09.08.1996 - Вчера интервюто на Женя е преминало при особено висок успех. Били избрани само тя и още 4-ма мъже за официалното интервю в компанията. Но мениджърката предпочитала Женя да заеме тази позиция и много се зарадвала като разбрала, че има такава кандидатура. Агентката вчера е интервюирала Женя и също била много доволна. Сега остава само да чакаме и да се надяваме, че чудото ще стане (пак и за кой ли пореден път вече). А то стане ли, наистина ще е чудо, защото работата е в онези престижни небостъргачи на пъпа на Бризбън, където работят от “лъв нагоре”. Ако има Господ – сега е моментът да помага!...

Снощи с Нени първо ходихме на урок и после отидохме да си напазаруваме малко провизии за къмпинга. Имаше приказка да заминем само двамата “по мъжки” и той беше много щастлив от това. Каза също, че дори и боб е готов да яде там, само да отидем за няколко дена. Добре ама той нощес пак буха цяла нощ и тъй като времето продължава да е хладно, а Нени не е в особено цветущо здравословно състояние, просто решихме че няма да заминем. Ние иначе много хубаво се бяхме нагласили и всичко беше добре замислено - аз си купих винце за там и със сигурност щяхме много рахат да си прекараме почивните дни, но точно сега на Женя ще й бъде много напрегнато и ще се постараем да й спестим излишните тревоги и мисли по нас (главно по Неничко, естествено; тя иначе за мене какво има да се тревожи: грижите подир гъза ми се свеждат до обезпечаване на най-елементарни нужди, както е при бебетата – да не са гладни, да не са жадни и да им са сухи пеленките...). А пък сам да отивам на този къмпинг, хептен не е работа (въпреки, че ако се замисли човек – какво му е лошото …) - просто защото аз самичък ходя до клозета само. За всичко останало ми трябва човек, който да ме гледа постоянно в очите, да ми се радва, да се удивлява от завидния ми чар и поощрява моя изключителен талант, способности и постигнати успехи, както и да ме прегърне нежно в скута си, успокоявайки ме заради някой случаен неуспех (такъв човек вероятно е само майчицата ми, защото вече на практика доказах, че другите жени съвсем не са като нея). Така че в заключение, това е първата промяна на предварително набелязаните планове, а всяка следваща ще отразявам своевременно в настоящият си дневник.

Има всички данни и предпоставки, този път вече Женя да започне дълго мечтаната си работа – просто сега всичките плюсове са събрани на камара и ако има късмет – именно това ще е той. В събота ще поканим Ани и Сашо - хем да запишем филма за посрещането на Царя, хем да се почерпим по случай оправянето на принтера по доста “евтин” и не толкова стресиращ начин. Снощи учителят пак остана много доволен от Неничковия “концерт”. Каза че такъв талантлив ученик не е имал до сега и просто не знае как да го напътства от тук нататък. Обикновено при другите деца нещата вървели бавно, а при нашия – като че ли само чака нотите отпреде си и да ги засвири. Определено има детето ни талант - това е факт, който дори и аз, като страничен наблюдател забелязах в него. Дано се развие с времето занапред. Дето се казва, за една година онези пари от срочния влог ни донесоха малко лихви, без да сме си поклащали ръката за тях. Може пък за ново пиано да ги дадем, ако трябва...

За неделя сутринта сме решили да отидем на черква – след това не знаем на къде ще ни завърти шайбата. Утре ще излизам да плащам наема и после ще се въртим из къщи. Все има какво да се бута от тук-от таме. Женя ще прегледа вестника и ако има обяви, тя пак ще изпрати нови писма за работа. Ще имаме и репетиция с Неничко. Той вече има нови упражнения, които трябва да научи.

Случайно погледнах към номера на писмото ми – ами това са около 55 на брой (без да смятам това, което пиша в момента). Ако усреднено всяко едно е съставено от около 10 листа – това прави близо 1000 страници прочитен материал. Много ще ми бъде интересно един ден аз самият да си ги прочета отново, от самото им начало. Даже и да не ги публикувам в книга - само ние да си ги четем, пак стига за опресняване на знанията. Би било изключително полезно и за Нени да прочете какво е писал баща му през всичките тези години на борба, но аз лично се съмнявам, че ще може. Основното е че аз пиша бързо и грозно, а той на баба си писмата едвам срича. Друг съществен момент от цялата работа е, че на много места в текста аз използвам думи и изрази, които той не само че не би разбрал какво означават, но не ги е и чувал никъде преди за да ги знае. Неговият речник е по детски беден и ограничен, защото израства в друга среда, заучава новите си изрази на английски и няма представа какво те означават на български език. Но един ден може да вкарам всички тези ръкописи в компютъра и да ги разпечатам поотделно като книга. Голямо преписване ще падне, но може пък да си наема и някой нарочен човек за целта – аз ще съм доста одъртял до това време, така че някой рус и 18-годишен “човек”, с по-голям номер сутиен може съвсем да ми подхожда на побелялата тиква и омекналия морков...

