16.12.2008 - Както вече всички бихте се досетили и сами, аз вчера успях само да започна своя дълъг разказ - ще направя всичко възможно и да го завърша до края на седмицата (поне до тогава смятам да съм на работа, след което запразняваме заради Коледно-Новогодишната истерия...). Ето защо, без много уговорки и излишни уводни сказки, продължавам с вчерашната си бистра мисъл.

Казахме значи, че пристигнахме в Нова Зеландия и не след дълго вече бяхме на път с малкия микробус, марка FORD. С няколко думи ще се спра на вътрешното му оборудване, защото знам, че това представлява жив интерес за всички онези бивши и настоящи къмпингари - любители на природата в най-девствената ѝ форма на съществуване. Освен двойното легло във фургона (нещо като разтегателен диван), над него на панти се спуска и едно по-тясно (подобно на дървен нар в казармен арест), но пък с размер достатъчен за габаритите и теглото на малката Ванеса и съвсем не направен от голи и сурови дъски, каквито аз съм рендосвал не веднъж за провиненията и неподчиненията си в тогавашната “народна” армия. Докато долното легло е все още на изходно положение под формата на диван, току пред него в пода на микробуса се побиват два кола (тръби) и на тях се разполага плота на масата, достатъчна само за сервирането на 2-3 чинии, малки чашки и евентуално приборите, които най-често се държат в ръка, защото за последните няма място по масичката. Всичко вътре е толкова дребно и миниатюрно, че все едно човек се намира в пещерата на Седемте джуджета, но при отсъствието на Снежанка и ловеца, защото и с тях вече в наличност, помещението би отесняло до задушаване на героите. Малко по-назад има шкафчета за дрехи и провизии, обувки, посуда и друг туристически инвентар. До този “килер” е монтирано малко хладилниче, работещо в комбинация от 12/240 V, както и на газ – то ни служеше вярно и уставно за изстудяването на бирата. В географските условия на Нова Зеландия обаче и особено на южния ѝ остров, това не беше от особена необходимост, защото там си беше и без друго достатъчно студено, но все пак уредът влиза в екипировката и снаряжението на моторното возило. Всяка вечер, когато отсядахме по къмпингите, аз включвах един подвижен кабел към електрическата мрежа - така микровълновата печка също можеше да се ползва успешно и по предназначението си, както и да си светваме лампите вътре във фургона, без да хабим акумулатора на камиона. Към същата мрежа е закачен и хладилника, който по време на пътуването се прехвърля на вътрешното захранване от 12 V, за да поддържа температурата си, независимо от посоката на движение.

Откъм страната на леглото, но по-назад беше разположена газовата готварска печка (два котлона + малък грил), а срещу тях беше общата баня и тоалетна. Точно под клозетната чиния има едно малко пластмасово сандъче, където се събират отработените вече хранителни отпадъци и пречистената през бъбреците бира. Специален химикал неутрализира всичко и го превръща във формата и вида на тъмносиньо мастило. След няколкодневно ползване, тази касетка се изхвърля на определените за целта места в къмпингите, измива се и се зарежда за ново ползване. Ние по принцип се въздържахме от употребата на това екзотично санитарно съоръжение, защото самото му изхвърляне и изчистване не бе особено желана дейност за никой от пътуващите - особено пък за тези, дето най-често прибягваха до услугите му (в случая Ванеса...).

Всяка вечер успявахме да намираме свободни къмпинги, където ползвахме общите им бани, тоалетни, кухни и други подобни улеснения. Вечерните ни тържества се провеждаха в самата кола, а също и готвенето се извършваше на газовия котлон. Аз сутрин само ходех до кухните да измивам посудата с топла вода, защото не искахме да ползваме нашите локални запаси от бидоните във фургона. В него имаше и мивка, и душ и всичко необходимо за спасяване на положението, но после тази отпадна вода трябваше пак да се изхвърля някъде, да се зареждат цистерните с прясна и още куп други хамалогии, които ние изобщо не си правехме труда да правим заради един едва забележим комфорт.

Със самото пристигане в Нова Зеландия ни посрещна озъбеното им слънце - денят беше кристално ясен, макар и доста “прохладен”. След едно малко объркване из града и кратка обиколка из улиците му с цел опознаване на мястото, а и с капризите на самото возило, най-после намерихме изхода към първото ни място за посещение и преспиване. Между другото, тоя камион беше снабден с някакви извънземни автоматични скорости (каквито вероятно са познати само в космическите кораби и междупланетните совалки, производство на NASA), за смяната на които нямаше нарочна патерица. Вместо това, в кормилото имаше вградени няколко бутона за превключването на скоростния механизъм, с което шофьорско “улеснение” докато свикна, минахме половината град, ръмжейки само на първа скорост (дейба та’а моя неграмотност, дейба!).

