Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2017 10:41 - Писмо No 33 (I-III.2009) [#4]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 277 Коментари: 0 Гласове:
2



… И след няколкодневно прекъсване по независещи от мен причини, днес вече продължавам разказчето си за сватбата - след като приключа с тази празнична тематика, тогава пак ще се върна на домашните случки и злободневки.

Та значи - както вече споменах, всички сватбари чакаме нервно и трепетно на поляната; нашата булка пристига, казва своето “ДА” – онзи насреща ѝ също отвърна с “I do!...” (равнозначно на нашенското потвърждение в клетвата за вечна вярност и любов, “дорде смъртта не ги раздели” или пък ако преждевременно някоя друга фуста не се набърка в брака, под формата на трета страна в любовния триъгълник…), след което последва тяхната дълга и сочна целувка. Ние кибиците крещим отстрани в несвяст и викаме истерично “Горчиво-горчиво!” Едни се смеят, други плачат – сълзи и сополи се сливат в една обща канонада, размесена с грим и сенки за очи, пудра/талк и фон дьо тен. “На сватба, като на сватба!” - както казват по-запознатите с такива и подобни мероприятия (почти като на война, но не съвсем: във войните поне има победители и победени – при сватбите обаче печеливш отбор няма)…

След като приключи тази част от ритуала и младоженците положиха подписите си в брачната книга, нашето малко сватбарско ядро се завтече до близкото кафене за по едно освежаващо кафе и други ободряващи организма разхладителни напитки (главно вино и бира), а през това време в антракта булката и женихът заминаха да си правят снимки за спомен. В 17:30 отново всички се събрахме заедно в ресторанта, където пък тържеството продължи, както е вече съвсем по традицията.

Мястото беше много красиво, разположено точно на самия бряг на морето, с чудна видимост към града и залива. За всеобщо наше щастие, денят също беше прекрасен, слънчев и ясен, без никакъв дъжд и вятър (а това е голяма рядкост специално за тази географска част на Австралия, защото обикновено там духа постоянно, често валят дъждове, а по високите части на планините дори и снегове падат). Докато гостите любезно изчакваха появата на младоженците, ние от своя страна започнахме да напредваме с коктейли, шампанско, бира и всякакви най-разнообразни мезета - връх в кулинарното изкуство! Най-накрая пристигна и младото вече семейство, а разливането на напитките и доставката на мезетата продължи до среднощ. Хубавата музика допълваше доброто настроение, всички бяха много весели и щастливи. Имаше изказвания, речи, смешки, много снимки, филми и т.н. Най-после даже и тъпите австралийци се научиха да викат “Горчиво!” с нас, въпреки че съвсем без да разбират какво означаваше това възклицание. Във връзка с ограмотяването им се наложи да изнасяме беседи по етническа култура и българска самобитност. Като разбраха обаче, че този възглас имаше и някакво реално значение в живота, те започнаха още по-възторжено да реват...

Междувременно с един мой побратим (македонец по географски произход и по душа натурален българин…) прескочихме до близкия хоремаг, че да си вземем някой по-сполучлив втвърдител – винено-бирените доставки на ресторанта се оказаха с недостатъчни конски сили за балканската ни и пословична вездесъщност. Завърнахме се с по едно литрово пищоФче водка, чието вътрешно съдържание и доволно количество даде нов, мощен тласък на сватбарския дух и моабета като цяло.

Така, при пълен триумф и всенародно опиянение завърши този тропулак и весела дандания. Постепенно започнахме да се изнасяме от ресторанта, обаче комай само младоженците бързаха да напуснат залата (навярно искаха да си легнат час по-скоро - което от една страна е разбираемо, но пък не е и оправдано да си зарежеш софрата само заради едната п****ка; почивка имах предвид, бре серсеми – вие какво помислихте с долното си подсъзнание, а?...). Докато обаче чакахме разните среднощни таксита да идват, че да ни прибират и извозват обратно към мотела, на полянката току пред ресторантчето се разрази едно истинско градинско увеселение - с възрожденските му песни, с химни, псалмове и военни маршове, с много песни от фолклора и домашния ни бит; получи се нещо съвсем непринудено, без репетиции и предварителни уговорки – досущ като на “Златният Орфей”, но малко по-изискано в художествен смисъл. В хода на конкурса се оказа, че и певческата група от Мелбърн е доста силна, с добре изразен и подчертан интерес към хубавата и звучна пиянска или мръсна (пардон...) песен. Най-накрая и нашето шибано такси дойде, та ни разтури хоровата капела - в 02:30 вече призори ни стовари в двора на хотела ни живи, ни мъртви. Разпределихме се по каютите - ние с Цецови си казахме последните за дългия ден лакърдии и направихме кратък анализ на мероприятието преди и ние да си легнем като утрепани от градушката житни класове. “Калинките” отдавна вече спяха, изморени от емоции, впечатления, много лудуване и игри. Едната “калинка” преспа за кратко още в ресторанта, на ръцете и в скута на баба си Мима от Габрово, обаче наш’то диване не рачи да се спре дори за миг. Носеше се като бясна из ресторанта и все около булката и младоженика се въртеше. И двата чифта чорапогащи бяха станали на парцали и конците им висяха отвред (според мен тези изделия специално за децата трябва да ги плетат от стоманена тел, че да издържат по-дълго време) - язък дето сутринта 5 човека обикаляхме улиците на Хобарт в продължение на 5 часа, че да им ги купим уж нови-новинички. Ама и те на това скачане и вилнеене - от тенекия да бяха, пак щяха да се съдерат.

