Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2017 10:34 - Писмо No 33 (I-III.2009) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 287 Коментари: 0 Гласове:
2



Скъпи и прекрасни родители наши; приятели добри и неприятели - от зли, та още по-зли!

Отново настъпи времето, в което да започна нещо съвсем от начало. В конкретния случай това е поредното ми писмо, което подхващам от единия край, без да мога и да предположа дори кога и къде ще му бъде другият. Най-късно след месец-два вероятно пак ще гледам да изпратя нещичко, че иначе ще бъде много срамота за мен като добър и предан син, който и два реда не драсва на родителите си. Може това да стане дори по Нелито на Крумчо, която би трябвало да лети обратно за България на 07 Март. За сега нейната ситуация е малко неясна - поначало техните истории са доста заплетени и объркани, нещо като по версиите на Агата Кристи. В същото време ние приемаме всичко, което те ни кажат за меродавно и чиста монета, без да го подлагаме на съмнения и допълнителни разисквания. Така че от тази гледна точка все още не се знае дали точно тя ще бъде следващият ни презокеански “куриер”, но на този етап по-важно е да събера достатъчно богат материал за стенвестника, отколкото предварително да умуваме върху начина по пренасянето му през планини, земи и морета – последното ще се решава на място, съгласно създадените условия.

В по-глобален мащаб, като се извръщам леко назад във времето и прескоча една дълга отсечка от точно 10 години, виждам, че баш на днешният януарски ден му се бе паднала честта също да постави едно много ново и вълнуващо начало, а именно – денят, в който двамата с Даниела решихме да понесем хомота на живота, но вече заедно. Всъщност това съдбовно решението беше взето малко по-рано като хронология, но пък на днешния ден то беше приведено в изпълнение с пълната си сила е тежест. Всичко това, изразено с езика на поета би звучало нещо подобно на следното:

Като кратък миг отмина, сякаш таз декада -

в радост, в щастие и на края за подслада,

зарад’ любовта взаимна в тихия домашен мир,

довечера дваминка ще си спретнем малък пир!

Гости скъпи и честити ще дохождат от далек,

дето ни виелици ги спират, нито страшен пек -

‘сите ще ни идват дома на талази,

па си викам на акъла: “Господ виното дано опази!”

Глъч и врява ще се вдигнат до и през комина,

в знойно наше лято и през ваша люта зима!

И героят ваш, вече всинца ви добре познат,

хем и зор ще види, ама хем пък и рахат!

Хайде, стига вече сказки; доста стана реч -

тез розови листя да се посипват нека веч!

Наздравица с приятелите и в ръка - бокал,

да запеем дружно братя, всички във вокал!

Спирка... Точка... Край... Отбой...

С вас отново беше “Боревой”,

с пъклените планове за следващия си запой...

(двадесетий ден на първи месец Януарий, лето Господне 2009 - ако някой тук се е зачудил, коя пък е била днес точно датата на този мой необичаен поетично-романтичен порив)…

22.01.2009 - Ето че изминаха още няколко тягостни и мъчителни дни на мълчание, през които не остана време и възможност нито за писане, нито пък за обаждане по телефона. Онзи ден, точно на годишнината от нашето мирно и съвместно съжителство с Даниела, нещо ме удари литературната сачма по кухата кратуна и аз (съвсем непривично за мен…) се впуснах в необятната степна шир на художественото слово. Така, докато редих куплетите си един подир друг като мъниста от гердан и фактически стане дума за изтеклите почивни дни, времето на самата обедна почивка също изтече. За отбелязване е, че на това работно място доста трудно се правят по-удължени просрочки на определените минутки за прекъсване на трудовия процес (питате ме от какво съм недоволен, ли? – ами именно от това: че не мога да разтягам мизерния си половин час, който се полага само за обяд, до времетраенето на един двусериен филм да речем). Разпечатах предишното писмо на работа (с единствената благородна цел, да не си хабим мастилото у нас...), листите на което обаче още се помещават в дипломатическото ми куфарче, с което ходя на работа и което разхождам нагоре-надолу вече почти цяла седмица (в случая говоря за писмото, барабар с куфара).

В петък след работа излязохме из града на разходка и малко вечерни снимки с баба Донка. Малкото яде един сладолед (преди да изяде и боят, поради известно непослушание и прояви на непозволени детски капризи…), докато ние си разтъпкахме хубавичко краката и към 20:30 се прибрахме. В къщи направихме едно кратко, но много съдържателно тържество и покрай компанията на сладкодумната баба Донка, легнахме кажи-речи по първи петли.

На другата заран (вече събота, 17 Януари), ние с Ванеса зачакахме учителката ѝ по музика, а по-възрастните жени излязоха на пазар, разходки и други развлечения. Учителката обаче не дойде и даже взехме да се чудим - дали въобще е трябвало да идва, тъй като децата са все още във ваканция. Но пък докато чакахме, поне посвирихме добре с Ванеса. После тя отиде да се занимава с нейните си неща в стаята, а аз подготвих пакетчето, което вечерта трябваше да предам като отидем у Дарина и Игор. Вероятно някъде до тук съм споменал, че тя празнува рождения си ден в събота, на който форум бяхме канени почти всички малки, средни и големи цигани и циганета от катуна. На края обаче, от бързане и притеснения преди тръгването ни, аз в суматохата забравих пакетчето у нас, което уж трябваше да дам на майка ѝ. Ние тръгнахме с нашата кола, но първо отидохме у Мариана и Бранко – паркирахме я на улицата им, а на гостито заминахме с тяхната. Късно през нощта щяхме да се върнем да спим у тях, че пък на другата сутрин трябваше да отидем да се видим с Крумчови, които през това време бяха на почивка на един остров над Бризбън. Всичко стана точно както беше по плана; моабетът беше много весел, шумен и забавен – само до момента обаче, в който на портата не ни потропаха няколко каки от полицията, защото стрелките на часовника отдавна бяха подминали 02:00 посред нощ. Някой нахален натрапник от съседските къщи и жилищни блокове (вероятно някакъв неидентифициран и безполов веган, а нищо чудно и скопен въздържател…) сигурно се бе обадил, че му нарушаваме спокойствието с бясното си и лудешко, циганско веселие и ние тутакси трябваше да прекратим шумотевицата, за да не ни арестуват, та и да преспим в участъка. И добре, че все пак стана така с другарките полицейски служителки, защото в противен случай както се бяхме подкарали с хората и ръчениците, сигурно щяхме и да осъмнем (както обикновено в такива и подобни случаи).

