Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2017 11:51 - Писмо No 27 (IX-XI.2007) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 304 Коментари: 0 Гласове:
2



03.10.2007 – Брей, само вчера не съм писал и ей го на - гледай колко много работи се насъбраха за споделяне в дискусионният ми монолог. Аз бях доста зает служебно, та за това не бях в добро настроение за писане на писма. Днес положението в отдела и плачевното ми състояние в средата му хич не е по-различно, но независимо от това, сега ще отделя някоя и друга минута, за да ви разкажа кое как е било. Прибрах си се снощи от работа най-чинно и невинно – почтен и смирен като монах. Излязох веднага да обикалям квартала на бърз ход, за да горя калориите – мамка им! Точно по средата на трасето получих съобщението на татко, че Христо ме е търсил. Добре де, ама аз бях все едно на Шиваров мост, като нагледен пример за разстояние до нас на Падало – то не че е толкова далече, ама все пак не съм си и у нас на двора така да се каже, че да отреагирам мигновено и мълниеносно. По принцип на тези мои своеобразни тренировки излизам само с наръч оскъдни дрешки и по едни сандали, като тези на Спартак или Александър Македонски; напоследък, понеже очаквам обаждания по всяко време, та мъкна подире си и мобилния телефон като някой галфон от провинцията или софиянец, родом от селата. За това успях поне да върна съобщението на татко – почти в движение и доста запъхтян, сякаш току що слизам от пъпа на някоя ненаситна блудница. А пък той (татко ми, де – да е жив и здрав…), ако не беше прибавил още една единица (1) от него си в края на телефонния ми номер, Христо спокойно щеше да се свърже с мен още там на място, докато си разхождах телесата и подтичвах като да ме гони рядкото щастие (демек диарията - пояснявам за по-невежите и неразбиращи от метафора четци). Майната му - той завалията звънял, звънял на пожар като луд, ама нали набирал още една допълнителна цифра, та нямало как посмъртно да се свърже с мен, ако ще и до второто пришествие да беше седял връз телефона.

Щом получих депешата и веднага се забързах към къщи - обадих се първо на вас, за да разбера ситуацията - “от извора”, дето се вика. После седнах да пиша писмо на самия Христо до служебния му адрес, защото той и на моя компютър беше оставил спешното си съобщение. Докато кълвях буквите обаче по клавиатурата като недоклатена от петела кокошка, ето ти нов телефонен звън: мислех, че е той и даже почнах разговора си като да беше той. Оказа се обаче нашего брата, Миро ви Марев; завъртяла го нещо шайбата в Америката и хоп! – скокнал завчас към старославно Габрово! Той даже каза, че предишния ден случайно видял майка по чаршията. Искал някаква докторска консултация да си направи в България, че им нямал вяра на американските доктори; в същото време майка му имала 70-годишен юбилей - така съчетал набързо всичките причини и се метнал на аероплана, па политнал със свръхзвукова скорост към Родината. Ама и пътуването му е значително по-евтино от там – не е като нас, дето сме на гъза на географията, да не казвам нещо по-мръсно от рода на “пичката си майна”, примерно...

Докато свърших набързо разговора си с Мирослав, получих още едно съобщение от Христо – искаше да му се обадя. Да, ама той си пратил само мобилния телефон, а пък да звъня от тук на мобилен номер в странство (в случая за Българията идва реч), за мен е по-изгодно да си купя направо билет за самолета и да се разберем очи в очи на място - възскъпичко ми идва ценоразписа, един вид. Аз даже не знам и колко струва на минута разговор - знаем само, че е скъпо и този вид кореспонденция не я ползваме никога; толкоз. Е, нашата информация е вече твърде стара, от преди няколко години – нищо чудно тарифите да са се сменили и току виж да е поевтиняло. Но когато самият не знам и не съм запознат достатъчно добре със случая, аз просто го отбягвам за всеобщо наше успокоение и улеснение. Хайде, пиша му веднага обратно, с молба да ми изпрати номера на нормален стационарен телефон - в офиса си или у тях (в зората на комуникационната революция аз си оставам малко консерва и се резервирам от прекалената си близост с въпросната – за сметка на това пък, сексуалната революция някак си по ме привлича със своите меки и топли форми на междуполово общуване). Както и да е - свързах се с Христо най-накрая и той ми съобщи как стоят нещата около билетите; резервирал ги и само чакаше потвърждение от агенцията. За датите предполагам, че вие вече сте се разбрали с него - каквото сте решили, нека това да бъде.

