03.07.2008 - Продължавам с изповедта си пред целия свят. Последните ден-два не съм писал нищо, защото се бях зачел в една поредица от статии в Интернет, търсих нотите на Ванеса и уплътнявах работното си време с разни други своеволия и низ от свободни занимания. Седмицата кажи-речи мина вече - вчера ходих до Неничко да го видя, че предишния ден беше паднал в един ров, където поставят тръбите, та си навехнал глезена. Правили му снимка – нямал пукнати или счупени кокали, но мястото беше малко подуто от травмата и го болеше. До следобеда обаче вече можеше по малко да се подпира на болния крак и така с куцукане да се придвижва криво-ляво. Днес вече хептен му няма нищо, защото беше успял да си кара колата и да отиде до негов приятел. Утре пак ще ходи на контролен преглед - ще му дадат сигурно още няколко болнични дни, докато се оправи съвсем. Абе, все да има по нещо за тревога - иначе не ми е пълен живота на мен, какво да ви разправям...
Снощи Мария ни беше на гости - нали и тя е във ваканция, та дошла да види дъщеря си; после пък се срещнали и с Даниела. Снощи с нея направихме едно импровизирано тържество - гледахме и последния концерт на група “Бо-Бо-Бо” и страшно ни хареса. Ние не го бяхме гледали преди и сега всичко ни беше много интересно. Сутринта Даниела замина рано-рано на работа, аз докарах Мария до Бризбън, като преди това заведохме Ванеса на занималня в училището. Тя и другата седмица е във ваканция, след което започват третия учебен срок. Децата ще имат още една ваканция през Септември и хайде - дойде пак Коледата. Онази вечер й разглеждахме свидетелството, което им издават за полугодието. От горе до долу по предметите има “В”, на места даже “В+”, но само едно “А-” се мъдри из бележника. Забелязва се някакъв напредък у нея, но до резултати с пълно “А” или поне повечето “А-” и тук таме “В+”, не знам кога ще стигнем.
Утре вечер Желязко ни е поканил на неговия 50-годишен юбилей. Даниела му е купила много хубави кристални чаши за червено вино - той обича да си сръбва винце, та подаръкът ни ще му е от полза. Отново ще бъдем в същия гръцки клуб-ресторант, където неотдавна празнувахме на Бранко рождения ден. Там даже е станало някаква традиция, всеки петък по вечеря и след работа Бризбънските българи да се събират и да си правят раздумка на хубава музика, нашенска евтина храна и по-достъпни като цена напитки. Аз утре сутринта ще дойда на работа с мой колега, който живее недалеч от нас и ще си оставя колата пред тях, а вечерта Даниела ще дойде да ме вземе от работа с нейната, та да вървим от там направо в ресторанта. Общо взето присъстващите ще са ви добре известни от други наши партита и сбирки - постоянното присъствие, без които един моабет просто не е моабет!...
Днес следобед от работата ще ни водят в един парк да играем ГОЛФ, което пък щяло да ни сплоти колектива. Рекох им, да ни бяха завели от сутринта, та още по-хубаво щяхме да се сплотим, ама нейсе. На мен не ми се ходеше особено много (да не река хич), но понеже тук държат на тези социално-класови връзки, та за това отивам и аз барабар Петко с мъжете – а пък иначе от GOLF разбирам точно толкова, колкото магаре от духова музика. Добре поне, че мероприятието ще бъде съпроводено и от малко закуски, ще пием и по някоя бира – въобще, ще се сплотим и обединим като един истински пролетариат. Съвсем наскоро разбрах от къде идва и съкращението на тази снобска аристократическа игра – GOLF или Gentlemen Only, Ladies Forbidden. Разбира се англоезичниците отричат това да му е истинския произход, който в буквален превод на български език и по смисъл звучи нещо като: “Само за господа – за дами забранено”. Смята се, че навремето играта е била преимущество и приоритет на мъжката част от народонаселението и нежната му половина няма място и работа там. Добре де, ама в днешните модерни времена жените толкова много изпрекаха, та почнаха и те наравно с мъжете да мандахерцат разни пръчки и сопи, вместо да си гледат дечурлигата из къщи и да им бъркат кашичките в кухнята. Аман от таз криворазбрана еманципация – само не знам кое ще свърши по-бързо света: дали комунизма, който вече го започна откъм единия му край, или пък еманципацията на жените, които влязоха и в политиката ни даже. Ама и какво съм седнал да се учудвам: щом има жени, които си бият мъжете, осакатяват ги, режат им пишките докато спят, стават войници и воюват, участват в банкови обири и дори отказват да раждат деца или пък да ги кърмят, този свят е тръгнал към своята тотална гибел и разруха, а връщане от там няма да има – късно ще е твърде за всякакви поправителни изпити. В тази връзка - “Cherchez la femme”, както казват нашите френски побратими за своите посестрими, да са ни живи и здрави…
За по-далечни събития, планове все още не смея да правя. Онзи ден пристигна поредното ви писмо - защо майка не ги слага в по-малки пликове тези нейни писма, няма ли да е по-евтино? Благодарим за подробната информация, която идва от вас. Радваме се, че сте добре и че всички приятели и познати са “налице”... Аз от своя страна почти всяка вечер гледам да написвам по едно съобщение, за да се поддържаме в постоянен контакт. Единственият близкостоящ план е за тази събота и неделя, когато са предвидени забавленията ми покрай плочките – първо прибирането им, после евентуалното започване на нареждането им и т.н. Обаче тукашната Любка Кумчева предсказа времето, че щяло да бъде непостоянно - може би с превалявания предимно от дъжд, дори и по високите котловинни полета по простата причина, че тук сняг изобщо не пада. А пък на мен и един лек дъждец ми стига да разлигави калта и да ми провали деня – така че за сега не се знае колко от насрещните планове ще бъдат осъществени безпрепятствено и дали няма да обявим уикенда за дъждовен, без излизане на хармана. Тази събота Ванеса няма да има урок, защото и учителката е във ваканция, но ние имаме достатъчно много да учим - нови и стари песни.
