Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.12.2017 11:32 - Писмо No 35 (V-VI.2009) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 320 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

26.05.2009 - Макар и днес вече вторник, сега аз пак ще се върна на случки и събития, станали през изтеклите почивни дни. Започвам да разказвам ударно още от петък след работа, когато първо ходих до един магазин да си купя нещо за компютъра, после взех камерата от Янко и едва към 19:00 се прибрах в къщи. Веднага се залових с филмите на Цецо, които исках да освободя, че да му върна касетките. С Янковата камера нещата си отидоха по местата и всичко стана много добре. Вечерта свирихме с Ванеса и легнахме рано.

Следващият ден започна с урока на нашата малка пианистка, след което излязохме. В службата на Даниела имаше някаква сватба - двама души на доста преклонна възраст, на стари години се бяха сетили най-после да се съберат и да заживеят под формата на семейство, та по този повод им бе устроено много голямо сватбено тържество. Имаше нарочен поп, който ги венча (нищо че те и двамата горките бяха дошли в инвалидните си колички...), после фотограф им прави снимки с всички възможни роднини откъм двете страни - деца, внуци, че и правнуци. За тържеството персоналът беше разчистил една от залите, бяха наредили маси, отрупани с мезета и дребни хапки, наред с бира и шампанско - както си му е редът при подобни светски мероприятия. В същата зала се намираше и пианото, на което Ванеса се упражняваше напоследък - него ден упражненията ѝ бяха пред истинска публика; това беше нейната първа сватба, на която тя изпълни парчето, подготвяно толкова дълго време в къщи за състезанието в неделя. Хората отначало бяха много шумни и развеселени, но когато Неси започна да свири, постепенно се умълчаха и се заслушаха. Тя се представи прекрасно и получи овациите на цялата сватбарска тълпа. Директорката на Даниела поръча на Неси да научи и Менделсоновия химн, та следващата сватба да бъде вече с музика “на живо”. Малко преди да пристигнем, видяхме колата на местното телевизионно студио, от което снощи са предали и репортаж за събитието. Ако бяхме отишли по-рано, сигурно щяха да снимат и Ванеса как свири на пианото, но точно този момент го изтървахме... След като приключихме с това тържество, заминахме в магазина да се разправяме с нашите столове за кухнята.

За жалост, хората не можаха да осигурят точно този десен, какъвто ние искахме и то три на брой; върнаха ни парите и ние от там отидоха у Янко да му предам обратно камерата в пълната си изрядност. Те пък таман сядаха да обядват, та поканиха и нас да им споделим софрата. Хайде, и с тях раздухме лакърдиите, повеселихме се малко и си тръгнахме. За вечерта се беше обадила Мария, че ще намине към къщи - била при дъщеря си, хем да се види и с нас. Приготвихме мръвчици, аз накълцах една зелена салатка и докато приготвим всичко, Мария вече беше дошла. Седнахме на кухненската маса, защото бяхме само тримата - Ванеса ползва масичката в хола и обикновено там гледа малко телевизия преди да си легне (само когато ѝ разрешим).

Ние си направихме една веселба с много приказки и музика, Мария спа у нас и на другия ден отиде по пазар, а с нея щяхме да се срещнем отново на поляната, където беше организирана земляческата среща. Даниела направи една експресна баница, че да занесем нещо, вместо да отиваме с празни ръце; Ванеса през това време свири и заминахме. Аз трябваше да отида заедно с нея на някакви родителски срещи в училището, но после пак се върнахме в парка при другите; постояхме още малко и не след дълго се разотидохме, за да си продължим честванията у нас в механата, заедно с една групичка от добри хора: Докторите, Красеви и още едно семейство, наскоро пристигнали тук, с което се запознахме напоследък покрай Краси и Светла. Дояждахме и допивахме остатъците от българското тържество по случай 24 Май. Изкарахме пак много хубаво, но пък нямах никаква възможност да се обаждам по телефона и да приказваме. Ето защо, когато някой път кажете, че не се обаждаме, сега поне виждате колко много сме били “заети” – вярно е, че нищо не би трябвало да ни спира от това да звъннем един телефон, обаче когато има чужди хора из нас това е почти невъзможно. Всеки грачи и вие на някаква тема, деца реват и кудкудякат - абе абсурд, с една дума...