След като приключи цялостната ми дейност по трансконтинентален обмен на информация, най-после влязох да се изкъпя, защото на всичкото отгоре и пот се стичаше от мен - нали “тренирам” за следващата Олимпиада догодина. До това време се бях вече и изнервил от глад – за потискане на чувствата ударих няколко бързи бокала разредено със сода вино, наготвих си един тиган с яйца, та ядох пак до премала като войника Швейк (между другото така ми викаха в казармата – ама дали е било за добро или за лошо, не знам; ибаз ги и калориите – каквото изгорих по пътя, върнах си го с горница). След това поседях малко на компютъра, подредих едни снимки и легнах като отсечен кестен.

Ама чакайте малко, бре! – одисеята ми продължава и развръзката едва сега следва. Тази сутрин идвам на работа: междувременно писмото от Христо с потвърждението на билетите дошло нощес, но пък все още имало някакви проблеми с цената за връщането. Агентинът обаче предполага, че със сигурност ще му направят въпросната отстъпка и в крайна сметка цената ще се потвърди. Ако това действително стане, в 24-часов срок от този момент нататък билетите трябва да се издадат и платят съответно. Олеле, ами сега! - нали баш за тази цел трябват данните от паспортите ви, разните им номера, валидност, визи и т.н. Докато се чешех по главата в изблик на кух и недоумяващ размисъл, пристигна и съобщението на византийката Мария от посолството ни в Гърция, че визите ви вече са издадени успешно, а паспортите са били изпратени вчера или на 01 Октомври. Аз за себе си реших, че даже и с ракета да пътуват от шибаната Атина, тез паспорти в Габрово ще стигнат най-рано към края на седмицата, ако не и чак следващата. А пък наш Христо заминава за Франция в петък (този амчи – не другия…); на лице имаме едно положенийце и половина до него - само да му се наслаждаваш и да си го попържаш - по избор, тихичко или наум!

Бях вече описал на Христо каква е ситуацията до този момент - веднага сядам и пиша депеша до Гърция, с нарочна молба да ми изпратят всички необходими данни от станалите вече прословути ваши паспорти - там нали ви имат из регистрите, трябва да ги знаят тези неща. Дали обаче онези древни и тъпи елини ще ми предоставят тази “секретна” и толкова лична информация, аз мога само да гадая, докато в действителност не я получа. С всичките си сили и средства за литературното изразяване на речта съм написал всичко, каквото трябва - сега чакам онези да ми отговорят. Не бива да забравяме и факта, че към момента на настоящите ми словоизлияния, там все още е посред нощ и в Посолството обикновено започват работа едва когато тук на къра вече запладняват; така че разминавания във времената и часовите пояси съвсем не са изключени. С други думи, когато аз ще си тръгвам довечера за вкъщи, някой пък сабалам ще отваря офиса в Атина. Помолил съм ги също, каквото те имат да пишат като отговор, същевременно да го изпратят и на домашния ми адрес - като съм си в нас и видя, че е пристигнало, да го препратя веднага на Христо. Ей с такива работи се разправям вече цяла сутрин - башка пък дето съм зает и с работата си. Сега обаче приключвам с беседата и тутакси се залавям да си следвам задълженията, че да не вземат пък да ме изритат от работа баш когато е най-неподходящо... Това е общо взето ситуацията около мен - ще продължа охотно с изповедта си утре, а сега се потапям в кацата с лайна (извинения: помията имах предвид, но устата ми сами избълваха лайната – та, простете, де)...

04.10.2007 – Емоционалното напрежение около закупуването на вашите самолетни билети се покачва с всеки изминат Божи ден. Снощи чаках цяла вечер, белким Христо се обади с някакви положителни резултати - обаче и там развръзката нещо се губи по трасето. Отделно от всичко, той е и доста зает служебно напоследък, така че чакане му е майката.

