За голямо мое разочарование, огледът на изложената за продан стока изобщо, ама наистина изобщо не предизвика някаква търговска тръпка у никой от нас, а най-лошото беше, че въобще пък не събуди личния ми интерес към механизмите на алъш-вериша. Ама нали така се е рекло - око да види и ръка да пипне, та и аз се заинатих. Както и да е – спряхме превозното средство, прекарахме по един презрителен поглед върху боклуците, нищо не си харесахме и щяхме да тръгваме вече. За да не правя опасни маневри на главното шосе с тоя голям фургон отзад, минахме през едни съседни криви улички и сокаци – уж за по-безопасно. Излизането ни обратно на главния път беше свързано с преминаване под влаковата линия, което по никакъв начин на ми заостри вниманието. Линия като всяка друга линия на влак – правят ги едни и същи по целия свят, че и в Габрово даже имаме такива; нищо особено. Е, вярно, че на пръв поглед подлезчето дойде възтесничко - колкото да мине една кола с размерите на “Шкода”, най-много “Застава”, ама пък и ние не бяхме кой знае колко широки. С теснотията щях да се справя добре; написали обаче хората и табела, знак турили нарочен - съвсем по европейските норми и стандарти: “ВНИМАНИЕ! Нисък мост - 2.3 м височина!” Абе, рекох - тез овчари, с хората ли се подиграват, що ли? Къде си виждал ти лека кола толкоз висока ве, ало-о-оу?! И както си размишлявам така мълчаливо и поединично, дори не и на глас (забравил и напълно изключил за истинската височина на “бунгалото”, което влачим подире си…), в последния момент баш отдолу се чува едно: “ПРАААААС!!!” и си еба Гана дроба! В резултат на това, последва един страшен трясък, едни шибани пластмасови парчета се пръснаха по още по-шибания път и из кабината - настана една каша, една галимация, та не е за приказка чак! А пък ние всъщност си минахме най-акуратно и прилежно под мостето - колата дори не се и заклещи вътре! Всичко беше съвсем успешно съгласно страничните габарити на камиона, които съвпаднаха с широчината на шибания подлез; обаче по височина нещо размерите му дошли малки, което на практика ни еба и мамата, образно казано. Брех, жална ви майка фашистка! - в чудо се видяхме; малкото реве и се тръшка по седалките, майка му в същата тоналност вие насреща ми като вълчица и кълне до девето коляно: къде са ми били очите, дали пък случайно не са ми били закачени с канап на задника и все в тоя възпитан дух. А пък аз, горкият - ни жив съм, ни умрял; първата мълниеносна мисъл, която ме прободе през слабинките като с изтъпен ятаган беше колко пари ще ни обръснат за ремонта. И всичкото това се случва в събота по средата на следобеда – в Нова Зеландия занаятчиите запразняват още от петък; че на кого да работиш в почивните дни? - то няма народ за делник, какво остава за празник! Когато слязох от колата, едва тогаз вече ми се видя колко е висок фургона (е, малко по-нисък е от камиона, с който карат хляба, обаче покривът му все пак не може ни да се види, нито да се пипне пък от земята). След няколко минути почна да ми се връща паметта, изравних дишането, нивелирах кръвното налягане и постепенно се успокоих, излизайки бавно от шока. Но понеже за мен Даниела си беше чисто виновата в случая, за това само стискам със зъби, мълча ядовито и пръхтя като недоклатен коч. Амчи така, де - тя изпървом ме ядоса и ме доведе до състояние на бяс, та да не знам какво правя със себе си...
Събрах тъжно разпилените парчетии от пътя - мислех си, че нещо ще може да се залепи и пак да е цяло, ама къде ти, бако - то всичко станало на трохи! Всъщност от цялата поучителна драма пострада само горния вентилационен люк, монтиран върху покрива на фургона. Всичко друго обаче беше непокътнато; на самия покрив боята не беше и драсната дори – стои нова и лъскава, както когато камионът е слязъл от заводските конвейери на Сър Хенри Форд!
