук на всичко даже ще отидем и на екскурзията, защото той и самия живот не е много дълъг. Единствено за вас ни е много, ама много мъчно и тежко, защото с абсолютно нищо не можем нито да ви помогнем, нито пък да ускорим пристигането ви. Ето сега и на Албена майка й ще дойде, но и тяхното положение е друго. Те и двамата работят от 40-тия ден след пристигането си в Австралия, а това са вече 5-6 години. Васил е с много сериозна работа (и заплата), а Албена постоянно работи на контракти като компютърен чертожник (дизайнер също като мен, само че аз съм по механиката, докато тя е в строителния бранш). Разликата между нас е там, че тя е с не по-малко от $27-$28 на час тарифна ставка, също с възможност за извънреден труд и съответно още по-високо заплащане. Работи съботи и недели, понякога от вкъщи и всичко това се умножава значително в по-големи цифри. Не им завиждаме изобщо, само си обясняваме ние къде стоим в цялата тази схема и диаграма. Дори напротив – радваме се за успехите на всеки наш познат и приятел. В кръга на шегата дори бих си позволил да кажа поговорката, че не е важно дали човек е богат; достатъчно е да има богати приятели. Това тълкувание може има няколко страни, но в никой случай твърдението не е истина. И пак всички се оплакват, че нямат пари и време, поради което за гости и моабети много-много не се надига дума. Но мисълта ми беше съвсем на друго място, а аз без да искам се отклоних дори в неетични подробности и размишления, давайки пример с други хора което не ми е присъщо. Единственото което целях с тези си думи, беше да направя едно малко сравнение между нашето конкретно състояние и положение, спрямо това на по-нормалните хора, с което да дам някакво разумно обяснение защо ние сме все на опашката (за което нито някой ни е виновен, най-малко пък другите, които вече са успели да изплуват) - предполагам разбрахте за какво отворих тази малка скоба...

Изненадвам се, че крадци са нападнали апартамента на бате Божидар срещу нас. Не че ме учудва самия факт на кражбата толкова много, колкото това, че вече е започнало да се пипа и по високите етажи на сгради и кооперации. По принцип ниските са значително по-уязвими откъм хайдутлук, но може би и самите крадци по този начин се “извисяват” по-нависоко и са се прехвърлили в по-горното стъпало на бизнеса. Ще кажа само едно: “Да пази Господ от такова чудо!”, защото изненадата би била ужасяваща, един прекрасен ден прибирайки се с торбите от пазар да намериш домът си опразнен от съдържание...

Като чух какви пари са похарчили близките на Румен за да дойдат до тук, че косата ми се изправи снощи (30,000 лв. – това включва визи, документи, разни други глупости, транзитна виза за Англия и т.н.). Чувствам се като просяк (то аз съм си и такъв де, не го крия; но все пак не е много приятно човек да се самооцени с тази мярка). Ако има Бог нека ми повярва, че единственият успех който искам е, само да ми даде възможност един път да ви посрещнем тук, а после ние да се оправяме както можем. А колко малко трябва за осъществяването на всичко това – живот и здраве за всички ни, за да работим здраво (баси - дали пък не искам и много, а? – а какво дадох аз, за да се надявам на такава отплата)…

Онази вечер разбрахме от Ани, че сте се виждали с родителите й. Тя получи писмо в същия ден, в който дойде и вашето. Ани и Сашо имат и други приятели, с които живеят по-наблизо и доста често са заедно (думата е “постоянно” вместо “често”, чрез която аз изразявам известна доза ревност). Ние спрямо тях се намираме някак си малко пу в тъча (което пък наричам “изолация”) и за това заедно с нашия малък Неничко отсъстваме от техните снимки, които сте разглеждали. Скоро ще струваме година, откакто направихме последен масов моабет с всички приятели. Но и аз вече не каня никого, не давам зор за нищо и си гледам само моята работа. Като ги мързи да шетат, да си седят дума! А това, което са ви казали за заемите е напълно вярно за Австралия. Аз предполагам че тези правила важат във всички нормални държави и за всяка отделна финансова институция. Хората не могат безразборно да вземат пари от която и да е банка, които да не са в състояние да връщат после. Преди да им отпуснат какъвто и да е заем, първо се правят изчисления въз основа на брутният семеен доход минус средностатистически пресметнати жизнени или житейски разходи: едно от основните бюджетни пера е колата (поддръжка, ремонт, сервиз, бензин масла и т.н.). Не може да се каже в банката: “Абе имам ей тука в двора една пиклива кола за $10,000, обаче не ми я пресмятайте като масраф, защото аз не я ползвам”. Такъв филм няма – имаш кола, значи я ползваш. А от това произтичат съответните разходи за гориво, застраховки, поддръжка и всичко изброено преди няколко реда. После идва въпросът с прехраната: от колко души се състои семейството, колко дохода влизат през прага на дома и колко гърла ежедневно чакат питателна храна по три пъти на ден, осигурени от този доход. Същото важи за ток, телефони и т.н. Банката би взела несериозно всеки подобен отговор, от рода на: “Ама недейте така, бе другарко - ние харчим много малко ток у нас, почти не готвим или ползваме само газовия котлон на балкона; крушките в стаите са ни слаби, а в клозета изобщо нямаме и серем на тъмно”. И чак ако остане нещо от първоначалната заплата и в зависимост от това колко е този остатък, банкерите правят изчисления какво може да се вземе като кредит от самата банка - единствено срещу този остатък, с който се предполага че редовно и дългосрочно този дълг ще се погасява във времето. Не можеш да кажеш, че ще ядеш хляб и сол, защото си човек и като такъв, ти си длъжен да живееш по човешки начин. Да - овцата ближе сол, обаче тя е овца и на нея й е простено. Пък и на овце по принцип банките отказват заеми. В Австралия има над 60 милиона овце и около 18 милиона човеци. За това банките предпочитат да отпускат кредити на хора, а не на четириногите им побратими и посестрими. После – друг, много съществен момент настъпва, когато ти омръзнат хлябът, лука и солта и речеш да надникнеш в паницата на ближния, на съседа, на чорбаджията си и т.н., за което всъщност нямаш право; но искаш не само да погледнеш, ами и да бръкнеш там. Тогава ти автоматично се превръщаш в престъпник – вкарват те в затвора и държавата започва да те изхранва, вместо ти сам да го правиш. По този начин пък, за да няма престъпност гледат да държат народа относително сит, облечен и обут, че така е най-спокойно за всички. Ей там е цялата работа...