Ние спахме у Мариана и Бранко, а на другата сутрин отидохме при Крум в хотела. На Валя синът с гаджето си също бяха там, а специално за целта той се беше подготвил и с едно златно пръстенче - на плажа, под палещите лъчи на тъдявашното слънце, завалията предложи в прав текст на приятелката си да се оженят (Господи и божества небесни! – спасете грешника; той сигурно не знае какво върши). Тя пък от своя страна, взела горката, че склонила още на първата му “покана” – нищо, че момата е само на 22, а той едвам навършил 21 годинки; нали казват, че за любовта възрастова граница нямало - ни долна, нито пък горна. Ние знаехме предварително, че ще има такъв сценарий и се бяхме натъкмили с годежни подаръци – ама досущ както си му е редът съгласно нашенските Християнски традиции. Горе на плочата, баш над последния етаж на хотела, по терасата имаше наредени нарочни маси, столове, скара и всички необходимости за едно тържество. Вдигнахме набързо дисагите там и на плочника започна друг моабет – той пък беше по случай годежа на младежите. Привечер по някое време излязохме покрай брега да се разходим, че да ни изветреят и главите от ракиите на Крумчо – малко по-късно (към 18:30) ние си тръгнахме и ги оставихме да шетат и да си почиват. От там до наше село имаше около час и половина-два път, та малко избързахме с прибирането си, за да не се притесняват излишно баба Донка и Ванеса, които не идваха с нас.

Мислех в понеделник или вторник след работа да се отбия до Игор и Дарина, че най-после да им оставя забравената в къщи пратка. Добре ама още на партито се разбра, че те в сряда (снощи) щели да ходят у Краси и Светла. Разгеле, викам си - ще отидем и ние, та хем ще се видим още веднъж, хем ще се повеселим за някой и друг час. Правех сметка тогава да предам, станалият прословут вече пакет за изпращане – е, да де, ама пак нещо не ми се получи. В понеделник вечерта се обади Деспина - жената на Боянчо от Мелбърн, които и друг път са ни идвали на гости. Те миличките, междувременно се разведоха, но ние поддържаме приятелските си отношения и с двамата, независимо от неприятната им семейна развръзка и драма (случва се и в най-добрите семейства – примери такива колкото щеш, но сега темата на разговора ни е друга). От нея разбрахме, че самата тя и нейното момченце, барабар с още три комшийски деца на техни много близки съграждани, са дошли за няколко дни при нас на море. Така единствената ни възможност да се видим се яви в понеделник вечерта - стъкнахме нещо за софрата, аз си дойдох от работа и тържеството започна. С тях не сме осъмвали, но пак стана 23:00, докато си легнем.

На другия ден споменах на Янко, че с Даниела имаме някаква кръгла годишнина и от дума на дума ги поканих да дойдат с Валя в къщи, за да се уважим по този повод. Ето ти го значи, пак тържество и пак досред нощиите. Беше много весело и приятно - баба Донка е чудесен събеседник и въобще ние с Янкови добре се забавлявахме, като че ли беше петък или събота, а не едва в средата на седмицата.

По някое време нашите гости си тръгнаха, а ние допродължихме юбилея, дорде отново не пропяха ранобудните петли. На другата сутрин аз отидох по-късно на работа, но “младоженката” беше на крак още в 05:30 за първата си смяна. Единствената ѝ утеха беше, че вечерта пък ние щяхме да сме на гости и че нямаше тя да шета, ами някоя друга (в случая Светла). Добре де, ама пак не, бре! – мамка му, омръзна ми вече! Вместо това, Крумчови се изтърсили баш по обед-следобед - уж на път за у тях, ама за по-направо се отбили през нас; демек, тръгнали за Пловдив, ама за по-пряко минали и през Варна... Ядосахме се малко, че с тяхното посещение изневиделица, нашите планове доста се объркват: първо нямаше къде да ги слагаме да спят по стаите из нас, след като те са толкова много народ, а пък и ние от своя страна имахме допълнителен посетител в лицето на баба Донка – въобще, създадоха се множество конфузни и напълно излишни ситуации. Поне да се бяха обадили че пристигат, знаейки, че самите ние вече имаме гост в къщи и те са башка 5 човека. За разлика от мен, който бях бесен до позеленяване и прежълтяване, Даниелчето доста хладнокръвно прие цялото това извънредно, почти катастрофално положение - кюфтенцата, които беше обещала да носи вечерта у Краси и Светла, стана така, че ги усвоихме у нас. А пък “дядовата ръкавичка” се пръскаше по шевовете си от посетители, ама какво да се прави... Ние хич не останахме очаровани от ненадейните вечерни посещения на Крумчови баш в този деликатен момент, но спирам с коментарите си до тук, понеже още не ми е минал бесът заради тяхната малко необмислена постъпка. Вярно, близки сме с тях много, ама пък и само ние да се съобразяваме с прищевките им – аре, нема нужда (както викат шопите)…

Налага се обаче временно да прекъсна мисълта си и чак утре да продължа с творбата, защото сега трябва да свърша нещо важно за общественото дело и за просперитета на фирмата, която пък ми плаща заплатата. Независимо, че това положение е много в дълбок разрез с моите лични интереси и мераци, в същото време се намира извън сферата на контрол, до която имам достъп; каквото каже шефът, това и става – да го чукат манафите, дано!...