Дните са безкрайно дълги в Нова Зеландия - до 21:30 е все още светло и мръква чак към 22:00. Причината за това феноменално явление от една страна бе разположението на острова под съответния ъгъл спрямо Слънцето, а от друга - защото в момента цялата държава е в режим на лятно часово време и по принцип са напред с още един час. Това пък ни даваше възможност за дълги обиколки през деня, пристигане и правене на бивак още по светлото, както и за незабавното започване на вечеринките – дето се вика, още дорде грее небесното огнено светило.

Първият обект, който посетихме след няколко часа пътуване, беше районът на едни горещи минерални извори, разположени в сърцето на планинската верига, преминаваща почти по цялата дължина на южния остров. Намерихме една чудесна поляна, заедно с други каравани, палатки и бунгала - евтин за отсядане къмпинг ($30 на вечер), с всички необходими хигиенни възли…

17.12.2008 - Продължавам с пътеписа си на следващия ден - т.е., вече днес. Стигнахме значи къмпинга. До това време навън се беше вече здрачило и ние само успяхме да включим кабела, за да пуснем лампите във фургона. Прехвърлихме и хладилника на ток, че да поддържа леда за хипотетичната мастика, която ми липсваше през цялото пътуване. Бяхме хапнали нещо леко по път, така че вечерта не сме готвили и не сме правили тържества. Ванеса чете малко книжки, порисува на една салфетка с цветните моливчета, които ѝ дадоха любезните стюардеси в самолета, а ние с Даниела дремахме мълчаливо, докато съвсем ни се доспи, че да лягаме официално. Направихме и кратък план за следващия ден, уточнихме маршрута и това беше всичко.

Следващият ден започна още в най-ранните си зори. И ако за Нова Зеландия това все пак се отчиташе като 07:00 сутринта, то по австралийското време беше все още 04:00. Но пък слънцето отдавна се беше издигнало вече над хоризонта, светеше обилно и припряно, обаче не топлеше особено много, както по-късно разбрахме. Наложи се дори да обуваме чорапи, да се омотаваме в дълги гащи, камизолки и т.н., а по моему си беше направо за доновки... Дрехите по нас не ни паднаха от гърбовете дорде не стъпихме обратно връз нагорещената австралийска земя. Ванеса продължаваше да бъде полуболна-полуоздравяла - вървяхме си навсякъде със сиропите, с витамините и антибиотиците. Полека-лека взе да се оправя, но пък и голямо пазене падна.

Мястото, където бяхме отседнали е известно с горещите си минерални извори - разположено е в една котловина и отвсякъде е обградено с високи заснежени върхове. Едни сочни зелени поляни като се опънали пред нас, като безкраен килим - отвред шуртят реки и буйни потоци, а въздухът е толкоз чист, че чак ти става лошо като подишаш малко повечко! Това беше една малка приказка – все едно напълно измислен свят, за който ако някой ми беше разказвал преди това, аз нямаше да му повярвам, дорде сам не го видя с очите си! Разходихме се малко из мегдана на алпийското селце, позяпахме по витрините на дюкяните със сувенири, закусихме с по една, някаква тяхна мазна и много вкусна баница, след което потеглихме по пътя към следващите ни туристически обекти. Милата Ванеса много искаше да се изкъпем в горещите басейни, обаче отвън беше доста студено и с майка ѝ не посмяхме да рискуваме и зорлем да я мокрим – малко да я духне вятъра и до вечерта пак щеше да падне на легло с 40°C; а пък ние едвам я изправихме на крака, дето се вика. Иначе големи пазарлъци паднаха и горещи молби от нейна страна, но просто не искахме да рискуваме и да си прекараме цялата екскурзия с лекарства и ходене по доктори. Като компромисен вариант влязохме само на посещение в плувния комплекс, колкото да поразгледаме наоколо и да направим някоя и друга снимка. Басейните действително бяха топли – температурата на водата им се движеше между 34°C-35°C до към 40°C-42°C, в зависимост от самата изворна вода. А пък вони вътре на сяра, та се не трае чак – колкото боб и варени яйца да изям, пак не мога си докара пръднята така зловещо да мирише! Независимо от всичко, народът масово ходи и се къпе, та ни студ признава, ни високата входна такса го бърка. Е, в интерес на истината ако времето беше малко по-топло и ние сигурно щяхме да се изкиснем в блатото, но така както и малкото не беше съвсем в ред, отпадна всякаква възможност за това.

