Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2017 04:04 - Писмо No 32 (XI-I.0809) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 267 Коментари: 0 Гласове:
2



Скъпи и обични родители - наши, ваши и чужди; приятели мои, общи съратници, верни последователи, политически трупове и настоящи родолюбци!

18.11.2008 - Ето че отново (за кой ли път вече единствено и само с Божията милост, воля и безкористна помощ...), мога да седна на спокойствие да ви поразкажа нещичко забавно, описвайки го според ограничените си писателски възможности и подредено стройно в някой и друг скромен ред. Умишлено казвам и подчертавам “на спокойствие”, защото от вчерашната дата насам аз пак се уредих на висок обществен и работен пост, на който вече никой не е в състояние да наруши мирът на обедните ми почивки – нито Министър-председателят на държавата, която имам щастието да обитавам, ни новият Папа на Римокатолическата църква, някой си Бенедикт XVI, нито пък някой от многобройните американски президенти и техните първи дами. Тези няколко минути баш по права пладне са нещо много заветно, изключително свещено и всеки труженик и великомъченик си ги използва за каквото му хрумне на ума и с каквото най-много му се занимава. Едни ходят да ядат купешка храна на лавката, други пък пушат цигари и се наливат с кафета, трети пазаруват от близкия супермаркет и т.н. (от съображения за сигурност и секретност не споменавам онези, които ходят да поебват набързичко в колите си – да не мислите, че само ние балканците така захождахме през почивките и развождахме колежките си по горите с разните Москвичи и Трабанти, Шкодички и Лади; ама моля ви се, нищо подобно: австралийците са по-големи развратници и от нас даже, но пък мен това не ме засяга особено, защото отдавна вече съм “праволинеен” като теснолинейка – е, единственото което изпитвам е малко носталгия по отминалите времена и известна доза благородна завист към “практикуващите” полски или горски секс). Моите пладнешки почивки обаче още от сега ще бъде ясно вече с какво ще си ги уплътнявам – за мен това е единственото време, в което наистина на спокойствие мога да си събера акъла и да надраскам някоя свещена глупост. И след тези мои встъпителни уговорки, сега преминавам към същинското си изложение, започвайки го по традиция с току що отминалите съботно-неделни дни.

Когато наближи времето за отпътуване на Янковите родители, аз пък от своя страна рекох да отделя малко време за подготовката на една много скромна пратка, която вече със сигурност ще получите съвсем навреме и най-акуратно – те си тръгват в сряда; пристигат в Истанбул в четвъртък, а в събота и неделя до някое време ще изкарат в Габрово. На Янко майка му има сестра, която живее недалеч от нас - мисля си, че домът им е дори в комплекса на гарата, съдейки по техните описания за местонахождението му. Така или иначе вие ще разберете най-точно и с повече подробности от самите тях, след като се видите – те са изключително мили, сърдечни и възпитани хора; ще бъдете очаровани от тях, така както ние и благодарение на което създадохме едно прекрасно приятелство за вечни времена. Поради тези причини цялата ми съботна сутрин беше заета с разпечатване на писма и ръкописи, със записи на дискове, плътно запълнени с всякаква музика, множество снимки и най-вече видео филми. Разбира се, най-големия приоритет за деня зае урокът по музика на Ванеса - нали изпитът ѝ е другата седмица, та сега офанзивата покрай това събитие е доста голяма. Веднага след урока аз останах сам в къщи, защото в същото време Даниела трябваше да води “певицата” на Новогодишен рецитал, като взе със себе си и родителите на Янко, че да ги разходи и поразвлече малко из Бризбън. За вечерта се бяхме разбрали и със самите Янкови да дойдат у нас на гости, та вече заедно с тях да чакаме завръщането на музикално-артистичната трупа, която през деня беше на турне в столичния град на щата; после вече те всички щяха да се прибират с колата.

Като втасах с подготовката на армаганите за изпращане, веднага се залових да набивам шибаните дъски по още по-шибания под (о-хо, ама вие да не би да си помислихте, че вече съм ги свършил? – нищо подобно, но пък и нищо успокоително). Имаше да се наредят съвсем малко в коридора и така, с определената стъпка и шарка да навлизам постепенно в спалнята (ба мааму – амчи аз съм до никъде, бре! – ако имах достатъчно сили и воля, от отчаяние направо бих се обесил на полилея в хола). Не успях да наредя много дъски, защото баш около вратата трябваше много да се изрязва и окроява, та с тези няколко парчета се увъртях безкрайно дълго. Наред с това и времето ми взе да напредва прогресивно - почнах тревожно да се опасявам, че няма кой да направи салатите за вечеринката; една къща без жена е огън да я гори! Даниела своевременно беше подготвила мръвките и другите блюда още преди да излезе сутринта, но салатите бяха жизнено важни за началото на тържество и трябваше да се режат в последния момент, защото иначе увяхват ако са марули или пък плувват във вода, ако са от краставици и домати. Хайде, зарязах пода и първо опалих камината на двора. Пот и грес от мен се стичаха отвред, обаче не посмях да оставям огъня отвън без надзор, че да влизам да се къпя. Така както бях мръсен, мазен и гнусен се залових да кълцам марули, репички, лук и краставици - нали всеки ден е Великден за нас, та Великденската салата я предпочитаме пред шопската...

