Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2015 10:25 - Писмо No 13 (II-IV.2003) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3229 Коментари: 0 Гласове:
2



12.03.2003 – През тези няколко дни изобщо не съм помислял за своите писмени сърцераздирателни излияния, защото бях плътно прикован към двора - прилепнал към дувара като глист, сраснат с калдъръма и моите любими камъни. Добре ама днес пак е една отвратителна киша навън, един мокреш се е схлупил изпод небосклона, та не е за нищо. Напред се върнах от Отдела по социални грижи – най-после ни отпуснаха подаянията си. С тях ще се оправяме сравнително добре – поне борчовете и сметките си да покриваме. И двамата с Дани продължаваме да търсим отчаяно и безнадеждно работа, но с нулеви резултати за сега.

Днес ще си изгледам обедния филм като един истински пенсионер, а после ще седна да се занимавам на компютъра - тъй или иначе по двора няма да се работи поради лошото време. А така го дават да бъде чак до петък – което означава, че може и почивните ми дни да отидат в бездействие и хайлазлък. Неничко каза, че тази събота ще дойде на гости у нас, но какво точно ще правим с него и аз не знам още. Дано поне времето да е хубаво, че да отидем някъде на разходка – то че няма да се бачка, вече е повече от ясно. Другата неделя пък сигурно ще ходим на рождените дни на Краси и Мария, приятелите ни от Бризбън. Те са родени в два последователни дни още през миналата седмица, но понеже също като нас не се намират в особено цветущо финансово положение, та за това моабета им се поотложи малко. А пък и ние трябва подаръци да купуваме - масрафите извират и бълват на всяка крачка; колкото щеш...

Днес ще запиша няколко епизода на видеокасетата, които сме си правили междувременно и напоследък. Скоро тя ще се напълни с достатъчно нагледен материал и ще я изпратим, но сами виждате какво голо хоро се е люшнало около нас, та не ни е много нито до филми, нито до театри. Когато сме на работа, няма време за нищо – то прелита покрай нас като един миг. Тогава обаче има пари за всичко, но времето пък не ни достига, за да се харчат. Сега, след като по цял ден сме свободни, можем да свършим хиляди неща, но сме притеснени финансово и не ни се прави нищо; няма и пари в същото време. Въобще, всичко това е едно голямо противоречие - да го е яд човек да се замисли, ама какво да се прави. То не ми се и пише даже, да ви кажа честно и открито. Първо няма нищо, с каквото да ви зарадвам - нищо ново не се случва, нито пък нещо старо се развива в положителен аспект. Все чакаме някой да ни повика на работа, но за сега и телефонът стои един такъв мълчалив – безмълвен и онемял, като бит гъз...

18.03.2003 – Гледам, че точно 10 дена не съм писал в тефтера. Не че съм бил зает с кой знае какво - просто тук става вече въпрос на мокаятлък и голяма доза нехайство. За всичкото това време успях да изляза само 3-4 дни навън да работя, на пълна надница + извънреден труд и то без прекъсване за обедни почивки. Останалите бяха все дъждовни и работех на пресекулки. Доста време и въобще дори не съм бутал нищо поради непрекъснат порой от дъжд. Така беше и днес - добре че вчера успях поне да си излея малко бетонец, с който разширявам площадката (калдъръма) пред камината. Днес мислех и да я облицовам с камъни, но времето пак не ми позволи тази дейност.

Единственото хубаво нещо за този кратък период беше, че Нени дойде в събота вечерта у нас. С него първо ходихме на мотокрос и чак тогава се прибрахме за вечеря. На другия ден ги водих с Ванеса на разходка по разни винарски изби да търсим прогнило буре за моите домашни проекти. Нямахме особен успех и в тая дейност, но поне Неничко покара моята кола и беше видимо доволен. Не успяхме много да свършим и с него, поради финансовите затруднения на баща му. Рано сутринта ходихме на битака. Той си купи едни туби за бензин, а аз разни цветя за лехите на Даниела. Всъщност той ни купи двете саксии, а аз отделно взех един кактус. В тази пясъчно-пустинна почва изглежда, че само кактуси ще можем да развъждаме – те барем не искат вода и грижи. Веднага ги засадихме като си дойдохме, а после отидохме за буретата. Даниела си остана в къщи, че да наготви, ошета и изпере след гостите ни предната вечер. Верчето беше у нас. Тя наскоро купи къща през няколко двора от нас - на нашата улица, само че още в началото й, в “горниьо” край. Та приказките ни се въртяха все около предстоящите ремонти, инвестиции и т.н.

