Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.09.2017 13:09 - Писмо No 31 (X-XI.2008) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 260 Коментари: 0 Гласове:
2



А сега се връщам на прекъснатия по-горе разказ - вечерта в клуба не беше от най-бурните, защото всички бяхме доста изморени от вакханалията предишната нощ. Повеселихме се малко насила, но все пак отчетохме мероприятието – ядохме на корем, пихме по 1-2 бири и към 22:30 се прибрахме с пенсионерите. За ориентация и само за подсещане пояснявам, че става въпрос за същото онова място, където Даниела ви е водила на закуска един ден, когато първия път бяхте при нас, а пък аз все още работех на проекта по влаковете в съседния щат и пътувах нагоре-надолу като лунатик.

На следващия ден (неделя), аз още от ранни зори почнах да махам мокета от коридора и от пода на онази стая, в която спяхте вие. Трябваше да започна нареждането на дъските именно от там, че да се спази някаква шарка и последователност в общия им вид. Даниела излезе да изхвърли старите парчета мокет на бунището и от там да отиде да купи килима за хола. Ванеса залегна да свири на пианото, а аз тъжно и мрачно подкарах творческите си занимания по пода – без колене останах, мамка му.

Ох, като споменах за тези мои коленца, та се сетих че аз и за тях имам един спомен, ама виж – той вече е приятен и значително по-успешен от черноморските ми изяви и плажни авантюри по случая “артикул 13”. Бях вече студент в началния курс, когато ми се отдаде една добра възможност да ощастливя моя колежка и добра отколешна позната; обичахме се, но по ред причини не станахме гаджета, въпреки че в един кратък период от време на няколко пъти си сливахме телата във взаимно грехопадение и незаконна страст. Та, един прекрасен следобед, след шибаните занятия в института въпросната другарка ми беше дошла на гости - уж да ѝ обяснявам задачите по висша математика, от които аз самият нищо не разбирах; толкоз бях тъп и захлупен навремето - представяте ли си? От дума на дума се стигна и до откъсването на забранения плод, ама вместо да си легнем в кревата като възпитани човеци, сношението ни се извърши инцидентно, протичайки бурно и стихийно още на пода. Едва след като изпратих моята гостенка, забелязах обелените си до кръв колене – следствие на тътрузенето си по мокета, но това спадна към производствените травми. Дълго време след този случай обаче избягвах да се докарвам с къси гащи, че ако мама ме беше почнала с въпросите си, не знам какво щях да ѝ отговарям за равномерно охлузената кожа и по двата ми крака едновременно; сякаш някой кон ме беше влачил по път с асфалтова настилка. Ех-х, ама пък сега вече май наистина се разчувствах и развълнувах, защото иначе девойката не беше лоша, само дето аз не съм бил нейния късмет тогава; впоследствие тя пристана на един комшия, но това е друга тема – прощавайте за лиричното ми отклонение…

В същото време вечерта чакахме и Крумчови да дойдат у нас, та да се повидим барем за кратко. Те били нещо по работа из Бризбън, а пък аз им бях взел няколко шишета контрабанден алкохол от моя човек – трябваше да минат, че да си ги вземат на път към тях. Даниела си дойде с килима за шибаните $517 - постлахме го и тутакси установихме, че е малък, въпреки високата му цена. Пътеката, която купихме за коридора беше само 4 м дълга, но и тя отсече $250. Мислехме, че ще се размине само с нея, та за това не купихме и другата, дето беше 3 м. По всичко личеше, че килимарската ни сага щеше да продължава и през следващата седмица - така излезе от цялата работа…

В 16:00 Крумчови пристигнаха с гръм и трясък – целокупно, барабар с гостите си от България; аз тъкмо излизах от банята и си зализвах барона на къдрави буклички, както само майчицата ми обича да ме вижда. Хайде, веднага сядаме на двора - вадим салати, разливаме аперитиви и т.н. Даниела ги нагости с гювеч, докато аз пекох кебапчета и карначета, защото общо взето гювечите ѝ по принцип ме отблъскват (а и не само нейните – третирам ги като пиле с ориз, от което пък повръщам); с други думи, моабетът ни премина в много добра светлина и в изключително здрав дух. Пяхме песни на двора и се драхме като заклани петли, дрънчахме с кухата китара и блъскахме дайрето - редувахме фолклор и джаз, руски пляски и италиански канцонети, докато най-после в 23:30 Крумчови си тръгнаха. Горката Валя, как ли е карала на връщане? – хич не я знам, защото тя беше “дежурна” зад волана; а до тях има 300 км – не е тъй близо. У нас бяхме вече разхвърляли стаите, та хептен нямаше къде да ги приютим.

