16.06.2008 – “Царят е гол! Да живее Царя!” Имаше навремето една такава притча, но не помня вече нито къде съм прочел тази извадка, нито пък кой я е написал. Споменавам го обаче единствено по случай днешния рожден ден на Н.В. Симеон Втори - Цар на българите. Независимо от всичко, което му приписват и с което го заклеймяват по най-просташкия и безотговорен, в типично българо-балкански стил (кое вярно, кое по-малко; кое просто измислици и долнопробни клевети), лично за мен той си остава една дълбоко ерудирана, уважителна и колосална фигура в по-новата ни политическа история, а пък после нека друг да го съди, ако е имало защо. Опитвам се в съзнанието ми да изплуват подобни нему държавни мъже, с които Велика България би се похвалила и би била горда с тях: като се почне със синът на работническата класа Георги Димитров, та се мине през култа към личността на Вълко Червенков и Правешкия хитрец Тодор Живков, та се стигне до най-новите ни дни. Не изключвам да съм плиткоумен, но пък и сега просто не се сещам за паралелни политически фигури, славещи се с неговата харизма, обаятелност, ерудиция и безупречна политическа коректност (последното всъщност му изигра много лоша шега, от която ще страдаме всички ние – неговите поданици). Поправете ме ако греша – ще се радвам да науча мнението и на опонентите си. А пък с тази дата и на този ден ние встъпваме в новата седмица - ето как обаче се развиха събитията в края на миналата.
Като по някакво истинско Божие чудо в петък (13-ти) не ни се случи нищо лошо, фатално или неприятно - уварди ни Господ и този път, за слава на Небесата. Свършихме служебната си работа, училище, свирихме с Ванеса, вечеряхме и легнахме. В събота сутринта още на ранина заминах на кариерата за камъни. Мислех си, че там ще ме натоварят набързо с фадромата, обаче машините бяха заети с други по-големи камиони - кой ще ти се разправя с моето малко дръгливо ремаркенце. Добре че случайно намерих една лопата, забравена там не знам от кого си из купищата с чакъли и пясъци, та с нея си натоварих каручката. Първо ме претеглиха на кантара празен - 1700 кг бруто тонаж. После пък ме мериха с товарът - 2820 кг. Значи близо тон съм налашкал с лопатката - на бърза ръка, за няма и половин час. Ама аз, кога е на аванта работя много яко. Уж онези щяха да ми вземат пари според теглото (не според моето, бре – според ценоразписа за чакъла, който е $33 на тон за този вид материал). А пък вместо това, онзи бараба на гишето вика: “Давай два’есе кинта и си бйгай у дума!”, само че с австралийски акцент, разумява се. Ау-у, че обичам такива тъмни и неформални сделки само – да живее сивата икономика! Плащам тутакси една мазна и омачкана двадесетолевка (по тукашния доларов номинал) и се изпарявам мигновено от мястото - с много бавна скорост, защото ремаркето отзаде ми едвам се влачи; ще му се пръснат канатите, че и дъното отдолу може да му се отпори. Излизам на магистралата и полека-лека почвам да се ускорявам по асфалта - 30-40-60-70 км/ч и повече от това не посмях да вдигам, да не измета някой Запорожец от шосето. До нас пътувах сигурно 40 минути, ако не и повече - мястото се намира малко по-далеч от онзи мошеник с контактите, при когото ходехме с татко; в същия район са и надениците, които купувахме с него от ледения склад за месо – казвам го за ориентация само. Едно 30-35 км от нас сигурно трябва да има. Тъкмо се прибирам в къщи, разкачам ремаркето, че пък на Даниела й трябваше колата и учителката по музика дойде. Аз останах за урока - отметнахме още три песни, които Ванеса беше научила и които “прескочиха трапа”. Щом учителката ги одобри, отмята ги и повече не се занимаваме с тях - е, поне до момента, в който ги запишем и на камерата...
Учителката си замина след урока, аз излязох на двора да се занимавам с трошляка, а Даниела и малката отидоха по пазар и други покупки. Първо трябваше да изчистя всякаква трева, боклуци и плевели от земята, преди да насипвам чакъла. Правих го на отделни участъци, че зор се изтръгват тези шибани корени – мамка им! Чистя малко, после засипвам с камъчетата. И така - цял ден. Но пък до вечерта направих цялата ивица отпред, покрай големите канари и около насажденията от храсти и други безсмислени цветя (под формата на кактуси...). Хартиса ми малко материал, че насипах и в саксиите отгоре - така имат по-завършен вид. С две думи: стана хубаво като двореца на Румънската кралица Мария Единбургска в Балчик – самата прелест и красота! Остана да подравня и мястото, защото сигурно ще трябва да изкарам едно ремарке с боклуци и отпадъци, че да подготвя терена за плочника. Плочи още нямам, но в събота ще се занимавам и с този въпрос – по-важно е, че окончателното решение вече е взето. Междувременно ще купя боя, с която да намажа блокчетата и ще започна да кроя тези допълнителни дървени оградки за помежду фенерите отпред. С това тази част на двора ще бъде напълно завършен. Понеже ми остана малко материал, та вместо да го изхвърлям дадох 8 кофи на Тони - нека да си направи и той нещо покрай оградата, няма само аз да се бъхтам като грешен дявол и да се рия из калта като биволица преди оплождане.