Аз много слабо напредвам в строителството, а пък в търсенето на работа съм в точката си на замръзване; на “кота нула”, ако това е по-научния израз. Никой от никъде не се обажда и не ме търси за нищо. Всичко живо наоколо е като препарирано - стои заковано и чака да види какво ще стане с тая шибана война в Ирак. Австралия влиза във военните действия с 2000 души войска на страната на Америка и Англия. Всички останали държави са се дистанцирали от намесата си срещу тоя изрод Саддам Хюсеин. Не знам вече кой с кои е и кой точно е добър или лош. Тези събития неминуемо ще дадат драстично отражение върху икономиката и то съвсем не в положителна посока, каквато на нас ни се иска. Бензина вече е $1 на литър, а до скоро беше 70 цента. Всичко расте поголовно - наеми, недвижими имоти; цените на стоки и услуги в най-общ план. Ако трябваше сега да купуваме къща, това вече щеше да бъде абсурдно. В нашия квартал цените са станали почти двойни, а и навсякъде другаде повсеместно. Верчето с 300 зора купи нейната къща за $160,000, която е само с две спални, не е на брега на езерото и изобщо не блести с някакъв престижен търговски вид. На съседите ни пък са им правили официална оценка от банката и съгласно икономическите експерти, техния имот възлиза на около $230,000 - като пазарната цена е обикновено с 20% по-висока от тази, на която оценяват банкерите. Подобна ще бъде стойността и на нашата къщурка, особено след като направим и двора. Абе с тая колиба ние пак хванахме последния влак - единствено благодарение далновидността на Даниелчето – не спирам да го подчертавам, защото аз нямах особено голям зор да се правя на кулак и земевладелец…

Днес пак ходих в Социалните служби, че им ползвам безплатно телефоните, когато е за търсене на работа. Обадих се на всичките възможни агенции които знаех, а пък и те мен вече познаваха от наши предишни съвместни срещи и контакти, но много надежди не залагам на тази карта. Не знам какво толкова стана изведнъж след Нова Година, но нещата изобщо не вървят така гладко, както това беше например лани. Сега се забелязва някакъв изкуствен (или пък нарочен…) застой - де да видим на къде ще избие всичко това.

Дано утре да е малко по-хубаво времето, че да мога да бутам поне из двора, защото това бездействие ме влудява. Безцелно си прахосвам най-ценното след здравето – времето! Можех в градината да хвърля още малко сили, а то сега - на никъде. Ту вали, ту спре – работата ми е свързана с бетон, цимент; като го разбъркам, то вземе че се продъни небето и аз трябва да зарежа всичко на средата. После се втвърдява в коритото, че пък го разбивам с чука – абе голяма стагнация и куцузлук са настанали; нали ви разправям аз – няма майтап този път, всичко е в най-суровата си действителност и като че ли вече не ми е и смешно даже…

Довечера със сигурност ще завърша филма - има още десетина пози да доизщракаме от фотоапарата и пак ще изпратим малък колет. Надявам се и няколко песни да събера, колкото за един диск. Гледаме и ние по някакъв начин да ви стоплим сърцата с нещо дребно, но май напоследък това също не ни се отдава успешно...

20.03.2003 – Хайде, рекох пак да драсна някой ред. А днес отново е един мъртъв и безжизнен ден. На всичкото отгоре и войната почна по пладне, нашенско време; Господ да им е на помощ - и на едните, и на другите; без значение от коя страна на барикадата се намират. Когато засвятка свинеца, всичко вече изгубва своето значение, както своята материална и духовна стойност.