Янкови (младшите...) дойдоха привечер - той пое грижите по поддържане на жаравата в огнището, а аз едва тогава влязох в банята да възвърна човешката си форма и вид (и бебешка чистота, по силата на това понятие). Изнесохме посудата навън, разстлахме покривките и докато изпием по една бира и си кажем по някоя лакърдия, ето ги и екскурзиантите пристигнаха. Подредихме се всички около масата и тържеството ни започна без излишна предварителна подготовка. Изкарахме много весело, пожелахме “На добър час и попътен вятър” на Янковите родители и ние със стопанката почнахме да прибираме софрата. По едно време даже запръска леко, та за малко да ни обърка мероприятието, но овладяхме положението с чадърите.

На другия ден аз не станах много рано, защото не ми се и помисляше дори за набиването на това проклето дюшеме, което и без друго ми отне достатъчно много време и нерви - а за средствата пък, да не говорим... Обаче нямаше как – станах с неохота, ядох обилно да затисна алкохолните пари, които постоянно набираха тяга в корема ми и тъжно започнах да блъскам дъските с чука. Даниела ми помогна да изместим леглото на една страна, че да направя пода само до някъде; после пък го преместихме на готовата вече част и така денят премина бавно и мъчително. Останаха ми само няколко реда, но аз пак не успях да завърша всичко окончателно (че кога пък всичко ми е ставало отведнъж, че и сега?). Междувременно заваля по-силен дъжд и това съвсем усложни и без друго утежнената и нажежена до жълто семейна обстановка (а защо “до жълто” ли ще ме попитате? – ами защото покрай комунистите аз не обичам и червения им цвят, та за това използвам което и да е друго цветово сравнение; освен това, след огнено-червения си цвят при 700°C-800°C, по време на своята закалка стоманата става жълта на температура 850°C-1000°C, та от там ми идват на ума и тези чисто металургични асоциации). Мисълта ми беше, че работя на електрически циркуляр, с помощта на който режа дъските точно по размер. Той обаче е инсталиран навън пред работилницата, защото вдига много прахоляк, а от там е изложен и на атмосферното влияние – от съображения за трудова безопасност не можеше да се работи на дъжда и така работният ми ден приключи на бърза ръка по климатични (не климактерични, бре!...) причини.

Последваха разни вътрешни подготвителни операции, локално почистване, разместване на книги, мебели и нощни шкафчета. С окъпването и избръсването ми обаче беше сложен краят на тази мъчителна сага, продължила вече доста дълги седмици. Предстояха ми няколко дни на почивка от физическо натоварване (за сметка обаче на мозъчното), през които трябваше вече да съм и на новата си работа в шибания Бризбън (градът иначе е много хубав, но пък пътуването сутрин до там и особено прибирането вечер е кошмарно; за това го ненавиждам). Вечерта премина вяло и тихо, изморени от всевъзможни емоции и дейности...

20.11.2008 - Продължавам си мисълта от онзи ден, тъй като тук все още съм нов и не смея да просрочвам законното разписание за труд и почивка; като стана старо куче, пак ще им сера в суратя, но сега се въздържам от своеволия и нарушаване на трудовата дисциплина. Вчера не писах, че нещо бях зает с други дейности.

Та, значи - от понеделник, както вече казахме отново съм на работа. Сабалам станах мъчително и трудно в 05:30 и след още 15-20 минути подготовка и сутрешни ритуали бях стъпил на пътя. Достигането на Бризбънските предградия откъм южната им страна не е чак толкова лошо - ако се кара малко по-стреснатко и чевръстичко като на рали, разстоянието се взема за около 20 минути (и най-вече ако няма полиция по шосето, че инак с тяхното присъствие и участие в движението, винаги си е ебало мамата: ако не те спрат за някаква рутинна проверка, то задължително ще те снимат с радара в гръб заради превишената ти скорост). Истинският ад обаче започва там, където се събират много главни пътни артерии при навлизането им в самия град и по-специално подстъпите към центъра, през където трябва да минавам и аз, че да ида от другата му страна, където пък ми се намира офиса. Само в тази няколкокилометрова отсечка се загубват други най-малко 50-60 минути и така пътуването до работа се превръща в един малък кошмар (не, не малък – голям!). Лошият сън се повтаря и вечер, на връщане към дома, когато бързам още повече. Официално трудовата ми повинност започва в 07:00 и с песен на уста си тръгвам чак в 16:30 – само че в къщи се прибирам едва около 18:00, готов за семейни разпри, кавги, всякакви скандали и побоища, способен дори на хладнокръвно убийство, изнервен до краен предел от път, безсъние и други странични обстоятелства; отделно пък дето съм гладен като вълк и изморен до крайно изтощение. От там насетне започват репетициите ни с Ванеса, разточителните вечери и жалките ми опити за по-навременно лягане (щото почна ли пък и със салатите, та покрай аперитивите обикновено става среднощ). Е, след всичката тази лична несгода, финансовият резултат в случая съвсем не е без значение, след като вечер се прибирам в колибата при чорбаджийката и с една торба жълтици все пак (образно казано и малко хипотетично изразено – по-правилната мярка за количеството им би била “торбичка”…). Това е и единственият ми смислен стимул и мотив, пред който се огънах и нагърчих като бодлива тел, нагърбвайки се с тази нелека задача. Отделно от всичко изброено, налице беше и факта, че на никое друго място където кандидатствах за работа, не ми предложиха да започна. На всичкото отгоре и общата икономическа ситуация не само в Австралия, но погледната и в глобален мащаб подтикна вземането на това съдбоносно решение, защото както казва един колега: по-добре да висиш на опашката пред светофара, чакайки да му светне зеленото, че да идеш на работа, вместо да увиснеш като сопол пред Бюрото по труда, в трепетно очакване да ти подхвърлят подаянията си. Този неоспорим факт, както и редица други стратегически и социални фактори, наклониха везните по посоката на ситуацията, в която се намирам в момента.

