20.04.2009 – “Христос Воскресе! - Воистина Воскресе!” Макар и с ден закъснение (защото вчера беше Великден...), позволявам си да ви поднеса нашите пожелания за много здраве и дълъг живот на този най-светъл Християнски празник! Нека Бог ви благослови и бъде винаги вашият верен спътник и най-мъдър съветник! А пък моят разказ отново ще започне от миналата седмица, в която не остана много време и възможности да се пишат писма. Добре, че поне онзи ден успях малко по-подробно да опиша кратката ни екскурзия – за разлика от последните дни, които хич не бяха богати откъм материал за събеседване; за това умишлено не съм се включвал чрез своите редовни директни предавания – за какво да хабя излишно мастилото?
Най-голямата ни радост с по-прясна дата беше, че получихме колетчето от вас с боята за яйцата и то точно навреме - Неничко мигновено изяде морените, а Ванеса се радва на филмчето, което сте ѝ изпратили; така всички са доволни и предоволни. Даниела ѝ дава по малко от сладките неща, защото тя също като батко си може да седне и на един дъх да излапа всичко до троха.
Аз реших да тримиря в петък - не ядох и не пих нищичко през целия ден и изобщо не умрях; нито от глад, нито пък от жажда. Обаче вечерта бяхме канени на ресторант по повод рождения ден на Валя (Янковата). Там вече нямаше как да продължа със строгия си пост и да не прегреша с поругаването му – няма да се сърдя, ако Господ не ми прости това своеволие; сам съм си виновен. Подобен ритуал извърших и в събота - тогаз пък докторите ни идваха на гости барабар с Маргото; заедно с тях после отидохме на черква, но хапването и сръбването заеха своето място в уж безкомпромисната ми “диета”. Общо взето моето гладуване стана като по време на Рамадана - агите не ядат цял ден (до залез Слънце...); после като мръкне (сигурно се крият да не ги види техния Аллах…) се набухват здраво и така карат една ли, две ли седмици - не знам колко точно им траят церемониите. Моят случай беше подобен - цял ден не ядох, тъкмо като се скри небесното светило и тържествата започнаха. Ще гледам догодина да съм по-стриктен, обаче това е много трудно постижимо с тая глутница от вълци и вълчици покрай мен...
В събота рано сутринта трябваше да отида да взема Ванеса от докторите, защото я бяхме оставили да преспи у тях - предната вечер деца в ресторанта не сме водили подире си. Тъкмо се прибрахме и учителката ѝ дойде за урока. След това двамата излязохме за малко по нашите търговски обекти, но абсолютно нищичко не купихме - такова пък ялово чудо никогиш не е бивало! Прибрахме се обратно в къщи и заварихме “ударничката” Даниела да тъче на няколко стана едновременно - яйца вари на котлона, паралелно с това ги и боядисва; на другия котлон готви ориза за шибаната дроб-сарма, а във фурната пече още по-шибаната агнешка плешка за вечерта. Отделно от всичко изброено, занимава се и с разни други второстепенни дейности, но всичките свързани с домакинството. А пък на мен от тези блюда буквално ми се повдига още като им подуша мириса из въздуха, дето се разнася изпод капаците на тенджерите– нито дробовата ѝ сарма ям, нито пък агнешките ѝ плешки и бутчета предизвикват моето уважение и кулинарна почит; казвал съм това и друг път, но с риск да не се повторя, сега ще ви го и потретя: аз кълва само на кебапчета и на кюфтета, другите Великденски блюда нещо не ги долюбвам особено, поради което предпочитам Коледата пред Великдена. Няма да забравя как моят приятел Геро една година (бяхме още ученици в Техникума) ме води на сбор в Новаковци – едно малко и китно селце извън Габрово, току след Враниловци и преди Драгановци; баш по средата между двете. Не си спомням вече с точност у кого сме били на гости, вероятно при техни роднини или приятели, но за целта хората се бяха приготвили богато, че и пребогато. Агнета клали и пекли, дроб-сарми готвили, чорби от агнешки главички и дреболийки правили – абе, чудо над чудесиите; няма спор по въпроса и башка две мнения. Добре, ама моя милост е капризна – тя има тънък до изтънченост вкус; агне не яде и търси да боде кюфтета, само че кюфтета йок по масата. Спасението ми беше в огромната купа със зелена салата, с много пресен лук, краставици, репички и маслини, обилно подправена с олио и оцет. Че като наблегнах аз на разкошната селска ракия и за мезе – гася я със салатата от марули. Те ми викат: “Ъмчи йеш, ве мунче - що ни йъдеш? Земъй си и ут ягънциту, тая заран сни гу клали въз туканка, нб - утзади на дръвникя…”, а пък на мене ми се гади и ми идва да си извърна карантията връз калдъръма им по двора. Така карах на ракия и зелена салата кажи-речи цял ден до вечерта. Тръгваме да си ходим – къде ти, обаче? На мен гъза ми залепнал на стола сякаш с туткал мазан, краката ми омекнали като тесто за козунаци; ни мога да стана, ни мога да вървя – прав едвам се задържам. Криво-ляво ме натикаха в Москвича и ме изсипаха пред дома. Подир цяла нощ повръщах и три дни срах зелено, сякаш бях изпасъл една ливада люцерна. Ама нали ви казвам аз, че агнешкото хич не ми понася на корема…
Но, хайде – стига с тези спомени от миналото; да се върнем на действителността в сегашно време. Като видях Даниела така побесняла да снове из кухнята като японски робот, аз тутакси се включих активно да ѝ помагам главно с мъдрите си съвети и властелински наставления – е, ходих да изхвърлям и боклука на няколко пъти, де; тя някаква по-квалифицирана работа така и не ми даде да правя. Едно кьопоолу разджурках и сума други дейности извърших наведнъж, но пък те останаха незабелязани. Вечерта, както вече споменах - дойдоха докторите, по-късно се довлече и Маргото, та моабетът ни тръгна в много добри и най-празнични посоки. Добре, че беше докторшата, че ми изпекла една тавичка с кИфтенца, милата - иначе с таз проклета дроб-сарма и печеното агнешко джоланче, тримиренето ми щеше да продължи и вечерта биля. Малко преди полунощ се отправихме към храма Господен…
В Сръбската черква имаше доста хора - най-много народ дойде след полунощ, но ние бяхме отишли там доста преди това и присъствахме на целия им ритуал. После излязохме в черковния двор, обиколихме го 3 пъти и пак влязохме в църквата. Към 01:30 вече се бяхме прибрали в къщи - докарахме си и една запалена свещица, както е по обичая (не ме питайте как съм я вкарал в колата, че да беше лумнала вътре, щяхме като факли да изгорим всичките богомолци и миряни). Поприбрахме малко кочината, която бяхме оставили след излизането ни и легнахме.