Снощи, след като цял ден редих по двора калдъръм, че като опалих на края оджака, че като си налях едно вино (няколко пъти) – цяла вечер стояхме край огъня на лаф моабет. Опекох в жаравата 4-5 глави лук, хвърлих на въглените няколко карнака и с туй поминахме вечерята. Спомням си от детството, че по разни наши излети и еднодневни екскурзии така сме си пекли картофи. Стават много хубави, стига човек да има търпението да ги изчака – един път да се опекат и втори път – да поизстинат малко, че тогава чак да ги лапа. Обаче много по-успешна ми се струва рецептата за печен лук, от който аз после приготовлявам невероятно мезе. Луковите глави се заравят в жарта и се пекат, дорде омекнат напълно. Барем половин час трябва да им се отдели - в зависимост и от огнената сила, разбира се. После лука се вади, само леко се обелва най-горната люспа (която така или иначе е напълно изгоряла), а всичко останало вътре до сърцевината му е станало на мозък. Така се натрошава в една по-дълбочка чиния (купа) и се залива обилно с олио и оцет (и много сол, естествено – нищо че е вредна, нали все от нещо трябва да умрем; а защо в дълбока чиния ли, ще попитате? – амчи много просто, бре: защото събира повече шарлан, ето защо). На края как го ям тоя лук и топя комата с хляба в блажното – нека да ми е зле. А пък ако знаете само каква качествена пръдня се получава най-отподире – бойните отровни вещества по фронта са като малка капчица френска помада, спрямо тая задушлива и обгазяваща миризма; ха сега, да ви е сладко…

Днес първо ходих да водя Ванеса на детската градина. От там минах през Социалните грижи да завъртя някоя и друга шайба. Вчера, при поставянето на последния камък си счупих шпаклата, която само дето не можеше да приказва – сума работа ми свърши тая дребна тенекийка; че ми беше и аванта на всичкото отгоре, което я прави още по-свидна и ценна. Даде ми я един магазинер още миналата година, когато събарях плочките в баните. Но не издържа, горката на натоварването напоследък и се пречупи на две – точно както корабът “Титаник”. Та ходих днес да си купя заместител, защото с мистрията не мога да работя - не ми е удобна по ръцете. Купих си три размера за $3 от един вехтошарски магазин, да си имам. Мислех и доста работа да свърша днес - нищо че се беше смрачило, а-ха да завали. Добре ама прибрах се в къщи - докато се увъртим с Даниела, разни молби за работа пускахме, после ядохме, после пък войната обявиха тия мискини, че залепнах на телевизора да гледам кой ще надвие. Дани излезе по нейните задачи, а аз останах на компютъра да си проверя някои неща. Най-после към 15:00 реших и аз да изляза нещо да свърша по двора, но се оказа че съседа си е прибрал една машинка, с която режа тухлите - а бях намислил да скроя една тухла за външния контакт и ключовете на лампата. Прибрах се безславно, защото нямах какво друго да правя в момента. Иначе по едно и също време движа няколко обекта наведнъж, но всички те имат по нещо допълнително, което ми липсва и те така стоят замразени, докато набавя необходимото.

Намерих и буре за вино във вестника с обявите – искат обаче $100 за него, изедниците. Те и за $80 да ми го дадат пак ще е добре - само че на тоя деликатен финансов етап, на който се намирам от едно скоро време насам, аз само за $8 мога да го купя – при това веднага и без пазарлъци. А наличността на бурето ще ми развърже единия от “замразените” обекти и ще мога поне него да движа полека-лека. Има малка вероятност в събота и неделя с Краси да поработим нещо “на черно”. От там ще паднат малко парички, но не е сигурно още – а пък и те няма да са тъй много; за кое по-напред да ги харча…

Междувременно пристигна и вашето писмо № 133, в което пишете че сте получили скромното ни колетче. Аз довечера вече ще довърша видеокасетата и утре най-вероятно ще ви изпратим следващото. Всъщност, не – това пак няма да стане баш така, защото филма от фотоапарата пък не е готов още. Него ще завършим с рождените дни на Краси и Мария, на които сме канени в събота, че тогава ще е чак. Значи пак се очертава да настъпим в следващата седмица до края на този процес. Аз онзи ден направих няколко снимки, докато Нени беше покрай нас. Той е добре - в училище получил много добри резултати по някакъв негов проект (В+ и А-), което е почти отлично. Уж се бил стегнал, да го видим – така казва поне. Още обаче не ми е представил да му видя свидетелството от 11-ти клас – сигурно пак не е за показване. Крият и лъжат с майка си един през друг. Притеснявам се и с него, че на всичкото отгоре палеца на кракът му забира постоянно. Нокътя му расте в месото и ходил на няколко пъти да му го реже хирург. Дадохме му веднага разни билки и смрадлики да си прави баня и майка му да му връзва компреси. Онази вечер като го изпратих на влака, обадих се после да му напомня веднага да започне процедурите. Говорих и с майка му даже, накарах я да му прави промивки и компреси. Тя каза, че му запазила докторски час за следващия четвъртък – да му изрежел онзи половината нокът, че тогава чак щели да почнат с отварите. Вярват сляпо на разните бездарни тукашни лекари, които са по-зле от фелдшерите и конските доктори взети заедно. Да ги видим дали ще направят нещо - те са толкова немарливи и безотговорни, че да те е яд да ги слушаш какво приказват; Нени и майка му имам предвид. Часът за доктора е едва след 10 дена, до тогава смрадликата щеше да изсмуче гнойта и да има известно подобрение, ама не: докторът каквото кажел. Дреме му куреца на доктора за Неновия палец, но можеш ли да се пребориш с простотията человеческа – тя надделява във всички случаи (освен ако това не е някой филм с Брус Уилис или наивна детска приказка – единствено, когато “добрите” побеждават “лошите”)…