Още нищо не съм направил по въпроса със старото пиано. Откакто е спряло не съм се занимавал с него, да видя къде му е повредата. Нямам и достатъчно време напоследък, та за това е всичко. Филм имам почнат за Ванесиния музикален талант - и той чака обработка, надписи и т.н. От камерата имат да се вадят разни кадри - кога ще е всичко, това не ми е много ясно; аз и на онзи свят да отида, пак времето ще ми е малко…
07.07.2008 - Ето че отново дойде понеделника, нагазили дълбоко в помията на новата финансова година и вече със съвсем ясно очертани представи за Коледно-Новогодишните ваканционни дни. Иска ми се да отидем малко на море, та съм намерил една къща, която я дават под наем (нещо като профкомитетската квартира на добрата стара “Електроника” в Приморско). В къщата има общо 9 спални, с 6 бани, башка другите кухненски и сервизни помещения, където могат да се приютят 22 човека. Само работа за нас - да се съберем тайфата и да си изкараме няколко дни като белите хора (аз даже имам мераци и за малко по-продължителен престой - нещо като възстановителен балнеосанаториум и билколечение след тежка трудова година в някой рудник за въглища...). Но за това специално, ще стане дума в моя разказ известно време по-нататък - нека сега да наблегна на изтеклите почивни дни, като събития с по-прясна информация.
В петък вечерта аз бях на работа до 17:30, когато Даниела и Светла заедно с дечурлигата, дойдоха да ме вземат от офиса, та заедно с тях да вървим на рождения ден. Краси също пристигна на мястото, както се бяхме разбрали, за да пътуваме заедно, че той не познава Бризбън много добре. А пък аз, след като толкова добре го знаех тоя шибан град, та се обърках из уличките му таман 6 пъти: влизам в една, непознато ми звучи - не е тук значи; после влизам в друга - още по-непознато ми се струва; в третата вече си казах: в най-първата е трябвало да влезем, която умишлено уж подминахме, щото бяхме сигурни, че не е там. Та се въртяхме в кръг като лумпени, от което пък много добре се запознахме с околната среда. На края, съвсем случайно в една от страничните улици зърнах колите на нашите приятели пред ресторанта, та налучкахме мястото. А пък аз там нямах и намерения дори да ходя, защото мислех, че не се движим в правилната посока. Ама обикновено така става, когато човек не посещава по-редовно едни и същи места...
Както и да е - влизаме триумфално в гръцкия клуб-ресторант. През деня там се събират пенсионерите от съседните квартали и играят табла, карти и шах, сърбат кафе с леблебия и соя, като натискат столовете по цял ден дорде не запълнят дузината пепелници, разхвърляни небрежно по омазнените от маслини и зехтин маси. Чак привечер, когато залезят и последните лъчи на слънцето, същото място се превръща в нещо като селска пивница от разказите на Йордан Йовков. Категорията на заведението варира според своята клиентела и се намира в границите между РСВ и перонен бюфет - обаче съдържателите имат всичко необходимо, за да готвят разкошно, а пък отделно дето е и сравнително евтино. Разбира се последните условия напълно омаловажават категоризацията на въпросната кръчма и след второто до третото поредно питие, човек дори не се и замисля даже, че масата му няма покривка, че чашите от дебело и масивно стъкло, нащърбени по ръба също са малко лепкави и мазнички, вероятно от червилото на някоя пищна гъркиня с крив нос, дебел ханш и големи цици, а пък вилиците са ги белязали с по една рязка на шмиргела, за да не се крадат поголовно, както едно време изчезваха от столовата на социалистическите ни заводи и предприятия. В случая компанията е по-важна и хората – именно те създават атмосферата, а това никак не ни липсваше; дори имаше в изобилие. Желязко беше поканил около 55-60 общи приятели, сред които Ани, Албена, Васил, Ива, Стефчо, Мира и още неколцина други, които вие така и не познавате. Откъм нашата страна обаче бяхме почти всички, които добре си спомняте - единствено без Янкови, че те имали други гости и Миленчови; не разбрах по какви причини пък беше тяхното отсъствие. Тържеството беше в най-пълната си сила - Желязко навършваше 50, а сина му Силвестър - 20 години! Поради тези сериозни причини партито беше общо за двамата - с две торти, с два комплекта свещи и т.н. Веселбата продължи докъм 23:00, когато гърчолята едвам ни изгониха от ресторанта, за да метат дъсчения под подире ни. От там се грабваме и една по-малка агитка отиваме право у Желязко, за да си продължим започнатото - синът му с неговите младежки гости, между които ние, Ваня, Бранко, Емо и Росица, златаря Петьо с жена си и едни други, като уж по-улегнали и разумни посетители. Та, хайде - пак маси, китари, песни; до 02:30! Тръгнахме си и едвам в 03:45 бяхме вече в кревата. Добре че Даниелчето не пи нищо завалийката, та ме изсипа пред нас като чувал с картофи. Малкото заспа още у Желязко, заедно с Моника (малката на Емо и Роси); продължи да спи и по пътя в колата - въобще то е едно много добро дете, което обаче не случи на родители...