Така завърши седмицата, с неделния си ден и вечерта като за капак. Днес трябваше да решим висящите въпроси с килимите, за това не съм редил много дъски. Направих само няколко, колкото да ми се отвори фронт за следващите дни. Даниела ми помогна за някои по-специализирани дейности, а аз от там насетне ще да се оправям сам, след като тя отново тръгне на работа от утре. Към обед-следобед пак излязохме да връщаме килима и да го сменяме с друг, по-голям; решихме да купим и другата пътека за коридора, както и да вземем още две килимчета за стаята на Ванеса и за “гостната”. Голямата постелка (която се оказа малка…) я върнахме без проблем, но за сметка на това по-големият ѝ вариант вече струваше $1250 – заради размера си, хем че бил от чиста вълна и правен на ръка (обаче пък от цената му ми се разтрепериха краката – но пред мераците на Даниелчето преклоних глава и можех да надделея единствено с псувни; вече дори и на египетски…). Така едно на друго, барабар с пътечки, летящи килимчета плюс метлата на баба Яга и още няколко дребни и незначителни артикулчета, масрафът ни стъпи на скромната стойност от $2604! В същото време ние за шибаните дъски дадохме само около $800! Ама какво да се прави – нали трябва да живеем като в дом, а не като в колиба или пещера за първобитни хора. Отделно от всичко, купих и едно специално поресто покритие, което се поставя директно върху цимента и едва тогава отгоре се нареждат подовите елементи (дъските демек) – то пък служело за изолация от влага, шум и т.н.; и то отсече допълнителни $300. Само че аз защо ли ви ги разправям всичките тези работи? - ама нали трябва нещо да си споделим и да си излеем мъката. Иначе, далеч съм от мисълта за оплакване или нещо подобно – просто този материал е повечето една финансова равносметка за информация и обща култура, отколкото каквото и да е било друго. Щото пък нали хората питат, разпитват: колко пари получавам, това колко струва, онова? – мислят си, че на Запад доларите се смитат с метла, а пък те направо падат от небето; като градушката. Е, аз като им тръсна разходите на онази, инвестиционната къща – от там все ще приспаднат някой и друг грош, при което положението няма да е толкова зле.

Върнахме се с покупките от магазина и се заловихме да застиламе. Първо почнахме от хола, защото само той е напълно готов. Трябва да си призная, че стана много хубаво – майната им на парите (въпреки че боли, мамка му, като се попилеят една камара средства – но и без това не може). Утре продължавам с коридора и стаята на Ванеса.

На връщане от килимарника се отбихме през моя човек (онзи, от когото с татко купихме гредичките за бунгалото). Там имаше едни чисто нови външни врати, с орнаменти и всички атрибути. Дават ги по $120 – искам да купя една порта за входа у Нолин, защото тяхната е много овехтяла и е пред саморазпадане. Уоли ще трябва само да ми помогне да прехвърлим пантите и бравите от старата и се надявам смяната да стане лесно.

Хайде сега, лека ви нощ, защото стана 23:00 - а пък утре ставаме рано. В ранните сутрешни часове на вторник и четвъртък, Ванеса ходи да тича заедно с другите деца от училището, водени от трима техни учители по спортни игри и занимания. Бягат дечурлигата за здраве - аз я насърчих тя също да се включи в групата и да се раздвижва; за сега ѝ харесва, да видим до кога ще я държи тоя неин мерак…

11.11.2008 – Времето доста напредна; събра се много информационен материал за описване, а пък отделно от това вече съвсем наближи да си изпращам писмото по родителите на Янко. Но, както казват англичаните, “First things, first” – с други думи и в буквален превод: на първо място идват първите неща; демек, нека с тях да започнем най-напред.