Казано на друг език, все пак малкият (а не “големият”…) дявол се беше развилнял срещу нас, защото едва когато почнах да си представям какво можеше да се случи вследствие на този удар и евентуалното последвало го заклещване под моста, взеха да ме полазват ледените тръпки по гърба и да ми избива студената пот на челото! Какво точно бяхме закачили аз не знам, че в яда и злобата си не погледнах нагоре към свода. Имало е сигурно някакво стърчащо желязо или нещо друго, което просто със самото си крайче бе закачило горния пластмасов капак и го бе помляло на съставните му части. А пък нищо чудно и в самата траверса на влаковите релси отгоре да съм се ударил – ‘беш ли мааму в суматохата какво баш се бе случило. Обаче пък в същото време си викам: мама му стара, това дет’ стана изневиделица и се ударихме в каквото и да е стърчало там, да беше само с два пръста по-ниско или да бях минал с празен камион без багаж да речем (щото като е натоварен, ресорите му потъват надолу, а от там намалява и общата му височина - нали се сещате...) – тогава направо горната част на фургона щеше да се отхлупи като консервена кутия от “Скумрия в олио” или “Копърка в доматен сос”. Ти мани го това, ами понеже и скоростта на движение беше сравнително бавна (не повече от 30-40 км/ч), инерцията щеше да бъде достатъчна само да се заклещим отдолу по средата, без да можем да мръднем и на сантим даже - ни напред, ни назад като заклещена при раждането кучка. Тогаз вече щяха да се смачкат рамките на вратите (респективно няма слизане от кабината...); задължително при сблъсъка щеше също да се счупи предното стъкло и страничните джамове на сол и цялата носеща рама (скелета) на фургона щеше да е за боклука - смазана като ненужна кутия за обувки. Хайде, да предположим че нас с Ванеса предпазните колани щяха да ни приковат към седалките (тя точно тогава се возеше отпред...) - обаче майчицата ѝ свята и преподобна, както не се беше вързала щеше да лети през джама с умната си главица напред като съветски снаряд, изстрелян от американска подводница (или обратно – ефектът от резултата би бил един и същ)! Положение хем малко комично, ама повечето бие към трагичното: да идеш на края на света, да минеш през какви ли не перипетии и високопланински проходи, водни прегради да си газил и да си карал по сняг, лед, в мъгла и в какви ли не други, от сурови та по-сурови климатични условия повече от половин милион километра, след повече от 30 години стаж зад кормилото, а на края да се заклещиш като мастия под един въшлив мост, нищо и никакъв - е, това вече ми дойде малко възгорница, изпадайки в душевен катаклизъм! На всичкото отгоре бях и трезвен като водопровод – не, ами чист като планински ручей бистър бях. Щото да рече човек: пиян е бил, завалията - простена му е глупостта! А пък аз и вода не бях пил даже, ама нб – случи ми се бедата; че не можаха ли да го вдигнат малко тоз шибан мост бре, ами за няколко инча спестен материал почтените люде трябва да си трошат кокалите?! Ама нищо, де – и това ми дойде за прибавка; нещо като допълнителна част към горчивите поуки на живота. Ела обаче, сега да ме видиш, бако! - дали нявга ще мина под мост или подлез без да си извадя ролетката от задния джоб и предварително да премеря колко му е аралъка отдолу през процепа, че тогаз чак да се изтирвам като куцо пиле на лайно…
Както и да е, станалото – станало; нашето пътешествие продължава с връщането към базовия лагер в Christchurch, а пък дали с капак или без - самолетът ни е на другия ден и ние летим неотложно за Австралия. Докато трая гневното ни и мълчаливо пътуване (не мълчаливо – по-скоро настана гробна тишина; такава, каквато аз най-много обичам, защото иначе моите моми само ми надуват главата, като почнат да кудкудякат в един глас), на няколко места питах из разни бензиностанции за сервизи или някакви местни ремонтни работилници. Но както вече споменах – до това време всички вече бяха запразнили и никой не го е еня, че ти е счупен люка на фургона; да съм гледал, да съм мерил, да бях по-осторожен... – както се казва в притчата: “Проблемът на давещият се е проблем на самия давещ се”. Ай да му се не видеше макар и положенийцето шибано - пак изпаднах в онази, добре позната вече на всички поза и ситуация, като на голия гъз в копривата…
Следващите няколко часа от пътуването ни преминаха мълчаливо и нагнетено, при взаимна тристранна непоносимост и тиха ненавист - голям рахат, както вече отбелязах със задоволство! А двете донапред пискаха и ми виха на главата - нб ви сега едно безсмислено дърдорене, малки и големи душевадци в женски род! Така щяхме да си мълчим и подсмърчаме сигурно вечно - добре ама нали Даниелчето не е свикнала на такива грубиянски обноски, та тя първа разчупи ледената преграда между нас - зер, трябваше ѝ с някой да си приказва, че тя хич не може да се прави на глухоняма. Наред с нашите позатоплили се вече семейни взаимоотношения, до това време взехме да наближаваме мястото на последния бивак, където трябваше да пренощуваме за последната си вечер в Нова Зеландия. Станалото-станало, връщане назад няма - само дето доста подухваше от капандурата, докато се возехме. През дупката нахлуваше свеж до студен пресен въздух, температурата на който компенсирах с включеното парно отопление в камиона, което бях надул до последната си степен на горещия диапазон.
След едно зашеметяващо спускане по стръмно и тясно шосе, отново ударихме морското равнище. Разгледахме района само набързо с колата, но се настанихме в един къмпинг, разположен на един хълм - баш над залива. Имахме на разположение още няколко часа преди да залезе слънцето, които ние отново използвахме по най-рационалния и приятен начин. Паркирахме камионетката и слязохме долу до селището пеша – последното не беше далеч от къмпинга и една хубава разходка по “Ривиерата” се отрази съвсем благоприятно за окончателното стопляне на взаимните ни отношения и любовни чувства.
