29.10.2007 - Ето ни отново заедно - още съвсем малко и вече ще сме заедно в най-истинския смисъл на това понятие. Оставащите до този свещен миг две седмици ще минат бързо и неусетно, надявам се. Даниелчето вече ви е приготвила първата изненада и развлечение: поканила е на гости цялата наша циганска банда за Архангелов ден, а тази година той се пада в събота – само ден, след като ще сте пристигнали. Но това ще бъде чак тогава, докато сега ще ви разказвам за малко по-близки събития и факти.
В петък след работа, както си бях наумил - отидох на търг. Заложих малко свидни парици на две основни стоки – първата беше една много хубава къмпингарска тенджера, изработена от солиден чугун, с капак и дръжка - тежка и масивна, най-вероятно цялостна отливка по метода на центробежното леене с внедрител акад. Ангел Балевски (ако добре ми служи паметта…), но пък иначе правена определено множество години преди рождената му дата. Исках я много за огнището, щото пък - какво ще е това огнище без котел?! Сега вече котлето стана факт – предполагам, че и Даниела ще се “изненада” страшно много от моята уникална находка; само като й казах, че покупката ми е тежка и метална, а ще обслужва главно нея, тя завалийката тутакси пак си помисли, че съм й довлякъл някой огромен златен пръстен с още по-огромен диамант. А пък то какво се оказа? - тенджера, черна, мазна и опушена от огъня! Направо мечта за циганската ми душа! Веднага я вкарвам в употреба и почвам да готвя боб на огъня, чорби разни и други деликатеси. Бях турил известна сума и за спечелването на един много интересен дървен кръст - истински, досущ като на Папата. Първата цифра, дето ми дойде на ума в главата беше $13 и съвсем спонтанно заложих нея. След което обаче сумата някак си ми досвидя на свитата от вечна пестеливост и дългогодишен недоимък балканска душа, че ми се видя и възвисочка за моя дълбок търговски интелект – задрасках я смело и я смених на $8. И точно в този момент прекрасно вече осъзнах, че този кръст изобщо няма да го спечеля аз, ами някой друг вместо мен! Както разбира се и стана в действителност - не разбрах точно с колко повече ме е наддал, но така или иначе в списъка имаше някой друг, който бе изръсил малко повечко кинти, отколкото се бяха откъснали от моята скромна милост. Е, не ми бил на късмет - исках го за украшение в механата, но вероятно не трябваше да изразявам свидливостта си и пред Божествената стока; жалко, ама с тая моя пословична габровска жилка – какво да направя? Да не си мислите пък, че ми е и много лесно - да цепя бодката надлъжно на две и после още толкова напряко?...
Прибрах се в къщи и излязохме на кратка пешеходна разходка из квартала и около езерото. После проведохме традиционното си свирене, вечери, гледане на филми и т.н. Вечерта моят приятел Янко ми се обади с молба да му помогна нещо на другия ден с ремаркето. Той набива едни изкуствени паркети у тях, та ходихме да купим материала. Аз за деня бях нагласил да се разправям с друга строителна дейност, обаче веднага промених плана, защото на приятел трябва да се помогне – винаги, по всяко време, безусловно и безкористно. Тогава реших, че мога много рано сутринта да отида за още едно ремарке пръст, което разтоварих безшумно и на ранина почти по тъмно. На път към Янкови отидох на онова място, където бях поръчал материалите за бунгалото. Бях им дал $15 капаро, но онези немокаяни нищо не направиха за цели три седмици - аз се отказах, взех си парите обратно и анулирах поръчката. Действието ми беше подтикнато и от факта, че на едно друго място бях намерил подобен дървен материал, само че малко по-евтино и вече се ядосвах как съм се минал като македонски кираджия (ето я отново габровската ми закваска, в най-пълното си проявление - става дума за някакви си $15-$20, да не мислите че говорим за стотици или пък хиляди; но принципите на търговията трябва да се спазват и аз стриктно следвам правилата на играта...). Като му дойде времето, ще отидем с татко и ще вземем гредите, но първо трябва да излеем плочата. Опасявам се обаче, че няма да мога да свърша и тази работа преди пристигането ви - просто много време вече взехме да губим в удоволствия, моабети, ходения тук-таме и не може да се работи постоянно, както беше преди години. Добре де, ама нали и аз не съм някой безчувствен строителен робот пък - почна съвсем естествено да ми се иска да отидем някъде, да се видим с човеци и подобни нам същества. Та, поради тези обективни и субективни причини, пусковите ми срокове се разточват с цели петилетки вече, а не само с години, както аз наивно си мислех в началото на офанзивата.