12.08.1996 - Отново е понеделник - начало на една седмица, изпълнена с трепетни надежди и емоции. Както стана ясно онзи ден, поради заболяване на член от екипажа, екскурзията-поход не се проведе съгласно предварителният й сценарий. В петък не се случи нищо особено - даже и вечерта.

В събота ходихме да плащаме наема с Неничко, а от там се запиляхме по магазините и се прибрахме чак за обяд. Женя чисти къщата през това време, разнообрази си малко дейността с пране на мръсни дрехи и съответното им простиране, а после си почина край готварската печка, приготовлявайки разни хранителни блюда за вечерната трапеза. Ние следобеда пък, пак с Нени отидохме у Васил да презапишем касетката с посрещането на Царя, защото тяхното видео е такова, на което можехме да видим какво става. В същото време не искахме да пречим в къщи на Женя да си фучи на воля и хвърчи из апартамента с метлата и парцалите за бърсане на прах. Филмът, независимо от лошото си качество и непрофесионална направа, е успял да предаде и пресъздаде вълнуващите мигове от цялата тази шумотевица. Стори ни се, че майка се е “поправила” доста – нали уж гладувате, от какво е напълняла така? Наред с това този път на живо се срещнахме с българо-балканските нрави и държание на хората от тълпата, както и съответните реакции откъм страната на правораздавачите и пазителите на реда, тишината и спокойствието. Направи ми силно впечатление високият непрофесионализъм на репортерите и журналистите. Запъват се, хъката-мъката, смущават се и определено задават тъпи въпроси, като че ли умишлено за да получат съответните им още по-тъпи отговори. Филмът започва с репортажа, който Австралийската телевизия е излъчила по един от националните си канали. Коментаторката зад кадър обясни, че на времето Царят е бил прогонен от родната си страна без право да се връща до настъпването на този исторически момент. Комунистите не признавали титлата на Н. В. и го наричали със светското му име – Симеон Сакскобургготски. Тонът на репортажа беше такъв, че да те е срам да кажеш някъде че си българин, но това е друг въпрос. Това още по-добре си личи и от нашенския филм, а пък и ние си го знаем, та не смеем да парадираме особено много с произхода си. Но тук аз ще кажа само едно: тежку му и горко на тоя наш Цар, ако се наеме да оглави, превъзпита и води към Европа тая оскотяла и опростяла сган! Нека ме прощава българския род, чиято рожба съм и аз, но тези кадри които видях с очите си ми затвърдиха впечатленията и в същото време засилиха задоволството ми, че не се намирам сред тая разпасана пасмина. Аз действително не се изказвам ласкаво за австралийските ни събратя, наричайки ги прости и ограничени, но това е вероятно благодарение на факта, че съм позабравил нашето, всичкото българско и родно, дето би трябвало да любя, тача и милея. Отново искам да не съм прав, отново искам да не съм разбрал, да не съм видял – обаче очевидните факти говорят в подкрепа на тъжните ми констатации. Но какво пък – може един ден всичко да се оправи...

Независимо от всичко, моабетът ни с Ани и Сашо в събота вечерта се проведе в много светска обстановка, с най-отбрани деликатесни мезета и изтънчени напитки, с много царско настроение и бунтовни песни на уста. Нито адютантите, нито пък кочияшите или министрите на Негово Величество са прекарвали толкова добре времето си, както нас.

На другия ден (вчера) станахме късно с натежали от “лимонадата” глави. Докато ошетаме оставената след нас кочина от вечерта и стана обед. Следобеда посвирихме малко с Нени, а после всички играхме на една игра “Монопол”. Тя беше много известна и в България по времето на затъмнението, предизвикано от здраво спуснатата и плътна “желязна завеса”, но не така популярна пред идеологически по-прогресивните тогава “Домино”, “Не се сърди човече”, “Малкият кондуктор” и други подобни. А от този “Монопол” имаше само вносни единици, внесени вероятно контрабандно от братски, по-развити от нашата Родина страни или се намираха само в София и с връзки – изпод щандовете на някои отбрани магазини (в това последното пък изобщо не съм сигурен, само предполагам). Та, вчера си почивахме активно, така да се каже. Аз надвечер си хванах белята да пържа тиквички и за сетен път си казах, че ако сега милата ми майчица беше тук при нас, нямаше аз да си паря пръстите и да се обливам в горещо олио, а това тегло тя щеше да го е изнесла на плещите си - но ще чакаме с нетърпение и този светъл ден да дойде...

Днес, до сегашният обеден момент нямам никакъв хабер от Женя – не знам дали някой й се е обадил с предложения за работа. Но тя веднага щеше да ми звънне, ако имаше нещо такова. Женя чака и от още няколко места да я потърсят, където напоследък е кандидатствала за обявени работни позиции.