Миналата седмица премина изцяло заета с нареждането на изключително шибания дъсчен под в новата стая на Ванеса, както и с поставянето на не по-малко шибаните допълнителни прагове. Не искам да казвам голяма дума и да се кълна, обаче ако някой тук чуе, че някога и някъде повторно съм се занимавал с подобна пипкава дейност, то нека да си мисли, че съм мъртъв и чрез мен единствено вижда самият Сатана, вселил се в похотливата ми душа – няма повече да бутна и с малкия си пръст дори такова чудо! Паралелно с моите подово-дъсчени несгоди не спряха да ми звънят по телефона разни агенти и агентки с предложенията си за работа. Всичките уж обещават почти сигурното ми назначение на свободните позиции, обаче за сега никъде нищо не става. Само дето си чешем езиците по телефона и ми губят времето в общи приказки. За ден-два успях да наредя дъските, но веднага след това започна окрояването на первазите, което отне останалото време до края на седмицата. Междувременно с Крумчови се бяхме вече чули и разбрали да им гостуваме през почивните дни. Разгеле тогава беше и Архангелов ден – ние бяхме запланували едно голямо тържество на двора (градинско увеселение, както аз ласкаво наричам подобните масови мероприятия…), с около 29 души гости по списък (това са само майки и татковци – дечурлигата идват башка). Обаче много се увъртях с тез проклети дъски и первази – поради обективни причини форумът ни се отложи за неопределено време. А у нас в момента е като по време на бомбардировките над София през 1943 – всичко е събрано на камари и отделни купчинки, с изолирани помещения за ранените и болни от чума и холера, с тук-таме почнати и недовършени отрязъци дъски, представляващи предния фронт на окопите и землянките. Че не стига само това, ами връз цялата тази какафония отгоре, от някаква агенция ми измислиха и едно светкавично интервю за работа, което беше чак в Бризбън и на което просто не можех да не отида. С 300 зора и мъчения го организирах за 12:00 навръх права пладня. Едвам успях да положа ред-два и трябваше да зарязвам дъските наполовина, да се къпя, бръсна и да излизам. Даниела беше вече почнала да подготвя багажа за предстоящото ни пътуване – докато си почиваше, правеше миличката салата и ми поръча на връщане от “столицата” да донеса свински врат и кайма от моите виетнамски касапи.

За мен интервюто се оказа изключително много незадоволително, въпреки че работата, за която кандидатствах беше нещо, за което само съм си мечтал. Позицията беше за машинен дизайнер с използване на 3-измерното проектиране и чертане – въобще, работа само за мен дето се вика, обаче на този етап не им трябвало никой. Хората искали да ме видят само “така”, за сверяване на часовниците, та евентуално ако им се открие нова позиция или закъсат с повече работа, да ме викали директно и да почвам веднага. Добре де, ама аз на такива тънки и прозаични евентуалности, в последно време се научих хич биля да не разчитам и по този начин ми остана едната единствена искрица надежда – а именно, да се връщам при моите бивши колеги на тунелите (което пък от своя страна беше последното нещо, което бих желал да ми се случи, ама пита ли те някой какво ти се яде/ебе, че да ти го поднесе топло-топло на тепсията). Още през седмицата си бях организирал среща с тях, която пазех за последен коз и на която знаех предварително положителния резултат - само че не ми се искаше да се обвързвам с тях, защото офисът им се намира на много неудобно за пътуване място. Ама нали по-умните от нас казват, че когато нямало риба и ракът бил риба; трябваше да се направят известни компромиси от моя страна в името на всеобщото благополучие и семейно благоденствие…

След като мина неуспешното ми интервю в петък, накупих мръвките от касапите и се прибрах в къщи - претеглих си мерудиите, натоварихме багажа в колата и потеглихме. Взехме Ванеса направо от училището и от там продължихме по пътя към Крумчови – същият, по който отидохме там заедно с вас. Нямахме проблеми с пътуването и в 18:30 бяхме вече при тях. На едно място усетих, че някакво малко камъче прелетя доста наблизо и се удари в предното стъкло, но залисан в пътя не му обърнах внимание на момента. По-късно обаче се установи, че шибаното нещо ми е пукнало стъклото, защото още докато карах забелязах една черта отстрани, в десния долен ъгъл на джама, която не се изми с чистачките. И да се ядосвам и да не се ядосвам – все тая беше вече; особено пък пред свършения факт. Ще потънат още няколкостотин долара за смяна на стъклото, ама това ще бъде чак когато стане невъзможно да се кара – сега нямам никакъв страничен бюджет за подобни разходи.