Не след дълго вече отново бяхме на път, преминавайки през един високопланински проход по посока на западното крайбрежие на острова. Там имахме отбелязани няколко обекта за посещение и ние най-строго следвахме предварителните планове и разчети. По пътя често спирахме, цъкахме с езици, правихме си снимки, но това което видяхме в действителност нито може да се опише и преразкаже, нито пък елементарните ни фотографски познания и техника биха могли да пресъздадат истинската картина на пейзажа. Вероятно речникът ми да е малко беден и твърде постен откъм суперлативи и красиви изрази, чрез които да изразя възхищението си от видяното и преживяно. Реших, че ако Раят на земята е в България, с нейната зашеметяващо величествена природа, то задължително съществува поне още един и той се намира в Нова Зеландия.

От тук-от таме купувахме и пощенски картички за спомен – виж, поне те са направени професионално, а пък са подбирани и дните, когато са снимани. Нашият кръгозор много често биваше скриван, къде наполовина, къде изцяло поради бързо спускащите се мъгли и ниските облаци. То всъщност не облаците ни бяха криви, ами върховете им са много нависоко, та за това. Всички те бяха по над 3000 м надморска височина, като най-високият е около 3750 м – Mt Cook, вероятно отново по името на капитан Джеймс Кук, който също се е подвизавал из тези райони преди малко повече от две столетия. Колкото ясно и чисто да е сутринта и рано през деня, към обяд гледките обикновено се помрачават, а в следобедните часове пък съвсем всичко изчезва от полезрението. Но и това, което видяхме пак беше достатъчно да се убедим в красотата и величието на Новозеландската природа. Господ тези хора ги е надарил богато, ама когато им е раздавал времето хич не е и мислил дори, че тази държава ще привлече толкова много туристи и мераклии да правят снимки, да снимат филми и т.н. – струва ми се малко ги е ощетил откъм хубави, ясни и слънчеви дни. Всички диплянки и реклами са прекрасно създадени и колоритно подчертават вълшебното време, което може да бъде само един или два дни в годината. През останалите дни са само ветрове, дъждове, мъгли и виелици. Човек трябва да бъде с изключителен късмет, за да улучи няколко поредни дни или седмица-две през почивката си, през които да преобладава слънчево и ясно време. Ние частично бяхме едни от малкото щастливци, имали тази възможност...

Няма да ви казвам над колко огромни, буйни реки и пълноводни потоци преминахме - мостовете са наредени почти “на всеки километър”! Интересното беше, че всички те (мостовете, де...) са много тесни и допускат само една лента за движение на автомобили. Има се предвид, че движението в тази страна не е особено интензивно и не са харчили излишни пари да строят двойно по-широки мостове. Ама и какво да искаш от един народ, дето едвам наброява 4 милиона души, като около 2.5 милиона живеят на северния остров (където е и столицата Уелингтън), докато остатъкът от населението се е пръснал по южния - кой където намери и свари, по разни малки ферми, селца и градове. В планинската част на острова основният поминък е туризма, под всичките му форми и превъплъщения – през зимата предимно ски, а в останалото време алпинизъм, високопланински траверси и техните производни. В същото време на територията на острова се отглеждат и многобройни стада добитък: основно овце, но видяхме и доста крави, телета, наред с ферми за сърни и елени, кози и т.н. Много животно, много нещо, бако! - отдалеч мислиш, че баирът отсреща е покрит с вулканични камъни или преспи сняг. Като го наближиш обаче виждаш, че то било овце и агнета. Ама милиони, просто нямат ни чет, нито брой - самите стопани дори не знаят с точност колко глави жива стока имат налице. Като дойде време да стрижат вълната, горе-долу им хващат бройката, но после като ги натирят да пасат с месеци - изгубват им нишката на количеството. Като куриоз ще посоча, ако вече не съм се повторил някъде – съгласно статистическите данни, Нова Зеландия се състои от население с едва 3-4 милиона жители, докато в същото време на нейната територия пасат и преживят над 54 милиона глави едър, дребен и всякакъв рогат и нерогат добитък. Сред новозеландците доста широко е разпространено сношението с животни – щото пък реално погледнато, една кротка овчица или хрисима козичка ще ти свърши почти същата работа, ако си я онодиш правилно на някоя слънчева полянка, както евентуално и жената под юргана и в семейния креват; с тази съществена разлика обаче, че след “акта” онези двечките поне ще си кротуват и мълчаливо ще продължат да си подръпват от сочната тревица, докато в никой случай подир туй няма да гълчат, да грачат, вият и кълнат до Бога, че нямало пари, че децата били гладни и имали нужда от дрешки, или пък че вече седма зима подкарвали с едни и същи ботуши...