Селцето Akaroa е изключително живописно, строено по френски образец, с всичките му малки кафененца, ресторантчета, магазинчета и всякакви други европейски (в частност френски) културно-етнографски стилове на житие и битие. Френските знамена се развяваха почти пред всяка къща, от кръчмите звучаха френски шансони - дори имената на улиците им заедно с останалите надписи също бяха изписани на френския език! Просто това беше една малка Франция, само че в онази толкова отдалечена част на света. Разбира се в морето, завързани по кейовете не липсваха и всякакъв по размера си яхти, лодки, платноходки и други подобни - къде по-големи, къде пък по-малки плавателни съдове. Беше съботна вечер и заведенията бяха пълни с народ – хората се бяха изпокрили вътре на топло, защото по крайбрежието подухваше един такъв бръснещ ветрец, от който буквално ти се насълзяват очите и сополите ти тутакси потичат от носа. До едно време ние се разхождахме заедно, но понеже вече доста се бяхме отдалечили от къмпинга, та Даниела се върна с малкото да готвят вечерята и да режат доматите, а пък аз с вдигната яка, облечен като Чарли Чаплин и Гаврош продължих обиколката си из градчето – целта ми беше да направя още малко снимки, а и да заснема на видео филм част от тази необикновена красота. Малко по-късно се прибрах и аз - в камиона вече миришеше на нашенско: пресни домати, загорял лук, пържени яйца и други кулинарни виртуозности…
Вечерта мина в подробни анализи за провеждането на нашата цялостна екскурзия и къде беше ни е харесало най-много, във взаимно успокоение предвид неприятния инцидент с камиона, в дружески разговори и приятелско събеседване - от омразата и ненавистта не беше останал и помен даже. В името на целта и благородната семейна кауза, на връщане от града и пътьом за къмпинга Даниела се беше отбила през някакъв дюкян, та купила една разфасовка от 0.700 л с евтино местно уиски. До голяма степен последното послужи за повторното ни сближаване с нея и по-бързото забравяне на случката, чрез оневиняване на виновниците. През нощта спахме като отсечени, завити с всички възможни одеала, чаршафи, плажни кърпи и всичко, що беше някакъв парцал. Студът, който нахлуваше през счупената капандура и зейналата към звездите и ясната месечина дупка, беше вледеняващ и сковаващ – не помогнаха никакви мероприятия по изпушването ѝ с разни салфетки, тоалетна хартия и дори с рисунките на Ванеса – единствено оскъдните лъчи на сутрешното слънце бяха онези, които размразиха треперещите ни от студ крайници.
На другия ден събрахме на бърза ръка партакешите и изхвърлихме половин торба с храна, която в лакомията си бяхме купували периодично, като че ли щяхме да годинясваме в Новата и шибана Зеландия - не ни беше възможно нито да я изядем, нито пък да я мъкнем с нас по пътя. Аз оставих известни хранителни остатъци в кухнята на къмпинга – изглежда, че това беше някаква практика и неписан закон, защото като отворих долапите да натурям нашата стока, там видях цял склад с подобни артикули: десетки бутилки с олио и оцет; всеки купувал без да мисли, поръсил си веднъж-дваж салатата и за да не се ягмосва оставил шишетата за общо ползване. Подобен беше случая със солта, пипера и стотиците други подправки – наред с това: лук, домати, консерви, кори с яйца, кашкавалчета, сиренца; тази сбирщина от продукти представляваше един малък колониален магазин на черноборсаджия от ерата на довоенните гладни години в Европа. След като се отървахме от ненужния товар, най-после поехме по обратния път към първия град, в който кацнахме – Christchurch. Шосето отново виеше през едни високи планини и проходи, пред нас се разкриваха прекрасни гледки и красоти, но ние вече се бяхме настроили към окончателното ни завръщане в родината-мащеха и не сме отделяли излишно много време за разни спирки и снимки. Е, на някои по-изключителни места направихме по някоя и друга фотография за доказателство, че и ние сме били там – така някъде по обяд бяхме вече в базата, където трябваше да предадем колата.
Съгласно техните таблици и застрахователни изчисления, повредата и съответният ремонт, причинени изцяло по наша вина (да бе, да – моя; казах НАША!) беше закръглен на $400, която сума ние охотно платихме от джоб в момента на сдаването. А пък това бяха последните ни останали Новозеландски валутни единици, които ние буквално се чудехме как най-добре да похарчим - е, намерихме си бързо-бързо начина. Всъщност, аз не съм се чудел изобщо как ще пръскам пари на вятъра, но в същото време Даниелчето през цялото време си правеше сметките за пазар на едро, съгласно мераците си за разни нейни покупки, но тези ѝ предварителни намерения потънаха в клозетната шахта барабар с 400-те долара за ремонта на камионетката. От там си нарамихме дисагите и хайде – директно на летището.
До излитането на самолета имахме няколко свободни часа, които ние оползотворихме в безцелно разглеждане на магазините (вече само през витрините, де – именно за там бяха спастряни въпросните средства, но нямахме късмета да ги изхарчим по предназначение); останалото време мина в безцелно шляене по коридорите и мързеливо дремуцкане по скамейките като просяци. Предвид факта, че към датата на моя разказ наближаваше и Коледния ден, всички украси вече бяха добили празничното си и светлинно излъчване, дядо Мразовците си правеха снимки с дечурлигата, а Снежанките любезно раздаваха дребни бонбони и залъгалки на безпаричните като нас. След още малко изнервящо висене на летището, натовариха ни на самолета и други 3 часа по-късно бяхме стъпили вече “на родна земя” - пардон, в Австралия.
