04.09.2008 - Не съм доволен от себе си нещо напоследък. Като изчерпя всички теми и злободневки в понеделник и нищо друго не ми остава за споделяне през останалите дни от седмицата. Ей го, на - днес е вече четвъртък, обаче аз просто няма какво да добавя към разказа си и трябва да мълча като пукал.

В понеделник вечерта (при вас е било още обедно време - таман сте били седнали на софрата у леля Маринка...) ние изпратихме специално поздравление за рождения ѝ ден до телефона на Албенчето. Аз и нея търсих през компютъра, ама пък точно в този момент тя сигурно е помагала на майка си да шетат за тържеството и подир гостите, та едва ли ѝ е било до това да се разправя и с нас, на всичката си олелия и тропулак – напълно разбираемо. Ние също се почерпихме подобаващо за здравето на всички, бко че било пък и на връх понеделника: “Като сме безДелници, да не сме без празници, я...!” обичаше да казва тази крилата фраза Сашо на Ани, Бог да го прости. Австралийците са ми много смешни и странни, когато като ме видят пиян-залян на работа във вторник сутринта и казват: “Ама чакай, то вчера нали беше понеделник!” Амчи какво от туй, че пък не е събота примерно или неделя – грехът на човешкото същество пред Бог чрез злоупотребата му с алкохол е напълно еднакъв през всичките дни, които Всевишният е създал за наша радост и утеха. Само че местните не го разбират така и се наливат само в петък вечер след работа, като че ли няма да има утре; пият и в съботите, но по-рядко в неделите, защото били на работа на следващия ден – ахмаци. Че няма да вдяват игли и да шият гоблени, като са на работа – нъл’ тъй, ве!...

От съвсем скоро на работа се появи известна доза служебна заетост, та поне не скучая до края на деня. Иначе вечерите ми са заети със свирене, домашни, препитвания и други ежедневни задължения. От тази сутрин вече плющи един хубав дъжд, който синоптиците ни обещаваха в продължение на цяла седмица. За събота и неделя обаче се очертава пак да се завърне хубавото време - намислили сме да направим един малък излет с Янкови. Ще отидем до онзи големия морски фар, където и вас сме водили когато бяхте тук. На другия ден пък (пада се неделя) ще честваме тукашния Ден на таткото – по този повод Неничко ще дойде на гости през деня, че да похапнем дружно кебапчета и да посръбнем бира. Надявам се, времето ще позволи да седнем на двора под асмата (последната е още гола, че нали е зима тук – но скоро ще започне да се разлиства). Всъщност, аз май казах малка глупост – улисан в ежедневните си сделки съвсем забравих, че пролетта настъпи още на 01 Септември, когато отчетохме рождения ден на леля Маринка; моля за извинение, но независимо от това уточнение, лозите ни не са си пуснали филизите – чак след някоя и друга седмица ще започнат да се развиват наново за сезона. В същия ден Ванеса има някакъв концерт с училищния хор, ама май нямало да ходи на това мероприятие поради семейния празник и съпътстващата го трапеза...

Още не знам с какво ще се занимавам през свободното си от строителство време - имам да правя две картини: една за нас и една за Янкови, подобна на тази, която им подарихме за къщата. Оградката отпред трябва да довърша, обаче сега с този дъжд дъските ѝ са се намокрили и няма да поемат маслото. Плочникът също чака мен, да му дозапълня фугите с кварцов пясък и най-вероятно ще го мина две ръце с онзи лак, та поне плочите да си останат с естествените цветове - аз на блокчетата от оградата така или иначе срах с таз бяла боя, та сега може да ги мина и една четка, поне да са в тон с керемидите. Бялото иначе е чудно като цвят, само че е малко непрактично, защото много се цапа. Я си представете например, на едни чисто бели долни гащи посраното отзад и опиканото отпред колко много личи – докато ако кюлотите са в малко по-тъмните или шарени разцветки, човек може да си ги носи успешно не една или две седмици, ами дори цял месец без да ги сменя…

Онази вечер разхвърлях и малко изкуствен тор по поляната, който много отдавна ми беше дал съседа – още когато садих тревата. Сега, както се е напоила предполагам, че ще се заздрави и подобри ливадния си вид. На места я гледам, че даже почва да линее и жълтее – абе, цялата работа е там, че посевите искат много вода, а пък тя е кът – отделно дето е скъпа и така губим насажденията. Четири корена с домати съм бучнал в земята - дано този дъжд да ги освести малко, че и те излинели нещо ми се видят.

Ами, това е всичко май, милички мои - утре ще довърша с петъчния обзор за седмицата и ще споделя грандиозните си планове за почивните дни. А пък колко от тях ще се осъществят – това вече е само Божа работа и напълно извън моите възможности за контрол…

09.09.2008 - Хе-хе-хе, на “свят” ден възобновявам писателската си дейност, след като виртуалната ми връзка със света от няколко дни беше прекъсната по най-разнообразни причини. Като изписах обаче датата, па си викам на акъла: “Мамичката им аз, съветска дейба на руснаците и тяхната червена армия! – какви ли още бедствия и поразии щяха да докарат на света, ако не ги бяха спрели навремето американците току пред реката Елба! Хайде, че на нас ни разкатаха фамилиите и разплакаха нещастните ни майки – прошката им неминуемо ще дойде под форма на някакво възмездие. Обаче че почерниха половината от най-хубавата част на Европа и я обляха в кървави народни сълзи, породени от шибаната им комунистическа диктатура – е, за това вече и Господ няма да им подхвърли опрощението си. Но нищо, де – за това сега ние сме тук, а пък те там; нека да тънат и да се давят в собствената си мизерия, щом като толкоз много искат да управляват света – ненавиждам ги, поради които свои най-хуманни причини и подтикнат от чисто национално-патриотични чувства, в знак на протест аз престанах да им пия водката. Фактически, думата ми беше за уж светия (а за някои и все още…) ден девети от деветия месец на 1944 – вероятно най-злокобният ден в по-новата история на България, чиито последици сърбахме, сърбаме, че децата и внуците ни ще има да сърбат сума години занапред. А защо намесих руснаците ли? – ами защото ако не бяха пак те, с чиято помощ и външна намеса, местните комуняги и шепа шумкари нямаше да успеят да съборят законоустановената царска власт в страната и да наложат своята мракобесническа диктатура против собствения си народ. Всички вече знаем какво стана после: народни съдилища, национализация, ТКЗС-та, трудови лагери, смърт, страх и терор; диктатура на пролетариата, пленуми, конгреси и масов, тотален регрес във всяка една сфера на обществено-икономическия и политически живот на държавата. Та от там ми идва и омразата – понеже съм българин, ако не сте го забелязали до сега…

Миналата седмица не са се случвали кой знае какви събития от особено значение за нас. Ето защо от своя страна нямах какво толкова да кажа, че пък и да му обобщавам подробностите в петък, докато бях на работа. Вместо да ви залъгвам с поредното си кратичко и злободневно есе, реших, че в понеделник ще наваксам пропуснатото и ще го представя под формата на малко разказче (нещо като “Сюжет за малък разказ”, макар и не съвсем по темата).