Гледам че големи митинги и протести стават против тая кървава война. Народа хич не е съгласен с намесата на Австралия в конфликта с Ирак, а не знаят че светът може да се отърве от тая гад Хюсеин единствено по този начин. Но и той няма да им се предаде така лесно – тепърва ще има много излишни жертви да се дават и войска ще гине бадева. Саддам-ът прави военни бази и погреби под земята, а отгоре им строи детски градини, болници или училища. В момента армията му е измесена с цивилното население, което той използва като жив щит и удобно прикритие. Такъв мръсник само в казан с разтопено олово трябва да му е мястото. Обаче обикновеният гражданин, живеещ и работещ спокойно и необезпокояван ни от режими, ни от диктатури не го разбира това. Дано по-бързо да го ликвидират, но аз взех да се съмнявам и в способностите на американската армия и оръжие вече. Я виж какво направиха в Афганистан – едно нищо и половина, с два плюса отгоре. Нито оня другия изверг, Осама Бин Ладен хванаха, нито ликвидираха престъпната му организация, нито нищо. А пък той самият току се появява от време на време по телевизията и им се присмива в очите – пази Боже такива да ни бранят от злото. Добре че Австралия е толкова надалече по географското си разположение спрямо останалата част на света, та да няма твърде много апетити за нея. Освен това тя в повечето от площта си е гол пущинак – там и кактусите даже не виреят…

Хайде, ще приключвам вече с политико-военният си и икономически коментар, че народа се прибра и настана голяма олелия около мен. Едната гладна, другата жадна – ебало си е мамата в най-остра форма. Само на мен нищо ми няма и съм корав като челик. Ще продължа сигурно утре, но не се знае точно в кое “утре” ще ми се падне сгодата за моя следващ презокеански, почти задгробен репортаж…

26.03.2003 – Необичайно време и още по-необичайно място, но в момента предавам на живо от един огромен търговски комплекс в Бризбън. Причината да съм тук е едно изненадващо интервю за работа, на което ходих сутринта. Сега утрепвам следобеда и попълвам свободното си време, защото довечера ще спя у Краси и Мария. Утре рано сутринта с Нени ще ходим да купуваме едно ремарке за мотора му. Въобще, с много сложни комбинации се занимавам, но пък за да не се правят излишни курсове с колата нагоре и надолу по пътищата, прибягнахме до тези спасителни решения.

Трябва пак да се е завъртяла още една цяла седмица, откакто не съм драсвал и ред в “новелата”. Особени новини около нас няма – нищо за хвалба; нищо за оплакване (да речеш случайно да се похвалиш – ще ти завидят; понечиш пък да се оплачеш – никой не може да ти помогне, освен сам самият). Иначе поработвам по двора, търсим работа с Даниела и така еднообразно и кахърно ни минава времето – в постоянно очакване и ослушване за телефонен звън.