Още по магистралата започна да ръми един тих напоителен дъждец, който на сутринта вече връхлетя връз къщата ни с най-страшната си сила. Аз щях да ходя за плочите, обаче лошото време (а и не само то...) осуетиха ранното ми ставане. Независимо от всичко, като се посъвзех направих един курс с ремаркето - докарах 248 парчета, които запълниха канатите до горе. Като общо тегло това също не беше малко - една плоча тежи около 4 кила. Дорде се натутам, дюкянът в 14:00 затвори, поради което ще се наложи другата събота пак да ходя нататък за останалите два курса. Количеството на плочите е 720 бр. - както и да ги разпределям, все са си три изхождания напред-назад, сумарно отговарящи на разстоянието между Габрово и Ямбол. Започнах подредбата им в най-вътрешната част на мястото - баш до дуварчето към съседката, където опъвахме мрежата с татко. Следобеда трябваше да проведа някои компютърни занимания, последвани от задължителното свирене с Ванеса. Привечер пък отидохме у Нолин и Уоли, които ни бяха канили на вечеря. Там веселбата ни беше малко вяла поради общата ми физическа немощ и аз даже си тръгнах по-рано, докато Даниела остана след мен да си довършат клюките; всички ме помислиха за болен, а аз бях само изморен от предната пиянска нощ. Като споменах думата “болен”, та се сетих за една сказка - много стара и престара, вероятно колкото света, та чак и позабравена даже. В цял свят е всеизвестно, че алкохолизмът е болестно състояние. Само у нас обаче, като отидеш на селски сбор и почват да те питат: “Ти защо не пиеш, да не би да си болен от нещо? Удари една-две бири поне, ако пък вземаш хапчета!”…
В неделя още от тъмни зори хукнах да доставя пясък, обаче и двете места, от където редовно пазарувам инертните си материали бяха затворени по непонятни за мен причини. Обикновено работят и в неделите, поне до обяд, но не и вчера. Така всичката дейност остана да виси за следващата седмица. Но пък с Дани се заловихме да почистим къщата, като на механата отделихме подобаващо внимание - аз изтупах чергите, измих пода и пак ги застлахме. Тези дни ще закарам на ремонт и старото пиано на Ванеса и от там нататък най-вероятно ще се мъчим вече да го продаваме, подаряваме или каквато съдба му е отредена. Неничко да е човек и да иска да свири, че да му го дам на него - но той едва ли ще прояви интерес за връщане към музикалните си дарби и способности...
Междувременно аз сам окосих тревата пред бунгалото с машината на Рон - той я завеща на Нолин, та покрай тях и ние я ползваме. Тази дейност не беше кой знае колко зле, но когато трябваше да се занимавам с отсичането на ръбчетата и подравняването им с онази моторната косачка, в мен вече бяха нахлули черните помисли... След като загубих сума часове в чудене и маене кое как да правя, взех решение да викаме градинар и той да се занимава със зелените ни тревни площи. Съседът на Уоли ми даде един номер, на който да се обадя и след малко ще видя какво ще направя, след като говоря с човека. Но определено на всеослушание заявявам, че това не е работа за мен - НЕ БЕ, аз не искам и да се научавам даже как се прави! Толкоз много други работи съм свършил и са ми минали през ръцете - е, само това косене няма да го бъде; ай сиктир ти от сеното, че и барабар с косачката!
Привечер приключихме с дейностите, Даниела и Ванеса отидоха по пазар, аз седнах на компютъра да си оправям финансовите батаци и така денят мина безславно. След рутинното ни свирене с Неси, кратка вечеря и други ритуали, всички легнахме изморени и жадни за възстановителен сън...
09.07.2008 – А пък ето какво става и по-нататък с нас, значи. След като онази вечер говорихме по телефона и разбрах, че ще си имате гостенка, малко се отпуснах и не съм пращал нито съобщения, нито съм писал в писмото. Вчера не помня с какво се занимавах - а, да: продължавам организацията на Коледно-Новогодишните ваканционни дни, та писах обща покана до нашите приятели. Общо взето съставът ни е същия от планината - да видим какво ще стане.
Вчера говорих с един техник на електронни пиана и се разбрахме да му закарам повреденото у тях, дано му вдъхне втори живот. Той точно така си записа и на квитанцията: диагноза - МЪРТВО! Казах му къде какво съм гледал и тествал, дано да са му от полза моите жалки опити. Щото аз по-далече от бушон не стигам - ако видя че е изгорял, тутакси го сменям с нов и така обирам всичките лаври, че съм отремонтирал нещо. Но ако предпазителят се окаже здрав (както например в този конкретен случай, а и не само…), познанията ми бързичко приключват и тогава принудително се обръщам към специалист. Като се прибрах снощи, закачих ремаркето (предната вечер го бях измил от калта) - Уоли дойде да ми помогне и заедно с Даниела го качихме в каруцата и заминах при майстора. Оставих му пианото и се прибрах - Ванеса вече беше легнала. Ние с Даниелчето пообсъдихме предстоящи екскурзии и мероприятия на по чаша винце, вечеряхме набързо и си легнахме.