Както и да е - прибрах си аз париците, отидох да взема другаря Янко от тях, пихме по едно бързо кафе и се отправихме към магазина за подовите му настилки. Пристигнахме там даже малко по-рано, че той пък от своя страна ме заведе при едни негови касапи, които продават много евтини артикули: карначета, месце, разни други саламчета – въобще, чудесия! Как да не гласуваш за тез добри парламентарни люде, при които ден през ден намираш по някоя и друга евтинийка и си мислиш, че Раят е слязъл долу на земята - а в същото време не си даваш и сметка дори, че имотите отдавна вече подминаха половиния милион; важното е на черъвцето да му е благо и сито, а на душата – привидно охолно! Купих аз от касапницата някои мостри за опитня и отидохме да натоварим плоскостите. Дорде идем после у тях да ги разтоварим, дорде се прибера и в къщи – хайде, пак стана обед; денят минал демек. Нямах и много ищах за бъркане на цименти, та рекох да се занимая с малко по-интелигентната работа по моята специалност - опъването на последните кабели по оградата за захранване на фенерите...
Зарих окончателно площадката, подготвих основите за камъните, които на другия ден щяхме пак с приятели да дотъркаляме на местата им. Повъртях се още малко с други подготвителни и довършителни дейности; на края теглих една къдрава майна на всичко по двора и на целия имот, измих се и приключих с трудовите си задължения. Междувременно едни други приятели дойдоха да си оставят малчуганът при нас, а те заминаха за Бризбън на среща с българската консулка. Вечерта всички заедно бяхме на рожден ден у Мартин - те направо дойдоха у тях, след като си свършиха служебната работа. Аз се изкъпах и заминахме на тържеството. Изкарахме много весело, под пороища от смях и майтапи - напоследък сме си изградили една извънредно стабилна и вярна компания, с членовете на която се тачим до умиране. Понеже окъсняхме доволно много, спахме у Мартинови - ние там си имаме един разтегателен диван и чудничко си спим на него, особено като се вдървя от пиене, за да не му усещам стърчащите железа и убиващи ребрата пружини, връз които нормално трезвен човек не може да издържи повече от час; Ванеса спа с Вероника (тяхната малка дъщеря).
На другия ден Янко и Мартин дойдоха да ми помогнат да преместим камъните по местата им и с това завърши дейността за деня. Е, нахвърлях още някоя и друга лопата с пръст, колкото да я разпръсна равномерно и това беше всичко. Следобеда излязохме на малка семейна разходка - търсихме разни насаждения за отпред, докато Ванеса си кара тротинетката, а ние с майка й се разхождахме по алеята хванати за ръце - каква романтика само; изобщо не ми липсват варта и цимента! Снощи, след свиренето – кратка вечеря, малко телевизия и хайде по креватите. А пък по едно време се изви някаква буря - скоро май не е имало такава! То бяха светкавици, гръмотевици - имах чувството, че мълниите се разбиваха в камъните ми отпред, а цялата къща се тресе като че земята под нея се разтваря! Последва обилен проливен дъжд, който валя през нощта, че и на сутринта продължи - хубаво намокри сухата земя. По прогноза дават да повали барем още няколко дни.
Ние от сега още гласим един междинен моабет за съботната вечер - имаме едни приятели, които се върнаха наскоро от България, та отдавна се каним да ни гостуват. Ще викнем Краси и Мария, заедно с още едни общи приятели. Днес ми се обади Ваня (от Казанлък) - те също са си дошли вчера от околосветското пътешествие, та поканихме и тях. Казах й, че пристигате на 09 Ноември – тя предложи непременно да ви заведем и у тях, че да се запознаете. Нейните родители живеят в Казанлък, които вече познавате.
Така-а, доволен съм – половината ден мина; ще побутна още малко служебна работа и към 16:30 си тръгвам. Иска ми се пак да излезем с Даниела на някакво улично разтъпкване, че с това редовно ядене и пиене хептен ще я втасаме. Утре ще продължа, само ако имам какво да ви пиша...