На другата сутрин част от приятелите ни си тръгнаха по-рано за Мелбърн - ние също станахме с подчертана неохота, за да освободим стаите. С останалите от групата ходихме да изпием по кафе и да закусим, че алкохолният глад ме бе обладал за пореден път – идеше ми да изям цяло прасе или поне един вагон с пържени яйца на очи. Взехме си “довиждане” с тях и с Цецови, с бабите и всеки пое по своите си пътища. Доста са тъжни тези пусти раздели, констатирам - особено пък след такива приятни мигове, които изживяхме всички заедно, макар и само за няколко дни... Сега ще ни останат единствено само снимките и филмите като най-скъп спомен от това така вълнуващо и мило събитие. Дано и занапред да можем да се виждаме с тези прекрасни хора, с повод или без повод - независимо къде и на чия територия, важното е да сме заедно...

Нашето пребиваване в Тасмания обаче продължи и в понеделник, тъй като полетът на обратния ни самолет беше чак за вечерта, според чието разписание ние имахме достатъчно време да пообиколим района. Колата също трябваше да връщаме тогава, така че имахме всички предпоставки да продължим с посещенията си по тъдявашните забележителности. Времето беше сравнително хубаво, но макар тихо и спокойно, нямаше тази кристално чиста видимост от предишния ден. Облаците падаха някак си ниско, гледката към съседните върхове ту изчезваше, ту се появяваше – така или иначе ние решихме да отидем на предварително заплануваните от нас места, защото друг път едва ли щяхме да имаме тази прекрасна възможност за подобна екскурзия.

Като начало се качихме на един хълм, разположен точно над града, който аз носталгично веднага оприличих на нашенските, добре познатите на габровци Петкова Нива или Градище. Горе на баира нямаше нищо друго, освен един хубав парк, някаква кула на съобщенията (за мобилните телефони), задължителното кафене-ресторант и чудно красива гледка надолу към морето. Ванеса заспа още в колата по пътя към възвишението и уж я оставихме да спи на чист въздух, докато ние с майка ѝ се разхождахме из алеите като две влюбени гургулици - ама малкото шимпанзе ни надуши, че сме го зарязали само и тутакси скочи да ни търси. Мирът, спокойствието и тишината отново бяха нарушени от хиляди въпроси, безсмислени отговори и заканителни подвиквания.

Това бърдо, на което се бяхме качили по случайност, всъщност се оказа не мястото, към което се бяхме насочили и което също много искахме да видим. От подножието в града се виждаше един много внушителен връх, също с някаква кула, но далеч по-висок от този, на който вече бяхме стъпили. Бърза справка с по-запознатите от района показа, че всъщност това е най-високият връх на Тасмания – вр. Уелингтън, имащ идентично наименование, както столицата на Нова Зеландия – Wellington; явно кръстени на една и съща историческа личност. Както и да е - ние в кафенето попитахме как се отива баш до същинския връх и хората любезно ни обясниха. И независимо, че въпросният връх се намира уж в самия град (или поне така ни изглеждаше, като се гледа от площада), отиването баш до горе се оказа по трасе, дълго 20 км - някакъв страхотен път; хем тесен, хем стръмен, хем наситен с множество остри завои! Един обикновен “Запорожец” там не може да излезе посмъртно, освен ако не му поливаш мотора с вода от време на време или пък не е през зимата в снега, че да не загрява чак толкоз по баира. Пълзяхме нагоре като мравки близо час, докато най-после се озовахме на върха, в една чудата лунна обстановка. Казвам “лунна”, защото там горе освен скали и камънаци, нямаше абсолютно нищо друго. Е, като изключим нашенските клекове и храсти, с каквито е осеяно билото към вр. Ботев, това всъщност беше всичко...

Отначало аз поех сам да опознавам местността – като стар, изпечен планинар и турист, жаден за приключения и горски преходи. Моите “героини” изпозаспаха, а пък особено след като спрях горе, на този кристално чист въздух. В колата беше топло и приятно, защото докато катерихме баира небето над нас се проясни, та дори и слънцето се показа - намирахме се току над облаците, на 1270 м надморска височина. На това място вече обстановката хептен ми напомни на вр. Ботев, който аз неслучайно споменах напред: и кулата, и заобикалящата среда - всичко това поразително много приличаше за нашенските планини и върхове. Пристегнах каиша, вдигнах яката на ямурлука и хайде – хукнах по пътечките. А пък времето за наш късмет се улучи чудно – хора, които многократно са се качвали там, с надеждата да видят нещо разправяха, че времето обикновено е било все такова, че дори и от колите си да не могат да излязат. Или свиреп вятър ще духа, или леден дъжд ще вали, или просто пътят ще бъде затворен на места, поради навявания от сняг. Горе има нещо като заслон, със снимки от туристи и очевидци на природните капризи по върха. Имаше едни, тръгнали отдолу да се катерят в жегата през лятото само по едни джапанки и камизолки – като стигнали горе обаче ги навалял такъв сняг, че идвали да ги прибират с хеликоптер; други се снимали на ски, а пък по къси гащи! Ама какво ли има да се учудвам? - нали помня как ни валя снега по Коледа преди няколко години, когато ходихме в Девонпорт (Devonport) на гости при Цецови. Хем там е къде по-близо към нас, на около 400 км от Хобарт по посока към Екватора (само че доста далече от него...). А тези тука, в тоя Хобарт – човек има чувството, че ако се покатери на кулата, защото е по-височка, от там вече определено може да види белите мечки и моржовете как се пързалят по ледниците на Южния Полюс!