Вчера Даниела изчисти основно къщата; вечерта дойде човекът, от който купихме пианото на Ванеса. Той го докара с неговия пикап, а след това натовари старият ѝ орган, та да го продават в магазина. Така ние по най-безболезнен начин се отървахме от ненужната вещ, като срещу допълнителни $1000 вкарахме друга на нейно място, с надеждите че последната ще има по-голяма и продължителна използваемост. Увъртяхме се покрай този човек снощи и пак не можахме да се обадим - този път по малко по-обективни причини. Търговецът си замина, а ние останахме с Даниела и пианото му по средата на стаята - да се чудим къде да го дяваме. В хола до органа то не може да стои, защото много стърчи настрани. Сложихме го в коридора в онази ниша с чупката в стената, където има едни картини; баш до вратата на нашата стая. Добре ама то и там не стои добре, пречи на влизането и въобще хич не беше за там. На края го натикахме в старата стая на Ванеса, в която сега отсядат гости с преспиване. Вместихме го точно под прозореца, където навремето ѝ беше бюрото. Едвам влезе там, буквално до милиметри, но пък стана много добре. Естествено, захранващият му кабел не стигна до контакта, който е зад леглото. Хайде, скачам на колата и тичам в магазина да решавам въпроса чрез някакъв разклонител. Имаше и няколко електрически крушки за подмяна, та всичко стана с едно ходене. Докато се прибера и оправя едно друго, часът вече наближаваше 21:00. От там нататък вечеряхме, малкото дорде си легне и да утихне къщата, отново стана много късно за телефонни разговори. Но довечера вече със сигурност ще се обадим – нали Ванеса ще иска да се похвали с новата си музикална придобивка...

29.05.2009 – Пореден петък, с поредния си разбор на изтичащата вече седмица. Онази вечер така хубавичко си поговорихме по телефона, та сега не знам дали ще имам достатъчно информация за предаване и описване. На работа е тихо и спокойно, като на Шипка след погрома над Сюлейман паша. Бутам по малко, но нямам нищо спешно “на пожар”. В сряда вечерта се бъзикахме с Тони покрай моя компютър. Инсталирахме разни програми за копиране на дискове, ама процесът се оказа много неуспешен. Само дето похабихме бирата, която изпихме – същински резултат обаче нямаше налице. Напоследък нещо не мога да правя презаписи на оригинално записани дискове. По време на производството им слагат разни уж “заключващи” кодове и предпазни шифри, които теоретично ги защитават от неправомерно копиране и разпространение - нищо обаче не е в състояние да устои на пиратската банда и глутница от бракониери (включая и себе си в числото на последните). Сега от Интернета съм свалил една друга програма, с която се надявам да се справям по-успешно в пиратското дело. Ами така, де – за един диск в магазините искат по 30-40 долара; да бяха лев-два, че да си ги купува човек редовно. А пък ние, нали сме бедни като църковни мишки, та ни излиза по-евтино да презаписваме един от друг; навремето така постъпвахме с плочите – нищо че малките струваха само 0.70 лв., а големите по 2.30 лв. Принципът да преебеш звукозаписното студио, независимо дали това е Балкантон, Polydor Records или Sony Pictures е един и същ, както и усещането за наслада след това (все едно да преспиш с учителката си, която харесваш още от първо отделение и в която през цялото време на обучение си бил безнадеждно влюбен, а тя чак в осми клас е забелязала това и най-после е кандисала на влажните ти погледи, които си ѝ хвърлял години наред; ох, простете – размечтах се пак)…