02.11.2007 - През последните няколко дни, тъй както нищо не ставаше и беше заспало един дълъг, зимен летаргичен сън (независимо, че тук сега е пролет…), изведнъж всичко сякаш се пробуди и покрай мен се развиха случки и събития, които определено заслужават да им отделя част от вниманието си. Нещата се завъртяха главно около работата ми, с която така добре се справях напоследък (всъщност от месец Май-Юни насам...). То не бяха Интернети, писания с приятели, проучване на световните пазари и долните тържища - чудо и приказ за средностатистическия лентяй! Обаче вчера вече, при мен надойдоха шефове и шефки, партийни секретари и профсъюзни комисари, ОФ-доброволци и гвардия от синекурни чиновници, подредени чинно в делегация, които официално ми съобщиха, че каквото съм им работил-работил в този отдел – щели да ме местят в друг! Амчи има ли - питам ги аз - по-хубаво от това, бре гавази такива и лакеи идиотоподобни? Аз със страх си мислех, че онези ще ме гонят, че ще ме осъдят да върна и парите, дето съм взел за всичкото туй мое безделие, а те видите ли - направо ме издигат в чин, едва ли не! Досущ като в Парламента – ти да видиш кеф на буци и цели пачки със каруци! Междувременно заводът за чешмяна вода получи зелен семафор за едно допълнително разширение и ме прехвърлиха в това направление – в качеството си на (без)ценен кадър, един вид... Така аз днес си събирам окончателно партакешите, разхвърляни по бюрото и от понеделник съм на 100 м по-близко до портала – нека да ми е по-наръки вечер като си тръгвам, че хич не обичам да им стоя до късно на тез серсеми - толкоз много работа си имам из дома и по двора...
Ето защо в момента полагам финалните си и заключителни редове от това работно място, а от понеделник насетне писмата ми вече ще имат друг компютър за основа. Това е всичко по въпроса за работата - нещата просто не можеха да се наредят по-добре и то в моя полза. Аз отдавна съм си мислел да отида и да кажа на тези хора, че искам да ме преместят при тях - а пък то стана така, че те сами на крака дойдоха да ме вземат, та да ме измъкнат от това блато тука. Ей туй сега пък ако не е Божа работа, кое тогава друго ще е? Макар че се разделям с привичките си, които упражнявам вече месеци наред, със старите колеги и низ други служебни преимущества, все пак съм щастлив, че поне оставам: първо на работа; второ - на същото място, което се оказа не чак толкоз неудобно за пътуване, въпреки 90-те километра разстояние, които навъртам дневно. И трето - ами трето няма; то се покрива от първите две.
Иначе из дома нещата си вървят по старому, с известни по-нови измерения. Чакаме пристигането ви вече с подчертано нетърпение; правим си сметките къде можем да отидем вече без малката Ванеса, след като я оставяме по-честичко на вас, че да й се “порадвате” като нейни баба и дядо. Същевременно с това аз кроя планове за дейностите, които ще свършим с татко (списък още не съм почнал, за сега уж ги запомням...); гласим се за моабети, празненства, Коледно-Новогодишни отпуски, ваканции и други подобни развлекателни мероприятия. Аз много се тревожа за изпита по музика на Ванеса и се оказвам единствен от това семейство, който истински мисли за това. Даниела казва: “Тя си знае всичко и ще си го вземе!”; самата Ванеса пък още не знае за какво става дума и каква важност и значимост има това за бъдещата й музикална кариера – тя не разбира дори какво означава и тази думичка “изпит”. Докато аз с очите и ушите си виждам/чувам колко знае и колко може в навечерието му, та просто се ужасявам да не се провали! Не че детето не умее да борави с клавишите, но на моменти бърза, бърка нотите, не се съсредоточава, не внимава и въобще проявява всички възможни детски качества за възрастта си. Изпитът ще бъде някъде в средата на Декември, но може и да е по-рано. Няма насрочена дата още - от този момент нататък може да бъде по всяко време. Песните й уж са готови; има още да се изглаждат и ошлайфат разни технически упражнения от рода на гами, акорди и т.н. Надявам се до тогава и това да стане с Божията помощ и под моята педантична настойчивост.
С огромна болка и мъка онази вечер научихме и за смъртта на чичо Николай Керков - толкова много спомени имам от него; то беше смях и веселие по времето на тези Заговезни години наред! Леля Менча правеше най-хубавите торти, леля Кинче ги купуваше готови, но нейните също не отстъпваха по вкус на домашните. Сега вече тези отколешни семейни традиции една по една ще почнат да избледняват - участниците в тях бавно и мъчително един по един си тръгват от този свят, докато останалите живи продължават с “помъдрителния” процес. Въобще, тъжна работа - какво да кажа повече... Бог да го прости добрият ми чичо Николай – последно сбогом, Кръстник!...