Аз в неделя ходих на битака да си отпусна нервите, че нещо напоследък много напрежение почнах да набирам – диагнозата ми е като на вода в коляното, само че на мен течността ми се сбира в тиквата (а понеже е и куха, та баят много количество поема от разглежданото). На поляната не забелязах много активна търговска дейност; купих само едни батерии на Ванеса, една корда за моята въдица и един пътен атлас на Европа - не че ще се засиля да ходя и да обикалям Европейските пътища, но след като сме вече “европейци”, как пък човек да не им знае и шосетата!? Нали е срамота... През остатъка от деня почти нищо съществено не сме правили – нали на Великден се почивало, та и ние те така, те...
24.04.2009 - Отпуснах се нещо напоследък с това мое писане. Ето, днес например пак стана петък, а аз от понеделника насам не съм драсвал нито ред. Като взехме да се чуваме така по-начесто, че няма и за какво да ви пиша повече. Е, аз не всичко разказвам по телефона, за да ви бъде интересно, когато ми четете писмата. А пък то, кой знае какво толкова не се случва около нас, ама все пак, де - животът ни не е спрял все още, нито пък е замръзнал...
Сега ежедневните емоции и тръпки са около състезанието на Ванеса по пиано. Една много сериозна фирма за търгуване с музикални инструменти, ноти и школи, които наред с всичко провеждат музикално образование, осигуряват всякакви курсове и т.н., всяка година организира нещо като традиционен събор-надсвирване - нека така да го наречем, както би се казало на български език в България. А всъщност този форум представлява един голям фестивален концерт, който трае цели два дни поради големия брой на заявените участници в него. Миналата година е имало 170 души изпълнители, които са се явили на конкурса - за тази година още не се знае точната им цифра, но ние с Ванеса във всички случаи сме там. Единственият проблем може да дойде само от факта, че това състезание ще се провежда на пиано, а не на класически орган, с чиито клавиши тя е малко по-добре запозната. Пианото има значително по-различна техника при натискането им, но каквото и да е – едва на края ще видим резултатите от усилените ни репетиции. Утре (събота) учителката няма да идва у нас – вместо това ние ще ходим у тях, защото в студиото си тя има и пиано, подобно на това за концерта и жената препоръча Ванеса да се упражнява на него. Не ще мине много време, когато и аз ще се сблъскам с някое по-евтино пиано – то се е видяло, че разминаване няма да има. Чакам само да видя на къде ще поемат нещата - а това “изчакване” е породено и от факта, че ние няма къде да го държим в къщи; място нямаме - ще трябва да пристроявам отделна стая, специално предназначена за едрогабаритни музикални инструменти. Ако Ванеса свиреше на флейта, тогава беше лесно - тя се разглобява на 3-4 парчета и можеш да си я напъхаш в задния джоб (вероятно защото е и “вълшебна”); също както устната хармоничка, да речем. Обаче с пианата и органите, нещата малко се засложняват...
Друг, много весел момент около нас е новата работа на Нени, която той започна съвсем наскоро – дните на предварителни инструктажи са минали вече и той полека-лека е започнал да навлиза в същинската част на професията. Сложили са го в някаква електротехническа бригада, които инсталират всички комуникации, прокарват кабели през тръби, монтират осветителни тела и друга екипировка в тунелите. Той специално е безкрайно доволен и щастлив – казва, че с огромно желание научавал и правел всичко, което му показват и го карат да върши. Дано да е така - щом си е избрал такава професия, нека пък тя да бъде - само да е здрав и внимателен, че токът не прощава никому. Тази седмица щял да ходи някъде, но за другата обеща да дойде при нас. Тъкмо тогава се пада да почиваме в понеделник - празнуваме Първи Май и е неработен ден. Жалкото е само, че няма да има манифестация, че да излезем с най-новите си дрешки, за да се изфукаме с тях пред обществото...
Тези почивни дни отново ще бъдат посветени на филмите от Нова Зеландия. Даниела ще ходи на работа в събота, че и в неделята - за пиянски празненства няма да има време и възможности. Мария ще идва у нас в събота вечерта, та с нея ще си побъбрим малко по вечните теми за България и Родината като цяло. Иначе други планове нямаме – докато в същото време седят и чакат реда си милион други неща за правене, но пък всичко може да почака за неопределен и по принцип дълъг период...