Миналата събота и неделя бяхме на рожден ден в Бризбън на Краси и Мария. Там изкарахме много весело. Той ходи тук-таме да поработва и от всеки негов “обект” ми примъква по нещичко – де тухлички, де хартисал циментец; все артикули от първа необходимост. Та като си тръгвахме от тях, натоварихме ремаркето с много и най-разнообразни стоки. Прибрахме се в ранния неделен следобед – викам си на акъла: даже и ще поработя малко, докато залезе небесното светило. Е, поработих вярно, но не в строителството, а в “автосервиза” на тротоара пред къщи. Изчезнаха мигачите на колата – предпазител някой сигурно трябва да е изгорял, помислих с облекчение и известно успокоение. Почнах да разтоварвам тухлите – по едно време се наведох случайно и гледам, че едно парче гума липсва от колелото на ремаркето. Хайде, веднага ми се очертаха в съзнанието новите неминуеми масрафи за гуми – теглих една къдрава майна от моите по адрес на световния капитализъм и варварски империализъм, след което си продължих разтоварването. По-задълбоченият анализ на гумата обаче ми показа, че като се е отчекнало от гумата (а как точно е станало това хептен нямам на идея), въпросното парче грайфер е блъскало отдолу по калника, където пък минават кабелите за задните светлини на ремаркето. Мигачи, стопове – всичко се беше сляло (и смляло…) в едно; жиците бяха станали на дреб - от там е направило късо съединение и са ми изгорели предпазителите. Когато установих вече и това, в отчаянието и злобата си даже нямах сили да изпопържам повторно, както аз си знам от уроците в училище (изглежда изразходих цялата си енергия и мощ още на първата клетва, та не ми остана вътък да повторя заклинанието). Вместо да се гневя и разпенвам още повече, аз най-смирено и покорно започнах един по един и цвят по цвят да свързвам краищата на разголените проводници. Вкарах в употреба всички видове поялници, с които разполага техническата ми работилница. На края изолирах калайджийските ми връзки и съединения с изолирбанд, а отделно от всичко се въртях и сума време, защото беше много неудобно да се работи на самото ремарке. По този забавен начин си “оползотворих” следобеда – на края свалих и колелото, че на другия ден да го нося на “гумен” доктор.

Както се очакваше (но тайничко се надявах да греша…), тези шибани гуми на ремаркето се оказаха, че датират още от ерата на Кенеди (John Fitzgerald…), малко преди бруталното му убийство на 22.11.1963 и съответно такива марки, модели и размери не съществуват вече – стари, тесни, тежки и груби диагонални гуми, кой знае от какво; вероятно от редосеялка или моторен плуг. Все едно в България да търсиш гуми за “Победа”, “Варшава”, “Татра” и другите подобни возила, с които ни търкаляше социализма в устремният си ход назад, към недрата на историята. Добре че поне джантите са стандартен размер 13’’, та всички по-нови гуми им уйдисват. Така отидох в една автогробница, сайбията ми намери един чифт що-годе добри екземпляри и срещу банкнота от $50 ги смени и двете. Не ми беше хич до тези непредвидени масрафи и то баш сега - но то като дойде, не пита.

По този начин, с гумите си убих и понеделнишката сутрин, защото докато обиколя с колата и намеря мястото, където някой можеше да ми обърне внимание (нали всички претендират, че са много заети…), времето също отлетя. Прибрах се в къщи и за обяд направих един обилен и мощен омлет с разни остатъци от хладилника и много яйца. Ядохме двамата с Даниела, което малко ме завърна към живота и възстанови първичният ми образ със своето съответно по-човешко излъчване. Мислех дори следобеда да поработя сериозно из двора. Добре ама ненадейно ми се обади един делегат от винарската изба. Там по-предишната събота и неделя ходихме с Нени и Ванеса да търсим буре за вино. Сега ми се обажда, че буретата пристигнали – да отивам да си избирам едно. Закачаме мигновено ремаркето с Дани и отиваме в тая винарска изба – а тя е съвсем наблизо; няма и 35 км от нас – дълбоко в Балкана. Всъщност бурето не е цяло, а само дъното и 1/3 от височината му. Въпросният човек прави маси за ресторанта си с останалата 2/3 част, а по-малките парчетата ги използват като саксии за цветя. Онзи ми отделил едно, ама и то струва $40, пущината – няма лабаво за бедняка кога си има вземане-даване с богаташа! Обаче пък и аз след като веднъж съм рекъл, че от бъчва ще ми изтича водата на климатика – значи, че и точно така ще бъде; цената в случая е без значение, защото мога да си я и отгладувам, ако трябва! С тези мои налудничави идеи ще се получи един много интересен сюжет-ансамбъл точно над коритото с цветята, което вдигнах наскоро. Аз вече съм обяснявал надълго и нашироко за какво ще служи бурето, да не се повтарям сега. Този въпрос е засегнат и във видеокасетата, която също запълних. Само че и там имам известен провал, защото филмчето което снимах онзи ден с Нени и Ванеса, не можа да се събере цялото. Сега с остатъка му ще започна нова касетка, дано тя да стане по-скоро от тази. Така значи премина понеделника – вечерта дори бях доволен, че тоя шибано-омразен ден беше вече зад гърба ми…