А всъщност, за да се обадя преди няколко дни по телефона, причината беше съвсем друга - Светлана и Цецо онази вечер ни се обаждаха, та наред с многото приказки, които си казахме, препоръчаха ни една специална програма, която работи през Интернета и с помощта на която може да се свързваме с телефонни абонати по целия свят - на смешни, почти символични цени. То не че сега плащаме кой знае колко много, но това пък е хептен без пари. Така рекох и аз да изпробвам как работи системата и първо на вас се обадих – на първо време само пробно. И хем няколко пъти и то доста продължително звънях, но така или иначе не се свързахме. Чак по-късно вече, едва когато най-после връзката ни се осъществи, разбрахме че сте били на погребението на чичо Николай. Тогава си спомних и за дядо Нено - нали така се казваше баща му. Един беловлас старец беше, мисля дори и със мустаци, ама да ни би пък да го бъркам с някой друг. Доколкото си спомням според най-ранните ми детски спомени, той живееше ей там на Булеварда в някоя от къщурките, дето ги изпосъбориха подир, че да строят работническите си блокове комунистите. Много смътни спомени имам вече от тези старославни Габровски места, но това поне е района, където ме водихте като малък на зъболекар една нощ. А пък в едно от таванските помещения на тамошните кооперации, живееха леля Бонка с чичо Серги - още преди да отидат в къщата зад ГУМ. Абе ако не са живели те, то поне някой наш роднина е бил там - толкоз! Помня го като сега, нищо че от тогава са минали барем 45 години! С всичко това исках да подчертая, че и дядо Нено живееше там някъде из тези съборетинки - но пък мога ли да помня и всичко? В този ред на мисли ви подхвърлям и една идея, която би имала грандиозно значение за нашия град, с много широк социален отзвук - защо не се съберат всички художници, фотографи, артисти и въобще целия културен елит на Габрово, па да организират една отворена изложба на картини и главно с архивни снимки да покажат как е изглеждал градът ни след 1945-1950 насам, та до най-нови дни. Може да се направи публично допитване, ако хората са съхранили и запазили старите си снимки на различни места от Габрово – да се види какво е било и какво е построено на това място в последните години. Не би била излишна и някаква съпроводителна информация за това кой е живял там, какво е станало с тези хора и наследниците им – всичко това би бил един прекрасен почин от сорта на “Архивите са живи”, който Кметството може да предприеме и субсидира с помощта на Музейните институции и т.н. Безусловно ще се намерят и нужните спонсори на това благородно историческо начинание, а не само да мислят примерно кой магазин да подпалят и в чий ресторант да се напият. Ех, че ми липсва тази обществена дейност - ама и аз, от къде се извъдих такъв голям “общественик” и активист; истински патриот и родолюбец?... Никога не съм бил такъв, нито пък някога съм проявявал определен интерес към подобни деяния, а ето че сега в главата ми изплуват разни такива идеи, базирани на моите най-чисти пориви и намерения. И то туй е сега, напълно трезвен и седнал на работното си място - представяте ли си какво представлявам пък като сръбна и някоя ракийца горница. Тогава ставам направо нетърпимо непримирим. Независимо, че малко се отклоних, вметвайки с носталгия в настоящото ми експозе името на нашия дядо Нено Керков, сега се сещам, че той май беше и участник като опълченец в битките на вр. Св. Никола по време на Турското настъпление откъм южната страна на Балкана –аз цял роман мога да изпиша със спомени, стига да има кой да се интересува от историята наша, българска и свята…
Какво друго да засегна, милички на мама - утре е Задушница, Архангеловата. В суетнята и грижите около самите нас, случайно сме изтървали да отбележим Димитровден - винаги на този ден почитаме дядо Митко, както и всички останали наши живи и неживи близки и сродници, носещи името на Св. Димитър. Тази година обаче какво стана, така и не разбрахме - ама и вие не ни напомнихте, та хептен изключихме. В момента ми се иска се да си спомня какво ни се случи на този ден - единствено в съзнанието ми изплува датата 28 Октомври, защото това беше крайният срок за плащане на данъците за първото тримесечие на финансовата година. Значи 26-ти е било в петък, защото в събота вечерта пък бяхме у Мартин на рожден ден. Да - спомних си; някакъв филм гледахме вечерта с Даниела и пихме по едно-две питиета, както навремето правеха баровците и големците в Кино-Видео-Клуба, ама това беше и всичко. Как не се сетихме барем една капка да прелеем за умрелите и “наздраве” да си кажем за живите. Но за сметка на това ще наваксаме пропуска на Архангелов ден - и без друго Дани каза, че техните винаги са празнували заедно на този ден - баба Райна на Рангелов ден, а дядо Митко - на същия, само че по стария календар, който продължава да си важи и в по-новата епоха. Така че пропуснато и загубено няма...
За тази събота сме поканили гости - хем да се видим с хора близки, хем да поменем и починалите. Аз през деня ще се човъркам с моите бъзикни из двора, като ще ми се иска най-после да приключа и с тази шибана оградка вече, за да мога да се концентрирам върху бетонната плоча за бунгалото. Междувременно ще засадим и храстите отпред между камъните, какъвто беше и официалният ни замисъл по проект. Може би ще се наложи разпръсването на още малко пръст за повдигане на терена, но това вече ще става допълнително – то поне може да се направи по всяко време.