Тази катастрофа с трите депутатки от БСП породи много противоречиви настроения у мене, както и у всички тук намиращи се наши приятели. На Ива майка й отсече: “Отървала се земята!” (от боклука – бележка на пишещият; един вид, три звяра по-малко). Това е в кръга на черния хумор, въпреки че е жалко по принцип за хората - сигурно имат близки, млади са, деца са оставили подире си и т.н. Но пък щом като е тъй, какво правят да се месят с престъпниците от БСП-то? А онова руско мекере игра ръченица в Копривщица, когато войниците се издавиха като плъхове в реката – и това пак от много кадърно военно ръководство и супер техника (съветска); а пък сега два дни национални траури раздава и бърше крокодилски сълзи от очите си. Някак си много нелепа е съпоставката на тези два трагични случая, но те и двата сами по себе си говорят. Че ще идва и най-демонстративно в Габрово на погребение, моля ви се. Що не му устроихте един атентат, бе – барем се отърве света от още един партиен хрантутник? Каква показност, колко демагогия и простотия – цялата им политическа поквара лъсна като тиган на месечина (това определение обикновено се употребява, кога видиш някой заголен задник в тъмнината; но на тях нали гъзовете им служат за лица, та сравнението ми не е съвсем неподходящо нито пък извън рамките на художествената литература). Дали някога ще се отърве светът от тях не знам, но че са виновни за всичките беди по цялата земя – това е факт неоспорим. Колко мъка, колко омраза се е насъбрала в мене - представа нямате. Защото вместо да съм някой директор в компанията на дядо си, на баща си и т.н., сега подвивам врат на този или онзи за две бири и парче влоена кървавица за мезе. Това в никакъв случай не бива да ви звучи като съжаление, че сме дошли тук на другия край на света - дори и такива каквито сме в момента, чуждите хора намериха нужното уважение, проявиха снизходителност и показаха разбиране към нас – хем те са ни чужди, а ние не сме нищо повече от едни навлеци и пришълци за тях. Мисълта ми тук повечето е за онова, изгубеното и неосъщественото; за разбитите животи и надежди на хиляди други; за насилствено отнетите имоти, къщи, добитък, фабрики, магазини и т.н. Проклети да са и на онзи свят! И нека още да вдигат цените. То аслъ на тоя народ все му е малко, та още може да поеме върху здравата си робска гърбина...

Писмото на което давам отговор в момента е № 150, аз мисля че споменах в началото. Нека майка хубаво да води счетоводството. До сега всичко сме получили по установения ред. Независимо че не всичко до тук е по темата, аз пиша и описвам собствените си виждания и разсъждения – което пък е и основният замисъл на настоящото произведение (и които аз не налагам никому). На места фактите не са лицеприятни, но поне такива съм ги видял аз през собствените си очи и така съм ги усетил със сетивата си – именно точно по този начин ги предавам чрез прозаичните си излияния, без видоизменения и цензурни корекции. А пък и никой не би бил в състояние да опровергае истината. Женя гледа някакъв филм в момента, а аз лягам за да си дочета материалчето за Царя. Утре ще продължа от работа – не бе, не ви плаша: само предупреждавам...

А – увлечен покрай безпределните си мисли, забравих да напиша най-важното, заради което всъщност седнах на писалищната маса. На този адрес който съм оградил отдолу се намира мястото, където нарочни служители се занимават с издаването на туристически визи за Австралия. Каза ми го на Румен майка му. Влезте във връзка с този г-н Трънков, той често пътувал до Белград и може да вземе молба-образец от Посолството ни там. Това ще спести поне едно ходене в бунтарска и размирна Сърбия. Аз ще гледам вече да изпратя документите, така че всичко да зависи от вас – кога, кой, как и т.н. От тук нищо не мога да съдействам, освен да ви пратя поканата. Молбите се получават от съответното посолство или консулски отдел – чувам, че и на Сашо родителите му стягали куфарите за насам, та и те могат да ви дадат съвет и да са полезни с нещо. Освен това на Албена баща й също е носител на богата информация - като се видите доста има да си приказвате. Както разбира се и още много други хора, които вие вече имате щастието да познавате. А сега, лека нощ че пак доста материал нахвърлях – лягам и ако не заспя веднага, ще си почета малко...

