21.07.2008 - Ето че след тези почивни дни, които току що минаха като един кратък сън, се посъбра малко материал за едностранното му обсъждане. Почвам направо без много предисловия, защото материалът е доста и ми се иска да разкажа всичко на един дъх.
Петъчният ден на миналата седмица премина изцяло във взаимните ни уговорки с Игор - кога и как ще тръгваме, кой какво да вземе със себе си и въобще разисквахме предимно организационни въпроси с екскурзионна тематика. Аз имах и малко служебна работа, та не съм прекъсвал работния процес само заради един въшлив обяд – сандвичите си изядох на бюрото “в движение” и изкарах деня наведнъж, с няколко кратки престоя за лично облагодетелстване (пиках два път и срах веднъж за сметка на работодателя, което само по себе си ми действа като душевно облекчение). Разбрахме се, че те ще заминат малко по-рано от нас, тъй като Дарина като по чудо се прибрала навреме от работа. Аз си тръгнах чак към 15:00 за дома, обаче дорде си ида по натовареното от следобедния трафик шосе, докато се оправим и потеглим окончателно, то стана почти 16:30. Даниела през целия ден беше заедно с родителите на Янко и много добре си изкарали в разходки тук и там. Свършила беше всичките си задачи и само ме чакаше да си дойда от работа. Нахвърляхме набързо едно-друго в нейната кола и потеглихме. Таман завиваме вече да се включим в главната магистрала, обажда се Игор, че и те току що са пристигнали в района на срещата. Независимо, че тръгнаха толкова по-рано от нас, обичайните петъчни задръствания по пътищата са ги забавили много и бяхме буквално на няколкостотин метра едни от други. Те спрели на една бензиностанция, където уж щяхме да се чакаме, ако бяхме тръгнали по едно и също време. Жените пиха набързо по едно кафе почти в движение и нататък вече продължихме заедно по пътя. Ванеса отиде да се вози в голямата джипка на Игор, та да понадува малко и техните глави, защото на няколко пъти щях да спирам насред пътя и да я оставя там, из полето и нивите... Как не млъква това дребно човече, бре - за миг барем!
Пътуването ни беше спокойно и сравнително бързо, макар и по тъмното - пиковият момент вече беше преминал и всички останали хора отдавна си бяха седнали по масите за традиционните петъчно-вечерни тържества. Около 19:30 ние също пристигнахме у Крумчови и то се знае, че залепнахме директно на софрата - още с влизането ни у тях. Валя беше правила специално пирожки и пелимени - имаше и куп други блюда и мезета. Като прибавим добрата компания, хубавата музика и всичко останало - съумяхме да си легнем чак в 04:30 сутринта. Нали сега Крум уреждаше визите на сестра си, та имаше известни проблеми по документите. Нещо съмнително много са се забавили нещата по пристигането им в самото Австралийско посолство в Гърция, та това беше основната ни тема на разговор и тревоги.
На другия ден не спахме много и към 10:30-11:00 отново бяхме на път, за кратка обиколка из района. Ходихме по места, където сме водили и вас – по този маршрут обикаляме винаги, когато подире си влачим “екскурзионни групи” и го познаваме вече добре. Но пък щом сме всички заедно, на нас винаги ни е интересно – нищо, че ние сме били множество пъти по тези вилаети...
Първо се качихме на онзи хълм, който е като Градище - нали помните къде си правихме снимките с вас; после малко по-нататък вървяхме по пътечката до голямата канара. Аз там намерих една плоча из драките – масивен гранитен камък; плосък и сравнително тънък - идеален за покриване комина на оджака. Нали отдавна търсех такова нещо - ей го, вече е в ръцете ми! А пък онуй тежи, че не се помръдва. Крум ми помогна да го извлечем от бъзака - целите станахме в тръни и кактуси, но плочата вече беше на повърхността на земята! После те двамата с Игор ми помогнаха да я вдигнем, аз я метнах на гърба си като Гергьовско агне и така бавно и полека, като катър натоварен с бурета барут, поех обратната пътека към колите. Бре-ейй, смаза ме пущината, ама и аз не се давам лесно – зер, “силата” на спирта от предишната нощ още не ме беше пуснала...
Довлякох камъка до паркинга, а след малко и основната дружина пристигна. Бяхме тръгнали само с двете коли - тази на Крумчо, която е с аграрно-стопанско и транспортно предназначение, и луксозния джип на Игорови - колкото за престиж, без да издаваме селския си произход. Ние с Ванеса бяхме при тях, а Даниела се вози при Крум. Метнахме канарата отзад във фургона на пикапа и продължихме обиколката.
От там отидохме на язовира - място хем известно, хем и много стратегическо. Там до неотдавна се извършваха множеството масови събори на българското емигрантско сдружение. Понастоящем обаче хижата и столовата, в които отсядахме вече не съществуват - бяха ги отчуждили, прехвърляйки собствеността и отговорността на други спортни инстанции и локални, нестопански организации. Впоследствие се оказало, че това не било много рентабилна и удачна политическа маневра и ги възстановили обратно към кметството и управата на местното настоятелство. Има вероятност даже Крум да поеме стопанисването на тези сгради, да стане нещо като хижар, но още нищо не се знае. Това са само догадки и мераци, ама не са подплатени с кой знае колко сигурност...