Значи – аз пиша каквото пиша и другата седмица, след което писателската ми дейност замръзва за период от шест месеца. Ако имам тази възможност може пак да маркирам някои особени събития по време на престоя ви тук, но това няма да бъде така богато и подробно, както когато пиша на самите вас. Освен ако не реша да запечатам и увековеча всички подобни моменти за бъдещите поколения, на които вероятно няма да им пука какво е писал техният предтеча...
05.11.2007 - Почваме наново летоброенето - от новото място, от новото бюро, от новия компютър; въобще, всичко е ново наоколо, само дето аз съм си все същия и онзи стария, когото вече всички познавате. Днес в отдела е настъпило известно затишие, поне докато колелото почне да се върти на нова сметка, а в същото време аз ще гледам да използвам тази временна пролука по най-рационалния начин. От сега нататък чуване по телефона и взаимно пращане на съобщения няма да има - направо чакаме петъка, когато ще се видим на живо! А пък от там нататък, ще видим какво ще правим – дядо Господ си знае работата.
В следващите редове ще обрисувам с думи изтеклите почивни дни – началото е още в петък вечерта. Времето беше много приятно, тихо и безоблачно, та решихме да излезем на двора. Накладох огън, пекохме чушки и сини домати (в някои райони на България ги наричат по просташки “патладжани”, но ние в Габрово за по-интелигентно им викаме “сини домати” – да сме наясно). Сръбнахме, хапнахме с буля и си легнахме да консумираме брака. Преди това обаче не пропуснахме и традиционното свирене с Ванеса - удоволствията идват едва след като се приключи напълно с ежедневните задължения. Баят повисихме отвън край огъня, докато стана съвсем късно.
На другия ден първо отидох до квартирантите да помоля човека да ми помогне с преместването на два камъка. Единият, който вече се разбра че ще ми е излишен, още вечерта го занесох при тях с една количка. В това се състояха и упражненията ми за деня. Друг голям камък затикахме до съседското място, а още един сложихме на Ронови в малката горичка пред къщи. За мен си оставих още три големи канари, които ще наредя отстрани на малката оградка. Беше вече станало 09:00 - викам на моя човек да пием по една бира; един вид - да го почерпя, че ми помогна. Пък той ми дума, че рано му било още. А бре, рекох чоджум - какво му е толкоз ранното, та в Нова Зеландия вече е обед! Аргументът ми беше много силен и приковаващ (защото и те самите са от там - нали са род с нашия Рон) и седнахме с него в коридорчето, уж на хладно. Изпихме си бирата на спокойствие, поприказвахме си малко и после той си отиде, а аз се залових с моите ръкоделия (ръкоблудства щях да кажа, но се сетих че сравнението ми не е особено подходящо – като крайна цел и съществен резултат при ръкоблудството все пак остава спомена от удоволствието, докато посредством ръкоделието чак такава телесна наслада не се забелязва, освен множеството мазоли и пришки по крака и ръце). Докато се чудех от къде да я подхвана и за кое да се заловя по-напред, дойдоха едни други наши приятели - уж за малко, които пък тутакси ме избавиха от вътрешните ми негодувания и душевни терзания. През това време Ванеса свиреше за урока, който беше от 11:00, а Даниела белеше чушките вътре в кухнята. Хайде, поканихме си гостите, сръбнахме с тях по още някоя и друга бира – че нали беше и Задушница, та не биваше и да се работи много по правило и съгласно църковните канони. Времето обаче напредна, приятелите ни си тръгнаха, а аз успях само да нарежа дървата за огъня вечерта и другарката по музика пристигна. Само се изкъпах да не й смърдя на спарено кисело зеле и седнах при тях на урока. Всичко мина много добре, но пък с това замина и цялата сутрин, както вече не един път съм подчертавал неохотно.
Понеже беше и такъв празникът, та бях обещал вечерта да има и боб на софрата. Хвърлям една шепа в моя нов котел, прибавям останалите продукти, паля огнището и слагам всичко да ври на огъня. През това време се занимавах с множество други дребни задачки, повечето свързани с предстоящото вечерно тържество - нищо крупно и хептен нищо съществено. Боба ври, ние правим салати, аз меся кебапчета - въобще бяхме доста заети, погледнато отстрани. Едни от приятелите ни се обадиха, че малките им се разболели и не могат да дойдат. Най-накрая, като се и позахлади малко, отидох да си подготвя блокчетата за оградата - уж да ги зидам на другия ден. Точно в този момент обаче дойдоха и Мария с дъщеря си - Краси го повикали да работи на някъде, че и той не дойде. Междувременно и бобът ми се беше сготвил сам – зер, на тоя бърз “котлон” увря напълно само за няколко часа, а не както аз обикновено го готвя по цяла нощ и половин ден на печката.