Бул. “Раковски” № 62 или № 64 (било на реда на Пожарната – фирмата се казва “БАЛКАНТУР”; от телефонните услуги за София ще ви дадат номера: …? Името на туристическия агент е г-н Трънков; масрафите са около 2700 лв. на паспорт/виза)

01.08.1996 - Скъпи и обични татко мой, използвам най-ранните минути на този едва настъпващ ден, за да те поздравя най-горещо по случай празника ти! В момента е 07:10 местно време, докато при вас е точно 00:10, защото в България сте със 7 часа назад (тук говоря само за времето, защото за всичко друго разликата се измерва с години и цели епохи закъснение, но сега думата ми е за друго и в историко-политико-демографски въпроси и подробности няма да се впускам). Компютърната ни система на работа нещо е блокирала и аз с най-голямо удоволствие си уплътнявам времето с писане на писмо. Та, нека да е честит рожденият ти ден, по повод на който ти изпращаме най-сърдечните си пожелания за здраве, дълъг живот, спокойствие и благоденствие. Бъди винаги все така всеотдаен, жизнерадостен, енергичен и духовит, както винаги си бил! Речникът ми е малко беден откъм думи, с които да изразя чувствата си, които аз изпитвам, специално към тебе. Те най-просто са синовна обич и дълбока признателност към всичко, което си създал у мене, за мене и единственото, което мога да кажа сега в този тържествен ден е: “Благодаря ти, татко”! Аман от символични подаръци вече, но за сега това е всичко, което можем да ти поднесем. Знам че това е нищожно малко, но такива са възможностите ни на този етап. Уж все ще дойде другото време, а пък то още се бави по стръмното и не идва...

Включвам се отново в малката си почивка – няколко секунди след 09:30. Компютрите ги оправиха и вече всички работим, но законната почивка трябва да се спазва съгласно Профсъюзите – нищо, че почти до напред никой нищо не е правил, освен да разтяга локуми с колегата си по бюро. Довечера ще отидем на малък локален пазар да си накупим някои неща от първа необходимост. За втора не става и дума предвид разходите, които предстоят. Под първа нужда влизат захар, брашно, яйца (те пък са ми от най-първата) и т.н. На втора степен идват бирата, виното и всичко останало. Ние също ще отпразнуваме татковия рожден ден със салата, ракия, зелен боб плакия и две мизерни бири, които едвам увардих в хладилника от Женя, специално за случая (аз постоянно я плаша, че ако ми изпие бирата ще й пораснат циците и ще й пречат, но тя не се стряска от това). Даже има и малко торта останала от онази вечер - ако нея пък малкото, ненаситно и вечно гладно свинче не й е видяло сметката в промеждутъка от време. От него вече спасение няма – каквото и да има случайно “на склад” в артелната, докато не се изплюска всичкото, няма мирясване...

Днес съм много официален на работа – риза, копринена вратовръзка, старото сако дето ме знае целия свят с него и едни обувки, които също плачат за смяна. Но иначе пък изглеждам добре, лъскав един такъв и всички ме питат “защо?” Викам им: “Нали Главния директор се пенсионира вчера, та се глася за неговото място…” Хората около мене са по-обикновени и не носят често костюми. Но аз от време на време се обличам и като човек - нищо че джоба на гащите ми е съдран или пък имам дупка в чорапа.

Ето че стана 12:00 - тук при нас е вече обед, а в България зората вече се е сипнала в 05:00 сутринта. Татко скоро ще става за работа. Днес по изключение ще отиде с колата до завода, защото майка сигурно му е приготвила нещо за почерпка с хората от отдела, та да го занесе по-лесно. После ще остави колата на улицата пред портала, та бай Кольо портиера да й хвърля по едно око докато е дежурен през нощта, а и за да може да се почерпи заедно с всички останали колеги и колежки. Ето, пред очите ми са вече и скъпите им образи: на Васката Гочев, с неизчерпаемият си запас от хуморески и майтапи и неразделно свързаният с него Пенчо Димов; тук е и изявеният моабетчия Нанко Добазов със златните си ръце на ваятел и иконописец, природно интелигентният планинар Мишо Марчев, както тихият и скромен, прекрасен човек и приятел Монката Пенев - също турист, планински спасител, природолюбител и защитник. Жените нарочно не ги споменавам, за да не ме обвинят в пристрастие - аз и без друго си ги харесвах всичките. Сигурен съм че в списъка с VIP-гостите ще има още много други знайни и незнайни герои, достойни и почетни участници в целия този карнавал, но хайде - стига съм изпадал в подробности; нека да започва тържеството! Ако татко сега живееше в Австралия, вече щеше да може да се пенсионира. Тук възрастта за пенсия е 65, а не 60, както поне аз знам че беше до неотдавна. За жените не съм много сигурен дали изобщо има някакво правило (е, то не може да няма, но на мене не ми е известно), обаче за мъжете съм сигурен че е така (а с всяка измината година или мандат на политическа власт, тази цифра прогресивно нараства и вероятно ще настъпи време, когато хората никога няма да се пенсионират; те просто ще свършват отреденият им жизнен път по работните си места на съвсем дълбока и преклонна възраст). Мили татко - това е своего рода юбилейна годишнина за тебе и от всичко най-вече ми се иска да си истински щастлив и весел. Забрави за всички житейски трудности, неудачи и празнувай здраво! Аз съм сигурен, че това ще е така и следващите няколко дни ще преминат под егидата на тържественото честване. А за да могат и да се затвърдят вечните ни семейни традиции, когато получите настоящето ми писмо и това прочувствено послание, просто повторете упражнението още веднъж - вече заедно с нас и нашите благопожелания, макар и само мислени за сега. Дано и за след работа майка да ти е организирала вечеринка в къщи. Като няма хляб – пасти и торти нали има! Карайте я по партизански – и те завалиите, когато останели без хляб, та маслото направо върху кашкавала са го мажели; голям глад ги е гонил. Ама хак им е сега, нека да стоят пред празните рафтове наравно с другите – те тяхното са си го изяли тогава още...