23.01.2009 - Е, предишното ми писмо най-после вече е предадено и много скоро то ще полети към вас със скоростта на звука, която обикновено развиват самолетите, циркулиращи из въздушното пространство над главите ни. Снощи след работа отидох до Дарина, за да го дам на хората, които отпътуват нощес в 23:45 с някакъв полет до Сингапур; после летят до Германия и след ден и половина кацат на мегдана в с. Божурище (пардон – аерогарата на кв. Враждебна имах предвид). На тях също подарихме един часовник с релефа и формата на Австралия – същият подарък получиха и родителите на Янко, но пък сега не мога да си спомня: дали за вас имаше такъв или поне не изпратихме ли подобен армаган за някого? Върти ми се нещо из акъла, че Даниела съвсем наскоро ги откри тези часовници-сувенири, при една от разходките си с Янковите гости. Те често се виждаха с тях и излизаха заедно до тук-до таме – мисля, че тогава са видели тези артикули по дюкяните. Независимо че последните са правени в Китай (защо ли не се учудвам?...), настолните часовници се оказаха доста популярни и ефектни за подарък от тази част на света. По принцип има всякакви разновидности от тях като модели – със стрелки или пък без, с термометри, барометри, влагомери; големи, малки и средни – в зависимост от степента на близост между хората. Аз например толкова много си обичам приятелите, близките и роднините, че в дисагите си бих повлякъл часовници, големи колкото градския часовник, монтиран в кулата на Градския съвет. Ама пък де толкоз място из куфарите и по аеропланите?...

Нямаме някакви особени планове за предстоящите почивни дни - довечера ще се занимавам със записи на дискове за баба Донка. Тя много хареса някои от нашите концерти, които вие сте ни изпращали. На Жоро в Аделаида трябва да запиша няколко диска също - по-специално тези с филмите на Луи Дьо Фюнес. А като пристигне и концерта на Лили Иванова, него вече ще му го запиша обезателно, защото той е неин много голям и страстен почитател – каже ли “ЛилитУ”, та чак медовина му потича из устата. Утре сутринта вече учителката на Ванеса възобновява уроците за тази година; след урока най-вероятно ще изляза да купя телевизора. Онези от застраховката платиха $281 за стария, който аз бях купил от търга за $50. Двамата с татко бяхме даже тогава, спомням си го като днес... Ще понадя някой грош отгоре ($200, ако трябва да съм точен) и ще купя още един такъв телевизор, какъвто взех наскоро за кухнята. Представа нямам как ще го закачам с онзи колан на шкафчето, но се надявам като стигна до там, нещо да ми дойде на ума. Предполагам, че следобедът ми ще премине в гъзурчене и монтиране на екрана. Ако не ми мине котка пътя, в неделя може и да ударя една четка на праговете в спалнята, които вече чакат няколко месеца да бъдат боядисани, но интересно защо - не щат и не щат да се оцветят сами, пущините. Пак ще се наложи ръчицата ми да ги пипне тънко - хубавото поне ще бъде, че следобеда/надвечер цялата орда сме канени у Доктора на басейн; естествено, с подкрепителни хапки и множество глътки. Така, докато трае мъчителния бояджийски процес през деня, ще си мисля, че след злото ще дойде малко по-добро...

За понеделник също нямаме определени планове - Даниела може да излезе по-рано с баба Донка и да се помотаят за последно из града и магазините, защото в 14:30 трябва да я остави на летището за обратния самолет към Аделаида. Много хубавичко си прекарахме времето с нея, докато тя беше из нас - но като си замине и още от утре в къщи отново настъпват строгите тъмнични условия на съществуване. Ванеса от вторник започва училище - за сега няма кой да я води, освен пак аз - не знам, след като ще тръгвам толкова късно, кога изобщо ще пристигам на работа. Тук всички колеги идват много рано (или не са женени или пък не си “уважават” булките сутрин, когато онождането е най-сладко) - още в 06:30 паркингът е вече пълен. За да намеря свободно място като дойда едва в 08:30 или дори след това, ще трябва да оставям колата далеч от офиса, после да вървя и пеша, при което да губя още повече време; това важи и за прибирането вечер. Но когато ми дойде до главата, тогава чак ще го мислим, та да видим кое как ще става. Във всички случаи няма да бъде лесно, но добре е все пак, че съм на работа; задала се е голяма лавина - падне ли отгоре ни, много нещо ще помете подире си. Тук аз метаморфозно използвам сравнението на световния икономически срив с лавината. Обаче пък съвсем реалистично, мога да ви разкажа един наистина трагичен случай - пак така с лавина, само че от лед.