В събота сутринта от една гаражна разпродажба до нас купихме един огромен чадър; по-голям е от този на съседите – само колецът му мяза на дирек за телеграфни жици. Като се разтвори, половината двор закрива със сянката си. Барнахме го само за $140 - иначе нови са по над $1000! Е, има малко скъсано на едно място, но то може да се зашие. Иначе видът му е почти нов. Първо докарахме самия чадър, после се връщах за стойката му - една голяма ламарина със заварена тръба по средата, където се пъха колът. Това чадърче е толкова голямо, че ако човек може да се държи за него и скочи от някой небостъргач в гара Лясковец например, ще пътува бавно надолу към драките, все едно че се вози на парашут!
Вечерта в събота отидохме на гости на Краси и Светла (счетоводителя). Те пък имаха посетители от Нова Зеландия – техни приятели, та заедно с всички спретнахме една много весела маса. Ние занесохме малко кюфтета, Краси пече пържоли - въобще не останахме нито гладни, нито жадни.
Неделният ден беше малко мързелив и муден. Даниела отиде на работа втора смяна - сутринта правихме закуски, палачинки пържихме и т.н. Аз после се занимавах с изостанали снимки и филми, записахме с Ванеса песните, които тя беше подготвила и научила добре. От снощи вече се концентрираме върху новия материал, нотите на който почнахме да разучаваме.
В четвъртък ще ходим при данъчния агент - трябва набързо да седна и да осчетоводя предварителните приходи-разходи. Другата седмица (в събота) Ванеса има концерт от училищния хор. Мероприятието ще се проведе в Бризбън, а ние трябва да идем, че да я гледаме. Аз хич не обичам такива хорови изпълнения, че все ги свързвам с хор “Бодра смяна” от Дворецът на пионерите – мрачни и недъгави спомени за социалистическата ни (не)действителност...
18.06.2008 – Няма нищо ново; ама няма и слънце. Днес е облачно, дори гледам през прозореца, че навън почнало да превалява дъжд. Това разбира се е тук, в Бризбън - не знам надолу към нас как е, дано капне някоя и друга капка, че да ми намокри тревата. Иначе всичко останало си върви по строго канализирания ред - работа, училище, свирене, домашни и други задължения. Чакам с нетърпение да дойде съботата, за да разчистя двора и сторя място на плочките, които още не съм купил. Сутринта ще отида до бунището да изхвърля едно ремарке с боклук и от там ще се отбия да видя онзи човек, от когото купихме дъските с татко. Той доставя и плочки някой път - дано намеря нещо подходящо, че и това си е един сериозен дерт. После пясък трябва пак да докарам, да подравня отдолу и т.н. - ама там поне ще застилам само с цели парчета. Няма да има изрязване, защото ще карам по очертанието на мястото - колкото се съберат надлъж, нашир и това ще е всичко. После фугирам с един специален цимент да не прорастват отдолу бурените и мажем със зелена боя (да се върже с тревата). Отстрани пак ще трябва да наредя от тези блокчета за бордюр, че да не се пръскат камъчетата. Абе, ние уж сме към края на цялостната дворна дейност, а пък той все повече се отдалечава и ми се изплъзва. Уж няма много за правене, но напоследък нещо загубих интерес и не мога да се мобилизирам, че да свърша всичко изедин миг, както ми се иска. А пък като си помисля за вътре в къщата какво ме очаква, та направо не ми се живее. Подовата настилка е много лесно нещо, дорде не почнеш сам да я слагаш или ако само гледаш отстрани, как другите си я слагат. Почват едни идиотски изрязвания, почват да се махат и слагат первази, които пък впоследствие не съвпадат както са били; в резултат на тези несъвпадения се отварят едни шибани дупки и процепи, налага се пребоядисване и въобще не ми се мисли за това, защото получавам мозъчни отоци, придружени с уртикария. Хайде, сега свършвам, че се и ядосах на края...
23.06.2008 - Ето значи, какво става по-нататък с нашия нескончаем разказ. В петък не помня дали съм писал - ако не съм, значи не е имало нещо съществено за отбелязване. Освен, че малкото беше болнаво почти през цялата седмица и чак тогава се оправи. Не беше кой знае какво, но се мъчи милото сума време с някаква упорита кашлица – то бяха сиропи, та хапове, медове и лимони. На края се оправи детето и сега кара ваканционните си дни на спокойствие.
В четвъртък Янко ни покани на гости - негов приятел (а и наш общ вече, от предишни сбирки) си заминавал за Южна Африка. Става въпрос за Доктора - Даниела ви е споменала за него. Та, той щял да идва у Янкови да се видят на изпроводяк, а пък и аз исках да се видим с него. По този повод у тях стана един величествен моабет, с една страшна кудкудяканица – добре, че бебето им спи непробудно и не ни обръща много внимание на виковете и писъците. А ние чак в 01:30 през нощта се сетихме, че трябва и да си тръгваме. Абе то, Даниелчето отдавна се беше разфучало и даваше зор за приключване на запоя, ама нали е добра душа, та ме остави до последно да си изприкажем лакърдиите с хората. А пък те, както знаете - край нямат (лакърдиите имам предвид – не хората)...