02.08.1996 - Предполагам тази сутрин, че и вие имате същите противоречиви здравословни усещания, каквито са моите в момента след снощното тържество. Преди да започне всичко, ние с Женя излязохме по пазар, а Нени остана да свири в къщи. Купихме си салата, някои неща за хладилника и се прибрахме. Поради празника на татко, госпожата отпусна едно пакетче кайма, а пък тя опържи картофи. Бобът ни остана за довечера – свят ден беше все пак. Аз направих едни невероятни кюфтета, каквито и на “Казака” не са сервирани. И знаете ли къде открих разковничето на успеха – в хляба, бе! Този път не сложих и една трошица хляб - само подправките, лук и яйце. Като се омесят с хляб, стават тричави и не така вкусни. Вярно че целта е уж да станат повече на количество, но пък не са хубави и изтърваме качеството. Така че от сега нататък това ще ни бъде рецептата – ето ти още една крачка напред: да ядем кюфтета без хляб, от чисто месо. Не стъпка и крачка е това – лъвски скок си е направо туй и то във вярната посока по пътя към успеха...

Междувременно подварих още 2 л мляко и го направих на кисело. Тази сутрин като станах ми идеше да си пъхна кратуната в тенджерата, дето го бях оставил да втасва, вкисва или както там се нарича процеса на ферментацията и да не я извадя от нощвите, докато не ми се подобри състоянието. Почерпихме се снощи много сериозно с Женя, изпаднахме в спомени от ученичество, студентство и т.н. Гледахме си снимките и така изплуваха хилядите случки, които подплатихме с множество питиета. Добре че ни ги изпратихте тогава тези албуми, защото сега вече щеше да бъде невъзможно. Аз мислех да ви се обаждам тази сутрин по телефона, но от дума на дума нощес стана 01:30 докато си легнем. Като направих сметка че имаше 7 часа назад във времето – тъкмо беше подходящ момент да се чуем още вечерта, преди да са дошли гостите на татко.

Радваме се, че сте получили пратката, която макар и скромна беше направена с много любов и признателност към всички. Разбрах по-важните новини около вас, злободневките които ви вълнуват и получих инструктажа за по-нататъшните ни действия. Очевидно от ден на ден в България ще става все по-зле – но до кога ще е така, не знам. Радваме се и за бебето на Викито. То както е момиченце, може и да си го вземем тук за нашия ерген. Него още не го пали на моми и женитби - трябва да е още малък, но когато и да е. А може би и да е просто умен, а не кух като баща си дето се брулна като шаран за първата (е, първата по-сериозна имам предвид; нали се разбрахме, че останалите преди нея не трябва да си ги спомням или пък напълно да забравя)...

Радвам се, че се изпълни задочната ми препоръка да бъдете весели и щастливи всред добри приятели. Ремонта на принтера ще струва само $45, което Сашо като вътрешен човек е уредил. Иначе трябваше да го платим почти още веднъж заради поправката му. Той днес сигурно ще ни го донесе готов. Аз пък следобед ще отида да прибера камерата. Пианото все по-трайно се разваля и сигурно ще купуваме друго. Изобщо от “крачки напред” и “извисяване” нагоре ми се повдига чак! Довечера Нени е на урок, но не е много добре подготвен този път. Три дни не е свирил докато беше болнав (което пък той намери за добре дошло като извинение и оправдание), а и пианото като се разваля така често, та не може да се упражнява по-дълго време. Независимо от зорът на който сме в момента главно от икономическо естество, ние сме решили да му купим друг електронен орган, за да не се ядосвам един ден, че са ми досвидели $500-$600 и за това Нени не си е доразвил музикалния талант. Дано един ден той да е благодарен на родителите си. Дори и една хилядна частичка ще ми е достатъчна от това, колкото аз съм благодарен на моите. Но времето ще покаже всичко - рано е още да правим всякакви предсказания, поради безтегловността в която се намираме ние самите за момента...