Щом се прибрах от работа, преоблякох се в дрипите и излязох на двора. Полях обилно градинските масиви и зеленчукови лехи, нагледах си доматените плантации и полето с лютите чушки - поръсих няколко капки вода и на ливадите с розови насаждения на Даниела. Аз от своя страна не обръщам прекомерно внимание на последните израстъци, особено когато взех еднолично решение, че тази година розово масло няма да варим от цветовете им – колкото пораснат, толкоз; аман от бодли и паразити. После, доволен като презобено добиче или пък подобно на онодена крава, обиколих езерото два пъти с лодката и се прибрах в колибата. Веднага седнах на компютъра, че най-после да си свърша работата по финансовия отчет за месеца, а с това и за тримесечието - баланси, приходи, разходи и други подобни глупости. На края си направих един мощен айран и с няколко големи водчици почетох паметта на милата ми баба Фанче. Ех бабче, бабче моя – де да ми беше жива още, колко много щеше да се радваш на тези безконечни писма, които най-старателно пиша! А пък аз добре знам, че тя беше един истински ценител на моята свободна и непретенциозна литературна (без)дарба...

После поприказвахме малко и с Неничко по телефона – все наши момчешки работи и главно за коли; тъкмо се бяхме хубавичко разговорили, ама “любимата” му (за сега...) девойка точно в тоз момент довтаса у тях и той на бърза ръка ме натири в глуха линия, за да й обръща внимание. Както и да е - не му се сърдя; зер, не сме ли били всичките таквиз, само че после, дорде си осъзнаем грешките и то станало твърде късно вече... Легнах полумъртъв, замаен от тая шибана руска напитка и спах непробудно като казак след победното си сражение над красноармейски полк. Сутринта се изкъпах със студена вода, повърнах и след като продухах дюзата и на дебелото си черво, постепенно заминах на работа (казвам “постепенно”, защото карах много бавно и внимателно – тук полицията никак не обича пияндурниците, а пък и ние не обичаме изненадващите срещи с властта по пътищата на държавата). Тук вече ме чакаше съобщението на наш Христо, с разписанието на полетите и съответното потвърждение от агенцията относно закупуването на билетите ви - за вечната слава на Бога, събитията там се протекли съгласно предварителния план, а пък вече взети и на тази ниска цена, просто трябва да викаме “ Ура!” и “Viva La Vida!”, както грачат испанците, когато случайно спечелят битката си срещу някой разярен бик. В момента, в който приключа с писането на настоящите си редове, веднага ще ви изпратя едно спешно съобщение със следното запитване: дали вече сте се разбрали за разплащането си с агенцията и въобще всички подробности около този изключителен случай. Като гледам обаче кое време е сега, та преценявам, че вие най-вероятно още спите – ето защо ще изчакам малко, преди да изпращам каквото и да е. Искам да разбера каква е точно ситуацията, при това час по-скоро ако е възможно, за да мога с облекчение на душата да отказвам тукашните резервации, които аз също направих за всеки случай под формата на втори спасителен вариант. Нека обаче преди това да се подсигурим, че тогава чак да занимавам местните органи, защото има много случаи с уж уредени билети от България и хората отказват билетите си от тук. Добре ама после се оказва, че пак трябва да се търсят нови, защото някой някъде нещо не е доогледал както се полага. Дано само нашият конкретен случай да не е такъв, че тогава всички ще ядем дървото...

След работа отивам у един приятел (същите хора, на които помагахме да си местят жилището онзи ден) - вземам ги с колата и заедно отиваме да разглеждаме стоката в един огромен мебелен магазин. Вниманието и на двама ни е насочено предимно към подовите настилки. Той иска да смени мокета в новата къща с едни специални, т.нар. ламинати (не знам дали вече има и български аналог на тази дума – по мое време нямаше и този термин не са ни го преподавали в училище). Последните представляват изкуствени плоскости - нещо като паркет, но дъските ми са значително по-дълги и по-широки (нека да го наречем “дюшеме” за простота и яснота в изразните средства). Аз тази манипулация също съм си я сложил в главата, поне като предварителна идея – въпреки, че в хола искам да наредя истински дъски, за да ми стане като на село. После едно котленско килимче ще постелем отгоре и готово. Сегашният мокет напоследък много се захаби, цапа се постоянно и въобще не ни харесва вече. Ще оставим мокетите само в спалните и коридора; в кухнята има фаянсови плочки – защо пък холът да не е застлан с дъски? Ако се забавим много, сигурно пак ще преспя у тях, че от там директно на работа да вървя утре (те сега живеят много по-близо до нашия обект, вместо аз да пътувам 45-50 км на ранина; ще видим как ще се стекат обстоятелствата. Утре пак трябва да си утрепвам вечерта някъде из вилаетите на района, защото този път Даниела каца на летището в Gold Coast и то чак в 22:30 - ще трябва да ги посрещам късно вечерта с Ванеса и тогава чак да се прибирам към къщи. А пък да си отида веднъж, та после пак да се връщам до тук не е много икономически изгодно предвид разстоянията, на които трябва да се разпростирам.