Проектът е огромен и представлява най-голямото пътно-строително съоръжение на Южното полукълбо, особено за размерите и статута на Австралия – това са няколко тунела, свързани с надземни магистрали, надлези и виадукти, башка подземните артерии. Масрафите му ще надхвърлят 4-5 милиарда долара, като строителството ще продължи чак до 2012, подсигурявайки хляба на още 12,000 такива калпака като мен. Не лоени свещи, ами човек цели диреци трябва да пали като влезе в черква! Е, вярно пък, че ще се попътува малко повечко, но другите благоденствия са много по-важни. Аз постепенно ще ви информирам за хода на събитията откъм тази им страна, защото сега не би било интересно за никой да занимавам аудиторията с тези подробности.

Така в понеделник възобнових обществената си трудова обремененост - до обед чаках да ми донесат и инсталират компютъра; следобеда пък ме изпратиха командировка до предишната ми работа. Всъщност с повечето от колегите и самия главен ръководител на тунелната секция на проекта работихме близо 2 години по създаване на фабриката за преработване на морската вода и превръщането ѝ в питейна. Така че с доста хора от персонала вече добре се познаваме и имаме взаимното си уважение. Още щом се появих и казаха: “Почваш на мига”! За заплатата ми дори не сме се и пазарили - колкото искам, толкова дават. Аз общо взето познавах пазара на работната ръка от предишните ми лутания за насъщния - на едно място вече бяха посочили ориентировъчната сума, която биха плащали, в случай че ми одобрят кандидатурата да започна при тях. Аз от скромност казах, че искам по-малко пари, но те самите ми викнаха повече – брутна заработка, клоняща към тавана на заплатите в тази сфера на индустрията! Сега остава само да съм жив и здрав, че да си ги заработвам и по-дълго париците - другото не е важно...

В понеделник вечерта най-после успяхме да се чуем и с вас по телефона - ние на няколко пъти се опитвахме да се свържем предишните дни, но или някой идваше на гости, или пък вас ви нямаше в къщи. Да се надяваме, че родителите на Янко ще ви посетят през тези почивни дни. Те снощи са тръгнали от тук, но и тях са ги събаряли на летището за свръхбагаж. Наложило се да поизвадят някои неща - бях пратил на татко една кутия с празни дискове за запис (50 парчета), обаче те не са тръгнали. Даниела им беше подарила едни много красиви рамки за снимки, ама и те са останали на наша територия, както ме информира Янко тази сутрин.

25.11.2008 - Вчера тъкмо почнах да пиша и тия копани нещо ме заглавикаха тук, че не можах да продължа – демек, изядоха ми почивката, мръсните изедници; долни и проклети капиталисти. А пък днес е вече вторник - тече втората ми седмица на работа, а се чувствам като че ли съм бил с месеци на това прокажено място. За парите които ми дават обаче, ако трябва и на маймуна ще се направя – намирам се в неизгодно положение, без право на избор; с други думи: както ми свирят, така ще им играя по гайдата... Но нека спазя традицията и този път, започвайки разказа си по установената хронология.

Миналата седмица на няколко пъти падаха проливни дъждове - специално в Бризбън положението беше най-тежко. Станаха частични наводнения, имаше отвени покриви на къщи, паднали огради, изкоренени дървета – въобще, в градът цареше един хаос. Разбира се бедствието засегна и автомобилния поток по пътищата, който от ад в нормалните работни дни сега се превърна в още по-голям ад. Задръстванията бяха километрични - един тунел се беше наводнил, та два дни му изпомпваха водата - 11 милиона литра изкарали от там. Естествено, обиколните улици трябваше да поемат и потокът от коли, който прииждаше поради затварянето на другите по-главни пътища. Спряха движението на корабчетата по реката, които по принцип превозват не малко хора, особено в сутрешните и вечерните часове на деня - по течението се носеха всякакви дъски, клони и разни други отломки, идващи от разрушенията и влачени от пороите. Управата от Кметството и Съвета изкара допълнителни автобуси да вози народа, обаче нали и те са на пътя – с тях движението стана още по-гъсто. Въобще, Бризбън беше обявен за бедствен район, отпуснаха помощи за пострадалите, мобилизираха войска и доброволци в разчистването и към днешна дата вече всичко е само един лош спомен. При нас на морето не се усети много това катастрофално крушение – е, вярно че паднаха известни по-внушителни количества дъжд, но единствените поразии от тях бяха, че бунгалото пак протече малко от някъде, единият ми домат май че вече ще изгние от прекалено голямата му “мелиорация”, а в същото време тревата расте като подлудяла и не може да ѝ се насмогне с косене. Всичко останало обаче беше нормално и сухо - също като под “крушовия лист”...

Ванеса кара последните си учебни дни преди голямата лятна ваканция. Усилено се подготвя и за изпита, който ще бъде другата седмица - непосредствено преди заминаването ни за Нова Зеландия.