С пристигането ни у Крумчови почти веднага седнахме под сайванта и асмалъка на моабет. Малките се заиграха горе в къщата, а ние откарахме на теферич пак до първите петли. Бяхме ги предупредили, че по случай Архангелов ден ние ще поемем масрафа и ще занесем храна и напитки. Даниела на другия ден прави дроб-сърма, вари чорба от агнешки джоланчета и т.н. – все мои, от любими та по- и най-любими ястия и блюда (винаги съм се чудел как ги ядат нормалните хора тези кулинарни извращения – амчи на мен ми се повдига само като си помисля, пък какво остава да си го натъпча и в устата – хем аз, дето съм лапал какви ли не други хубавини на женските прелести…). Е, за по-гнусливите и хората с по-изтънчени вкусове, неядящи едни от най-националните ни манджи (като моя милост, например…) имаше тлъсти свински пържолки, както и множество засмени, румени кюфтенца…

И двата дни, докато бяхме при Крум непрекъснато валя дъжд. Започна още вечерта по пътя, ръси и на другия ден, та спря чак в неделя по обед. Това ни прикова плътно към масите и не сме мърдали никъде из околностите. Бях натоварил да му нося старата уредба от механата – добре ама аз я бях приготвил доста отдавна и си я разнасях в багажника на колата нагоре-надолу поне от месец насам. А при вибрациите да вземе да се разкачи предпазителя на единия от каналите на усилвателя – пускаме го, не работи. Веднага се досетих каква е работата и се въоръжих с една отвертка за ремонт. Това стана лесно, обаче пак от същото друсане в колата, кордата на скалата на радиото също беше превъртяла, че и тя ни отвори сума главоболия. Ама поне си уплътнихме цялата сутрин в събота. Като навързахме всичко и докато направихме всички положителни тестове, Валя беше сервирала салатата и гуляят започна още в ранния следобед. Уредбата много хубаво се върза на Крумчо с обстановката под сайванта – там той е направил нещо като сушина, колкото за една маса и няколко стола, има хладилник отгоре, на който сложихме всичката техника; аз му сгънах от тел и една антена за радиото - всичко си намери мястото, все едно че винаги там е седяло. Предвид на туй, че почнахме почти на обяд, Архангеловият ден се проточи пак до среднощ, както обикновено. Пяхме, пихме, смяхме се, приказвахме си и на края легнахме като подкосени от мълния.

На другия ден (а това е вече неделя според Божието разпределение на дните от седмицата), у Крумчови пак се състоя едно малко тържество, в което аз обаче не взех много дейно участие, защото следобеда трябваше да карам колата на връщане към нас. Междувременно направих няколко диска с руски филми – някаква жена ги дала на Валя, те рекохме да се възползваме и ние от възможността за безплатното им копиране (е, този пиратски акт не е много законен, но пък то да беше само той – колкото други маскарлъци и беззакония съм извършил, ще ми трябват два живота само греховете си да изплащам). Към 16:30 потеглихме по пътя към дома. И всичкото си беше много чудесно и прекрасно до момента, в който не завиха полицейските сирени току зад гъза ми и не забляскаха синьо-червените им лампи в огледалото за обратно виждане. Ай, да ви серем всеки час, у долните устички аз – бял ден дано не видите макар! Не ми ли стигаха всичките мъки и несгоди, ами сега и техните шибани глоби да плащам?! Имало на шосето знак за някакво едва забележимо ограничение от 70 км/ч, а пък изедниците ме засекли с 94 км/ч – амчи аз все в километража ли очите да си дзверя, бря? Нали гледам пътя, дейба нихната вяра чепата и още по-рогата! Ама както ми казват фуражките, така тутакси и безропотно се съгласявам с тях - сега още $150 трябва да им наместя в 28-дневен срок. Че не се задоволиха миризливците само с ебания си щраф, който ми наложиха на мига, ами башка 3 наказателни точки ми отнемат от дипломата, така да се каже - хайрсъзите му недни и нескопосани, клатени и недоклатени! Амчи те правят ли си сметката, че така както се движим по ръба на бръснача, аз скоро няма да имам и какво да ми вземат, освен душата – зер, точки не ми остана’а веки (имам право на 12 “дупки” в талона, образно казано – обаче на всяко провинение ме зашиват с по 3 наведнъж; нямам представа колко са останали и дали…). Той, нашият Неничко хубаво ще си вземе книжката обратно на 20 Ноември, ама да не стане така, че сега пък моята да изгърми - тогаз вече хептен ще я вапцаме, да не река нещо по-мръснишко. Всеки път си обещавам, че няма да правя повече така и все забравям за клетвите си – тюх, да му се не види и прокобата полицейска, да не река нещо по-цветущо от богатия си речник…

