Връщам се отново на пътя, който трябваше да ни отведе до вече споменатия Milford Sound – последната отсечка на самото планинско било, баш където е превала преминава през един дълъг, тесен и тъмен като маймунски задник тунел, изсечен в самата скала и..., хе-хе-хе! – правилно отгатнахте: естествено, че и той еднопосочен. Трябва чистосърдечно да призная, че доста си беше страшничко вътре - да не дава Господ да ти угаснат фаровете например или пък изневиделица да ти се досере по голямата нужда насред тунела! Башка дето пък отвред се стича вода - едрите ѝ капки така зловещо шляпат по ламарината на покрива, че те карат да си мислиш, дето да е дошъл вече краят на света (то и без друго погледнато в географски аспект, там си беше баш края на света…). Отпред, досами входа на тунела и връз една малка купчинка от камъни беше закрепен някакъв допотопен светофар, работещ на батерии, който на определен цикъл пропуска ту едните, ту другите превозни средства през тръбата. Обаче и той, мамицата му (светофарът, де…) имаше определено работно време – след 18:00 до сутринта на разсъмване последният не функционира, за да не му се хабят акумулаторните елементи навярно! Ако през този период на “затишие” две коли се срещнат случайно вътре, хората са направили едни специални уширения, където да се разминат и то евентуално, ако не се забележат твърде късно - защото вътре нищо не се вижда и както вече казах цари непрогледна тъма; много по-черна и мрачна от негърския гъз, ако трябва да дам адекватното си сравнение и съответно мнение. Интересно доста, забавно и уникално парче пътно съоръжение – много се съмнявам някъде по света да се намери второ такова подобие; прилича малко като в приказките за Червената шапчица и Снежанка, само че в нашия случай това беше самата истина.

Точно горе на билото видяхме доста сняг – преспите там не се топят никога; когато дойде зимата, последните само се покриват с нови количества бял сняг. После старото отдолу се стопява и така кръговратът се върти откакто Господ е създал света. Понеже времето ни малко напредна и здрачът почна да наближава, решихме че на връщане обезателно ще спрем там, за да може Ванеса да пипне “сняКа” за първи път в живота си.

След успешното ни преминаване през въпросният и станал вече пословичен тунел, започна едно стремително и вартоломеево спускане надолу, по едни серпантини със страхотни остри завои – бяха едни чудесии, не ти’й работа как’ Сийке! Уж беше късо и съвсем наблизо вече, но докато стъпим долу на равното пъплихме едва с 10-20 км/ч. Спирачките подмирисаха, феродото светна, дисковете омекнаха и щяха да се стопят от нагряването, а ушите ни заглъхнаха заради огромната денивелация. За броени минути се свлякохме с почти 1000 м, дорде стигнем морското равнище. Най-после се добрахме до къмпинга и малкото летовно селище, построено по крайбрежието на фиорда.

Естествено, в къмпинга всичко беше заето до дупка, места нямаше никакви – ни за каравани, нито пък за палатки; сайбиите му ни посъветваха да проверим в мотела. Е, ние проверихме, но пък там скубачите искат по $200 на нощ – амчи аз за толкоз много пари и с мечка ще преспя, бре; ако ще и бяла да е или пък някоя стръвница от София (примерно)! Отказахме се на мига – зер, това са си баят кинти, независимо по кой курс на долара ги приравняваш и в каква валута ги обръщаш. Връщаме се пак в къмпинга и го удряме на театри, спектакли и сърцераздирателни молби – обаче онези капути са твърди като гранит и неумолими като съдия-изпълнител: няма места и няма (де гиди, козоебци такива и овцоебци недни! – много ми станаха противни тогава тези люде, но вече съм им простил поради пословичното си великодушие). Освен нас пред къмпинга имаше и други “богомолци”, борещи се за място под слънцето – по смисъла на парче трева за караваната или палатката; кой с каквото бе дошъл! А онез - не, та не! На края дадоха акъл да се върнем назад до съседното селце и там да си опитаме късмета. Назад! – проблеми няма; обаче това от своя страна означаваше да изпълзим обратно през баира, който едвам спуснахме, после отново да минем през тъмния вече като в рог тунел, да бием още сума километри път надолу до равното – с една дума: ужас бе, пълен абсурд! Хайде, тичаме обратно в мотела – от дума на дума, чрез серия от унизителни пазарлъци и други малки комедийни скечове и водевилни сценки, най-после стигаме до долната мъртва точка и заковаваме цената за нощувката на $120 - без закуска, в някаква мизерна и невзрачна стая на приземния етаж, най-вероятно предназначена за персонала, но пък с две легла и един дунапренен дюшек за малкото диване. Обаче в същото време, бако - стаята с парно, с баня и огромна вана, горещата вода като че ли извира като гейзер, а през единствения ѝ прозорец пред очите ни се разкрива една такава гледка, която само незабравимите Вазов и Алеко биха могли да опишат с по-голяма точност от моята! Пренасяме си акуратно дисагите и най-вече мезетата с нарочните за целта питиета и след съответно хигиенизиране на някои от участниците в експедицията, тържеството ни започна.