Ходих, разхождах се из района - дълго време не можах да намеря информация за височината на този връх. Питах едни хора, ама и те не ми дадоха точната му мярка със сигурност. На края, след като го извъртях целия, от другата му страна имаше една табелка, че там прочетох повече информация. Заснех и доста богат филмов материал, въпреки че кадрите не станаха от най-идеалните поради неясното време. Слънцето уж се подаде за миг - докато се наглася да снимам и облаците пак се сгромолясаха отгоре ми. Ако това им беше “идеалното” време, представям си пък какво би било наистина лошото...

Таман почнах да се прибирам към паркинга и гледам, че Даниела и Ванеса бяха излезли вече; наспали се, та и те хукнали да се разтъпкват по камънака. Хайде, аз направих още един тур с тях, че да не са сами - да им служа за екскурзовод, съгласно информацията, която събрах до тогава. Доста време утрепахме на този връх, ама то пък и какво ли друго да бяхме правили? Поне се надишахме на чист въздух, понаправихме си доста снимки и не след дълго започнахме да се ориентираме към слизане и придвижване към летището.

Дали от сутрешното кафе из червата ми, дали не беше от закуската, която излапах настървено или просто от чистия въздух на високото - не знам, но по едно време като ми се дохожда горе по нуждата, ама в най-острата си форма! Добре пак, че добри и съвестни люде издигнали на върха клозет - величествен като храм на Буда. Напъхах се тутакси в една от секциите му по тревога, та издълбоко си оставих “визитната картичка” и на това място от света (че аз къде ли не съм бил и къде ли не съм се резилил?...). А за да не съм съвсем капо, от там си взех и един много интересен камък, покрит с мъх, лишеи - трябва да има барем милион години възраст най-малко, така като го гледам! Нали наоколо са горели всякакви вулкани, после морето се е дръпнало и така са се образували тези земи, преди има-няма 40-50 милиона години, според учените... Та си взех едно камиче за спомен и от тази географска точка - за компенсация на “материала”, дето им оставих в тоалетната (ама аз от поляната го взех камъка, бре – вие да не помислихте, че от кенефа им съм го откъртил)...

След като се налудувахме, наснимахме, находихме и въобще видяхме всичко възможно на върха, а и предвид че времето също вече беше напреднало, ориентирахме се бавно за слизане надолу към града и постепенно отправяне по посока на летището. На едно място подхапнахме повторно (че аз след това “освобождение” пак бях огладнял – изглежда страданието ми се изражда в хронично); разходихме се още малко и в 17:00 вече бяхме на мястото, където трябваше да върнем колата. Налях им я до горе с бензин (както е и по условията - вземаш я пълна, връщаш я пълна, без значение колко километра си минал...); само пресякохме улицата и се озовахме в чакалнята на въздушната гара. Самолетът ни беше чак в 18:30, та се наложи доста да почакаме на скамейките. После за час и нещо се изсипахме в Мелбърн, от където взехме друг аероплан за Бризбън – след други два часа и малко отгоре кацнахме окончателно. С едно такси и срещу $25 отидохме до Дарина и Игор, където пък ни чакаше моята кола. Само се обадихме на Дарина, че идваме да си я вземем и потеглихме към нас, защото бяхме вече достатъчно окъснели. Друг час мина в сухопътно пътуване, отделно от въздухоплаването и най-после пристигнахме в къщи... Беше станало вече 22:30 и направо от вратата се хвърлихме в кревата...

От там насетне, седмицата я описах онзи ден. В събота имахме урок, както обикновено. После пък Неничко дойде и изкарахме почти целия ден заедно. Ходихме по пазар, та в общата сметка за нашето домакинство, взех някои неща и за неговото. От къщи също му дадохме някои спасителни провизии. Много искахме да остане с нас и вечерта, но той като си науми нещо, та нищо не е в състояние да го разкандърдиса. Щели да ходят с бандата на някакво парти с басейн, гаджета и т.н - амчи той да не е луд, та да остане с нас, пенсионерите?

Така-а, стигнах вече и до празненството за рождения ден на Ванеса. Един по един нашите гости взеха да пристигат. Бяхме разстлали масите на двора, опънах чадъра над тях и градинското ни увеселение доби пълния си ход. Даниела беше готвила дроб-сърма, но за тез дето им се повдига от тая манджа, имаше кюфтенца и пилешки мръвчици на скара. Изкарахме много весело, както обикновено. Децата си играха, духаха свещи, ядоха торти. Постепенно едни по едни гостите взеха да си разотиват. На края останаха Емо с Роси и докторите, защото децата бяха вече заспали - кое където свари, по миндери и столове. Нашето тържество продължи кажи-речи до сутринта; докторите по някое време си тръгнаха, но Емо и Роси останаха да спят у дома с малката. Жените легнаха в 03:30, а ние с Емо бистрихме политиката до 04:30 и чак тогава легнахме. Спахме всички до обяд и станахме да направим разбор на вечерта с по една-две бири за отскок. Емо ми показа как да си възстановя функциите на компютъра, с които записвах видеокасетите. Сега вече всичко е добре и в пълна изправност. Още вечерта даже записах една касетка, сглобих един домашен филм с разнородни кадри от всякъде. Основните моменти в него са едни записи с изпълнения на Ванеса, а за сюжет послужи екскурзията ни до Тасмания и по-специално сватбата на Гергана. Както вече споменах и по телефона - чакам снимковите и филмови материали от другите репортери, за да мога да събера един цялостен филм за това грандиозно събитие, с такъв масов отзвук – не само тук в Австралия, но и в родната България.