Вчера след училище Ванеса щеше да има репетиция от модерното театро, дето го играят и щяха да се забавят за нашите музикални репетиции в къщи. Аз бях намерил от обява във вестника едно колело, та се бях разбрал с жената да мина да го видя преди да се прибера. Кварталът, където ходих беше много забутан - въртях се като пумпал из улиците му; през това време мръкна - ни виждам надписите на улиците, нито мога да прочета и буква от картата. С една дума – УЖАС, хем голям! Губих се три пъти и три пъти ме намираха все разни случайни хора, които питах за правилния път. След повече от час лутане из района най-после намерих къщата. По едно време даже мислех да се отказвам и да си ходя - не го направих единствено само от магарешкия си инат и от някаква доза интерес: да видя, аджеба - къде точно живеят тези хора и как може да се стигне до тях, защото аз не можах. Оказа се, че това е много лесно, ама в тъмницата не можах да разбера къде се намирам - от едната ми страна бяха разни блата и разливи на реките наоколо, от другата пък е самото море; башка с гори и поляни заобиколен отвсякъде. При такава пустинна обстановка не може да не се загуби човек - даже и картата да гледа...

Та, докато пътувах, размишлявах и си псувах на ума, мислех поне само да го погледна това шибано колело, дето толкова път бих заради него. Знаех предварително, че е сравнително ново - година, две най-много откакто са го купили хората и е излизало на улицата едва няколко пъти. И действително като го видях - амчи то миришеше на боя още, бре! Още си беше със смазката, дето се вика; както е излязло от завода. Аз много му се зарадвах, защото мигновено взех решение, че ще го вземам. Обикновено дълго време се колебая преди да се откажа окончателно от някоя моя потенциална покупка, ама този път набрах смелост – незнайно от къде. Жената го беше обявила за $100 – заслужена цена за състоянието и вида на велосипеда, но аз рекох да се полигавя и с малко пазарлък; не, че имаше нужда ама ей така, от търговска краста. Жената каза, че по-надолу от $80 не може да свали цената и аз хептен облещих очи. Тичам, викам ѝ - на автомата да изтегля пари и колелото вече става наше! Хайде, поемам пак обратно по неосветените сокаци да търся някакъв банков автомат наблизо; изтеглих сумата и се разплатихме с продавачката. Добре де, ама пък сега как да го товаря в колата? Свалих му предната капла и седалката, уж да намалее малко по габарит, ама пак беше зор. Отварях врати, свалях прозорци, облегалки, седалки мърдах - едвам го напъхах в купето, че да му се затворят и вратите. И сега още ми е синьо реброто, дето ме е ръгала вилката по завоите в продължение на 60 км път до нас.

Прибирам се триумфално в къщи – заварвам малкото да свири, а майка му седнала до новото пиано и слуша с премрежен поглед. Нахлувам през портала и поемам щафетата аз - репетиции, повторения, забележки; а за колелото и зъб на обелвам. Даниела вече знаеше за успешната ми покупка, но този път и тя си траеше, че обикновено все тя първа изплюва камъчето. Като свършихме с репетициите и когато Ванеса легна, аз отидох да сглобя колелото и го оставих в коридора; тръгвайки за училище на другия ден сутринта, тогава вече да го видят; нали трябва да има и елемент на изненада – иначе подаръкът си губи от стойността. Вечерта имах и друга работа, та чак в 21:30 седнах да изям няколко домата с 2-3 мастики и да отпусна напрежението, което бях събирал през целия си шибан ден. И от дума на дума, та легнахме посред нощ пак...

Днес на работа пък съчинявах текста на поканата за рождения ми ден, която ще разпространя измежду нашите приятели; малко по-надолу можете да я прочетете, защото тя се отнася и до вас самите всъщност - макар и при невъзможност да присъствате на моя кръгъл половинвековен юбилей, сигурен съм, че барем мислено ще бъдем заедно. Напред я разпратих по хората и даже взеха вече да валят обратните разписки със заявките за участие. Всички поканени ще дойдат, с много малки изключения - само Желязко и Миленчо няма да могат, поради заминаването им в България. Но ние с тях допълнително ще се съберем и ще уважим празника. Интересното в случая е, че 50 години преди това пак е било петък, точно както и тази година - доколкото си спомням, майка ми е казвала, че съм роден в петъчен ден, малко след обяд (13:40, ако трябва да бъда съвсем точен и ако съм запомнил правилно цифрите...). А това, което мога да добавя от себе си пък е, че изглежда само гениите се раждат на такива дати и в такива часове, забелязвам…

Скъпи приятели – мои, наши и общи!