18.12.2008 - Хайде, продължавам с разказчето си пак – до тук весело, а? Значи - екскурзията ни също продължава; тече вече вторият ѝ или трети пореден ден. На път за едни световноизвестни ледници, минахме покрай чудно красиви и величествени скали от крайбрежието, дълбоко врязани в сърцето на океана. Самото шосе живописно се виеше току над пропастите и морската бездна – безкрайно красиво, но и крайно опасно! Няма мантинели, няма преградни стени, няма обезопасителни съоръжения – че кой е толкова луд, та да харчи излишни пари за туристите? Оцеляването им си е тяхна собствена грижа, с голяма доза късмет, разбира се. Местните жители например не ходят там – те са заети предимно със своите ферми и стопанства и хич не ги е грижа, че някой се е домъкнал държавата им да разглежда, че пък не му се харесват и порядките в нея – ибаз го, както мъдро казва татко. Даниела на няколко пъти снима с камерата от колата, но се налагаше и да спираме тук-таме за по-подробно разглеждане на уникалните природни красоти. Надявам се чрез обективите на фотографската си екипировка да съм обхванал и запечатал общия изглед на тази феноменална забележителност, но това което самите ни очи видяха, просто не може и да се сравни даже – а пък е изключено да се опише, въпреки моя толкова “цветущ”, на места доволно грапав, но иначе много колоритен език…

Не след дълго пристигнахме и в подножието на Националния парк, където хората са направили пътечки и платформи за наблюдения на бушуващите отдолу вълни, които с гръм и трясък се разбиваха в скалите. Много по-интересна би била гледката при развълнувано море и особено по време на прилив. Ние попаднахме там някъде в следобедните часове, но ми беше трудно да преценя дали по това време им е бил прилива или отлива; най-малко пък можех да си представя дали морето беше достатъчно бурно или спокойно. Но като се повъртяхме из района всред грохота на разбиващата се в бездната вода, от която дори не си чувахме приказките, стана ми напълно ясно, че ако по някаква причина човек попадне (или пък случайно падне…) там долу в кратера, единственият му път би бил още по-надолу към дъното и то вече на съставните си части – крака, глави, ръце и тем подобни органи. Водата в бездната се върти като в огромна центрофуга на обществена пералня - шанс за изплуване от там практически няма, освен чрез вертикално излитане като ракета...

След почти целодневното пътуване, на края добре се поразходихме из тоя парк - слънцето беше паднало вече надолу и лъчите му грееха много подходящо за снимки и филми – всъщност осветлението щеше да е подходящо, ама сутринта. До този сравнително късен час на деня обаче, светлината идваше насреща ни и също не знам какво е излязло от подробния ми филм, който заснех за това удивително и уникално място. Малко по-късно, в някакво градче по средата на разстоянието отново спряхме на бивак. След първите една-две вечери вече всички от екипажа бяхме добили общ тренинг за разтягане на легла, нарове и приготвяне на маси. Всеки си знаеше задачата, като при разчет на бойна група: на първо място малкото тича за коловете, забива ги където трябва в дупките и слага масата; после си разменяме ролите и тя окупира моята седалка зад кормилото, където рисувайки или пък докато разглежда картинките от книжките изчаква падането на мрака, когато си ляга окончателно в койката.

През този промеждутък аз пък отивам да проуча кое къде се намира из къмпинга, като обходът ми задължително включва разглеждане на останалите палатки, каравани, кемпери като нашия и най-вече: има ли тъдява нашенци, понамирват ли се чехкини, полякини, германки и други по-ебливи националности. Обикновено такива твари там изобщо няма и мен специално евентуалната им наличност хич не ме брига - особено в положението си на тясно обвързан до степен на семеен, със статут “женен” мъж (по-скоро дамгосан по челото…), но пък в същото време не спирам да си мечтая, което удоволствие никой не може нито да ми забрани, нито да му попречи. Дорде намеря разни тоалетни, бани и им пусна по някоя “проба” за санитарни изследвания, Даниелчето вече е накълцала доматите с лука и тържеството ни в камиона започва с пълен ход на черния кон и бялата пешка. Както казах, през това време Ванеса си пише нещо отпред, ние с майка ѝ си приказваме отзад и всички се чувстваме щастливи до обезумяване...