В събота Неси няма да има урок по музика, така че аз ще хвърля всичките си сили в двора - дано свърша повечко работа, че да проличи намесата ми; напоследък малко се отпуснах и всичко е потънало в някакъв застой като изоставено след чума и холера село. Рано сутринта за пръст и малко пясък трябва да отида и почвам веднага. Е, какво - аз и утре ще понапиша някой ред, след което остава пак на понеделника да чакате поредния отчет и разбора на почивните ми дни. А сега се местя на телефона – стига толкоз писане...

05.10.2007 – Така – нека да спазя традицията си и днес, в този петъчен и предпразничен ден. За по-направо обаче, изявлението ми ще започне от вчера. Чаках до 17:00 уж Христо (или пък вие) да се обадите с някакво развитие по случая, но явно до този час на деня проблемът с билетите ви не се беше придвижил напред. Аз след работа отидох у приятелите ни и не след дълго излязохме с тях. Както вече споменах - ходихме до един огромен мебелен магазин от някаква шведска верига (IKEA го зоват по тукашните земи – за сведение на по-любопитните, а не че им правя търговска реклама), където освен всичко друго за домашното обзавеждане, продават и всякакъв вид подови настилки. Бяхме се спрели с момчето на едни модели, които искахме да видим как стоят “на живо” – вече наредени по земята. Гледахме хилядите мостри и аз даже се спрях на един интересен десен, който наподобява истинска чамова дъска - сега остава да убедя и Даниелчето, че от “тй това, по-‘убаво нйма”! Замислил съм да сменим мокета в хола с нещо подобно - човек може да си го направи сам, не е голяма философия. Междувременно, докато се мотахме покрай изложените модели на кухни, спални, детски стаи и други, пристигна и съобщението ви, че вече сте платили билетите. Тези дни ще се чуем и по телефона за последни уточнения и потвърждения, но аз смятам този въпрос за приключен и то по най-успешния и благоприятен за всички нас възможен начин! Благодаря ти, Христенце! – сега благодарностите ми са само задочни, но като се видим някога ще те черпя и “една боза от 6 стотинки”, няколко пъти…

Продължихме си разходката с тези хора - момчето даже каза, че ако татко случайно се тревожи от липса на работа по моите обекти, мога да му го прехвърля на него; те завалиите, от сега нататък започват всичко онова, през което съм минал аз до този момент: дворове, лехи, плочи, бетони и други подобни “развлечения”. Така че скука няма да има - само един път по живо и здраво да дойдете тук. Разбира се в основата на това ваше посещение ще бъде залегната пълноценната ви почивка и възстановяване от тежките последици при влизането на България в Европейския съюз. Към всичко това ще прибавим и някои дребни домашни дейности, с които ми е скучно да се разправям сам. Значи зор този път няма да има, уж... Като се налутахме достатъчно из лабиринтите на огромния магазин, хапнахме набързо в закусвалнята и си тръгнахме. Аз ги закарах до тях – там пихме по две експресни бири, колкото да си кажем последните раздумки и се прибрах у нас, че и времето вече беше напреднало доста.