Поради спешното ми започване на работа, не можах напълно да завърша дюшемето на пода - останаха ми няколко квадрата в спалнята и миналата седмица спахме на жълтото легло в стаята за гости. Малкото отдавна вече сме го настанили в неговата си детска стая, обаче всичко останало беше струпано на камари тук и там из къщата. В събота след урока по музика, продължих с набиването на дъските и до вечерта най-после го завърших. Даниела замина на рожден ден на Емилия, а аз останах да дозакова някой и друг праг. Трябваше още материали да се купуват, а пък и гостито им беше само женско - даже и самият Роберт бил втора смяна на работа и не присъствал на тържеството на жена си. Ние за събота вечерта бяхме канени у Мариана и Бранко - като втасах и се приведох в приличен вид, отидох да взема Даниела от едното парти и отидохме на другото.

Там вече бяха пристигнали Янкови, впоследствие дойдоха Ваня и Бранко и Игор с Дарина. Изкарахме си много весело и забавно, както обикновено става в такива случаи. Спахме у Мариана с Янкови и на другия ден си разотидохме по къщите.

С прибирането ни аз веднага се залових с моите дъски и прагове (казах ли шибани? – Не? – е, пропуснал съм значи; прощавайте). На този етап поне успяхме да пуснем живота в спалнята, въпреки че още има какво да се прави. До вечерта постлахме килими и пътеки - постепенно всичко почна да си отива по местата, ама и аз баят зор видях с проклетото дюшеме. Вечерта изгледахме един филм и си легнахме.

Ранните ми ставания (в 05:30) налагат и по-навременно лягане, защото сутрините ми са свързани с големи душевни страдания и болезнени стенания. Снощи след работа пак ковах дъсчици - довечера акцията продължава. Че и на работа съм доста зает, мамка му - не мога да си пиша писмата по цял ден необезпокояван от никой, както това беше възможно в предната ми служба. Ето, аз даже и сега трябва да спра на мига, за да продължа кой знае кога...

28.11.2008 - Е, живот и здраве устискахме пак до петъка. Вече е обед и аз до това време успях да си свърша зададената работа – хич даже няма да им се натискам за нова; запразнявам с други думи. В следващите няколко минути до около час и нещо, ще гледам да нахвърлям малко писмен материал върху изминалите дни и събития. Тази седмица Даниела не беше на работа - взе си 3 дни отпуск, за да може тя да води Ванеса на училище. Аз ставам всеки ден в 05:30 и около 07:00 съм вече почнал да работя. Ако тръгна от нас в 06:50, че първо да оставя Ванеса в 07:00 на занималнята, а от там да поемам към Бризбън, означава да пристигна в офиса най-рано в 08:30, че дори и в 09:00. За това предприехме тези стъпки с по-ранното ставане от сън и поемане към Бризбън, като мислех, че ще си и тръгвам от там по-навреме. Добре ама в отдела се създаде малко повече работа за мен, което наложи да оставам в продължение на няколко дни чак до 17:00 (амчи против волята ми, разбира се – ама кой ме пита мен какъв ми е мерака и баш къде ме сърби, че да ме почеше; добре барем, че хората си плащат акуратно, та всички сме доволни като презобени телета). За час и нещо успявам да се прибера до нас, но пък от там насетне вече не ставам за нищо (в смисъл, че не ставам за работа; ама иначе ако ме туриш връз нечий пъп да обяздя някоя мома, или пък да ме настаниш на бялата покривчица със салатките и мезенцата – там вече грешка нямам, представям се отлично и достойно, според възможностите си). Ванеса съм я изоставил със свиренето – да върви на самотек и да си репетира сама за изпита; каквото направи вече, това ще е. Просто нямам физическата възможност да се прибера в къщи след 12-13 часа и когато съм станал в тъмно, та да й вися на главата да свири още 2 часа. Сигурно ситуацията ще се промени като посвикна още малко с този зловещ, почти казармен режим, но поне за сега положението е такова. Е, аз пак чувам песните по 1-2 пъти, специално изпитните парчета. Тя ги свири вече доста добре и се надяваме на добър резултат, но да видим как ще се представи и по останалите дисциплини. Изпитът не се състои само в изсвирването на мелодиите – в материала на учебната програма има включени теоретични въпроси, практически упражнения, солфежи и т.н. Ние уж сме подготвени за всичко, ама де да видим...

Така през седмицата с нас не се случи нищо особено - успяхме да се свържем по телефона с вас; поприказвахме си добре за по един цент на минута. А като се има предвид, че нашият цент е вече само 2/3 от стойността на зеления си побратим на американците, значи хептен евтино ще можем да си общуваме от тук нататък.