Малко след като се прибрахме от Нова Зеландия, съобщиха за един фрапиращо нещастен и потресаващ случай, станал там на един от ледниците, където ние също ходихме. Някакво семейство от Мелбърн пътували точно по нашия маршрут и завели двамата си сина (съответно на възраст 21 и 22 години) да видят въпросните ледници. Единият ледник специално беше отцепен с изрична забрана за всякакъв вид достъп и подстъп към него, поради опасности от свличания на пътя, несигурен терен заради падналите поройни дъждове и т.н. Ние се задоволихме само с един далечен поглед и няколко снимки с телеобектива, но въпросните момчета не са се съобразили с предупрежденията и огражденията и отишли да правят снимки току в подножието на ледника. В тоя момент обаче се отцепва една огромна маса от него (по груби пресмятания на запознати това е било леден блок и съответните му отломки с общо тегло около 100 т) и под напора на свляклото се количество лед от горките деца не остава почти нищо. Трупът на единия младеж едвам е бил открит няколко дни по-късно, докато от другия няма и помен, чиито останки завинаги са останали под свлачището от ледени парчета и земна маса. Днес е погребението им в Мелбърн - голяма трагедия, породена само от една непринудена детска наивност и безразсъдност, неподчинение и несъобразителност със суровите природни условия. И сега дори е пред очите ми онази великолепна гледка пред величествената ледена планина, която обаче взе своя пореден и безкрайно скъп данък заради подценяването ѝ. Предполагам средствата за информация вече са разнесли по света вестта за трагичния случай, аз тук само го повтарям поради голямото им сходство; тогава аз също предложих на Даниела да отидем по-наблизо и да се снимаме баш до ледника. Но пък нали в същото време пишеха, че приближаването му било много опасно, при това с ей такива големи букви - като че ли разумът надделя, поне в нашия случай...

27.01.2009 - След дългите почивни дни, обикновено първият работен е кошмарен (между другото точно толкова шибан, колкото и останалите - ако някой тук ме пита и иска да съм откровен в отговора си). Вчера беше Денят на Австралия - всичко живо яде и пие, без да мисли за никаква работа. Нашите случки обаче започват още от петъка, когато вкратце описах събитията до този момент. Прибрах се след работа и се залових с обичайните си домашни занимания. Исках да направя няколко диска с музика и концерти на баба Донка, защото тя много ги хареса. Седнахме и на трапеза, че така записите стават по-лесно и приятно. Набелязахме плановете за предстоящите дни - уикендът започна с урока на Ванеса по музика. Даниела и баба Донка бяха излезли вече, докато ние с малката излязохме след това. Нали трябваше да ходим за телевизор - първо минахме през търга да огледаме къде какво има, но на нищо не си спряхме очите. По-точно моите не се спряха на нищо, защото ако попиташ Ванеса - тя харесва всичко и иска всичко, на мига... Е, за да не спи търговията заложих малко парици на едни много интересни картини - все още чакаме резултатите, за да видим дали сме ги спечелили.

От търга отидохме в магазина за телевизори. Точно моят модел, на който се бях спрял и който вече имахме в кухнята, беше поскъпнал много и веднага отпадна като възможност за покупка. Към същия магазин обаче има и друг търговски отдел, в който продават същите редовни стоки, само че с чувствително намалени цени – заради леки драскотини при транспорт, апарати без опаковки или висели по витрините достатъчно дълго време. И погледът ми веднага се насочва към един NEC, 22” екран - намален от $1299 на $599. Добре де, ама на мен не ми се дават толкоз много пари – имам си барем 1001 причини да ви изброя, ама и не че съм свидлив; да не би читателят да остане с погрешно впечатление за мен и моята особа. Като ме видяха как ми се сви сърцето и душата, продавачките ми отбиха още $100, понеже телевизорът им бил последния. На практика този предварителен пазарлък стана още доста преди да сме отишли в редовния магазин - аз за това бях корназ там, след като си излязох най-демонстративно, особено когато не стигнахме до никакво финансово споразумение; другият телевизор вече ми беше обещан на ниската цена и аз отидох в редовния дюкян само за да се убедя, че сделката ми е добра. Даже като се върнах при момите, та си измолих още 9 лева намаление и така за общата сума от $490 взехме много хубав апарат с 3-годишна гаранция. И понеже напоследък съм станал неузнаваем в безмилостното харчене и трошене на пари, та им додадох още $50 за едно допълнително обезпечаване от други 4 години, та гаранционният период стана общо 7 x 12 = 84 месеца; от там нататък да му става каквото си ще вече. На всичкото отгоре, понеже търговецът ме хареса много (всъщност той искаше да се отърве час по-скоро от мен и изостаналата си стока...), като прибавка ми дадоха едно специално устройство, което се включва в контакта и в случай на гръмотевици, мълнии или други аномалии в захранването на електрическата мрежа, предотвратява евентуалното изгаряне на телевизора. Добре де, ама телевизори в Австралия има на път и под път, а на мен повече ми е важна информацията в компютъра. Така че тази защита ще я ползвам там, защото застраховката може да даде пари за нов телевизор, но загубим ли снимките, филмите и музиките от компютъра по някаква гръмотевична причина, тогава вече и ние сме загубени с тях...