Тържеството ни започна още по залез слънце - Мария ни разказа за преживелиците си в България, приказвахме, смяхме се; по някое време дойдоха и другите гости - Ванеса изсвири на всички своите авторски песни и легна набързо. А пък нашето празненство продължи до 02:30 през нощта. Легнахме - всички спаха у дома, само Мони (на Мария дъщерята) си замина. Тя живее на Gold Coast – наели са си квартира с една нейна приятелка.
Като станахме на другия ден - кафета, млека, бисквити, чайове и т.н. Част от групата замина на черква, другите си останахме в къщи да шетаме след гостите. После пък всички жени хукнаха по магазините, а ние с моя приятел си продължихме приказките. Даже той ми даде един акъл за бунгалото, което до сега не ми беше минавало през ума, но приех идеята му веднага, защото я сметнах за много разумна и интересна. За да не се обяснявам сега тук излишно, когато татко дойде, ще му разясня плановете допълнително. По някое време жените се завърнаха от похожденията си по дюкяните – последваха нови количества бири, салати, дояждане на остатъците от вечерта – въобще, чудна почивка му ударих и нито капка трудова повинност.
В късния следобед гостите ни си тръгнаха, ние междувременно поошетахме с Даниела и се хванахме да подреждаме асмата. Много дълги филизи е напускала и като не са привързани към теловете, от вятъра се струпват на една страна и хич не е хубаво. Наложи се да поразхлабим разни стари връзки, да им подредим пръчките с оглед листата да хвърлят повече сянка отдолу. И това беше кажи-речи всичко - нали следват после къпания, свирене, подготовка за вечеря и т.н. Понеже предишната вечер кебапчетата ни харесаха много, та снощи пак си опекохме от тях. Хайде, пали огньове, вади скари, влизай-излизай - до филм така и не сме стигали, защото бяхме много изморени; легнахме рано и сме спали като пребити.
Последните уточнения си ги казахме по телефона снощи - дано Господ ви следва неотлъчно по пътя и да ви помага в трудностите! За нас остава само да се молим и да ви чакаме с нетърпение...
06.11.2007 – Ба мааму - ако времето не се подобри драстично до петък, така както драстично се влоши вчера, съществува голяма вероятност да се наложи да ви търсим пуловери, вълнени калцуни и шаячни палта. Беше толкова топло до онзи ден, но днес вече е почти мразовито (по тукашните мерки и теглилки). Заваля даже и дъжд - не вярвам да го пресече на сняг, ама иначе си е хладно. Щото тук паднат ли температурите под 30°C и ние палим печките. Още от вчера следобед нещо вятърът се обърна наопаки и ни докара мокрото време. Дано до събота да се оправи, че с толкова много народ, не знам какво ще правим в случай на киша.На всичкото отгоре прозорецът в кухнята е счупен - дано да са го оправили днес; снощи цяла вечер се разправяхме със застрахователната компания с молби да го платят. Даниелчето, в желанието си да го избърше и последният да светне като витрините на Лувъра, как го е натиснала с парцала и джамът му се пукнал в няколко посоки – аман от загуби вече.
Иначе няма какво друго да добавя по темата - очакваме пристигането ви, дано и самото пътуване да мине безпроблемно. Току що ми се обадиха, че стъклото в кухнята ще го сменят днес следобед - така че имаме напълно реален шанс довечера да бъдем със затворен прозорец. Аз съм свалил цялата рамка и съм я оставил отвън в коридора. Който дойде да сменя джама, пак ще я остави там като си свърши работата, а аз когато се прибера довечера ще монтирам всичко обратно, както си е било.
Появили са се безброй дребни задачи, за които чакам татко, че да ги свършим заедно - отделно от всякакви плочи, бунгала и други по-крупни строителни обекти. Вратата на коридора още не се затваря - трябва да се мисли за някаква заключалка. Освен това, като духа вятър се навяват листа и други боклуци, които влизат вътре и цапат плочките. Мисля с едно парче плексиглас да затворим поне долната секция на вратата. Това ще спре поне малко основния им приток към коридора. А пък не е и само това - туй е само дето първо ми дойде на ума. Но като се движим и наблюдаваме едно по едно, ще почнем и да записваме на списъка, защото иначе няма да можем да обхванем всичко, което има да се прави – а то е МНОГО, без да ви плаша!...