Аз довечера след работа ще ходя на едно интервю за работа - от някаква фирма искат представител за реклама и предлагане на проектантски и чертожен софтуер (3-измерна компютърна програма). Та ще отида да видя за какво става въпрос - ако мога да се махна веднъж завинаги от това шибано ежедневно висене пред компютъра, ще съм много доволен - до голяма степен нещата ще зависят и от условията, които предлагат онези. Сега, когато трябват повечко средства, за да намалим дълга си към банката, който ни отпуснаха за другата къща, от особено важно значение е аз да печеля по-тлъсти суми. Това теоретично е много добро пожелание – само че на практика се получава тъкмо обратното: по-тлъсти ни се явяват харчлъците, вместо да ни затлъстяват доходите...
Иначе от тази служба не съм особено доволен (да не река хич…) - първо нямам много работа и по цял ден се чудя как да се свирам, демонстрирайки дълбоката си заетост. Така е в началото на всеки проект - докато инженерите си бият хала на главите кое, как и къде да става, за нас простолюдието не е кой знае какъв зор. Очаква се впоследствие да има много работа, но за сега е тихо и спокойно – като пред буря. Отделно от всичко, самата дейност и начинът, по който всичко се развива не ми харесва, не ми е интересно и не давам кой знае колко от себе си. Аз съм по-голям спец в самия машинен дизайн и в изчертаването на крайния продукт, а не да правя глобални изгледи на цели заводи и комбинати за цветни метали, да въртя конвейери от тук и от там, разни складови помещения, огромни силози, каменотрошачки и прочие минна екипировка. Аз съм по тънката част - дай ми болтчета, гайки, сечения, изгледи, машинария. Там ми е силата, а пък и точно това ми е интересно да правя. На всичкото отгоре в тази фирма не се използва 3-измерното проектиране, а скучното обикновено чертане само на планове. Миналата седмица имах една отделна задача, за някакви вентилационни капаци над електролитни вани, от където всъщност ще вадят златото в крайна сметка - след като се промие рудата, очисти се от примеси и мине през милиони сита, турбини, водни и киселинни бани и сигурно още толкова химически и механични процеси, за които нямам и хабер. Та, тези капаци ги разработих в няколко варианта, в принципни размери и на съвещанието, което са имали “кочите глави” бяха много добре представени. Механически били перфектно издържани, с изключение на това, за което самите те са предназначени - а именно, да изсмукват вредните газове и пари над ваните. Но това е проблем на химици, хидравлици и други специалисти - те като ми подадат правилната информация, от там нататък пък я поемам аз. Е, показах им поне на какво съм способен и ако има да се прави нещо подобно, да го дават на мен. Ще видим колко от всичкото ще се осъществи – аз не залагам големи надежди в тази посока.
Иначе в ума ми си остават моите лични проблеми, планове и мечти - мисли за бъдещето и спомени от миналото. На Неничко са му дали един месец болнични дни, докато му се възстанови глезена; паралелно с това ще ходи и на някакви физиотерапевтични процедури и така ще кара, дорде се оправи напълно. Чуваме се редовно - хем ме е яд на него, че ми иде да го утрепя чак, калпазанина; хем пък в същото време ми е толкова скъп и мил, че по-скоро бих пребил и излежал майка му... И най-често си поплаквам, за да ми мине мъката – даже в момента, докато пиша всичко това и очите ми се насълзяват неудържимо...
Бяхме канени за този петък у Ваня и Бранко, но на другия ден вече на всяка цена трябва да си прибера плочките, че да почна и да ги нареждам. Ванеса има урок по музика от 09:30 - не става да ходим и да захождаме предишната нощ. А пък така ще стана рано, ще направя един курс с плочи преди урока; Даниела даже обеща, че ще ги разтовари и подреди, докато учителката дирижира в къщи нотите. После излизаме заедно с нея, че видяла една обява за разпродажба на лодки - ще отидем да видим какво е дереджето и дали няма да се приберем с кораб назад. От там ще отидем за втория курс плочи. В съседство до магазина снощи видях една лодка за продан - баш такава, дето ни е по мерак. Искат $5500 за нея, но нищо не ни пречи да я погледнем - от любопитство поне, а не че ще я купуваме. После товарим последните плочи и се прибираме. От там аз поемам щафетата с разтоварването, че ще ми се иска и едно ремарке пясък да докарам - белким на другия ден почна и нареждането им. За вечерта сме поканили Янковата фамилия: млади, стари, бебета - всички. Ще дойдат и руснака Игор с Дарина. Онзи ден най-после му подарих диска с руските емигрантски песни, който татко донесе. Той силно се разчувства и много горещо ми благодари - страшно са му харесали. Та с тях пък замисляме да отскочим до Крумчови идната седмица - да се поразходим малко, зер бива ли само да блъскаме като роби. Преди няколко седмици Игор остана без работа, завалията - сега усилено работи по къщата, която наскоро са си купили с Дарина. Те преди това живееха в апартамент - продали го набързо и купили къщата. Не сме ходили още у тях, защото боядисват, оправят и т.