Прибрахме се у нас - спим много бързо и ставаме махмурлии за урока на Ванеса на другия ден. Добре че учителката щеше да идва в 11:30 чак, та имахме достатъчно време да се поизлежаваме малко, да направим обилна и питателна закуска, да извършим редица ритуали по душевното възстановяване и т.н. Урокът свърши, но от там насетне не ми беше до никакви сериозни дейности - на всичкото отгоре в 15:30 трябваше да излизаме за концерта на Ванеса в Бризбън. Оставихме я в залата, където децата имаха генерална репетиция, а ние с Даниела обиколихме околните магазини - пихме по една изтрезвителна бира в едно кафене и то стана време за същинското представление на хоровата капела.
Отидохме пак в залата – седнахме си на местата, снимахме, слушахме; дечицата пяха много хубаво, въпреки че както вече подчертах - аз от такива хорове твърде много не разбирам, но пък иначе се създаде приятна атмосфера в залата. Вероятно моята неприязън към хоровото изкуство се базира на изпълнения от сорта на “Води ни Партийо любима”; после за комунистите, дето изграждали родината, а комсомолците строяли след тях и пионерите, които пък ги чакал толкоз славен път – трудов. Ама ай сиктир от тука, моля ти се, ве! Вероятно не можаха да ми полират мозъка и да го шлифоват съгласно червената доктрина, благодарение на което аз си останах един политически най-проЗ невежа, но пък за сметка на това, виж, съхраних се като напълно осъзнат антикомунист – за слава на скъпите ми родители и на неблагонадеждния ни родов произход като цяло. Както и да е – от концерта си тръгнахме чак в 19:30, когато представлението (най-после…) свърши и от там отидохме да вземем Мария, че искаше да дойде към нас на гости. И докато се приберем на село, часовникът подмина 21:00 - от там нататък вече разстилахме покривки за маси, разливахме питиета, сервирахме вечери и си правихме цяла нощ вечеринки. Аз, понеже бях много изморен оставих жените да си приказват и си легнах веднага, след като се наядохме.
В неделя вече бях зареден с нови сили и още от сутринта почнах с изриването на боклука от предния двор. В ремаркето още имаше разни остатъци от камъни, които разпределих по кофите и в ръчната количка. Подравних и мястото - събра се една хубава купчина с пръст, която после едвам събрах в каручката. Добре че един наш съсед мина от там и като ме видя как съм се развилнял с кирката и лопатата, та ме помоли да му закарам пръстта у тях, вместо да я изхвърлям на бунището - трябвала му да си подравни малко двора. Разгеле, този щастлив развой ми спести поне един курс до там и обратно. Натоварих пръстта и му я изсипах току пред портата.
След тази оздравителна процедура измих най-идеално ремаркето от мръсотията и хукнах към мебелния магазин, от където бяхме купили въпросните плоскости за подовата ни настилка – онзи ден ние само ги платихме, но необходимото количество не беше още в наличност; сега бяха доставили всичките 36 кутии – обадиха се да отида, че да си ги прибера. Докато протече цялата церемония по натоварването и докарването им до вкъщи, то стана пладне. Прибрах се и почнах да ги разтоварвам пък - а то много нещо ви казвам! Половината кутии ги натъпках под леглото в нашата спалня, остатъка - под масата в коридора. Сега остава само да се започне нареждането на дъските, но аз много се плаша от тази дейност, защото е свързана с много други странични неща, които ще ме увъртят с месеци. Ама ще се прави, де - отърване няма, щом Шури е казала, че така го иска...
На всичкото отгоре, ще се наложи и пребоядисване на стаите - нали ще местим Ванеса в онази стая, а пък тя я иска в “лилЯво”. При това разпределение на каютите, нейната става вече за гости с преспиване и като такава не може да остане в розово, както е в момента. Въобще, задала се е една такава страшна, че само като си помисля и пу ми се иска да не съм жив (или поне да не бях чак толкова добър...). Очевидно много скоро и с тази задача ще започнем да се занимаваме – началото ще е от хола, в посока към коридора и от там ще настъпваме към стаите. При другите ни приятели това беше доста лесно, защото те правиха всяка отделна стая сама за себе си, а аз трябва всичко да го свържа и с коридора - ще падне голямо изрязване и кроене, но друг начин няма. Първо трябва да махнем мокета и да изчистим идеално цимента до степен на облизване; после се постила един специален дебел найлон и отгоре се нареждат дъските. Това е сравнително лесен процес, ако ги нямаше съществуващите прагове обаче. А пък аз трябва да ги махам и после пак да ги слагам обратно (при това да не съвпаднат със старите си места, да зейнат дупки и аралъци, ще рече да се боядисват – абе, някакъв адски АД!!!). Ако река да слагам пода така, както са си праговете в момента, трябва да се купуват допълнителни дървени кантове и да се извърти цялата къща с тях – което ще наложи допълнително боядисване или байцване, лакиране или каквото и да е, а за хилядите ъгли и чупки няма изобщо да споменавам, че ми настръхват косите, насълзяват ми се очите и почва да ми се драйфа! Поради изброените изключително обективни причини аз постоянно отлагам дейността за някакъв по-късен етап - сега зорът беше единствено да се вземе материала, защото ни изпадна много евтино; после ще му мислим как ще го разстилам по пода...