Сега пък имаме нова идея - неосъществената ни през изминалите почивни дни екскурзия, сега да я направим от сряда нататък. На този ден в града се провежда годишният традиционен Панаир за щата и денят е обявен за почивен, с цел хората да го посетят при желание. Там става страхотна лудница – нещо което нито може да се опише, нито пък да се заснеме на филм. Пловдивското мострено изложение е една камерна зала за платна на класици в сравнение с това полесражение, което се развива тук. Като се започне от животни, птици и всякаква жива гад; минеш през платове, обувки, дрехи; после машини, храни, зеленчуци, цветя; на края архитектура, изкуство, коли, камиони и с една дума – всичко! Наред с изложените стоки безспирно работят и се въртят до откачане всевъзможни влакчета, люлки, Виенско колело; има стълпотворение от народ по стрелбищата и още какви ли не други атракции. Разбира се вредом бродят джебчии, крадци и хулигани, омесени измежду останалия пъстър цвят на обществото. Аз първата година, тъкмо когато пристигнах в Бризбън ходих на този панаир сам – целта ми беше да утрепя времето и почивния ден. Миналата година със Сашо и Румен водихме и децата – по мъжки. Станахме пишман. Тази година Неничко отдавна си прави пазарлъците за този ден, но ако отидем на екскурзията, ще му се размине ходенето (което ще бъде по-добрият вариант). Той също предпочита къмпинга, но ако никъде не отидем, вероятно и ние ще се влеем в тази огромна шарена човешка маса - просто няма да има отърване иначе; той ще ни извади душите да го заведем или ще ни отрови деня, ако ли пък случайно дръзнем да откажем задоволяването на прищевките му...

13.08.1996 - Както вчера предсказах (нали съм един велик пророк и аз), нещата около Женя се завъртяха в положителна посока. Следобеда тя ми се обади на работа, че са я извикали на интервю, официално вече – насрочено за понеделник, другата седмица. Интервюто щяло да е на много високо ниво, с представяне пред работниците, обяснения за контрол, качество и смисъла от него в съвременното развито капиталистическо общество и има ли то почва в Австралия като частност. После пък щяло да се провежда демонстрация на опит при боравене с компютър, след което следвало събеседване по въпросите за “Качество и Ефективност; Ефективност и Качество” (и тук важат същите партийни лозунги, с тази разлика, че при нас пожеланията от надписите се покриват с действителността). Всичко това до сега е чудесно, само че изисква една изключително сериозна подготовка, за да може онези да изберат точно Женя за работата, а не някой друг, който няма никаква представа от техника и документация, но видите ли - може само да плямпа на английски! За целта ние с Неничко ще си търсим извънкъщни форми на забавление, за да оставим Женя да се подготви на спокойствие. Отново моментът не е съвсем подходящ да ходим по екскурзии и то баш сега, докато трае това напрежение в семейната околна среда. За това утре сме на Панаир, а в събота и неделя – по търговия.

Тази неделна сутрин вече задължително трябва да отидем да запалим по някоя свещ - точно на другия ден ще бъде и интервюто на Женя. Предполагам че днес трябва да й се обадят и за другото място, което е по-надеждно според нас и по-желано като осъществяване на крайния резултат. Но единствено времето и ситуациите ще покажат какво ще стане на края. Емоциите около нас буквално изригват и аз повечето се спрях на тяхното описание, вместо да отдам нужното внимание на вчера пристигналото ваше 151-во писмо. Много се радваме когато дойде нещо от вас. Допълнително ще седна на спокойствие да отговоря на поставените въпроси, но точно в момента мозъка ми дава “заето” и не съм в състояние на адекватно мислене. На всичкото отгоре ме напънаха и с една спешна задача на работа, която сега пък трябва да преправям заради нечии прищевки, та няма да е много удобно и отпуска да си взема на всичкото отгоре...

Неничко разучава песента “Зелените поля на моя бащин дом” на Том Джонс (“Green, green grass of home”), но все още се намира в доста началният й стадий. А ето че вече е и обед - само колко неусетно настъпи този прекрасен пролетен миг! От този момент нататък ме очакват такива 30 мига от пролетта (почивката ми е 30 минути, та за това), а не само 17, както беше в небезизвестният съветски сериал за непобедимия майор Щирлиц.

Прочетох за Цецовото посещение в ЮАР. Ако той там има постоянен адрес, пишете ми го, че да му се обадя с някой ред. Мони на Боряна също е пребивавал там, няколко месеца преди да тръгнат за Австралия. Още продължава да се стряска на сън от ужаса, мизерията, мръсотията и страха, който е изживял в тая пропаднала черна Африканска република. Искрено се надявам при нашия Цецо всичко да е наред – дано не го изядат човекоядците. Там също има посолство на Австралия и той може да действа чрез него за идването им насам. Няма никакво значение, че веднъж са им отказали – те са длъжни да опитат пак; кажете им го непременно!