В петъчната вечер с Даниела гледахме някои извадки от “Шоуто на Канала” - само че стана късно, та не можахме да довършим диска. Ванеса свири и легна - нарочно обаче не сме се обаждали по телефона, защото знаехме, че потегляте за вашата екскурзия. С Албенчето си побъбрихме около час – тя ни изпрати снимки от рождения ден на леля Маринка. От нея разбрахме подробности за ходенето ви, а наред с това получихме и съобщението на татко, писано току преди път или най-вероятно по време на пътуването. Така с вечерното ни импровизирано “тържество” приключихме седмицата.

Бяхме се разбрали с Янкови в събота да си направим един дневен излет - хем да поразведем техните тук-таме из района, хем пък и ние да се разходим на въздух, че от тези пясъци и цименти по двора, току виж съм хванал някоя миньорска силикоза или белодробно-въздушна недостатъчност. Почти през цялата седмица преваляваше дъждец и за работа по моите строителни обекти нямах нужната подготовка. С нас дойдоха Мариана и Бранко от Бризбън, та обогатихме компанията с повече членове. Ходихме по разни водопади – първо пътувахме до там с колите, после обиколихме горската дъбрава и пеша. На края се наядохме като прасета в свинеугоителен комплекс от времето на социализма и в късния следобед се разпръснахме по местоживеене - кой от където бе дошъл; това беше в най-кратце, а по-надолу ще намерите и подробностите…

Съботният урок на Ванеса започна в 08:30, за да приключи малко след 09:30. Веднага след това почнахме да се стягаме за нашия излет – резервни дрехи в случай на дъжд, удобни обувки, достатъчно сухоежбина и други подобни приготовления и туристически ритуали. Сякаш не отивахме на час и нещо път с кола, ами щяхме да катерим вр. Вихрен през “Кончето”.

Тръгнахме към Янкови, защото у тях ни беше сборния пункт. Точно пред тях завивам, ама не ходих чак до края на улицата им, където е обръщалото, че там да обърна. За по-бързо и по-направо рекох да се кача малко на единия тротоар, после да настъпя част от другия и маневрата готова. Добре де, ама изглежда в бързината не съм преценил точно къде свършва острия бордюр за уличната канализация и да мина по заоблената част, ами се забих баш в ръба му. Иначе си завих по правилата, де - спряхме пред Янкови и Даниела отиде навътре при другите жени, че да се наливат с кафета, преди да потеглим. Понеже аз кафе не пия току-тъй и без видима причина, през това време се въртях безцелно покрай колата и се любувах на сребристия ѝ самолетен цвят. Когато се заслушах по-задълбочено обаче в тишината на квартала, случайно чувам с музикалните си уши, че нещо фъсти откъм гумата – хем доста възторжено, но и ожесточено на моменти; музикален букет от “Леката кавалерия”, “Болеро”-то на Равел и Арам Хачатуряновия “Танц със саби” – а пък Forte-то на свистенето им преминава плавно във Fortissimo. Кога погледнах отдолу и си заврях главата под калника, какво да видят очите ми? - аз съм съдрал гумата в бордюра. Разфорсирах се и се разбеснях не само на шега, обаче никой не ми беше виновен; пцовам и попържам, попържам и пцовам, а екотът на гласчето ми стига чак до Райските двери небесни. Че от там насетне, вади крикове насред път, че сменяй резервни колелета - отпред, отзад и отвред. Повредената гума беше предна – резервното търкало обаче на тази кола е специално – малко по-голямо е по размер от мотоциклетното. Та вместо да го слагам отпред, реших да го монтирам отзад. Е , да де, ама за целта трябваше да прехвърля едно от задните здрави колелета на мястото на болното предно – изгубихме сума време от много акъл. Иначе гумките ми можеха да изкарат още някой и друг километър - защото те поначало си бяха възгладки като бузите на необръснато кьосе, но парчета плат или пък тел от оплетката им не се подаваше все още навън...

След като сложих резервното колело, измих си ръцете и най-после тръгнахме. Отидохме първо горе на фара в Byron Bay, където си направихме една хубава разходка, малко снимки и после слязохме в градчето. На Янко родителите са пътували насам с майката на една българка, която живеела там в този град. Двамата с мъжа си държат някаква закусвалня, та идеята ни беше да хапнем при тях, а и да се запознаем. Оказаха се много симпатични хора и така разширихме още повече кръгът си от познати и приятели. Разбрахме се, че ще отидем пак, когато разполагаме с достатъчно време за моабети и други преживявания.

На връщане се отбихме през едно друго място, където пихме по една бира и поехме обратния път към нас. Всичкото хубаво, обаче Валя и Янко имали годишнина от сватбата си баш тогава (цели 11 години...), та вечерта ни поканиха да споделим софрата им. Хайде, почнахме на нова сметка с аперитивите, скарите и салатите. Ние бяхме с моята кола, която Даниела не може да кара - аз сръбнах само малко бира, колкото да не обидя домакините, но за сметка на това пък другите си направиха едно много подобаващо за случая тържество. Късно през нощта се прибрахме и направо легнахме.

Следващият неделен ден беше също толкова приятен и слънчев, което предразполагаше моабетът за Деня на таткото успешно да се състоя отвън на двора (без опасност да ни намокри дъжда). Първо Ванеса ме поздрави за празника още в 07:00 - тя от мерак да ми даде подаръка, та сигурно сън не я беше хващал! Детето ми подари едно сувенирче за механата, а пък Даниела ми беше купила обувки. Станахме навреме и почнахме приготовленията за празничния обед. По някое време Краси и Светла дойдоха, после и Нени пристигна - седнахме под асмалъка и веселбата започна. Таман бяхме разлели първите чаши, ей го – обажда се и Миленчо. Искал да ме поздрави за празника, ама ние ги поканихме у нас – те са много са верни, защото до един час довтасаха. Заобиколени от близки и приятели изкарахме следобеда много хубаво и весело – на края прибрахме кочината подир гостите, ошетахме набързо и легнахме.

Аз още като се събудих на другата заран и веднага познах, че няма да съм в състояние да отида на работа. Отделно от замаяния си и нетрезв вид, трябваше и с колата да се разправям - щях да я водя на кундурджия да ѝ сменят галошите; бях си наумил да посетя и няколко от моите магазини, да се помотам безцелно из града и въобще да си изкарам деня по възможно най-добрия и безгрижен начин. Първо отидох при моя човек, където предният път ходихме и с вас – подхранвах надеждата, че той може да има някакви стари гуми за повторна употреба, с що-годе прилична дълбочина грайфери, обаче за момента в дюкяна му нямаше нищо подходящо в наличност. А пък аз от друга страна нямах нужното време, че да хукна и да обикалям цял ден по сервизите в търсене на евтин вариант - сложих един чифт чисто нови гуми и работата тутакси се оправи; само срещу $400 масраф.

После вече се отдадох изцяло на боклукчарници, “музеи” и търговски обекти – манията по пазаруването ме беше обхванала и завладяла до крайност. Понакупих някоя и друга полезна джунджурия, прибрах се доволен в къщи и следобеда се занимавах с моите ръкоделства - правя на Янкови още една картина; друга пък кроя за нас; все изкусни дейности и тънки художествени занаяти...

Вечерта свирихме с Ванеса, вечеряхме и легнахме. Преди да заспя аз гледах един филм и така добре отпочинал, днес вече отново съм на омразната си и опротивяла до краен предел работа. Не че правя нещо де, ама поне да съм тук и да ми тече надника – всичко друго е изгубило своето значение. Нито злато и скъпоценни камъни ме интересуват, ни фабрики и инсталации за добив на ценни метали ме правят щастлив – явно тая шибана служба ще я карам на принципа “Ден да мине - самун да замине”, който съм усвоил до съвършенство още в родната казарма...