Не знам дали ви казах, че онзи ден пуснах Тото. От тиража в сряда имам тройка, но тук тройки не се изплащат, защото комбинацията е 6 числа от 45, а не 6 от 49 както е в България. Сега от съботния тираж чакам същите три числа плюс другите три, за да ударя шестицата. Тогаз да видиш, бако как се пазарува на едро, как само бял хляб се яде и какво скъпо вино се пие! И за тази събота и неделя нямаме определена програма. Не вярвам някой да се излъже да ни покани на гости, за това ще изготвим собствен план на действие. Времето е чудесно - вече се установи на около 25°C – само вечер е малко хладно, но не неприятно. Аз мисля, че се “уловихме у копривата” и изтикахме зимата по къси гащи. Тази сутрин минавам през един отдел и нали съм облечен като принц, та на всички им прави добро впечатление и ме поздравяват. Викам им тогаз: “Туй е външно лустро само, инак отвътре съм си същото лайно!” Че като падна един смях, една веселба - те изглежда не са чували подобна самооценка. А пък един от тях се смя със сълзи даже, но не подигравателно - личеше си просто искреното им настроение. Абе какво да ги правиш, нали все гледам кудош да стане някакъв, че са си баят дълги тези пусти часове на работа – мамка им...

05.08.1996 – И през последните дни нямаше нищо особено за отбелязване. В петък след работа отидох да си прибера камерата от сервиза. После с Нени ходихме на урок. В събота пък бяхме на зей-пазар заедно с онова момче - взехме го на разходка с нас, че и на него малко да му се разсеят черните мисли из главата. Следобеда имахме голяма музикална репетиция с Нени. Вечерта – гледане на телевизия и нищо вълнуващо.

В неделя станахме рано с моя ортак и отидохме на битак (ако не е този мой малък Неничко, да съм се гръмнал до сега; той ми е за дружка, пак той ми е и дружинка). Следобед пък карахме колелета с него. Вечерта по телефона говорихме с Валя и Сашо. Обещаха да ни изпратят видеокасетата с посрещането на Царя - ще ви я презапишем и ще си оставим за нас едно копие. Това всъщност е филм на независим репортер, който тогава е пътувал с Негово Величество. Иначе Българската телевизия не е показала почти нищо. Не мога само да си обясня защо не се свържете с чичо Ванчо в Пловдив. Защото именно те са изпратили касетката на Валя и Сашо и от тяхната да си запишете събитието. Така ще имате по-качествено изображение, защото то и без друго не е било много добро. Освен това Сашо каза, че това е презапис и може би 3-то или 4-то копие на филма. Но както и да е - ние ще ви изпратим това което направим, пък вие ако искате си го презапишете отново. Ако обаче качеството е определено лошо, няма смисъл да ви го пращам - като получим филма ще разберем.

Ани започнала работа миналата седмица – на Женя съвсем й потънаха гемиите като разбра, защото те двете поне до сега споделяха обща съдба на безработни домакини, но никой никога не знае какво ще се случи. Много й е тежко и мъчно на душата, но всички се надяваме че и нейното положение ще се оправи един ден. Тя отдавна е загубила всякаква надежда за успех и аз постоянно я успокоявам, но знае ли човек какво го чака иззад завоя.

Тото-то нищо не даде онази вечер. Техническите ни неудачи също не са спрели нито за миг. Онзи ден от една гаражна разпродажба за $3 си купих един радиокасетофон да си го слушам на работа, а и да го ползваме в каравана когато ходим по разни места. Много хубав – японски с всичките му механизми и изгъзици, обаче изгоря една от интегралните му схеми. Уж беше пригоден за 12-волтово захранване, но когато проверих с уреда, изправителят ми давал 17.5 V. Предполагам че това му е взело душата. Награбих го и го потирих в кофата за боклук. Добре ама после размислих, та ходих долу от контейнера на блока да го вадя чак, защото през това време малкия изхвърли торбичката с боклука от нас. Ще му купя една интегрална схема от магазина и ще си го оправя. Готова работа, а да сера на нея по този неграмотен начин – как да не го е яд човек на себе си (а и на околните). Сега ми се отвори още едно ново нещо, за което да мисля. Те и другите не са ми малко, но аз постоянно прибавям по някой нов “елемент”, без да съм свършил нищо от старите...

Днес по принцип завода не работи, но аз съм тук заради следващия понеделник, когато ще ползвам компенсационният си ден. Снощи си запазихме място в същия къмпинг край реката. Даже ако отидем, ще бъдем на абсолютно същото място, където ни беше предишната почивка в началото на Юни – нека да е само живот и здраве.

Както сте забелязали от краткия филмов откъс, Нени не тактува, защото с единия крак натиска басовите клавиши, а другият е постоянно на педала и е зает с усилване и намаляване на звука. Но в органа има заложени най-различни електронни ритми, които дават такта - все едно че барабаните думкат отстрани. Тъй че няма нужда от тактуване, но гледам го като свири, целия се клати в такт или си мърда главата. Най-често брои на ум. Да ми остане малко време и ще го запиша с камерата, защото онова което вие сте слушали и гледали в предната касетка, са само едни жалки опити в сравнение със сегашното му ниво. Дано и занапред все така да върви. Учителят му е много доволен и доста зор му дава, като го вижда че се справя добре. Аз помагам само в началото, докато все още се разучават новите мелодии, ама постепенно ще започна да го оставям сам. Но не искам и да го изтървам от наблюдение и контрол, защото ако река малко да го отпусна и край на добрите резултати. То не е като да седне, че саму с мерак да си научи нещата и да се подготви (както съм бил аз например - виждам татко как казва: “Оф-оф-оф!”). Все с остена трябва да го ръгам, за да постигне нещо положително.

