Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.12.2014 07:10 - Писмо No 15 (III-IV.2001) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 624 Коментари: 0 Гласове:
2



А бре, милички на мама и скъпи мои ненагледни!

Амчи аз вчера забравих да ви довърша писмото, бе! – каква я гласих, а пък тя каква стана? Мислех в пощата да туря още няколко реда в прибавка към останалите ми излияния, обаче нещо много се замотах и времето ми хептен напредна. Чак когато запечатах плика се присетих, че заключението на моето съчинение липсва - по смисъла на сърдечни поздрави, множество целувки, горещи прегръдки и прочие лиготии. Аз много се извинявам за този мой пропуск и ви умолявам да не ми се сърдите за проявената от мен разсеяност, защото напоследък много грижи и мисли взеха да ми се струпват наведнъж. А от това компютъра в главата ми (“Правец-1959”…) не смогва да обработи всички подадени факти и база данни толкова навреме – в резултат лампите прегряват, бушоните горят, а жиците ми направо омекват и се разтопяват…

Днес е вече 07.03.2001 - аз естествено водя записките все още от работното си място и както току що разбрахте: вчера най-после ви изпратих колета. Настоящото ми писмо, така започнато на днешна дата, в края си се очертава дори да носи и новият ни адрес на местоживеене, но хайде - нека за сега да не прибързваме излишно със смелите изказвания и да не се изтирваме урбулешката като куцо пиле на лайно, както казва моят голям приятел, Герасим Величков Минков.

Тази сутрин най-после се престраших, та се обадих на моите хора от предната компания за стелажите, където работех преди да дойда тук на влаковете и от където всъщност ме съкратиха преди близо две години вече (без месец-два). Оказа се, че човекът, който до сега се е занимавал с чертежи и документация, в момента пък щял да напуска и при тях имало едно вакантно място за такъв специалист като мен - дори били пуснали и обява във вестника, само че аз нали вестници не чета, та не съм я и видял даже. Още не мога да дам обяснение на себе си самият: аджеба, какво точно ме подтикна към обаждането ми във въпросната фирма и то пък баш тази сутрин. По принцип аз отдавна се канех да им завъртя една шайба - просто ей тъй, да видя как стоят нещата при тях, специално с новото им ръководство (което съзнателно еба мамата на старото и много от нас, включително и аз се оказахме на улицата). Веднъж преди доста време дори го направих, но като ми се обади отсреща нечий непознат глас и име, та се уплаших нещо и на бърза ръка им затворих телефона. Тази сутрин обаче ме бяха напуснали всякакви чувства за такт, етикет, неудобство и други подобни човешки сетива - единствено преследван от мисълта за собственото си спасение, чрез намиране на друга работа. Така се случи, че разговарях директно с моя бивш началник, с когото бяхме в прекрасни колегиални отношения по време на двете години, през които аз работех с него. Той ми обясни набързо кои от старите муцуни са все още там, кой пък вече ги е напуснал и потвърди, че в момента търсят човек да поеме чертожното стопанство. Аз най-безцеремонно го попитах дали не биха взели мен обратно, а пък той някак си много свойски и другарски ме посъветва да си подам молбата - просто за да се спази законната процедура. При това положение аз още довечера ще му изпратя резюмето си през Интернета, защото така ще стане по-бързо. Не знам какво може да произтече от цялата тази сложна маневра, но вътрешно много силно се надявам на успех. Ще видим какво ще стане - вие също ще следите съвсем от близо развоя на бойните действия.

Иначе около нас всичко останало си е както преди – нито хубавото става по-добро, нито пък лошото става по-зле; а това, въпреки всичко в известен смисъл е някакъв прогрес. Запазването на относително нормално житейско равнище, лично от мен се тълкува като успех. Ванеса вече по-смело прави по няколко крачки “на собствен ход”, но все още не смее да се отпусне и да хукне из стаите през глава – все гледа да има нещо солидно наблизо и да се вкопчи в него, както удавникът се хваща за сламката. Вчера Морийн е била на гости у нас, та й донесла една много хубава играчка – детско влакче, на което да сяда и сама да се вози. В петък сме канени у тях на вечеря...

Снощи Даниела пак кара колата за упражнение и самата вече се усеща много по-уверена на пътя. Дано успее да се яви на изпита, докато сме тук и на нищожното движение в това малко провинциално градче, а пък после като отидем в по-оживеното място - Господ да й е на помощ. Ако ме вземат на работа в тази компания за стелажите, ще се върнем отново в Бризбън, за най-голямо съжаление на Даниела, която буквално си умира да заживее на Gold Coast. Абе то и аз искам, ако е въпрос за това, ама работното място все пак определя всички наши мераци и капризи. По-добре в Бризбън, ама със сигурна работа, отколкото “курортист” на Златния Бряг и просяк без доходи. Но за сега има достатъчно време - ще видим как ще се развият нещата в най-близкото бъдеще.

Утре най-после ще закарам колата в сервиза, че да й прегледат климатичната инсталация. В неделя край нас ще има голям битак за коли, наред с други къщни и домакински неща, та може да натоваря едно ремарке със стока и да ги закарам за продажба. А сега ще звънна на Дани, че да й кажа “радостната” вест за вероятното ни завръщане в Бризбън – представям си нейната “нежна” реакция!...