От язовира продължихме към Пирамидата. Там Игор и Дарина много се изненадаха като я видяха и видимо бяха много щастливи. Аз, веднага щом свърнахме по пътчето, което водеше натам разбрах, че това ще е следващия туристически обект - обаче нищо не им казах, за да има елемент на изненада. И разбира се изненадата беше пълна, като видяха тази огромна купчина от камъни, струпана там под най-правилната си геометрична форма от някой ексцентрик или навярно луд... Независимо от всичко, това е една от атракциите на градчето и както Габрово е известно със своя Паметник в реката, с Парахода си в гората и Космоса си на земята, така и тукашното Stanthorpe е известно със собствена Хеопсова пирамида - пълно копие на Египетския оригинал (само малко понамалено, де...). Направихме малко снимки, за кратко се и поразходихме в околовръст. Дечурлигата не пропуснаха възможността, докато ги видим и да стигнат почти до върха на пирамидата (а катеренето по камъните е забранено по съображения на безопасност...), ама кой ти чува - дери си ти гърлото отдолу колкото щеш, онез двамината продължават нагоре без да се и обръщат назад даже (но пък като слязоха и изядоха по един индивидуален и възпитателен плесник от съответния подопечен родител)...
Кратката ни обиколка завърши с посещението на двете най-известни и колоритни винарски изби - онази на Анжело, където с вас ходихме на тур из лозята и инсталациите за производство на вино, а другата беше на един баир, в алпийски стил, тъй като собствениците й са австрийци. Последната все още се продава, но баш сега не ми се дават два милиона, за да правя вино до края на дните си. А пък и какво ще е това вино, след като ще ви няма вас и чичо Божко като главен технолог на процеса!... Доколкото даже разбрах, цената на имота паднала дори под милион и пак никой не иска да си купува “на баир – лозе”...
След като екскурзионната ни програма беше изпълнена 100%, поехме обратния път към Крумчови. Чакаше ни нова вечер, пълна с изненади, хапване, сръбване и приятни мигове с приятелите... Обаче за това ще стане дума утре по същото време, защото аз и без друго вече доста пресрочих обедната си почивка. Довечера ще имаме гости - Нолин, Уоли и роднините им от Нова Зеландия. Както вече споменах, синът им е тук с жена си и двете деца, та сме ги канили на вечеря...
24.07.2008 – В продължение на няколко дни не съм писал по различни обективни и субективни причини. Но нека сега първо да се върна на мястото, до където бях стигнал с описанието си онзи ден, а пък после вече ще ви запозная с текущия информационен поток. Значи - след завършването на разходката из района се прибрахме пак у Крум и Валя. Беше ранен следобед още и докато жените подготвяха вечеринката, ние се позанимахме с компютрите. Игор е голямо светило в тая област и ни показа доста неща от занаята. Записах някои програми от него, филми и т.н. Много разговаряхме по тези въпроси, много нещо научихме – въобще, прекарахме си много добре. Вечерта пак седнахме на софрата - Даниела прави баница, имаше и доста манджи за дояждане от предишната вечер. И пак салати, аперитиви, ама нея вечер малко по-кротичко я карахме, че нали бяхме изморени от предишната нощ. Даже по едно време се разпределихме според телевизорите и гледахме разни филми - можете ли да си го представите?! На другата сутрин ние с Игор станахме рано и си направихме една прекрасна пешеходна разходка до центъра на града и обратно. Докато се приберем и останалите бяха вече станали от сън. Хайде, на нова сметка приказки, закуски и т.н. за изпроводяк. Игорови си тръгнаха малко по-рано от нас, а ние чак следобеда поехме обратно по трасето към нас, след като напазарувахме някои неща за вкъщи. Прибрахме се по здрач - последваха къпане, свирене, кратки вечери, малко телевизия и хайде по стаите.
На другия ден – понеделник, вие вече сте били на път, защото аз изпратих едно бързо съобщение на татко, с кратко описание на почивните ни дни. До това време бях разбрал, че заминавате на Кръстова гора и по разни други места - съобщението пристигна, докато бяхме още у Крум. Обаче обстановката там не ми позволи да отговарям веднага и си казах, че като се върнете, тогава ще се чуем по телефона. Това най-вероятно ще стане още довечера.
Аз отидох малко по-рано на работа, за да прибавя някой и друг допълнителен час към заплата си, защото въпросният понеделник се падаше почивен за Даниела. Когато смените й са такива, обикновено тя води Ванеса на училище сравнително късно. После е готвила и приготовлявала манджите из дома за гостите ни вечерта. Аз тъкмо се прибрах от работа и те дойдоха. Отначало почнахме без Уоли, защото той беше на работа до 20:00. После дойде и той - Ванеса направи един много хубав концерт. Изсвири всичките си три песни, които все още се намират в процес на научаване, но тя ги знае вече много добре. Всички останаха доволни и възхитени от свирнята, децата продължиха своите игри, а пък ние - моабета. Не знам и кое време беше станало - гостите си тръгнаха късно, Даниела ошета след тях и си легнахме.