След бурните почивни дни, служебната седмица започна много вяло и тромаво. Добре че нямам много зор на работа, та да си видя моите лични дела. Вчера новата кола на Даниела беше на ремонт - онези нещо пренастройвали компютъра на вратите и се отървахме само със $110 масраф. Обаче огледалото в купето също не е добре и търся друго на старо, от някои авто-гробища. Добре ама такива “млади” коли като тая не мрат често и изборът е изключително нищожен – особено пък предвид и европейският ѝ джинс. Намерил съм на едно място – хайваните искат обаче $195 за втора употреба! Зави ми се свят като ми казаха сумата, но пък изпаднах в мълчалив и депресиращ шок, когато ми съобщиха цената на оригиналното огледало за Фолксваген – шибаните $645.45!!! Хайде, за 45-те цента на края чак толкоз не ме заболя, но пък получих световъртеж и сърцебиене като чух за доларите отпред! Не знам още какво ще предприема - на електронния търг има едно такова огледало, но то не се знае колко души ще се бием за него и кой знае колко нагоре ще му отиде цената; другата алтернатива е онова от $195 (като то също не се знае в какво състояние се намира - колата още не беше пристигнала в работилницата, от която ще го свалят евентуално...). Само едно нещо знам със сигурност - че за ново няма да дам половин торба с пари, та чудо да стане; по-скоро ще откача едно от тоалетката, в което Даниела се оглежда всяка сутрин. Още не съм решил какво да правя – за пореден път съм изправен пред стръмни препятствия, които могат да се заобиколят единствено с по-дебели плащания...

Снощи се хванах отново да направя един пълен комплект с филмите от Америка. Необяснима е причината, заради която оригиналният звук се губи от записа. Снощи, след разговора ни с татко, нарочно проверих и основния материал в компютъра, както и диска, на който го записвам. Навсякъде имаше звук - ясен и силен като планински ручей! Но нищо, де - правя последен опит и това ще е; ако и сега не е добре, явно аз нищо не мога да направя от тукашното звукозаписно и видео студио. “Повредата не е в нашия телевизор”, ами във вашия май... Но много скоро и това ще се докаже - аз най-вероятно другата седмица ще изпратя колетче с дисковете и настоящото писмо.

Насрещните ми планове не са особено богати на събития, въпреки че и такива не липсват. Ето, в събота вечерта например сме канени на гости у Мария и Краси за рождените им дни. Те и двамата са родени през един ден (съответно на 06 и 07 Март, мисля че беше или на 08 и 09 - едно от двете). Но тази година повечето внимание, целувки и подаръци ще отнесе майстор Краси, който навършва 50 лазарника! Така че партито у тях на двора ще бъде повечето в негова чест, но и Мария ще намаже покрай него. Очаквам да се видим с наши общи познати и приятели - те имат едно белгийско семейство, с които като посръбна си говоря на френски (ухажвам доста интензивно белгийката, докато в същото време белгиецът се налива като прасе; с Краси сме ѝ метнали окото да я ощастливим, ама сигурно само той ще я опърли, защото аз отдавна вече не съм такъв – ех, а пък какъв бях само едно време…). Очертава се да бъдем международна компания и както винаги, сигурен съм, че ще изкараме доста весело. Ние ще спим у тях и на другия ден отиваме на концерт на Ванеса – тя ще свири в същата катедрала, където точно преди година свири на вашата годишнина от сватбата и баш навръх Великден! Няма по-велики от тези дати, всичките взети заедно.

Та, това са близките планове – а за по-далечните ще пръскам информация допълнително; нека да понаближат малко. За сега, довиждане и до нови срещи във виртуалния ефир...

23.03.2009 – Ох-х, днес пак е понеделник и аз за пореден път пропуснах да представя обобщителното за миналата седмица резюме, което обикновено нахвърлям в петъчните дни. Не помня даже и с какво се увъртях - май нещо с Янко си обменяхме мисли. Не бях много зает на работа, та се занимавах с всяко друго нещо, ама не и с писане на писма. Отложих тази дейност за днешния ден, с надеждата, че ще имам повече събития и факти за описване.

В петък щом си дойдох от работа и забавленията ми започнаха още от вратата. Първо мелих месо за кайма - Неничко искаше да му направим супа топчета (която той буквално обожава), та като се видим да му я дадем. Ядосвах се с машинката (месомелачката), защото ножчето ѝ се е изхабило до такава степен, че вместо да кълца месото, то направо го мачка и го прави на пихтия. Бях се омазал вече достатъчно много, че да развивам отпред, да го вадя и да го точа на шмиргела. Спомням си, че едно подобно го точих по този примитивен начин и стана много успешно - обаче явно, че е било на другата машинка. Ние имаме две – произходът на едната е още от България; навремето я бях купувал на госпожата като подарък за един 08 Март, а пък тя хич не се беше и докосвала до нея. Подобно, за един друг неин празник ѝ бях подарил акумулатор за колата, а на някакъв трети получи чифт гуми за Трабанта. Обсипвах я с подаръци, а пък тя - неблагодарно същество такова... Както и да е – исках да кажа, че понеже ножчето и на тази машинка се беше изтъпило до неузнаваемост, та реших да го наточа на шмиргела; вече сам се похвалих, че преди време опитът ми се увенча с успех и аз останах много горд от себе си, след като дори и понятие си нямам от режещи инструменти, ъгли на заточване и останалите щуротии, които учихме по някакъв идиотски предмет, който хич не спадаше към любимите ми в института (така, както обичах физическото, например). Изглежда бях забравил на коя машинка ножчето съм точил, защото този баят ме измори и изнерви. Нея пък си я влача от Newcastle - някакви хора я бяха изхвърлили пред тях и аз я прибрах най-акуратно, за да ѝ поднеса на тепсия втория шанс в живота. До съвсем скоро работеше много добре, но у нас експлоатацията на месомелачките е доста интензивна, защото често ползваме тези уникални кухненски съоръжения. Напоследък даже мислехме да си купим една електрическа, както правят всички по-модерни хора – разкандърдисах се обаче, защото се опасявам, че няма да ѝ издържи мотора на тази бясна употреба в нашето домакинство; за сега ще продължавам да въртя на ръка – специално дясната ми е добре развита още от казармата, чрез която често опреснявах спомените си ту за една, ту пък за друга булчица или съученичка моя, с която съм “общувал” под юрганите…