В тази необичайна за нас обстановка (паднали като че от Марс диваци), много сериозно се сблъскахме с непреодолими трудности по разучаване на крановете за топла и студена вода в банята и в частност под душа. Криво-ляво успяхме да окъпем Ванеса, на която почти ощавихме кожата! Тя от своя страна опищя орталъка и експресно си легна – гладна, жадна, много сърдита и дори малко набита. На Даниелчето пък ѝ замръзна “женствеността”, защото впоследствие така мръднахме крановете, че от тях потече вода направо от топящите се наоколо ледници… Аз лично не събрах достатъчно сили и нерви да експериментирам своите водопроводни познания върху себе си и пропуснах къпането – в края на краищата, не беше минала и една седмица от последната ми среща с водата. Освен това, по тези географски ширини човек може да си изкара некъпан и повече от месец – нито се потиш поради студа, въздухът е кристално чист и няма прахоляк; за какво ти е тогава и да се миеш на всичкото отгоре?...

Но наистина най-интересният момент настъпи на следващия ден, когато видяхме синьото като мастило небе над нас, а слънцето ослепително беше огряло съседните върхове-исполини! Събрахме си обратно багажериите, натоварихме се на каруцата и екскурзията в тази част на света започна. Една от най-важните атракции в този район е разходката с малко, средно или по-голямо корабче из дълбините на фиорда, който всъщност също представлява едно огромно езеро, само че е свързано с океана. Такива там има стотици, ако не са и хиляди – кои по-големи и внушителни, кои по-малки, но също толкова красиви и интересни. Навремето преди милиони години това са били кратери на вулкани, после залети с вода след ледниковия период. Отдолу водата е солена, защото е омесена с тази от морето, но отгоре и в зависимост от периода на годината, има един слой от около 5 м сладка вода. Той варира с нивото на дъждовете (които там изобилстват…), до голяма степен зависи от топенето на снеговете по върховете, а самото място е уникално във всяко едно отношение. Никак не е случайно, че последното е обявено за туристическа дестинация (направление) № 1 за света! Благодарни сме, че ние също бяхме едни от щастливците, посетили това чудновато земно кътче и отнесохме с нас един наистина незабравим спомен от там.

Самата екскурзия с лодката не заслужава кой знае какво описание – натовариха ни около 40 души на една ладия, подобна на тези от “Разходка С Лодка” по река Ропотамо. Имаше две палуби – едната отгоре на открито (студено и влажно…), другата долу в трюма, където бяха и седалките с масички (язък дето там не сервираха шопска салата с мастика, ами раздаваха само кафе и чай). Цялата променада трая около два часа и малко отгоре - видяхме разкошни водопади, малки тюлени и пингвини по камъните на брега и още най-различни представители на местната флора и фауна. Направил съм подробен филм; имаме и множество снимки, но нищо от това не може да замени самото посещение “на живо” в тази част на света – с радост бих се върнал там отново; предполагам, че има доста какво да се види още…

След като се налудувахме, наснимахме, наразхождахме и приключихме с всички съпътстващи ги второстепенни процеси, натоварихме се на камионетката и поехме обратния път през планинските проходи и предели. По трасето спирахме многократно за снимки или просто за последно поглеждане към величествените върхове и уникална природа, отличаваща се и характерна единствено за тази част на Земното кълбо. Горе на предела спряхме нарочно и Даниела заведе Ванеса до снежната пряспа (с размер на Бакойския баир...) - биха се двете със снежни топки, хвърляха лед и пищяха на воля. Аз с моите чехлички на обувен завод “Сърп и Чук” - Габрово, не бях много подходящо обут за зимни игри и спортове, та наблюдавах лудеенето им само през обектива на камерата и отстрани. Като им пламнаха ушите, бузите и зачервиха носовете от студ досущ като на Мальовица, Даниела едвам довлече Ванеса до колата, защото беше време за тръгване.