Във вторник - вчера всъщност, излязох да работя по двора. Обаче нещо не се чувствах добре. Едно такова слабовато ми беше - все почивам, охкам, пъшкам; не ми е комфортно нито на тялото, нито на душата. Разбра се, че няма повече да се работи (с медицинско удостоверение и по здравословни причини, а не самоотлъчка). Прибрах се в къщи, изкъпах се, легнах и заспах. Хвана ме някакъв страхотен дрисък - нито съм ял, нито съм пил. Вероятно бях и понастинал, защото все още работя гол и бос по двора, а то вече хич не е лято, въпреки че привидно уж е топло. Земята изстина, постоянно съм мокър от бетони и цименти – малко вятър да ме духне в прибавка и съм вече паднал на легло. Даниела ме лекува с разни нейни илачи, а аз допълнително изядох и два-три лимона с корите - уж за затягане на “дюзата”. Изглежда обаче много прекалих с витамин “C”-то, башка и с киселото, защото сега пък съм със запек; абе то не е само една беля...

Онзи ден, в неделя по обяд, ми се обади един агент за някаква работна позиция. Та с него се срещнахме тази сутрин, но какво ще излезе от цялата работа, не се знае още. Постоянно живеем в изобилие от празни надежди. Получихме съобщение, че на баба ти Рейчъл са им разрешили визите и до 06 Юни трябва да са пристигнали тук. Само че как ще им платим билетите за самолета, това още не е съвсем изяснено. Те обаче стягат куфарите за насам, независимо от всичко. Дано до тогава да започнем работа, че иначе баят зор ще видим.

Краси е организирал един частпром за събота и неделя, може би и още някой друг ден. Та в събота сутринта отново ще бъда в Бризбън - пак ще спя у тях, за да работим и в неделята. Ще вдигаме една голяма ограда на някаква негова позната, която си купила къща наскоро. Е, ще падне и някой друг долар, но надницата за такъв вид работа е далеч под стойността на канцеларската зад екрана на компютъра. А тая сега ще е дюлгерска – нискоквалифицирана и неофициална – хората плащат малко. Но пък и това ще е нещо, след като се има предвид положението, в което изпаднахме трайно и неочаквано.

Значи, днес е сряда (това го казах вече). Аз каквото писах до тук – писах. Утре цял ден ще съм с Нени, а вечерта като се прибера, пак сядаме на компютъра да търсим работа. В петък ще гледам да поотхвърля малко дейност по двора, а рано сутринта в събота излитам за Бризбън, за да работим с Краси. Ще си дойда в неделя след обяд, но ще съм убит от работа и хич няма да ми се занимава с писане на мемоари. Освен това ще трябва да погледна обявите в Интернета за някое вакантно работно място. Вчера пък на Даниела се обадиха за една медицинска позиция, та днес и тя беше на интервю; чака резултати и от още две други места - да видим какво ще излезе на края. Абе нали ви разправям аз - няма лабаво при капитализма, хептен пък при нас (Боже, колко добре си бяхме по време на социалистическия строй и по-специално в развитото му общество – вярно че не ни плащаха много, ама пък и ние толкова им работехме)...

Сега ще се ориентирам към привършване на своя тъжен монолог. Ще мина на бегом през гастронома, за да видя какво има намалено по рафтовете, че да взема някое мезе на нищожни цени. При първа възможност ще се включа пак, а най-вероятното е Дани да довърши листите, защото тя ще иска час по-скоро да ви изпратим касетката, заедно с настоящото ми поредно писмо. Пропуснах само да отбележа, че пристигна и колета ви за рождения ден на Нени. Аз не му го нося сега, а ще му го дам едва когато той дойде у нас през Великденската си ваканция, която е съвсем наскоро. Неничко ще дойде сам с колата си, защото до тогава вече ще е взел шофьорска книжка и няма да има нужда от придружител, както беше до сега.

Ебаси колко странно ме поглеждат хората, когато си надигам кълките периодично - ту от ляво, ту от дясно и 0в равномерен ритъм. Прост народ! – ами тествам си червата и корема, бре тъпани такива, като се надувам леко, за да попръдвам; нали искам да проверя дали ми е минал дрисъка. Но явно, че съм се излекувал вече, защото не се подмокрям отзад, както вчера. Това натурално лимонтузу много помогна – затегна ми халката, все едно с канап я закърпи...