Продължавам си мисълта в обедната почивка - когато изписах горните редове, нямах никаква работа и реших да използвам намалението, за да драсна още някоя и друга мъдрост. Сега вече официално съм в почивка - още повече, че за Ѕ час ще ни спрат и тока поради някакви локални причини. Офисите ни са временни тук и често се налага да захранват други бараки, да прехвърлят силови кабели от тук и от там, което пък изисква дръпване на шалтера. А това е най-вълшебното време от цялостната ми творческа кариера на Запад - приятно и доста забавно е да бездействаш за сметка на работодателя, гледайки отстрани как шефовете нервно и мълчаливо те обикалят (и заобикалят...), без да задават традиционните си тъпи въпроси: “Какво става с тази работа или с нещо си?”, “Кога ще стане готово това или пък кога ще почваш онова?”, “Ама защо точно така го правиш, а не иначе или онака?” и т.н и т.н. Айде, ‘йешти си гема сега, та да ви дойде акъла в кухите безмозъчни тикви!...
А аз, до къде бях стигнал? - до никъде май, защото макар компютърчето ми да работи и на баКтерии (както казваше Албенчето, когато беше малка), поради факта, че в залата е тъмно (е, не чак както в негърския гъз, но все пак си е сумрак), та аз не му виждам добре копчетата. За малко да ми се объркат плановете - добре че наведох екрана така, че да свети върху клавиатурата; а пък вида и формата на онова, което съм написал до сега ще гледам едва после, като просветлее малко околната среда. Другите ми колеги отидоха да ядат, да пушат, да пият кафета и сигурно ме мислят за доста асоциален и противен тип – но пък те изобщо не знаят аз с какъв огромен кеф излагам празните си мисли върху нищо неподозиращият все още и празен, бял лист хартия. Е-ех, къде са сега онези “дискотечни” времена по времето на развития ни социализъм, когато ток имаше/нямаше през интервал от 3 часа - доста писмен материал щях да отхвърля, ако беше така. Ама няма вече такива филми - сега е уж демокрация и капитализъм (а пък се оказва, че от 1989 насам живеем в някакво подобие на пещерен строй, за който още няма издадени буквари с политически анализи; посттоталитаризъм + посткомунизъм = едно голямо ЛАЙНО). Те неслучайно оприличаваха България на дискотека - тук светне, там угасне, някъде премигне само - да живеят всички БеКаПе-та, по всичките земни кълбета!...
Радостно ми е на душата и от друг не маловажен факт - остават едва само няколко часа до приключване на шибания работен ден...
... но понеже в къщи ме чака и моята булка засмяна -
а невестата хем е засмяна, хем си’й навлякла и бяла премяна;
щом кат’ нося ѝ днеска цял вързоп със заплата,
смятам ще смогне да клъцне завчас една шопска салата!
От павуря ще смръкна еднъж, дваж, а може и треж,
дорде потта от челото не ми се превърне на скреж...
Време му е вече на токът наш насущний постепенно да идва - дано пък се забави още малко, дано пътят да сбърка, дано падне в някоя дупка или просто в геран и никога повеч’ да се не връща насам; дано-дано, ама надали там... Но, както всяко хубаво нещо си има край, така и тази “принудителна” обедна почивка е пред приключване. Поприказвахме си малко, посмяхме се – хайде сега аз и да поработя още по-малко, а пък в понеделник отново ще продължа със същите си кухи мисли; стига да съм жив и поне малко здрав...
27.04.2009 - Хе-хе-хе, първото и най-важно нещо днес, пишейки датата на деня е вашата поредна годишнина от сватбата; ба мааму – това си е баят време, ако човек почне да брои годините от 1958 насам! Макар не чак толкова кръгла и малко надскочила по възраст юбилейната “златна” (за годишнината говоря – не за възрастта), аз много дълбоко ценя и уважавам точно този ден от семейната ни история и го смятам за мой “първичен” рожден ден – амчи в края на краищата, ако не е бил днешният ден преди вече 51 лета, нали пък нямаше и мен да ме има на белия свят само с една година закъснение. Така че аз от цялото си сърце и душа съм благодарен на всички тези събития, тясно свързани с появата ми пред света. Наред с всичко това, използвам случая да ви поздравя за любовта, търпението и грижите през всичките тези години - както един към друг, така и в частност към мен самият, като същевременно най-искрено и чистосърдечно ви пожелавам поне още толкова време да останете заедно! Дано милостивият Бог наш бъде благосклонен към вас (в този смисъл и към нас, разбира се…) и ви дари с много здраве, относително спокойствие и безаварийно дълголетие. Сега обаче, след тези толкова тържествени и мили встъпителни слова, позволете ми да премина към по-тривиалната и банална житейска същност – а именно: с няколко думи да охарактеризирам изтеклите почивни дни...
Първо, в петък събитията около рождения ден на нашата руса “кралица Марго” (нищо, че тя е изкуствено изрусена…) се развиха с главоломна бързина и след като на няколко пъти се превъплъщаваха от един вид в друг и преминаваха от едно агрегатно състояние в друго и обратно, най-накрая добиха строгата си и съвсем изкристализирала структурна форма (като в учебника по органична химия, която аз между другото ненавиждам органически; омразата ни припламна спонтанно още на първата среща с Менделеевата ѝ таблица в 7-ми клас и от тогава продължава да гори яростно и ожесточено – вероятно чувството ни на ненавист е взаимно, като на съпрузи пред развод). Междувременно се бе решило моабетът да се проведе у Ваня и Бранко, като разполагащи с по-широчко пространство у тях. Маргаритка накупила разни хранителни стоки, всеки от нас донесе и по нещичко отгоре, при наличието на което тържеството започна по най-бурен и стихиен начин. Аз дори не съм се прибирал до вкъщи, ами направо от работа отидох у Бранкови. Там заедно с Краси се включихме да спретнем масите, да донарежем пресни салати, сухи мезета и малко след като втасахме с подготовката, гостите заприиждаха на порции – групово или поединично. Събрахме се една доста внушителна група от сънародници, та пак имаше фолклорни изпълнения с песни и танци на народите – въобще, изкарахме до първи петли. Докторите докараха Даниела, за да не трошим по пътищата още една кола, а на връщане тя си отиде с Тони. Аз с Ванеса останах да спя у Ваня, защото на другия ден трябваше да я водя при учителката ѝ по музика - да не се разкарвам два пъти до Бризбън. А пък Даниела трябваше на всяка цена да се върне у нас, защото беше на работа на следващия ден (събота), завалийката. От своя страна Маргото по обяд си е поела пътя със самолета за България и от снощи вече е там, а всички останали участници в пиянския форум се заловихме с настоящите си преки и косвени задължения.