Напускайки вероятно завинаги този превал с тунела, иска ми се само с няколко думи да поясня на любезния читател какво точно представлява той като пътно съоръжение. На първо място идва надморската му височина, който съгласно информационните знаци и бюлетини се намира точно на 945 м над нивото на Световния океан. Вече казах как се управлява еднопосочното му движение в самата тръба, която пък е дълга 1270 м. Всъщност понятието “тръба” в случая е само за онагледяване – в действителност тунелът е буквално изчоплен в гранитния масив и сводът му няма вътрешна облицовка, както всеки друг подобен пътно-строителен обект. Именно това го прави уникален, нареждайки го на първото място в света като най-дългия естествен тунел. Доколкото разбирам впоследствие са му правени известни реконструкции и модернизации, но първенството му се запазва за времето си, когато е бил открит за автомобилното движение през 1953. Интересно би било да се узнае, че въпросното съоръжение е започнато още в далечната 1935 само с неколцина работници, въоръжени единствено с кирки, лопати и ръчни колички. Петимата строители са живели в продължение на години в палатки, като поради месторазположението на тунела спрямо съседните високи планински върхове, хората не са виждали директната светлина на слънцето по половин година. Впоследствие бригадата им се увеличава, но заради честото свличане на лавини в тази част на планината, най-малко трима души от тях намират смъртта си из тези диви и дивни чукари. Предвид нечовешки трудните условия, работата по тунела е била изключително затормозена и възпрепятствана от най-различни фактори. Самият пробив е станал едва през 1940, но малко по-късно началото на Втората световна война и свързаните с нея събития допълнително забавят строителството на съоръжението. През 1945 друга мощна лавина помита единия вход на тунела, което за пореден път разсрочва откриването му, та едва вече 8 години по-късно лентичката му най-после е прерязана и потокът от автомобили е пуснат (хич да не е, барем по една кола на месец-два трябва да е минавала от там, но трафикът може да не е бил и толкова натоварен – нямам данни за това). За избягване на инциденти, каквито изобщо не са изолиран случай, споменатият вече светофар пропуска движението в една посока само за време от 15 минути – въпреки инсталираните мижави осветителни тела по протежение на тунела, преминаването през него е епично. Диаметърът на тръбата е достатъчен да поеме един средно голям автобус, като страничните му огледала обикновено стържат по стените, ако шофьорът не ги прибере навреме преди да навлезе в пъкъла. Разминаването на подобен тонаж превозни средства вътре е абсурдно – с голяма клизма това е възможно само за леки коли и то не за всички марки; два Мерцедеса например вероятно ще се разминат, но пък на излизане със сигурност ще са си оставили страничните врати някъде из вътрешността. Виж, за автомобили от ранга на “Трабант” и “Запорожец” не би трябвало да съществуват трудности…

А ние от там бавно и тържествено вече се отправихме към по-равнинната част на Нова Зеландия - постепенно баирите изчезнаха и останаха далече зад нас, появиха се фермите, ниската растителност, буйните планински потоци отстъпиха място на по-широките и по-плитки реки; появиха се дори местни хора и животни, забелязвайки се някаква коренна промяна в околната среда и обстановка. Тук е мястото да отбележа, че тази промяна не беше към нещо по-добро – напротив: скучните поляни, фермите за всякакъв вид рогат и нерогат добитък, насажденията и по-ниският релеф съвсем наподобяваха някое изостанало македонско село или малко земеделско селище от Делиормана. Трудно ми беше да се пренастроя от едната, величествена алпийска и високопланинска природна среда към другата - чисто полска и равнинна обстановка; за това на мен лично не ми хареса особено. Но понеже това също бе факт и част от държавата, която посетихме, просто заради обективността на разказа ми, не може да не бъде отразено в този мой своеобразен пътепис. От своя страна обаче, тези чисто селскостопански райони дават поминък на доста хора и хранят по-голямата част от населението; защото пък съгласете се, че едно парче лед не става за абсолютно нищо друго, освен да си угасиш мастиката с него, бко че било откъртено от някой праисторически ледник. А народът в същото време иска и мезе, не минава само с мастика – по смисъла на доматки, месце, сиренце. А всичките тези продукти идват единствено от равнините – планините са само за туристите и търсачите на силни усещания; докато хлябът расте по полето и хич не се намира из горите…