Докато аз се борих с мръвките и месомелачката, малкото репетираше за концерта си в неделя. Даниела пък се занимаваше с разни други готварски дейности, защото бяхме обещали да занесем руска салата и млин на тържеството у Мария и Краси в събота. Та и тя (Даниела, де…) допълнително ми се вреше из ръцете, от което кухнята ни пак се оказа “тясна за мойта душа” – а пък аз там обичам да съм си съвсем насаме, като в клозет...

Едва към 20:30 успяхме да приключим със служебните ангажименти по домакинството; междувременно поприказвахме с вас по телефона и Ванеса легна, та поне единият дразнител се куртулиса. Салатата отдавна беше нарязана, но до нея стигнахме току 21:00 вече беше наближило. Запалихме свещ на масата, запалихме кандилото в иконостаса на стената и най-после седнахме да почетем паметта на милия ми дядо Ангел. На тази дата (20 Март…), аз всяка година по отколешна традиция отдавам своята най-дълбока почит към оногова, комуто с цялото си достойнство нося и трите имена. Е, вярно че заради червената комуноидна измет, която ни тъпка в продължение на години отнесох тези имена на майната си чак - през девет планини, та в десетата и обвих най-близките си в дълбока скръб и мъка, загърбвайки род, Родина и домашен уют. Но пък, виж - разстоянието по никакъв начин не ми попречи да обичам онези, които заслужават моята гореща и изпепеляваща любов, поднасяйки в същото време тоталното си душевно омерзение към другите, станали виновни за този необратим процес. Алоу, последните – и на вас да ви еба майката! Прокажени бъдете и трижди проклети!...

На другия ден кошерът отново се разбуни рано - Ванеса стана да свири преди урока, аз отидох да тегля пари от банката за учителката и за някои дребни покупки, а Даниела постепенно започна да осъзнава колко работа я чакаше през деня, та и тя се надигна едвам-едвам из постелите...

Като се прибрах имах време само за една експресна майонеза да разбъркам, да изплакна едни чинии от вечерта, да обеля яйцата и картофите за руската салата и до този момент учителката пристигна - завари ме на мивката, за срамотиите; какво ли би си помислила жената за мен и коя ли пък част от това нямаше да бъде вярна? Предният ден бях уговорил колата на Дани да мине през един сервиз, специализиран за автоматични скоростни кутии. Имаме големи съмнения за новия Фолксваген, че нещо не му е добре механизма, който превключва предавките. Между 2-ра и 3-та скорост, във възходящ ред се получава едно придърпване, едно “хлъцване”, което може би да е нормално, но пък може и да не е. От едно място ни казаха, че ремонтът ще струва между 3 и 5 хиляди долара. Тези вчерашните не бяха по-снизходителни и също ни зашиха с подобни суми. Всички гадаят обаче и никой не може със сигурност да каже: къде и каква е повредата, ако я има въобще. А за да видят, трябвало да разглобят половината кола и последната да им стои в сервиза една седмица. А това са все неща, невъзможни да се случат предвид нашето натоварване и строг дневен режим. Момчето, което кара колата онзи ден не се усъмни за някакви драстични повреди, въпреки че той също забеляза това придърпване. Решихме, че Даниела днес ще им я закара повторно, за да я погледнат и останалите специалисти от сервиза. Като свърших работата с тях, на връщане минах през няколко тържища, от където си купих дребни, но радващи многострадалната ми душа нещица. Най-накрая и аз се прибрах по обяд. Заловихме се със свиренето; аз имах и малко работа на компютъра, която също трябваше да свърша - така стана 16:30, когато излязохме. Минах през едно училище само да гласувам и отидохме у Мария и Краси (Даниела беше свършила тази обществена дейност още сутринта- всички обаче чакаха моя глас, за да спечелят)...