До седмица-две сигурно ще получим и официален отговор от вас на предишното ни писмо, което получихте по бащата на Албена. Вероятно до тогава ще възникнат още по-много въпроси, които ще можем да си дискутираме чрез настоящите страници. Питайте за всяко едно неясно нещо - аз с радост ще ви отговарям най-подробно. Ако изключим обстановката при която сега живеете в България и хилядите трудности, с които се сблъсквате постоянно и ежедневно, аз смятам че 50% вие сте изцяло тук и живеете сред нас, имайки предвид информацията която получавате от мене. Та, Бога ми - вие сега знаете много повече за нас и за живота ни тук, отколкото когато бяхме в Габрово! Остава да отработим останалите 50% - в смисъл как да бъде всичко и как точно да стане. Но нали добричкият ни дядо Господ си знае работата – на него оставям всичко, с което не мога да се справя сам...

06.08.1996 - И днес май беше някакъв празник. Ами да – тъкмо си погледнах в календара; Преображенй или Преображение Господне както вероятно е по-правилно да се назове. На обед ще идва друг клиент да оглежда колата, който може тотално да ни “преобрази” живота, но нека да не избързваме. Тъй като ще бъда зает с него аз няма да мога да пиша в почивката си, но ако има нещо важно и вълнуващо, аз обезателно ще го отразя довечера от дома. Пак си спомням за хубавите и стихийни летни бури на морето, които сме изживявали не един път през тази част на годината. Добре че тогава се е ходило, добре че се е живяло, добре че снимки са се правили и сте ме водили навсякъде - благодарен съм за всичко, каквото и да е било то. Нищо повече не се повтаря – само споменът остава. Тук времето е чудесно, надявам се и в България да е същото. Преминали са юлските горещи дни и сега е само топло и приятно. При нас сутрин е все още 7°C-8°C и кръвта ни скована почти не тече, но през деня става 25°C, когато жилите се размразяват и сетивата ни усещат приятният гъдел на слънчевите лъчи.

Вчера тържествено се отпразнува завършването на Олимпиадата в Америка. Австралия е на 7-мо място по брой на медали. От този миг нататък започва трескава подготовка за Сиднейската спортна надпревара през 2000. Кметове, политици и общественици започнаха да се суетят вече, да подготвят договори, терени за спортни съоръжения и да усвояват милионите на МОК. Нашия щат понеже е съседен, също може да намаже от тлъстата пита и да си оближе блажните пръсти. Нали мечката когато заиграе у съседа се усеща и у нас – този път в добрия смисъл...

07.08.1996 – “Септември ще бъде май” беше казал нявга поетът и за нас наистина щеше да бъде, ако “Зимата на нашето недоволство” отново не скова душите ни и не ги обви в дебел слой полярен лед. Имаше даже и песен с толкова мил и вълнуващ текст “Писна ми...”, но не кавал шарен на зелена морава, а писна ми от неудачи. Но, хайде - нека и този път да карам подред, за да не се чудите какво точно става (или въобще не става) и защо аджеба започвам поредните си излияния в тази тъжна метафорна форма.

След като вчера се обади човека за колата и се разбрахме, че по обяд ще дойде до завода да я види, малко след това ми позвъни и Женя, с радостната вест че утре е на интервю. Ех, мамката му старичка, рекох си язе - подаде се светлинката от тунела и сега вече със сигурност ще се отритнем от дъното. “Сгледата” на моята японска кур…, пардон – гейша имах предвид, премина под небивал интерес от страна на клиента и той каза, че ще купи колата - харесала му много и че ще ми се обади вечерта (за снощи) по телефона да се доразберем. Този факт сам по себе си изцяло ме изпълни с небивали количества надежди (като патка кога се нахвърля с горещи лайна) и ме хвърли в трескаво кроене на всевъзможни планове и велики комбинации. Отново в миг издигнах пясъчните кули и отгоре им развях байраците на славата, а пък след всичко това и вече в тесен съюз с предстоящото интервю на Женя и възможността й да започне работа, направо се издух като плондер от кеф; дори със съзнателния риск да се осера. Да - ама не, казваше известният наш Петко Бочаров по телевизията и винаги беше прав. Първо тоя немокаянин (потенциалния клиент за колата) снощи не се обади никакъв, нито пък тази сутрин до този момент (вече е малко след 09:30). “Балонът” който вчера надувах толкова усърдно, започна вече да изпуска горещ въздух, с чести препсуввания, на моменти до пълно загубване на мяра, такт и добър етикет. След миг ще прежаля за колата и ще оставя един единствен коз (седмак или осмак), защото сега остава да се надяваме само на Жениното интервю. Което пък е за толкова страхотна позиция и аз именно заради това вътрешно в себе си се страхувам, че от там няма да излезе нищо - не за друго, а защото всичко е някак си прекалено много хубаво, а на нас просто не ни е дадено, да ни е пък и чак толкоз хубаво, джанъм.