Днес, точно след час и 20 минути светът ще замре в очакване на резултатите от конните надбягвания в Мелбърн. В 14:00 дават старта на състезанието - две минути по-късно някой се прощава със заплатата си, с колата си, къщата, дори с жена си или там каквото е заложил. Само един обаче от всичките абдали прибира натрупаното, в размер на милиони! Надпреварата има и световно значение, защото залаганията валят от всички краища на нещастната и грешна майка Земя. Но, както казах вече напред: само един пълни кесията, другите обикновено си напълват гащите…
07.11.2007 - Няма да пропусна и тази “свята” дата в календара - нали е кръглата годишнина (90), откакто залповете на крайцерът “Аврора” са разбудили света с настъпващата нова угроза, непозната никому до този момент. И ще трябва да е била доста “уникална” тази иначе шибана и прокобна дата, щом като все още същият този свят продължава да ближе раните си, нанесени му от въпросните топовни гърмежи. Нито за миг човечеството не трябва да се заблуждава, че се е отървало от “аления мак” и червено-кафявата, с цвят на съсирена менструална кръв комунистическа чума! От които пък (за маковете иде реч…), по някакво не знам дали случайно стечение на обстоятелствата, се извлича много силен наркотик. Маковото семе, след съответната обработка, изваряване и други технологии, излиза на улицата, за да се впие кръвожадно в душите на по-слабите и зависимите. Дали тази прилика е случайна или нарочна аз не знам, но макът като символ на червената олигархия съвсем добре олицетворява техните скверни идеологии. Язък само за красивото полско цвете, което толкова често се среща из кръстословиците и е възпято в песните...
Онази вечер гледахме филм за мафиотските групировки и подразделения в нова Русия - филмът е руски, но с английски надписи. А пък снощи имаше документален филм по националния канал на телевизията за нашего брата Путин (интересно е съвпадението на първите им имена – както неговото, така и на онзи сифилистик, учителят му Ленин). Боже мой – ама той бил бивш агент на КГБ (а вероятно и настоящ…), съвсем явно и ачик-ачик кадрите показаха безкористната му принадлежност към службите, а и той самият от своя страна съвсем явно и недвусмислено демонстрира стремежите си към възстановяване престижа на Русия пред света. А под “престиж” нека тук да се разбира единствено влияние – както политическо, така икономическо, социално и всякакво друго; демек - да живее КПСС и всички БКП-та по света! Майко мила – колкото по-скоро светът се отърве от тоя мужик и колхозник, толкова по-бързо ще зараснат раните в душите на хората, омерзени и опустошени от тяхната клика.
Напоследък се намирам под известно влияние от филмите, които гледам - за това политическото ми експозе беше малко целенасочено. В действителност хич не ми пука за никого – най-малко пък за Путин. Най-искрено съжалявам обаче за хората, които се намират под вмирисания му руски ботуш (а защо не и съветски? – какво се е променило – само името, но доктрината им си остава). Тук попадат обаче зоните на влияние, между които се намира нашата най-тежко изстрадала България. Ако другите бивши съветски колонии в лицето на Унгария, Полша, Чехия и принадлежащите им сателити, един ден все пак успеят да се отръскат и да изпълзят изпод сърпа и чука, то за Татковината ни спасение няма да има и след още 100 години. Искам да не съм прав, а в същото време съм безсилен да направя каквото и да е било. Дано само тука да не идват, че като гледам баят са се засилили сега за предстоящите избори - ама де да видим. Лъжат и мажат един през друг и то не, че тези дето са сега на власт са много стока, ама поне са се наяли вече и си ги знаем. Но пък че доведоха тази държава до нейния триумф в началото на 21 век - това също е неоспорим факт. Безработицата в Австралия е сведена до някакви си фиктивни граници, най-вероятно 3%-4% - нещо, което не е било регистрирано в последните 30 години на развитие! Лихвеният процент за жилищни заеми, макар че постепенно се качва с по 0.25%, за този период пада от 17%-18% на 5%-6%. За момента тези цифри се въртят в зоната на около 6.25%, като дори днес се очакваше да скочи с още четвърт процент - това нас обаче не ни вълнува особено. Само работа да има - на лихвата ще издържим и на шиш да ни въртят...