В канцеларията днес дойдох духовно пречистен като монах в манастирско братство, съвършено трезвен като планински ручей и с дъх на горски ягодки в устата - посвърших тук за има-няма пет пари служебна работа и сега даже си правя сметката след малко да поемам по моите частнособственически задачи. Основната ми цел днес е да направя едно официално посещение на Съвета, с отделено по-специално внимание на секция “Главен Кадастър и Градоустройство”. Иска ми се с тези синекурци за последно да уточним – аджеба, ще го строим ли това наше бунгало законно или пак ще го правим хайдушката, както междувпрочем съм вдигнал и сътворил единствено с голите си ръце всичко останало по двора. Когато тръгнах с бичкията да подкастрям и режа дърветата, съседът наш (нали е света вода ненапита и “честната Марийка от долната махала”…), пръв ме попита дали за това съм взел предварително разрешение от Кметството. “Пошёл нбхуй!” - му викам аз; и Кметството, и кмета барабар с кметицата! На мен гората щом ми пречи, значи че ще я сека - след като пък ми се е цопнала и в имота, в моята си частна собственост, дето уж била свещена и неприкосновена. Обаче за бунгалото ме достраша, да не би онези със сините ризки и дочени гащи от Съвета да дойдат с някой багер, че да ми го гътнат, ако случайно не е строено по техните тертипи и закони. И в зависимост вече от компетентния им отговор, който пък от своя страна до голяма степен ще ми определи и настроението, от там ще се отправя към едно друго място, където ще поръчам евтин материал за строежа. По път ще мина през още един “музей” за народно творчество и изхвърлени стари боклуци и на края се прибирам в къщи. Ако е останало малко време и ако онези все още не са затворили складовата база за инертни материали, може да взема другата кола и да докарам едно ремарке пръст и няколко кофи пясък. Те пък ще са ми жизнено необходими в моята утрешна “дворянска” дейност. Брех, че хубаво го измислих това, последното - значи, че като прекарваме повече от свободното си време в оправяне на къщи и дворове, ние просто сме се превърнали на “ДВОРЯНИ” - титла с особено социално значение пред останалата паплач от недодялани немокаяни и мързеливи безделници да речем, дето не бутат нищо и нямат дори мазоли по ръцете си. Най-накрая ще се прибера в къщи и ще си довърша работата на компютъра. Там ще стоя до 21:50, когато ще отида да посрещна Даниела и Ванеса на местния селски аеродрум. За утре съм предвидил много смели планове и дейности - дано успея да ги осъществя с Божията помощ и Всевишна милост. Абе аз много бързо дръпвам с някой обект още в началото, обаче после почват да ми се протакат нещата – обикновено възникват всевъзможни пречки и прегради от обективен (а най-често и от субективен...) характер.

Значи, при тази весела обстановка и шарена картина на околната среда, аз сега приключвам със служебната работна седмица, като за развитието на почивните дни ще стане дума едва в следващата глава от тъжната ми на моменти изповед. Последната ще я започнем с всички вас, читатели мои и отново в понеделник (забравих само да спомена и подчертая “шибания” понеделник – но аз предполагам, че вие вече се досещате за моите противоречиви понеделнишки настроения и с разбиране ще приемете това ми грубовато, но пък много истинско определение и лично отношение, което имам специално към този начален ден от седмицата). А до тогава, ли? – ами имайте си ги веселите празници и дни, а пък на мен нека дупето да ми е яко и по-здрав гърбът, че да не се огъва лесно...

08.10.2007 – Олеле-е, майчице! - от къде да започвам сега? Денят ще ми е къс, за да ви разкажа всичко, ама ще почна поне, пък до където го докарам... И така – слушайте.

В петък следобед – точно в 14:00 напускам работа (по смисъла на “излизам по-рано”, “чупя се”, “спасявам се”...) и тичам право в Съвета. Какичката на гишето ми каза, че нямало да имам проблеми за строежа на бараката – единственото условие, което трябвало да им се спазва било петното на постройката да се намира 6 м навътре от предната граница на имота. Ха, че то си е баш така и по плана даже. Аз представих на дамата едно официално копие – скица на бъдещия ми градеж, нахвърляна свободно с молив на ръка, а кривите линии бях подсилил с химикалки и съответните седем основни цвята на дъгата (червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин и виолетов, в случай че някой го интересува кои са те); и всичко това нарочно, понеже ги знам, че са малко тъпи, та белким им се изясни точно какво съм решил да скова от дъски. Жената остана безкрайно впечатлена от моята долнопробна гравюра върху мазния от огризки на пица лист хартия и ме помоли да й я оставя все за нея и за вечни времена – в цялостната си практика на държавен апаратчик и номенклатурен кадър (пардон – служител…), тя не била виждала толкова съвършен документ със статут едновременно на архитектурен план, скица на прототип и визуална репродукция на някой малоумен или пък пиян технически ръководител на строителна бригада от ерата на социализма. С една дума обаче: имаме вече зелен семафор - ще строим, демек! Хайде, от там тичам направо в един магазин, където поръчах дървения материал. Тези дни трябва да им го доставят, та в събота ще ида да го прибера с ремаркето.