На другия ден обаче хич не ми се помръдваше да ставам за работа и аз тутакси реших, че няма да се разкарвам чак до Бризбън заради една шибана надница. Ванеса също поспа до малко по-късно и я заведох направо на училището в 08:45. Аз се върнах в притихналата от самота колиба и си легнах пак. Гледах телевизия, занимавах се с компютъра – въобще, прекрасно си утрепах деня. Едва чак вечерта се залових да правя по-сериозни неща - окончателно приключих с миналата финансова година, направих рекапитулацията и вече сме готови да вървим при нашия счетоводител. Почнах да събирам и един филм – кадрите са все от свирните на Ванеса; просто други моменти не сме снимали. Наталия (голямата дъщеря на Ваня и Бранко) на 05 Август заминава за България при баба си и дядо си в Казанлък. Разбрахме се да подготвя едно малко пликче, състоящо се от настоящето писмо и няколко диска, което тя да отнесе със себе си, а пък вие да отидете до Казанлък и да си го вземете от тях. Виждам по датите, че малко съм пресрочил времето и отдавна не сте получавали никакъв хабер от нас - но все така става, че не мога да сколасам и да пратя нещо. А като разбрах за пътуването на Наталия, та хептен се отпуснах – сега гледам да натрупам повече материал в писмото, че да има какво да четете вместо да гледате простотиите на българската телевизия и да търпите политическата помия, с която ви заливат ежедневно от екрана. Записал съм един музикален диск на знаменития цигулар Андре Рийо, обаче видео към него няма да има, освен този диск на Ванеса. Той е сборен, с изпълненията й от месеци назад до последните, които записах онзи ден. Така че този път няма да получите чак толкова голяма изненада. Е, за сметка на това пък, от сега нататък ще очаквате екскурзията ни до Нова Зеландия, запланувана в началото на Декември - от там ще излезе един много хубав филм, надявам се; премиерата на който ще гледате обаче чак догодина, но това хич не бива да ви притеснява...
Иначе всички ние сме добре - работим, учим, събираме се с другите приятели по разни тържествени поводи и така по-неусетно ни минават дните. Ще продължавам да пиша до последния възможен момент, когато ще трябва да занеса пакетчето на Наталия. Утре е петък – вкратце ще обобщя злободневките, с което приключвам седмичния си обзор.
25.07.2008 - И както обещах на всички вчера: ето, днес е петък и в момента правя своите заключителни анализи на изтеклата седмица. Снощи трябваше да прибера отремонтираното пиано на Ванеса, но се разбрахме с майстора да отида днес, защото вчера много силно валеше и всичко щеше да се намокри недопустимо. След като свирихме, аз седнах на компютъра да напиша една обява за продажбата му, защото то повече не ни е нужно и само заема място в механата. Но преди това, още докато Ванеса не си беше легнала, се обадихме по телефона, за да се чуем. Не знам по какви необясними причини връзката ни е била толкова лоша, с такива продължителни прекъсвания и ехото, което от време на време се получава в такива случаи - Даниела веднага обвини вашия телефон, дето го взехме от боклука при контейнера. А пък той ще се окаже май доста чуден - дано само да работи добре. Независимо от всички смущения по трасето, аз ви чувах отлично и успях да разбера въпросите, които ви вълнуват напоследък. Разбрах за видео проблема на татко, но не мога да дам определена диагноза – така, от разстояние. Амчи те докторите грешат, че си им се изпъчил гол пред очите, какво остава за мен, при тези оскъдни базови данни. Но пък щом има запис на касетката и той се вижда във визьора на камерата, значи че от там ще излезе и на диск. Съмнявам се, че татко не е пренавил самата касетка преди да я гледа. Останало е съвсем малко на края от вашия филм, след което продължава с материал от предишни стари записи. Нямам друго смислено обяснение, освен ако в случая не се касае за някакви извънземни или марсианци, които да имат пръст в цялата работа. Доста си поблъсках главата и нищо не можах да измисля по този проблем - довечера ще се обадя пак да разбера дали има някакво развитие на “заболяването”. Като разбрах и за ремъците на касетофона, веднага се заех първо да търся оригинални. Намерих ги по описанието и по номенклатурния си номер, обаче в текста никъде на ставаше дума за физическите им размери, та да търся подобни.
Така, след като се порових из каталозите, се натъкнах на един магазин, който е нещо като нашенския “Млад Техник” (подобен на “Dick Smith” или “TANDY”). Този обаче се казва “Jaycar Electronics” и се занимават изключително с всякаква електронна апаратура – доставка на елементи, високоговорители, тонколони, печатни платки, електронни набори и т.н. В техния каталог намерих два комплекта ремъци, по около 25 парчета в пликче, с най-различни размери (диаметър и сечение). Тези данни ги изпратих на татко, като се надявам че поне един от всичките ще се намери да му уйдиса на апаратурата. В комплекта има и плоски ремъци, които са за главната механика. Казват, че са подходящи за видео-техника и магнетофони (касетофони в случая, защото магнетофоните вече са само в музеите и един единствен, дето още го имам в механата...). Тези дни ще отида да купя един-два комплекта от тези ремъци – дано барем един от всичките да му се намери цяра.
Преди това говорихме с Крумчо през компютрите. Чакам Албенчето да се завърне от морето, че и с нея да установим контакт. Тя онзи ден ми писа, че ми е получила съобщението, но заминавала на почивка. Като си дойде ще се видим тогаз. След като мирясах най-накрая и доволен от успешните резултати си легнах - беше станало вече 01:00, но не ми се спеше, защото през деня бях пил едно кафе.
Сутринта станах за работа с огромна неохота, но просто нямаше как да не отида пак... Навън дъждът продължаваше да вали тихо и напоително, но вече по-слабо и дори в момента слънцето се мъчи да напече. Те така го даваха времето по прогнозите - за събота и неделя да се оправи, за да можем да си погледнем занемарените дворове, да поринем тора от оборите и да окосим ливадите. Аз лично, след урока утре се заравям в пясъка и почвам да редя плочките. Вечерта у нас ще дойдат Миленчови и Краси (счетоводителя). Отдавна не сме се виждали с тях, та да си направим една малка вечеринка с хората.