А кои точно са тези хора от Габрово? Пишете ми имената им, възраст, къде са учили и т.н. Може да ги познавам случайно от някъде. Става дума за семейството, което ще пристига или вече е пристигнало в Австралия; хората, които са действали по нашия път.

Изглежда че предварителната ми информация за пристигането на Албенината майка е била малко грешна. Може би към края на този месец чак щяла да дойде, но тъй или иначе – ние във всички случаи ще се видим с нея някога.

Тези дни времето е много хубаво – 23°C-24°C, но само 4°C-5°C през нощта. Така все пак е по-добре, защото още няма комари и мухи. Но само след месец тези гадини ще се събудят и тогава настава истински ад. По прозорците на този апартамент нямаме мрежи против насекоми и комарите се чувстват у дома като в блатото си. Жаби и змии само дето нямаме още – миналата година едвам изгоних един гущер от клозета. Но австралиеца обича животните и така се чувства по-близо до природата...

Още нямам хабер от Женя - сигурно никой до сега не се е обаждал, но и аз не й звъня по телефона, защото я знам че си прави “репетициите” у дома за предстоящото интервю. Господи, каква упоритост има в нея – тя заучава и наизустява цели технически пасажи, зазубря евентуалните отговори на предполагаемите въпроси, които могат да й зададат (дано само не я питат за нещо странично, което не е по темата, че тогава ще види зор). Голямо чудо ще бъде, ако успее да се пребори с всичко, което я очаква...

15.08.1996 - Вчера не съм писал, защото целият ми ден беше отдаден на идиотския Панаир, който за слава на Бога най-после свърши. Заедно с нас, броя на посетилите го идиоти е надхвърлил числото 100,000 – нечувана посещаемост до този момент! Снощи с Нени се върнахме от там като пребити псета. Гледахме животни, зяпахме коли, слушахме истории и т.н. Аз щях да правя и филм за това събитие, но не ми се носеше и камерата наред с всичкия багаж - а пък всред тоя народ има и много джебчии, та рекох да не рискувам излишно. Сега имам мускулна треска на краката от голямата ни обиколка. Нени получи задължителните си торбички с подаръци (които всъщност са боклуци, продавани на висока цена, но за търговията това е добре дошло, защото децата са болни на тази тема). Дано това да е последното ми посещение на подобна лудница…

Вчера Женя се е свързала с едно новодошло семейство от София. Всъщност те са пристигнали в Аделаида неотдавна, но са си намерили работа в Бризбън и впоследствие се преместили в нашия щат. Живеят някъде из северната част на града където сме и ние, за разлика от другите “интелигенти”, които населяват южната. Ще гледаме в най-скоро време да се срещнем с тях и ще разширим кръга на компанията с нови членове (дано да са пияници като нас; е, добре де – като мене по-специално).

Неничко и днес не е на училище – учителите имали не знам си какво мероприятие, та си остана в къщи да се радват с майка си един на друг. Довечера ще ходим да пазаруваме. Женя онзи ден отново е разговаряла за втората работна позиция, от която очакваме да я повикат на интервю. Днес и утре вече всичко ще стане ясно.

Все забравям да ви разкажа и един любопитен факт. От онзиденшния тираж на Тото-то един неизвестен късметлия ударил шестица и понеже той бил единствен който познал всичките числа, завалията, та му броили 11 (единадесет) милиона долара суха пара. Ако не получи разрив на сърцето при научаване на новината, този човечец добре ще си прекара остатъка от дните - че и децата му, внуците му, че и на внуците - внуците! Това прецедентно събитие събуди известна доза завист у нас, защото имаше абсолютно всички данни налице именно ние да сме щастливците. Разбира се, това можеше да стане възможно само при две взаимно неизключващи се условия: първо, ако си бяхме пуснали Тото и второ - ако се бяха паднали и печелившите числа на нас. Но нищо – нека хората да са живи и здрави, за да печелят лесните пари, та за нас да остават все измъчените...

Няма никакви новини от последната минута за сега. Всички сме в тръпка на очакване “да стане нещо”. Времето е все така хубаво и приятно, типично за слънчевия щат Queensland. Днес отново излиза вестника с обявите за разни продажби. Колата вече сме я заложили на малко по-ниска цена - да видим дали ще има интерес към нея. Явно че на високата цена няма мераклии.

А ето, че току що ми се обади Женя с радостна новина. От някакво съвсем трето място, за което ние бяхме забравили и от там не очаквахме никаква развръзка, сега я викат направо да започне работа при тях в понеделник за срок от 6-7 седмици. Добре ама тя вече е ангажирана с другото си интервю на същия ден, което пък не може да откаже вече, защото и хората са си направили сметката на времето. Изобщо, какво да ви кажа: пак ми идва на ума онова потресаващо сравнение, за положението на голия дирник в полето от коприва - ама то пък бива-бива, ама и толкова неудачи хич не бива бре, джанъм! Какви бяха тези вампири и още по-големи таласъми, дето ни урочасаха тъй биля много?!...