На местна почва в Бризбън ни посрещна Нолин - така се бяхме разбрали с нея. Тя обаче тутакси ме прикова с “радостната” новина, че моята нещастна кола, която беше паркирана в предния двор била изкарала нервите на всички възможни съседи в околовръст. Като завалял един ден дъждът, изглежда че нещо се намокря из вътрешностите ѝ и в резултат на попадналата в клемите на устройството влага, веднага се активира алармата (а защо е така – хич не искам и да зная, но този шибан табиет колата си го има от доста време насам и аз обикновено не включвам системата против грабеж; добре, ама този път бях забравил, та изглежда без да искам съм я активирал). А пък когато почне да ѝ вие сирената, последната събужда и умрелия даже! Така, докато святкали лампите на колата и свирили клаксони, редувани от воят на сирената, идвали нарочни следователи чак от станцията на махленската Полиция – онези гледали, чесали се по плешивите чутури, заничали отдолу, зверили се, но нищо не направили; отначало полицаите мислили, че някой ми краде колата – ама като видели, че няма явен и конкретен нарушител и онез си били камшика. Станал голям панаир в квартала! Този цирк се бе разигравал на два пъти - първият път сирените вили, вили, па спрели сами. Изглежда междувременно тези контакти са изсъхнали и така нещата се оправили от само себе си. Обаче на втория тур, като почнал оня ми ти вой в петък през нощта, та спрял чак малко преди да се приберем ние в неделя привечер - и то само, защото до това време акумулаторът на колата се изтощил и си загубил тока! Амчи какво да направя пък, майката да му поебнеш, а? – нямам контрол връз цялата земя, в края на краищата! Хем хубаво си мислех, да оставя резервните ключове на Уоли, ама се заглавиках с нещо друго по предстоящото ни пътуване и така забравих. А и самият аз не знам как се деактивира алармата - тя е свързана с дистанционното отключване на вратите и аз така си я ползвам. Забелязах напоследък, че при много влажно време, най-често докато вали или след обилен дъжд (а такива паднаха в последно време доста…), алармата съвсем безпричинно почва да вие - нещо я активира и аз все си мисля, че влагата е причина за това. Когато съм си в къщи проблеми няма, защото само изтичвам отвън и я спирам с ключа. Обаче когато не съм наоколо, ела да видиш, бако, какво става покрай нея - то са виещи сирени, лампи и мигачи мигат до умаляване! Трябва или да се спре с копчето или да взривиш цялата кола, та белким шибаната ѝ аларма най-накрая вземе, та замлъкне forever. В резултат на тази неоткриваема повреда, нашите нещастни съседи са имали доста неприятни усещания, в продължение на няколко дни при това – аз любезно им се извиних и толкоз; какво повече можех да сторя?...
Таман слизаме пред нас и Мал търчи да ме посреща с новините - той единствен от всички не е имал проблеми с шума, защото носи слухов апарат и нощем го сваля, когато спи. Само той не беше сърдит и намусен (като никога - обикновено все той е намръщения, та се чудя понявга как да го омилостивявам; един път Неничко си беше паркирал джипката пред тях и малко му бе стъпкал тревата с огромните си гуми – та сума време онзи ропта, па смърдй и пцовб сякаш му бях залял шибаната морава със сярна киселина...).
О-оо, ама чакайте сега – мъките ми от тук насетне почват; онова с воя на сирените го преглътнахме като горчив хап и гаврътнахме чашата с отрова до дъно и на един дъх. Като свалихме багажа и оставих Даниелчето да се бори с кирливите ни и вмирисани одежди, съвсем естествено понечвам да запаля колата – да, ама курец! Нямаме достатъчно ток в акумулатора (не достатъчно, а хич нямаме – кръгла нула). Хайде сега рожбички златни, всички сърдити съседи и съседчици - бутайте ме силно отзад, че дружно да подпалим мотора на бараката. А пък колата я бях запрял до ремаркето - на новата площадка зад стобора. От там аз сам си я избутах криво-ляво на ръце до улицата, но за повече тикане нямах други сили. Наред с всички домашни неволи от обективен и субективен характер, на следващия ден аз бях на работа – и както обикновено ми се случва от време оно, когато имах Трабанта: резервоарът беше празен до дъно; може би няколко капки се плискаха отдолу, но това беше цялото количество на горивото.
С малко тикане от страна на “доброжелателните” ми съседи, колата се възпламени само за няколко метра и като им поблагодарих най-любезно първо отидох да я заредя с бензин. Там обаче не съм я гасил, защото няма кой да ме тика по бензиностанциите – нищо, че това е забранено и този акт е дори подсъден. Като се прибрах в къщи, инсталирах акумулатора да се зарежда и всичко утихна. Ох-х, ама какво ти “утихна”, бре? – и това е пресилено казано, защото Нолин ни остави пред нас и докато си кажат двете с Даниела клюките от последните десетина дни и ей ги на - вече седнали на двора с по чаша вино в ръка и навирили шибаните си цигари между пръстите (мамка му и уруспийски тютюн дейба! – много го мразя и много се ядосвам, когато Даниела пуши, независимо че покрай нея и аз издухвам по някой и друг отровен фас; колкото да я предпазя от прекомерна злоупотреба с наркотика). Та, докато аз се борих с моите автомобилни страдания, те вече се бяха подкарали с чашите и мезетата. Би било неучтиво и нелюбезно от моя страна да ги изолирам сами под асмалъка, за това на драго сърце също се включих в раздумката - бързо напреднах с материала, че се бях изнервил много и доста ожаднял. Докато утолявах жаждата си, изчакахме и Уоли да си дойде от работа – хайде, и с него дораздухахме клюки, впечатления и емоции, та стана 23:00 без да усетим. Като си изпратихме гостите, вечеряхме набързо (защото до въпросния момент карахме само на мезета, а манджата е тази, която засища глада) и най-после легнахме на удобно легло - би трябвало да спя на другия ден до обед, ама не би...