Подготвям един диск с изпълненията на Ванеса, но не съм включил произведението “O, Sole Mio”, което тя вече свири много хубаво. Опасявам се, че до изпита ще почне да го забравя, за това довечера ще взема да запиша и него, за да не стане така, че да го изтървем (както беше случая с “Две Китари”). Това е единственото й изпълнение, което не съм записал - просто го изтървахме, а и на нея вече й беше омръзнало да го свири.
Другата събота сме канени у Ваня и Бранко на гости с преспиване. Поводът е да занесем пакетчето на Наталия, което ще изиграе и ролята на малко подаръче за татковия рожден ден (макар и с известно закъснение, за което молим да ни извините...). Вътре ще има и малък “подкрепителен фонд” към екскурзиите, походите или каквото е там - за общо предназначение и по ваше усмотрение.
Като че ли се изчерпаха темите за сега. Обикновено понеделниците са по-богати откъм описания, предвид почивните дни, които ги предшестват. Тогава все нещо се случва в повече, отколкото през скучните и сиви делнични дни, които буквално не мога да понасям – тази омразна работа ще ми съдере нервите; ако бях по-смел щях да я напусна, само че не смея – намеря ли обаче друга и тутакси им показвам високо вдигнатият си и изпънат напред среден пръст, без значение на коя ръка...
28.07.2008 – Освен с днешния ден, тази дата я свързвам и с още нещо – съвсем не маловажно, според мен. Именно днес трябва да си изръся кесията за изплащането на най-шибаните такси и данъци от последното тримесечие на миналата финансова година. Кой какво прави - ние само такси плащаме, по думите на Даниела. Ама като ти дойде до главата, онези от данъчното не питат - те си искат тяхното. Независимо от това, всичко друго е горе-долу добре. Казвам “горе-долу”, за да не прозвучи пък и като хвалба - иначе всичкото си е наред. В петък вечерта изгледах един-два филма, но преди това ходих до майстора да взема на Ванеса старото пиано. Прибрах се вече по тъмно - Даниела ми помогна да го стоварим от ремаркето и то пак зае мястото си в механата. Обявил съм го за продан - дано се излъже някой, че да го купи. През това време Ванеса е свирила сама, аз само набързо прослушах какво е научила и това беше всичко.
На другата сутрин (събота) станахме към 08:00 и по традиция свирихме преди урока. Учителката дойде в 09:30 - изясниха се някои неща, които не бяха много ясни на Ванеса; моите музикални познания са малко ограничени, че да й ги обясня правилно. След урока аз се залових с плочника, Даниела взе да шета за гостите вечерта, а Ванеса излезе да си кара колелото. Прави 10 обиколки на тротоара - за почивка идва и ми носи 20 плочки, да са ми наръки. После пак 10 обиколки - нова порция плочки. Капна от умора, горката, ама и аз не я оставям на мира. Следобеда беше толкова мръсна, потна и изтощена вече, че майка й я вкара направо в банята да я изпарва и щави с гореща вода.
В 17:00, както беше според обявата и поканата - ето ги Миленчови пристигат. Аз таман полагах последната си плоча от запланувания ред за свършване. Докато се повидят, да разгледат имението - аз се изкъпах и седнахме на софрата. По-късно дойдоха Краси и Светла и моабетът съвсем доби размерите на малка сватба. Ванеса изнесе един чудесен концерт на всички гости, който аз съумях да запиша с камерата. После веселбите и сладките ни приказки продължиха. Миленчови си тръгнаха изненадващо по-рано заради малкия душманин, дето не рачи да заспи на леглото в нашата стая, както му е редно на едно дете. С Краси останахме до късно, ама и те си тръгнаха - заради Светла пък, че и на нея й се доспа по никое време. Не знам дори и колко е бил часът, когато и ние най-после с Даниела се наканихме да си лягаме. Тя нахвърля паниците в миялната машина и езерото покрай нас утихна; съседите в околовръст също можеха да се отпуснат и да заспиват вече...
На другия ден не сме бързали да ставаме - малкото също поспа доста, че и баят вилнеене падна предишната вечер с другите дечица. Красеви доведоха и Вероника с тях, че Мартин и Даринка били нещо заети. Та у нас беше една малка лудница - едното играе гимнастика и само се върти и премята на колело като пумпал; другото таман му се събудили женските чувства и само се кипри пред огледалото с най-различни тоалети и в рекламни пози от кама-сутрата; наш’то диване свири на органа и парадира, че свири Бах в оригинал; онзи малкия разбойник на Краси беше индиански вожд, Летящия Холандец и Хари Потър едновременно. Въобще не облазявам новите ни съседи - ако решат един ден да продават, ще се натиснем пак да им купуваме къщата; зер, ще иде много евтино само и само да се отърват от нас. Те са много тихи хора, ама ми се струва и че не се дразнят особено от нашата циганска шумотевица - дано пък не греша нещо...
Вчерашният ни ден премина в предрямвания пред телевизора, пред компютъра, почти в безделие и пълна повсеместна почивка. Ванеса свири разбира се следобеда, аз направих един диск, като включих и последното й изпълнение от предната вечер. На края изгледахме още един филм от поредицата, която Игор ни беше дал и така приключиха тези почивни дни.