Рецесията и световното икономическо падение вече и при нас взе да се усеща с ледения си дъх и своята смъртна осанка – цената на бензина падна под лев, а го помните колко беше, докато лани бяхте тук – за кило течност искаха по $1.40-$1.50, че и до $1.60 стигаше. Сега тези стойности чувствително са занижени. Въобще, ако в общи линии това им е рецесията, аз мога да изкарам барем две-три такива една подир друга... Но пък от друга страна, че ще има много хора, които ще усетят ударите ѝ - това е безспорно и закономерно. Нищо чудно един ден и самите ние да попаднем в това число, но успокоителното е, че поне за сега не се нареждаме в тази категория. Говори се усилено за предстояща катастрофална безработица - по едно време тя беше паднала до едва забележимите 3%, което на практика означава, че я нямаше изобщо; сега се предвижда да скочи над 6%. А то стигне ли се чак до такива цифри, може да се смята, че ще наближи 10%. Пред много тежка задача го изправиха тез комуняги нашият добър Дядо Господ пак - правете сметка за колко ей такива душици като нашите, той трябва да помисли и да се погрижи, за да оцелеят и да прецапат през потопа. Нека само да сме живи и здрави, а като има и работа - няма такава рецесия, която да ни събори. Постепенно ще почнат да фалират дребни бизнеси, малки фабрички, производители и занаятчии. Докато предишното правителство се чудеше как да облекчи данъчната система, как да накара този, и без друго мързелив народ, да се залови за работа, да почне да се самоиздържа и да преуспява, сега тези новите всячески се опитват да унищожат всичко постигнато. Дай им да си развяват пръдните с разходки по света - както едно време Тодор Живков си разнасяше задника наляво и надясно; ако никой няма на летището да го посреща, значи че той е заминал на някъде. Ама хайде, да не ви занимавам с излишни политически коментари и мрачните ми икономически прогнози - каквото има да става, то ще си стане и без нашата намеса.

Най-интересното събитие за седмицата беше поканата от Цецо и Светлана за сватбата. Обадиха ни се миличките онзи ден - запазили са хотели, мотели, ресторанти и т.н. Сватбата ще бъде на 08 Март 2009, но аз в залисията и вълнението си пропуснах да попитам, кого всъщност ще женят: Гергана ли или Момчил? Веднага почнахме да търсим самолетни билети за Тасмания - опелото (тъй де, сватбата имах предвид…) ще бъде в Хобарт (столицата), която се намира чак от другата страна на острова, надолу към полюса. Предвиждам, че и около тази олелия ще имаме известни емоции, сълзи, сополи, много снимки и надявам се интересен филм. Само дето е доста далече във времето и аз не смея да мисля чак толкова напред. Баба Мима (майката на Светлана) е вече тук - пристигнала е преди две седмици. През Февруари очакват и другата баба Гинче – нека да са живи и здрави всички; млади, стари и всякакви.

За сега обаче нашето внимание и свободно време изцяло са погълнати покрай предстоящия изпит на Ванеса, както и с непосредственото ни заминаване за Нова Зеландия веднага след това. Утре сутринта ще имаме урок според обичайната програма - вечерта обаче учителката иска да направим и една последна репетиция в самото изпитно студио. Там инструментът е малко по-голям от нашия и не знаем как малката Ванеса ще се справи с всичко. За това сме планирали и един вечерен урок, с последните приготовления и напътствия. Между другото аз ще гледам да си довърша и последните, заключителни дейности по дъсчения под, специално парчето в спалнята. Там зарязах всичко, когато почнах работа – мислех, че вечерите ще мога да бутвам по нещо дребно, но напоследък се прибирам доста изморен и не ми е до нищо.

В късния неделен следобед или надвечер чакаме Краси и Светла на гости, заедно с едни нови приятели, с които се запознахме покрай тях и неотдавнашните всенародни тържества. В понеделник пак съм на работа, а във вторник вече е изпита на Ванеса. Довечера може би ще отидем до Нолин и Уоли, за да начертаем един примерен маршрут с по-интересните места и забележителности за посещение в южния остров на Нова Зеландия, за където пък заминаваме следващия петък, много рано сутринта.

02.12.2008 – Макар и вторник вече, ще се опитам с няколко думи да опиша случките от изминалите почивни дни. Тази сутрин пристигнах на работа още в 06:00 с надеждата, че ще мога да свърша нещо, което уж много се бързаше във връзка с едно важно съвещание на кочите глави в 10:00. Обаче изглежда, че толкова рано през деня глобалната система още не работи на пълните си обороти, защото в отдела сме само една шепа ентусиасти, дошли тук по необясними причини, но не и да извършват служебните си задължения. Разгеле, аз също ще се възползвам от това мъртво време, за да нахвърлям още малко прочитен материал. Снощи стоях тук до 17:45 и пак не можах да свърша всичко необходимо; мислех, че днес като почна по-рано ще успея, но сега ще видим като се събуди системата, какво и колко ще направя.

В петъка – нищо особено. Прибрах се, свирихме, иззяпахме един филм и се куртулисахме. В събота имахме урок от 08:30. Учителката отбеляза последните си препоръки за изпита, даде своите ценни наставления, инструкции и това беше всичко. С нея се разбрахме вечерта да проведе с Ванеса още един урок - вече в самото изпитно студио и на инструмента, на който ще се провежда самия изпит. Аз през деня като домашна дейност едвам успях да монтирам един метален праг пред гардероба и с това приключих заниманията си. Имах и други неща да побутна и докато се обърнах, времето мина като един миг. Бях обещал на Ванеса да я заведа до ситито на Бризбън, на път за урока. Исках да я разходя малко с колата и да ѝ покажа високите административни сгради, реката и други забележителности на релефа, защото нямаше да има достатъчно време за пешеходен туризъм по улиците и тротоарите на огромния град. За целта даже тръгнахме и малко по-рано от нас, докато в този промеждутък Даниела остана в къщи да подготвя тържеството на другия ден – руски салати, кюфтета и прочие медикаменти. Бяхме канили Краси и Светла, заедно с докторите – нашите нови приятели. Надвечер пък тя отиде на друго тържество с нейни бивши колежки, дето по традиция се събират всяка година у едни хора за Коледа. Нашата опознавателна разходка с Ванеса мина успешно - отидохме даже малко по-рано в студиото и докато чакахме учителката, направихме още една самостоятелна генерална репетиция. После дойде и самата другарка – хайде, последва още един час свирене и с нея; стана 19:00, докато си тръгнахме обратно към нас…