Прибрахме се благополучно в къщи с 50 км/ч и само на трета скорост - разтоварихме багажа, окъпахме се и се разквартирувахме по кабините за така жадуваната почивка: физическа и духовна. Следващият ден беше понеделник – т.е. вчера. За разлика от останалите стандартни понеделници (за които всички вече знаете колко много шибан заряд носят със себе си…), този поне осветли малко мрачното ми настояще с топлите си слънчеви лъчи и ведро настроение. Първо станах рано и в 06:30 вече бях на път към Бризбън за интервюто. За някакъв си час и половина време най-после се дотътрих до офиса на фирмата и веднага дадохме ход на срещата. Два часа се разправяхме с най-различни формалности и предварителни уговорки с персонала и командния им състав. В крайна сметка с хората се разбрахме да започна работа при тях от следващия понеделник, с доста прилична почасова тарифна ставка - първоначално за период от 6 месеца, като всеки път договорът ми ще се подновява и актуализира. В тази компания има работа най-малко за 4 години напред – остава само да мисля как ще пътувам до там и как ще организираме училището на Ванеса. Оставил съм обаче тези въпроси да ги решава Даниела – за мен най-важно е сега да набия шибаните дъски на още по-шибаното дюшеме и да свърша повечето от домашната си работа в оставащите само няколко свободни дни. А пък за по-нататък ще оставя на самият Господ да се погрижи за грешните си чеда – за кой ли път отново вече ще ни вади от калта…

Тук е мястото да отворя още една малка скоба, за да преразкажа за пазарлъка, който проведохме с бъдещите ми началници. На практика с част от тях се знаем доста добре още от предния проект, с които заедно работихме по инсталацията за пречистване на солената морска вода и превръщането ѝ в питейна. Главният инженер на отдела ми познава възможностите и капацитета от тогава и беше останал с отлични впечатления от моя опит. Когато най-накрая заговорихме за парични възнаграждения и заплати, аз от своя страна им предложих тарифа в по-ниските гранични стойности, след като навред вече в нашата индустрия това бяха осреднените стойности за подобен инженерингов труд. За мен сумата на въпросните благотворителни средства беше една доста внушителна плата, която щеше да изчисти голяма част от остатъчните петна на финансовата дизентерия, която в последно време ме бе нацвъкала като прелитащо от клон на клон врабче или отлитаща към топлите страни самотна лястовица: тук спадат висящи кредитни карти, изплащане на заеми към банки, тежки лихви и подобни дългове. Учудването ми беше огромно, когато босът стана и рече: “Ти заслужаваш повече – отпускаме ти малко по-висока почасова тарифна ставка, защото си ценен кадър и не бива да те изпускаме!” Казвам всичко това с известна доза гордост, защото тези хора възвърнаха унизеното ми самочувствие след моето преждевременно, почти насилствено напускане от предишната работа. Самият аз не бях и очаквал дори такава щастлива и благоприятна развръзка, за която мога да бъда само благодарен и от чието развитие до голяма степен ще зависи по-нататъшното ни евентуално изплуване от батака. Познавайки вече себе си, аз ще направя всичко възможно да бъда максимално полезен в този бизнес, от който всички ние имаме единствено и само полза. Е, че щели пък капиталистите да ме поексплоатират още малко – ами, голяма работа; та нима проститутката не я експлоатират под една или друга форма? Ние работим за пари, срамна работа няма и колкото повече плащат, толкова по-добри са работодателите. Не, драги социалисти и комунисти мои: последните не са експлоататори, както пишат в учебниците на Марксистко-Ленинската ви пропаганда; в тези отношения има взаимен интерес – единият работи, за да си покрива масрафите и да живее според своите собствени разбирания за успешен и пълноценен живот, а другият му плаща, отблагодарявайки се за добре положения от ответната страна труд. В крайна сметка всички са доволни - просто е, но и не е за всеки да го проумява; нито пък някому е нужно …