Сега съм в очакване на следващите - ще гледам да дръпна малко с плочника, че и там е една врътня, думи нямам. Отново само съботният ми ден ще бъде по-активен, защото вечерта пък сме канени у Ваня и Бранко. Дано успея да наредя повечко плочи - нямам представа колко съм наредил до сега; Ванеса до едно време ги броеше, ама на края и тя им загуби края. Струва ми се обаче, че купчината не е мръднала - знам ли и аз... Рано сутринта ще трябва да докарам още едно ремарке с пясък, защото няма да ми стигне. Тъкмо това ще бъде в антракта преди урока. Гледам да присъствам на тези уроци, защото и аз научавам по нещо - да мога малко поне да помогна на Ванеса като се запъне на някъде. Не мога да проумея от къде ги знам всичките тези неща, след като не си спомням да съм учил някаква музикална теория като малък. Но може би знанията ми са останали още от моите учебни часове по пеене при другаря Мандалиев, от духовата музика в Техникума с другаря Пулев, преди това пък от фанфарната в основното училище; малко от акордеона и китарата, после с йоники разни съм се занимавал; че то Естрадно-Сатирични състави ли не бяха навремето, сватбарски и ресторантски изпълнения и какви ли още не пиянско-чалгаджийски изяви! Е, сега малко поне мога да съм от полза на Ванеса за някои елементарни понятия от безкрайния музикален свят.
Гледам вече да приключвам писмото, че в събота да го носим на Наталия. Тя другата седмица тръгва за България. Ако е живот и здраве, скоро ще четете редовете ми и ще се радвате да чуете свирнята на Ванеса. Аз мисля, че повечето от нейните изпълнения в началото на диска ще са ви познати - тук просто съм ги събрал заедно и друга тема, освен музикалната не е засягана, с изключение на един кратък епизод от хоровите й спектакли. Утре ще продължа, че нещо ми секна мисълта – разчувствах се нещо; дейба и спомените, които непрекъснато се надигат в мен като каша из врящо гърне...
29.07.2008 - Тези дни се занимавам много ентусиазирано и също толкова безуспешно с междупланетните комуникационни системи на 21 Век. Инсталирам разни програми на компютъра, с помощта на които да установя по-евтина и по-редовна връзка с всички вас. Едната, която също е много популярна и в България дори (Скайп й викат/Skype), вече почти я усвоих. Всъщност в нея няма никаква философия - заставаш пред екрана на компютъра, в който има вградена видеокамера, набираш някой, който в това време също дреме и си чопли носа пред монитора (в случая най-често това е наш Крумчо...), след което започват едни безкрайни и безплатни разговори, при това с образ – голям кеф и прекрасен начин за умъртвяване на оскъдното свободно време. Обаче освен тази, съществува и друга една програма, която пък е предназначена само за телефонни връзки - без видео и образ. Номерът отново се набира през компютъра, но връзката насреща се осъществява само с телефонни абонати - не непременно вързани към Интернетната мрежа, каквото е условието за ползването на Skype-ът. Именно такъв е и вашия случай и то само, защото скъпият ми татко не рачи да вземем един евтин лаптоп от тук, който да ползваме единствено за тези наши връзки. Сега аз трябва да се чудя какви машинации да правя, че да се свързваме с наличната допотопна екипировка. Даже снощи успях да направя и първото си пробно обаждане, което е безплатно и трае само една минута. След тази минута се купува кредит от $20, с който можем да говорим доста дълго време - до изразходването му. Този път, като по някакво извънземно чудо и за всеобщо наше щастие, България е една от страните в списъка на програмата, за която няма ограничения относно лимит по време или брой на разговорите между абонатите. Само едно нещо ме притеснява - лошата връзка, както разбрах снощи, че имало ехо, изкривявания и други смущения по трасето. Като се обадих обаче после през домашния телефон, оказа се, че качеството е същото - в смисъла на лошо. Значи можем да отдадем това явление на някаква временна аномалия в сателитите и да се надяваме на по-добрите резултати и връзки в близко бъдеще. Та, това са ми терзанията и заниманията напоследък - освен всички останали разбира се, които просто си вървят редом с мен като неотлъчна моя сянка, без дори да ги споменавам като толкова важни...
Онази вечер направих съдържанието на видеодиска, довечера ще го прехвърля и ще го запиша. Тези дни ще взема и ремъците на татко; в петък ще разпечатам това писмо (дано нямам много технически грешки, предизвикани от неправилно съчетание между латинската и българската азбуки, защото пък изобщо нямам време да го чета наново за проверка). Аз обикновено следя какво пиша - после уж проверявам текста и коригирам, ако е необходимо (а то във всички случаи е…); чак тогава пускам официалното “издание”. Но много често става така, че съвсем неволно изтървам по някоя буква или пък препинателен знак – в тази връзка своевременно уверявам читателите си, че тези случайни пропуски хич не са от липса на основното ми образование или някакъв признак за по-висока степен на лична неграмотност; напротив: бързам, бре! – за това греша...
Днес съм особено щастлив – пак нямам никаква служебна работа и се снишавам на стола като лалугер. Чакам уж да ми дадат новата задача, ама пък не ги и подканям много-много – зор аз нямам, те имат. Седя си кротко на бюрцето, чета си мои нещица от Интернета, проверявам това-онова по света, а в 15-минутната си обедна почивка пиша по час и половина разни лични драми и житейска проза. Така приятно ми минава времето, дорде не ме засилят пак на някъде - с някое ново партийно поръчение.
Тези дни е доста студено - вечер даже се налага да пускаме калорифера (климатика, де...). Надолу от нас вали сняг и до тук достига само ледения дъх на зимата. Бяха казали даже, че ще вали дъжд - обаче го обърна на сух студ. Но от петък времето го дават пак да се затопли и температурите да достигнат дори до заветните 24°C, каквито преобладават единствено по Райските земи и градини...