На това място обаче ще си позволя да отворя една малка скоба, за да съобщя на интересуващите се, че към момента изпитът вече е минал успешно според думите на Даниела и Ванеса – аз точно в 10:00 отидох да ги видя, докато те чакаха да влязат в студиото. Исках да пожелая на нашата малка органистка пълен успех - за последно, така да се каже. Това обаче стана възможно едва след като успях да си свърша зададената работа за определения срок. След половин час се върнах обратно на работното си място и от тогаз насетне прекрасно си се забавлявам, четейки из Интернета разни порно статийки за недоклатени брантии или пък както в момента – пишейки писма, например...

Та – междувременно, докато все още мотахме из Бризбън, навън вече мръкна и аз реших да прекарам Ванеса по онзи железен мост, от където има чудесен изглед към огряната от лампи и светлина централна част на града. Тя беше много впечатлена от всичко, което видя, но каза че било малко страшничко... За това после на бърза ръка се прибрахме на село – до този сравнително късен час на съботния ден, Даниела ни беше изпреварила даже и с нетърпение ни очакваше да се завърнем. Вечеряхме много набързо и пак гледахме филми – абе, изморявам се, забелязвам; тази нова работа хич, ама хич биля не ми се отразява добре на организЪма – направо не съм себе си, не съм доволен…

На другия ден (неделя), аз станах рано и реших да се прочистя от всички касови бележки и друга финансова информация, за да приключа със счетоводството на нашето фамилно сдружение. Напоследък доста бях изоставил и занемарил функциите - още от Октомври насам, а ето че вече почти дойде Декември. Цяла сутрин все с това се разправях. После майонези разбивах, меса мелих, картофи и яйца белих – от любими, та по-любими занимания. Гледах да помогна на Даниела поне с приготовленията, които мога да правя с кеф. Аз, освен че съм много добър и активен на масата и в кревата, също толкова добре се справям и с кулинарията (обикновено всички курвари сме били такива – така ми беше казала една моя далечна позната, почти любовница; не я знам какво имаше предвид - сигурно не нещо лошо, надявам се).

Таман беше станало почти обяд – Миленчови се обадиха, че са някъде на плаж и щели да минат през нас да се видим. Разгеле, има много манджа – нали повече народ ни трябва, че да я оползотворим (тук прасета нямаме – гледането им в домашни условия не е особено разрешено и вероятно се преследва от властта). Не след дълго дойдоха и те, та специално двамата с Миленчо посвършихме малко подготвителна работа – цепене на дърва, разпалване на огнища, разпъване на маси, столове и т.н. С Маргаритка пък най-после направихме големия чадър – нали платът му ходи на ремонт, та още не беше монтиран обратно на пръчките. Като го разпънахме на края, та целия двор се покри – огромно нещо, ама поне ще може да ни пази от дъжд, а и от сняг най-вече...

Малчуганите си играха на игрите, ние заредихме масата и седнахме още с първите гости. А пък едно слънце се беше облещило – ще ни размекне костите! Но под чадъра беше сянка - все едно, че си под каваците на “Кункъшлъ”! При тази синоптична обстановка започна и самото тържество. После дойдоха Краси и Светла, не след дълго – и докторите. Аз ги кръстих така - всъщност само мъжът е лекар, докато жена му върти домакинството, имота, нивите и добитъка. Ама си викам – тя завалийката, след като спи с него от толкова дълго време, трябва пък все нещичко да е понаучила от медицината и да е прихванала от доктора някои знания и умения. Щото, ей го на - и аз не съм кой знае какъв гинеколог, ама пък с практиката и годините човек научава мурафетите на занаята и после кара без ноти, по слух. Та, така - много ядохме, по-малко пихме, веселихме се и т.н. После един по един гостите ни си заминаха по реда на своето пристигане. В 23:00 мирясахме и ние – духнахме свещта и угаснахме заедно с нея...

Вчера имах много служебна работа и дори не можах да отделя време за своите традиционни обедни репортажи. Вечерта стоях до късно, а днес пък за компенсация дойдох и по-рано. Снощи не сме свирили с Ванеса, защото аз се прибрах чак в 19:00 и тя до това време беше приключила с репетициите си. Всичко вече се знаеше, всичко вече се можеше – единствено оставаше тези знания да се защитят и на изпита. Довечера ще разбера повече подробности за самото представяне, но Даниела каза, че церемонията продължила 40 минути. Обикновено за 20-25 минути всичко минава, но явно самият изпитващ е проявил повече старание и е искал да разбере подготовката на Ванеса по-издълбоко. Тези дни по пощата ще получим и официалния резултат, но ние може да се разминем с него, тъй като в петък много рано сутринта потегляме за Новата Зеландия.