Ставам на следващата заран в 05:15, изкъпвам се да отрезнея и тичам на работа. Там вече ме чакаха купища с натрупали се по време на отсъствието ми задачи и проблеми, които почнах полека-лека да изпълнявам. За щастие успях да си свърша работата до петък и приключих с обществената дейност за годината. По принцип следващата седмица всички от фирмата излизаха в отпуск до 05 Януари. По силата на Трудовия кодекс понеделник и вторник бяха присъствени дни, но аз си ги съкратих; ай сиктир, ве - че аз когато е трябвало не съм спазвал закони и наредби, та сега ли баш ще се правя на праведен? Така моята лятна ваканция се увеличи с няколко дена, като си мислех, че разполагайки с толкоз много свободно време, мога да вдигна още един етаж на къщата. Добре ама мързелуването ми започна още от същата вечер - въпросният петък.
Първо се занимах със сортиране на стотиците снимки, които бяхме изщракали на екскурзията. После ми дойде на ума, че като напиша посетените места на Интернета, може от там да намеря още по-хубави и професионално направени снимки, които само да прибавим към нашите албуми. И като почнахме с Ванеса място по място и да вървим по маршрута, тази дейност се превърна в наше денонощно занимание. През деня ходя тук и там из града като смахнат – магазинчета за вехтории посещавам и други подобни музеи, все по моята специалност. Вечер пък сме плътно на снимките с Ванеса - не мога да я изгоня да отиде да спи. Хайде, възобновихме свиренето и даже в съботата я водих на урок при учителката, защото тя нямаше да посещава учениците си за няколко седмици по Коледните празници. Добре ама за нас тя прави изключение, защото вижда, че сме много навити, а и самата Ванеса показва жив интерес към музиката; така че тогава отидохме на малко извънреден урок. Това до тук добре, обаче учителката ѝ живее на 100 км от нас - час на отиване, един час урок, после друг час за връщане в къщи и денят вече се е преполовил. Вечерите или някой се е мъкнал у нас на гости, или ние сме се влачили у някого - не си спомням вече с точност какво сме правили, но във всеки случай не сме си стояли мирно и тихо.
До това време вече започнаха подготовките и приготовленията за Бъдни вечер, Коледа и т.н. Даниела хукна по магазините да купува подаръци – ха на тоз, ха на онзи; броячът се върти. Минаха няколко дни - ей така, в обикаляне и кръстосване на улиците, в свободни занимания и абсолютно никаква строителна работа по обекта. През този период имаше и няколко дъждовни дни, които пък даваха възможност за “легалните” ми занимания на закрито – сортиране на снимки, събиране на филми и тем подобни дейности.
Така неусетно дойде Бъдни вечер. Пристигна и Неничко направо след работа - изкъпа се, преоблече се и седнахме всички на софрата. Същия ден ние с Даниела трябваше да подготвим разни блюда за следващия ден - Коледният. За тогава пък бяхме канени на гости у нашите приятели докторите – тържеството беше планирано да започне още от обяд, вечерта с преспиване у тях, къпане в басейна и т.н. Нени също беше с нас до някое време, но вечерта отиде на някакво негово парти с приятелите си. Предната вечер ние с булката правихме торта “Гараш” специално за Коледа, занимавахме се със салати и разни други блюда. На Бъдни вечер обаче ястията ни бяха все постни. По принцип доста късно седнахме на масата и кажи-речи дочакахме полунощ, че да почнем да блажим. През деня се къпахме в езерото, а на другия ден само двамата с Нени ходихме на разходка - водих го на онзи мостик, където бяхме и с вас, малко преди да отпътувате от Австралия. Той остана много доволен от това място, защото никога не беше ходил там и доста му хареса. Прибрахме се у нас и заминахме на гостито.
Там всичко вече беше приготвено - докторите имаха още едно семейство от Сидней на посещение за няколко дена у тях. Запознахме се с хората и веселбата тутакси започна. По някое време дойдоха Мартин и Даринка, после пък Светла и Краси - последните били у Ваня и Бранко на Коледно тържество и на връщане от тях минаха да ни видят до каква степен сме се размазали. А ние вече бяхме изпаднали в разгара на пиянството си, с постановки на импровизирани комични сценки, солови изяви и общи рецитали, наред с всякакви други свободни изпълнения и простотии. През нощта легнахме късно, ама сутринта станахме рано - и хайде, пак се приковахме към софрата, за да доядем остатъците и да опразним амбалажа (стъкления). Прибрахме се чак следобеда - ни живи, ни умрели; изморени, но щастливи. В къщи заварваме елхата, отрупана с подаръци - започна отварянето им пък, та емоции, та глезотии; всякакви смесени чувства. Всички получихме много като количество и хубави като качество армагани, но най-многото джунджурии взе Ванеса. Така Коледната ни еуфория приключи – аз най-после тихичко повърнах и кротичко си легнах, че едвам стоях прав на краката си...
От там насетне започна подготовка за честванията по встъпване в длъжност на Новата година и достойно изпращане на старата. За тогава пък, всички цигани от катуна бяхме канени у Мартин и Даринка, като условието беше всяко семейство да си донесе алкохолните напитки и салатите, а иначе мръвката я купихме с общи пари, събрани помежду ни. За целта аз лично се ангажирах да изкупя свинските вратове от касапницата на моите виетнамци, където също съм водил и майка – това беше преди много години, още първия път когато идвахте при нас; вероятно си спомняте, че по него време живеехме в този район, от когато ми датират и познанствата с виетнамските касапи. След продължителен и мъчителен пазарлък с тях на края взех заветното месо и едно корито с кайма (много трудно се работи с бедни хора – те са като живи дяволи и зор се лъжат, мамка им; за да спестя 3-4 мизерни лева щяхме да уловим за гушите, ама и аз не отстъпвам, верицата ми балканска и още габровска!). Като се успокоих, че подсигурих печивото за Новогодишната нощ, повъртях се и наоколо из дюкяните - зер, имаше ли вече и за къде да бързам? Стана ясно, че горен етаж няма да надстроявам на колибата и се отдадох на безцелно шляене с търговска цел. Мотах се в района още някой час и друг, понакупих допълнителни дреболии за у нас и чак тогава се прибрах в къщи. Подредихме пържолите, Даниела омеси кайма за кюфтета, забъркахме руската салата и бяхме напълно готови за новите си подвизи.