Доволни и предоволни излизаме от магазина - всеки таи мерзки чувства в себе си: търговецът към мен, че не можа да ми одере още повече кожата; аз от своя страна пък към него, че въобще допуснах да ми смъкнат и една-две кожи от гърба. Но и задоволството също беше взаимно - у онзи, че все пак ми е продал стоката си, а у мен - че съм я купил сравнително евтино и на добра сметка. Така щастливи се прибрахме в къщи - Ванеса още от вратата хукна да разказва на майка си как сме купили телевизора, с най-малките подробности и точни реплики от двете страни на сделката, докато аз внесох току що закупената стока вътре. С което разбира се, започнаха и сценките по монтажа на апаратурата – след направената рокада, телевизорът от кухнята отиде в спалнята, а “марковия” (който също е правен в Китай, между другото....) зае мястото си до мивката и печката, където беше стария. Там трансформацията се извърши почти мигновено, обаче много се пинкях с онова трупче в спалнята. Първо самото то беше много голямо и дебело - махнах го, та сложих друго, по-тънко. И то не стана от първия път, че го рязах под ъгъл пък. Неуспехът разбира се последва незабавно и ме тупна по кирпичената глава веднага с първата проба - вместо да си премеря с точност до стотна от милиметъра с измерителните прибори, с които разполагам и които съм скрил дълбоко в долапа, за да не се ягмосват, аз с всичкия си акъл рязах на око, което естествено дойде накриво, не под правилния ъгъл и т.н. Хвърлих и това парче дърво; взех чисто нова дъска, а тя пък се оказа тънка – полудйх, хем аз не съм някой истеричен нервак и подобни неудачи не ме събарят лесно! Онзи колан-обтегач, който държеше стария телевизор, също нещо не беше таман - наложи се и него да преправям. На края го завих с един винт директно към задния капак на телевизора – малко грубичко и грозно като за световноизвестна фирма, ама пък инак върши работа и най-главно, че не се забелязва от ОТКК инспекторите в лицето на моя дървен шоп и виден столичен философ. В крайна сметка аз пак използвах първата си дъсчица – нищо, че беше срязана на една страна; затисната с телевизора отдолу дори не ѝ се забелязва кривината, за която така или иначе знам само аз. Всичката тази омразна следобедна дейност ме отегчи и изтощи до краен предел, а беше станало вече и ракиеното време.

Възобнових записването на дискове с концертите на баба Донка - а на новия телевизор вече гледахме някакъв друг. Чудна картина дава, само нещо звукът му набедихме вечерта, та на другия ден го носих обратно в магазина - уж да го проверят и да ми дадат нов, ако не е добре. Оказа се обаче, че като съм го поставил върху видеото, на последното почват да му зъзнат ламаринените капаци и да влизат в резонанс с говорителите на телевизора; защото пък в магазина този проблем го нямаше. Като се прибрах обратно в нас, уплътних малко дрънкащите части, подложих им гумички отдолу, залепих ги тук-там с лейкопласт и работата се оправи – обичам трайните и лесни решения на проблемите; най-често именно те са гениалните и влизат в историята на световния прогрес…

28.01.2009 - Продължавам на следващия ден с мисълта си от вчера, която мръсни капиталисти и мастити империалисти за пореден път прекъснаха най-брутално в края на законната ми обедна почивка. Значи - инсталирахме телевизорите и духовете най-накрая се успокоиха. В събота вечерта “поляхме” покупката с баба Донка - на другата сутрин Даниела ходи с нея на черква, а аз се занимавах с Ванеса и записвах дискове. По някое време излязохме да отидем до магазина за рекламацията на шибания телевизор, но както вече споменах - на него нищо му нямаше; грешката беше изцяло моя, но аз не си я признах пред младите магазинерки, за да не им падна толкова ниско в очите и случайно да ме помислят за проЗт. След обяд се опитах да правя нещо по филмите на другия компютър, но нещо системата ми с онова видео се е повредила и вече не мога да прехвърлям касетки на дискове. Надвечер излязохме и отидохме на гости у Докторите.

Там пак се бяхме събрали почти всичките съотборници и битови пияници, с малки изключения. Изкарахме весело и шумно, както обикновено до късна доба вечерна, та на края домакинята едвам ни изгони, за да тресне вратите нервно и ядовито след нас (и друг път съм споменавал, че имам официално издаден сертификат, хем от няколко културни института таман, за завършени курсове по добро възпитание в обществото, държание на чуждо място, на гости и т.н. – не се напивам, не повръщам на масата, а чак в къщи, спазвайки ритуала най-строго и по редица други подобни обноски; проблемът ми е единствено и само в тръгването – никак, ама въобще никакъв никак не обичам да си ходя, докато след себе си оставям цял вагон с йеденье, пийнье, йебенье и так далее, както казват болшевиките)...

На следващия ден започна подготовката на Ванеса за училището ѝ - гладене на униформи, прогонване на шапки, стягане на чанти, лъскане на обувки и т.н. (ба мааму, аз в казарма ходих и се върнах, ама пък и чак толкова опрятен нивга не съм бил – шапкарите не случайно ми викаха “Швейк”, “Дънака” и други неприлични и уязвителни прозвища, ама пък и аз не ги ебавах много-много). Спомням си, че в началото на всяка учебна година на мен ми идваше да се обеся заради свършването на ваканцията и започването на омразното школо; докато нашето ученолюбиво Неси буквално едвам дочака този момент – загубени деца се това днешните, не знам какви президенти и министри ще стават когато пораснат, след като не са щъкали стъклени топчета и бирени капачки, не са забивали ножки в пръстта и не са играли на криеница, докато са били малки… Купихме карта за мобилен телефон с $10 кредит, която сме инсталирали в един от моите многобройни телефонни апарати и сме го дали на Ванеса за всеки случай. Тя от днес нататък вече сутрин ще се подвизава сама из къщи - става, облича се, оправя се и таксито я взема от нас за училището. Оказа се, че няма никой, който да може или иска да я води сутрин нататък, а на нас ни е почти невъзможно. За това решихме да я абонираме за такси и да ходи известно време така; до изясняване на последствията и намиране на друго решение. Дадохме ѝ телефона, че да ни се обажда в случай на остра нужда. Вчера, освен с други разни дребни нещица от общ характер, разправях се и с активирането на телефонния ѝ номер.