На следващия ден ставаме рано, оправяме набързо леглата и поемаме към следващите си обекти по набелязаното трасе. Пътят по западното крайбрежие на Новозеландския южен остров е изключително живописен и интересен – последният лъкатуши, минавайки над широки и пълноводни реки; после пък върви покрай брега на морето, а понякога обстановката се сменя с по някое мастилено синьо езеро. Е, там вече да ти види окото бол вода и чистота до кристална прозрачност! – в онзи див край суша нямат, бако; че те да рекат за целия останал свят вода да изнасят, та пак ще им стигне, че ще им и хартиса даже! Представям си пък какво грандиозно водно чудо ще е през зимата, като почнат да валят дъждовете в ниското и снеговете по високото – а какво ли става напролет, като се затопят? Не случайно мостовете им са толкоз дълги - на пръв поглед по някои места нямаше чак толкова много вода в реките, но наред с това добре си личеше до къде са се разливали буйните им води и до къде чак се простират действителните им корита. А пък какви вълшебни камъни имат - описание нямам подходящо за тях! Там да съм аз и да живея, цял палат само от речни камъни ще вдигна - стига властите да разрешават такива своеволия. Защото твърде вероятно е и да не дават така напосоки да се грабят камънаците – че нали и те са им от “природното богатство”! Ама като отидеш да си ги купиш от магазина, същите тез камъни вече хич не са защитени от държавата – значи и там цари идиотщината, подобна като тук в Австралия. Но пък може и да са си прави хората, защото ако всеки Сульо и Пульо почне да строи, то няма да остане и един камък из реките. Е, понаправили си бяха някои - кой дуварче вдигнал, кой малка колибка спретнал отпред или нещо дребно, но основно къщите им си бяха от дъски, тухли или бетонни блокове (в зависимост от благосъстоянието на самите хора).

19.12.2008 – Ха, че то днес пак е Никулден - макар да е по старому. Аз като не можах да кажа “Честит Имен Ден” ни на милия ми татко, нито на моят малък Неничко, та за това сега гледам да се отсрамя с някоя и друга извинителна фраза. Ние заминахме за Нова Зеландия на 05 Декември – това пък беше баш на рождения ден на Сашко. Въобще, тази година се поизложихме малко с празничните пожелания, но ще прощавате - такава беше ситуацията. И все пак - да си ни жив и здрав, скъпи татко наш! Дано Св. Никола да те пази от болести и да ти дава сили! Обичаме те много – пази се от хора-злодеи и безпризорни кучета…

След тържествената част, изразена чрез встъпителното ми слово, продължавам по-нататък с темите от общ характер и сивото ежедневие. Горещата тема за деня обаче си остава описанието на нашето кратко, но много съдържателно пътешествие в Нова Зеландия - за това преминавам направо към подробностите по случая.

В сравнително ранния следобед на поредния екскурзиантски ден, пристигнахме в друго алпийско селище, с каквито този район е много известен. От там тръгват всевъзможни туристически маршрути към близки и по-далечни върхове, повечето от които са заснежени през всичките сезони на годината. Някои от преходите са с продължителност от няколко дни и представляват цели траверси за добре подготвени туристи и алпинисти. Паралелно с това има и други пътечки за неангажирани зяпачи като нас, тръгнали по къси ръкави и джапанки да покоряват планините. Часът беше около 16:30, но понеже там мръкваше чак след 21:00, ние също предприехме един съвсем лек туристически маршрут. Забележителностите на разглеждания район бяха изключително все в алпийски стил – огромни ледници, които никога не се топят и основно побелелите от вечен сняг върхове. За катерене по тях разбира се, ние нямахме нито нужното време, нито пък подходяща подготовка (да не споменавам и термина психическа нагласа...). Но виж, с подчертано задоволство посетихме подножието на един огромен ледник, който за момента се виждаше много хубаво в сравнително ясното време. Нарочни пътеки отвеждаха и до самото му начало, но нямахме време да ходим чак до там. Задоволихме се с изкачването по една стръмна пътека, водеща до някаква платформа, от където пък се разкриха прекрасни и главозамайващи гледки – от едната страна към величието на самия ледник, а от другата - към долината под него. Естествено направихме множество снимки; аз заснех и кратък филм, след което се прехвърлихме пеша до друга подобна вижка, която се намираше в малко по-ниската част на планинския масив. От там също имаше добра възможност за наблюдение и фотография.

След като достатъчно добре отъпкахме пътечките, още пък по-естествено огладняхме – а аз специално, зверски (така силно мога само да ям, да пия и отчасти да обичам). Продължихме нататък по пътя и съвсем случайно намерихме един чуден къмпинг - наскоро подновен; чисто и много приветливо място. Облаците до това време взеха да се спускат по баирите, мъглите също плъзнаха на талази като огромни сивкаво-бели валма прежда - беше почти готово да завали. Понеже имаше още около час от светлата част на деня, след като си платихме резервацията за място, качихме се обратно на микробуса и отидохме до съседно селище, от където имаше видимост към другия ледник, като все още се виждаше и малка част от най-високия връх на Нова Зеландия - връх Кук, именуван по името на Кралския английски мореплавател и изследовател, открил за света и поставил завинаги на картите тези нови земи и морета още в далечната 1770 или около тази година, капитан Кук (Captain James Cook, под което име е влязъл в историята и с което е по-известен). Северният остров също е осеян с множество високи планини и съответните им върхове, повечето от които са били кратери на вече изгаснали вулкани, първенец от който е някакъв си Mount Ruapehu с надморска височина едва 2797 м. Казвам едва, защото в същото време Mt Cook или т.нар. “Aoraki” на чист маорски език, буквално стърже небето със своите 3724 м и е признат за най-високата точка на държавата.