02.04.2003Здравейте, мили майко и татко! Включвам се и аз за малко, за да довърша писмото на Ачи и да ви изпратим най-сетне дълго чаканата от вас касетка и малко нови снимки. Все давам зор на Ачи: “Хайде да пускаме писмото”..., а той все отлага чакайки да започнем работа, та да има малко по-радостни новини около нас. Е, в следващото му послание със сигурност вече ще намерите и такива - чакане му е майката.

Сами се досещате, че няма нищо ново откъм нашата част на света. Все подаваме молби, все ходим по интервюта и все още нищо не се случва. Такова “нямане” се е заформило, че краят му не се вижда. Но аз съм оптимист за разлика от Ачи, който е увесил нос и изгубил всякакви надежди. Ако от някъде капеха стотинки, не е никак лошо да сме си и двамата из къщи – непрекъснато има какво да се върши по двора, навън и вътре из дома.

Ванеса е най-добре от всички ни – ходи на градина, играе тенис в сряда (5 нейни урока струват $35), танцува в четвъртък – абе детето се оформя доста “ангажирано” още от сега. Добре че е тя, та да ни радва...

Друго за сега няма – ще се изключвам, че нещо и аз взех да звуча “минорно”. Не ми се поглежда към вратата на хладилника, където слагаме сметките за плащане – вече има четири дето чакат ред, плюс на Ачи дълговете под формата на данъчни задължения към Министерството на Финансите. Но, едно по едно – намерим ли работа, край на мъките. А сега – напред, към пощата да пускаме писмото... и да чакаме вашето. Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Даниела, Нени и малката Неси…

08.04.2003 – Независимо че Дани привърши писмото и аз уж трябваше само да го изпратя, междувременно се създадоха известни предпоставки, които осуетиха тази процедура. Надявам се, че днес вече никакви причини няма да попречат на това добро и благородно дело, но тъй като все още е 06:30, реших да опиша случките и до този момент, та всичко да върви заедно.

Мисля че последният ни виртуален и духовен контакт беше миналата седмица. Аз се занимавах усилено по двора, а Даниела ходеше като “лудото Ленче по Пиротска” (това е неин любим лаф…) от интервю на интервю. Даже днес тя пак е на едно - не знам какво ще излезе от всичкото това нейно скитане. Аз също получавам по някое и друго анемично и безпочвено обаждане по телефона, но крайни резултати нямам все още. Единствената положителна стъпка в посоката за намиране на работа е, че вследствие на едно мое успешно интервю от преди две седмици, съм бил одобрен за следващия кръг интервюта, в който ще се боря с още двама души за тази позиция. С колко други подобни съм се преборил на първия рунд аз не знам, но вчера агента ми се обади, че съм “прескочил трапа” за следващия етап. Не мисля обаче, че баш мен ще изберат за тази работа, но пък знае ли човек...

Онзи ден (в петък вечерта), пак изпратих няколко молби за работа тук и там. В събота рано сутринта заминах за Бризбън, където с моя приятел Краси работихме на черно - че и в неделята даже; зидахме една ограда. Взехме по някоя жълта стотинка дневна дажба, но пък се и изкривихме от работа; по 10 часа на ден. Като машинен конструктор в някой офис, за тези изработени часове надницата ми би била малко по-височка, но дюлгерската е много ниска - особено пък на калфата, какъвто съм аз. Но каквото и да е - все си е някаква помощ, да мога да платя регистрацията на колата поне, с известно добавяне “от джоба” разбира се. Всяка година изедниците искат по $700 нещо като пътен данък, но ние плащаме на два пъти за по 6 месеца, вместо пълната сума за цялата година. В парични средства излиза абсолютно същото, защото имаме две коли, но поне не им даваме толкова много суха пара на камара.

Съботният ми ден още от най-ранните си утринни часове беше озарен посредством факта, че моят малък Неничко имаше рожден ден - направи и той 17 години, калпазанинът му с калпазанин. Тогава той беше на работа, както споменах по телефона. Аз получих вашите поздравленията, предназначени за него и му ги препратих. Вечерта след работа ходих да го видя, да го поздравя за неговия празник. Те щяха да се събират у “бабалъка” си на моабет - канени били с майка му. Вместо тя да направи едно тържество у тях, да посрещне гости за рожденния ден на детето си, завлекли се моля ви се те у хората; но какво да разправям повече аз - не ми се коментира, че ми шупват фекалиите като се сетя. Ние предишната седмица ходихме с него да му търсим ремарке и намерихме едно. Той предварително си купи и подаръка за рождения ден от нас – някакво спортно кормило за колата, което му бяхме обещали. Нени го плати тогава, че аз нямах пари в себе си, но му казах че това ще бъде подарък от нас с леля му Даниела. Дадох му 50-те долара вечерта, както се бяхме разбрали – нали за работата през двата дни ми платиха на ръка и то веднага. С него заедно изпратихме и по още едно съобщение до вас, но той до момента не беше получил нищо от вашия телефон. Сега обаче започнах да се съмнявам къде вероятно е станала грешката: неговия телефонен номер се набира от тук точно както го знаете. Мисля обаче, че ако другия абонат е в чужбина нулата отпред се изпуска, а пък се прибавя +61 (което е кодът на Австралия, а “+” в случая замества 0011, с който код се влиза или излиза от местната телефонна система). Пишете ли тая нула отпред или не? Посъветвайте се и с Албенчето при случай. Тя утре има рожден ден - ще й изпратим едно съобщение, за да я поздравим…