30.08.2008 – А ето и най-пресните новини от последните 24 часа. Вчера, след като през работно време си свърших абсолютно цялата лична работа, като се почне с разпечатване нотите на Ванеса, през търсенето на ремъци за татко и попрочитване на това-онова из българските страници на Интернет, някъде по средата на следобедния, толкова изморителен и изтощителен ден, аз най-акуратно попълних и работната си карта (в която пък отразяваме с какво точно сме се занимавали по време на служебния ни престой във фирмата...). А това последното е единствената сигурна гаранция за получаване на паричното възнаграждение (обезщетение…) срещу положения от нас труд - в името на капитализма и за развитието на строя. И след като се убедих, че посредством бездействието си през деня аз забих своята отровна стрела право в сърцето на агонизиращия световен империализъм, точно в 15:00 си тръгнах от работа - предоволен от това, че нищо не правих през целия ден и сияещ като току що подредена булка в първата си брачна нощ. Наоколо има едни хубави “корекоми”, които отдавна ми се искаше да преслушам и посетя с търговско-опознавателна цел.
Последните се намират в съседство с магазина, от където трябваше да купя на татко заветните ремъци. Поразходих се доста и се разтъпках добре - не знам обаче какво бях ял на обяд, но като ме удари в корема едно разтърсващо вътрешно “напрежение”, направо щях да се пръсна по шевовете си. Разхлабвах колани, разкопчавах дюкяни - нищо не помага; ще се разтека. А пък тъкмо бях влязъл в една касапница, та да им прегледам асортимента. И като погледнах как мръвки и карантии висят по ченгелите отвред, та още повече ми се засили тягата откъм ауспуха - още малко и да се поакам насред циментения под, за смях на всичките касапи и продавачки по касите. Ама аз съм си така - дойде ли ми цикъла, или си изхождам понуждата в определеното за целта място, или пък направо си се насирам в кюлотите. Добре че в едно тясно и сумрачно коридорче случайно видях да мигат лампите на надписа “Toilets”, та вече със свити крака, ръце, стомах и със сетни сили затепах на къси прибежки по посока на уханието. В момента, в който още си изувах потурите, още във въздуха дето се вика получих и съответното облекчение – почти мигновено, след която очистителна процедура отново започнах да мисля трезво с главата си...
Като се освободих от излишния товар, отново се върнах да доогледам месарницата - нищо обаче не си харесах; всичката им стока беше скъпа - нашият човек по-евтино продава и ние редовно ходим при него. В съседство до касапите огледах и някои зеленчукови магазини, просто за информация. Не купуваме вече нищо, защото хладилниците ни пращят от стока, замразени меса, колбаси и т.н., купувани още за вашето пристигане. Онзи ден с гостите изядохме едно свинско бутче, дето е трябвало да се изхвърли още лани през Септември. Обаче му нямаше нищо, както е било дълбоко замразено толкова време и всички си облизаха пръстите - етикетите естествено, не сме им ги размахвали...
После се отбих в един от моите магазини за вещи втора, трета и не знам си коя вече поредна употреба. По принцип аз нищо не търся, ама като видя нещо лъскаво и веднага се сещам, че винаги много ми е трябвало. Не ми се спря окото на нищо, освен на една книжка за Ванеса – “Робинзон Крузо”. С много хубави илюстрации, по детски написана - тъкмо за нея; купих й я. Видях и един пасатор, подобен на нашия, който се повреди. Един ден Даниела донесе някакъв чисто нов от магазина – бил френски, с разглобяема глава отпред. Добре ама още на втората майонеза щипките му отпред се разхлабиха и за да се работи с него, трябваше да се държи с две ръце, че пък да не му пада ножът – ай сиктир от френската ти любов; пардон – стока имах предвид. И както беше хлабаво вече, това му износи оста още повече и много скоро целокупно отиде в боклука – барабар с шибания си френски етикет. Онзи ден Даниела пак ми довлече едно такова подобие - отново разглобяемо, но уж с по-стегнати щипки. Много й се карах, горката, и й казах, че от сега нататък тя поема разбиването на каквото и да било – само с нейния проклет пасатор. Е, с него направи една майонеза преди няколко дни и всичко беше добре - ама до кога? А този, който видях в дюкяна не го исках твърде, но пък за $5 можех да му дам повторен шанс в новия си живот. Добре де ама аз нямах достатъчно дребни (а пък едри – изобщо; за пари става въпрос...), та благодарение на моята пословична беднотия не се стигна до следващи пазарлъци и евентуални покупки.
Насреща имаше и друг един такъв “Кореком”, където също се отбих. Въобще, направих си една чудна екскурзия, в работно време, но за съжаление неплатено (е-ее, че те пък оставаше и това да ми платят; не стига, дето им надписах сметката като долнопробен кръчмар в третокласно заведение). Там именно видях въпросния миксер (пасатор), ама друг модел - неразглобяем, масивен и солиден, направен да издържи и Третата световна война, ако се наложи! Абсолютно същия модел и марка като вашия, само че поставката липсваше. На мен и без друго не ми трябва такава, защото ние тези кухненски съоръжения ги държим натъпкани в чекмеджетата. За тоя обаче искаха $10 - платих с кредитната карта и го взех с мисълта всеки от нас да си има негов уред и да си го коландри, както му приляга на кефа.