Ние с Ванеса изкарахме успешно урока – на връщане само минахме през нас да вземем моторния трион и въжетата, та отидохме у Янко. С него се бяхме разбрали да подкастрим малко храстите по двора и едно голямо дърво да отрежем, което му пречело да гледа небето. Аз докато отида до тях и то вече беше станало кажи-речи обед. Но се хванахме здраво и за час-два оправихме всичко. Сега и у тях ме чакат сума пънове, които да си прибера за огнището, но за целта трябва да впрегна ремаркето, че не са да ги товаря направо в багажника - доста са и ще ми смачкат ламарините... Докато ние сколасахме да приберем, подредим и изхвърлим клоните с шумата, Валя стъкна една пладнешка софра, че седнахме да се подкрепим; свършихме добра и полезна дейност, макар че осакатихме едно природно творение в качеството си на дърво и го превърнахме в трески за огрев и най-обикновено гориво.
Малко след като се прибрахме в къщи и Даниела си дойде с Мария - минала и я взела от спирката на влака; пристигат двете, гладни и жадни като незобени от дни магарици. В това време ние с Ванеса имахме да посвирим още малко, че и фестивалът наближава. Вечерта накладох огъня, опекохме малко кебапчета и пържоли, та седнахме на кратка седянка край оджака. В 21:30 обаче раздигнахме софрата, защото всички бяхме много изморени.
Вчерашният неделен ден беше много хубав и приятен. Бяхме се разбрали с Даниела след закуска да заведа Ванеса на работата ѝ, където тя да посвири на истинско пиано. На път минахме през махленския битак, че си купих една много интересна шарена торбичка - с гайтаните му там, с нашивките му; чисто нова и досущ като истинска (нашенска)! Попитах жената от къде ѝ идва корена на тая торба и тя каза, че била от Албания. Е, рекох си – те и албанците са си баш цигани като нас по самобитност и етнически порядки. При това положение и с тази уговорка, торбата можеше да мине за “балканска” и я купих за $2 (два...). Търговците искаха $3, ама с малко пазарлък я нагодихме на цена. Сега съм я провиснал в механата само като сувенир, но пък съвсем спокойно по разните български землячески събирания, в нея мога да си нося хляба и сланината – че и за едно шише ракия ще се намери място из вътре, стига да не е прекалено голямо.
След кратката ни репетиция при мама, реших да не се прибираме веднага, ами заведох Ванеса малко да поскача и да поиграе в онзи парк край морето. Там сме ходили и заедно с вас - има пейки, люлки, пързалки и е много приятно място за излет. Като се налудувахме решихме, че следобеда пак ще отидем - този път с Даниела. Тя си дойде от работа, а през това време аз завърших и втория филм от Нова Зеландия; малкото пак свири и вече бяхме готови за излизане. В този момент се обадиха едни наши приятели, че отивали точно там в същия парк, с нещо за хапване за вечеря. Така ние си нарамихме остатъците от вечерта, грабнахме няколко бири от хладилника и хайде в парка. А вечерта беше толкова приятна – без никакъв вятър, леко прохладно, но пък не и студено все още. Изкарахме си чудна вечеринка някъде докъм 21:00, защото дечурлигата трябваше да стават рано за училище на другия ден.
Така с тези приятни моменти, сложихме краят на почивните дни. От днес всичко започна отново по строго установения си рутинен ред. Даниела се върти из дома - развихрила се е да чисти и да пере, докато Ванеса е на училище, а аз след няколко часа ще се прибера, за да ви се обадя по телефона на този така скъп за всички нас ден, след което навярно съвсем скромно и ще полеем случая (когато се вълнувам, та малко се и напивам – вие нали няма да ми забелязвате)...
01.05.2009 - Ето че изтърколихме и предния месец Април - без ние изобщо да сме го усетили даже. Кога беше сватбата на Гергана в Тасмания, хайде после пък рождения ден на Ванеса, последван от този на Нени – изкарахме още няколко тържества и моабети, а вече се стягаме и за Гергьовден. Аз по традиция пиша в петък, като ще се опитам да събера всички факти и сведения от изтичащата седмица, за да ви ги предам къде в по-сбит вид, къде в по-разширената им форма.