Днес следобед (а по тукашно време ще бъде късно вечерта), поемате за Будапеща. Там имате голям престой от 7 Ѕ часа, но нищо не можеше да се направи за избягването му. От позицията, в която се намирахме не можехме да избираме нито авиокомпании, нито маршрути, нито нищо. Единственият фактор, с който всички ангажирани в това дело се съобразявахме беше цената на билетите, която се оказа смешно ниска на края. На когото и да съм казал, всички се учудват как е възможно да има такива евтини полети за Австралия. Но аз на всички съм подчертал неоценимата помощ на “наш Ристю”, който успя да уреди тези тарифи – искам да го видя час по-скоро и в знак на дълбоката си признателност с него да се напием до смърт (само че без да умираме, ако може…).
И понеже вече няма нищо друго какво да добавя, залавям се отново за работата си, че да ми мине по-бързо времето до 17:00, когато си тръгвам. Пак вали днес почти цял ден - дано спре до събота...
09.11.2007 - Е-ех, милички на мама! Доживяхме да се видим пак, макар и на чужда територия! Като гледам в момента часът (12:00 - 12:30), предполагам че вече сте навлезли във въздушното пространство на Австралия и с пълна скорост се приближавате към Сидней за кацане, паспортни, митнически проверки и други гранични щуротии. После още час-час и половина летене и ще сте кацнали в Бризбън, където пък Даниела ще ви посрещне – а след още един час пътуване с кола ще пристигнете окончателно в къщи. До това време аз вече ще съм опалил камината, ще съм нарязал Великденската салата и ще ви чакам трепетно да извадите мастиката от дисагите!
Вчера беше Архангелов ден, който мина много вяло - ние съвсем инцидентно го отпразнувахме още предишната вечер и снощи само придрямвахме от стол на стол в скука и безтегловност. Аз имах и малко работа на компютъра, която вече не търпеше отлагане, та между другото успях да свърша и нея. Свирихме с Ванеса - тя изпълни много хубаво своите песнички снощи, а пък ако и довечера пред вас свири така, ще я възнаградим напълно заслужено с нещо (може да й купя едно марципанче, например). Нали тя също беше именничка вчера - баба й Райна щом е празнувала на Рангелов ден, значи и тя така ще празнува. А понеже пък е и с две имена - на Васильов ден детето пак ще има имен ден! Щото пък първото й име е на баба й Веса, та от там идва Ванеса.
Даниела днес не е на работа - завела е малката на училище и се е впуснала в приготовления из кухнята. Наготвила е една бака с леща - за скъпата ми майчица и нейна още по-скъпа свекървичка; нали днес е петък и по закон се пости. А пък нам грешниците е омесила по малко кюфтенца и кебапченца – равни количества. Довечера аз ще взема Ванеса от училището - обикновено това го прави майка й, но сега тя ще е на път и няма да може. Щом се приберем ще запалим огъня и аз ще накълцам една маруля за салата. Надявам се до 17:30 да сте си дошли всички, но може и да се забавите, защото пък баш тогава ще попаднете в пиковия трафик привечер - но каквото таквоз.
За утре съм планирал малки и дребни задачи, като най-важната може би ще си остане написването на списъка с предстоящите дейности. Вечерта ще дойдат всичките ни приятели - или тези, с които най-често се събираме. Дано и времето да е поне сухо, че да се разположим на двора - доста хора ще сме за вътре.
Аз пък сега от вълнение, че ще се видим след дългата ни раздяла от близо 3 Ѕ години, та не мога да си събера акъла и да напиша нещо свястно. Ама то вече взех и да се изчерпвам, да ви кажа правичката - напоследък не са се случвали кой знае какви важни събития и за това съм малко беден откъм информация.
Ще използвам тези свои последни редове за няколко заключителни думи, при мисълта за които ми се насълзяват очите и ме сподавя плач. Не от мъка – напротив; просто това е от някаква невъзможно да се изрази с по-прости думи душевна емоция, за която имам едно единствено обяснение: безпределната ми синовна обич, която изпитвам към вас...
Пак от днес започва още по-новото летоброене в писмените ми анали - ще се опитам периодично да продължавам с отбелязването на по-внушителни и семейно значими събития и случки, които ще описвам само с по няколко изречения. Имайки предвид обаче, че самите вие ще сте тук и изцяло ще бъдете съпричастни на всичко преживяно заедно с нас, вероятно описанията ми ще бъдат твърде скучни и не чак толкова забавни. Не знам - просто вече всичко ще зависи от нагласата и настроенията на всеки един от нас. Разбира се, в името на интереса, евентуално проявен от бъдещите ми читатели към бъдещата ми книга и въобще в чест на бъдещото поколение, аз би трябвало да продължа своя разказ без никакво прекъсване. Нека времето да ни покаже - нали уж беше наше. Абе, курец било наше! – то пак се оказа “тяхно”, ама нейсе. Но както вика татко: “Ибаз го!” ще си кажем пак и ще помълчим...