08.03.2001 - Честит празник, мила моя мамо! Снощи се занимавах с изпращане на обяви за работа. Записах още една песен от Интернета, която ще прибавя към колекцията си от “Смесени песни за маса и моабети”. Получих съобщението от Мима – изпратила ни е даже и една нейна снимка.

След като си свърших служебната работа седнахме с Даниела на масата. Имах малко приказка на Нени с майка му, по повод на евентуалното й заминаване в Америка. Изобщо не ми се дъвче сега този въпрос - снощи по телефона ви обясних надве-натри положението. Предложи ли й по-висока и престижна служба в Щатите (нейната компания нали е американска, та за това). Чудела се какво да прави, не знаела какво ще стане с Нени. Щяла да го остави на секретарката си Рози, та видите ли – тя да се грижела за него. А, ма ей – идиотко долна! Това дете си има и баща, или забрави вече за него! Познавайки обаче, вече отлично нейните фантасмагории и разиграване на сцени и водевили, нищо чудно е и да блъфира с целия този театър, за да провери как ще реагирам аз. А пък аз лично бих се радвал най-безкрайно, ако оная наистина замине за шибаната си Америка, защото както Нени е непълнолетен, тогава той автоматично ще се прибере при мен. Но пък няма и кой да допусне факта, че ще се оставим на една малка австралийска мастия да ми гледа детето – е тогава вече наистина ще има трупове и моят ще бъде последен…

Сега остава да чакам резултатите от всички подадени молби за работа, което за нас и за момента се явява като че ли най-важното. Много се надявам на бившата си компания, която само с едно телефонно обаждане може да ми подаде ръка и да ме извлече от тинята, в която бавно започвам да потъвам. Напълно възможно е обаче това и да не се случи, просто по техни чисто “политически причини” – веднъж са ме съкратили, а пък сега пак да ме търсят и да ме вземат обратно на работа. Нищо чудно е да смятат подобен акт като известно подценяване на самите тях и да го чувстват под достойнството си - да приберат пак някого, когото вече са изгонили веднъж най-позорно. Но, каквото излезе на края – аз бях длъжен да направя необходимото; всичко останало, заедно с крайното им решение е само в техните ръце. Довечера пак ще разровя Интернета, защото снощи забравих да погледна и по разни други места за работа – това е един нестихващ процес...

Ванеса прави вече сама по няколко стъпки, но веднага след това се хвърля на пода и продължава с пълзене до там, за където се е запътила. Вероятно докато проходи все това ще ви повтарям, но нали и то е част от нашия живот. Днес ще вземем едно филмче със снимки от Gold Coast, които Даниела е правила докато беше там за рождения ден на малката.

09.03.2001 - Е-е-ех! Хижата на Узана, собственост на ДП “Хлебна Промишленост” се казваше “9-ти март”. Битка някаква, партизанска е станала там из съседните гори баш на този ден, та от там идва и името й. Много спомени изплуват в главата ми от тези места; много носталгия се събира в душата ми, като започна да си спомням подробно за отделните случки и любовни авантюри, в които съм бил (съ)участник, сухиндолски свидетел, подсъдим, главен и по-второстепенен герой. Дори и сега, след толкова много години, аз мога да преразкажа с най-малката пикантна подробност всяко едно от многобройните посещения с приятелите ми, на това тъй свято моабетчийско място...

Днес пак имаме да направим доста маневри из града. Даниела ще тича по инстанциите да разплаща разни сметки, аз пък на обяд ще отида да взема диска на Ванеса Мей, за който ми се обадиха от библиотеката и за който още снощи щях да ходя, но в залисията си забравих. Довечера за пореден път ще се упражняваме в управлението на автомобила, а после отиваме на гости. Аз сигурно там ще оставя колата и вечерта ще се приберем пеша до нас, а утре сутринта ще отида да я докарам. Трябва да й върна обратно карантиите под капака, които се въргалят навсякъде из навеса – бях й свалил и отворил компресора, та на “доктора” да му е по-лесно да го разгледа. Новините не са никак радостни – рак, в напреднал стадий, с разсейки из цялата система. “Операцията” ще струва много – ще кара така обаче докато издъхне съвсем, пък тогава чак ще му мислим...

Тези дни ще пиша писма на компютъра: до Бакала на Канарските острови, за да ви прати покани; ще изпратя отговор на Мима; на Мирослав в Америка трябва да се обадя и т.н. Даниела е все втори смени на работа, та вечерите с това ще се занимавам за попълване на времето и да си убивам скуката, докато я чакам.

Нямам хабери още от нито едно работно място. Всъщност, аз и не очаквам вече от толкова много места, защото междувременно доста позиции ми отказаха (да ги шибат манафите, дано!). Моите единствени по-сериозни надежди са само от бившата ми работа, както и за една друга алтернатива - тук в нашия завод. С голямо нетърпение в понеделник чакам да се завърне човека, който отговаря за тези неща, та с появата му на работа направо да атакувам него.