Веднага след това се прибрах у нас и понеже беше все още рано и онези не бяха затворили, отидох с колата на Даниела да докарам една каручка пръст и малко пясък. Разтоварих мигновено стоката, подредих едно-друго из двора, докато комарите и мухите ме нахапаха порядъчно добре – точно в този миг се мръкна и аз влязох окончателно в къщата. Последва едно бързо изкъпване и докато бях още мокър седнах на компютъра да си свърша и финансовата работа. Паралелно с това готвих “полска манджа с много лук” в подобрен австралийски вариант: вместо наденица - бекон, а вместо червен лук – праз, но пък при спазено максимално количество на яйцата. Междувременно се обади и един приятел, та ни покани да сме им отидели на гости в събота вечерта. Така стана време и за самолета - аз излязох в 22:00, за да посрещна Дани с малката на летището; денят е все още петък и съвсем не беше вече свършил, както много от вас биха си помислили...

Пристигнах навреме, обаче полетът от Аделаида закъсня с близо Ѕ час, та чак в 23:00 поехме назад към дома. Докато се приберем, да разтоварим дисагите, да се видим, да пием по едно питие за “добре дошли” и то стана 03:00 сутринта кажи-речи. Бяхме се разбрали с учителката, Ванеса да няма урок на другия ден, за да има време да си припомни забравеното за едната седмица прекъсване. По разбираеми причини аз станах по-късно, но така или иначе в 11:00 смяната ми по двора започна - разни дребни подготвителни дейности, бъзикане по оградката, пробивах бетонните блокчета за кабела на лампите и така денят ми мина неусетно. Голямата офанзива обаче дойде по линия на съвсем непланиран обект - като станах зарана, гледам че съседът беше докарал служебния пикап и реже нещо из тях; кърти клони и си чисти двора. Аз веднага реших, че ако и аз направя същото, мога да натоваря моите клонаци и изхвърлянето на боклука да стане само с едно ходене до бунището. Че като подкарах с пелката задния двор откъм езерото - клон не остана; всичко съм оголил до край! Сега се виждаме какво правим от съседния квартал още – като на телевизор сме, ама пък и аз дип не се крия много-много. Понявга се случва да излизам навън гол и от вятъра току ми се мандахерцат израстъците, но това в моя случай пък си е чиста реклама – може да ме забележат някои от по-засуканите съседки, а не само сконфузено да ме поздравяват по тротоарите и да си навеждат главите като монахини. Независимо от моята интервенция, след някой и друг месец по дърветата пак ще се развият клони и листа, че иначе гората ни беше много превзела и от шумата й не се виждаше езерото дори. Така тази дейност отне повечето от и без друго накъселият вече съботен ден.

Междувременно Даниела пра дрехи, мете по двора, чисти пода в къщи; малкото също започна да свири – въобще, всеки беше зает с нещо, защото аз никак не обичам да гледам отстрани хора как бездействат! Вечерта отидохме на гостито - Даниела занесе топла баница и си изкарахме доста весело. Прибрахме се обаче същата вечер, че нали за на другия ден бях планирал да свърша всичко онова, което по една или друга причина съм отлагал в последните 12 месеца! Е, да - ама не! Таман бях измазал няколко блокчета от оградата - Неничко пристигна изневиделица. Поработих още малко, обаче на онова диване му скучно: мръщи се, сърдит – хич не го интересува колко работа има баща му, а най-малко пък гледа нещата, които прави с ръцете си. Хайде, зарязах всичко пак на средата, окъпах се експресно и мислех да излезем на някъде, че да се разходим двамата. Напоследък дрънкам Нени да ми намери една свястна кола от неговия търг, където работи и всичките ни приказки се въртяха все около колите. Той седна на Интернета и веднага намери 2-3; викам си, хайде - ще идем да ги разгледаме, хем ще се разходим таман. Добре ама тази, която аз най-много я исках и ни харесваше, беше на някакви си 200 км от нас. И естествено ние отидохме баш тази кола да гледаме. Тъкмо и екскурзийката си направихме, поприказвахме си хубавичко по пътя - и на отиване, и на връщане.