Та значи, след завършването на строителните ми трудодни в събота и неделя, аз спах у Краси, а Мария беше тук да прави компания на Дани. Те пък ходили през деня по магазините, а вечерта били на женско гости с Верчето и с още една тяхна обща приятелка. Изкарали си весело и безгрижно, кикиморите недни - живи да ги оплачеш; докато в същото време ние превивахме гърбове с тухлите и кереча, а от мъкнене на тежките кофи с вар, мъдете ни увиснаха кажи-речи до петите – още малко и да си ги застъпим. На мен понеже предната седмица ми се бяха обадили за едно интервю в понеделник сутринта, та спах у Краси и в неделята. Бях си взел риза, връзка, панталон, да се облека чистичко и прилично като истински човек. Щото аз иначе ходя все като вампир - с мръсните къси гащи и една продрана фланелка, дето от кал и мръсотия вече не й личи цвета какъв е. Даниела често ходи да ми ги пере, но все безуспешно, защото аз се мърлям постоянно. Че като се облякох сега и се погледнах в огледалото, не можах да се позная – толкоз да съм бил хубав в новите си дрешки! А пък аз и въобще не предполагах, че не само умът красял човека, ами искало и да се издокара малко! Хайде, отидох в 10:00 на това интервю - скоро ще дойдат резултатите и от там. До обяд привърших, даже чаках още едни агенти да ми се обадят, та докато бях в Бризбън да се видя и с тях. Късно е чадо, си рекох на акъла – така и не ги дочаках. Специално от там така или иначе не се очертават някакви кой знае какви резултати и развития, но беше хубаво поне да се видим и поразговорим. Обаче не можех да бия още 180 км, та пак да се връщам в Бризбън заради тях - за това ги зарязах и се прибрах у нас.

Снощи на компютъра изпратих още няколко молби за работа. След малко, като ми станат от сън принцесите - едната я караме веднага на детската градина, а пък другата ще я водя на една ферма, че да ми помогне с напълването на още едно ремаркенце с камъни, защото закъсваме с градежите отвън. Тонове камъни и бетон съм вкарал в тоя шибан двор, но пък става много хубаво. Всички цъкат с език, само че не проумяват колко бавно се развива този процес - особено ако не ми е това занаята и не съм учил в СПТУ по сградостроене...

Събрали са се няколко песни да напълнят един диск - ще взема да ви го запиша, че да върви заедно с колета. Смятам че ще успеем да се включим в грамажа до 0.500 кг.

Ами комай това е всичко за сега, милички на мама! Мисля споменах, че Дани и днес е на едно интервю за работа - само че ще отиде чак следобед, защото до обяд ще сме заети с камъните. Аз после ще разтоварвам ремаркето сам и ще се занимавам с обща подготвителна работа. Активното строителство се предполага да се възстанови едва от утре пак, защото то не тръгне ли още от сутринта и то с ранните лъчи на слънцето, нищо не става само за половин работен ден.

Чувам, че Ванеса вече си тананика оттатък - трябва да се е събудила. Научил съм я да пее и песента “Когато бях овчарче” - всяка вечер се приспиваме с тази мелодия. Искам да я научи хубаво и тогава чак ще я запиша на камерата - трябват й още малко репетиции; един ден и това ще стане. Иначе тя е много добро дете, все иска да помага и да прави нещо; послушна е общо взето. Добре е и в детската градина, където ходи с голямо желание. Там играят, пеят, въобще – живот! От нас - целувки и поздрави на всички. Ваши: Дани, Ангел, Ванеса и Нени…



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345006
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031