н. В същото време и той ходи по интервюта да търси някаква работа - абе, лесно е само кога седнеш на масата да ядеш или се качиш връз булката да я обяздиш; останалото е зор – голям зор, много пот и тежко бреме. Сега, като си чета от време на време старите писма, та мислено се връщам отново на някои засегнати моменти в тях. Прави впечатление, че доста подробно съм описвал абсолютно всичко, до което съм се докоснал, било то пряко или косвено – анализирал съм политико-икономическото положение на Австралия тогава, както съм предвиждал и нейното развитие в близкото бъдещето. Забелязвам, че ядене, пиене и всякакви екскурзии, които сме си правили през безгрижното време в онези наши най-първи емигрантски години, сега малко се изместиха в тъча и постепенно отстъпиха мястото си на служебната работа, на ангажиментите по отглеждане на деца, в поддържане на къщи, имоти и редица други частнособственически пориви с добри намерения. Въобще, ако написаното се чете внимателно, могат да се направят много полезни изводи, съпоставки и все повече се убеждавам, че дори и след 100 години, тези собственоръчно написани, автентични редове ще бъдат актуални и интересни за всеки, който реши да се запознае с тях. Безспорно вярно е, че поднесената чрез написаното информация е някак си много лична и е предназначена предимно за малко по-тесен, определен кръг от приятели и познати, които по една или друга причина вече знаят кои са главните герои в това необичайно и своеобразно “произведение”, ако мога така да оприлича тези свои драсканици. Но пък наред с това съм сигурен, че тези факти, събития и отделни епизоди биха били интересни и на всеки друг, който има търпението и дръзне да се рови из тези писания – вероятно точно заради начина, по който са се случвали. Погледнато от другия ъгъл обаче – що ми е гайле на курац, кой, защо и дали изобщо ще чете нещо, което така или иначе няма нищо общо с него, а е написано единствено и само да радва и да държи извън зоната на неведението моите най-близки до сърцето и душата хора: родители и сродници, ведно с шепата останали ми верни приятели и политически сподвижници…
10.07.2008 – Ох, а ето каква страшна буря се изви и разрази снощи под купола на семейния кошер - без дори да се очаква и без никаква предварителна подготовка; както по-опитните казват, като гръм от ясно небе, но според мен повече ще му прилича определението “като диария на първа среща”. Прибирам се, значи, след интервюто снощи (което просто си беше една чиста загуба на време, но за това ще стане дума малко по-насетне в монолога...); преобличам се чинно с домашните си дрешки и сядаме да свирим с Ванеса. След свирнята тя тутакси си ляга, а ние с любящата й майчица се подреждаме на софрата около масата. Миг преди това трябваше нещо да си оправя Интернетните кабели, че имах известни проблеми с връзките. Янко ми беше показал едни секретни мурафети - аз ги изпълних съгласно мъдрите му съвети и Интернета ни потече по жиците, като разтопената лава на вулкана Везувий.
Курдисахме се с буля ви Дана зад компютъра да си проверим писмата в електронната поща, да погледнем тук-там из клюкарските сайтове, самолетни билети за Новата Зеландия да потърсим – въобще, все в тоя дух и в тая насока, паралелно с мезета и аперитивчета, които летяха едно подир друго. По едно време се натъкнахме на сравнително евтини цени, в който момент Даниелчето измъкна кредитната си карта от портмонето и се провикна от коридора, ама така, че да я чуят и в съседния квартал: “Резервирай!” Брех, майката му стара и недна! - амчи аз не съм свикнал така внезапно и мълниеносно да действам, бре! Аз първо умувам продължително, че пък после мисля трезво, разсъждавам на глас, преценявам колко “За” и колко “Против” има налице и т.н. - а тя се хвърли презглава и урбулешката като тигрица на парче мърша. Ама тя така действа, малко спонтанно и стихийно - аз в това отношение отстъпвам, със своя благ характер и нежна, хрисима човешка идентичност. Така че, драги зрители и радиослушатели (в случая читатели…) - пътуването ни до южния остров на Нова Зеландия е вече неконтролируем и непоправим факт; тръгваме сутринта от Бризбън на 05 Декември и летим обратно към Австралия на 14-ти. За десет дни се надяваме, че ще направим добра обиколка на въпросната островна земя, която ни бе препоръчана с известно предимство пред северния им остров (където пък се намира тяхната столица Уелингтон и за където ние първоначално се бяхме запътили). Всички разправят, че там било по-красиво, по-зелено; имали високи балкани, дълбоки морета, дивно красиви фиорди, реки, езера и други забележителности на релефа. До тук – отлично; даже много добре, както казваше фатмакът в родната казарма.
Един път загрели с търсенето на билетите и главозамаяни от намирането и резервирането им (отделно дето бяхме вече и баят понапреднали с чашките…), ние хич не се кротнахме до там, ами продължихме с търсенето и на кола под наем. Всъщност не толкова кола по смисъла на понятието, ами искахме да наемем един малък микробус, който е пригоден за спане под открито небе и снаряжен с всичко необходимо за подобни краткотрайни излети. Вътре има малки баня и тоалетна, печка, хладилник и други кухненски принадлежности, с помощта на които човек да преживява по време на своя престой по различните места, които пътьом посещава. По този начин ние можем да спим по къмпинги, по бензиностанции, в градовете и въобще навсякъде, където ни застигне нощта, без да сме зависими от времето (веднъж като климат и втори път - като хронометрична величина); освен това ще бъдем свободни от всякакви предварителни, но пък силно ангажиращи резервации в хотелите и т.н. Абе, мечта - с една дума. За тези десетина дни успяхме да намерим едно такова превозно средство, но все още нямаме потвърждение, че въпросното ще бъде свободно точно за този период, за който на нас ни трябва. Е, надяваме се, но и нищо не знаем със сигурност – изчакваме от засада, притаили дъх като партизанско нападение над мандра, пълна с млечни продукти.