След като бях толкова доволен от развоя на събитията по започване на работата, а до това време бях загубил вече и половината си ден – реших, че ще мога да свърша някоя и друга задача из града; главно в обиколка по магазините за телевизори и видео техника. Бях си наумил него ден да купувам DVD, подобно на онова, което взех онзи ден за спалнята. Влязох в един магазин по път, обаче там нямаше точно този модел, който исках аз. Хубавото е, че поне за сега знам какво търся и какво ми трябва. Прибрах се в къщи само колкото да се преоблека с барабските одежди - смених колите, защото трябваше с колата на Даниела да закарам на бунището няколко топа от стария мокет и поех по моите лични задачи. В магазина за Hi-Fi техника бях изправен пред сериозна дилема, по-скоро пред няколко. Намерих едно DVD, със завидни качества и функции, но понеже останало последно, та го намалили от $200 на $120 за по-лесна и бърза продажба. Викам му на продавача, че първо ще си помисля и като се наумувам ще се върна да го купя. Отидох обаче в съседния магазин, за да се уверя, че няма по-добро, по-евтино и по-хубаво от онова, което вече бях набелязал. Докато се самоубеждавах в правотата си и се самонавивах за покупката, гледам насреща ми един телевизор - от новите модели, с плосък екран от течни кристали и най-вече с дигитален (т.нар. “цифров”) тунер, а не с аналогов като обикновените “Опера”, “Средец” или пък някой съветски “Електрон”. Апаратът имаше още редица други качества и преимущества като марка и модел, но най-главната му особеност разбира се беше, че и неговата цена беше намалена с $210 – демек, от $640 лепнали му един етикет за $430! Гледах го от тук, зверих се от там; питах продавачите, разпитвах ги и… на края го купих. Ама направо да не повярваш, бре – така изведнъж и от пръв път да се врека на такава смела стъпка и безразсъдна постъпка! Е, аз по принцип отдавна се ослушвам и дебна за нещо такова – идеята на Даниела беше първо да купим такъв телевизор за хола, голям и т.н., обаче аз почнах оборудването малко отзад напред; от гъза за главата, както казва народа в такива случаи. Този телевизор е малък - размерът на екрана му е само 22” по диагонал; “широкоекранен” така да се рече. Вярно, че е правен в Китай, но пък срещу допълнителен масраф от $50 и малко по-продължителен пазарлък с търгашите, последните ми дадоха и 5 години гаранция. Така че каквото и да му стане, в този период от време проблем няма да имаме с ремонта или евентуалната му подмяна. Аз имах голям мерак да си сложим нещо по-голямо и качествено в кухнята, защото ние вечер предимно там седим - там ни се извършват “тържествата”; исках докато ядем и пием, та и да позяпваме с едно око по нещо. В същото време в хола отдавна вече не гледаме телевизия, защото ни се промениха житейските навици и привички - за сега този въпрос с по-големия телевизор за секцията остава висящ и го отмествам встрани да отлежава и престоява в главата ми. Е, ние за там ще купим някоя голяма телевизионна стена, но по всичко личи, че няма да е баш сега на този етап – все още този тип телевизори са доста скъпи и не си заслужава да нария няколко хилядарки само за един паметник.

Значи – вземам аз телевизора и бягам обратно в предния магазин, за да купя и DVD-то. Не ми смъкнаха повече нищо от цената, но пък ми продадоха доста евтино един специален кабел за дигитален сигнал – няма вече жълта-червена-бяла кодировка; в този случай звукът и видео сигналът вървят заедно, в още по-модерни кабели и със съответните букси и жакове. Нахвърлях всичката стока в багажника, купих от “Bunnings” едни метални лайстни за праговете пред гардеробите, взех Ванеса от училището и се прибрах у дома доволен и щастлив като презобено теле или току що онодена крава. На кака ви Дана казах, че нещо се е повредила ключалката за капака на багажника – пратих я скорострелно да върви на майстор, че да й я оправя. Тя, миличката побесня като свиня-майка, на която са изчезнали две от деветте ѝ малки прасенца. Веднага ме обвини, че аз с моите боклуци съм ѝ повредил колата и отиде да се мъчи сама да я отваря с ключа (ама и аз съм си ебал века - нали ви казвах още в началото, че не съм хич лесен за управление и контрол). Не след дълго нашата се върна, нарамила кутиите и ухилена до ушите – каза, че съм луд, но ме обичала такъв; вероятно за лудостта ми е права…

Снощи се занимавах с включване и настройване на новата техника. Гледахме диск, гледахме и телевизия – всичко вече е много добре и аз най-после мирясах (едва ли обаче ще е за дълго). За събота вечерта сме канили Янкови да дойдат на гости, че нали пък техните си тръгват другата седмица. Ще гледам още нещо да драсна, преди да разпечатам писмото и им го дам, че те пък да го носят на вас. Иска ми се да обхвана и най-малката подробност до последния момент преди да излетят. В събота през деня те ще бъдат заедно с Даниела – тя ще ги води по разни сувенирни магазини за подаръци и армагани; после ще ходят и до Бризбън, че нали Ванеса ще изнася концерт с хоровата капела – вечерта ще седнем на прощалната софра у нас.