Докато стигнем до мястото за наблюдение, като по някакво неземно чудо хванахме последните слънчеви лъчи за деня, успяхме да поснимаме малко заобикалящите ни красоти и хайде - обратно в къмпинга. След няколкодневното ни пътуване и обикаляне по гори, поляни и дъбрави, полагаше се да направим малка неутрализация с цел да смъкнем натрупаната многопластова кир от нас и да облечем барем по един чифт нови кюлоти, ако не нещо друго, по-съществено. Докато траяха тези наши освежителни и хигиенизационни процедури, от горе над нас вече шуртеше тих и напоителен, леденостуден новозеландски дъжд. По високите части на планините този валеж със сигурност е бил от сняг, но долу в низините беше само вода – бистра и чиста като момина сълза (по принцип в Нова Зеландия човек няма къде и от какво да се изцапа – навсякъде всичко е толкова чисто, че още не мога да си обясня: аджеба, поради какви причини тези хора хабят водата, за да се мият и къпят; аз да съм там, една капчица няма да пролея на вятъра). Не ги облазявах и тези хорица, дето се бяха натъркаляли из палатките в тая киша - сигурно са замръзнали до сутринта. Вярно, че това предимно бяха млади хора, на които кръвта им ври като войнишки казан с боб чорба – в този студ нормалният човек си губи ерекцията, па после върви я търси къде се е завряла при “потенцията”; не си е работа да се гологъзи при такива влошени и сурови метеорологични условия – аз от опит го казвам, не че си измислям. Иначе при нас околната среда беше приятна и топла - едни яйца да се опържат на котлона и във фургона става баня; нито потенция съм губил, нито ерекцията пък ми е липсвала (за сведение на интересуващите се). За пореден път вечерното ни тържество се проведе на тясната масичка в камиончето, набелязахме целите и обектите за следващия ден и легнахме с кокошките – още не се бе мръкнало съвсем даже. То за там си беше баш нормално време за спане, ако питаш някой местен - 23:30, обаче за мен часът си оставаше още 20:30, защото се движех съгласно австралийския часови пояс; аз стрелки на часовници не местя - ни напред, нито пък назад. Че кога съм лягал толкоз рано в къщи? – а в Новата Зеландия всяка вечер се въртях с часове дорде заспя. Ама в ранните зори, познайте сега какво ставаше: размърдам ли се аз веднъж, с мен става и целия камион с персонала барабар. Амчи като заспя в 20:00-21:00 вечерта, в 03:00 сабалето вече съм готов наспан - отделно пък и на тоя чист въздух, дето човек се наспива двойно по-бързо, особено ако не му се допикае по никое време. И от там насетне почвам пак да се въртя и да шувъргам на миндера, докато се разбудят и останалите членове на екипажа. Всичкото беше много хубаво, обаче това спане ми беше доста кошмарно. На всичкото отгоре, хуквам да пикая баш по най-никаквото време, в тъмното – а този мъчителен процес е съпроводен първо със ставане и скърцане на всичко възможно, което има излишни степени на свобода и може да мърда; после пък трябва да се отварят и тряскат вратите на фургона - на връщане действията се повтарят. Ама преживях го някак си, де - нали гледах да не ползвам клозета в кабината, та ходех чак отвън в обществените нужници. Иначе моите моми пикаеха вътре, че ги мързеше да ходят настрани…

03.01.2009 – След двуседмично прекъсване на мисловния поток по съвсем обясними, разбираеми, обективни и субективни причини, продължавам разказа си вече в самото начало на Новата 2009 Година. За да не се прекъсва нишката от Новозеландското ни пътешествие обаче, сега ще продължа с описанието му до своя край, след което бавно ще се впусна в подробностите около Коледно-Новогодишните почивни дни. Хайде, слушайте сега и запомняйте основните моменти, че ще препитвам подир.

Както вече споменах - дъждът заваля още вечерта; продължи нощес, че и на другия ден даже си тръгнахме от къмпинга, нагазили дълбоко във водата. За разглеждане на ледници и други природни забележителности вече не можеше и да се мечтае – мъглите и облаците така противно бяха забулили всичко, че и помен нямаше от синьото допреди ден-два небе. Тогава с особено задоволство и двамата с Даниела си казахме: “Добре, че не ни домързя предния ден, когато ходихме и обиколихме повечето от обектите за посещение, защото ако това го бяхме оставили за следващия ден, щяхме да се снимаме само сред кал, вода, мъгли и дъждове…”