Цялата тази дейност обаче, свързана с подготовката на предстоящата ни Новозеландска авантюра отне доста дълги часове и времето през вечерта напредна чувствително – тъй като не ни се спеше и на двамата (нещо необичайно, особено за Даниела…), та от там нататък продължихме с упражненията. Албенчето ми беше казала една програма, с помощта на която можем да осъществим връзка с нея, а и с всеки друг, разбира се – единствено чрез вградената камера в компютъра. Снощи и с това се занимавах, но понеже беше по-лесно да се обадя по телефона, та за това звъннах първо на вас – исках само да проверя линиите и връзките за междуконтинентален обмен. Оная шашма с камерата ми е по-сложно за проумяване и разгадаване - тепърва имам да разучавам как става номера. Отсреща на жицата беше само татко – а се чувахме толкова добре, сякаш и той беше заедно с нас на масата! Надявам се занапред да осъществяваме повече такива контакти - не е нито скъпо, нито пък невъзможно. А като установим постоянната си връзка и с Албенчето, можете един ден да отидете до тях и дори да се видим през екраните. Доколкото зная тя също е оборудвана за такъв вид виртуални видео сеанси - ба мааму, до къде чак стигна техниката! А ние сме още на ниво лагерни колички и пране “на ръка” със сапун от лой…
Най-накрая, някъде около 01:00 след полунощ вечерях с пържените тиквички, които Даниелчето най-старателно беше приготвила преди да си дойда от работа – като заситих алкохолния си глад и вълчи апетит, мирясах и си легнах полумъртъв. Други новини около нас няма - амчи малко ли са ви тези, бре?...
14.07.2008 - Брей, понатрупаха се пак разни събития и житейски преживявания, които не знам дали заслужават подробното ми описание, но пък го правя единствено заради вас - да си имате някакво развлекателно четиво през дългите и скучни летни дни.
В четвъртък следобед (по-скоро надвечер) присъствах на служебна кьор-софра, организирана от управата, която се проведе тук в отдела. Първо имаше едни пламенни изказвания и речи, произнесени от разни длъжностни лица и синекурци, от които на няколко пъти щях да си ударя главата в дюшемето поради неконтролируемото ми задрямване на стола. В живота си аз на партийно заседание не съм присъствал, поради безрезервната си надпартийност и хронична комунистическа ненавист – обаче определено смятам, че тази служебна церемония беше по-лоша и от най-шизофреничната партийна седянка на всяка една квартална ОФ организация. Отначало дадоха думата на гъзолизците – един през друг се изреждаха да се докарват на шефа и да му се слагат връз дюкяна на гащите. После техните места на трибуната се заеха от лапнипишковците – и те лизаха, мазаха, та чак лигите им се точеха по килима като лепкавата слуз на прегазено от валяк влечуго; грозна, гадна картина от най-социалистическата ни действителност. Добре че най-накрая раздадоха и храната, придружена с малко вино и бира, което раздвижи позаспалите редици на пролетариата; много скоро след това обаче церемонията приключи, заради изпразване на тавите със закуските. Не помня вече по какви причини не съм писал в петък - най-вероятно не е имало нищо за отбелязване и съм си убивал времето с ровене из Интернета.
Бяхме се разбрали с Янко в събота рано сутринта да отида до тях с ремаркето, че да му докарам малко бял чакъл за неговите градинки пред къщи. В 06:30 ги взех двамата с баща му и отидохме на кариерата, от където преди време аз бях взел моите камъни. Обаче на него те не му харесаха и отидохме на едно друго място, където пък той бил гледал някакви подобни камъчета, които повече му отговаряли на мераците. Хайде, отиваме там - натовариха ни с трактора и се прибрахме у тях да ги разтоварваме. Янко беше махнал колите от гаража, та аз да мога да се засиля от улицата и да кача баира пред тях с това шибано ремарке. Гаражната маневра се извърши завидно добре, защото колата беше влязла изцяло вътре, а ремаркето остана точно където трябваше да стоварваме стоката. Количката се оказа с омекнало колело, та ходихме на бензиностанцията да го напомпим. Върнахме се и тримата успяхме бързо да разхвърляме трошляка по места. Понеже имаше още време, отидохме за още един курс камъни - разтоварихме и него, след което вече всички се придвижихме този път към моя обект, от където трябваше да взема плочките и да си отивам в къщи за урока на Ванеса. Янко и баща му дойдоха на свой ред пък на мен да помогнат - нахвърлихме набързо още 275 бр. плочи и потеглихме към нас. Там аз влязох вътре да присъствам на урока, за да запомня кое как го иска учителката и въобще да съм нащрек и наясно с прогреса на малката музикантка. В това време Даниела излезе да помогне на Янко и татко му да разтоварят вагона, че да ми е готов за следващия, последен курс. После те пиха кафета и чайове, ама аз не можах да участвам в дружинката заради учебния процес. Щом учителката си замина, аз тръгнах обратно към магазина да си донатоваря плочките; междувременно Янкови си бяха заминали по техните задачи, а Даниела започна приготовленията за вечерното тържество у нас. Бяхме канили Игор и Дарина, както и целокупната Янкова фамилия.
Предишни дни бях видял една лодка за продан в близост до магазина за плочките, та първо нея отидох да видя – не се бойте, не ми грабна очите и няма да я купуваме. На всичкото отгоре собствениците й искат $5500 - а пък тя няма вид и за половината пари. Натоварих си и последните плочи и се прибрах да ги разтоварвам. Таман беше настъпил ранния следобед, та рекох и една каручка с пясък да си докарам от моите хора. Купих и една торба с цимент да ми се намира за цяр и окончателно се прибрах - за мен наличността на цимент е толкова жизнено важна, колкото за хладилникът ни да не остава без яйца и бира. Пръснах пясъка в началото на мястото, от където ще почна нареждането на плочника и с това моята стопанска дейност приключи.