После от “Млад Техник” взех и ремъците на татко, с които той вече може да отвори сервиз за звукозаписна и възпроизвеждаща техника. На всяко пакетче са написани ВЪТРЕШНИЯ диаметър на ремъчето по съответния размер на сечението му (в този случай всички са с квадратно сечение). Във второто пликче има и плоски ремъци за видеокасетофони, с подобни обозначения на физическите си размери.
Доволен и предоволен от направените покупки си тръгнах за вкъщи – по път налях бензин в колата и се прибрах. Веднага се заех да изпробвам “новото” съоръжение - измих го щателно и разбих една експресна майонеза; не се учудвам - работи като швейцарски часовник. Нека Даниела да си слугува на нейното - с това сега ще работя само аз, без да го вардя да не му се разхлаби отпред ножа или пък че загряло малко...
У нас последваха традиционните свирения и репетиции с Ванеса. Междувременно бях сложил на компютъра да се запише диска с нейните изпълнения. Дори вечерта късно почнахме да го гледаме, но той е с продължителност от два часа и стана време за лягане. На него много добре си личи началните й лесни песнички, плахия начин, по който ги свири и придобитата рутина напоследък. На диска е записано и нейното последно изпълнение, което е съвсем прясно от онази вечер.
Като ми свършиха репетиции, дискове и всякакви други семейни ангажименти, почнах на нова сметка да се занимавам с програмата на компютъра за телефонните разговори. Едва днес разбрах от Янко, че е трябвало да използвам самия домашен телефон за провеждането им, а не както аз си мислех - директно от компютъра; ето защо значи не сте ме чували, а пък аз виках в къщи като батланин, та чак кметицата в съседното село ме чу как си дера и извисявам гласа. За разлика от това обаче, ние ви чувахме отлично - все едно, че бяхте на масата до нас. Още довечера ще изпробвам новия начин - дано с него да имаме по-добра връзка. Това е изключително евтин начин да се чуваме – хем по-често, че и за по-дълго време. За сумата от $10 ми дават 90 дни безплатни разговори, навсякъде по света и у нас разбира се - при условие, че не надхвърлям продължителност на разговорите от общо 300 минути за една седмица. Всяко включване в мрежата струва само 5 цента. Когато изтекат тези 90 дни, почвам да харча от десетте долара кредит, които имам и плащам по 2-3 цента на минута до България специално. Това е буквално нищо, като се има предвид къде сме чак на края на света - че къде пък сте и вие, на още по-далечния му край! Нека за сега да не избързваме с предположенията - реалността ще си покаже най-добре, защото опитите продължават. Като казах за опитите, та се сетих за един много стар виц. Навремето той беше много популярен, защото педерастията не беше чак толкова разпространена измежду човешката раса и педерастките наклонности на някои отделни индивиди изобщо не се толерираха от обществото, а дори напротив – осъждаха се, лекуваха се и въобще не се възприемаха като нещо нормално, както се опитват да ни го навират баш в сурата днес. Та, попитали радио Ереван, дали един мъж може да забременее. От там отговорили, че това е невъзможно, независимо че опитите в тази насока продължават. Ей такива работи – педерунгелски и ангелогласни…
От снощната ни връзка разбрах за микрофона, който му трябва на татко. Довечера ще разбера повече подробности по този случай и ще купувам, каквото има по магазините и каквото ми видят очите...
31.07.2008 - Е, това вече наистина е краят на дългите ми писания, милички на мама! Днес ще положа заключителните и обобщителни слова - утре ще се занимавам с разпечатването, подреждане, редактиране и т.н. Пак стана възголемичко писъмцето, ама таман ще има да го четете по-дълго пък. Ще гледам занапред да не протакам чак толкова много изпращането на писма и други вести от тази част на света, ама нали знаете как е тук - надпревара с време, надпревара с работа, надпревара с кого ли не и за какво ли не, а все ние най-отзади на опашката...
Снощи отново пробвах компютърната програма за телефонни разговори. Този път всичко беше успешно, че я препоръчах на Уоли и Нолин даже. Ходих вчера след работа да им занеса шевната машина, която ние преди доста време бяхме временно заели от Роз и Рон, та да си им я върнат. Сега вече разбрах за какво му са на татко микрофоните; разбрах, че записът от родните балкани е успешен и въобще за 20 минути си казахме сума неща, а пък масрафът излезе едва 80-90 цента! Как да не се радва човек и да не възхвалява световната комуникация!