Тези дни е доста горещо при нас, нищо че още преди седмица уж започна есента. През деня е над 30°C-32°C; вечер се позахлажда малко, но пак е топло. Бебето спи голо – не търпи никакви завивки по себе си. Ходи вече навсякъде, бута всичко, отваря си вратите, излиза – де стъпва, де пълзи, но се придвижва. Много я разглезихме ние Ванеса с тоя паяк – ама нали ни беше по-лесно да я турим там и да не ни се пречка из краката, а пък тя така си свикна на лесното, че сега я мързи да ходи сама – все иска да се тътрузи с нечия помощ. Най-много обича да си играе с компютъра, с музикалните ми уредби, завира си пръстите из дупките на видеото – абе, жив дявол! Даниела изобщо не я изпуска из очи, защото онова ахб нещо да се умълчи и белята вече е направена. Смее се, закача се - въобще е много весело бебе. Бърбори постоянно, но на нейният си неразбираем език, за който още нямаме речници...

Това ще е май всичката ми информация за тази седмица. Ако намеря време, може и от къщи да драсна някой ред, но най-вероятно ще продължа в понеделник от работа, защото у нас не ми е много възможно да си събера ума и да го концентрирам само в едно единствено направление...

12.03.2001 - Още в петък следобед развъртях разни телефони по Бризбънските автомобилни гробища в паническо търсене на компресор за хладилника на колата. Едвам намерих такъв и само на едно място - ще ми го свалят от друг катастрофирал автомобил и ще ми го изпратят в колет; само срещу такса от $250. Тази част чисто нова и оригинална, в сервиза на Nissan струва около $1500; $550 пък бил някакъв подобен заместител (пак нов компресор), а аз сега на тази цена ще имам оригинален, само че втора употреба. Това в моя случай въобще не е от съществено значение – за мен важното е да работи и да бъде по-добър от стария, който спокойно може да се счита за мъртъв. Така че всеки един “жив”, пък бил той и малко възстаричък, във всички случаи ще бъде за предпочитане пред онзи, издъхналият от старост и години вече. Утре или в други ден го чакам по пощата – веднага щом го получа и ще закарам колата на майсторите да го монтират, да й сложат нова газ и т.н. Надявам се и този проблем да се изчисти с похарчването на не толкова много пари...

След като свърших тази хубава организационна работа, върнах се в къщи - взех Даниела с бебето и отидохме на гости у моя колега. Тя първо покара малко из улиците на градчето за последни доуточнявания и попиване на ценните ми съвети, защото много скоро вече ще й назначат дата за изпита. Вечерта оставихме колата на пътя пред тях, а се прибрахме пеш – бавно и тържествено, след Ѕ час ходене се довлякохме до вкъщи.

На другата сутрин аз станах по-рано, тичах обратно до Кен (колегата ми) за тренировка и избиване на махмурлука, а и за да докарам колата. Веднага я паркирах отпред и първо я опрахосмукачих. После я измих с маркуча, че да ми е готова за сгледата на другия ден. Междувременно Даниела ходи на урок, върна се след час и веднага се премести на нашата кола за повече упражнения по кормуване. Ходихме до един гараж, където продават стари коли, че карахме една, каквато ще си купя за мен по-нататък. Спрял съм се вече на модел и марка - сега само исках да я видя и как върви. Като се приберем живо-здраво от Европа и когато Даниела успешно подкара тази кола, аз ще си купя друга - по-малка и по-спортна, т.нар. “пичеловка” (ако разбирате от такъв красноречив уличен жаргон)...

В събота след обяд закарахме Дани на работа, а ние с малкото ходихме по пазар. Натрапчиво забелязах, че цените на всички “култури” са се вдигнали страшно много заради унищожената от наводненията реколта – колкото и да е “културна”, една пиклива зелка не може да струва $8; на връзка пресен лук пък ми искат по $3 - въобще голям подем ни подгони, голяма “индексация” на цените ни спуснаха свише! Върнахме се в къщи с празните потребителски кошници и пазарски чанти – по това време обикновено сядам на Интернета, надявайки се да обменим някоя приказка с Огнян, обаче този път имах друга, много по-важна работа. Трябваше да товаря колата с багаж, който на другия ден да закарам на битака за разчистване (разбирай разпродажба), оправях един касетофон също предназначен за пазара – въобще, бях доста зает с тази подготвителна дейност. Наред с всичко готвих нещо за вечеря, филмите правих – абе, пак не съм “скучал”…

На другата сутрин станах в 05:00 и отидох на битака. Забравих само да кажа, че Ванеса съвсем свободно проходи у Кен и Морийн, докато бяхме у тях на гости в петък вечерта, та вчера пък й правихме и питка – прощъпалник. На битака успях да разкарам по-голямата част от боклуците, които се въргаляха с години из скринове, ракли и долапи – разни бебешки и наши вещи и дрехи, отдавна вече ненужни и непотребни никому. Изкарах една мизерна и измъчена надница от $140, с които средства ще поема поне част от масрафите по ремонта на шибаната ми кола. Прибрах се чак на обяд пребит от жега, пепел, търговски емоции и т.н. Веднага направихме едно кратко филмче на бебето, което пак не пожела да покаже пред обектива на камерата как вече може ходи самостоятелно и до вечерта така и не му дойде кефа да демонстрира собственото си движение, за хатър и радост на своите баби и дядовци в далечна България.