Същата сутрин Мал ме беше помолил да му помогна да изтръгнем едни дънери от палми, които той беше отрязал предварително. Та и там падна едно яко дърпане, копане, опъване с въже закачено за теглича на неговия микробус - цял следобед се гъзурчихме пред тях! Прибрах се у нас чак в 16:30 – гостите ни още малко и щяха да дойдат. Окъпах се набързо, избръснах се гладко като комсомолско поръчение, помогнах съвсем малко на Даниела и ей ги - нашите хора пристигат. Веднага наредихме масата и седнахме. Бебето спа, игра си, яде, ака и прави всичко, което е свързано и произтича от това. Но пък иначе беше много кротко – чудно ми е само как малкия спа непробудно точно пред тонколоните, през които Васил Найденов виеше баш в ушите му песничките “Тишина”, “Сбогом казах, моя телефонна любов…” и от високоговорителите им единствено шуртеше неугасващият “огън на неговата вечна любов”; миличкото, само то си знае, горкото, ама иначе се държа мъжки и геройски. Междувременно дойдоха и Игор с Дарина - аз по някое време извадих магнетофона и слушахме неувяхващите изпълнения на Владимир Висоцки. На края и китарата влезе в употреба, та стана една много хубава среднощна седянка (вечеринка). Ванеса свири чудесно на два пъти - първо за Янкови, че те дойдоха малко по-рано, после пак и за останалите посетители. За доброто й представяне вчера я наградих с гала-обяд в шибания Макдоналдс, който децата буквално обожават. На мен никак не ми се искаше да я вкарвам зад вратите на противния гигант, но понеже ние по принцип не ходим често там, та си викам да му направя кефа и аз на туй наше дете – че скоро няма да се повтори, това е повече от ясно. По някое време Янкови си тръгнаха, а ние продължихме тържеството с Игоровни до 02:00. Те спаха у нас и в 10:00 на другия ден станахме да пием ободрителни кафета, отрезвителни чорби, бири и т.н. Игор и Дарина таман си тръгнаха - Даниела отиде да вземе Мария от спирката, че и тя била по нашия край. Хайде и с нея да се повидим, да изприкажем клюки и злободневки - стана 15:30. Ванеса изгледа едно детско филмче, ние подрямахме малко с майка й, а вечерта всичко се завъртя в познатия кръговрат до степен на световъртеж – свирене, репетиции и прочие забавления. През цялото това време телефонът ми е бил затворен в едно чекмедже и аз хич не съм чул, че татко е писал някакво съобщение. Довечера обаче ще му отговоря, като поднасям задочните си извинения. Игор ми остави няколко филма да изгледаме, та следващите вечери ще си имаме и културни занимания. То не че нямам какво друго да правя, но нали трябва и малко развлечения да има, съвместно с останалите ангажименти и задължения...
16.07.2008 - Ето ви малко новини от последния час. Нищо ново не се случва под слънцето; че то днес няма и слънце даже, защото пък от два дни непрекъснато вали дъжд - леденостуден като размекнатия лански сняг и мокър като буца лед, топнат в чашата с планински чай. Синоптиците предвиждат да спре до утре и за почивните събота и неделя Слънчо да изгрее отново. На нас обаче плановете ни се промениха малко и този петък заминаваме при Крум. Всъщност това ходене и без друго беше планирано за тогава, но Игор и Дарина имаха някаква работа, та временно го бяхме отложили. Добре ама лудият ми братовчед като разбрал, че ще отиваме у тях и хукнал да готви, да приготовлява пирожки, пелимени и разни други вкусотии. Игор искаше да отнесе със себе си и да представи на потенциалните клиенти някакви техни мостри, за да залее пазара в Бризбън с руски, приготвени в домашни условия хранителни полуфабрикати. Дано успеят - ние в случая сме само дегустатори и вероятни консуматори...
Така в петък следобед (веднага след училище, към 15:30-16:00) потегляме на Северозапад - с Игорови ще се срещнем на около половината път и от там заедно продължаваме към Крумчови. Аз своевременно бях отменил урока на Ванеса за тази събота и тъкмо мислех да го възстановя и ето, че плановете се смениха и подредиха сами – без да ги насилвам. Даже за неделя вечерта бяхме канили и гости – тези дни от Нова Зеландия пристигат синът на Нолин и Уоли, барабар с новата си жена и двете деца от старата, та всички щяхме да се събираме у нас на двора. Само че при новия развой на събитията, с тях ще последват други аранжименти.
Казах на Нени да дойде с нас, нали сега е в болнични дни заради глезена. Иначе кракът отдавна му е минал, но той продължава да ходи на физиотерапия и не работи - официално де, защото вчера и онзи ден пък ходил да помага на един негов приятел, та двамата блъскали с лопатите на някакъв строеж. Сега е влюбен в професията на зидаро-мазачите и бетонджиите - това искал да работи. Абе люшка се като презряла круша преди падане, ама той си знае най-добре какво да прави. Още повече, след като е щастлив от собствените си решения - не може да се сърди на никого (като мен например, дето исках да ставам боклукчия и да карам боклукчийски камион, после да бъда автомобилен състезател като Илия Чубриков; след това минах през артист като Митко Бомбата и Стефан Данаилов взети заедно, а пък на края станах само един прос’ “инджинерин”, че и туй ми дойде май много - и за това естествено сте “виновни” само вие, ха-ха-ха…).