Междувременно Даниела излезе с Мария, за да проверят не би да са се преместили шибаните им магазини и да си купят по нещичко, че и двете горкичките - нямат ни дрешка по гърбовете си, ами вече голи и боси са хукнали по улици и тротоари! Аз през това време свърших с пренасянето на материала, изкъпах се и почнах да се боря с компютрите пък. С тях имах известни проблеми - частите, които бях купил не ставаха, та днес ходих в магазина да ги подменя с други; довечера ще се разправям пак със сглобяването им. Сложих едно украшение отвън на стената до греблата; завърших и онези картини (плочите), а пък къде ще ги кича, още не съм решил – сигурно по главата си вече и по ушите си ще ги провесвам. Свирихме с Ванеса, после ядохме набързо и си легнахме рано-рано. Даниела се прибра вече окончателно болна – от носа й висят сополи, настинката я гази и всичко останало, свързано с една такава простуда. Днес тя не е на работа и се бавят двете с Ванеса, която от миналата седмица е във ваканция. Довечера ще се обадим по телефона, че да разберем повече подробности за вас – защото вие четете и от мен узнавате всичко, докато за нас остават само сенките на загадките и тревогите подир вашето непосилно пенсионерско житие-битие, за което толкова старателно се бориха и в крайна сметка ви осигуриха комунягите; проклети да са не до девето, ами до деветдесет и деветото си коляно!...
25.06.2008 - Вчера беше Еньовден - обаче стана така, че аз не можах да напиша нито ред по този празничен повод. Спомням си с голяма доза мъка и носталгия колко хубаво изкарахме този ден преди 7 години, когато бяхме в България. Предишната вечер (нощ...) бяхме на Съботковци при Пачо - прибрахме от там призори и на другия ден с цялата тумба ходихме на Етъра. Албенчето, Румен (архитекта), Огнян, Ленчето, барабар с дребните и по-едри дечурлига – все отбор юнаци с дълги мазни коси и рошави мустаци, всичките с широки капи и астраганени калпаци. След тържествата по тепавиците и работилниците на етнографския комплекс, вкупом се качихме горе на Манастирската поляна, заставайки в шпалир и трепетно очакване пред павилиона на Скара-Бира. Там вече се отвори един повсеместен, масов пладнешки запой – тогава беше толкова весело, а сега ми е тъжно!... Останаха ни единствено спомените и снимките с приятелите, които си направихме.
На това място обаче ми се ще да подема и една друга тема, отваряйки поредната си малка скоба – предварително моля да бъда извинен, ако някому това се стори безинтересно. След като годината на въпросното наше пребиваване в Родината е 2001 и в момента разказвах за подвизите ни из тоя вилает, вероятно не би било излишно да обърна внимание на любезния читател на една много малка подробност – толкова малка и толкова подробна, та чак е срамно за описване. Думата ми е за саморазпадналия се вече паметник на Васил Левски, на който аз си спомням, че съм се наслаждавал и възхищавал колчем мина по пътя за Соколския манастир и нагоре към тогавашното село Водици, а в днешно време най-вероятно вече и квартал на Габрово. Навремето този район на Балкана беше едно много популярно направление за отдих и туризъм на тружениците от фабрики и заводи на българския Манчестър, поради това, че е свързан с множество пешеходни преходи към върховете и околностите; да оставим настрани пък факта, че точно тази географска част на България изобилства с легенди за хайдушките чети, водени от нашите славни и безстрашни войводи. Още от най-ранните си детски години нашите семейни излети са били в тази посока и за мен въпросният паметник на Апостола беше нещо като постоянен исторически символ. Съгласно историческите сведения, работата по него е започнала в далечната 1961, когато аз съм бил едва 2-годишен папардак и това начало няма как да си го спомням – тогава вероятно все още съм подмокрял раменете на баща си, докато са ме размотавали с майка нагоре-надолу из тъдявашните гори и кории. Впоследствие, през периода на съзряването ми този величествен монумент е оставил много трайна следа в моето съзнание; за да науча обаче съвсем наскоро, че в последните няколко години състоянието на паметника е докарано до плачевното си състояние и с течение на времето и не без помощта на злосторници и вандали, първоначалната му гипсова фигура се е саморазпаднала, сривайки се до основи. Сега почвам бавно да си припомням, че когато през Юни 2001 ние се качвахме нагоре към Манастира, аз действително видях едва забележимите останки на металния му скелет, който най-вероятно по-късно циганите са предали на отпадъци като старо желязо. А това беше един своеобразен отличителен белег точно в тази част на обеднялата ни, обезкостена държавица и определено мога да потвърдя уникалността на това скулптурно произведение. Няма да се спирам на политическите подбуди и подробности – пречка за неговото неуспешно реализиране в действителност според предварителните планове и разчети на създателите му. След като 30 или 40 поредни години не се намери никой, който да предотврати разрухата на един наистина, както вече се изразих най-грандиозен обелиск на този велик син на България - неин най-чист и пламенен революционер. В същото време обаче, купчината от железобетон, загрозяваща легендарния Старопланински връх Бузлуджа стои непокътната; разни безсмислени паметници на Съветски и чужди окупационни армии също стърчат безнаказано на пъпа на столицата – башка онова крякащо недоразумение, заради което поринаха паметните плочи във възхвала бойната слава на българския войник и офицер, а пък на тяхното място издигнаха нещо като геометрична фигура, която дори самият Питагор би нарекъл многокрил (вероятно от “много закрилян…”) петочленник (по смисъла на петохуйник, но хайде – позволете ми да не съм толкова откровено циничен този път). Чрез всичко това до тук ми се искаше да изразя не само своето лично негодувание, ами най-дълбокото си омерзение и погнуса към червеноперковците, смятайки ги за единствените виновници да сме на това дередже – кой разбрал, разбрал…
Иначе около нас делата се развиват по нормален начин и при съответната заетост - всеки потънал в своите кахъри и парадиращ с мераците си. Онази вечер щяхме да ви се обаждаме по телефона, ама нещо се увъртяхме - не помня вече с какво. А пък и като сме така понастинали, та гледаме по-набързо да приключим със задължителните ритуали и да си лягаме на топло. С този нов телевизор направо сме се родили – напоследък само него гледаме и после направо заспиваме. Тук е мястото обаче напълно да опровергая и отрека тотално редица социологически проучвания, според които инсталираният в спалнята телевизионен приемник нарушавал сексуалния живот на съпружеските двойки – хич нищо дори не ми нарушава, уверявам ви най-отговорно. Вероятно този, дето е правил изследванията и подир написал статията е малко слабоват в кръста или пък излъчванията от синия екран му го “омекват” и последният губи потенцията си (потентната мощ визирам, ако не сте ме разбрали правилно)...