Следобеда, след като отново закарах Даниела на работа за втората си смяна, аз се занимавах със сглобяването на разни видео-откъси и извадки от камерата, които записах на няколко касетки. С всичко това втасах едва в 22:00, като останалото “стандартно”, което ми се случи междувременно (от рода на задължителните ритуали по къпане, хранене, повиване и приспиване…) изобщо пък не се брои; ами то си ми е просто част от ежедневието – какво има да се хваля с него...

13.03.2001 - Продължавам с фактите и мислите си от вчера и изминалите дни. Напоследък се посъбра доста прясна информация, от която не успявам да предам всичко достатъчно подробно, както на мен ми се иска. Винаги се намира по нещо странично, с което да се отплесна в разказите си, а така изпускам редица важни и съществени моменти от реалността. Ето ви например един такъв “важен” факт. На краткият ни домашен ритуал онзи ден с питката, когато я търкулнахме подире й, Ванеса първо докопа слушалките на майка си, с които тя обикновено мери кръвно налягане и се заигра с тях. Първо захапа маркуча и взе да го джвака като дъвка, после си “опита” и останалите им части. Това съвсем не означава, че тя непременно ще стане лекарка обаче, защото по реда на подредените неща (писалки, книги, клещи, пили, чукове и пр.), малкото бебе опипа най-подробно и съвсем любознателно опита на вкус от цялото ни “изложение”, без никакво изключение (чука ми например му се видя малко кисел, та сума време му се мръщи и премигва на парцали, докато го хапеше по скосената си част). Така че все още е твърде рано да се радвате, че един ден малката ви внучка ще стане световно известна лекарка и че ще лекува безплатно бабите и дядовците си (ако не дай Боже това се наложи...)

Пак онзи ден, на битака ме свързаха с един човек, който се занимава с компютри, продажба на резервни части и т.н. Та снощи именно от него купих въпросните платки за моя компютър (2 x 128 Мb/133 МНz) по $90 парчето. Това прави близо US$45 и като ценови стандарт сумата сравнително отговаря по дълбочината на моя джоб, а и се намира в относително съгласие с информацията, подадена ми от Огнян – общо взето това е действителната цена на тези изделия по световните пазари и нашият местен, в случая не прави никакво изключение от общоприетите стойности. В момента тези продукти са много евтини (преди време за същото нещо ми искаха по $243 на парче), но ми казаха, че от другата седмица цените пак започват да се вдигат. Освен това, специално тези модели ги спират от производство, разни фабрики затварят тук-там по света, където са се произвеждали до сега, именно заради което са наводнили търговската мрежа с въпросните и подобни резервни части. Така смея да си мисля, че аз пак ударих кьоравото и направих добра сделка. Нарочно ходих у този човек и му занесох кутията на компютъра - той ми инсталира и монтира всичко професионално, даже го изпробвахме още там, при него – работи добре и няма проблеми (поне за сега). Довечера ще го подложа и на моите тестове в къщи, защото снощи нямах време да се занимавам с проби.

Нашият малък и много палав Неничко са го сложили на някаква специална програма за оправяне на поведението му в училище. Уж всичко било наред - да го видим. Майка му търсела работа, защото скоро щели да я съкращават от сегашната й позиция. Иначе й предлагали друго работно място в Америка, Китай или Корея, но понеже “принцът” не искал да върви с нея, нито пък да дойде временно при нас и тя да отиде сама за две години, за това сега последната ще си загуби шансовете и ще се нареди сред общата некадърна маса на безработни, търсещи хляб и препитание. Лично за мен, това е поредният й глупав ход: вместо да скръцне на малкия душевадец със зъби и да го прати точно където му е мястото, тя сега ще се гърчи и ще се нагажда спрямо неговия кеф, в уйдисване и задоволяване на безкрайните му капризи. Излишна моя грижа - след като така го е научила, нека да си му слугува от тук нататък...

Вчера най-после си направих снимки за задграничен паспорт. Днес на обяд ще ходя да се разправям и с този въпрос, защото ако речем да тръгваме по Европата, на мен първо ще ми трябва паспорт, за да напусна Австралия. Довечера пак подновяваме кормуването с Дани. После ще смеля някакво месо, защото когато нямаме кайма или достатъчно яйца в хладилника е все едно, че нищо нямаме в него.

Пак разговаряхме с моя бивш началник от компанията за стелажи. Подпитах го съвсем тактично и любезно дали е получил молбата ми за работа – потвърди, че всичко необходимо е при тях, но така или иначе до две седмици нямало да започнат провеждането на интервютата. Дали ще ми се обади след това аз не знам, но пък поне така каза по телефона. Независимо от резултатите, довечера може отново да преслушам Интернета, да видя дали няма нещо подходящо по моята специалност...

Ох, тъкмо се връщам от пощата, където става подаването на документи за паспорт - $132 ми поискаха изедниците за това шибано тескере! Ба мааму – за сетен път доказвам твърдението си, че този грешен свят не е направен за бедни хора. Тъкмо бях там, та си получих и компресора, който също беше пристигнал. Сега трябва веднага да задействам останалата част по монтажа му. Да видим и там колко пари ще ме обръснат. Но тези всичките масрафи са ми все разходи на фирмата. Аз ако мога да туря и ходенето ни до Канарските острови като служебна командировка ще бъде чудесно, но не знам онези финансови хиени от Министерството как ще възприемат идеята ми и дали ще се “зарадват” така сърдечно на балканската ми находчивост в принципното преебаване на държавата им (в случая). Този разход мога да го мина по отделна графа “Развиване на международни връзки и отношения с благотворителна цел”... Абе, няма какво да се лъжем и заблуждаваме – много динамизъм ми се струпа пак и почнаха да ми омекват амортисьорите.