Вчера пристигна съобщението ви, че сте се прибрали благополучно от екскурзията в Банско – успях само да отговоря съвсем накратко, че хич не ми беше до телефони и приказки; бях много изморен. Не знам дали ще имам време и възможност да пиша преди заминаването ни – ще гледам разбира се, но нищо не се знае още. Независимо от всичко, аз тук давам прогнозите си и за следващите дни, а пък ако има някакви отклонения от това, ще съобщавам допълнително. Довечера ще седна да пиша на Пепа и Сашо (родителите на Янко). Те още миналата седмица ни се обадиха хората, че са пристигнали, че сте се видели и т.н., обаче аз с тези мои идиотски пътувания, като се прибера вечер, та не ми е до нищо. За нас най-важно беше представянето на Ванеса на изпита – именно заради това хвърлихме всичките си сили и енергия в тази посока. Сега поне ден-два ще бъде малко по-спокойно около нас. Даже съм ѝ обещал, че щом приключи със защитата на петия музикален клас, автоматично веднага и на мига започваме подготовката за шестия. Тя обаче очакваше почивка – е, сега 10 дена в Нова Зеландия нали все ще почиваме, всички при това; стига ни толкова – прогресът на света не е създаден от почивки и почиващи; работа трябва и яко блъскане – друга рецепта за успех аз не познавам...

Добре че в неделя успях да запиша на камерата всичките 6 песни, които наистина Ванеса изсвири много добре. А вечерта какъв концерт даде на гостите ни – нямам думи да опиша вълнението си от нейното представяне! Всички я гледахме с удивление и умиление. Осем човека население, башка паплач от дечурлига между 2- и 16-годишна възраст слушахме в захлас едни наистина добри изпълнения. Какво ще става от тук нататък, това само Господ може да отреди - не смея да давам прибързани прогнози, но аз лично се гордея с детето и нейните успехи (само че умишлено не ѝ го казвам, за да няма отпускане на юздите; лош баща съм – нека да ме съдят един ден).

Отклоних се малко – думата ми беше за довечера. На Крумчови също трябва да се обадим, с Цецови да се чуем и т.н. Утре вечер сме на гости у Нолин и Уоли да набележим някакъв примерен маршрут в Нова Зеландия, с посещения на интересни и красиви места. Пак няма да има време да се чуваме по телефоните – остава единствено това да стане в четвъртък вечерта. Ще трябва и по-навреме да лягаме, защото на другия ден в 04:00 ставаме. Янко ще дойде да ни вземе и да ни кара към летището на Бризбън, защото почти по същото време пък сутринта пристига майката на Валя, та той ще отиде да я посрещне. Тъкмо стана удобно и за нас – в неделята, когато кацаме обратно в Австралия, се надявам Неничко да ни прибере. Ама и това още не е сигурно, защото той е вечно зает. Но ще видим, снощи се чухме с него – ще се доразберем.

Та това е, милички на мама в кратце сюжета на пиеските, които се очаква да изиграем през следващите дни – театрото започва: духайте ламбите и вдигайте завесите...

04.12.2008 – Брей, успях все пак да се включа - буквално часове преди отлитането ни за Нова Зеландия. Е, аз още съм на работа и пиша в обедната си почивка, но добрата новина е, че пък утре точно по това време вече ще сме кацнали на острова и ще се суетим по летището им. Освен успешното представяне на Ванеса на прословутия изпит, от последните дни друго събитие около нас едва ли има с подобна степен на значимост. Тя ми разказа подробно как е минало всичко, какво са я питали, какво е отговорила и т.н. Уж добре е минало, но с нетърпение очакваме и официалното писмо от Музикалния Борд. По необясними причини, Ванеса вдигна температура вечерта след изпита, боля я главата, стомаха и всичко останало. Помислихме си, че малко се е попритеснила, възбудила и т.н., но най-вероятно е настинала някъде, защото на следващия ден се стигна и до посещение при Чичо Доктор. Имала възпаление на гърлото и сливиците - нещо като ангина. Сега е на хапчета, антибиотици, лимони, мед и други илачи. Последните учебни дни тя ги изкара в къщи, а пък как ще я мъкнем подире си по горите и планините на Нова Зеландия - това хептен не ми го побира акъла. Дано се оправи в движение - нали казват, че като се смени надморската височина и всички настинки минавали. Даниела разбира се я тъпче с ударни дози лекарства и се надяваме до довечера вече да се е оправила, ама все пак - защо да е така? Изстинала е някъде по тези техни къпания, плувания и прочие спортна активност в училището, ама това пък ще я кали за по-нататък.

Даниела си остана пак в къщи да се занимава с Ванеса - дали са й болнични дни. Аз всяка сутрин ставам в 05:10 и идвам по-рано, за да избегна трафика по магистралата. Довечера приключвам и ще си дам десетина дни почивка. После още една седмица огън и зор, след която пък идват Коледните отпуски. На работа се връщам чак на 05 Януари догодина. От тогаз насетне вече ще мисля за някакъв подслон тук в Бризбън, да ми е наръки до офиса. Такива шеметни пътувания с часове просто не могат да стават вече – че аз да не съм на 20 години, бе майка му стара! Мотел ли ще търся, стая ли отделна само ще наема - въобще нещо трябва да се измисли за времето между понеделник и четвъртък, а пък в петъците ще се прибирам. Има много хора на такъв утежнен режим и график като моя - явно, че и тоя огън ще трябва да се изгази. Нали лесно никъде няма (то ще е най-добре да ме прибере някоя местна проститутка, ама къде да я търся пък нея сега, вече на тази преклонна и средна моя възраст?)...