На 31 Декември надвечер отидохме у Даринкини. Игор таман беше пристигнал с караваната - у тях на гости са братът и майката на неговата Дарина; както се очертава по тях ще изпратя настоящото си писмо и разни дискове със снимки и музика. Неговият син (на Игор) също беше техен скъп гост – дошло хлапето от Сидней за ваканционните дни. Откъм деца и детска компания оплаквания не сме имали – от този артикул имаше в прекалено изобилие (и даже в голям излишък, бих добавил аз…), ама като се натириха всичките до един в басейна, та имаше мир и спокойствие за нас, по-палавите и игриви немирници; цяла нощ не излязоха от там малките биволи и биволици – водата чак завря! На този Новогодишен форум се събрахме всички от нашето село, които вие вече добре познавате, като сред посетителите имаше и “граждани” от Бризбън (“столичани”, така да се каже) - веселбата ни приключи едва на сутринта. След малко сън на пресекулки и кой където свари да се затъркаля по миндери и скамейки, тържеството продължи и посред бял ден навръх празника на Св. Василий Велики (известен още и като Банго Васили – Куцият Васил; тогава пък е т.нар. циганска Нова година, която се чества както по новия, така и по стария календар на 14 Януари – важното е моабети да има, а пък по кой календар ще ги отчитат не е от съществено значение за нас). Денят беше много горещ, но до обяд се заоблачи и следобеда даже преваля лек разхладителен дъждец. Хора идваха и си отиваха; после пак се връщаха и те така, та до вечерта - когато ние вече най-официално и тържествено седнахме в малко понамален състав, за да отпразнуваме и 01 Януари като начало на Новата година (всъщност, предната вечер изпращахме старата – абе, аз май не помня много добре). Ние пак спахме у Мартинови, че аз на другия ден пък му помагах да отлеем един бетон в двора (нали таман изкарах диплома за второ “вишо” със специалност бетонджия/гиризчия, дюлгерлък и арматурен дизайн); като свършихме с работата всички се бухнахме в басейна. Покиснахме малко в топлата като чай вода и решихме да се разходим из града - на по-цивилизовано място и в аристократична обстановка. Другите ни приятели от Бризбън също щели да идват насам, та искахме заедно с тях да изпием по някоя и друга животоспасяваща бира във вертепите по центъра. Ние с Даниела само се прибрахме до нас да се преоблечем и пак излязохме - не се бяхме разхождали из града от години, беше толкова хубаво и приятно (с тези мои нескончаеми строежи бях забравил как изглеждат нормалните човеци). Бандата отново се събра и доби внушителен размер; дечурлигата ни надуха главите и аз станах сто пъти пишман, че съм излязъл - уж като бял човек, барабар с останалите себеподобни. Вечерта се разотидохме по къщите, но имаше грандиозен план и за на другия ден (събота). Бяхме се нагласили да ходим на един остров с лодки – нещо като пикник, с къпане и въргаляне по плажа. Обаче лошото време осуети тези наши намерения и пориви, тъй като за острова се минавало през едни дълбоки води и пасажи, а пък ако духа силен вятър мястото е доста опасно за преминаването на малки плавателни съдове. А то заваля чак вечерта, но за сметка на това през деня духаше доста силно – климатичните условия хич не бяха подходящи за провеждането на едно такова рисковано пътуване и бяха достатъчно силен аргумент за провалът на замисленото с толкова много ентусиазъм мероприятие.
Като компенсация срещу осуетения през деня план, за вечерта поканихме гости - Докторите и Краси със Светла, като заедно с тях изкарахме изключително весело и приятно. С този последен гуляй на двора сложихме окончателния край на Коледно-Новогодишните тържества, пиршества и запои. На другия ден трябваше да си починем от почивката, защото в шибания понеделник (на 05 Януари) всичко започваше отново и мелницата на живота се завърташе в неумолимия си и неуморен бесен бяг...
Макар измежду редовете ми да се забелязва едно объркване в поредността на събитията и съответните им дати, опитах се да продължа разказа си за Нова Зеландия, започнат още щом се върнахме от там, но пък прекъснат по празниците по независещи от мен причини. Така поне исках да не се губи връзката в този малко необикновен пътепис, докато с останалите случки и събития смятах да ви запозная впоследствие. Надявам се, че в някаква степен съм успял да предам картините и краските на цялостното ни изживяване - поне до този момент.