Онзи ден пък разбрахме, че всъщност Канарските острови, бко и да са под съответното испанско владение, те всъщност се намират в Африка – на един хвърлей място са от Мавритания. Така че ние можем и да променим до някъде маршрута на пътуването си, за да минем през “черния континент” - уж за по-направо и евентуално за по-евтино. Хората от туристическата агенция ще ни кажат най-добре и ще ни посъветват как да постъпим...

14.03.2001 - И така, мили наши родители, скъпи приятели и още по-ненавистни неприятели мои – независимо дали искате и това ви харесва или пък изобщо не, но аз продължавам с описанието на моето греховно и безславно съществувание. Снощи подадох още две молби за работа през Интернета. Записах и едно парче на Ванеса Мей. Като стана дума за нея, че да ви кажа и един допълнителен факт, който вероятно ще ви се стори интригуващ: онзи ден взех нейния диск от библиотеката, но на прослушването му в къщи не го намерих за нещо особено и велико. Разбира се, аз нямам абсолютно нищо против изкуството и виртуозността на изпълненията й, но пък и съвсем не мисля, че “Скерцо-Рондо-Виртуозо” от този или онзи велик композитор, биха представлявали някакъв общ интерес за ежедневно слушане (ако самият слушател не е дълбок поклонник на класическата музика и неин първокласен разбирач). Аз прекрасно знам кои изпълнения се харесват на широката публика (в която категория попадаме всички ние, музикалните профани…) и именно тях задавам като заглавия, когато ги търся за сваляне от Интернета. Това отново са световно известни класически парчета, но леко джазирани и обработени за оркестър – т.е. аранжирани са за най-масовия потребител, който се радва по-скоро и повечето на приятната за слушане мелодия, отколкото на въпросното “Скерцо в сол-диез минор” от Скарлати. Така че този диск аз няма да ви го записвам, защото компетентно и отговорно прецених, че не е интересен (мнението ми на профан е затрогващо, нали). Един от екипа, създатели на този албум е и Васко Василев - мисля че така се казваше този наш известен музикант, за когото татко споменава в писмото си. Той, Лондонският филхармоничен оркестър и самата Ванеса Мей разбира се, са направили тази навярно гениална продукция, но както вече споменах – оказа се че последната не е от такова съществено значение за най-обикновеният средностатистически и простосмъртен слушател на лека жанрова музика. И в заключение отново подчертавам, че гениалността на това момиче и виртуозният й талант са достойни за уважение и дълбок респект, независимо че това не е нашия тип музика.

Напред закарах колата в сервиза – майсторите казаха, че до довечера трябва да бъде готова и да си я взема с нова хладилна инсталация. Снощи с Даниела карахме доста из града – тя се справя сравнително добре, но това паркиране, каране назад и разни други по-специални маневри не й се отдават особено. Довечера пак ще ходим да се возим и като се приберем в къщи, най-после вече ще започнем сглобяването на филма от Тасмания, който стана пословичен със забавянето си, но сами виждате колко много съм зает и с колко други странични неща се занимаваме - съвсем извънредно и безпланово. На обяд ще прескочим до агенцията, за да проверим какво става и с тези прословути билети за безкрайно далечните Острови на жълтите канарчета.

Ванеса започна напълно сигурно да ходи с краката си и щом откри това свое преимущество, няма спиране вече - катери се навсякъде: тръгва от пода, после се качва на дивана, от там се покатерва на масата и започва да си играе с копчетата на телефона – ще берем ядове с това шило, дето не мирясва нито за миг! Специално тази “детска площадка” (плота на масата, където се храним), изобщо не е обезопасена и тя може много лесно да се търкулне от там долу на плочките в кухнята и да си разбие малката шопска главица; освен ако пък не се заклещи между столовете, докато лети към пода...

Времето продължава да бъде неописуемо горещо – това е голяма аномалия и климатичен катаклизъм, особено за този период от годината, когато нормално е доста по-хладно. Паралелно с това, из нашите райони станаха катастрофални наводнения, но ние за сега сме “на сухо”. В Бризбън колите са плували из потоците с кална вода и буквално са били отмивани от пороищата в небитието. Регистрирани са и нещастни случаи със самите хора, които са се возили в тях или са ги управлявали в момента. Били са завлечени с всичките си предпазни колани, пазарски чанти, дипломатически куфарчета и т.н. Опасна стихия! Най-големите бедствия са в низините, разположени доста по-надолу от Бризбън по посока към Сидней, но целият този район е засегнат - кой повече, кой по-малко. Хората са загубили имотите си, целите стада добитък, магазини, дюкяни и т.н., а застраховка специално против наводнения няма; не знам защо. Има просто райони, които често се наводняват и там застраховат само срещу пожари (които пък въобще не стават). Вероятно в пожароопасните пък застраховките са срещу наводнения. Абе, то всичко си е измислено – застрахователните компаниите никога не губят; там всичките са само за разстрел в челото: от най-големия бос отгоре на пирамидата, та до последния чиновник и чистач в канцелариите...