16.08.1996 - Веднага след разговора си с мене, Женя се е обадила повторно на тези хора, които искаха да започне работа в понеделник. Те още днес ще й съобщят, дали приемат идеята й тя да започне следобед, веднага след интервюто. Защото тя на него просто не може да не отиде. Толкова много се усложни и обърка ситуацията около нас, та не знам дали и самият Господ ще може да я разнищи. Но ще се прави всичко поетапно, пък каквото излезе на края - това ще е. До 10:00 тази сутрин трябва да имаме някакви резултати. Сега е само 09:30, а пък в обедното си комюнике ще предам на живо в ефир какво точно е станало. Аз в понеделник за щастие не съм на работа и ще се занимавам изцяло с Женя – нали трябва да я разкарвам с колата от едно място на друго. Е, и кога кажете ми, да мисля пък за змийски отрови, за гръдни протези, апарати за диабетици и друг алъш-вериш? Абсурд! Завърти ли те един път шайбата, изхвърля те едва когато вече за нищо не ставаш и не ти се мисли за друго, освен сам да се проснеш в ковчега и спокойно да си умреш. Благодарение на моята изключителна душевна същност, многофункционалност и неспособността ми да живея празен и кух, лишен от вълнения и разнообразие живот, аз все пак оцелявам психически поддържайки се и с доста извънредни форми на занимания; това е единственото, което ме крепи на повърхността. Една такава форма например е и списването на тези мои нескончаеми писма, чрез които аз се разтоварвам и за миг заживявам в някакъв чисто мой измислен свят (вероятно с тях натоварвам пък вас самите, но ще ме прощавате значи). Е, после пак се връщам в блатото и кацата с лайната, но поне за кратко съм подишал чистият въздух на духовната свобода и съм си заредил батериите до следващия път. Обаче има и хора, дето от къщи тичат само на работа и после обратно до умопомрачение, който режим вече побърква; едва ли искам да съм на тяхното място...

Довършвам от нас започнатата си сутринта мисъл - вече е 22:30. Още на работа Женя ми се обади по телефона, после пък ме пое шефа и така даже и до обедната си почивка не можах да стигна. Имаше да се приключи една много спешна задача и докато я предам ми изкараха водата, тези мръсни капиталисти. Стана ясно, че мястото на Женя за онази няколкоседмична работа вече се е заело от друг и то веднага, защото не им е казала още в момента, че ще го заеме тя, та да й го пазят. Нищо - сега борбата е за по-важния успех в понеделник. Тук е така – само един нищожен миг изтърван и ти си вече вън от играта. Няма “Ще помисля”, “Ще питам мъжа си”, “Ама аз не мога да пътувам” и т.н., защото просто идва друг, следващият от опашката, който пък всичкото това го може и ти си автоматично сдъвкан и изплют. В същото време днес Женя пак е говорила с хората, при които в понеделник отива на интервю. Били са много любезни и предразполагащи, от което се е усещало че ако успехът й не е гарантиран (който по принцип никога не е ), то поне има много големи шансове. Ще видим какво ще излезе от цялата работа – за всеки случай аз не бързам с прогнозите...

Иначе друго от деня няма. Прибрах се утрепан от работа, но излязохме на разходка - аз така повече си почивам, отколкото да лежа на миндера. После седнахме с Нени уж да посвирим, но пианото пак направи един номер и се разцентрова. Явно че си е изпяло вече песента и ще търсим друго. Разгърнахме вестника и даже вечерта ходихме да разгледаме едно. Утре пак ще идва човек да ни види колата. Което пък автоматично означава, че трябва на нова сметка да я мия и чистя отвътре – омръзна ми вече. Като свършим с клиента, тръгваме с Неничко да му търсим ново пиано, а Женя ще се подготвя за интервюто си в къщи. Това вече е наистина всичко от днешния така напрегнат ден, както и за цялата седмица. Остава ви единствено да чакате новата ми информация - и то ако и когато има такава. А сега си лягам в люлката – нали утрото е по-мъдро от вечерта...

19.08.1996 - Буквално минути преди да излезем с Женя за интервюто й, сядам да опиша случките и събитията от изминалите почивни дни. Общо взето ние с Неничко ги прекарахме по пътищата в търсене на електронно пиано (орган по точно). През целите два съботно-неделни дни ходихме по адреси, където хората продаваха най-различни модели. Гледахме стари и евтини, както по-нови и съответно по-скъпи. В крайна сметка се спряхме на едно наистина разкошно нещо като инструмент, музикално-технически възможности и прекрасна на външен вид мебел, само че за него искаха $1000. Имаме още дълго да умуваме над този въпрос и съвсем ненавременна, скъпа за нас покупка. На мене ми се иска да видим и други модели, та чак тогава да се спрем на най-доброто възможно и срещу най-приемливата за бедняци цена. Защото аз пък и още по-доброто го знам кое е, само че то в магазина струва $54,000! Наистина това е един уникален инструмент, но изисква изключителен професионализъм и виртуозност. Ние още не сме на такъв етап, но и далеч не мога да скрия желанието си за такъв. И пак ще кажа, че времето занапред и конкретните житейски ситуации ще определят нещата, задавайки им вярната посока и направление. Сега всичко се движи, пък един ден – каквото стане.