Отново настъпи онова, специалното време на годината, в което човек поглежда назад във времето и прави равносметката си за изминалите 12 месеца. Понякога така се случва, че в определени мигове от живота (обикновено някъде по средата...), въпросният човек прави още по-далечни равносметки и вместо с една, връща лентата с цели 50 години назад. Такъв се оказа и моят конкретен случай – ако не баш такъв, то поне подобен...

За да не бъда сам в спомените си по миналото (и в мечтите си за бъдещето, разбира се...), ще се осмеля да ви направя съпричастни на едно своеобразно тържество, в което аз много бих държал да вземете дейно участие и вие самите, в качеството си на мои приятели и добри другари. За отпразнуването на този свят за мен и семейството ми ден съм ангажирал един махленски клуб, информация за който можете да намерите на връзката към него, в края на настоящия текст.

Ще се погрижа за вашето добро настроение да подбера приятна и забавна музика, която да задоволи и най-изтънченият и капризен вкус – от прекрасните танго и валс, през разтапящите сърцата поп и блус, та до последната крещяща нота на твърдият ви рок и влудяващо дразнещият уличен рап; не ще липсват и старите ни шлагери, като музикален представител на градската култура и изтънчен етикет, наред с хора и ръченици заради нашата общоселска самобитност в глобален аспект. Кулинарни изненади ще бъдат сервирани по всяко време и в неограничени количества, така както и всякакви твърди, меки и полу-втвърдяващи напитки. За децата (преди да си легнат по най-светкавичния начин...), ще бъде организирана импровизирана ДИСКОТЕКА “Захарно Петле”, с което ще се надяваме да не им бъде чак толкова скучно, докато родителите им в същото време са ангажирани с наздравици и тостове покрай половинвековният си боен другар.

На края горещо бих замолил всички удостоени с високата чест и поканени на тази другарска среща, да потвърдят/отклонят присъствието си в най-къс възможен за тях срок – събитието е насрочено за 13/06/2009, между часовете 16:00 и 24:00, във въпросния VIP ONLY сборен пункт на Гражданската Отбрана към кварталното МВР.

И съвсем пък най-накрая се обръщам към скъпите и много близки до сърцето ми дами, с една малка лична молба. Замолвам височайшите особи, да бъдат така добри и да приготвят по една малка фамилна салатка, която да си поделят със съответните отговорни лица, случили се да удостоят тяхната маса. Предварителни куверти няма да се раздават и местата ще се заемат хаотично и безразборно, според времето на пристигане на гостите. Ограничения във възрастовата група също не са предвидени, т.е. поканата важи за всички членове на семействата, независимо от тяхната многочисленост и степен на зрялост. Моля също, в потвърждението на вашето присъствие, да упоменете с колко души съответната фамилна единица ще вземе участие в забавата, че и аз да си правя сметка на кесията.

Очакваме ви всички – бъдете много здрави и още повече щастливи.

С най-топли чувства: ваш Ангелъ Миховъ – Маркони & Cо

Сега чакам с нетърпение да стане 16:45, когато си тръгвам. Нени ще дойде преди това да вземе едни документи, които Даниела му изготви, за да продаде колата. Той имал някакви мераклии мющерии и уж още утре щяла да се извърши търговската сделка, но аз нали съм все такъв един недоверчив, та чакам това наистина да се случи - едва тогава почвам да се радвам. Като се прибера в къщи по план започваме с генералните и последни репетиции преди представлението на Ванеса в неделя сутринта. Подготовката ѝ ще продължи и утре през деня, а следобеда отиваме у Янкови за рождения ден на малкия Мартинчо - става на 1 годинка малкият бушон. От това събитие ще има подробен репортаж и филмов материал – обаче ще му правя анализите чак през следващата седмица.