Вчерашният празник по случай Преображение Господне наистина имб достатъчната сила да преобърне с нещо нещата около нас, но други тъмни сили му попречиха и осуетиха добрите намерения. Не мога да си обясня по някакъв разумен начин всичкият този неуспех и куцузлук, освен с някакви магии и повсеместни уроки от всякаква степен. Дори в съзнанието си пазя скрити и имената на евентуалните причинители – все “Тайфуни с нежни имена”, но както и да е. Човекът за колата много искаше да купи нещо за себе си тези дни - явно е бил на зор и за да не се обади до сега да иска нашата, това съвсем резонно означава че си е купил друга. Единственото с което не мога да се съглася е некоректността им, която хич не е изолиран случай и за която аз не един път съм споменавал, писал и предъвквал като свободна тема на разговор. Можеше да звънне поне един телефон, за да не живеем в празни и кухи надежди (тук телефони хората имат и в колите си даже – ако не точно ние поради бедност, то много други за които е и необходимост). Но такива са те, такава им е цялата нация – мундари, непукисти и мърша. За това имат рецесия, за това имат безработица, за това са всичките тези неуредици. Иначе държавата им е прекрасна, но пък народа тъп. Всичко е една демагогия, една показност, лукава вежливост и т.н. Да имаше някакъв начин тези неща, които аз вече съм прозрял и с тях съм се сблъсквал в ежедневието си не само веднъж, да ги обясня някому на един безупречен английски език, просто да им кажа истината в очите, за това какво представляват – цялата нация щях да разплача. Но пък нали няма да седна и да оправям света – те си знаят тяхната, ние си караме по нашата. Констатациите ми са изградени на базата от многократни сблъсъци с дребни наглед проблеми. Колкото по-дълбоко се навлиза в живота на една страна, толкова повече примери могат да се дадат и вече всичко пречупено през моите очи, собствени мисли и лични разсъждения, ме е довело до тези аналитични изводи. Единственото нещо, което все още държи тая затлъстяваща маса от бираджии и Тото-играчи на някакъв пиедестал е общият език, на който комуникират помежду си и с още някои други англоговорящи могъщества, от които черпят сили (добрата стара Англия и САЩ, да речем на първа инстанция). Но ако не ние европейците, то мръсните азиатци усилено се подготвят да им турят чатала над главите и учат усилено английски като втори задължителен език (Япония, Китай, Хонг Конг, Тайван, че и циганския Виетнам дори не им отстъпва; за величието на двете Кореи да не говорим пък). Докато половината от цивилизована Европа поколения наред учеше руски в това време, но нека да не включвам и тези нещастници в писмото си, защото ако някога някой седне да го чете, много ще има да рони горчивите си сълзи. Тази азиатска паплач и пожълтяла сган, с евтина работна ръка и най-съвременни технологии, един ден така зверски ще се вклини в гръбнака на Австралия, че и самата Кралица от която час по-скоро искат да се отърват, няма да може да им помогне. Междувпрочем “свободолюбивият” австралийски народ отдавна иска да се отцепи от Великото кралство и сам да си поеме пътя на развитие, който за жалост ще бъде единствено назад към джунглите – т.е. към “природата”, както поетично се изразяват вождовете на племената с червени байраци. Независимо от дълбоко минорното ми настроение и задгробен тон, опитвам се да бъда обективен в моите разсъждения. Примерите, с които ще подкрепя твърденията си, един ден отново ще си ги дискутираме “на чашка” (не кисело мляко, татко – дръж се!), защото те не могат да бъдат всичките описани в писмо, а и вече преминали своята давност, няма да имат тази разрушителна сила, както в момента на събитието. Аз обаче ни най-малко няма да ги забравя, нито пък това ще бъдат последните ми сблъсъци. Но пак ще кажа и ще се подмажа: “Добре е все пак, че в момента не сме в България, защото тук поне мъждука още някое живо въгленче на надежда (това е защото много често използваме скари на дървени въглища...), докато там всичко е засипано с кофи лед (който тук пък използваме, само за да си охлаждаме бирата)”...

08.08.1996 - Обстановката и нещата около нас ще претърпят известни промени може би. Междувременно вчера са се обадили на Женя и от едно друго място за работа, с което са й провели много експресно блиц-интервю още по телефона, докато тя се усети на кой свят се намира. Хората са казали, че са много доволни от нея, от документите й като цяло заедно с характеристиките и резюмето – уж и те в най-къс срок ще й се обадят за второ интервю-среща, вече на официално ниво. Това може да стане днес или утре, което ще бъде добре. Но ако от тази фирма не се обадя до ден-два, ще се наложи ние да чакаме това да стане през следващата седмица – вероятно в понеделник-вторник някъде. Това пък тотално ще ни обърка заплануваната екскурзия и сигурно няма да заминем, защото не смеем да рискуваме рядката възможност на Женя да започне работа.

Неничко също не е съвършено здрав – все покашлюква от време на време. Онзи ден му се загубил “звука”, както той се изрази (пресипнал един вид и не можеше да приказва – колко хубаво беше в тишината...). Но постепенно този “звук” се завръща - т.е. няма му нищо сериозно; просто много викали и се драли в училището, от което гласът му беше затихнал почти до нечуваемост...

Снощи най-официално облечени ходихме да ни правят снимки от художник-фотограф. В края на месеца ще са готови. Нени за пръв път в живота сложи риза на гърба си и му вързахме вратовръзка – омрънка и охули орталъка, че изглеждал лошо и смешно. Зер, от улицата се учи и какво да харесва, от приятелите си и хайманите, а не от родният си баща - сакън! После със същите “униформи” си направихме и няколко снимки в къщи.