12.09.2008 – Днес отново е петък и аз отново не писах особено много през останалите дни от седмицата. Все имаше какво да се прави, специално в частен и личен аспект - иначе служебните ми задължения изцяло отсъстваха и през тази безлична седемдневка. Търся едни учебници на Ванеса по теория на музиката - тя трябва да седне и да ги чете, за да може да се запознае по-подробно с термините, правилата и другите понятия от музикалната култура; в този случай не мога да ѝ бъда от голяма полза, защото самият аз не ги знам както трябва. Е, запознат съм с най-елементарните названия, които изплуваха в съзнанието ми от миналото, но пък покрай нея научих и доста допълнителни неща – последните със сигурност никога няма да ми потрябват в практиката и живота, но все пак ги разбрах и усвоих, макар и с толкова години закъснение. Нали във всички случаи е по-добре човек да знае малко повече, отколкото хич да не му отбира главата.

Както вече споменах - нищо съществено не се случи през цялата седмица, което да заслужава нечие внимание или пък моето описание. Пак започнах вечерно време да обикалям езерото подтичвайки, защото вече съм станал невъзможно дебел и самият аз взех да се плаша от “едрия си кокал”. Уж ям по-малко вече, разпределям си закуските на няколко пъти, набивам портокали и въобще съм изпаднал в ужасно диетично състояние – почти критично. Като гледам и Неничко колко много е отслабнал за последните две години, та чак му се радвам. Бил е 126 кг, когато е почнал тренировките и ограниченото ядене - сега тежи само 84 кила! Дано успее да си поддържа формата за по-дълго време – а че той ще наддаде отново покрай някоя мома, това е факт. Но поне за сега се владее и контролира, спазвайки най-строго всички необходими диетични правила. Освен това и работата му на открито (отделно дето и не съвсем лека), допринасят за цялостното развитие на тялото му. Докато аз например натискам стола по цял ден, включително и през обедните си почивки, защото пък именно тогава творя (какъвто е случая и в момента...). Неприятностите около него за сега се заключват единствено в изчезването (открадването) на колата му от сервиза, където последната се намираше за ремонт в продължение на години. Става въпрос за онази спортна кола, подир ауспуха на която той пръсна (и продължава да пръска...) хиляди долари – само до този момент според думите на Нени сумата е от порядъка на 65-70 хилки, за период от 4-5 години на непрекъснати ремонти и подобрения (това неговото самолет да беше, до сега щеше да е литнал вече). Да е жива и здрава майка му обаче, която толерира и финансира безусловно и безвъзмездно тези негови безумия – аз съм твърдо против това скандално разхищение и пилеене на средства, но пък и никой не ме пита, за по-лесно. Така или иначе обаче, сутринта майсторите се обадили от гаража, където последно е била колата, че вечерта в помещението са влезли крадци и с помощта на автовоз са свили бричката на нашия малък шампион (защото тя не беше и в движение на всичкото отгоре...). По нея има обаче монтирани много скъпи части, които представляват огромен апетит за подобни хлапетии като Неничко – копелдаци и келеши, които само с това се занимават. Сега застраховката на автосервиза може би ще поеме щетите, защото веднага на място са отишли комисии, полиции, агенти и всякакъв антикриминален персонал, които уж да правят оглед и съдебни протоколи, да разпитват съседите в околовръст и въобще да водят следствието. Ако до две седмици не намерят колата (а те няма как да я намерят, защото “разфасовката” ѝ е започнала още нощес в някой гараж...), застраховката трябва да поеме щетите - т.е., да изплатят стойността на колата. Само че това ще стане по съвсем различен ценоразпис - не съгласно какво тя струва на потърпевшия и според това колко мангизи е пръснал подире ѝ щото толкоз му е бил акъла поначало, а съгласно някакви средностатистически стойности по днешните цени на пазара (които пък от своя страна хич не са високи, защото въпросният “пазар” е ограничен само до определен брой калмуци, които не са и така много - все пак, Австралия е сравнително напреднала държава и “умните” ѝ хора, т.е. нормалните са в пъти повече от шашкъните...). В крайна сметка аз не знам какъв ще бъде крайния резултат от цялата тази нелепа история - ако платят нещо и Нени най-после се отърве от тая негова шибана кола, ще бъде добре дошло; всъщност, то точно това и се иска като епилог на драмата. Обаче ако нещо се закучат нещата или пък онези вземат, та намерят само скелета на колата – е, тогава вече хептен не знам какъв ще бъде изхода от ситуацията. Просто се слага кръста отгоре и каквото било – било; животът продължава напред, надявам се вече на съвсем чисто... Аз много отдавна говорех, че тази кола трябва да се спре веднъж завинаги, да се замрази тотално, да се отпише изобщо от регистрите и от съществуването си - поради простия и единствен факт, че гълта абсолютно всички доходи на Неничко, които и без друго не са чак толкова големи. Ама няма кой да ме чува мен – аз съм стар, назадничав, консерва и нищо не разбирам... Но нека - аз вътрешно се радвам, което може да е и много грозно от моя страна, ама пък поне се отървахме по-безболезнено от тоя боклук. Парите се губят и после печелят; загубеното си остава загубено, което дори и Господ не може да върне по никакъв начин. Остава ми наивността да се надявам, че барем от сега нататък всичко ще започне да се гради върху малко по-разумни основи... И ако Нени осъзнае този преломен момент и се опомни навреме, можем да се надяваме, че ще постигне някакъв успех в тоя негов живот. Ако ли обаче не, той ще продължи да затъва стремително и застрашително надолу, без да се знае до кога...

Почнах междувременно да работя и по едни други картини. Понеже се уединявам в работилницата като отшелник на пост и молитви, снощи трябваше да стоя на спусната врата заради поредната порция освежителен дъжд, който се изля почти изневиделица. Онази нощ пак удари подобен порой - ако е така мокро, тази събота и неделя също няма да се прави нищо. Има да се мажат с масло дървените оградки, да се монтират и да се добоядисат блокчетата - трета седмица вече ще почне без тази дейност да е приключена, но всичко зависи от метеорологичните условия. Рукне ли кишата от небето, захвърлям мастарите и се потапям на сухо – или в механата с мезето и виното, или в дюкяна с пилите и трионите.

Утре вечерта сме канени на гости у Миленчови - той снощи каза по телефона, че ще се видите с леля Янка към края на месеца. Това е много добре - ходете, срещайте се с хора, движете се напред-назад и се пазете много от всичко: най-много се вардете от комунисти и от лоши хора; инак, на беднотията ѝ се намира колая.

Ние сме си добре във всички случаи - Ванеса учи, свири и пее; мама ѝ Даниела работи и се занимава с нея, а пък аз - ами тя моята е ясна; сега имам една единствена мисъл в главата си: как да отслабна. Обаче аз искам да си ям и пия на корем, а пък последният да не расте така интензивно като на бременна в осмия месец булка. Процесът на слабеенето трябва да стане някак си от въздуха – да не ми се закачат мастиката и блажните мезета, ако може…

В понеделник ще се спра по-подробно на случките и събитията от предстоящите почивни дни. Крумчо онзи ден най-после посрещна сестра си - чухме се с него за малко същата вечер, когато са се прибрали, но с нея лично не съм разговарял все още. Най-вероятно довечера ще установим по-дълъг контакт, защото през седмицата времето не стига за лакърдии поради това, че сме заети с хиляди други и много по-важни дела.