Прибираме се вечерта обратно в къщи - трябва да спим бързо, защото на другия ден пък излизаме рано за концерта на Неси. Нейното представяне ще бъде първо – с други думи, с нейно изпълнение ще открият фестивала в 09:00, съгласно програмата. Когато свършим с това музикално мероприятие, ще се помотаем малко из града и отиваме на гости у Миленчови. Той решил да направи едно “изпращане”, което просто няма кога вече да стане преди отпътуването им за Татковината.

Та, това е накратко положението около нас - аз ще пиша и другата седмица; даже и на по-следващата ще гледам да дам обобщенията, а вечерта преди полета ще мина през Миленчови да оставя пакетчето; това ще е всичко. Той тръгва на 09 или 10 Юни, по едно и също време с Желязко, но не помня кой кога точно беше.

Ние също имахме грандиозни планове и бляскави идеи точно по това време да си бъдем при близките в България и заедно с вас и останалите от “комитета” да отпразнуваме рожденият ми ден, но плановете ни се осуетиха по разбираеми причини - на първо място дойде моята проклета работа, която на този етап просто няма как да зарежа (да беше някоя жена, щеше да ми е далеч по-лесно сякаш – ама с работата комай не е същото…); после се нареждат училищните ангажименти на Ванеса: участия в концерти, балети и т.н. А да отсъства 5-6 седмици от училище за нея е равносилно да изтърве повече от половин учебен срок, което ние не бихме допуснали. Иначе доста добре го бяхме измислили - хем абитуриентските балове щяхме да хванем по 24 Май, от празниците по Хумора и Сатирата в Габрово щяхме да закачим предната седмица, а аз даже мислех и на вр. Вола да се кача баш на 02 Юни, за да взема участие в Ботевите тържества и чествания. Програмата я бях начертал до завидна степен на точност, но уви... – светът така е шибано устроен, че житейските ни задължения често пъти изпреварват и надделяват над удоволствията, обикновено потъпквайки най-добрите намерения у нас, човеците. Сега има някаква приказка да вървим в Африка с нашите приятели “докторите” (всъщност, само той е лекар, ама аз така съм ги кръстил за яснота и простота...). Те са живели там доста години преди да дойдат в Австралия и ще ни водят по красиви и интересни места, каквито изобилстват на черния и екзотичен континент (казал съм на доктора да ме води директно при племената, дето ходят голи; да ги вия аз лично с очите си тези клети африканки…). Но това се гласи чак за следващата Коледа, след година и половина - а до тогава остават само мераците и подготовката, което си е половината от самото изживяване, нали така бяхме казали...

Ами то май това ще дойде всичко за сега и до този момент. Даниела днес е в Бризбън на зей-пазар с “докторшата” - обикалят магазините да си търсят акъла в тях. Аз ще гледам довечера да ви се обадя набързо, след което ще се занимавам с компютрите и ако остане време - с филма от сватбата. До нови срещи вече в следващия месец, когато отбелязваме Денят на детето, който аз също празнувам с подчертано удоволствие – мен също ме е майка раждала и съм нечие дете невинно; че пък да не би да ме е изсрала враната, я? (нищо, че така изглежда – това е само отстрани)...

01.06.2009 - Да са живи и здрави всички деца и дечица! - наши, ваши, чужди, общи и всякакви други брачни и извънбрачни; малки, големи, пораснали и вече остарели – всичките ние сме рожби на майчицата ни Природа! А аз започвам разказа си, като връщам лентата на събитията още от петъчния ден. Следобеда, преди да си тръгна от работа се видяхме с Нени - трябваше да му дам едни последни документи във връзка с продажбата на колата. Вече всичко било сигурно и както по-късно ще се разбере: нашият малък автоджамбазин в събота взел чек за $5200, който тепърва има да осребрява в банката. Видяхме се много за кратко, защото той бързаше да прекара колата през сервиз, за да издадат сертификат за състоянието ѝ, с който да уверят клиента, че (уж…) всичко е наред: спирачки спират, ламби светят и возилото е сигурно на пътя. Изпратих го набързо да действа по задачите и аз подир малко поех пътя към нас. В къщи Ванеса свиреше усърдно, занимаваше се и с теорията - въобще, когато тя няма домашни е много добре, защото може да отделя повече време за музикалните си занимания. Направихме и една съвместна генерална репетиция, доизгладихме за последно някои малки грешки и така приключихме с учебната дейност и програма.