Снощи се занимавах с компютъра на Ванеса. Прехвърлям едни стари чарколяци от моя на нейния, а за мен си купих нови. Става въпрос за устройствата, на които записваме дисковете. Имах известни затруднения и проблеми, с които се въртях до 21:00. Ама на края всичко стана както трябва и още от довечера ще почна да й инсталирам разни програми, с които да работи. В момента тя е все още във ваканция, но продължава да ходи на нещо като занималня - рисуват, правят апликации и макети, играят и въобще се занимават всички заедно там. Даниела днес си е тръгнала по-рано от работа, защото много взел да й тече носът - тя лепна настинката на малкото, ама добре че поне то се излекува, завалийчето. Аз също току подсмърчам от време на време и си забърсвам нослето с ръкава, ама не ми е чак толкова зле. Има пак някакъв шибан грип по нашия край - те тук тези грипчета са в изобилие, особено по това време на сезона, понеже сутрин и вечер е много студено. През деня уж е топло, ама ако не си под прякото облъчване на слънчевите лъчи и веднага те побиват тръпки. И нали все по лятному я караме, ходим почти целогодишно голи и боси като аборигените, за това се получават и тези здравословни аномалии, в период на преминаване от един сезон към друг.
Междувременно получихме няколко съобщения от татко, като аз отделно съм отговарял на всяко едно - дано ги е получил. Но довечера вече задължително трябва да се чуем - вие таман ще сте се върнали от черква; нали е сряда днес, майка сигурно ще бъде там сутринта.
Друго като че ли не се сещам вече - напоследък ми е много оскъдна информацията. Заради сезона ли, заради времето ли или просто още не мога да свикна с липсата ви, но все по нещо се отлага, нищо не се бърза и няма никаква мобилизация по начина, както аз му разбирам. Ама с течение на времето нещата ще трябва да се канализират и нормализират. Сега най-големият ми дерт е плочника, но само като си помисля и за подовите настилки вътре в стаите, със съответното боядисване на стените и таваните им, тутакси ми минава всякакъв ищах за всичко. Ето, това вече е сериозна причина за разстройство в сексуалния живот на отрудения индивид – а не телевизора в спалнята му. Та, това ще е причината май, за моето морално разложение и душевен срив...