Продължавам с изложението си на обяд – тъкмо се върнах от агенцията, но онези още не са готови с потвърждението на полета ни. Ако всичко върви според предварителните планове, на 09 Април би трябвало да летим за някъде, но аз мисля, че от сега нататък ще настъпят доста промени, които ще се случват буквално в последния момент преди окончателното ни отпътуване от това прокажено и прокълнато място. Първото, което очаквам е, че на работа ще получа известно продължение на договора си, дори и след края на Март - такова чувство имам. Защото пък това, което правя в момента и на което едва днес започвам следващия етап от цялостната му работа, изисква много време и въобще не може да се свърши в оставащите ми две седмици в този иначе шибан офис. Така че първото крушение ще дойде именно от там. В същото време обаче, това може да си остане само едно мое неосъществено предположение, тъй като моите шефове спокойно могат да възложат тази задача на някой друг, който да я довършва чак след като ме освободят от пост и длъжност. Много неизвестни има - “уравнението” е от висока степен и не може да се реши ей така, по бабичешки. Нито пък простото тройно правило важи в нашия конкретен случай...

Довечера ще се обадя на Бакала - междувременно да ви изпрати покани, та вие също да действате за визи, самолетни билети и т.н. Паралелно със съпровождащата еуфория от неизвестното и вълнуващо всички нас предстоящо трансконтинентално пътуване, дълбоко в себе си аз мисля, че цялата тази налудничава екскурзия е нищо повече от една съвсем необмислена глупост, погледната откъм финансовите си ъгли и пречупена през призмата на здравия разум. Та ние нямаме едно легло, в което да легнем и маса на която да ядем, а пък ще пръснем близо 7-8 хиляди долара, за да си развяваме гъзовете тук и там по света без у нас. Къде ни е колата, къде ни е къщата? – ами из въздуха, под формата на самолетни билети! Австралийският долар стремително лети по скалата надолу спрямо американския си побратим и вече се търгува по 50 цента на световните търговски и банкови борси, като се очаква да се сгромоляса и под тази критична граница. Навред се говори за рецесия, за не знам каква си депресия, икономическа криза и какво ли не още. Австралия закъсва - аз отдавна ви ги разправям тези работи, защото с очите си им виждам потенциала. А пък не остава скрита и самата работа на същия този “потенциал”, под формата на техните собствени човешки ресурси. Амчи те нали са все около мен, бре - всякакви професори и разбирачи са се сбрали като стадо, а пък имат мозък колкото едно врабче; най-много на гълъб (в случая, нека врабците да ме прощават за сравнението...). Тук, за разлика от България, сривът ще стане мигновено и изведнъж. Причината е много проста - докато в България се лапаха и асимилираха готови средства по силата на чуждестранни заеми и финансови помощи, тук паричките са определено на някого и именно този “някой” в никакъв случай пък няма да си позволи лукса да хрантути този или онзи клоун - само и само, за да поддържа изкуствено голямото име на една разкапваща се държава. Човекът просто си изтегля парите и всичките възможни авоари и заминава на друго място - по-сигурно, по-състоятелно, по-доходоносно и престижно, докато банките една след друга започват да обявяват фалит и да затварят вратите си. Това наше пътуване извън страната ще бъде допълнително финансово затормозено и от смешно ниския курс на австралийския долар спрямо американския – защото всичко се мери “в зелено” на тоя свят; никой не ебава ни германски марки, ни френски франкове, нито пък гръцки драхми и съветски рубли. Иначе погледнато, на местна почва всичко привидно си е наред и спокойно в Австралия. Но тръгнеш ли за навън – дупе да ти е яко! После има и друго – цените на стоки и услуги са все още горе-долу поносими, защото има огромно натрупване в складовете. Като дойдат обаче новите вносни количества, със съответните по-високи мита и надценки (а австралийците почти всичко внасят от външни източници, защото ги мързи да си го произведат вътре в страната или някому това не е политически и икономически изгодно…), тогава вече ще се запеят и малко по-тъжните песни, по припевите на които ще хлипаме и дружно ще ревем с глас...

15.03.2001 – Ех, мамка му - кога ли на Ангел Михов нещо му е ставало от първия път или отведнъж, та и сега (освен децата...)? Вчера онези кретени от автосервиза се обадиха и ми казаха, че нямали някаква специална част за колата и едвам щели да я доставят от Дарвин. А пък този Дарвин се намира току под Екватора, на около 3500 км от тук (пак в същата държава - Австралия). Та сега ще чакам това нещичко да пристигне чак от там, та на нова сметка да се разправям със сервизи и т.н. Снощи си прибрах колата - на половина готова. И не е само това (едно зло нали никога не идва само…) – пак снощи, рекох да се включа на Интернета и компютърът отново даде някаква гадна грешка. Сега съм по следите на моя майстор, с когото онзи ден оправяхме платките, че да даде още едно рамо и да решим проблема. Нощес до 00:30 се опитвах да направя нещо сам, но не можах. Аман, казвам ви! Единственото хубаво нещо, което се е случвало от вчера насам беше бобената чорба, която Даниела беше сготвила, та щях пък да пукна на масата от ядене – абе, то не е една беля!