Така - веднага, след като станахме от сън и минаха ритуалите на Даниела по изпиването на сутрешните си кафета и други топли отвари, потеглихме по набелязания план (аз такива течности не пия – бира по-може, но кафета – никога, освен ако не са с лечебна цел; за това сутрин с приготвям скоростно като войник и не си губя времето с излишни маневри и движения). Пътуването ни за кратко продължи по западното крайбрежие на Нова Зеландия, но много скоро след това трябваше да се отделим от там и отново да навлезем в планините, за преминаването им през проходите, които щяха да ни отведат в друг основен град на Южния остров – небезизвестния Queenstown (произнася се Куинстаун, което буквално преведено ще рече Кралското селище, Градът на Кралицата или нещо подобно). Оказа се, че името му съвсем не беше случайно подбрано или просто измислено безпричинно, защото пред нас за пореден път се разкриха невероятните красоти на чудно дивната Новозеландска природа, с високи и частично заснежени от преспи върхове, на фона на едно огромно мастилено-синьо езеро, с хубави къщи, хотели, почивни станции и прочие сгради, разположени по съседните склонове на планините – силно наподобяващи гледката от Света гора към къщите на отсрещния баир в нашенския Търновград, още Царев и старопрестолен. Въобще, какво да ви кажа само с една дума? - хубава работа и главозамайваща красота; сякаш сам Господ го е правил с магическата си пръчица, ама и никой не му е пречил да си свърши добре работата!

В Queenstown пристигнахме някъде привечер - дъждът беше почти спрял вече, след като през целия ден ни облива обилно с калните си вади по пътищата; на няколко места спирахме принудително заради разчистване на големи свлачища земна маса, които бяха причинени от прекомерното количество вода, отмиваща всичко пред себе си. Времето все още беше студено и влажно обаче - особено пък там. Градчето уж беше разположено като в котловина, но пък покрай това тяхно езеро, отново с маорското си название “Wakatipu” (с дължина 80 км и максимална дълбочина 380 м…), такъв един бръснещ ветрец се носеше по вси страни и посоки, че ти настръхва козината и през пуловера даже. Излишно е да споменавам, че ние отдавна бяхме навлекли всичките си дрехи, с които разполагахме: дълги панталони, ватени гащи, вълнени чорапи, плетени шапки, шалове и ушанки, а парното в камиона не спираше да работи – поне докато пътувахме (макар и съвсем леко художествено поукрасено, положението ни хич не беше толкова пресилено и далеч от истината – студът си беше актуален и най-истински, а мерките ни срещу пораженията му бяха единствено в обличането на повечко парцалки по нас). Нямахме никакво време за много мотане и маене из града, преди да сме намерили подслон за нощта. Така, следвайки една табелка за наличност на къмпинг, след 20-тина километра по ждрелото на една буйна река, най-после намерихме мястото. Веднага се настанихме и понеже имахме още малко време до окончателното падане на мрака, ние по същия път отново слязохме долу в градчето за кратка разходка, частичен пазар и общо запознаване с района.

След като кръстосахме централната градска част, по мръкнало кажи-речи вече се бяхме прибрали обратно в къмпинга и се сгушихме на топло във фургона пред една огромна купа салата от домати с много лук. Цените на стоките и по-специално на храните бяха просто зашеметяващи – не случайно Уоли и Нолин ни бяха предупредили от там да не купуваме нищо; Куинстаун се води за най-скъпия град за живеене в цялата Нова Зеландия! Понеже е посещаван от изключително много туристи и то повечето чуждестранни (главно от Европа и Америка, но имаше не малко азиатци и тук-таме по някой африканец, колкото за подсилване на цветовата гама), цените на продуктите са толкова раздути, че и с министерска заплата да е човек, пак ще му се види “скъпичко” (а такива заклети габровци като мен, направо мрат от глад по тези географски ширини). Доядоха ми се люти чушки; рекох си: ще ида да си купя, няма да са милиони, я! Е, не бяха вярно чак милиони, но пък и на $79 килото само едно шибано чушле пак ще ти стъпи на два лева, че и горница; ай сиктир, ве – хич няма и да ги ям дори! При нас в Австралия същите чушлета са по $12-$13 за килограм и аз пак не ги купувам, ами си ги отглеждам сам. Амчи те знаят ли тези пръчове, че ако им закарам два-три контейнера с люти чушки, наскубани от някоя градина и къщурката ми ще е вече изплатена за един предобед, бре – ебах аз мама му, на тоз техен жизнен стандарт и социалната им справедливост! Е да де, ама то пък ще са сигурно хиляди формалности по внос на храни - башка транспорта до там (аеропланът взема разстоянието за 3 часа на един дъх, но корабът сигурно баят ще има да се поклати, докато опре Новозеландските брегове). Ама и колко чушки ще им продадеш на онез германски екскурзианти с меките пишки, че пък и да спечелиш две бали с мангизи отгоре на всичко!? Та, поразмишлявах си аз малко така - де на глас, де на ум, де някоя люта клетва ще им пусна, колкото де не ни мислят хептен за прости. Люти чушки в крайна сметка не ядох, но и нищо друго не си купихме от магазина – един път от инат и втори път, в знак на протест против повсеместната търговска неправда.