Тъй като почти през цялата седмица не бях служебно натоварен в работата си, та имах възможност да се поровя малко из Интернета - главно за някои наложителни и вече твърде неотложни покупки. Първата и най-наложителна стока се яви телефонът - отдавна се канех да си купя нов, с по-голям екран (за да не се зверя през лупата на работа, в изключително редките случаи, когато ми се налага да го ползвам като средство за комуникация...). Друг фактор, който ускори дълго отлаганата покупка беше “острата” нужда на татко от друг мобилен телефон. Първият му беше подарък още от Румяна - отпреди двайсетина години, че и повечко даже; следващият пък беше от съседа Рон (също горе-долу от тази историческа епоха...). Редно е сега да му се намери нещо съвсем “ново” - на не повече от десетина години да речем, но може и да са доста по-малко. Преди близо две години пак Рон ми беше подарил техните два стари телефона, защото на тях от компанията им дават периодично по-нови. Аз тогава с радост приех “подаръка”, обаче много скоро забелязах, че екранчетата им са доста дребни и почти не им се виждат знаците (с особена сила напоследък, предвид възрастовия напредък...). Тогава започнах да се оглеждам за по-модерен телефон, с по-голям дисплей, с големи бутони, с едри цифри - трябваше ми такъв, с какъвто мобилната телефонна индустрия е пробила пазара в периода около 1983-1984 - едрогабаритни, дето ти трябва допълнителен куфар, за да го мъкнеш подире си (Господи! - а като си помисля, че докато цивилизованият свят е правел своите авангардни технически и социални скокове към бъдещето, ние от лагера и в центъра на блока тогава все още се редяхме и биехме по опашките за готварски печки “Раховец”, за перални машини “Перла”, за съветски цветни телевизори “Рубин” и “Электрон”, за хладилници “ЗИЛ”, за коли “Лада” и “Москвич”, за сирене, за салам, за дамски превръзки и тоалетна хартия, за хляб и кисело мляко, за… за… за…; до къде ни докараха тез мръсни изроди – какво спечелиха и на чий гръб го постигнаха?…). Все пак, думата ми беше за телефоните, де - тези новите модерните, аз не знам: за бебета ли ги правят, само за тънкостеблени и недомаслени японки ли, или и аз вече не знам за какви персони, обаче определено не са създадени за груби, истински мъжки ръце, с дебели пръсти и поотслабнало с годините зрение. Веднъж добили такива по-широко скроени форми, ръцете ми представляват перфектен калъп за цици при сложния избор на сутиен, ама да си кривя пръстите по микроскопичните бутончета и да ги натискам по две-три наведнъж – ай сиктир и нйма нужда, ако ме разбирате правилно. Както и да е - историята си е история и отживелица вече; ние почваме да живеем съвременно. Та, като стана дума с вас, че на татко “динозавъра” е почнал да дава вече някаква фира, реших че мога да му изпратя не един, ами два еднакви телефона, доволно малки и дребни, но пък поне работещи безупречно - все още и за сега. Единият поначало беше малко по-отрит (явно е бил на Рон, който си пада малко мундар и не го е пазил достатъчно...), но другият е в завидно за годините си състояние. Аз продължих да “износвам” неугледния телефон и с времето последният стана още по-неугледен и непривлекателен. Изтървал съм го по тротоарите, в калта и къде ли не - очаквах че ще спре, за да си купя с чиста съвест нов. А той - не, та не! Работи си и пее даже, та пушек се вдига (нали го чувахте колко е гръмогласен...). Като се убедих, че и двата телефона работят добре, предприех смелата и решителна стъпка към закупуването на нов за мен, а тези досегашните ги насипвам в една торбичка и ги засилвам на татко. Вероятно вече забелязахте, че аз доста издалеч почнах сагата около моите телефони, но пък е добре, че не разказах и предишните ѝ епизоди - защото аз вече на няколко пъти се впускам в подобни покупки и всеки път се разубеждавам. Така че това сега е финалният завършек на този акт в цялостната театрална постановка и връщане назад няма да има.
На електронния търг намерих модела, на който бях се спирал не един път. Самият телефон не представлява нищо особено, но включва в себе си няколко немаловажни функции, на които аз много държах - да е с голям екран, да има радио което да си слушам на работа и да има говорител, през който да се осъществява комуникацията по време на шофиране. Тук е много забранено да управляваш превозно средство и в същото време да държиш с едната си ръка телефон и да си плямпаш глупости – смята се една от най-големите причини за случващите се ежедневни произшествия, най-често завършващи с фатален край (за нарушителите, а и не само…) поради тотално отклонение на вниманието от пътната обстановка. Хората продължават да го правят обаче (и да се изтрепват по шосетата като пъдпъдъци, разбира се...), но пък на оцелелите полицията раздава тлъсти глоби на място от порядъка на $270, с допълнително загубване на 3 наказателни точки от всичките 12 възможни. С други думи - ако те хванат 4 пъти с телефончето в ръка и автоматично си губиш книжката. Отклоних се малко, но то всичко беше с образователна цел - моят телефон от снощи вече е факт, за не много пари (което го прави пък уникален и неповторим...) - по-добър от този вече не съществува, не е правен и никога няма да бъде създаде (нали от наш’то по-‘убаво нйма...). Поръчах и една кутия от 100 парчета с празни дискове за филми и други цели, с което мирясах и натавих търговския си нагон до степен на душевен оргазъм.
Имаше и още една стока, която не можах да спечеля обаче, защото наддаването за нея отиде много високо в цената. Харесал съм едно електронно пиано за Ванеса и въпреки, че учителката ѝ не ще и да чуе даже за електронни инструменти, аз постоянно си мисля, че нещата ще вървят в тези посоки, независимо дали класиците са или не са съгласни с този неизбежен житейски прогрес. Тя от своя страна иска да купим класическо пиано и вероятно е права (при условие, че малкото се увлече разбира се по пианото - а пък то определено има наклонности за това...). Обаче една такава покупка предполага повече място, специални грижи и транспорт, настройване на струните му от време на време - отделно от факта, че този вид инструменти хич не са евтини. А колкото само да видим до къде ще се разпрострат мераците на Ванеса, на мен специално не ми се експериментира с вещи, които после да се чудя на кого да подарявам или как да продам. За сега ще изчакаме, докато проведем с учителката един малко по-обстоен разговор по темата, та от там насетне да видим на къде ще поемат нещата...