15.09.2008 - Честит рожден ден, мила мамо! Бъди ни още много дълги години жива, здрава, мъдра и спокойна! Довечера ще потвърдим признателността и подкрепим любовта си към теб с едно обаждане по телефона. Не знам поради какви странни причини, но съм останал с впечатление, че всъщност 15 Септември е утре. Като дойдох на работа обаче, датата на компютъра показа, че пък то било днес. Даниела не е на работа – сутринта заведе Ванеса на училище и от там отиде до родителите на Янко; хем да ги нагледа, хем да се и повидят малко. Янкови, заедно с част от останалата банда заминаха на екскурзия с кораба, на която ходихме и ние преди около година. Та, дечурлигата им са поверени на топлите грижи в ръцете на баби и дядовци, но все пак помолиха и нас да не ги оставяме съвсем сами.

Ние тези дни имахме доста интересни и динамични преживявания с приятели, главно по маси и моабети (че къде другаде да ме търсят мен? – аз съм щатен масовик...) В петък се прибрах от работа и първата ми задача беше да обиколя езерото – нали слабея, забравихте ли? Предишната вечер пак ходих да тичам като въртоглав, обаче нещо ми се разтегли отзад в десния крак (вероятно някоя жила изпращя – баш на прасеца) и ми попречи да тичам; едвам се прибрах – не можех и да ходя дори (в тая връзка аз винаги съм твърдял, че единствено по време на ядене и пиене трудовите злополуки и травми се свеждат до минимум – размърда ли се обаче човек за нещо и веднага му се поврежда някоя съставна част от тялото). За да си щадя крачето, вечерта вървях много бързо, което пак ме раздвижи достатъчно добре. Хапнах нищожно малко количество храна, колкото да не ставам посред нощ да ям; свирихме с Ванеса и после зяпахме телевизия, за да убия измамното чувство за ситост, което се опитвах да си втълпя. Следобеда Крумчови се обадиха с идея да дойдат вечерта у нас, обаче ние вече имахме съвсем други планове за уикенда и отложихме мероприятието за по-нататък. Е, те пак са идвали до тук, само че са се отбили у Ваня и Бранко, заедно с други наши общи познати.

Междувременно се бяха обадили на Даниела да върви на работа и в събота сутринта тя с огромна неохота отиде на дежурство, докато аз станах да се занимавам с моите задачи на компютъра. Впоследствие и Ванеса се събуди - изяде една попара с бисквити и седна да си прави домашните по теория на музиката. В 09:30 дойде учителката и имахме урок. После аз излязох навън да си поръкоделствам малко, докато си дойде Даниела, че да отиваме надвечер пък у Миленчови. Ванеса посвири известно време новите парчета, писа малко по теоретичните упражнения и не след дълго тя също изхвръкна навън да си кара колелото и скача на въжето. Моите занимания пак бяха изцяло насочени в областта на народното творчество - ковах рамката на една картина, която Рон отдавна ми беше дал за механата и последната стоеше там безмълвно и потънала в прах. Сега вече и на нея ѝ излезе късмета - единственият проблем ще бъде мястото, където да я закачим. Ами то просто не останаха свободни стени вече в колибата - навсякъде висят картини и рамки, та не знам точно тази къде ще я провисвам. В същото време не искам и да я подарявам, защото сюжетът ѝ е много интересен - сигурно я помните: една жена вари нещо в котела на огъня. Изображението е много колоритно и близко до циганския ни етнос, макар че вместо огън и менци, вече ползваме електрически печки и нарочни за целта тенджери. Но пък в този си вид картината е по-скоро символ на едно отминало и завинаги забравено време от човешката история. Аз именно поради тези причини много я харесвам, а пък каквато рамка съм ѝ измайсторил - направо е вече за експонат в Националния исторически музей, да не река и за Лувъра даже!

Имам съвсем малко да довършвам по тази рамка и понеже имаше още време преди да излезем, та почнах и картината на Янкови да правя. Обаче нали не драснах нищо на чертеж, едни дъсчици дойдоха малко възкъсо отрязани, та се наложи да ходим с Ванеса до железарския магазин, за да купувам нови. Разгеле бях вече там, та взех и едни преоценени летви, които ползвам за орнаменти по самата рамка и се прибрахме. Скроих ги, този път вече точно, обгорих всичко, събрах парчетата с винтове и стана време за къпане и тръгване.

Миленчо ме беше помолил да му запиша едни снимки от различни общи моменти с тях, че и с това се разправях преди да тръгнем. В 18:00 вече бяхме заедно и тържеството ни набра скорост и тяга. Приказвахме си, децата играха, но иначе не сме осъмвали по масите, защото на другия ден всички трябваше да гледаме състезанието на тяхната Дамяна. Тя тренира спортна гимнастика и акробатика, а това щеше да бъде нейното първо участие пред публика. След приключване с официалната част на турнира и раздаването на наградите, беше планирано още едно пладнешко мероприятие - пак у Миленчови, само че този път на верандата отвън.

На състезанието дойдоха Краси и Мария, а после към моабета се присъединиха Краси и Светла - дошли и те специално за случая. Повеселихме се доста, посмяхме се и привечер си разотидохме по къщите. Ванеса заспа още в колата и направо си легна, Даниела я последва с книгата и уж прочете някой ред, само колкото да се приспи, а аз гледах цяла нощ филми на компютъра (ама не порно, ами малко по-реалистични).

Днес вече всичко се нормализира и се върна по местата си – през деня ям малко, защото попрекалих с количествата в събота и неделя (хем с храната, хем пък и с напитките). Довечера пак ще има тичане около езерото и умерено хранене, въпреки че е такъв свят ден. Е, чорбаджийката най-вероятно ще ми тури една салата – то е ясно, че разминаване няма да има. Ама ще се постарая всичко да протече в по-умерени темпове и количества - празник е все пак, а аз нямам ни най-малката вина, че се е паднал баш в понеделник! Преди години като беше в неделя, та да не би да прокопсахме много, я? (чрез моята последна реплика визирам датата на несполучилият ми във времето и пространството първи брак, която през злощастната 1985, когато беше сключен се падна точно в иначе най-прекрасния възможен ден на седмицата – неделя; само уточнявам фактите заради не до там запознатите с тази малко по-тъмна част от житейската ми пътека - почти клинична и без ясно направление)…

Още в събота следобед Нени се обади, че колата му я били намерили и с това тази мъчителна за него сага приключи. Още се водят разни следствия и дознания, но май че крадците били изловени и задържани под стража. Довечера ще говорим по-надълго и нашироко по тези въпроси - сигурно и с Крумчови ще се чуем, после с вас и т.н. Само че това ще стане късно вечерта, защото за мен първото и най-важно нещо е Ванеса да свири добре, а аз да следя отблизо как се развива напредъка ѝ.

Наш Сашко пристига на Gold Coast в четвъртък, заедно с един негов приятел от футболния отбор, в който той продължава да играе най-активно - наградили ги с тази екскурзия за доброто им представяне на някоя от срещите или нещо подобно (пък може да са спечелили и купата на турнира – знам ли). Та, ще си имаме скъпи гости през тези почивни дни; на следващите пък Даниела заминава за Аделаида с Ванеса - ама това ми се струва толкова далеч, че ще го коментирам едва когато наближи. А за сега казваме отново “На многая лета!” на милата ни майчица и с нетърпение ще очакваме да настъпи вечерта и подходящия час, в който да се чуем с нея по телефона – вече на живо, както казват в телевизията...