По това време у тях все още нямаше много хора, но постепенно дворът им се изпълни с народ и глъчка. Изкарахме много весело – на края всички си заминаха, а ние си чесахме езиците до 04:00 сутринта. Ако ме питате обаче нещо за белгийката, трябва да ви разочаровам: нямам никакви подвизи и завоевания, с които да се похваля; оставям я на майстор Краси, нека той да се боричка с нея – аз нали казах, че вече не съм “такъв”…

Всички спахме у Мария и на другия ден отидохме на концерта. Заради последните генерални репетиции на Ванеса, трябваше да бъдем там още в 13:30. Тя имаше да се представи с две неща - една пиеса за пиано и една песен за орган. На репетициите детето свири много хубаво, учудващо хубаво дори - специално парчето на пианото. Обаче на самия концерт Неси малко се стъписа и изтърва едни клавиши. Но аз оценявам трудния преход от нейния инструмент в къщи и свиренето на истинско пиано в катедралата - разликата между тях е колкото от небето до земята, а приликата е само, че и в двата случая клавишите им са бели и черни. Но пък подхода и натискането им - въобще техниката, с която се свири е коренно противоположна и това доведе до известно объркване. Разбира се, едва ли много от присъстващите забелязаха тези малки грешки на Ванеса, но все пак – достатъчно беше, че аз ги чух. Ако тя имаше на разположение малко повече време да тренира на това пиано, вероятно представянето ѝ щеше да бъде доста по-успешно. Иначе песента на органа беше добре, въпреки че и там Ванеса бе поставена пред сериозно изпитание поради големите различия на инструментите. Като общо обаче представянето ѝ беше повече от добро – в случая аз оценявам факта със свиренето на непознати музикални инструменти. Ванеса все още няма тази рутина, та на каквото и да седне, да засвири свободно. Надяваме се, че с времето тя и това свойство ще добие. Независимо от объркването на клавишите, тя пак беше най-добрата от всички останали изпълнители - без разбира се да я сравнявам с едно друго детенце, което е преминало през всичките 8 музикални класа с пиано, успешно беше положило изпита си и на този форум се представи блестящо. Все пак разлика от 3-4 години е чувствителна за тази възраст и в тази сфера.

Емо и Роси също дойдоха на концерта - малката Моника искала да види и чуе как свири Ванеса, че и тя имала намерения да учи музика. Желязко ѝ бил подарил някаква малка йоника, с което поставил началото на нейните мераци. След представлението купихме на децата по един отровен Макдоналдс, ние ядохме по един сладолед и се върнахме обратно у Мария и Краси. Беше станало и време за вечеря, та решихме да доядем остатъците от гуляят предишната вечер. В 20:30 си бяхме вече по леглата, след скиторенето ни през почивните дни.

В къщи бях оставил компютъра да работи съвместно с една специална програма, която поддържа автоматично наддаването до предварително определена сума на електронния търг. С радост установих, че сме спечелили огледалото за Фолксвагена на Даниела, чието оригинално беше повредено (вече би трябвало и за него да се изразявам с прозвището “шибаният” – няма да съм много далеч от истинските си чувства и усещания, които почнах да питая напоследък към това, уж германско возило…). После и аз легнах - помъчих се да остана буден заради някакъв филм по телевизията, но това беше невъзможно; умората ме повали почти мигновено...

24.03.2009 - Гледам, че в последните си редове вчера съм споменал нещо (предимно майката…) и за този, станал проклет вече Фолксваген на Даниела. Много хубава кола е някак си по принцип, но е страшно усложнен, с много датчици, броячи, компютри и каква ли не още техника, за която ние още не сме дорасли или пък сме “презрели” вече. Основният ѝ кусур, с който най-вероятно сме я взели поначало, е автоматичното превключване на скоростите и по-специално преминаването от 2-ра на 3-та предавка. Получава се едно хлъцване точно в този момент, за което може да има хиляди причини. Този дефект не бил изолиран случай, но съгласно мненията, изразени от други собственици на такива коли, причините били най-разнообразни: начин на шофиране, каприз към нивото на маслото в скоростната кутия, къде се намират оборотите на двигателя точно в този момент, вискозитета на маслото вътре - мога да изброявам до довечера причини и следствия. От сервиза казват, че проблемът може да се оправи с подмяната на някой от множеството соленоиди и хидравлични агрегати, които управляват цялата механика. Обаче това е свързано с оставяне на колата за няколко дни при тях, отделно от една солидна сметка, която може да набъбне от още много странични фактори. Та и ние не знаем какво да правим - нито да я продаваме, нито да я пазим - такъв таралеж в гащите си сложих в последно време, дето скоро не бях имал; по-лошо и от пучите въшки. А пък и Даниелчето, нали не е научено да премълчава и да си стиска устата затворена, все ги ръси едни насреща ми - хем харесва колата, ама и голям боклук била! Абе главо дървена и шопска! - що не вземеш, па да помълчиш малко, че тогаз да видим какво ще става по-подир? Аз постоянно ѝ организирам срещи с разни механици, ту в един гараж, ту в друг - навсякъде си връзват гащите и казват, че докато не отворят карантията на колата, не могат да кажат какво ѝ има и колко ще струва евентуалният ѝ ремонт. Амчи то и аз знам така - като я вдигнат на хидравлика, да махнат капака отдолу и да погледнат релетата. Ама преди това трябва маслото да източат, да се цапат, а тарифата им е $122.50 на час! То не че самият механик взема цялата сума, но поне толкова свлича сервиза от гърба на бедния си и прост клиент. И после му разказват една легенда, украсена, напудрена, че и списък може да му дадат даже - колко много дейности са извършили, за да набъбне така сметката. На края ще ти дадат да разбереш, че дори евтино си се отървал, да речем само с $3500 масраф, щото пък ако било еди-какво си станало, щяло да ти струва и много повече. Ама аз ли не ги знам тез циркове и театри, бре? - аз ли самият не съм участвал в подобни сценки и на кого ги разправят те тези изтъркани сценарии? Но нищо, де - ние за сега само проучваме въпроса тук и там, докато вземем крайното решение; а то най-вероятно ще бъде да си я караме така колцата и да чакаме да видим кога, аджеба и дали ще спре сама. Това, дето го разправят старите хора за мъжкото дупе, че само веднъж се ебяло – е, да знаете сега, че вярно думат…

Неничко също не може да продаде старата ни кола. Цената ѝ не е висока, но сега в тая сложна икономическа обстановка на стагнация, последното нещо което хората си купуват е кола (та някои пари за хляб нямат даже, какво остава за други стоки). Онзи ден влязох в супермаркета - доста време не се бях интересувал от цените на продуктите. Направи ми впечатление, че картончетата по рафтовете бяха едни новички, лъскавки таквиз – направо да ги изядеш! А пък те им натургали и нови цифри на всичкото отгоре вагабонтите - естествено по-високи от старите. То не, че нас ни притесняват (за момента...), но все пак забелязва се едно повсеместно увеличение на всичко, което се търгува с пари (а аз съм чувал, че само въздухът за сега е останал безплатен).