Даниела и баба Донка излязоха на последна разходка преди излитането на самолета за Аделаида. Понеже тогава беше и Денят на Австралия, та по този случай съседите около езерото бяха организирали едно неформално тържество в парка с люлките – в непосредствена близост до нашата къща. Бяхме канени да присъстваме и ние, но Даниела се забави с прибирането си и докато се натуткаме, партито им свърши. Единствен наш представител беше Ванеса – тя там си играла с другите деца, докато нашите хора са я наглеждали да не прави бели и злодеяния; дали ѝ да яде карначета, малко сладкиши и така весело поминала срещата на високо равнище. За да не ни е празна вечерта, а и за да отбележим скромно Националния празник, ние пък от своя страна повикахме Нолин да дойдат с Уоли на вечеря и за по някоя и друга бира. Той, завалията, пак беше на работа втора смяна, но дойде у нас малко по-късно. Така и ние най-сетне завършихме тази дълга поредица от празнични и безгрижни дни, а хотелът ни затваря вратите си до второ нареждане поради неотложната си хигиенизиране и санитарна инспекция. То не бе народ и добитък, дето се извървя напоследък, не беше чудо! Даниела вчера завела Ванеса за първия си учебен ден и като се прибрала, че като почнала едно страховито чистене, едно масово пране на дрехи и парцали - направо чудеса и подвизи извършила като се развихрила сама; още малко и с хлорна вар да беше напръскала – като се задам по улицата, та от пътя чак ми мирише на операционна и на родилна зала! УЖАС, бре! – амчи аз от толкоз прекалена чистота на края се разболявам; аман вече от нейната стерилност – искам си кочината, че така се чувствам най-добре като мундарин…

Вечерта си дойдох от Бризбън и веднага излязохме, защото бяхме се самопоканили у Краси и Светла на едно малко и неангажиращо моабетче. Те имаха гости за няколко дни - техни приятели от Нова Зеландия. С жената се запознахме у Докторите, а мъжът ѝ си беше тръгнал по-рано, че да ходи на работа. Тя с двете деца беше все още тук, ама и те си заминават довечера. Използвахме случая по изпращането им, че да се видим за малко и да се повеселим на изпроводяк. Даниела беше направила кебапчета, Светла пък подготвила салати и така с общи усилия осъществихме кооперацията. Прибрахме се снощи в 23:30 и легнахме веднага, че ставането ми сутрин за работа е някакъв невъобразим ад...

Надявам се тези дни да получите пратката от София чрез майката на Дарина. Ние довечера ще се обадим и по телефона, за да си поприказваме по-надълго и нашироко. Наш Миро се обажда онзи ден, ама и той нещо не е доволен от Америката – цените им хвърчат нагоре, безработицата удря тавана и всякакви други неудачи се ширят из прерията и страната на “неограничените възможности”. Сега всички се надяват, че новият им президент ще оправи положението, ама надали. Интересно е това явление, което се шири свободно из народите на света – както в страните от третия и четвъртия свят, така измежду първия и от втория; защо по дяволите всеки чака на някой президент или министър-председател да го вкара в релси и да му оправи бакиите, вместо да си запретне ръкавите, па да изплува сам от батака? Но понеже политиката ми е чужда като наука и знанията ми се ограничават само до някои откъслечни дялове на гинекологията, та затуй си мълча и не парадирам със своите убеждения. При нас в Австралия положението е относително тихо и спокойно - минната индустрия обаче беше първата, която изпищя на умряло след загубване на пазарите си в Китай. Веднага с това следва затваряне на мини, от където пък работниците остават на пътя и колелото на историята автоматично се завърта в обратната посока. Кои ще са следващите “жертви” не знам, но по всичко личи, че нещата не вървят към прогрес, ами точно обратното – на къде е хукнал тоз побъркан свят? Назад към копията, с лъковете и стрелите или към конете с каруците? Ние си вършим работата съвестно, гледаме се взаимно и за сега се чувстваме добре. Само здраве и живот да има - всичко друго ще се нареди; на глад и жажда се издържа – на тормоз от болка и болест обаче, не може...

30.01.2009 – Атанасов ден, по старому. Обаче с това се слага края на тежката зима, според легендите и притчите. Да се надяваме, че и Февруари ще бъде благосклонен към нещастния ни и онеправдан български народ, та поне за отопление да не се харчат излишно много пари; изхранването и оцеляването на брата българин му стига като ежедневно бреме, башка от другите масрафи и лични тегоби, които му висят на шията като огърлица от воденични камъни. А сега с няколко думи ще обобщя събитията за седмицата, тъй като денят е и петък на всичкото отгоре - Даниела днес поначало не е на работа, та сутринта е водила малкото на училище. Един дерт по-малко, щото с тези таксита не ни е дип много спокойно на ранина...