Така след няколкочасово каране, привечер отседнахме в едно равнинно вече място, с всичките следи и белези на агрономството и животновъдството. През градчето минаваше една голяма река, която се оказа “майчица-родина” на невероятно огромен брой риба пъстърва – хора от цял свят ходят там на риболов, правят се състезания, предавания по телевизията и мястото е със световна слава, само че по други параграфи. Та, пак някаква туристическа атракция си беше де, един вид – риба аз лично не налових, но пък на всяко кьоше продаваха пържена с картофки. От нея вече занесох и аз в бунгалото, че да опитат моите моми от най-вкусната риба на Земята. Даниелчето беше купила преди ден-два малко от някаква: ама червена сьомга ли беше, лилава ли? – тук вече ще излъжа непредумишлено; аз като само на свинския врат му разбирам, та не им зная марките и разновидностите на плуващите във вода животни. Исках да подчертая, че в световната столица на пъстървата и сьомгата, ние също умирисахме караваната на пържена риба - Даниела даже каза, че била много хубава, ама на мен пу ми харесаха местните домати; ба мааму – че таквиз домати има само по селата в България, заявявам ви го най-сериозно и отговорно! Ама то сладка работа, бре – като го отхапеш, онова си мирише баш на домат, а не на шибаната целулоза и изкуствен тор! Добре че на всичкото отгоре се паднаха да са и евтини през този сезон на годината, та си отядохме на салати в синхрон с шотландско уиски и американски бърбън.

На следващия ден вече бяхме на път за втория по големина град на Новозеландския южен остров – Dunedin, като първенството се държи от Christchurch, където кацнахме на идване от Австралия. Той се намира на брега на океана, само че е на източното му крайбрежие – град с много стари традиции и освен всичко останало, достатъчно много известен в световен мащаб с огромния си завод за производство на шоколади и шоколадови изделия, “Cadbury” (новозеландски аналог на швейцарските Nestlй и Toblerone - нещо като цех “Лиляна Димитрова” на столичния магнат “Малчика”, ама и не съвсем...). Ние имахме добрите намерения да заведем Ванеса на обиколка из завода – там организират нещо като туристическа обиколка през отделните цехове. Водач на групата посетители разказва за цялостната технология при направата на шоколада - още от какаово растение, та през зърната, изпичането им, смилането и обработката, та до самия станиол, с който увиват бонбоните. Добре ама напливът от мераклии беше толкова голям, че вместо основния тур се задоволихме само с една по-кратка екскурзийка, свързана с няколко малки шоколадови подаръчета и безплатни снимки с Дядо Мраз. После вече от заводския магазин си купихме по един голям блок с шоколад, като и трите бяха различни, че да опитаме повече разновидности от любимия на всички ни продукт. Освен подробните обяснения, които съпътстват туристическата група, на участниците в шоколадовата експедиция се предоставя и възможността да опитват от изделията, идващи директно от самата поточна линия, да ближат в неограничено количество разтопен шоколад направо от котела, където го разбиват и въобще да се напраскат толкова обилно, че да им държи влага до следващия път. Специално за нас комай беше и по-добре, че нямаше места за въпросната обиколка, защото за мен със сигурност щяха да викат линейката с бърза помощ, като си знам лакомия гъз. Ей така един път навремето Геро ме заведе в цеха на “Наслада” (баш срещу Хлебозавода, по пътя за кв. Гачевци). Не съм ял толкова много тулумбички, пасти и реванета от тогаз – голямо оливане беше, с редица последствия, някои от които и доста “СРАмни”… Още ме подиграват съучениците за тези мои подвизи; е, гащите си ги запазих чисти, но пък какво масирано сране падна в долчината под моста на Гачевската река – само аз си знам…

Самият град Dunedin аз не знам с точност колко е голям, но пък за мащабите и мерките на Нова Зеландия е огромен. Също не съм и много сигурен като казах, че бил вторият по големина – ама дали имат предвид цялата страна или това важи само за южния им остров; аз предполагам с достатъчна доза сигурност, че става дума за местния остров. На северния също има големи градове - там пък се намира столицата Wellington, както и Auckland – друг важен административен и промишлен център на Нова Зеландия, само че тези географски понятия за сега не влизат в темата на настоящото ми съчинение. Там също се забелязва едно известно деление между хората - дали примерно са от северния или от южния остров; не са ли пък островитяни (тази расова категория включва както туземските маори, така и разни канибали и човекоядци от съседните острови – Самоа, Антиподите, Тонга, Фиджи и пр.; последните не се намират в непосредствена близост в акваторията на Нова Зеландия, но пък последната е станала убежище за повечето от тяхното бедно население и буквално са наводнили държавата, както мароканците и тунизийците са окупирали Франция например).