Онзи ден и изборите загубихме (пак...), така че развиделяване не се очаква в скоро време. Тогава имаше щатски избори и сегашната премиерка спечели убедителна преднина пред нашите демократи. А пък на нея властта ѝ я отстъпи предишния ни премиер (от същата червена работническо-селска партия), който за да не влезе в затвора заради корупция и други политико-икономически далавери, замина с парите да ги препира в Америка. Остави я тази да се оправя с бакиите му и тя дори преждевременно предизвика тези избори. Като че ли на народа баш сега му трябваха и се чудеха къде да похарчат милионите за шибаната си предизборна кампания. Така че нашият щат остава да бъде “червен” за мандат от още 3 години; държавата като цяло също е “червена” - не знам дали има някой щат, който да е “син”. Главният кормчия на държавата е един екскурзиант, дето навремето и Тато щеше да му завиди за похожденията. Мине се не мине някое време - и хайде, затътри си задника на някъде. В момента е на работно посещение за две седмици в Америка - ще се съветват с новия им Президент как Австралия най-безболезнено да премине през Световната криза. Ама те и нашите са си за бой, де – опозиционният ни лидер на партията губи гласовете в 3 поредни избора; това са близо 12 години. Амчи сменете го бре, дейба и дебилите ви тъпи! Турете някой друг, нов – аз ли да ви уча на акъл и политика! Явно, че по някакви причини това лице не е удобно/изгодно, симпатично дори на тоз народ и хората не го щат! Толкоз ли нямаше някой друг представител, по-интересен? - какъвто и да е, но поне различен от този. За да те отхвърлят хората в три поредни мандата, значи нещо куца там – трябва значи да го оправят! А те – не; един и същи лидер вече се мъдри начело на партията от толкова много години! С последните си въжделения исках да подчертая, че политическите каши навсякъде са едни и същи; навред по света кокалът е еднакво сладък - сигурно по това и всичките си приличат...

Та, ей такива размишления ми се въртят из кратуната - малкото не свири добре и само се лигави; големият пък няма работа и кой го знае какво прави по цял ден. Даниела заминава за Аделаида през ваканцията на Ванеса (следващата, зимната - сега след седмица-две е Великденската...), защото през Юни Сашкови чакат второто бебе. В същото време аз се опитвам да организирам 50-тия си юбилеен рожден ден по възможно най-скромен начин. Обаче имам 50 човека (с дечурлигата...), които баш на тоя свят ден не мога да не поканя и не мога да пренебрегна никого като приятел. Везните ще наклонят към отиване на ресторант съвсем близко до нас, който е собственост на една българка с мъжа си. Членовете на бандата ни от скоро се познават с тези хора и на няколко пъти даже са ѝ правили изненадващи десанти. Те ще разрешат поне напитките да вкараме вътре, но храната сигурно ще я организира и предложи тя. В най-скоро време ние също ще направим едно предварително проучване на заведението (под формата на посещението му), за да разберем кое как ще става и за какъв масраф да си глася кесията. Е, нали пък човек само веднъж става на 50 години – допустимо е да похарчи някой грош горница, ама все пак ако може да мине по-тънко, също няма да е лошо. Аз имах много грандиозна идея да посрещаме юбилея заедно с всички вас в Габрово - в Страноприемницата или в Механата; на Етъра или горе на Манастира; където и да е. Обаче сега с тази нова работа толкова много отпуск не мога да взема, а и нали Ванеса непрекъснато ходи на училище. На нас ни трябват минимум 5-6 седмици за един такъв престой в България, защото пък за по-малко време просто не е оправдано да се потрошат толкова много средства...

26.03.2009 - Наближава краят и на тази седмица. За утре вечер сме поканили Уоли и Нолин на вечеря. Поводът е пак рождения ден на Ванеса, въпреки че той мина отдавна. Ама и ние бяхме доста увъртени с други дейности и хб днес, хб утре - все щяхме да се събираме и все нещо става, че да осуети празненството ни. Рон и Роз все още са в Нова Зеландия – те заминаха на обиколка почти по нашия маршрут. Бяхме се разбрали, като се завърнат по живо по здраво, че да се съберем и с тях, да обменим впечатления и преживявания. Сигурно още поне 1-2 седмици ще изкарат там, защото те ще ходят и при роднините си на северния остров.