Женя и двата почивни дни си остана в къщи, за да се подготвя за интервюто – Боже-ее, амчи тя и сега това прави, докато си навива косата с машата; УЖАС! Нени тъкмо замина на училище – сега е 08:30, а и ние след малко излизаме.

В събота идваха едни хора да гледат колата, които също уж много я харесаха, но дали ще се обадят повторно - не знам. Днес, макар и слънчево, е доста ветровит ден. Предните дни валя дъжд, а в Аделаида и Мелбърн ги е затиснал 10-сантиметров сняг. Много е снежна тази година - вече за втори път чуваме, че някъде е валяло из голямата и необятна Австралия. И понеже вече напълно се изчерпах откъм събития около нас, защото сме в очакване да се случи най-голямото, сега с няколко думи ще се върна към последното ви писмо. Когато се приберем от интервюто, ще опиша пък самото то как е преминало.

Тоя тунер на татко немб късмет и това си е И сега още ме е яд защо продадох моя, който работеше безупречно, а не му го оставих да го ползва. Тук има вълшебни подобни неща и никак не са скъпи (отново за втората употреба говоря), но изпращането им вече би било мъка с тези високи пощенски тарифи. Тези хора от Габрово къде са се насочили да се заселят – в Аделаида, Сидней или в някой друг по-голям град?

Следващата седмица за България си тръгва наш общ познат, близък на Румен, който ни предложи да изпратим нещо по него. Обаче ние точно в момента нямаме никаква подготовка за такава експресна пратка – касетката не е довършена, писмото ми е наполовина написано и т.н. Пък и нали скоро ви пратихме хабер по бащата на Албена. Искам да запиша Нени как свири, в същото време чакаме да дойде и новия инструмент, че така звученето да е по-пълно. Това страшно много зависи от евентуалното започване на Женя, а то пък ще се реши днес в часовете между 11:30 и 12:00. Изобщо – много объркана система от уравнения, където всичките му компоненти са все неизвестни...

Абе, майко – тези сливи, сокове, мармалади, пестили, рачели и петмези кой ти ги яде? Що не ги мачкате всичките на ракия, ами се трепеш сладко да вариш от тях? Като чувам за толкова много похабен материал, та лошо ми става чак. Тук закъсваме откъм суровините – плодовете са скъпи. Да ги имам от някъде аз вашите количества със сливи, да видиш как тонове дестилат ще изкарам от тях. Вчера съм уговорил да вземем Ѕ тон ананаси, та да си сварим малко ракия от този екзотичен тропически плод. Но това ще бъде някъде през Октомври чак – до тогава трябва да се лигавим с това прокиснало вино от меховете. Вчера съм си намерил и едно прозрачно бидонче с вместимост 5 галона (около 20 нашенски литра), та съм решил малко винце да си наложа в него. Не знам само когато сокът се налива в бурето, после той разширява ли се – демек, колко празно място да оставя до тапата? След това му пъхвам маркучето в буркана с водата и “кораба” тръгва. Само грозде трябва да си купя и да го изцедя хубаво. Дали всичкото това ще го направя и самият аз не знам, но поне имам чудесни идеи и с тях си попълвам мислите в празната и куха глава...

С тревога научаваме и тук, че доларът до Нова година ще стане 750 лв. А сега точно на това място прекъсвам репортажа си за малко - излизаме, а като се върнем, аз пак ще продължа. Не знам дали усещате какво яйце ни се е запекло по гъзовете и на двама ни, но няма как...

Вече е 14:00 - след като си изядохме кюфтетата с картофеното пюре и си изпихме пладнешката бира, сядам отново да предам с няколко думи впечатленията си от интервюто Аз всъщност не съм присъствал лично, но това е поне по описанията на Женя. То е преминало много спокойно, в дружеска атмосфера и сговор (то пък остана да са почнали и да се карат за нещо). До края на седмицата хората ще трябва да изслушат и изтърпят още един комплект кандидати като нея и другата седмица ще излязат с резултатите. А дали последните ще са положителни, аз самият не мога да предвидя вече нито пък и от какво ще зависят – предполагам от времето и още куп други съществени фактори. Женя смята, че се е представила много добре, но зная ли – докато не поеме дамаджаната с вода и не започне да пие от нея, човекът все си остава жаден...