Колата обаче - чудна, с всички “екстри”, които аз исках. Карахме я – оная върви като пушка, а пък от вътре беше га че ли сега слиза от конвейера: чиста, една прашинка няма по тапицерията. Викам си аз тутакси - ще я купуваме тая! И почнаха едни дълги и мъчителни пазарлъци, та от $16,500 се спазарихме да я вземем за $14,750. Добре, викам - тъй и тъй сме тука, ако хората са готови с всички документи, превеждам им сумата в момента през Интернета на тяхната сметка и се прибираме с колата. Обаче за зла врага аз не мога да превеждам повече от $5000 на ден, а Даниела може до $10,000 - само че те си останаха в къщи с Ванеса. Кое ли ми е ставало от първия път, че сега и това? - дадох на хората само едно капаро в размер на $1000, което беше единствената сума, която можах да изтегля от банковия автомат. С тях се разбрахме отново да идваме за колата, след като успешно им преведа парите - нова екскурзия от 400 км, с други думи. Тръгнахме си ние и аз бях много разочарован, защото всичкото го бях премислил и измислил до най-малките подробности, само дето не се бях сетил за тези шибани финансови ограничения на моята сметка. После Даниела каза, че ако й се бях обадил по телефона, тя щеше да ми даде номера и на нейната сметка, при което аз можех да преведа парите на място, все едно че са от нейно име. Добре, ама това се разбра чак когато се прибрахме обратно у нас в 18:30. За пореден път се примирих със съдбата си – зер, можех ли и нещо повече да направя, освен да си сипя няколко поредни мастики, потънал в мълчалива размисъл?... Неничко тръгна обратно към Бризбън почти веднага, че имаше среща с приятелката си, а ние с леля му Дана си направихме едно съдържателно тържество по случай идването на новата кола и във възхвала на тъпия й собственик (също новият...), който през деня се обажда 6 пъти да каже колко много си го обичка Даниелчето, а пък когато трябваше наистина същото туй Даниелче да му свърши малко работа - не се и сети даже да му звънне по телефона, че да му продиктуват числата на сметката, а и за да не се гневи повече! Майната му, ще си кажем пак...

Така нещата опряха отново до масата - Даниела беше запалила оджака с възможно най-мокрите дърва, които й бяха попаднали в ръцете, чиято пушилка се разнасяше на километри (на дървата бре, не на ръцете й); те бяха вече седнали с квартирантката на сладки приказки и бяло вино с разни мезета, чрез които си действия бяха поставили началото на едно съвсем малко градинско увеселение. Мъжът на квартирантката през това време все още беше на работа, но в 20:30 си дойде и направо се присъедини към нашата доста понапреднала вече с алкохола компания. Опекохме и по някоя мръвка на жарта, малко картофки извадихме, салатки, напитчици - хайде, поминахме и този път с каквото дал Господ, а Той е доста щедър по тези географски ширини, забелязвам...

Едва в 23:45, полупиян-полутрезвен изведнъж се сетих, че на хартия вече бях купил колата, а пък още не бях превел парите на хората - като прибрахме масата и чиниите, от там насетне се занимавах с компютъра, та през Интернета да свърша и тази работа. Пропуснах само да отбележа, че точно по средата на нашето импровизирано тържество се изля един чуден дъжд, който на места е бил придружен с ураганни ветрове, паднали стълбове на Енергото, хора и къщи без ток и прочие. Ние пак останахме скрити под крилцето на Майка Божия, защото освен че дъждът ми поля обилно доматите и останалите безсмислени насаждения на Даниела, никакви други щети не ни бяха нанесени – нито на нас, нито пък на мизерното ни имущество. Ураганният вятър е носил със себе си и доста пепел от пустинята. Като станах тази сутрин колата беше цялата червена, все едно че си стъргал керемида отгоре й! Сега пече слънце, но се надявам отново да завали пу към следобеда, че да я измие. Ако ли не - от довечера вече Неничко ще се грижи за тази кола, защото като вземем новата, той става собственик на моята стара. Тя изслужи времето си много вярно и аз с дълбока носталгия се разделям с нея. Нени иска да я понапудри малко, да я изчисти отвътре, да я излъска отвън и да я продаде, че със спечеленото да си купи нещо друго. В нея вече няма и много пари, защото е доста вехта, а и е навъртяла близо 340,000 км пробег. Това е доста почтена възраст за една кола и при пръв отдал се момент, човек трябва да се отърва тутакси от такива “антики”. Е, разбрахте вече с какво са ми били запълнени почивните дни - следобед към 16:00 тръгвам обратно за Бризбън, за да взема Нени от тях - отиваме да приберем колата, че да се връщаме по живо по здраво. Старата кола остава при него, а аз ще се прибирам с новата. Дано вие да пристигнете по-навреме и да не се налага да я чистя и мия във ваша чест, защото нали знаете колко много обичам да се разправям с подобна и напълно излишна по моему автомобилна козметика...