17.09.2008 - Доста неща успяхме да си кажем по време на онзиденшния ни телефонен сеанс, обменяйки ценна информация помежду си, макар че връзката по жицата хич не беше от най-добрите. Тези дни пак ще се чуем, дано тогава да е по-добра – а и след като удоволствието е безплатно, защо пък да не използваме до край това ново положение. Ние утре чакаме Сашко да пристигне с един негов приятел. Даниела няма да бъде на работа и ще отиде да ги вземе от летището. Ванеса също излиза във ваканция от петък и другата седмица пък заминават с майка си на гости в Аделаида.

Неничко днес е почнал новата си работа, за доста по-висока заплата и още преди да я е получил, вече си направи сметката за какво ще похарчи парите, когато ги вземе. Има известни разправии покрай колата, която е била ударена отзад и одрана отстрани при опитите на крадците да я качат на платформата, с която са я откарали. За всички липси и повреди, застрахователната компания на сервиза, от където е била открадната колата ще плати 100%, което в този случай е по-добрата алтернатива. Ако обаче не я бяха намерили, застраховката щеше да изплати само пазарната ѝ стойност. Докато се стигне обаче до същинското вземане на парите, трябва да се извървят не малко трънливи пътеки, в разправии и разтакаване – по принцип да преебеш една застрахователна агенция и да я накараш да ти изплати правомерно щетите, на които така или иначе самият имаш право и заради което право си ѝ плащал като поп през годините, е почти равнозначно да спечелиш апартамент в София от Държавната лотария, ама без да си си купувал билет. Нени се справя сам отлично с тези негови проблеми, защото никой друг не би бил в състояние да му помогне в случая – най-малко пък аз.

Довечера ще гледам да се чуя с Крумчо - да ги видя какво правят и как поминават дните си, че вечер все не ми остава време с това наше свирене. Сега към всичко останало се прибавиха и разни теоретични въпроси по музика - Ванеса няма да бъде готова за явяването си на изпит по теория до края на годината, за това го отложихме за Април догодина. Тя трябва да положи теоретически тест за втори клас (музикален), независимо от това, че по практическите си изпити е в пети, който пък трябва да защити в началото на Декември, подобно на миналата година. Теория и практика не вървят ръка за ръка, не знам по какви причини. Може би е още малка и нещата не ги разбира и осмисля, докато мърдането на пръстите се оказа по-лесната работа. Тя вече има няколко песни готови за ново записване на камерата, но продължаваме да ги практикуваме, защото с тях ще се явява и на изпита. Веднага след него, буквално дни може би, ние заминаваме за Нова Зеландия. Аз още не съм почнал да обмислям това наше толкова авантюристично пътуване, защото има много време до тогава и не съм на зор да правя излишни предварителни планове.

Продължавам да не ям или да ям много по-малко от преди и по-често през деня. Основните ми храни са портокалите, наред с всичко друго, само че на малки порции, както вече споменах. Вечер излизам да обикалям езерото, даже снощи и Ванеса тича с мене. И нея трябва да я тренираме под някаква форма, защото по физическо ни носи разни тройки и четворки, че не можела да бяга и бързо се изморявала. За посрещането на Сашко ще готвим боб, който той много обича. Е, ще има и някакви месни прибавки към него, де - няма да е само постно като в манастир.

Тези дни говорихме с Ваня. Наталия каза, че донесла някакво пакетче от България - вероятно пратка от вас, ама аз още не съм го взел. Мога да мина през тях някой ден след работа, но нали все бързам да се прибирам заради репетициите на Ванеса – този постоянен ангажимент с нея ми обърква изцяло плановете. Щото аз като отида, ще рече да се повидя и с хората за малко; Бранко ще ме “насили” да изпием по някоя и друга бира, при което процесът се удължава до безкрайност. А пък ако кака Вана тури и софрата, че да заседнем на мезета и сладки приказки – тогаз хептен му се изтърва краят...

За тази събота и неделя все още нямам сериозни работни планове. Не знам с какво време ще разполага Сашко и дали няма да отидем някъде с тях. Според неговата програма ще гласим и нашата. Неничко също искаше да дойде към нас и да се повидят с него, ама не знам как ще се осъществява всичко това.

А иначе оградката ми така си седи, ненамазана и небоядисана - първо трябва да направя картините и да ги разкарам, че ми пречат. Даже ей сега, като приключа с писмото ще седна да направя един списък на предстоящите дейности (е, поне на по-спешните), защото пак се затрупах със сума неща за правене. Като няма как да следя и да си отчитам отделните задачи, на практика излиза, че не съм свършил абсолютно нищо – а пък то съвсем не е така...

19.09.2008 - Отново е петък - един от любимите ми дни от седмицата (след съботата, разбира се...). Аз не съм особено зает на работа - да не казвам хич; ровя се из Интернета и търся де музиките на татко, де ноти за Ванеса, де пък нещо друго от общ характер, но определено несвързано със служебните ми задължения. Въобще, занимавам се със събиране на ценна и полезна информация и чакам да стане време да си тръгвам от това прокажено място. По всяка вероятност днес ще съм в режим на намален работен ден, предвид факта, че няма нищо за правене. Освен това снощи останахме на софрата до по-късно с гостите и сега не ми е до нищо – КаПеДе-то ми се върти около нулата и често ми се повдига; едвам стоя седнал – отпусна ли се малко и току виж съм паднал от стола.

Новините от последния час са в известен смисъл оскъдни, но все пак има какво да спомена, колкото да запълня листа и да не мълча. След разговора ни с вас относно визите за Австралия, обадих се на Ваня, та да споделя и с нея “скръбната” вест. Те поне би трябвало първо да имат подадени документи за родителите си, а чак тогава да мислят за ускоряването и придвижването им напред. По принцип тук всеки сам си решава проблемите, защото всеки отделен случай е строго индивидуален, уникален и неповторим. Правилата и законите в държавата, вярно са общи за по-голямата маса от хора, обаче поотделно всеки един от нас се сблъсква с най-различни проблеми и препятствия, поради което общозначими теореми не могат да се извеждат. Ето, вашите документи например чакат решението си в Пърт вече четвърта година; преди година и нещо ме търсиха единствено за прилагане на допълнителните справки и от тогава е настъпило абсолютно гробно мълчание от тяхна страна. Просто си чакате чинно и невинно реда на опашката, ама има и такива, дето се бутат напред, пререждат другите и така създават смут. От там опашката става още по-дълга, а чакането - още по-продължително и мъчително.

Докато си приказвах по телефона с Ваня, стигнах и до училището на Ванеса, от където трябваше да я прибера след дискотеката, която им бяха организирали по случай завършването на срока. Е, даскалите можеха да си наградят децата с нещо по-полезно, ама такива са времената напоследък - от близо 50 години насам, забелязвам. Взех я нашата, цялата потна от игри и танци - какво са вилнели там хуните не ги знам, ама за учителките им ми дожаля най-много, че и тяхната не е никак лесна с тая необуздана и ревяща от истерия паплач. Прибрахме се в къщи и аз веднага се свързах с наш Крумчо – исках да ги видя какво правят с гостите. Той каза, че вече са ни изпратили колета с армаганите от вас, както и че Нела (сестра му, демек) също прибавила някои допълнителни подаръчета от своя страна – колко мило. А пък ние още вчера сутринта им получихме пратката, по-точно Даниела, защото тя не беше на работа; нали Сашко пристигаше него ден, та отиде после да го посрещне от летището.