Довечера сме на урок с Нени. След малко ставам да готвя - ще правя мусака. Женя пак пише нещо на компютъра – чудя се как не й омръзва. Аз както знаете днес не съм на работа, но от утре отново започвам трудовата си дейност. Надявам се, че и писмо ще имаме тази седмица от вас, след като вече сте получили пратката, изчели сте нашето и сте изгледали касетките. Тъкмо ще се е насъбрал материал за описване – ще бъде отворена и рубриката “Въпроси на читателя/зрителя към писателя”…

Вчера както си вървях и пак се “спънах” в един телевизор. Бяха даже два - голям и малък, но докато се върна да огледам района по-отблизо, големият вече си беше намерил друг стопанин (бързо пипат и тук такива цигани като мене...). Аз като утешителна награда прибрах малкия, но него вече ще го стегна, за да го дам на някого или пък за продаване. За сега и той стои на склад долу в гаража и още не знам дали изобщо работи, но първо ще го изпробвам, че тогаз ще решавам каква ще му е съдбата.

20.08.1996 - Отново съм на работа. Тази седмица се очертава да живеем в постоянен стрес от телефонни обаждания, надежди за успех и кроежи на неясното бъдеще. Вчера Австралия беше засипана от сняг. Обилни снеговалежи са паднали по хълмовете край Аделаида, на върховете в Сините планини в непосредствена близост до Сидней и из по-високите части на Мелбърнско. Има закъсвания по пътищата, задръствания и катастрофи. Още малко и ще обявят бедствено положение. Сняг е паднал даже и в нашия щат, който е по-известен с проливните си тропически дъждове, урагани, наводнения, влажност и други природни явления, но не и със снеговалежи. Но вчерашния ден беше необичайно студен, с остър пронизващ вятър, въпреки оскъдното слънчево греене. В Сидней била измерена рекордната от 100 години насам най-ниска температура 6.7°C на връх пладне, когато обикновено е най-топло (около 20°C-25°C). Изобщо много я объркаха тези австралийци...

Освен всичко това, днес новото правителство ще гласува бюджета за следващата финансова година. Силно зарадваният от този факт народ, излезе по улиците на масови протестни демонстрации, стачки, вандализъм и погром. Прозорците в сградата на Парламента са изпотрошени и сега ще викат джамджии от съседните щати по-бързо да оправят щетите. “На топло” са прибрани 45 души, като има и един претрепан полицай. Цялата дунанма е защото новите управници съкращават фондовете за образование, медицинско обслужване и пенсионно осигуряване. А в същото време около 18 къде по-видни, къде по-невзрачни партийни личности, след изтичане на мандата им ще слязат от политическата сцена с по 2.5 милиона долара суха пара под формата на бонуси и премии, равномерно разпределени по джобовете на шлиферите (защото в един не биха могли да се съберат толкова много пари). Така че, както сами виждате от написаното, навсякъде по света стане ли дума за пари и политика, се показват юмруци, размяткват се средни пръсти или пък се вадят “досиета”, разни “списъци” и т.н. Много често ще се намери някой да пусне и кръвчица - съвременният свят не може без тези работи. Австралия, която е държава на хората от средна ръка по заможност хора, винаги е имала най-добрата социална политика в целия свят. Ако някъде истински социализъм и комунизъм съществуват като понятия, то техният модел е тук. Сега новите искат да развалят рахатлъка на толкова народ и аз много се съмнявам, че ще спечелят следващите избори. Щото аз разбирам и от демокрация, и от свобода и от други философски измислици, но когато му огладнее задника и корема му засвири бавно и тъжно на едно черво, тогава мирогледа на човека се променя и започва да гледа по-инак на света; с бялото на окото. Аз се надявам, че до такава крайност тук няма да се стигне и че всичко ще си върви гладко и мазно, както му прилича да живее на “Хомо-Сапиенса”. А пък по принцип първо ще изпукат мамините синчета - рожби на гнилия капитализъм. Ние “синовете на работническата класа”, расли в условията на най-суровия реален социализъм сме много твърдо сварени и съвсем малко неща могат да ни съборят. Нека един път Женя да се улови у фиша за заплатата – после страшно няма. Разбира се, трябва и аз да не се пускам от там, защото много трудно се поддържа цял оркестър само с една соло-цигулка. То нашето не е и оркестър, а цяла филхармония, но се опитваме поне да следим ритъма. Нявга поизтърваме де такт, де по някоя нота, но общо взето се придържаме към гамите и общата мажорна тоналност...

21.08.1996 - Гледам тази сутрин, че снощи Женя ми е изпълнила листа, та сега аз започвам на нова страница. Не знам тя какво толкова е писала, че ми се видя баят множко и не ми се четеше (нали се разбрахме, че аз съм писател, а не читател), но даже и да се повторя с нещо, вече споменато от нея - тъкмо ще си затвърдите информацията.