Снощи ходихме до Нолин и Уоли да говорим за местата в Нова Зеландия, заслужаващи посещение. Имаме една карта, на която с кръгчета сме отбелязали обектите - от утре ги почваме, живот и здраве. Довечера ще стегна всичката налична фотографска техника - дано да е хубаво времето и да успеем да направим снимки и филми. Като се завърна на работа по-следващата седмица, ще направя подробно описание на екскурзията ни - сега нещо не мога да си събера акъла и ще свършвам до тук; хайде чао…

15.12.2008 – Олеле-ее, ами сега от къде да започвам с писанията си, драги телевизионни зрители и радио слушатели (в случая, любезни ми читатели)? Аз пак съм работа, след като снощи се завърнахме благополучно от южния остров на Новата Зеландия и търкалото наново ни пое в налудничавият си кръговрат и умопомрачителен водовъртеж. Без да се мая много-много, направо започвам своя разказ, който този път ще бъде със статут и значимост не като на един най-обикновен и прост пътепис, ами ще носи своята уникална художествена стойност, достойна само за епопея (е, поне с такива чисти намерения го започвам, пък ще видим по-нататък какво ще се получи).

Миналата седмица драснах няколко заключителни за разглеждания период реда – това беше още в четвъртък на обяд. Надявах се, че като се прибера вечерта у нас, ще се чуем по телефона и ще си поприказваме малко - на изпроводяк, така да се каже. До това време вече добрата фея в лицето на Даниела беше приготвила багажериите, докато аз се надпреварвах с въздушните течения и потоци - с други думи, забавих се доволно много, кръстосвайки по пътищата на родината и едвам прекрачих прага на дома малко преди да удари 19-ти кобен час. Бесен бях и от пътуването, и от недостатъчната подготовка за екскурзията, и въобще ми беше крив половината свят (по-точно женската му част, защото жените по презумпция почти винаги са виновни и в повечето от случаите са създадени от Бог единствено заради нашето всемирно страдание и душевно терзание...). Прибрах се и от вратата ме грабнаха грижи по камери, фотоапарати, зареждане на батерии, подготовка на касетки и т.н. На всичкото отгоре, за да освободя някакви си 20 минути от една такава касетка, първо трябваше да й прехвърля записа на компютъра. Това беше генералната репетиция на Ванеса за изпита и не можех да си позволя да го изтрия. В същото време, таман се бях развихрил и като един истински Наполеон вършех по пет неща наведнъж, отделно от заповедите на ближната и временните ѝ нареждания – ето ти, че идат Нолин и Уоли. Ключовете от къщата трябваше да им оставим, както и тези от колата на Даниела. Разбрахме се Нолин да дойде да ни вземе от летището в неделя (т.е. вчера), но понеже Уоли е на работа след обяд, той пък трябваше да отиде с колата на Даниела. Въобще, нея вечер направихме сума засукани комбинации от всякакъв характер, които естествено поляхме обилно с бира и други алкохолни напитки – къде да се обаждам и по телефоните на всичкото си трифазно напрежение, което ме тръскаше периодично като начинаещ заварчик с едва първи разряд в Трудовата си книжка? Тази идея отпадна още в своя зародиш – докато си кажем последни приказки с хората, докато ни напътят къде и какво да видим съгласно географските карти и рекламни диплянки, то стана 22:30. От там насетне се къпах, гласих оптика, бинокли, камери – не помня кога точно легнах, но пък добре си спомням, че станахме в 04:30 на другата сутрин, защото Янко тогава дойде да ни вземе с колата, за да ни откара на летището. С него си побъбрихме малко, утрепахме заедно някой и друг скучен час - после той отиде да посрещне майката на Валя, а ние не след дълго потеглихме със самолета за Новозеландския град Christchurch. Буквалният превод на името му е Крайстчърч – нещо като Христовата Църква или Църквата на Христа, само че в настоящото си произведение аз няма да се впускам в точно описание и езикови анализи на отделните географски точки. Всички те бяха с много странно за нас звучене, идващо от езика на маорите – трудно произносими дори и за местното туземно население, какво остава пък за нас, източноевропейците, дето сме уж най-умната раса сред целия останал по-нисш и изостанал свят. Ще се спирам по-подробно на самите места, които посетихме и красотите, които видяхме, а за това кое как се пише и казва, ще изпратя нарочна карта, с подробен маршрут по дни и дати. Паралелът с въпросните маорски наименования е много близък до австралийските, които пък основно произлизат от езиците на нашенските аборигени (използвам множественото число, за да припомня, че аборигените боравят или са боравили с над 360 езикови наречия, далеч извън английския език – всяко племе си е имало свой собствен начин на изразяване, което във времето и годините се е стопило малко и в известен смисъл ограничило, но все пак го споменавам като незначителна любопитна подробност).

Летенето ни трая три часа и точно след шест бяхме вече в Нова Зеландия. Казвам “след 6”, защото новозеландците са с 3 часа напред във времето спрямо побратимите си в Австралия и макар, че тръгнахме в 08:30 сутринта от тук, там пристигнахме чак в 14:30. Веднага се обадихме в компанията, от която бяхме наели камионетката; от там дойдоха да ни вземат, закараха ни в тяхната база и след още час и нещо разправии, попълване на документи, инструктажи, товарене на провизии и багажи, най-после потеглихме към първата точка от нашия маршрут… 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344942
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031