26.06.2008 - Ох, каквато ме е люшнала и мен в последно време, та мира не ми дава деня и нощя. И на всичкото отгоре тази стихия няма нищо общо нито с любовта, нито с мераците ми по лодката, ами се върти около едно съвсем обикновено решение, което аз не мога да взема сам. Става реч за тази прословута градина, по-точно за площта в предния двор, която трябва да покрия с нещо (ама да не е със стари вестници по възможност...). Снощи щом се прибрах от работа и с Даниела ходихме да му вземем последните мерки и окончателни размери. Мястото е точно 26 мІ - за да го “облека” ми трябват 720 бр. плочи с размер 190 x 190 мм, които също съм намерил в онзи магазин, от където купихме вратата, дъските и други материали. Като цена също не е много - искат по $14 на квадратен метър, обаче цялото количество от въпросните плочи тежи около 3.3 тона! С моето нещастно ремарке трябва да направя най-малко 3-4 курса и да прехвърлям всичко на ръце парче по парче - един път, там в магазина и втори път пред нас, където ще ги стоварвам. А да ми ги докарат в къщи с техен камион, масрафът ще коства около стотина долара и комай че това ще е решението. После вече идват пясъци, подравняване, мастари, нивелири и с моя майсторлък във всички случаи ще оставя някоя и друга трапчинка, от която да си сръбват врабчетата вода (като се навирят локвите след дъжд...). Почнах да мисля за други начини и способи във връзка с покриването на тази площ - измислих нещо като дървена платформа, направена в стила на бунгалото, със същите полуобли дъски и колове. Значи: отдолу се нареждат направо на земята целите (кръгли) гредички, по чертеж който вече имам. Това ще представлява скарата демек, а отгоре почвам да кова напречно полуоблите парчета, с кръглата си част нагоре. Е, теренът няма да е много удобен за ходене с високи токчета по него, но там и без друго мястото няма да се използва за нищо друго, освен да се приюти една лодка отгоре му (и то ако изобщо се стигне до покупката й...). Ще намажа облите греди на скарата с онова черното асфалтово покритие, за да издържат на влагата; също така и долната (плоската) част на горните дъски (платформата демек). Най-накрая ще оплескам горната му част обилно с изгоряло масло и сме готови. Всичко това е замислено да бъде на едно ниво - значи “платформата” да я наречем, ще бъде наравно с тревата. През процепите на дъските водата ще си се изтича надолу в земята, а понеже ще съм намазал и много здраво с масло, което ще прокапе и отдолу, надявам се да не растат и треви. Това всичкото е много хубаво на теория, но на практика и този проект предвижда едно $700 масраф, включая навъртането на 720 бр. винтове от най-яките. Покриването му с плочки също няма да излезе по-евтино - и в този случай изчислявах олекване на кесията с някъде към $600! Най-евтиното разрешение ще дойде ако посипя мястото със същия бял трошляк, който използвах около канарите, но след време камъчетата ще се пръснат из цялата трева и навред, косачката ще има да ги подмята наляво-надясно и въобще не мисля, че ще стане хубаво. Та сега се мятам между плочите и дъските, като за сега съм по-склонен на дървената платформа, имайки предвид, че ще стане оригинално и обстановката ще се върже в стила на бунгалото. Днес цяла сутрин правя разчети и сметки, понеже нямам друга служебна работа (за щастие...). Ето, ако татко беше тук, щяхме някак си да се спрем на решението - каквото и да е то. А сега трябва всичко да решавам сам, защото и самата Даниела не е много наясно с моите налудничави идеи, та не ми е от особена полза в конкретния случай. В същото време хубаво е да се вземе някакво решение до събота, когато единствено мога да отида и да платя поне материалите, за да ги обявя като разходи за тази финансова година, изтичаща в понеделник - 30 Юни. Та ето какви са ми вътрешните борби и дертове за сега.
Цената на бензина и петролните продукти в най-общ смисъл и тук расте с всеки изминат ден, но този факт най-малко може да ме уплаши и развълнува. Стигна, че и подмина $1.60 на литър, докато моят е още по-скъп, защото колата изисква супер гориво с октаново число поне и над 98 единици. С другия бензин не съм я пробвал как върви, защото ми се струва още нова - но ако цената му прескочи границата на двата лева, минавам на евтиния, пък да й става каквото ще.
Снощи най-после намерих време да ви се обадя по телефона, та си разменихме по някоя и друга дума. Свирихме добре с Ванеса, после се занимавахме с компютъра й. Тя междувременно си легна, но не беше още заспала, та чухте и нейното гласче. Тези дни двете с Даниела се въртят из къщи - нали няма училище.
Е, ние отикахме и тази седмица – ето, утре вече е петък. В събота още от обед сме на гости у Янкови, та до когато се откараме, до тогава. Дано поне сутринта успея да купя материалите. Утре ще гледам пак да драсна някоя и друга дума - ако ли пък не, в понеделник ще получите цялостното обобщение и описание на предстоящите почивни дни.
27.06.2008 – Ох, таман се наядох обилно с купешка храна, защото снощи ни домързя да приготвяме обеди и кутии със сандвичи. Даниела беше готвила сарми с кисело зеле и аз така са набухах с тях, че мислех дето няма да огладнея повече до края на дните си. За работа си взех само едно мижаво курабе и три ябълки – диета уж да провеждам, да слабея демек. Курабето обаче го изгълтах още в 10:00, а пък ябълките ми послужиха само като “апетитка” за разядка и още щом ги схрусках, тутакси хукнах към лавката; ама голям апетит имам, да ви призная честно - много хубаво се храня и още по-добре отделям!
Наред с всичко продължават вътрешните ми борби относно предния двор, но вече везните взеха да клонят към традиционния плочник. Дъските са си класическа разработка, но в този случай не са твърде практични. Там те ще бъдат изложени под ударите на жестоките климатични условия в местния географски пояс – неконтролируема и безкрайна поредица от силен дъжд след още по-силно слънце и дървесината им не ще издържи дълго. Въпреки, че снощи Даниела като по някакво чудо възприе моята идея за дървената платформа, сега като продължих да умувам на работа, взех да свиря “отбой”. Ще отида утре да купя плочите и това ще е. Ако успея да изровя и едно ремарке с пръст преди да сме заминали за гостито у Янкови, идеално ще бъде.