На Бакала щях да се обаждам по телефона – увъртях се и не успях. Още нямаме потвърждение и за тези тъй далечни и химерни Канарски острови – какво ще става и там, съвсем не знам. На голите ни гъзове, само това ни трябва баш сега, но пък нали трябва и да се живее - не може само да се блъска на нивата. Даниела довечера е на кормуване с учителката си, която тя никак не харесва. Всъщност неприязънта им е взаимна, но дано вземе най-после книжката, че да мирясаме всички. Бебето и то - само ходи като щуро яре и навред където мине прави бели; мишка пак се появи в къщата – ужаЗ! Абе само СПИН дето не съм хванал още, но то остава ли ми време да си подам носа навън, че да го уловя!? Филми щяхме да правим снощи – и те пропаднаха. Дано този човек може да ми види компютъра довечера, та поне едно от нещата ми да е като хората – щото ако мен попитат, направо цялата ми глава е за подмяна; взех да изпращявам нещо напоследък. Като ли не – ще трябва да ангажираме някоя друга вечер за тази дейност съгласно неговото разписание.

На работа цари обикновената заетост, без дори да има и най-малките проблясъци за свършване и приключване на дейността – още повече пък за края на този месец, както на някои отговорни другари и велики мислители много им се щеше, за да лапнат премиалните от уж предсрочно изпълнения план. Нали месеца свършва точно след две седмици – за какъв край изобщо се говори тук, не ми е особено ясно. Така както и не знам какво ще излезе от цялостното упражнение – но че всички ще го видим и то много скоро, под този девиз се подписвам и го гарантирам...

16.03.2001 - Няма никакво развитие на събитията до този момент на деня - 09:40, когато е малката ми почивка за закуска. Снощи компютърния “доктор” не ми се обади и срещата ни се осуети. Той иначе е сериозен човек и сигурно нещо друго му се е случило, та не е успял да вмести и мен в натоварената си програма. Така вечерта си умря сама, в чакане и правене на нищо.

Тази сутрин ми се обадиха от сервиза, че частта която бяха поръчали вече е пристигнала – трябваше да им закарам колата, та да си довършат работата. Напред прескочих до тях и се надявам, че до довечера ще ми я ремонтират. Поне това е нещо малко по-положително, всред морето от негативни явления и неудачи. Ще продължавам да търся и другия майстор, че с негова помощ да вкарам и компютъра си обратно в “релсите”, защото без тази платка, която е повредена, не мога да се включа на Интернета. А от там следват и останалите ми ограничения: не съм в състояние да приемам, нито пък да изпращам съобщения. Което не е и най-голямата болка за умиране, но с това секва и изпращането на молби за работа – а това вече е сериозен проблем; вързан съм направо. Даниела утре и в други ден е първи смени. Снощи се опитвах да се свържа с Бакала, но не успях. Дано през това време той да ви се е обадил и да сте се разбрали за поканите и визите.

Иначе други новини няма около нас. Даниела кара усилено и старателно шофьорския курс и продължава упражненията си с мен, разбира се – караме колата почти всяка вечер след работа, когато това е възможно. На всяка цена трябва да вземе книжка, докато сме все още тук. Даже вчера с нея ходихме да си плати изпита в Транспортния отдел. Тя шофира на отиване и на връщане. Абе, добре си кара жената общо взето, но маневрирането хич не й се отдава; то я мъчи най-много – особено пък назад; да не говорим за паралелно паркиране и т.н. Обаче на изпита онези няма да искат само напред да върви - нали ще я проверят какво може и от другите задължителни маневри. А там вече само Господ може да я спаси...

Бебето е добре - расте, яде, ходи и пипа навсякъде. Ванеса се е научила сама да си отваря вратите на къщата и ако случайно последните не са заключени, отваря специално задната към двора и излиза на тревата. Това до тук не е чак толкова зле, но оставя портите да зеят подире си. Те пък или се тряскат от вятъра, така че да им се откачат пантите, или през тях влиза по някой огромен рояк с мухи и комари, та после цяла вечер с Даниела ги гоним из стаите и ги мачкаме с пачаврите – абе, един малък ужас! Дребното бърка в кофата за боклука, вади от там каквото си хареса; после разпилява играчките равномерно по пода из цялата стая, така че да стъпваме по глави на мечки, кукли, гумени залъгалки и бебешки дрънкалки. Най-накрая мирясва и заспива, за да се събуди само след някакъв си час и да започне всичкото наново. Неничко ще дойде другата седмица при нас, когато този път ние самите ще направим една масивна гаражна разпродажба, за да разчистим още от трупаните през годините вещи, които вече на нас определено не ни трябват.

Ба мааму - долара ни падна под 49 цента и ще продължава да лети надолу, като изтървана от осмия етаж ютия – станахме за смях пред народите, обитаващи цялата Планета; смеят ни се вече дори и обитателите на страните от банановите републики и “четвъртия свят” (бившия социалистически лагер имам предвид)...