Забележително за Dunedin е типичното английско влияние в стила на строителството, културата и т.н. По-скоро дори шотландското и ирландското е малко по-правилно да се каже, отколкото чисто английското, но за мен тези държави са толкова еднакви, колкото да речем България и Македония (ако последната разбира се може да се смята за отделна държава в исторически план; но след като я откъснаха от нас и без бой ни я отнеха, особено пък след като и великите сили са я признали за самостоятелна единица, вероятно и самите ние трябва против волята си да я приемем като такава). Въпреки, че и в двата случая на сравнение много кръв се е проляла в доказване на това, кое е първичното: дали яйцето или кокошката. Докато бяхме в този град имахме възможност и да пообиколим наоколо, макар че това стана само с колата – разбира се спирахме се тук и там, но при ограниченото време, с което разполагахме не ни беше физически възможно да обходим навсякъде и да посетим всяка отделна природна забележителност. Независимо от ограниченията ние добихме достатъчно добра представа за мястото и градът, за хората му и т.н. А пък от статистическите данни и факти разбрахме, че Нова Зеландия е най-младата държава в света – най-късно тя била открита. Така че, колкото и да се развиват нещата с пъргавите си темпове в глобален мащаб, от тази страна има още доста да се изисква, докато наистина се достигнат крайните точки и пределите на цивилизацията.

05.01.2009 – Не се плашете – аз отново съм на работа. Отново същото колело, което ни въртя до онзи ден и ни люля като в бебешка люлка, от днес пак ни поема. Аз сега обаче няма да се впускам в подробности около нас и Коледно-Новогодишните празници - по-скоро ще продължа с пътеписа, за да завърша разказчето си за Нова Зеландия, а пък после вече ще описвам другите случки и събития, станали през последните две седмици на миналата година.

И така - след като пообиколихме и разгледахме по-важните и забележителни места на този град Dunedin, поехме по крайбрежието (този път по източното) към следващите ни обекти за посещение. Не след дълго спряхме на едно много интересно място, където се намираха едни доста чудновати скали. Повървяхме малко по плажната ивица и по пясъка, за да стигнем до едни огромни канари, така изкусно изваяни и издялкани от водата, че приличаха на футболни топки. Тези топузи имаха много правилни сферични форми - особено някои, които се отличаваха и открояваха всред останалата пустош от вода и пясък. Направихме няколко снимки, заснех някой и друг кадър с камерата, за да запечатам завинаги поредната уникалност на природата – в конкретния случай на Новозеландската. Тъкмо привършвахме с разглеждането на канарите и започна да вали дъжд. Не силно, но достатъчно - колкото да ни накара да подтичваме по пясъка и да не се спираме на всяка мида или изхвърлен от морето пън. Ванеса си хареса доста интересни екземпляри, от които взехме само няколко, защото тя беше нарамила торбата на гръб да ги събира. Освен всичко друго, на митническите проверки, както на излизане така и на влизане където и да е било, тези морски “съкровища” се обявяват, защото не е разрешен внос/износ в индустриални количества. Тези миди минават и през карантинен контрол, тъй като могат да съдържат разни бактерии и микроскопични песъчинки, които според властите можели да предизвикат усложнения, натравяния или други неприятни последици (разстройство, дизентерия и прочие осирания, което за мен е несериозно, ама щом онези казват – значи трябва да е така, даже и да не е съвсем тъй). Спомням си, че на връщане от Вануату по този идиотски начин ни конфискуваха едни мидички (герданчета от рапанчета и още някоя туземска джунджурия). Не знам какво точно не им хареса на митничарите и на санитарните инспектори, но се ровиха из куфарите ни половин час, докато намерят украшенията – че на края ни ги и взеха на всичкото отгоре. Отклоних се малко, ама нали все за нещо се сещам, та гледам да го спомена – ще ме прощавате, значи...