Работната седмица, а с това и годината започнаха - на 06 Януари у нас пристигна баба Донка от Аделаида, за да поеме грижите по малката Ванеса. Понеже Даниела също почна работа, а от ваканцията ѝ оставаха още 2-3 седмици, за този период от време трябваше да запишем Неси на занималня. Само че един самолетен билет за баба Донка излезе много по-евтин, отколкото масрафите по детската градина и извънкласните им учебни форми. Така всички са доволни - ще има редовни репетиции на пианото, ще има време за изобразително изкуство, за литературно четене и още редица други предмети, дълбоко залегнати в обучителната програма на нашата баба Донка – ще четат, ще пишат, стихотворения ще учат и това е положението. Аз в ученически ваканции не вярвам и не се кланям на образователното министерство – учене, учене и само учене му е майката; в противен случай успехът бяга другаде, а ти подсмърчаш подире му…
Онази вечер, както си свирехме и новото пиано на Ванеса нещо почна да шуми, да пращи и нещо вътре му се повреди. Откарах го с ремаркето пак на моя майстор - вчера го взехме уж отремонтирано, но сега от време на време пък прави други бели и се опасявам, че дните му са преброени. За ремонта дадохме $210 - ако така почне, то по-добре е да вземем някакъв друг инструмент. Сега ще караме така до някое време, пък ще видим какво ще става по-нататък.
За тази събота и неделя бях определил няколко часа за извършването на известни дейности от стопанско значение, но съм доволен, че поне това писмо успях да завърша и да догоня събитията по своя хронологичен ред. А иначе, от смелите ми планове останаха само идеите...
Напоследък усилено търсим самолетни билети за Тасмания - отиваме на сватба, като Неничко също ще идва с нас (уж и за сега, защото пък неговите планове се променят не с дни, а с часове). Светлана ни е запазила хотел, заедно с още една голяма банда българи, живущи Мелбърн. Те често ходят нататък и си имат своя местна компания, като част от хората ние също познаваме още от времето, когато заедно с тях карахме Нова година преди няколко лета. Друго нямам нищо, с което да ви зарадвам - от утре продължавам работата си, до следващата събота. Тогава пък сме канени на гости у Игор и Дарина (тя има рожден ден) - ще използвам случая да занеса тази малка пратка, която близките ѝ да занесат до България. От там по пощата пътят към вас ще бъде малко по-лесен, отколкото ако лети през необятни земи и далечни морета. Когато наближи времето за разпечатване на писмото, тогава за последно ще опиша какво пращам, давайки последните си наставления и препоръки - кое какво е, за кого е и т.н.
13.01.2009 - След като надявам се успешно завърших подробния си пътепис за пътешествието и преживелиците ни по Новата Зеландия, сега вече се връщам на ежедневните и традиционни злободневки по минали, настоящи и бъдещи събития. Най-голямата емоция остава ходенето ни на сватба в Тасмания. Нашият малък, златен Неничко и бабин сладък щеше също да идва с нас и то с над 100%-ва сигурност. Обаче вчера началниците му го попарили с гореща вода като му казали, че трябвало да се яви на работа на 07 Март. Датата се пада в събота, а сватбата е определена за неделя (08 Март – ау-у, какъв “чудесен” подарък ще поднесат на мама Светланка баш на този свят женски ден: амчи маминка ще си има зетче, хем официално вече...). За събитието са поканени всички възможни и настоящи български баби - от китното село Енина, та до небезизвестната габровска махала Голо бърдо. Гости-сватбари ще има и от Мелбърн, като ние също ще бъдем сред официалните лица в президиума (амчи аз коз-коджа ми ти кръстник съм бре, да не съм някоя лукова глава, я...). Жалко само, че Неничко няма да може да присъства на това толкова тържествено гражданско сборище (обикновено само за поканените – не вярвам действителните му участници да се вълнуват чак толкоз много; поне от своя личен и горчив опит съдя); сега обаче той кове бъдещето си и работата му е най-важното нещо, стояща пред и над всичко останало.
Ба мааму - толкова много материал изписах напоследък, че комай се изчерпах откъм информация. Иска ми се най-после да завърша това проклето писмо до събота, че вечерта да го предам за отнасяне като отидем у Дарина и Игор. С всичко казано и преразказано до тук, то стана неразумно дълго и навярно досадно отегчително - аз определено не помня вече началото му. Но пък туря ли му точката и си обещавам два дни почивка – няма нито ред да напиша, така да си знаете! Понеже много ви обичам, записал съм ви и много музикални дискове, които напоследък ми попаднаха - като си останем сами, ще започна монтажа и на филма от Нова Зеландия. Сега, като сме заедно с баба Донка имаме различна програма и не ми остава време за странична дейност. Тя от своя страна много добре се занимава с Ванеса - пишат, учат, правят диктовки, буквите учат и т.н., наред разбира се със свиренето по два пъти на ден. В останалото време ходят на разходки, на люлките, играят на магазин, на ресторант и въобще доста приятно си поминават двечките. Даниела ходи на работа и се занимава с тиловото подсигуряване на отряда. Аз излизам сутрин към 05:45 и след други 12 часа се прибирам в къщи като парцал – не: пачавра е по-правилното сравнение. Напоследък започнах да карам колелото - онзи ден (в неделя) ходих на доста отдалечено място от нас. Ако нямам достатъчно време, въртя педалите около езерото и обикалям в кръг като смахнат. Правя по 8 обиколки и добре се изморявам. Обаче като седна подир на софрата и калориите ми се възвръщат с лихвите барабар.
Крумчови целокупно от днес са на почивка за една седмица на един остров близо до Бризбън. Разбрали сме се в неделя да отидем при тях, за да се видим пак. Онзи ден при тях пристигна и синът на Валя с бъдещата ѝ снаха, та бройката им е попълнена до краен предел. Къде се събират толкоз много народ в тая къщурка и аз не знам? Ама нали сърцето като е широко, място се намира за всеки в дядовата ръкавичка. Това са най-близките и предстоящи планове за сега - възможно е да настъпят и всякакви промени обаче. Много от заплануваните мероприятия до голяма степен зависят и от времето - да не се излее някой дъжд изневиделица, че тогаз всичко пропада.