Напред ми се обадиха за колата, че била готова. Защото часовникът в момента отмерва точно 16:00 и аз просто дописвам листа, за да го взема в къщи. В понеделник ще започна друг, нов. Още не знам каква ще ми е “глобата” за поправката на колата - като отида в 17:15, едва тогава ще разбера колко кожи ще ми смъкнат от гърба...

19.03.2001 - Встъпвам в предпоследната си работна седмица в тази фабрика (ох, пардон – забравих да кажа “шибана”, простете ми за пропуска). Това вече е един съвсем официален, неподправим и неоспорим факт, като всички мои предишни предположения, съмнения и благопожелания в тази насока се елиминираха и изпариха тутакси, след тазсутрешният ми най-сериозен и отговорен разговор с шефа на отдела. Така че драги мои, 30 Март (петък) ще бъде моят последен работен ден, след който ще последва около една седмица от събиране и товарене на багажа и по план на 06 Април поемаме към Методи с едно огромно ремарке, което ще наема от тукашна фирма, а ще депозирам обратно в базата им в Бризбън. Ако осъществяването на нашите мераци и разчети вървят по предварително начертаната траектория, на 09 Април ние трябва да излетим от Австралия. Но чакайте сега да ви разкажа за най-новата ни и супер налудничава идея, за която просто няма как да сте чули и разбрали, защото местната медийна върхушка и дълбоко провинциална селска преса не отразява такива мащабни светски събития.

След (зло)употреблението на доволни количества нискокачествен алкохол, в една произволно избрана вечер на софрата възникна следната задявка, която с много бурна химическа реакция прерасна във вероятна възможност (а впоследствие, защо пък да не се превърне и в реалност). Предвид баснословните цени на самолетните билети специално само до дестинацията “Канарски острови”, будните женици зад гишето в туристическата агенция ни подсказаха да се снабдим с т.нар. околосветски билети. По принцип те дават неограничени възможности за летене около Земята, чрез които ние ще можем да отидем първо в Америка, за да се видим с Миро. От там евентуално ще посетим Богдана и Евгени; после за известно време ще се кротнем при Бакала на Канарите и т.н. по останалата част на старата Европа, докато най-сетне достигнем и пределите на Татковината, където ще кацнем малко по-трайно и продължително. Ние нито за миг не спираме най-активно да умуваме по този въпрос и всяка вечер подпомагаме и промиваме мислите си с магазинска водка и вино на корем. Избистрянето на тази неяснота ще настъпи много скоро – просто на мен ми трябва малко повече “мотивация” и смелост, липсата на които си качества, както вече казах аз набавям главно от спиртни дестилати и силно ферментирал гроздов сок, с много мезе естествено. Дано докато вземем окончателното си решение за това околосветско пътешествие не ме хване някоя цироза на черния дроб от тези “витамини” и дозировки, че тогава вече ще е язък за похабения материал. Във връзка с всичко това, ние няколко пъти търсихме Бакала и му оставихме съобщения на телефонния секретар, но той още не се е обаждал – все още не знаем какво става там с тях. Добре че поне Мирослав ми звънна вчера, та си поговорихме с него на воля.

Аз в събота се занимавах с видеофилма, който заснехме в Тасмания, прослушвах разни песни и за България съм нагласил сума дискове с прекрасна музика. Следобеда пак карахме с Даниела колата - тя вече е по-сигурна на пътя и аз започнах да се успокоявам за нейните шофьорски способности и умения. В петък и събота имахме вечерни тържества; специално в събота правих кебапчета на скарата. Вчера пък писах писмо на Мима, но тя ще могже да си ги получи едва когато ми се оправи компютъра. Даниела започна от края да събира багажа по торби, куфари и чанти - тази събота и неделя ще организираме гаражна разпродажба, дано пък позаминат някои от боклуците ни; други неща ще раздам на бедните, а трети - просто ще изхвърля на бунището. Тогава Нени ще бъде при нас, та ще ми помага в търговията.

Прибрах си колата в петък след работа и сега вече е много добре - станала е пак като нова. Всичките й кусури напоследък съм оправил, даже съм на път да й отремонтирам и прозорците на задните врати, които както знаете от предните ми писма, вече отдавна не се отварят автоматично. Повреди им се нещо механизма и съм ги подпрял с два дървени кола отвътре, за да не се свличат сами докато карам. Тези дни ще има доста тичане и напрежение около нас, както сами разбирате – едно такова преместване е равносилно на локална гражданска война или най-малкото на буржоазна революция. Но ние имаме сериозен опит вече с тези мероприятия и съм сигурен, че ще се справим успешно. Успокоих се и с наемането на това достатъчно голямо ремарке, на което мога да разчитам по всяко време, та сами да си се оправяме. Така масрафа ще ни излезе хем много по-евтин, отколкото да викам камион с нарочни докери, хем пък няма да се съобразяваме с никого – товарим каквото и колкото решим, след което си тръгваме от тук, отново когато и както ние решим.

До края на тази седмица или най-късно в началото на следващата, ще стане вече ясно какви ще бъдат резултатите от кандидатстването ми за работа в старата компания за рафтове и стелажи. Чакам ги всеки момент, уж те да ми се обадят, но ако се забавят ще ги търся аз, за да разбера какво са решили...



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344971
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031