И като си спомня на това място как ни свързваха навремето телефонистките с носов гъгнещ глас, та ми идва да се смея със сълзи. Първо подаваш писмена покана до абоната, чиято бланка пишеш на крак и я тикаш през дупката на гишето в ръцете на въпросната телефонистка. После чакаш от известно време до няколко часа да те свържат – влизаш в кабината, на която й потъва пода и тутакси й светват лампите. Па викаш, викаш да те чуят отсреща, само че вместо това те чуват идеално всички от опашката или в съседните кабини, но не и точно абоната отсреща на жицата. Да се обадиш за нещо от с. Лозенец до София беше свързано със загубата на почти целия плажен ден – за по-бързо хората ходеха чак до града: Китен, Приморско или пък в Мичурин, като последна най-отчаяна опция (независимо, че сега му викат Царево). И всичкото това как да е – звъниш на някой от края на света: ти влизаш в кабината, подът й хлътва, лампите й светват – човекът оттатък си вдига слушалката в хола, а каката се провиква: “Алоу, кулешкей – говорете с Каспичааан! Ама не ми затварайте, деее!” и все в тоя ред на мисли, но разговорът така или иначе се провежда по смисъла на “Ало, мурук – прати кинти: син ти! Не ми пука: мурука…” Обаче действието има и своето продължение в случаите, когато съответният човечец е бил достатъчно политически неблагонадежден, безпартиен, бивш кулак, враг на народа или пък да не дава Господ се води за “пострадал от мероприятията на народната власт”, а и още по-лошото – има близки невъзвращенци, живущи в капиталистически страни. Тогава вече и вследствие на гореизложените особени белези в своя характер, недоброкачественият мат’рял като вече някакъв бивш човек, просто няма (право на…) личен телефонен пост в дома си. За да се свържеш пък с такъв политически неудачник се пускаше нова заявка-покана за телефонен разговор, за определена дата и за точен час, в който и двамата се потътряте към пощенския клон, за да си чуете гласовете. Ебах аз тоз социалистически сюрреализъм и неговият последователен комунистически идиотизъм! - да ме прощават дамите с по-нежни уши…
Казах ви аз, че спомените понякога са лоша поличба – както и да е, простете ми за отклонението; беше напълно осъзнато и съвсем нарочно обаче. Та, да си продължа с изповедта - преди телефонния ни сеанс свирихме с Ванеса, после те с майка си отидоха да се къпят, а аз се заех с моите нескончаеми компютърни дела. Намерихме диска със записа на група “Бо-Бо-Бо” - това всъщност е последният им концерт, който мисля че вие ни донесохте. Действително на нас ни се губи един, който беше от първите им представления и по моите бегли спомени съвсем не беше лош - но като че ли този последният е по-добър. В записа има повече персонажи, модерен балет, други изпълнители и т.н. - като че ли концертът е по-дълъг от другия и аз именно него ще запиша на татко. Е, ще го запиша, ако мога - защото със сляпото следване на прогреса се допускат такива глупави грешки, че човек да го е яд защо не си е останал още в пещерната епоха, вместо да лети из 21 Век като някой малоумник-лунатик. Турих нови записващи програми на компютрите – че не се задоволих само с единия, ами ги инсталирах и на трите наведнъж. Изтрих старите програми, накупих и нови записващи устройства - две за моя компютър, а старите отидоха в компютъра на Ванеса. Въобще се оборудвах за провеждането на Междузвездните войни, като си мислех и че ще ги спечеля. Да, ама не - сега новата програма не иска да разпознава дисковете обозначени с “+”, а иска от онези дето са “-”. А аз имам още две дузини от онези, дето ги купихме с татко от битака. Аз му дадох моите, обозначени с “-”, а почнах да работя с другите. И всичко си беше успешно, до момента в който не реших, че това е остаряло и отживяло и не почнах да подменям. А тези новите устройства стават все по-капризни откъм дребни на пръв поглед и незначителни уж нещица, ама ей го на - не можах да свърша работа снощи; не ще и не ще. Сега трябва да върна старата програма на моя компютър и да пробвам с нея. Исках да изпратя на татко тези музикални дискове, дано успея. О-оо, чакай ве! Амчи аз онзи ден как направих на Ванеса диска и всичко си беше добре тогава? Хем пак със същата програма и устройства действах! Този въпрос чак сега ми дойде на ума да си го задавам сам, но пък не мога да му намеря отговора - като си отида довечера ще умувам наново. Ваня искаше да й запиша “Криворазбраната цивилизация”, Янко също. Ей го на сега, че не мога да помогна на хората – а толкова много искам.
Днес едно от развлеченията ми на работа беше да потърся въпросния микрофон на татко. Аз всъщност от вчера бях почнал издирванията и се спрях на някои неща, но снощният ни разговор съвсем ме насочи към каквото трябва. Даже аз като си умувах безмълвно тук, реших че ще е по-добре да се записва с два микрофона – мисля, че една от кутиите позволяваше стерео запис. Но даже и да не е така, могат да се свържат в паралел и единият микрофон да се защипе на левия ревер, другият - съответно на десния и така да се работи. За тази цел ще му взема два микрофона, също и съединителните им жакове. Абе, старият човек си знае работата - веднъж само да стане 17:00, че да тичам в магазина. Снощи намерих и един микрофон/слушалка от моя стар мобилен телефон - ще пратя и него. Дано само пакетчето не надхвърли много очакванията като грамаж и обем - ще видим в събота, като отидем у Ваня и Бранко. Малката имала много багаж, та това ограничава донякъде пратката. Иначе, нали знаете - пращам с куфарите направо, ама сега не може така...
Неничко се е върнал вече на работа – уж от вчера. Не съм го чувал няколко дни, та не знам със сигурност какво става с него. Все още е доста студено, валят снегове по планините - днес сутринта в Бризбън е било едва 3°C. При нас е два пъти “по-топло” - около 5°C-6°C, но през деня като напече слънцето и става за плаж вече! Плаж-плаж, ама само за онези, дето се къпят в леда и с ледената вода – моржовете и пияните руснаци, демек! Ние ще чакаме да стане барем 35°C на сянка, че тогава чак евентуално да се впускаме към по-летни изживявания.
Значи - казах вече всичко кое как и какво е било; споменах и за по-близките ни планове през почивните дни. Каквото съм пропуснал, ще го обяснявам в следващото си писмо, което ще започна още в понеделник, живот и здраве. Наталия тръгва на 05 Август, мисля че се пада вторник. До няколко дни като направите връзката, тичайте в Казанлък за пратката.
А сега ви целуваме всички поред и горещо ви прегръщаме - предайте най-сърдечните ни поздрави на цялото туземно население от Габрово, София и селата помежду им! Обичаме ви много и ни липсвате безкрайно: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени…