Снощи вече започнах да си чета писмата, които съм писал преди повече от 15 години. Пред мен изневиделица и за пореден път изплува всичко казано и преживяно, сякаш си спомням всяка своя дума и отделно изречение – прекрасно знам точно къде, какво и най-важното: защо съм го казал по дадения начин, при което прочитът на текста ми става много интересен и забавен; значително по-развлекателен от Лев Николаевичевата “Война и мир”, примерно – макар, че по обем моите драсканици не й отстъпват, а вероятно я и подминават като брой страници. Препрочитам доста неща за Нени и с искрено умиление си спомням за малкото, едва 6-годишно момченце, доведено от родителите си чак в края на света, с надеждите за по-доброто му възпитание, образование и въобще просперитет. Е, не би... Не ми е много ясно обаче как всички тези писания ще влязат в компютъра, за да могат от там нататък да бъдат обработени, официално напечатани и представени под формата на някакво невзрачно и с нищо неангажиращо книжле. Нямам време да ги преписвам от сега нататък, но пък виж: може да се пробвам поне малко, че да видя дали изобщо става и колко бърз е процеса. За момента аз умишлено няма да се спирам на написаното тогава, за да направя четивото си още по-интересно, наситено с множество елементи на изненада. Единственото, което тук на това място и от тази “трибуна” мога да подчертая и смело да заявя е, че всичко написано в купищата от стотици листи е напълно достоверно, абсолютно точно и е описано по начин така, както се е случвало. Е, обяснимо е разбира се, да съм посъкратил тук-таме някоя пикантна подробност, но това съвсем не е било със зла умисъл – напротив, вероятно съм се опитвал нещо да прикрия, де от мъка, де от срам. Но пък ако съм успял да предам дадено събитие или сюжет по малко по-интересен и забавен начин, то това съвсем не значи, че е било плод на художествена измислица - всичко е написано в сегашно време (добре, де – в тогавашно, ако този израз е по-подходящ); героите са напълно реални, а случките с тях - съвсем автентични…
Както вече споменах - утре сутринта ще вървя за плочките и то ако са останали и не са се продали. Онзи ден, когато им се обаждах да ги питам, хората имаха достатъчни количества - ама знае ли човек до утре какво може да се случи. Дано имаме късмет, защото ако ги взема, това ще ускори процеса на поставянето им и ще доведе до окончателното завършване на предния двор. Ще остане само за лодката да се тревожа, но пък тя ще ми е бял кахър...
30.06.2008 - Днес, макар че е понеделник и начало на предстоящата седмица, в същото време е и последният ден на финансовата 2007/2008 година. Кой каквото направил - направил до днес: приходи, разходи, инвестиции и т.н.; говоря въобще, в материално отношение. Надявам се ние също успяхме да се вместим в границите на разумните действия - всичко ще си покаже като отидем при агентина и турим хисапа отдолу (т.е., да му ударим калема, ако някой не е разбрал счетоводния ми диалект). Разказът ми обаче рязко ще се отклони от тези чисто материални и блудкави финансови теми, за да придобие малко по-приятен и нежен оттенък - почвам го пак от петъчния ден насам. Вечерта след работа се занимавахме с традиционните свирни на Ванеса и разнообразни други, предимно домашни занимания. Нищо особено - просто рутинни действия от добре познатата ви скучна и сива семейна действителност.
В събота сутринта отидох много рано в магазина за плочките – исках да съм един от първите му посетители; рано пиле, рано пее – тъй знам аз. И това не е случайно – ще ви кажа веднага и защо. Ако човек се наспи като бебе, па стане къде 10:00-10:30, после си пие кафето до обяд и рече да върви за плочки – ами, няма проблеми; плочки в редовния дюкян колкото щеш – само си избирай цвят и шарки, плащай ги и си върви по пътя. Ако хората в момента нямат от избраните мостри, до ден-два ти ги доставят и всички са happy, както се изразяват туземците. Всичкото хубаво, ама там плочките са по $30, $40, $60 че и повечко идват като цена - за квадратния им метър говорим, не за цялата площадка. А нашата душевна борба и вътрешна непримиримост е всячески да преебем дявола и ако може още във въздуха, докато хвърчи и мята с крилцата си – тогава ще е най-добре. Ето защо по такива тържища, където продават евтино и стоката идва само в единични серии или на отделни бройки (които аз за себе си умилително ги наричам “уникални”…), трябва да се ходи рано, за да се докопат редките екземпляри – както вече казах, тук става въпрос само за уникалните, а не за общата маса, от която се разграничавам. Щото ние и едно време ставахме посред нощ, че и спяхме даже пред магазините – и списъци сме правили и какви ли още не щуротии. А пък тогавашните бройки бяха белязани – една пералня “Перла 04” за партийния секретар; по едно телевизорче “Електрон” или “Рубин” за директора или председателя на ТКЗС-то. Само че стоката се изнизваше през задния вход, докато опашките бяха отпред – мила, родна картинка. Повръща ми се от комунизъм във всичките му агрегатни състояния и полярни разновидности; лошото е само че ни осакати, оставяйки мрачните си спомени у нас: трайни, дълбоки, незаличими и най-лошото – хронични и нелечими…
След това кратко политическо експозе и пояснение, думата ми беше, че отивайки първи в дюкяна, видях да им бяха останали още само няколко палета от въпросните плочки – след задължителния пазарлък, веднага платих нужното количество. Човекът ми отби още лев от цената и вместо по $14 на квадратен метър, взех ги по $13. Е - пак си е нещо; хем дяволът оноден, хем пък и във въздуха още – партийната повеля бе изпълнена, демек. Тъй като теренът в къщи не ми беше подготвен още, разбрахме се плочите да стоят при тях в магазина до следващата събота, когато пък ще започне извозването им към обекта. Надявам се на 2-3 пъти да ги прекарам с каруцата.