От събота насетне продължаваме с уроците по музика на Ванеса. Сега към свиренето се прибавя и теоретична подготовка, защото някъде през Април тя ще се явява на изпит по музикална теория. В същото време започна ученето и разучаването на песните за следващия шести клас - практическият тест очакваме да бъде отново през Декември, както обикновено.
15.01.2009 - Няма нищо ново за отбелязване. Довечера след работа ще седна да подредя джунджуриите си за изпращане - дано майката на Дарина да ги вземе със себе си, та уж по-бързо да стигнат до вас. Взел съм една карта на Нова Зеландия - на нея ще обознача маршрута, по който минахме надлъж и нашир през Южния остров. С номера, които ще отговарят на номерата от снимките в отделните папки на диска, ще бъдат отбелязани посетените от нас места. Снимките ще бъдат разделени в два диска - в първия ще сложа всички онези, които ние сами сме си правили. Тях няма как да ги разделям по отделните туристически обекти - просто ще ги събера в един голям блок, като поредността им също ще бъде спазена съгласно нашия маршрута и горе-долу по дните на екскурзията. Във втория диск ще немерите снимки, които съм свалил от Интернета - те вече ще бъдат подредени съгласно посетените от нас забележителности. Номерата на отделните папки ще съответства на номера от маршрута. Надявам се да добиете представа за това кое къде се намира, как сме стигнали до там, какво сме видели и т.н. А за премиерата на самия филм ще се наложи да потърпите още малко, защото с тези мои безкрайни пътувания и надбягване с ветровете, направо не знам кога ще намеря свободно време за монтаж, озвучаване и т.н.
В края на Януари ще ни местят в друг офис – по-близо да мястото, където започва издълбаването за самите тунели. Първо ще се изкопае една огромна шахта, през която ще се спускат с кранове частите на машината, която започва пробиването на тунелите. Всичко ще се сглобява под земята - когато е готово, палят моторите и тръгват по трасето. Подходът към новото ми работно място ще бъде по съвсем други пътища - няма да има нужда да минавам през самия център на града, а ще избикалям през онзи големия мост, който пък се плаща (по пътя към летището, ако си го спомняте). Ще започна пътуванията си в тази посока и в зависимост от това, дали движението ще бъде малко по-облекчено или също толкова, че и повече натоварено, ще решавам дали да търся квартира в Бризбън и да се прибирам в къщи само в петък, събота и неделя, колкото да не ме забравят домашните. Още не можем да организираме сутрешното придвижване до училището на Ванеса - уж имало някакъв училищен автобус, ама трябвало да се сменя на два пъти; дълга и широка процедура. Даниела работи по въпроса, но не знам до къде го е докарала. Баба Донка ни направи огромно облекчение и улесни положението ни, ама като си замине на 26 Януари и ние пак оставаме да се борим съвсем сами с трудностите и проблемите по оцеляването на рода.
Утре вече разпечатвам писмото. Ако има нещо да добавя, ще драсна още някой и друг ред на ръка. Ако няма - така ще върви, а пък от понеделник като захвана следващото, ще се спирам на други подробности и факти от общ характер. Таман говорих с Нени – той каза, че ще дойде с нас на острова, за да се видим всички с Крумчови; случаят ще го описвам в следващия том...
16.01.2009 - Полагам последните редове и в това писмо. То се видя, че много няма да напиша днес, защото денят е един такъв никакъв. Ама поне с няколко думи да спомена какво изпращам (или какво мисля да пращам, при положение че хората вземат със себе си пакетчето...). Наред с писмото, което ще разпечатам след малко, изпращам ви едни цветни обложки от оригиналните дискове на Andre Rieu. Доизрежете си ги по размера на кутийките и ги сложете в тях за по-представителен вид – нищо, че са пиратски копия. Кутийки обаче не съм предвидил, за да не натежават допълнително - надявам се при вас да има разни стари парчета. Такъв комплект има и за родителите на Янко - те много харесаха тези изпълнения и аз им бях записал едни концерти още тук, докато бяха в Австралия. Сега тези пък, Нолин ми ги даде за презапис - тя ги получила като Коледен подарък от дъщеря си. Четири диска са, като единият е двоен албум, с обща обложка и са заедно в една кутийка. Останалите материали са разни домашни филми, специално от свиренето на Ванеса за изпита; тя самата също ви е написала едно кратко писъмце - под ръководството и с помощта на баба Донка. Понеже в момента съм на работа, та не мога с точност да си спомня какво има още за изпращане. Но каквото и да е - слагам всичкото в един плик и го нося утре вечер; като го получите, дай Боже безпрепятствено, тогава по телефона ще се дообясняваме. Накъся и времето, а пък аз не съм свикнал всичко да върша на юруш в последния момент. За това е най-добре да приключвам на тоя етап с писателската си дейност - казах най-важното, останалото ще обсъждаме по телефона.
Като ви целуваме и прегръщаме най-сърдечно, пожелаваме ви само здраве, спокойствие и дълголетие - предайте също поздрави на всички наши и ваши общи приятели и познати. Обичаме ви много и непрестанно мислим за вас: малкото Неси, мама ѝ Дана горкана, нашата обща баба Донка и аз – дебелогъзестият, бузест ваш пораснал вече посерко...
Австралия - Януари 2009