След като приключи посещението на тези каменни топки (които биха били сравними единствено на Крали Марко с ташаците, само дето не бяха толкова обрасли…), продължихме пътуването си към следващия туристически обект. Докато се размотавахме в разглеждане, времето също беше вече доволно напреднало и дори станало късно, та трябваше по-скоро да си търсим място за пренощуване. Бяхме разбрали, че в съседно малко градче нагоре по пътя, живеели някакви пингвини на плажа, съвсем в диво състояние и представлявали голяма атракция за посетителите. За щастие в къмпинга все още имаше свободни места и ние бяхме едни от последните, които ги заеха. После заприиждаха автобуси с младежки екскурзиантски групи, но те вече спаха в палатки. Отново благодарение на късното смрачаване в Нова Зеландия и преминаването им на лятно часово време, ние имахме прекрасната възможност да направим една хубава привечерна разходка до свърталището на пингвините, направихме доста снимки, филм и чак тогава се прибрахме обратно в къмпинга почти по здрач. Дъждът не след дълго почна пак да се изсипва с цели кофи и лейки - валя през нощта и на другия ден продължи до някое време; на сутринта обаче онези с палатките липсваха от поляната...

Ние бяхме направили предварителен разчет на времето си горе-долу по дни, като искахме да посетим максимален брой интересни местности и туристически обекти. Не сме бързали, не сме се притеснявали – просто имахме на разположение 10 денонощия, които използвахме по най-рационалния начин. По източния бряг на Новозеландския южен остров нямаше вече какво повече да се види. Освен това тази малко скучнолява равнинно-полска-земеделско-аграрна обстановка не беше нещо, което да ни грабне погледа. Ферми като ферми - е, големи, ама все пак нищо повече от ферми! Овцете им са същите навсякъде - вярно че много като количество, ама пък овцете са си овце по целия свят; какво толкоз има да им гледаш (освен ако не си безнадеждно влюбен в някоя мериносова рунтавелка, с влажен поглед и благ характер на душата…). Ето защо ние отново се отделихме от крайбрежната ивица и ударихме на запад - обратно към планинските вериги, към красивите езера и буйните реки.

Крайната ни цел беше най-високия връх на Нова Зеландия – Mt Cook, именуван така за хатър на откривателя на тези земи и географски ширини, капитан Кук (което вече повтарям до втръсване, та и аз чак го запомних). Разбира се, с неговите величествени 3764 м надморска височина ние не сме си и мислили, че ще има автомобилен път до билото му и че ще се качим чак там с колата, понеже ни мързи да вървим пеш. На това място обаче си позволявам да отворя специална скоба във връзка с точната височина на върха, за да не остане читателят с впечатлението, че нещо го будалкам. Поради внасяне на известни корекции и допълнителни редакционни подробности, към днешна дата (Ноември, 2017 – б.а.), официалната му височина след съответното измерване през 2014 е посочена като 3724 м. Причината за изгубените няколко метра се крие в свличането на огромно количество земно-каменна маса още през 1991 и последвалата го ерозивна дейност на атмосферните и климатични влияния – дъждове, снегове, лавини, бурни ветрове и т.н. Ето защо стойностите са малко противоречиви на места и се намират в пряка зависимост от източниците на информация. Тук-таме из коментарите на филмите, а вероятно и измежду редовете на разказа ми, аз също съм давал непроверени и недоказани величини за височината на този връх; сега обаче това число е вярно, точно и окончателно - взел съм го директно от книгите и букварите, но то ще бъде валидно само до следващото свлачище...

Туристическите диплянки показваха изключително интересни места в тази посока – в някои от тях се говореше дори за нещо като Алпийски център, с кратки маршрути наоколо, но пък далеч не и чак толкова нагоре за покоряването на върха - за целта са нужни много физическа подготовка и солидна екипировка, предназначена главно за алпинисти. Нашата идея беше да спрем до подножието на този планински исполин, естествено само до където беше възможно пътуването с автомобил, да вдъхнем от ледения полъх на вятъра, спускащ се по склоновете му и да разгледаме поне подножието на върха и наоколо.