На другия ден урокът беше от 09:00 - учителката хареса всичко и ни пожела достойно представяне на състезанието. Ние излязохме малко по-рано от дома, че имахме да ходим по разни други места и към 13:30 вече бяхме у Янкови. Даниела се зае да помогне на Валя с приготовлението на масите, които бяха разположени на открито, на поляната в двора. Чудно време улучихме; беше напекло едно хубаво следобедно слънце, въпреки дъжда, който се изля предната нощ. Верандата с дъсчения под беше освободена за дансинг, който по едно време буквално се задъхваше под напора на побеснелите танцувачи и дъските му скърцаха до изнемогване.

Аз заснех подробен филм от събитието с камерата на Янко – поне, докато залезе слънцето; от там насетне репортажите продължиха с фотоапаратите. Всичките им поканени гости откликнаха на мероприятието - всички бяхме много радостни и щастливи, защото голяма веселба му ударихме! Ние обаче трябваше да си ходим по-рано заради Ванеса, която на другия ден трябваше да свири на концерт. Едвам си тръгнахме в 23:00, но след нас оставихме още много посетители, които са продължили тържеството до зори...

В неделя сутринта станахме в 07:30, а аз специално скочих от кревата още в 06:00 и се облещих гладен, изтощен, с болки в ръцете, краката, раменете и въобще навред. Изглежда, че баят сме подскачали предната вечер - така разправяха по-трезвите очевидци, защото аз нямах много ясни спомени от това. Аз рядко ставам да играя, понеже не умея – ама като ме удари сачмата и почвам да се мятам като току що скопен коч по дансинга; подир туй пък две недели страдам от мускулна треска, ама впоследствие се оправям. В 07:00 сготвих едни чорби от пакетчета, защото от толкова много манджи, та вечерта пак легнах гладен. После пак легнах за малко, но ставането беше неизбежно. След като се нагласихме и натъкмихме, в 08:45 вече бяхме в залата на фестивала. Всичко беше много добре организирано, сцена, прожектори, светлини – абе, като истинско. Възрастовата група на Ванеса беше първа, а самата тя свири последна от четирите деца, все 9-10 годишни ученици. Нарочно записах цялото представление, за да можем после на спокойствие да разгледаме отделните изпълнения, да сравним с нашето и да вземем евентуално поуки от грешките. Първите две изпълнения бяха много хубави и мелодични, но пък подпомогнати от допълнителни оркестрови изпълнения, записани на диск. Само третото беше солово, както и последното на Ванеса. Явно, че журито е взело под внимание степента на сложност на самото произведение, начина на изпълнението му и още редица други техни критерии, заради които присъдиха първото място на Ванеса. Разбира се в категорията на 14-16 годишните деца имаше далеч по-рутинни изпълнения, но всяко нещо с времето си... Важното е, че на това първо по-сериозно и престижно състезание/фестивал, представянето ни беше достойно и блестящо. По-нататък ще видим - за сега оправдахме поне колелото...