Снощи понечихме да изгледаме един диск, който правих онзи ден. Оказа се обаче, че нищо не съм направил, защото не можахме да го пуснем. На всичкото отгоре бях записал едно копие и за Нолин - сигурно и техният не върви. Започнах доста сериозно да се тревожа и за купчината дискове, които направих на баба Донка, а подобно количество полетя и към вас. Ако и с тях нищо не е станало, ще бъде много жалко за надеждите и изгубеното време, което пропилях подире им. Довечера нарочно ще се обадя по телефона, за да ви заостря вниманието и да проверим кое как е. Дано да няма големи провали, че с тези шибани дискове нещо взе да ми омръзва живота напоследък. То не бива капризна работа, не бива и чудо - нито мога да разбера за наличен проблем по време на записването им, нито пък мога да направя нещо за отстраняването му, докато трае процеса. Минава най-малко час, докато се запише един диск – програмата уж казва на края, че всичко е нормално (ако е било такова). Би трябвало (но само ако разполагах и с повечко време...), вече така записаният диск да го изгледам подробно и на нова сметка, за да се уверя, че всичко му е наред. Обаче това са още 2-3 часа на парче - аз трябва да спя пред телевизора! Някои дискове ги проверявам само в началото – един път като тръгнат и се успокоявам, че всичко е както трябва. Обаче проблемът може да се получи впоследствие, навътре или към края на записа. Ако беше само един диск, че да седна и да го прегледам. Ама при мен се е развил цял цех за производство и размножаване - от къде да намеря време и за качествен контрол?...

Тази сутрин сме доста разтревожени от внезапната смърт на Мартиновия баща - дядо Гого, Бог да го прости. Ние ги очаквахме да пристигнат тези дни в Австралия, а докторите преди няколко седмици му открили някакви израстъци по дебелото черво. Онзи ден го оперирали и уж всичко било много успешно, ама ей го на - от вчера вече и за него ще си говорим в минало време; жалко, много жалко за добрия човек... Мартин излетя за София по спешност с тазсутрешния самолет, ама кел файда вече – дядо Гого си отиде завинаги от този грешен свят. Вие се видяхте с неговите родители, когато идвахте още първия път - тогава баща му беше сам, а сега докато бяхте тук миналата година се запознахте и с майка му. Те и двамата бяха изключително приятни хора, ама за жалост сега остана само единия от тях – тъжна работа, грозна...

Аз за себе си не съм кроил някакви специални и голямомащабни планове за почивните дни. Утре Ванеса има урок по музика; после ще гледам да боядисам малко прагове и то ако нещо друго не осуети грандиозните ми намерения. Така вече съм изоставил всичко, като че ли ще идва края на света – не ми се работи, бре; омръзна ми сякаш.

В неделя през деня Даниела е на работа – има някакво извънредно дежурство, което не ѝ се пада по график. Вечерта пък сме на рожден ден на Даниелчо - малкия “счетоводител”, на Краси и Светла дребния разбойник, дето с онзи другия вагабонтин, Миленчовият, преди време ми изгазиха кактусите из лехите. Имам да свърша и доста финасово-отчетна работа на компютъра - трябва да намеря време за всичко, защото много скоро задачите съвсем ще ме затрупат, а аз така не обичам и не съм свикнал.

Наред с всичко забелязвам, че нямам и настроение за писане - няма защо да се измъчвам и насилвам, а с това да тормозя и вас, четейки празните ми приказки. За това сега привършвам с писанията си и се местя на Интернета - дано от понеделник нататък обстановката около мен да е по-ведра, че да продължа в малко по-мажорни тоналности – минорният тон не ми е особено присъщ, освен ако не се приспивам с някоя (бутилка, бре! – вие за жена ли веднага си помислихте?)...

03.02.2009 – Хайде, да започвам пак, че аз ако не пиша ден-два и ми се струва, че цяла вечност е минала и кой знае колко много неща са се случили. А то всъщност на практика нищо не е станало кой знае какво - просто ежедневните грижи и проблеми, които ни съпътстват на всяка крачка и вървят подире ни като пръдня зловонна и на кон (като сянка наша исках да ви кажа, но пардон…).

За да не бъда голословен, ще подкрепя разказчето си с някои факти, започвайки го още от петъчния ранен следобед, който се превърна в един малък кошмар на работа – е, поне за мен. Както си планирах хубавичко из главата и правех сметки да тръгна от това шибано място по-навреме, изневиделица на бюрото ми се изсипаха купища със задачи, поправки, пречертавания, допълнения, промени и какво ли не още, които трябваше да се свършат, видите ли - непременно до вечерта; като че ли на другия ден (бидейки събота…) или пък може би в неделя сутринта щяха да потрябват някому тези мои чертежи. Ама нищичко подобно, бе драги граждани и селяни – ето, днес вече е вторник, а до този момент на деня абсолютно никой не ги е потърсил, макар че в петък ми извадиха душата за тях и не ме оставиха на мира, докато не свърша цялата работа. Само че и аз доста се бях мобилизирал тогава и презаредил душата си с черен непукизъм - колкото дълго време искаха да ме държат в службата, толкова дълго щях да им стоя; ха сега плащайте ми извънредния труд, ваш’та мамка немокаятна и още недоклатена! Е, в 18:45 най-после мирясаха - просто не можаха да измислят какво повече да се променя по чертежите и всички си тръгнахме (те, с прикритото си лицемерно задоволство от мен заради добре свършената работа, а пък аз - с явното си лично омерзение и ненавист към тях). Пътуването назад към дома беше като песен - амчи те до това време нормалните хора са в кръчмите след работа и половината са пияни, а не си тръгват едва тогава от офисите, че да правят калабалък по улиците. За по-малко от час време си бях вече в нас - няма задръствания на пътя, няма безкрайни спирания и тръгвания, няма злобни погледи и зъбене през прозорците на колите и размахване на средни пръсти - всички сме братя и мирни чеда Христови, всички сме кротки и равни връз асфалта като агнета; просто движим се в синхрон като едно голямо оранжево братство в Тибетски манастир. На връщане даже имах достатъчно време да мина през едни хора, които продаваха някакъв велосипед, че да го видя дали е подходящ за Ванеса - не ми хареса и си отидох разочарован. Недоволството ми вече назряваше и се подсилваше от още един факт - от прекалено дългото си умуване и пословична нерешителност, аз изтървах чудесно колело от електронния търг; то замина под носа ми само за някакви си $90, но беше много хубаво – марка “GIANT”; нещо като Ролс-Ройс, само че за велосипеди... Е, не било късмет пак...