Вчера получихме писмо № 152. Много се зарадвах, че майка е ходила до София, видяла се е с близки хора и си е разнообразила сивото и еднообразно ежедневие. Сега вече имате достатъчно прочитен и нагледен материал – ще четете писмото, ще разглеждате снимките и т.н. Искам веднъж да мине този въпросен понеделник, та да видим какво ще стане с работата на Женя. Тогава ще купим сигурно и новото пиано на Неничко, а от там насетне ще се занимавам със записи на филми и подобна дейност. Сега акъла ми е разхвърлян на 100 страни и не мога да мисля за това. Дори и едно просто писмо като седна да пиша, пак не мога да си събера мисълта. Има доста възникнали въпроси и нови дискусии, дошли с последната ви пратка, на които обезателно ще се спра най-подробно, но това ще стане в малко по-спокойната домашна атмосфера като се прибера довечера. Женя и вчера е говорила по телефона с работодателите от другото място, от където също чака резултати. Казали са й, че много от молбите са отхвърлени, но добрата новина е, че тя е вътре в списъка за интервюта. Все още самата компания прави подбор “под микроскоп” и на края ще решат кого да изберат за събеседване. Не – определено аз нямаше да мога да издържа на такова размотаване. Аз ставам неволен свидетел на всичките й подготовки, надежди, разочарования и съвсем не й завиждам. Тя колкото и да е издръжлива, все пак това всичкото започва да става вече нечовешко…

Онзи ден завърши Панаира в Бризбън. За целия период от 10 дена е бил посетен от 700,000 души, между които и ние двамата с Неничко. Можете да си представите каква тарапана е било. Радвам се че майка се е срещнала макар и за малко с бащата на Албена. Той наистина е един много фин и изискан човек. А пък за гдето ние специално отсъстваме от снимките им, които тя е гледала в София – ами просто нас не са ни викали на тези вечеринки. Те си се събират тихо-мълком, по чехли, по чорапи - де на кафенце, де на сладка приказка, с повод и без повод, карти играят и т.н. Нас обаче за да ни поканят, трябва да слагат маси, чинии, нещо по-така. Защото пък и съгласете се, че аз от 40 км за едно кафе без захар няма да се засиля, нито ще се подпътя за един бонбон – най-малко пък за бисквита или някакво курабе. Ние ще си изпочупим ръцете да отрупваме масата като дойде някой, а такова нещо у хората не сме забелязали. Взе да ни омръзва все ние да сме отдолу. Сега най-новата мода е всички да се събираме навън по поляните из парковете на барбекю (че така няма шетане – нали се сетихте). Добре де, ама то там става такава лудница и смесица от деца, капризи и глезотии, че на мене ми се отщява да ходя. Един не ядял такова, друг го обичал по-инак; на третия пък му било тлъсто и много мазно – мога да изброявам до утре. Кажем си примерно в 11:00 се събираме някъде. Хубаво, аз на моите им изваждам душите да бързат, за да сме навреме и ние обикновено пристигаме първи там още в 10:30, с надеждата да се видим с хората и да прекараме повече време заедно. Те ми се мъкнат чак в 12:30, забравили половината работи и все децата им криви. Дойдат набързо – и хайде, почват да дават зор: дайте да печем месото, че всички са гладни. Ами кога ще има салатка бре, по едно аперитивче – нека и две да са; че малко раздумка да стане, приказка да се завърти, светски табиети и мурафети да се покажат? Нали уж за туй сме излезли на теферич, по дяволите! И в 14:30 вече са готови да си вървят, че ще перат, ще се приготвят на другия ден за работа, децата им били на училище и други подобни. Е, какво - аз да загубя цял ден за 2-3 часа виждане набързо с някого и заради едното ядене на крак? Не съм от тях как’ Сийке! По-добре никак, отколкото как да е! Аз карам на аперитив цяла нощ без да бързам за никъде, а пък вечерям едва на другия ден по обед. Само Женя знае за тези мои тъжнения - дали ме разбира не я знам, но и на нея не й е особен кефа. За вас съм сигурен, че ме разбирате, защото ме познавате. А къде са песните, вицовете, танците? Един единствен път в самото начало имаше подобна веселба и добре че има филм от това събитие - иначе не бих повярвал на приказки, ако някой ми го разказваше. Разбира се ние на тези неща не обръщаме особено внимание, защото самите си имаме достатъчно грижи и за какво да мислим. Но това е всеки ден, докато в неделя поне или в събота се полага на мозъка да се отпусне за малко и човек да си отръска душата от кахърите. Обаче то и това не става като хората. Майната му - сега стоят по-важни задачи пред нас, а който се е оправил вече нека да яде и пие; ние за малко се потапяме в сянка и свиваме настрани. Не е възможно и всичко това да се опише в писмо. Първо аз от съображения за етика не посочвам конкретни имена, но един ден като се видим, много има да си говорим. Не е болка за умиране и няма място за тревоги - просто аз не съм свикнал така и за това ми тежи. Надявам се, че рано или късно ще намерим най-подходящата си партия...