Днес от 14:00 Женя е на интервю, а ние с Неничко вечерта сме на урок. Той си научи много хубаво упражненията. Обаждах се и на човека, който уж щеше да купува колата от нас. Още продължавал да мисли и не бил взел последното си решение. Че какво тук толкова има да се размишлява? – да си ми брои парите на ръка и пито-платено. Та и от там чакаме допълнителни развития, но аз и в това не вярвам вече. Изобщо съвсем нова вълна от емоции, надежди и неизвестност се е надигнала из дълбините, но де да видим какво ще излезе в крайна сметка. За сега само чакаме резултатите от всичко.

Напред Женя ми се обади, че излиза от къщи за интервюто си и че е пристигнала видеокасетата от Валя и Сашо с филма за Царя. Проблемът е само, че тя е записвана на бавна скорост, а нашето видео няма такава. Ще трябва да организираме презаписа с тукашния Сашо - мисля че тяхното има и двете стандартни скорости. Видеокамерата също има тази възможност да записва бързо и бавно, но при бавната скорост малко се влошава качеството (правилото и принципите са същите както при звукозаписните устройства, татко го знае това). Ще имам грижата и ще направим всичко възможно, за да имате филма. Това са новините от последната минута - точно по средата на днешният, иначе облачен ден. Кани се и да завали даже, но това поне не е излишно, че да се освежи малко въздуха.

Работата ми върви с най-различни темпове – кога бързо и добре, кога мудно и проблемно. Но така или иначе се справям със задачите си и мисля, че им върша хубава работа. Да има като как и заплатата ми да повишат – цена няма да имат. Аз си трая за сега, но може и да им изрева в лицето някой ден, за да напомня че е време да ми оценят труда, който полагам за тях по следващата, малко по-горна тарифа.

Днес между другото, навършвам две пълни години в този завод и започвам третата. Бързо летят месеците, че и годините както постоянно сме улисани в това или онова. Единствено за вас времето като че ли е спряло и баят са ви се увидели всичките тези 4 години, през които не сме се виждали и не сме заедно. Всички ние живеем само с тази мисъл: кога най-после ще стане възможно и все не можем да намерим разумен отговор на този въпрос. И на нас ни е мъчно и денонощно се тревожим за това, но пак казвам – заети с нашите си грижи и задачи – някак си по-малко усещаме кървавите рани на времето и незарастващите следи от раздялата ни.

На Албена майка й би трябвало днес да е кацнала в Бризбън. Ще гледаме и с нея да се видим и запознаем, но нали всички вече са плътно заети, че и за гости време няма. Това разбира се не се отнася за нас, но не е и достатъчно условие...

Научихме, че наши много близки приятели са взели под наем да работят мотела на Янка Шопова в Аделаида. Трябва вече да се замисли едно ходене и до там, но нали все тези пусти $1000 не ни достигат да осъществим грандиозната си екскурзия до тези места. На мене специално много ми се ходи - знам че и месец да стоим там, пак няма да ни стигне. Толкова много приятели и познати имаме там, че ако речем всичките да ги обиколим - ще ми трябва нов черен дроб...



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. vkumanova - Коментара ми е във връзка с посещ...
26.01.2021 00:16
Коментара ми е във връзка с посещението е Родината на Н.В.Цар Симеон Втори след 50 години изгнание.
Посрещнат възторжено от народа и със страх от властимащите.
Спомням си тогава, че Жан Виденов( тогавашния министър- председател изказа такава позиция " Да знае господинът, че не е желан".
Както вече написах, посрещането на Царя бе един празник за народа, който виждаше в негово лице своя спасител.
А Симеон Сакскобургготски беше различен от целия досегашен политически " елит".
Това се усещаше от мало и голямо.
По- късно обърка сметките на големите на деня, като ги смаза на предстоящите парламентарни избори с резултати над 50%.
Така беше и в родното Габрово.
цитирай
2. marconi5659 - В подкрепа на коментара Ви прибавям,...
26.01.2021 00:32
..., че моята майка бе в една от първите редици от шпалира при посрeщането на Н.В. Симеон II. Българската телевизия разполага с автентичен запис от събитието, чиито кадри за няколко секунди показват възторженият й и развълнуван образ. Впоследствие, много близко около това грандиозно събитие, въпросните кадри бяха излъчени и по Националния телевизионен канал на Австралия (SBS), в рубриката "Световни новини" или "Новини от света", където майка ми беше разпозната от множество наши близки и приятели. Аз лично се гордея с всичко това, независимо от помията, с която постоянно обливат, както фамилията Сакскобурготски, така и Н.В. в най-личен план. За своята дързост, честност и прозрачност, той разбира се плати изключително тежък данък...
цитирай
3. vkumanova - Разбирам, било е вълнуващо преж...
26.01.2021 00:47
Разбирам, било е вълнуващо преживяване.
Аз също имах такова няколко години по- късно, когато ми бяха изпратени поздравителни картички от НВ Симеон Втори и царица Маргарита.
Това стана със съдействието на съпругът ми, който лично се бе запознал с царицата.
Разговаряли са и за бъдещето на дъщеря ми, като тя е наблегнала на това, че знанието на език е прозорецът към света.
Това и повтаряхме през всичките ученически години и сега се гордея с детето си, което завърши с отличие Бонския университет с програма на английски.
Преди няколко месеца пък завърши изпита по немски с успех 87%.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344986
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031