Снощи, когато си дойдох от работа момчетата все още ги нямаше - бяха излезли да вземат Ванеса от училището и после ходили на пазар. Това пък ми даде кратка пролука от време, в която избърках една експресна майонеза – заготовка за любимия на Ванеса и Неничко сос за картофи; после запалихме с Дани огъня и приготвихме масата. Ще ми позволите обаче, точно на това място да разкажа една забавна история от недалечното минало, за която се сетих щом споменах думата сос. Значи, годината е 1983 или 1985 (пък и помежду им да е било, това не е толкова важно) – действието се развива през лятната ваканция, след успешно положените изпити по време на една от моторджийските ни екскурзии до Германия (естествено Източна, защото за Западната не се бяхме изучили достатъчно – там ходеха и пращаха само верни на партията-закрилница новоизлюпени комунета и послушни кадри на други школи; на Симеоновската, примерно). Тогава с госпожата бяхме все още гаджета от Института – светът беше по-малко лош, тревата хрупкава и зелена дори и в собствения ни двор, а пък морето беше до колене; няма тревоги, няма мисли - пълно отсъствие на каквото и де е бреме, при нулева бременност поради ползването на обезопасителни средства и превантивни мероприятия. В момента, за който иде реч из редовете на настоящото ми предисловие, ние се намираме в столицата на тогавашна, обединена и все още наричаща се Чехословакия – Прага.

Разхождаме се безцелно, безгрижно и безпарично по прашните им и знойни Пражки улици, наблюдавайки разпилените по тротоарите малки червени картонени пликчета – тук пликче зарязано, там пликче захвърлено; хиляди и всичките все празни, та да не може човек да види какво са яли в тях; а пък явно че от някаква храна идват, съдейки по омазнения им външен вид; в същото време обаче, напълно отхвърлям вероятността това да е мазнина от нашенска баница да речем, пък била тя Ботевградска или Софийска – ма къде ти такъв разкош у чехите, бре? Че те от техните подсладени със захар кнедли не могат да мръднат и на сантиметър дори; една бира дето имат като хората и в това им се заключава всичката бойна слава и известност като меки пишки – инак, чехкините им що идваха редовно по морето разгонени като магарици, та трябваше ние да ги коландрим вместо тях? Както и да е - дълбоко в нас се надигна вълна от любопитство и полека-лека подир миризмата, водени от шестото си чувство и скачайки от пликче на пликче стигаме, къде мислите? – баш пред една закусвалня на McDonald’s. До тогава ние такова чудо не бяхме виждали, понеже към разглежданата историческа ера, това се класифицираше като продукт на упадъчния и порочен капиталистически строй, наред с кока-колата, пастата за зъби “Signal”, мъжките одеколони “Masculin” и “Denim”, дезодоранти “Fa”, сапуни “LUX”, триъгълни шоколади “Toblerone” и хилядите други забранени за простосмъртни лъскави марки, които бяха приоритет на друговерците и предназначени само за правоимащите другари, единствени имайки достъп до вратите на Кореком по официалния ред. Докато в същото време правонямащата безпартийна измет от народа, тогава стоически ползваше белина и синка за пране, обикновен сапун за ръце или най-често прах “Работник”, ръсеше талк по миризливите си и спарени от гумените цървули крака и черпеше гостите си с “Лимонови резанки” или локум “Роза” - но хайде, нека сега поне не намесваме политиката и в това мое малко лирично отклонение, че пак ще ми доповръща от комунистическата им гнус.

Влизаме, значи във въпросния дюкян и ние също толкова чинно се нареждаме най-отзад на сгърчената като скопена змия опашка – барабар с всичката шарена и международна човешка маса, съставена от индивиди в целокупния възрастов диапазон. Не се мина и час, редът ни идва и най-после се сдобиваме (по смисъла на “купуваме”), забележете, с един заветен плик (нямахме достатъчно крони за две порции – бедни и гладни години, студентски…) от въпросните пържени картофи, залети с някакъв сос – именно, за който става дума в краткия ми разказ. На мен това съчетание ми хареса ужасно много и почнах да гадая от какво е направен – основният продукт, картофите демек ми бяха вече ясни; загадката обаче беше скрита в шибания им сос. Млясках, преглъщах, затварях очи и с вслушвах в напева на птичките; душих като копой, мирисах и носа си завирах къде ли не, дорде най-накрая не ме осени мисълта за рецептата на тайнствената заливка. Доказах, че: първата му и най-главна съставка се заема от майонезата; на второ място идва небезизвестния кетчуп, за който онези знойно-страстни хубавици дори песен посветиха и му я изпяха. Следва една малка част горчица, ама от онази лютата – дето сополите ти рукват в паницата, дорде я разтриваш с ножа по салама и на последно място, вероятно не и по кулинарна значимост, имаме наличие на ситно накълцани пера зелен лук (или пресен, ако това определение повече ви харесва). При така направената смес, този сос представлява едно малко божествено съчетание на музика за устата, съвършени форми за езика и пълна наслада до степен на оргазъм за стомаха – пробвайте и вие, а пък ако случайно се одрискате от преяждане, аз съм насреща; поемам всякаква (без)отговорност…

Вероятно големите кулинарци и капацитети в областта на готварството и общественото хранене ще нарекат въпросното произведение “Хиляда острова” (или “Thousand Island”, както е всеизвестно по света). Те може и да са прави, но пък това което сътворявам аз се различава коренно от споменатия оригинал и е значително по-вкусно от него. Запомнете: 50-60% майонеза, 25-30% кетчуп (може и доматен сос, ама не е същото), кълцан лук – колкото поеме, въпрос на вкус; башка лимонови сокове, солове, пипери и другите подправки – всекиму според потребностите, на всекиго според кефа и предпочитанията. Наздраве и да ви е сладко – или Bon Appйtit, както биха казали по-възпитаните…

Поднасяйки пикантните си извинения за допуснатия от мен неправомерен завой, леко избутвайки основната тема встрани от коловоза, сега се връщам отново на своя скучен преразказ, на който вече самият аз забравих началото; а, да – говорех ви за гостите ни. Та значи, не след дълго Сашкови се прибраха и всички седнахме на трапезата. Ванеса посвири малко пред посетителите, но не особено добре, защото около нея имаше множество смущаващи елементи и притесненията ѝ тутакси се проявиха. От днес тя е вече във ваканция и ще свири по цял ден (надявам се...).

Вечеряхме, поприказвахме с момчетата и на края легнахме. Междувременно аз говорих и с Неничко, та да проверя какво му е настроението след започване на новата си работа. Каза, че бил много доволен - той още през деня ми беше изпратил едно съобщение, че е във възторг от нея и че такава работа до сега не е имал. Е, хубаво - щом му харесва това, което върши, доволен е и щастлив с успеха си, какво по-добро от това; аз мога само да се радвам и тайничко да си поплаквам и страдам за него. Не знам обаче дали ще дойде до тук, че да се видят със Сашко - той не смее да кара колата за ненужни и маловажни неща, за да избегне нарастващата вероятност да го хванат, че я кара без книжка; тогава вече последствията ще бъдат пагубни за него.