Предните накладки на спирачките на моята кола почнаха да стържат по дисковете вече. Организирал съм за утре сутринта в една работилница да ми ги сменят. На мен не ми се занимава вече - време нямам, а и желание нещо взе да ми липсва. Ако имах и можех да си купя частите от магазина, сигурно щях да си ги сменя сам, за да спестя 60-70 лева за труда поне (частите са си башка...). Обаче като се обадих в магазина да питам дали ги имат в наличност - оказа се, че за моя модел кола имало 4 вида накладки, в зависимост от разни други фактори. Да съм свалял старите и да им ги занеса, те да ги видят какви са и да ми дадат съответно най-правилните. Ама преди това трябвало да ги изпишат не знам от къде си, че да ги докарат и т.н. - елате другия месец, един вид. Амчи аз до тогаз пеш ли да ходя, бре? Веднага почнах да въртя телефоните по сервизите - всичките бяха плътно заети чак до другата седмица. Автосервиз да има човек тук - от глад изобщо няма да умре! Добре че един познат на Янко, чието сервизче се намира баш до нас ще дойде утре специално заради мен – човекът иначе не работи през почивните дни. Искам и това гайле да ми отпадне, защото както минавам по 160 км на ден - ако и спирачки нямам като света, не съм за никъде; по-голяма беля може да стане.
От утре (събота) се събират 3 почивни дни, защото ни подаряват и понеделника заради Празника на Труда - 01 Май. Че и манифестация дори щяло да има (тук за благозвучие на това шествие му викат “парад”)! А аз като прочетох, че ще затварят улиците из центъра на Бризбън заради тоя шибан парад, та ме хванаха бесните и почнах да се щипя, да не би пък да сънувам - светът от кога още се е отръскал от такава показност и политическа демонстративност, а тукашните тръгнали манифестации да ми провеждат! Ама що ли се чудя и аз - властта сега нали е в ръцете на Работническата партия - на тях им дай паради да правят, па им гледай сеира подир. Специално ще следя репортажите по телевизията, за да видя дали няма да развяват и червените си байраци, че ако и това стане вече, хептен ще станем за резил.
Утре с Ваня и Бранко отиваме до едно съседно градче, където вечерта сме на гости на наши общи приятели. Това е населеното място, където слязохме от Новогодишната ни няколкодневна почивка в онези вили на Балкана. Ако си спомняте, тогава първо влязохме в едно малко градче - от там купихме някакви много ценни сувенирчета, каквито никъде другаде нямаше. После пък спряхме в следващия по-голям градец - търсихме един касапски магазин за някакви хърватски наденици, салами и т.н. Ходихме до един супермаркет, от който Даниела купи дреболии за дроб-сарма (ето – отново тая дроб-сарма; таман я бях позабравил малко, а сега като споменах за нея, та пак почна да ми се повдига). Там вече се разделихме с Крумчови, които си тръгнаха за тяхното село, а ние продължихме към нашето. Сигурно си спомняте и онзи хубав зелен парк, точно над градчето - имаше люлки, по които Ванеса бесня като отвързан кон, правихме си снимки, разходихме се малко из околността и чак тогава тръгнахме и ние. Ако сте се сетили – сетили, ако ли не - здраве да е; аз по-цветно и цветущо от това не можах да ви го опиша. Та, в това градче сега провеждат техния традиционен градински фестивал и празник на цветята - има пролетно “изложение”, има и есенно (досущ като Пловдивския панаир). Дано обаче да имат и Първомайска манифестация, че нашата ще я изтървем в Бризбън, а пък така горещо и всеотдайно исках да взема участие във всенародните тържества и веселия по случай трудовия ден. И остави настрани другото, ами колко подходящо и навременно е измислено всичко това: точно когато Световната Здравна Организация предупреждава, че се заражда масова епидемия от тоя шибан и смъртоносен свински грип, заради което съветват хората да отложат пътуванията си, особено пък тези в чужбина, постоянно апелират за вземане на изключителни мерки във връзка с хигиената и препоръчват да не се събират по много народ на едно място, баш тогава нашата “Партия”, видите ли, ще прави своите шествия и паради за трудещите се! Такава простотия само един истински комунист може да сътвори – нормален човек не би се осмелил да си играе с огъня и да рискува здравето на народонаселението, особено пък в името на една отколе пропаднала и отречена от прогресивното човечество доктрина. По официални данни, случаи на това заболяване все още няма в нашия щат, но в болниците има няколко такива със сериозни съмнения, поради което се вземат и изключителните превантивни мерки. Въобще, този път положението е доста по-сериозно от Птичия грип, Лудата крава и СПИН-ът взети заедно. Говори се за масови зарази в световен мащаб. В Мексико например, от където бацилът тръгва на околосветското си пътешествие вече има няколко смъртни случаи. Аз моите лични превантивни мерки ги вземам най-редовно и почти всяка вечер – по-скоро ще хвана цироза на черния дроб, отколкото да ме повали някакъв си грип, пък бил той и свински…
Тези няколко почивни дни се очертават да бъдат наситени с много емоции, с разни ходения тук и там, срещи с нови хора, със стари приятели и т.н. За работа по двора пак няма да остане време, нито пък за занимания във филмовото ми студио. Ние още през седмицата изгледахме първите две серии на Новозеландската киноепопея. С вътрешно задоволство и облекчение установих, че всичко е станало учудващо добре - опасенията ми обаче за шумът от вятъра се потвърдиха, но не с тази интензивност, която очаквах. Изглежда, че при обработването на самия филмов файл и превръщането му от един електронен вариант в друг, самата компютърна програма “орязва” разни случайни пикови звукови нива или поне ги притъпява достатъчно, така че да не дразнят чак толкова много слухът при гледане на готовата продукция. Защото пък в суровия си вид това е направо ужасяващо неприятно и аз всячески съм се стремил на определени места изкуствено да намалявам общото ниво на звука, за да не е толкова драстично звученето му от екрана. Общо взето много харесахме филма, особено след като и главният кинокритик в лицето на Даниела даде благословията си по повод завидните ми операторски качества и монтажни умения – отделно както като най-обикновена Холивудска кинозвезда, така и като сценарист на сюжета (да не беше това мое най-обикновено железарско инженерство, сега можех да съм един втори Фелини – а защо не и направо светилото на родното кино, Стефан Данаилов; ама нб – не ми било късмет да се прославя в това поприще на народното творчество, та ще има да блъскам с чуковете и ножовките до края на дните си). Сега вече с още по-голям ентусиазъм ще се опитам да завърша и третата серия, за да мога евентуално по Миленчо да изпратя армаганите, които съм си наумил. Няма да правя повече анализи и критики на своето произведение – от тук нататък сами ще се убедите какво точно съм имал предвид и вярвам, че тези филми ще се харесат и на вас.