Така ние отново сменихме видът на околната среда. Постепенно с изкачването ни нагоре, природата започна да добива вече своя по-планински и суров вид. Появиха се кристалните езера и буйните реки с чиста като сълза вода. Пътят минаваше покрай една каскада от язовири - един след друг, няколко и все дълги с километри. Явно там е била вододайната или по-скоро електроснабдителната зона на острова. Защото по моему, там можеш да пиеш вода и от локва - толкова е чисто навсякъде. Едва ли обаче само язовирите са тези, от където се черпи питейна вода за населението. Амчи то всеки един поток, като го заприщиш отдолу и ето ти го - водоснабдяването готово, при това без пари. Не забелязах (а и забравих да се поинтересувам) - имат ли аджеба, тези хора водомери, след като толкова много изобилства този иначе скъп продукт по техните земи? Както и да е, де - ние продължавахме пътя си към планините. Под всяка язовирна стена имаше по една малка юзинка, които пък осигуряваха енергията в тази част на света. Всичко е като истинско, няма измислица – ама досущ като в България и останалите цивилизовани страни на Балканите...

Предварителният ни план беше така набелязан и начертан, с оглед през светлата част от денонощието да бъдем в района на върха или по-точно казано - в подножието му. Пристигнахме там в ранния следобед и време имаше предостатъчно за всичко, включително и да се качим на самия връх и да слезем за около час (само че с помощта на хеликоптер или малък едномоторен самолет – по избор). Ние обаче предпочетохме твърдата земя - не само защото беше по-сигурно, ами и поради причината, че една такава малка въздушна променада струваше по $280 на човек! И съвсем не ти е гарантирано, че като се качиш там горе, пак няма да има мъгли и облаци на талази и дали ще видиш изобщо нещо от люка на самолета. Така в размишления пристигнахме в района на Алпийския туристически център. Той пък е наречен в памет на първия човек, покорил Хималайският първенец Еверест, оказал се новозеландец. Въпросният алпинист (някой си Sir Edmund Percival Hillary с прякор “Ed”; най-вероятно Еди), мисля че през 1953 успява да се изкачи до покрива на Земята, с което влиза в световната история. Алпийският център е построен в една котловина, отвсякъде заобиколен от трихилядници, като най-високият от тях, както вече споменах е връх Кук.

06.01.2009 - Богоявление е днес – честит ви празник и нека Бог да благослови всички земни твари, дори най-нищожните и долни. Нямам време за парадност, защото сега продължавам с разказа си... Веднага щом слязохме от колата (камиона) и усетихме, че сме на полюса, образно казано. Макар да е и леко пресилено, чувствата ни бяха доста “охладнели” от осезаемата разлика между температурите във фургона (барем 30°C, да не беше даже и повече, при постоянно работещото парно в купето) и отвън - да е било някъде между 5°C и 10°C, но в никой случай по-топло. Макар и добре облечени, ние бързо потърсихме вратата на мотела и на юруш се напъхахме вътре. А пък там един уют, един разкош - парното работи на “MAX”, котлите бумтят и пръскат съживителната си топлина, а тук-таме горящите главни и цепеници в запалените камини допълваха зимния алпийски пейзаж.

Поразгледахме наоколо, купихме си и пощенски картички на върха, само че когато е бил сниман в дните с кристално ясно, слънчево време и от самолет (такива хубави дни в годината там обикновено се случват повече от един, но пък и не се задържат повече от два поредни); ние самите се снимахме на всички възможни места и така посещението ни в сградата на завет приключи. Случайни хора долу от селата ни бяха казали, че щом пътят свърши (имаха предвид асфалтовия), ние можем да хванем други два, насипани само с трошляк и по тях да отидем още по-нагоре, където пък имало разни пътечки, езера и други забележителности – предназначени само за кратки преходи до близки точки. Така и направихме - по единия горски път се стига до много див къмпинг, естествено без ток, вода и други светски луксове. Нещо като базов лагер за туристите и алпинистите, поемащи нагоре за покоряването на самите върхове. Водата всъщност там беше подсигурена почти целогодишно от буйния поток, който се стичаше наблизо - представям си обаче покъртителната картина, ако човек рече да си измие краката на бързея - какви ледени тръпки ще го полазят, чак пръстите му ще се вкочанясат; ами пък ако случайно реши да си подмие и гъзеца – че това си е направо умирачка, бре! Добре че аз нямах нужда от много чести сблъсъци с водата – по принцип издържам без баня и други халосии доста дълго време; един път, защото съм израснал в сърцето на безводно Габрово, по време на най-строгите му водни режими и втори път - защото съм ходил войник, а това вече обяснява всичко, свързано с допустимата степен на здравословна мръсотия...