Днес Сашо и приятелят му ще посетят един атракционно-увеселителен парк, а довечера Даниела ще ги закара в хотела, където ще се присъединят към останалите си съотборници. От там нататък програмата им не я знаем - можело в неделя пак да дойдат до нас; ще действаме според случая и обстоятелствата.

Утре Ванеса ще вземе последния си за този период урок, защото следващите две седмици ще ги пропусне – един път заради ваканцията, каквато се полага и на учителката ѝ. Освен това те двете с майка си в петък потеглят към Аделаида. Аз все още не съм правил сметки, как именно ще прекарам свободното си време като ерген - сигурно ще се отдам изцяло на компютри, филми, снимки и други развлечения, за които все не ми остава време под формата на семеен мъж... Една от вечерите ще прескоча до Бранко и Ваня, за да си взема пратката от вас, която сте проводили по Наталия. Най-вероятно това ще стане още същия петък, когато Даниела замине, защото баш тогава се събират много българи в онзи гръцки ресторант, където празнувахме рождените дни на Бранко, Желязко и т.н. Та, ще взема да изляза сред хората и аз – да се поразмеся малко измежду по-висшето и отбрано общество, така да се каже; стига с тез бетони и варови разтвори. После ще спя у тях и на ранина ще си замина. За следващия ден пък с Неничко сме се нагласили да се видим и да измислим нещо интересно за правене - може да отидем някъде; ще видим. Само че той предната вечер пак ще ходи на някакъв от неговите нескончаеми рождени дни, та не знам дали ще намери време (и сили...) да се види с баща си.

Почнах и издирването на сръбските изпълнители, с които татко разпали и моята циганска кръв. Намерил съм множество подобни изпълнения, обаче всички те изискват бърза Интернетна връзка и не знам колко време има да ги записвам в условията, с които разполагам за момента. Но пък от друга страна ще си чешем взаимно крастите - да видим какво ще стане...

За предстоящите почивни дни (утре и в други ден) планове и програми още не съм правил. Първо ще гледам да ликвидирам с всичко започнато и зарязано по средата, че от там насетне вече ще начевам с новите си проекти да се занимавам. Навън времето изглежда малко мрачно (абе то си е баш харно, ама като я гледам свободата отвътре навън през прозореца на шибания офис, та се чувствам като запряно канарче в клетка, че не и златна дори – затуй все ми е черно пред погледа); опасявам се да не би да завали и хептен да ми обърка и промени набелязаните директиви; но, каквото е - таквоз. В понеделник ще прочетете как съм поминал…

22.09.2008 - Ето, че почивните дни се изтърколиха неусетно и аз отново съм тук на бойния си пост (в смисъл на работа...), през което време пък ще се опитам да пресъздам с думи колорита и разнообразието им. Не че кой знае какво се е случило през тях, но поне не бяха така сиви и ежедневни, както останалите дни от седмицата.

Мисля, че вече споменах за пристигането на Сашко – той и неговия приятел ни гостуваха в четвъртък вечерта, когато за пръв път (след “тежката” зима...) открихме новия сезон на лятната ни ресторант-градина “Под асмите на войводата” (това последното име е само за пред хората – пияниците в квартала ми знаят кръчмата под кодовото ѝ наименование “До оджака на простака”). Иначе работната седмица приключи успешно в петък, когато още вечерта почнах да записвам югославски песни от Интернета - нали татко поръча и аз бързам да откликна на желанието му. За сега обаче нямам нужната подготовка и за видео сигнал, но пък съм стъпил на верни пътеки към изясняване и на този случай – не е изключено скоро и това да бъде вече възможно. Просто трябва да преправя договора с доставчика на Интернета, за да включи повече обем от информация, както и да се увеличи скоростта на предаването ѝ. Разбира се, това ще бъде свързано и със съответната по-висока “тарифа”, защото обикновено за бързия влак билетите са по-скъпи от тези на пътническия. И тъй като това е един процес, който изисква известно умуване от моя страна, самоубеждение и т.н., което като цяло не винаги протича гладко и скоростно в главата ми, докато най-после се реша на своята поредна крачка в името на прогреса, за сега аз реших да продължа със записването на традиционните песни, годни само за слушане - гледането на концерти и най-различните изпълнения “на живо” ще се позабави малко. Набарал съм обаче една сръбска Интернет страница, през която безплатно могат да се черпят нескончаеми богатства от техните фолклорни, цигански, популярни и други уникални песенни жанрове. На този етап се задоволявам само с това, докато ми свършат ограниченията, а после ще мисля допълнително - като му дойде времето. В петък и събота записах около 80 песни – това са 40 малки плочи по 0.70 лв. всяка или барем 8 тави от големите по 2.30 лв. (съгласно цените на дребно в Сувенирна палата “Средец” – гр. София); ето ти я как едната четвърт от месечната социалистическа заплата замина само за грамофонни плочи…

В събота урокът по музика мина добре и след него всеки се залови за обичайните си занимания. Аз се хванах да довърша картината на Янкови. Занимавах се и с разни други дребни и странични дейности. Следобеда реших да слагам и онези плочи-картини отзад в двора. Дотрябваха ми пак материали, по-яки дюбели, по-дълги винтове и т.н. Уж имам купища с боклуци и сбирщини из кутиите, а пък каквото ми потрябва все го нямам и ходя в магазина да купувам. Както и да е - върнах се в къщи и се заех с тази дейност. По моя преценка всичко стана много красиво, въпреки че на Даниела хич не ѝ харесва - но то при нея това е на хронична основа, така че аз не ѝ забелязвам недостатъците... И понеже съм изрязал всички възможни клони на дървета и храсти, та картините се виждат чак от другия край на езерото; дори Уоли и Нолин казаха, че последните изглеждат чудесно, когато ги гледат от прозореца на тяхна кухня. Надвечер минах и през тях да ги видя какво правят – те, милите цял ден се ровиха из двора, чистиха, подреждаха и рязаха клони и шума. Мислехме даже вечерта да ги поканим на гости у нас, ама те вече били канени от други наши общи познати (германците...). Така идеята за тържество се провали – ние изсърбахме набързо по една гола чорба, свирихме с Ванеса и всеки се завря в своята дупка. Аз продължих да записвам песни до среднощ, докато буля Дана си чете книгата и подсмърча на тъжните ѝ моменти (тая нейна любима авторка, “Даниела Стоманова” все едни такива сълзливо-сополиви романчета пише – небезизвестната Danielle Steel визирам в конкретния пасаж, защото ако Danielle = Даниела, то пък Steel се превежда от английски точно като стомана; в краен случай лицето може да се нарече и Даниела Желязкова или Железарова, ако Стоманова не ви се нрави чак толкова много).