Въпреки че много ми се пише и “приказва”, особено и както нямам какво друго полезно и смислено да правя, сега обаче ще се ориентирам към завършване на днешната си творба. Надявам се бях доста изчерпателен, а пък ако някъде съм ви досадил – “... е, па вие прощавайте, ако има нещо...”
05.05.2009 - Ето че подхванахме и следващия месец от единия му край. Той всъщност започна още онзи ден, но аз едва днес дойдох на работа отново, което ми дава възможността да опиша изминалите почивни дни при по-голямо спокойствие – а те пък (дните, демек…) преминаха изключително бурно и емоционално.
Първомайските ни тържества започнаха още в петък вечерта, с официалната визита на Янко и Валя. Той трябваше да ми погледне нещо компютрите, но използвахме повода да се видим за по-дълго време и без да бързаме за нищо. Те дойдоха сами без децата - сега като си имат бавачка, та гледат да използват всеки сгоден момент да отидат на някъде без “опашките”. С тях изкарахме много весело до късните доби вечерни (или до най-ранните доби сутрешни, ако има такова понятие).
На другата сутрин аз имах записан час при монтьора, за да ми смени спирачките на колата и разгеле я беше вдигнал по-високо, та го помолих маслото и филтъра също да ѝ освежи. Сега вече съм по-спокоен, свършихме работата за час и нещо/два, след което се прибрах за урока на Ванеса. Като приключихме със свиренето, закусвахме, мотахме се, полягвахме, ставахме - нали бяхме малко изморени от предишната пиянска вечер...
В 14:30 тръгнахме за това градче, където живеят нашите общи приятели покрай Бранко и Ваня. Пристигнахме привечер, излязохме да се поразходим малко из района и се прибрахме точно за поредното “тържество”. С тях също изкарахме много весело и щастливо.
На другия ден, вече отпочинали и свежи, всички отидохме на едно градинско изложение – множество цветя, всякакви храсти, растения и т.н. Помотахме се, позяпахме, снимки правихме и ние от там директно се отправихме по друго, повече от 200-километрово трасе, в посока към курортите на север от Бризбън. Там наш приятел беше отседнал у един друг българин - все общи познати от бандата. Сборният пункт беше у тях; Янкови трябваше да дойдат също там. Къщата беше достатъчно голяма, за да ни поеме всичките - оставихме децата да си играят на воля, а ние седнахме на чардака на втория кат. Там вече наистина се разрази една малка “пустинна буря” - то не бяха танци, бал с маски, маскаради, карнавално шествие/парад и прочие щуротии. По едно време валя проливен дъжд - ние бяхме на сухо, ама и много вода се изля от небето.
Всички спахме у тези хора, а на другия ден седнахме да направим разбор на вечеринката и да си разменим снимките от трите фотоапарата. Янкови си тръгнаха по-рано, но ние останахме още малко да се повидим с нашите приятели. После и ние поехме обратния път към нас.
На връщане шосето минава покрай едно много интересно място, често посещавано и много популярно с най-различните си магазинчета, детски люлки и площадки, известна кръчма и всякакви други глезотии. Ние отдавна се канехме да заведем Ванеса там, за да се люлее и вози на количките – разгеле, сега имахме малко свободно време за това. Тя пощръкля да вилнее от една люлка на друга - на влакчета се вози, на блъскащите колички ходи два пъти, по други люлки се катери и въртя като пумпал – въобще, имб детето от всичко и по много. Към 16:30 най-после си тръгнахме изморени и пребити - оставаха ни още 160 км до дома, а като се прибавят и последствията от вакханалията на безсънната нощ, по-скоро ми идваше да легна и тутакси да умра...
Прибрахме се криво-ляво, Ванеса посвири малко, вечеряхме набързо и директно се отправихме към брачното ложе. Мислех да ви се обаждам и по телефона снощи, обаче много окъсняхме и отложих тази виртуална среща за довечера.
Седмицата започна с обикновения си ритъм на ръченица, право хоро и копаница - всичките взети ведно, на най-бързите си обороти. Макар и само от вторник (нали вчера беше тукашния Празник на Труда...), всяко начало е трудно – а някои са с повишена трудност, като днешното например. Тези дни не сме се чували с Нени - довечера и с него ще говоря, за да проверя на къде върви, как се справя с новата си работа и с всичко останало около него. Тази неделя е Денят на майката - сигурно и по този повод ще проведем някакви семейни мероприятия, но понеже празникът е твърде отдалечен все още, та не ми се мисли от сега толкова напред във времето...