След като се наспахме здраво и ободрително вследствие обгазяването ни с кристално чистия въздух на природата, на следващата сутрин настроението ни беше далеч по-ведро – имайки предвид показалото се иззад облаците, макар и малко оскъдно лятно слънце, постепенното изчистване на мъглите и разкриването пред нас вече на всичките неземни красоти, заради които човек може да мине и без люти чушки, че и от бял хляб даже може да се лиши! Отново слязохме в градеца, за да оставим някъде колата и от там да продължим разходките си пеш. Правихме си много снимки, аз отделно от тях снимах и филм – въобще, всичко беше от чудесно, та по-прекрасно чак. Двамата с Ванеса се качихме и на въжената линия (кабинков лифт), която ни изнесе точно над града и пред нас тутакси се разкри цялата величествена красота на това уникално място. Даниела предвидливо остана долу в подножието на станцията, защото напоследък тя нещо не е много добре с височините - гледките и съзерцаването в разни пропасти и бездни не ѝ понасят особено и си губи разсъдъка от страх, макар последните да са свързани с изключителна природна красота! Ние горе с Ванеса снимахме с камерата, направихме си и някоя снимка за спомен, позяпахме наоколо, помотахме се не повече от половин час и се свлякохме обратно надолу със същия лифт.

До това време вече, градчето го бяхме опознали в достатъчна степен и решихме да се разходим покрай самото езеро, на което е разположено. Всеки град си има своите улици, сгради и площади – човек като ги види веднъж и му стига за цял живот. Обаче природните забележителности в околовръст са тези, които привличат вниманието и впечатляват с величието си – за това ние се насочихме към опознаването на района около града, вместо да влизаме от дюкян в дюкян и да тъпчем плочките на тротоарите им. Аз на картата видях, че има път до самото начало на въпросното езеро “Уакатипу”, ако правилно докарвам маорското си произношение. В атласа беше отбелязано и наличието на някакво селце, което също решихме да посетим като отправна точка и крайна цел на пътешествието. Реално погледнато мястото хич не беше далеч – някакви си 40 км съгласно пътната карта, обаче пътят до там се виеше покрай самия бряг на езерото и беше страховито тесен; двама моториста едвам се разминават, щото рамената им се отриват едно в друго, особено ако са по-добре сложени и широкоплещести (като мен…), а пък какво остава за такива едрогабаритни камиони като нашия! Шосето ту се издига нагоре и разкрива прелестите в дълбочина, ту се спуска надолу и човек губи ориентация къде се намира – изключителна гледка! След около час и нещо каране на пресекулки, с чести спирки за снимки и т.н., най-после стигнахме до една седловина, от където всъщност започваше това иначе огромно езеро. На пръв поглед изглеждаше, че то се пълни от някаква малка рекичка, но по-голяма роля за това играят топящите се снегове по склоновете на планините, изворните води, които бликат буквално от всеки баир и стичащите се отвсякъде водопади, големи почти колкото селски вади и реки. Помотахме и там към половин-един час, подкрепихме се с по един предварително приготвен сандвич, направихме малко снимки, разходихме се в околовръст и до където това беше възможно, след което поехме по обратния път към Queenstown. От тази огромна поляна започваха разни пътеки и горски пътища към съседните върхове, обаче ние нямахме нито такава подготовка за високопланински траверси и алпийски разходки, нито пък разполагахме с достатъчно време за целта.

Понеже в началото на този епизод споменах няколко любопитни факта за въпросното езеро, искам да ги подкрепя с известна информация, която научихме впоследствие. Дължината на това езеро (80 км) е за сметка на неговата широчина – общо взето то е тясно и дълго, като в най-широката си част стига 5 км. Със своята внушителна дължина езерото заема първото си място в Нова Зеландия, но пък е едва трето по големина за страната. По-интересни обаче в случая са данните за неговата дълбочина – усреднените ѝ стойности възлизат на 230 м, докато най-дълбоката му точка се намира на 380 м под повърхността на водата (малии-ий, представям си пък какви страшни риби плуват по дъното, стига разбира се да не са замръзнали в студа). На практика градът Куинстаун се намира почти по средата и е разположен само от едната страна на езерото – откъм отсрещният му бряг са почти отвесните склонове на планинската верига. И както вече казах, след разходката покрай бреговете на езерото слязохме обратно в селището - помотахме се още малко из улиците му и следобеда поехме към следващия ни туристически обект – Milford Sound.