09.10.2007 - Значи - продължаваме нататък с изповедта. Вчера не бях особено зает, да не казвам че хептен нищо не правих. Но пък иначе стоически издържах до 16:00, когато най-после си тръгнах. Отидох да взема Неничко от новата му квартира. Само пуснахме по една вода в кенефа, натоварихме се и хайде – пак на път. След около час и нещо пристигнахме на мястото, от където трябваше да вземем колата. Хората бяха много симпатични, младо семейство - попълнихме документите, турихме подписите си и колата вече стана наша! На връщане по пътя ни връхлетя една страшна буря, с много силен страничен вятър и изобилие от проливен дъжд. После като излязохме от облака пак се проясни и така стигнахме до Бризбън в квартирата на Нени. Там вече на спокойствие си взех моите неща от старата кола, прехвърлих ги в новата, казахме си още някоя и друга приказка с него и аз тръгнах към нас. След още един час вече си бях у дома - стопанката ме посрещна на портата с бяла погача и шепа шарена сол; тя много хареса новата ми каручка (че на нея и конете й не са баят малко...). До това време на деня (по-скоро вечерта), отрочето ни спеше вече отдавна, а ние с майчицата му седнахме да ядем боб с разни месни остатъци от предишната вечер.

Първите ми впечатления за тази кола са изключително добри - това е едно от нещата, за които само съм си мечтал, без въобще да съм мислил, че някога ще се превърне в реалност. Обстоятелствата, при която я намерихме и купихме, както и самите хора от които я взехме - въобще всичко, ама всичко толкова много е навързано едно за друго, та не мога да не си мисля, че и тук има някаква Божия намеса и поличба! Да не говорим пък за евтината цена, за общото състояние на колата, за външния й вид, пробега и т.н. Толкова много фактори се нанизаха един след друг, че просто човешката личност би била безсилна да ги нареди по такъв безупречен начин, освен единствено с Божията помощ и милост! Е, че сега на края ходихме два пъти до там от много акъл – за това не можем да обвиняваме никой; просто за да можеше всичко останало да бъде така както стана, трябваше да избие на някъде в някоя незначителна неудача. И то какво? - че се разходихме още един път, много важно!

Така - прибрах се, значи, много щастлив но и доста изморен снощи в 22:00. Амчи то цял самолет е туй чудо бре! - аз не съм му свикнал на мурафетите, не му зная копчелъците за какво са; радиото щом не можах да си пусна по пътя, можете да си представите за какво става дума. А пък и фактът, че когато я взехме навън вече беше напълно тъмно, а и дъжд беше почнал да вали - за кое да мисля по-напред? Сега тепърва ще изучавам кое нещо кога се натиска и защо. Тези дни с особени дейности няма да се занимаваме, освен с изучаването на колата.

Моите вечерни часове отново ще бъдат посветени на музиката, че изпитът на Ванеса взе да наближава. В събота възобновяваме уроците с учителката, а аз през деня ще се занимавам с оградата. Може да ми се обадят да ида и за материала на бунгалото, който поръчах неотдавна, та все още не знам как ще ми се подреди програмата за почивните дни. Имам доволно много работа, за да се притеснявам какво точно ще правя. Даниела сигурно ще приготви нещо за вечерта, че тогава пък сме канени на голямо тържество - освещаване на къща; препиване с осиране! Наши приятели купиха наскоро дом – тези, дето им помагах да си местят багажа в него. Та те, миличките ще ни събират заедно с целия цигански табор да им посетим новата колибка, който акт на добра воля от наша страна ще се осъществи в съботната вечер – аз още от сега си представям каква галимация ще настане там, под покрива на скромния им дом... Дано успея поне през деня да понаправя нещичко, че много ми замръзна пак дейността напоследък.

Това са най-близките и предстоящи планове - за далечните не смея да мисля; каквото дойде и както дойде. Сега нали и вас вече чакаме с такова огромно нетърпение – съгласно самолетното разписание вие ще пристигнете в петък следобед. Най-вероятно пак Даниела ще ви посреща на летището (естествено заедно с малката Ванеса…), защото по това време все още ще съм на работа (чак до 17:00). Докато пътувате към нас, аз ще си дойда бързо, че да опаля пещта – за милата ми майчица ще има нарочен боб или постна леща (нали е и петък на всичкото отгоре – църковните канони трябва да се спазват дори и на края на света...). Иначе за неверните грешници като нас, празничното меню сигурно ще включи кюфтета на скара с картофи на фурна за гарнитура. Предполагам, че вие ще сте и доста изморени от дългото пътуване, но пък живи и здраве да сте само – от там насетне плановете ще ги правим на място. 



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344994
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031