08.05.2009 - Не знам какво точно е станало баш на днешната дата в световен мащаб, но пък прекрасно свързвам спомените си с вчерашната - Денят на радиото и телевизията, съвпадащ с рождения ден на обичания от всички нас, чичо Божко. Залисани покрай нашите гости, които пристигнаха снощи, ние пропуснахме възможността да му се обадим и да му честитим светлия празник. Понечих поне едно съобщение да му напиша и да го пратя на Албенчето - оказа се обаче, че аз не мога да пиша на новия си телефон. Някаква негова шибана функция остава активирана и всеки път като река да започна думата на български език (поне звученето е българско, ако не нищо друго....), и телефонът ми поправя автоматично написаното по предполагаем закон, мислейки вместо мен какво съм искал да напиша с дадената комбинация от букви. Ай, да му се не видеше и нещото макар! – абе, тая фъшкия за прост ли ме смята или какво? Мъчих се някак да променя нещо, че да почне да пише нормално, обаче така и не разбрах от кое копче става това. После видях, че и номерът на татковия мобилен телефон липсва от списъка ми с абонати – вероятно е останал в паметта на стария и сега трябва да го въвеждам на нова сметка в новия си телефон. То това е много лесно, обаче ние го нямаме записан никъде. Даниела погледна в нейния, но там тя има само телефонния номер в къщи, не и мобилния. Единственото спасение остава в малката Ванеса - в нейното телефонче тя има съобщения от дядо си Ненчо и аз предполагам, че му е записала и номера. Неничко също го има, ама снощи нямаше за кога да се разправям с търсене и издирване на цифри и кодове. Довечера ще накарам Ванеса да пише нещо на дядо си, а той пък да прати нещо на мен, че да ни се възстановят връзките.
Седмицата се изтърколи неусетно. Почерпихме се за Гергьовден - още тогава исках да изпратя някакъв нишан до България, но с този нов телефон не успях, защото все още го разучавам така, както Ванеса си разучава нотите на пианото; изглежда тази нова техника не е създадена за тъпунгери като мен. Вчера се видяхме и с Неничко за малко – той идва до работата ми да вземе едни документи за прехвърлянето на старата кола (онази барака на Даниела, която гледаме да продадем). Нени имал вече няколко заинтересовани клиенти, та искаше да задейства всичко да си бъде точно, както е по правилните книги. Дано тези дни успее да я махне, че аз не мога да се определя какво ненавиждам повече – тая нейна шибана кола или още по-шибаните ѝ цигари, за които съм ѝ продънил ушите да ги спре веднъж завинаги. То, да речеш пари много няма в нея, ама все пак (не в Даниела, бре – за колата ѝ ви думам). Ние преди 3 години я купихме за $9500, обаче сега едвам ще можем да вземем от нея пет хилядарки и нещо отгоре. Даже не си спомням добре - дали пък беше преди 3 или преди 2 години; както е да е.
Тези дни отново се очертават като напълно безгрижни и екскурзиантски. С нашите приятели ще отидем до някъде на излет; те се познават с Краси и Светла, които също ще се присъединят към групата, както и Бранкови като представители и гости от столицата Бризбън. Вече споменах, че в неделя честваме Денят на майката съгласно тукашните езически обичаи и по всяка вероятност ще заседнем в някой парк на хладни бири и блажни мезета.
Утре сутринта Ванеса има урок, а за след това не знам каква ще ми бъде програмата. Имам едни пънове от Янко, които той ми подари онзи ден, след като му отсякох дървото. Иска ми се да ги нацепя отвън на асфалта и да ги подредя зад бунгалото при другите. Имам и множество друга дейност, която чака мен, обаче забелязвам напоследък, че нищо не върви с предишните си темпове на развитие. Отпуснах се много - като се обърна назад в годините, та чак не мога да си представя, че всичко до тук съм направил съвсем сам (или почти…). А сега все отлагам, все нещо друго се случва, някой идва или ние отиваме и така времето отлита в безделие и хайлазлък...
Обстановката на работа за сега остава кротка и спокойна - днес настъпи кратко затишие, но предните дни се справих с доста поставени задачи. Сега само чакам да стане време да си тръгвам и както ми намирисва, може да изпуша и по-рано даже. Имам да ходя до един специализиран магазин – трябва да купя ново устройство за моите компютърни системи в къщи. От другия месец ще минавам към друга компания за доставка на Интернета през телефонните линии, та е необходимо да направя известна предварителна подготовка. Така ще имам по-бърза връзка и възможност за получаване на повече информационен обем - ще мога да записвам филми, концерти и други забавни програми. Договорът ми със сегашните кожодери изтича на 13 Юни - след тази дата вече ще съм се “отдал” на новите. Не съм минавал скоро през моите вехтошарски магазини – там винаги намирам по някое боклуче, което да ме зарадва. На Ваня от сума време търся едни гювечета, подобни на нашите и все не мога да ѝ намеря. От кога си е дала поръчката жената - нямам време да ѝ я изпълня.
Надявам се, че като дойда в понеделник на работа и седна да ви описвам почивните си дни, ще има много повече разказвателен материал отколкото ми е останал в момента. Времето се очертава да бъде добро - то си захладя вече като за късна есен, но поне да не вали дъжд е достатъчно. А пък като напече слънцето и става направо топло – точно както по това време в България. Нашият приятел Жоро от Аделаида си заминава за 5 месеца - той тръгва на 19 Май и може по него да изпратя нещо. Не съм го питал още дали ще има много багаж - ще му се обадя следобед да разбера...
... Ето че нещата около тази пратка се развиха с вихрова скорост - Жоро каза да му изпратя пакета и аз започвам да подготвям пратката. Сега ще разпечатам писмото - в понеделник ще започна ново, което пък ще гледам да проводя по Миленчо след рождения ми ден. За тогава ще оставя и филмите от Нова Зеландия - независимо че двата са вече готови и мога да ви ги изпратя сега, искам да изгледате цялата серия на един път, а не така разпокъсано като “На всеки километър”. В този пакет ще сложа диска от концерта на Ванеса и ако остане малко място в кутийката, ще го допълня с празни дискове за записи. Аз онзи ден купих 100 парчета, та сега се чудя къде да ги дявам. Приемете най-горещите ни поздрави и целувки: Даниела, Ангел, Нени и Неси…
Май, 2009 – Австралия…