Като поехме по другото пътче, то вече ни отведе до една полянка, от където тръгваха кратки маршрути до близки езера, ледници и т.н. Облякохме се хубаво и поехме по пътечката нагоре (всъщност, ние нямаше какво повече да сложим на гърбовете си; това ни бяха всичките дрехи, които носехме от слънчева и гореща Австралия). Повървяхме към половин час по стръмната и камениста пътека, когато едното езеро най-после се подаде; после минахме покрай брега му и се прехвърлихме на следващото - и така, та 5 пъти. Може да е имало и още езера нататък, но ни достраша да вървим по-далеч - хем че нямаше жива душа наоколо и си е баят страшничко сам самички в тая дива пустош, хем пък и времето ни взе да напредва, защото трябваше да се придвижваме напред. Аз мислех да извъртим езерата, да се качим на билото отгоре и от там да се спуснем после назад. Обаче не посмях да рискувам и се върнахме по същия път, от където се отклонихме за езерата. Той пък самият продължаваше още по-нагоре, към самото било и според очевидци, връщащи се вече от там, било много красиво и величествено. Откъм низината се зададе и една внушителна група възрастни хора (около 70-те, че и нагоре). Това ни даде кураж, а и морален тласък към изкачването на баира - нали ще станем за смях на старците, ако се върнем от средата на пътя като посрани. Хукваме пак нагоре - Ванеса припка от камък на камък като сърне, аз отзад се нося като дизелов локомотив, а на скъпото ви Даниелче ѝ идваше да ми извие вратлето баш в тоя критичен момент. Ама и тя вървя мълчаливо и безропотно нагоре, защото сама не смееше да се върне към колата. След още един, последен напън на запъхтян вървеж, стигнахме до билото – там вече пред очите ни се разкриха великолепни гледки надолу в ниското; снимахме, зяпахме, ама и не се задържахме много, защото пронизващият вятър щеше да ни превърне в ледени мумии. Пътят надолу беше лесен като песен - за няма и половин час си бяхме вече до колата...

07.01.2008 – Ивановден! – на многая лета, но да карам сега по същество с продължението на мисълта си от вчера. Уморени и премръзнали, но много доволни и щастливи потеглихме по обратния път към равнината. Оставаха ни само ден-два и твърде скоро всичко щеше да свърши. До някъде се движихме по същото шосе, по което стигнахме до планината, но на едно разклонение тръгнахме към някакви чудно красиви езера, които също ни бяха препоръчани да видим и да разгледаме наоколо. Слизайки в по-ниското, времето чувствително се позатопли и взехме да сваляме една по една намъкнатите дрехи по нас. Отначало пътувахме по крайбрежието на първото езеро, но все още беше твърде рано за отсядане и организиране на бивак. На няколко пъти спирахме да запечатаме мигове и прекрасни пейзажи, красоти и природни забележителности (тук вече не върви да използвам познатия израз “да запечаташ нещо на лента”, защото в тези електронни апарати, лентата тотално отсъства). Привечер отново се озовахме на брега на едно друго езеро, много наподобяващо на язовирите Доспат и Батак с неговия Цигов Чарк. Направили хората къмпинг, навред блести от чистота - с една дума: да ти е драго на душата, само дето времето беше въз-зъбатичко, ама човек като свикне да трепери и да му трака ченето, та не му обръща и внимание повече на студа. Разставихме пак вътрешната масичка - Ванеса само чакаше да спрем някъде и да почне да й сглобява краката, нарязахме пак от прочутите Новозеландски домати и си направихме едно предпоследно тържество. Като мръкна съвсем, легнахме и сутринта станахме по-рано от обикновеното…

Времето вече беше прекрасно; слънцето напекло хубаво, огряло съседни близки и по-далечни върхове - кои заснежени, кои не чак толкова в зависимост от височината им. Разходихме се малко из района - снимки правихме, филми и т.н. Точно на брега на езерото, на фона на една зелена като китеник поляна беше построена малка каменна черква – може би параклис трябва да се нарече. Разбира се ние като православни Християни и добри миряни спряхме и там – баш по това време чакаха да пристигнат една черно-бяла свита със сватбари, защото там щеше да им се извърши ритуалът по бракосъчетанието. Беше съботен ден - ние не можахме да изчакаме официалната служба на пастора, но иначе хората започнаха да прииждат от съседните селца и паланки. Не след дълго напуснахме завинаги планинската красота и след няколко часа каране стъпихме отново на онази магистрала по източното крайбрежие, от която се бяхме отклонили преди ден-два.