Мисълта ми беше, че ако Нени реши да дойде с нас, ще бъде много весело и аз ще бъда особено щастлив. Те с Крумчо много си допадат и въобще много се тачат. Ама то обикновено си е точно така с приятелите - те не задават въпроси, не се тревожат кое как е, с кого е и какви ги върши. За това аз съм по-нежеланата партия и страна, защото аз все говоря, поучавам... Колко разбира и колко му влиза в главата - не знам. Сега цялата работа е криво-ляво да се изтикат тези 6 месеца (е, вече останаха само 4 Ѕ...), докато му върнат книжката, че Бранко да го вземе на работа при него и да го научи на кадърен занаят. Уж това най-много ни се иска, ама де да видим...
Иначе всичко останало си е както го оставихте - и нас, и двора, и изобщо. Даниела работи, Ванеса почна училището, свиренето й не спира нито за миг и става все по-добра и уверена в себе си и своите умения (това последното важи за някои неща обаче, предимно които й харесват - другите само ги мечи и мъчи като гладен циганин на сватба). Но независимо от всичко задължителната програма си е като закон, а докато дойде време за волните й изпълнения, баят вода ще изтече. Тя самата казва, че ще учи музика до 19 години, а не до 25, защото тази цифра й се струвала прекалено далечна. И като стане значи на 19 - почва да си свири само това, което на нея й харесва... (в което няма нищо лошо, но пък яка ми душа и на мен до тогаз...).
17.07.2008 - Добър ви ден - новините ми са оскъдни, да не кажа никакви. Но просто за да спазя традицията, реших да драсна някой и друг “безсмислен” ред, както Шури некомпетентно се изказва за моите съкровени писания. Аз обаче упорствам и продължавам да имам наивността, че един ден тези редове ще се четат и от други хора - може би дори посмъртно. Няма гений, който да е бил признат приживе - амчи аз ли ще съм първият, бре?...
Времето от тази сутрин се изясни, слънцето напече отново и добре че стана така, за да се затопли и водата в бойлера на покрива. Тази сутрин беше почти студена и аз едвам си измих косата, защото иначе щях да замръзна. Гледам се даже в огледалото, че сапунът е останал тук-таме из кичурите ми и сега приличам на зализан, току що излизащ от затвора мексиканец.
Цената на бензина продължава стремително да наближава двата лева (долара, де...) - може би за Коледа това ще ни бъде “изненадата” от правителството. Стягаме се вече за краткото ни пътуване до Крумчови - те ще са наготвили сериозно, но аз от своя страна ще приготвя една бяла салата “Снежанка”, с много чесън, копър и други съставки. Нека има за разнообразие, а пък и там, при техните нулеви температури, чесънът ще ни пази от настинка.
Довечера ще запиша поредната песен на Ванеса, защото ако отлагам още малко и тя ще почне да я забравя. Сигурно ще щракнем някой и друг кадър през почивните дни на нашата малка екскурзийка - дано се събере материал да напълня един диск, че да пратим вече нещо. Като знам колко много очаквате всякакви новини от нас, та ми става хем съвестно, хем мъчно за вас, че ви оставям така в неведение за толкова дълго време. Обаче и на мен напоследък много ми се събраха дейности от най-разнороден характер, та все не смогвам да се оправям навреме с всичко. И като видя, че нещото не може да се осъществи веднага и съвсем го зарязвам - но полека-лека всичко ще се получи, само дето не става бързо... Добре, че е тази възможност, която имам на работа, за да ви написвам по някоя глупост - може да е “безсмислена”, ама все пък си е нещичко, нъл’ тъй!...
Преди време Тони (нашия комшия) ми беше дал стария си телевизор, който от време на време само работел и на него му омръзнало да го гледа на пресекулки. Сега ще го нося на Крумчо - да си го оправя и да го ползват те, защото на мен не ми трябва. Обаче кутията му е толкова огромна, че едва ли ще влезе в купето на колата - много ще ми се иска да го разкарам от работилницата, защото пък и доста ми пречи в същото време. Ако не мога да го вкарам в голямата кола на Даниела, ще го оставим Крум да си го прибира, като дойдат следващия път у нас. Той смята, че сестра му ще пристигне скоро - както е според резервацията на самолетния й билет за 12 Август. Дано получи и виза до тогава - ако всичко върви по ноти, Крумчови ще дойдат в къщи предния ден, преди да я посрещнат на летището в Бризбън.
Едва ли ще мога да пиша и утре - може би до тогава темите хептен ще са се изчерпали. Понеже Даниела не работи в петъците по принцип, разбрали са се с родителите на Янко да ги води на някъде сутринта. Сигурно ще отидат на онзи кей, където ходихме заедно с вас; после пък ще ги заведе до луксозните хотели от веригите на “Версачи” и “Шератон”, където водихме Камелия и Жоро един път - спомняте си сигурно. А следобеда потегляме към Stanthorpe - градчето на Крум и Валя. Тя пък на някаква операция щяла да ходи в края на месеца, ама не е нещо сериозно, надяваме се - като отидем ще разберем.
Не знам дали Цецо и Светлана се прибраха от тяхното пътуване по света. Те и в Америка бяха, и до България си идваха, ама скоро не сме се чували, та не знам какво става с тях. Сега, след като вече имаме тези компютърни връзки, безплатно ще можем да се чуваме, че и виждаме даже. Снощи по този повод писах на Албенчето да ми изпрати данни как да я търсим. Само че с тая наша часова разлика едва ли ще можем да се засечем в разумно време - те когато сядат на софрата и влизат в добър дух и настроение (по българското ракиено време), ние вече се гласим да тръгваме “за нивата” (рано сабалам). Ще се опитаме да установим контакт, а след време и вие ще отидете до тях, за да се видим и чуем също и с вас.