В неделя Сашко щеше пак да идва към къщи – идеята беше да изкараме деня заедно и вечерта да го закараме на летището в Бризбън. Аз трябваше за нещо да ходя до Янкови и да погледна как съм направил предната рамка на картината, че и тази, която им майсторя в момента да бъде в подобен етнографски стил. Отидох до тях много набързо и се прибрах да продължавам с дейностите си. Преди няколко дни Бранко (на Ваня) ми беше донесъл една музикална уредба - тунер, усилвател, каруселен компакт диск за три диска, двукасетъчен касетофон, башка 4 тонколони; армаган за механата, демек. Аз тогава доста скептично погледнах на тази, по моему демодирана и ненужна вещ, като мислех дори да я подарявам на някой друг от бандата. Добре ама като го включих да видя как свири, хареса ни и на двамата с Даниела. И тя като отсече: “Искам си го!”… и край; само наше си е вече. Разкачих малкото стерео, което до сега беше монтирано в секцията и на неговото място инсталирахме новото. Сега старото се чудя какво да го правя и най-вероятно ще го подаря на Мал - или ще го дам на някое хлапе да му се радва. Но може първом да помисля дали не мога някак си да го закача отвън под стряхата, че когато имаме гости да слушаме Лепа Брена и Лили Иванова под асмалъка. Щото пък и каква ресторант-градина е това нашата, след като няма ни една свястна музика, та да ручат гайдите из нея? На мен най-много ми се иска да изпратя тези компоненти на моя скъп и толкова обичан татко, обаче последните в комплект тежат ужасно много и ще ми бъде съвсем неудобно да занимавам родителите на Янко с това и да им товаря дисагите с излишен тонаж. Въпреки, че те почти няма да имат нищо под формата на багаж, но все пак - няма да е много прилично и етично някак си. За дребна и незначителна стока, как да е - ама за такива обемисти кутии и тегла, просто не върви в унисон с добрия приятелски тон...

След като с Даниела подредихме музикалните уредби в механата, аз се заех да довършвам картината на Янкови - като приключих с народното творчество, влязох в езерото да покарам лодката. През това време Дани и Неси бяха отишли да доведат наш Сашко от хотела - помотахме се още малко из дома и дружно потеглихме към Бризбън.

Отидохме направо в градския парк и Ванеса веднага разпозна местата, където сте били заедно с нея в деня на онова интервю, когато ви оставих да се разхождате сами. Ние също се поразтъпкахме, качихме малкото на едни люлки да му мине мерака, ядохме някакви мижави шишчета с полуизстинали пържени картофи, пихме и по една бира (добре, че тя бе ледена поне) и то стана време за самолета.

От парка, през целия град до летището се стига само за половин час - тъкмо вече беше се стъмнило; оставихме Сашко там, а ние веднага продължихме обратния път към нас. Прибрахме се – свирихме малко с Ванеса, повъртяхме се наляво-надясно и на края легнахме. Аз гледах филми до 01:30 - нещо не ми се спеше тогава, за разлика от в момента, когато очите ми буквално сами се затварят и едвам ги държа отворени...

26.09.2008 - Доста необичайно е времето, в което се включвам със своите традиционни заключителни редове. Почти настана онзи час, в който всички дружно да си тръгваме от тук, защото шефовете са на някакво тяхно съвещание и в отдела цари безпределно безхаберие в условията на безусловна безтегловност (без-без-без; от “всичко коз”, та на “без коз”). Вчера пак ми дадоха да правя нещо, та поне днешният ден мина сравнително бързо и по-малко неприятно. Имам да конструирам една огромна фуния за руда, през която материалът ще се подава към някакви вибриращи сита – от там се троши на по-дребни парчета и по транспортните ленти ще го карат към мелниците. Използвам 3-измерното проектиране, което ми повдига настроението и самочувствието. Сега обаче аз нямам намерения да ви занимавам със скучните си служебни въпроси, тъй като специално за мен почивните дни вече започнаха.

Седмицата мина горе-долу без проблеми. Известно време за Ванеса се грижеше Нолин (за да не я пращаме уж на занималня); добре ама Уоли се беше разболял нещо, че хвана и нея - от там настинката се прехвърли на малкото, после на майка му и т.н. по веригата. Само не мен нищо ми няма – ама голямо добиче съм се пръкнал, майка му стара; може би редовното ми спиртосване и опияняване играят основна роля за моето общофизическо благосъстояние. А иначе малката към днешна дата вече е добре – имаше известни стомашни болки, последвани от традиционния дрисък, но нищо друго сериозно и от особена важност - някакъв бацил трябва да е бил, защото както беше долетял, така и отлетял. Отшумяха всякакви подобни болежки и дори в настоящия момент на писането ми, Даниела и Ванеса чакат своя самолет на летището, защото последният пък имал някакво закъснение; аз от своя страна се стягам да вървя на гости у Бранкови, пък съм ѝ мамата ебал на тая пуста работа – хем на служебната, хем и на частната. Тя Ваня, да ни е жива и здрава - и Маргото поканила на вечеринката; и Желязко със сина си, барабар Игор руснака с Дарина и т.н.; и тя е един апостол като мен - без гости рядко им остава домът. Та по всичко изглежда, че ще си прекараме веселко с всички тези дружки и приятели - тъкмо ще си прибера и пакетчето от Наталия.

Почти всяка вечер съм записвал сръбските песни на татко - снощи още 25 парчета прибавих към златната му колекция, а отделно от тях има толкова много други, които също ще се опитам да му запиша; ако не всичките, то поне повечето от тях. От видеото също не съм се отказал – даже непротив: този въпрос придоби първостепенен приоритет и от понеделник нататък ще се занимавам с разрешаването му. Нали си останах и сам сега, та няма кой да ми пречи и да ме дразни - плановете ми са много грандиозни, но пък дайте първо да видим какъв ще бъде процентът на изпълнението им; едно погрешно употребено питие горница може да ме хвърли в такъв дълбок махмурлук, че всичките ми празни надежди и насрещни планове мигом ще се изцедят безславно и директно в дупката на нужника…

Снощи направих една много дълга тренировка - от нас до онзи търговски комплекс, до където и вие ходехте пеша. За 10-15 минути стигнах до двете бензиностанции на голямото колело, а след още толкова бях вече в супермаркета. Там се помотах малко покрай хладните витрини и хайде пак навън - още половин час назад, при много бързо ходене и с често подприпкване на места. Башка дето ям много малко (според моите разширени разбирания за ситост, аз ям едва колкото е дажбата на един политзатворник в концентрационен лагер...); паралелно с това разпределям храната си на части - дъвча много и гълтам бавно; ебаси мъките, на които се самоподлагам. Ако и това не помогне, не знам вече какво може да ме спаси. Скритичко се надявам, че ще имам известен положителен резултат – заветната ми цел е да сваля 30 кг, но пък аз и 3 кила да махна от себе си, все ще е кяр някакъв! Почнах да вземам и хапчетата, които ми изпратихте за сваляне на холестерола. Онзи ден пак ми го мериха и резултатът беше едно малко и смешно число, на което даже и аз не хванах нужната вяра – изглежда им бяха повредени уредите за отчитане, защото нивото му не може да е толкова ниско; трябваше да съм умрял до сега, а пък това още се бави - сами виждате. Като изкарам обаче целия курс на лечение, отново ще отида на основни изследвания - те вече трябва да покажат истинските резултати; ще се мре ли скоро или не съвсем...

Като че ли друго нямам какво да ви кажа (че аз пък какво толкова казах до сега? – само глупости бълвах, нали така); не съм съсредоточен нещо, защото си мисля за довечершния моабет у Бранко. Ще отпусна възела на вратовръзката, яката си на ризата ще разкопчея, ще разхлабя и колана с няколко дупки, па ще се отдам на своето най-сладко греховно падение – наздраве! Силно вярвах, че ще се видя с моя малък и вече пораснал Неничко тези дни, но той пак е много зает и няма време за мен... Хубавото е, че поне работата му харесва – сега изкарва повече пари и се надявам скоро да си постъпи малко на краката. Ще видим, времето ще покаже...