Онази вечер Ваня ми се обади, че се нагласили с бат’ Бранко да ходят едни светещи червеи да гледат - в балканите над нас и горите тъмни тилилейски. Аз не знаех каква е обстановката из дома и казах, че ще ѝ се обадя пак – тогава тъкмо се прибирах от работа и още пътувах по магистралата. Обаче мераците за тези “луминесцентни” червеи отдавна стоят у нас - още от Нова Зеландия, където щяхме да посещаваме една пещера с такива святкащи твари. Времето не беше много подходящо тогава и ние се отказахме, а специално Ванеса много искаше да ги види. Както и да е - там криво-ляво успяхме да отклоним атаките на малкото и подменихме тази атракция с разглеждането на шоколадовата фабрика. Та, като се прибрах, съобщавам триумфално и загадъчно на моите кокони, че аз отивам да гледам светещите червеи с Ваня и Бранко – нека Даниела да си чете книгата за любов и да се въргаля с нея по дивана, а Ванеса има уроци за учене и домашни за писане; башка свиренето. Отива само тоз, който си е свършил работата през деня. Добре де, ама те и двете гракнаха в един глас, че на тях също им се ходело да гледат червите, та се облякоха светкавично и ето ни вече на пътя.

Мястото е на 25 км нагоре из дебрите планински и на още 15-20 км от нас. Така че до горе стигнахме след близо час пътуване - Ваня, Бранко и Наталия вече бяха пристигнали и ни чакаха. Самата екскурзия беше планирана за 19:30, когато става съвсем тъмно и светещите гадинки могат по-лесно да се видят дори и с просто око. Имаше нарочен човек, който ни обясни историята на тези създания - от къде и как са произлезли. След това направихме и кратка разходка до едни скали, където тези живинки светеха като светулки. Само че нашенските светулки мигат, докато тези червеи светят с постоянна светлина - една зеленикава, фосфорна; беше много интересно. Докато трая експедицията из калта доста огладняхме, та им викам на Бранкови да се смъкваме у нас да доядем остатъците от хладилника. Така и стана - рязнахме някое доматче, удавено в олио и посипано със сол, та си стоплихме душите и с по някоя мастика, а те завалийките от дума на дума си тръгнаха чак в 12:30 посред нощ, докато ние с Даниела продължихме дебатите си и легнахме в 02:00. Разбрахме се в събота вечерта да отидем пък ние у тях, че те щели да имат и други гости - да станело още по-весело. Сега това тържество се яви малко непредвидено за нас, но пък е ужасно невъзпитано да откажеш покана от приятел; особено що се касае до ядене и пиене, а както вече за пореден път подчертавам – аз не съм толкова лош и не отказвам подобни мероприятия.

В неделя на обяд пък Янко ни е канил. Хем имал едно дърво за отрязване, хем и да се видим, че си домиляхме един на друг. Ще гледам и малко моя работа да посвърша - пратката ви трябва да подготвя, снимки едни имам да взема от Игор - утре с това ще се разправям. Онзи ден от една гаражна разпродажба купих два диска с концерти на някаква австралийска мъжка вокална група - много известна сред по-културната и възпитана част на средната възрастова група туземци, но не и за нас като по-долно качество човеци (специално аз). Чухме някои от изпълненията и Ванеса веднага каза, че те непременно ще се харесат на баба и дядо. Ето защо ги изпращам сега, заедно с оригиналните им обложки, въпреки че дисковете са без кутийки. Тях съм ги махнал нарочно, за да не им тежат на пощаджийките, докато си разнасят денковете и вързопите с писма...

Утре на работа ще разпечатам и статията – тя пак стана баят големичка, защото в нея съм дал доста писмени показания и като нивга съм я попреситил малко с подробни обяснения и излишни пояснения; надявам се, че прочитайки материала няколко пъти, всичко около нас ще ви стане съвсем ясно.

В събота ще бъдем заедно с Ели и Наско - сещате се навярно чрез писмата ми от миналото свършено време. Тогава бяхме много близки с тях, покрай Ани и Сашо. От онези години, едва на Новата година в клуба се видяхме повторно с тях; даже бяхме заедно у Васил и Албена, когато вие се прибрахте с Тони към нас, а ние останахме до по-късно. Той нали е в строителния бизнес, та ще го помоля да намери някаква обща работа за нашия пройдоха и нехранимайко. Синът на Атанас води някакъв много голям строителен обект - дано има нещо и за нашия калпазанин; да го наредим на хляб, че напоследък взе доста да го закъсва във финансово отношение.

Иначе други новости няма много - ние чакаме с нетърпение почивните дни, за да отидем малко настрани и да посменим домашната обстановка и околната среда. Преди това пък ще празнуваме рождения ден на Неничко - ще се опитаме да изкараме максимално приятно, доколкото това ще бъде възможно според неговото понижено заради безработицата настроение. Не му знам намеренията още - какви ще са му плановете, че да нагаждам и моите спрямо тях. Ще видим - като дойде, ще си покаже.

Аз обикновено към края на всяко писмо, усещайки краят му може би или кой знае по какви други причини, мозъкът ми блокира или пък се претоварва с мисли и поради това нищо смислено и съществено не мога да напиша. Ето, случаят и днес не е по-различен. Дремя ей тук на бюрото и се чудя с какво (по-напред…) да ви занимавам. Както и да е, маркирах поне основните моменти от малката житейска отсечка до сега - каквото има да става друго, то ще е от тук насетне.

Привършвам си вече безтегловната мисъл, слагам многоточието, защото историята продължава; поднасям традиционните си прегръдки, целувки, поздрави на близки и далечни, защото всички много ви обичам, а с това послание приключвам и тези редове - бъдете спокойни, само след няколко дни (още в понеделник) ще започна новите...

Целуваме ви и ви прегръщаме горещо, с много, много обич: Ангел, Даниела, Нено и Ванеса… 

Март, 2009 – Австралия…



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345015
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031