След всичко това и най-вече доволен като презобено добиче от повсеместния си личен успех, прибрах се в къщи за урока на Ванеса от 09:30. Като си замина учителката, аз нахлузих докерските одежди и се потопих с една въглищарска лопата в блаженството на прясно изровената пръст (хайде, да не казвам като гроб, че много грозно звучи – но пък иначе си беше баш така; с тази единствена разлика, че пред мен не зееше черната дупка, ами стърчеше една огромна купчина със земна маса…). Почнах да подравнявам мястото, че да могат самите плочи да се наредят отгоре като задълбах и малко по-дълбоко, да се отвори място за пясъка под тях – не инженер: дюлгерин съм аз, най-знатен зидаро-мазач, кофражист и ударник арматурист. Нямахме и много време за размотаване, защото пък по обед трябваше да излизаме, че да ходим у Янкови на моабет. Даниела опече една баница, нарамихме дисагите и тръгнахме. Аз преди това бях успял да подравня едва малко над половината от цялата площ. Паралелно с това бях натоварил и ремаркето с боклук за изхвърляне - ама и не чак цялото, за да мога да го закача на другия ден за колата. Когато е пълно до горе много тежи и не мога да го маневрирам на ръка – страх ме е да го повдигам толкова тежко да не би пък да се изсипя случайно, че кой ще ми кърпи мадурите в таз далечна джунгла на мащехата ни родина.
Тръгнахме с моята кола, като си мислехме, че или ще останем да спим у някого из тамошните вилаети, или щяхме да се приберем с някои приятели назад, които така или иначе пътуваха обратно за Бризбън. Както и да е - тържеството започна с прясна пита и мед; на Янко майка му ги знае всичките тертипи и мурафети. На тържеството дойдоха всички гости и вечеринката беше много весела. Казвам “вечеринка”, защото ние независимо че почнахме на обяд, моабетът се проточи до среднощ, както обикновено се случва Вечерта Игор (руснака) и Даринка ни оставиха пред нас на път към тях, докато Ванеса пък спа у Вероника – децата искаха да си поиграят и на другия ден - така мероприятието ни приключи със завиден успех.
Вчера (вече неделя), аз станах да си доизровя пръстта. Натоварих едно огромно ремарке с връх и го изсипахме в предното дворче на онази къща. Нолин отдавна беше споменала, че искала някакви камъни или нещо подобно, с което да се повдигне малко терена, та тая пръст сега й дойде съвсем на място. Уоли ми помогна да я разстелем равномерно и замина втора смяна на работа, а аз се върнах да си довърша започнатото в нашия двор. Събра се още половин ремарке, което пък аз изсипах на бабуната до храстите и дърветата - пак пред онази къща. Това от само себе си спести още две ходения до бунището, а пък по този начин спасихме и хубавата пръст от ягмосване.
Като приключих с всичко, изкъпах се до избелване на кожата и отидохме да си прибираме колата и детето. Него ден беше и Петровден, та ставаха 3 години от смъртта на дядо Митко – по този повод бяхме решили да поизлезем и ние малко сред обществото из града, да купим една паста или реване на малкото и все в тоя празничен дух. Първо взехме Ванеса от Мартинови - те вече бяха излезли на някъде, докато ние се завлечем до тях. След това минахме да видим Краси и Светла, че те пък били нещо болнави и не дойдоха предната вечер у Янкови. Най-накрая отидохме да си взема колата. Добре де, ама то през деня продължаваше да бъде Петровден, а на Янко майка му понеже е Пепа, та хората ни поканиха и на обед да им гостуваме. Ние с Даниела уж имахме други планове, но след като всички в семейството са толкова симпатични хора и добри, та на бърза ръка приехме любезната им покана, без изобщо да се двоумим (аз по принцип на ядене, пиене и на чужда булка не отказвам). Седнахме и ние на софрата - с остатъците от вечерта преядохме като прасета. Децата си играха, радваха се на бебето и така следобедът мина. Ние най-после се прибрахме обратно в къщи - свирихме с Ванеса, Даниела подготви една скромна маса, колкото да почетем паметта на дядо Митко и така почивните ни дни завършиха.
Днес на работа не правя нищо - седя и демонстрирам заетост. Добре че са тези работни дни, та да си почивам от почивните. Шефът ми знае, че бездействам, защото на няколко пъти му споменах, дето нямам какво да правя (дадох му обаче да разбере, че нямам и нищо против това ми състояние на безтегловност) - сигурно нямат още конкретна задача за моя технически капацитет и умствен потенциал. Нищо де, на мен и така ми харесва - изобщо не се оплаквам, само че много бавно ми изтича времето. Ама пък от друга страна, за да не скучая двамата с Янко си пишем писма и си разговаряме по разни наши въпроси – ето, сега и с вас съм във “виртуална” връзка; какво по-хубаво от това? От Интернета свалих едни ноти на великия Бетовен за нашата Ванеса – по принцип аз сам си намирам работа, изобщо даже не ми е скучно...