С прибирането си в къщи ме очакваха нормалните за това време на деня домашни задачи и домакински задължения. Непосредствено след тях последва кратко отпускане на нервните клетки с някой и друг домат + отвара от мая, просо и захар; в резултат - закономерно опиянение до безпаметно вдървяване и хайде, по каютите.

Съботният ден започна с малко репетиция преди урока по музика в 09:30. Учителката дойде, провери кое как върви, даде своите напътствия и ценни съвети, след което си отиде. Мен пък нещо ме бяха хванали бесовете, че като почнах първо да подреждам книгите - като начало на акцията събрах всички български произведения и ги подредих по етажерките в механата. Там е моята България за мен - там ще им е и мястото значи! Паралелно с този сортировъчен процес, съответно изхвърлих купища с английски книжки и книжлета, които сме събирали от боклуците в продължение на години и до които ние никога нямаше да се допрем. Даниелчето разбира се бе чела повечето от тях, а пък аз по принцип не се интересувам от такива печатни произведения - натоварихме ги на колата и тя ги занесе на нейните бабички и дядковци, че да има с какво да си попълват времето, като им доскучае много пенсионерския живот. По същия безмилостен начин опразних и библиотеката в хола - там вече място намериха по-ценните ни книги, на по-известни автори (английски имах предвид...), с хубава подвързия и т.н. Един географски атлас дадохме на Ванеса; завещах ѝ и един голям речник, с което вече окончателно разчистихме терена. После аз трябваше да ходя до моя търг във връзка със спечелването на едни картини, на Ванеса обувките трябваше да връщаме – въобще, имахме ходене нагоре-надолу, все свързано с губене на време. Янко се обади сутринта, че негов колега му дал едно колело - уж за него, но било с малък размер на рамката и не му трябвало; за Ванеса обаче щеше да стане чудно. Мартин пък му дал старото колело на Гого, че и то беше у тях – разбрахме се да ги взема и от двете да сглобя едно. Хайде, отиваме да вземем джунджуриите - едвам натоварихме багажника и поехме назад без да го затварям. Докато разтоварим, да подредим едно-друго, да огледам стоката си вече като неин собственик, да вземем решения - и то отвън мръкна.

Вечерта запалих скарата, че си пекох люти чушки за туршия; хвърлих подир и няколко кебапчета, та ядохме набързо и с това приключи деня. В неделя Даниела беше на работа (пак с някакво извънредно дежурство я бяха зарадвали); ние с Ванеса се бавихме двамата - аз работих на компютъра, а тя свири и се занимава с нейни си неща, докато майка ѝ си дойде. Като си свърших работата на компютъра, започнах да събирам колелото. Оказа се, че новото (дето го бяха дали на Янко), освен лъскавата му рамка, всичко останало е голям боклук. Иначе рамката е с чупеща ос отзад, на пружина и амортисьор; предната вилка също е на пружини – въобще, модерна работа; да не ти тръска много като караш из дупките или скачаш по бордюрите на тротоарите. Обаче всичко друго е с плачевно Китайско качество. Добре че на Гого колелото, макар и по-старо има по-здрави спирачки, скоростен механизъм и други дребни части, които аз започнах да прехвърлям и да стягам по новото, което събирам за Ванеса. На практика ще трябва да сглобя един здрав велосипед от два боклука, а остатъкът от парчетата им ще отиде на бунището. Започнах да се занимавам и с тази героична дейност, докато малкото чемерче през цялото време си подхвърляше една топчица покрай мен и през 5 минути идваше да пита: “Тати, кога ще ми стане колелото готово?”...

Даниела междувременно си дойде от работа - докато се оправи и подреди подаръците, стана време да излизаме. Бяхме канени на рожден ден на Даниел – малкият “счетоводител” и голям разбойник.

Там се събрахме цялата тумба и в 17:30 моабета вече беше в пълен ход. Миленчови също бяха с децата - той обаче, горкият, ни жив ни умрял: баба ти Янка се сдобила с рак, имала разсейки, та операции ѝ правили, с терапии я мъчили - чакат я милата да предаде Богу дух, да не дава Господ таквиз зли помисли! Брей, разтревожихме се и ние, защото всички я познаваме много добре и дето се вика до онзи ден бяхме заедно с нея; ама нб - като дойде не пита... А пък ние се чудехме защо се загубиха така изведнъж от хоризонта; не се обаждат по телефона, не идват към нас както обикновено - а те грижи и кахъри си имали хората. Още миналия Ноември открили тези ракови образувания на майка му; оперирали я жената - ама колко е успешно всичко, май нямали много надежди, но все пак трябва да се молим за нея. Да пази Господ от таквоз чудо! Тя за това и така е кашляла, докато беше тук - нещо отвътре подпирало диафрагмата и я задавяло; ама кой да ти знае за тез неща. Та, такива ми ти работи – около нас не всичко е само радости и веселие...

Тържеството у Краси и Светла свърши и в 23:30 вече се бяхме прибрали в къщи. Иначе седмицата започна с всички съпътстващи я действия и противодействия - Ванеса ходи с удоволствие на училище, ние с майчицата ѝ отиваме с отвращение на работа, барабар с всичко останало, което е свързано с тези неизбежни житейски процеси. 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345013
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031