От два дни насам Неси вече се помещава в новата си стая, която макар и да не е съвсем завършена, за нея си е баш добра – след като снощи и леглото ѝ преместихме тук. Казвам “тук”, защото в същата стая се намира и компютъра, от който пиша в момента; лампата свети за да виждам буквите, а тя отдавна спи и дори похърква равномерно току зад гърба ми. Днес от музикалната академия се обадиха, че са ѝ насрочили изпита за 02 Декември. Тази година той няма да бъде на познатото и за вас място, ами някъде другаде из Бризбън, при съвсем друг изпитващ. Всъщност последният провежда тестовете у тях, в неговото домашно студио. Това е всичко за сега – вече е 22:30 и аз също лягам, защото взеха да ми премрежват очите за сън…

15.11.2008 – Брей-й, събитията около нас се развиха със страшна сила и зашеметяваща скорост, което от само себе си налага спешното приключване на епопеята. Драсвам само два-три успокоителни реда и разпечатвам писмото, а подробностите ще намерите в следващата поредица. Работих като роб през цялата седмица – главно по дъските на пода и съпътстващите ги доизкусурявания (прагове, первази и дъсчици). Урокът на Ванеса свърши напред и заедно с майка си и родителите на Янко веднага заминаха за Бризбън, където детето ще участва в концерт с училищния хор, в който тя пее от известно време. После всичките се връщат у нас, за да си направим едно съдържателно тържество по случай отпътуването на старите Янкови. Самите пък по-млади Янкови ще дойдат направо довечера за софрата. В същото време аз трябва да подготвя армаганите, които сме набелязали да ви изпратим. Даниела вече ви е купила шоколадите, докато от мен имате само едни вяли и сухи поздрави. Веднъж да се нормализира всичко от понеделник нататък и пак ще възстановя писателството на работа в обедните си почивки. Сега в къщи продължава да бъде някаква адска лудница и разхвърльош, защото пък днес почвам да редя таборките в нашата спалня. Снощи окончателно завършихме двете малки стаи - дори с постилането на килимите; гледах и не вярвах на ушите си. Нямам секунда време за традиционните формалности в края на писмото – за това съм малко делови и в известен смисъл кратък, че от тук насетне сума неща трябва да свърша, а още не съм започнал първите. Снощи щяхме да ви се обаждаме по телефона – вместо това дойдоха Уоли и Нолин и от лаф на лаф и чашка след чашка, откарахме се до среднощ в приказки и лакърдии. Дисковете, които пращам сега са доста оскъдни, но нямах никакво време да подготвя повече. По-нататък пак ще запиша нещо – сега мозъкът ми е зает с изпита на Ванеса; после пък следва тази наша екскурзия до Нова Зеландия и още купища друга информация, която като не мога да задържа в черепната си кутия, последната започва да ми изтича от ушите като диария. Ще продължа на чисто, живот и здраве, от понеделник нататък.

А сега горещо ви целувам и прегръщам, изпращам дежурните си поздрави на всичко живо, дето мърда от Габрово града голяма и околните колиби, като непрекъснато се моля да сте живи и здрави - като заженим Ванеса, та да дойдете барем за сватбата. Тя, пиклата, още от сега момчетиите са ѝ се загнездили в кратуната; а пък с онези двамата пущарака онзи ден при Крум, направо полудя (единият беше Крумчовия Емилио, а другото хлапе – на сестра му; ама и тримата са на един акъл, независимо от разликата им в годините, която не е много така или иначе). Нека Господ да я варди – Неничко тези дни се премества в друга квартира с неговите апапи; за сега работи и е много добре – дано като му върнат шофьорската книжка, да почне да идва по-често, че да се виждаме…

Австралия, Ноември - 2008 



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344938
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031