След награждаването имаше заслужена семейна закуска в омразния Макдоналдс, след което отидохме на разходка из центъра на Бризбън. Гостито у Миленчови беше насрочено за 14:00, защото малкият им разбойник спи до тогаз и преди това в никой случай не бива да му се нарушават покоите. От своя страна ние имахме достатъчно време да се поразходим в неделния ден – нещо, което не бяхме правили от години; след толкова много камъни, плочи и бетон напоследък, та бях забравил как се ходи по тротоарите. Успях да паркирам колата близо до една катедрала “Св. Стефан” - мисля, че майка съм я водил там най-първия път, но може и да греша. Както и да е - целта ни беше да запалим и по някоя свещ, защото предният ден е било струването за баба Райна. Увъртяхме се и изтървахме другите черкви, които ни бяха по пътя - всъщност имам предвид само руските, но там пък Даниела нямаше да я пуснат без шал на главата и с панталони. А тя беше облечена за градинското увеселение у Миленчо и нямаше отделни тоалети за всяко светско събитие. Както и да е де - таман влизаме в катедралата и започна някаква официална служба по случай 150-годишнината от основаването на град Бризбън. Органът засвири, хората запяха псалмите, пасторите влязоха с хоругвите и интересно, че първият най-отпред размяткваше и едно кандило. Не съм виждал католиците да палят кандила с тамян - единствената разлика беше, че само два пъти прикъдяват, вместо по три, както например прави нашият сръбски свещеник; предполагам, че е така и спрямо каноните на православното ни богослужение. Иначе пасторът се обърна на трите (или четирите) страни, но само по два вместо по три пъти разлюля кандилото. Те тука всичко им е на чифт, а не на тек, както е при нас, нормалните европейски хора - например можеш да подариш 4, 6 или дори 12 рози за рожден ден или всякакъв друг щастлив повод (всъщност, независимо каквито и да са цветята); а у нас четен брой цветя се носят само на погребение, доколкото знам аз. И тук в Божиите си молитви католическите служители произнасят: “В името на Отца, и Сина, и Светия дух...” (“In the name of the Father, and of the Son, and of the Holy Spirit” в английския си вариант, но всъщност оригиналът му идва от гръцкия език) – не знам защо само по два пъти се кръстят обаче. Съгласно Източното православие е три, но както и да е. Ние постояхме малко да послушаме величествената музика на органа и понеже Ванеса се отегчи, тръгнахме нагоре из чаршията (тя го прие тенденциозно и с учебна цел - а си бяхме обещали, че за деня няма да има повече “музикални тематики”).

Пак във връзка със 150-та годишнина на Бризбън, а май че и на щата Куинсланд и по-специално заради седмицата на Италианската култура в града, точно по средата на стъргалото бяха излезли да пеят едни хора - всъщност това беше някакъв италиански мъжки хор, с диригент и съпровод на пиано. Ама вълшебно пяха тези “старци” (защото всичките бяха във възрастовата група на 50-60-70 годишните...), направо до насълзяване на очите от вълнение! Веднага съжалих, че не взех камерата с мен - остана в колата, защото не съм и помислял даже, че може да срещнем такова уникално представление; в противен случай щях да направя много хубав филм, но нямахме късмет! Със сигурност щеше много да ви хареса - гласове да чуеш и видиш, бако; все едно, че си на оперета в Миланската Скала. Имаше няколко изпълнения на Верди, както и традиционни италиански канцонети - душите ни напълниха на всичкия народ, събрал се там да слуша и да гледа! Не маловажен беше и факта, че хората изпълняваха всичко на чист роден италиански език – хубав, звучен и мелодичен, въпреки че са емигранти от 40-50 години. А когато дойде редът на “Санта Лучия”, тогава вече с тях запях и аз – побърках се от кеф…

Тази музика ми подейства много добре (като благ мехлем на кървяща рана…) и приповдигна настроението на всички ни с още няколко степени нагоре, което поначало беше добро след отличното представяне на Ванеса сутринта. В уречения час отидохме у Миленчови; после дойдоха Игор с Дарина, както Мария и Краси. Веселихме се до мръкнало пак, но снощи в 20:00 се бяхме вече прибрали в къщи, а някои от нас до това време дори се бяха разхвърляли и по леглата. Аз се помотах още малко с моите занимания, но съвсем скоро също легнах, защото бяхме много изморени и изтощени до премала - физически най-вече...

Снощи мислех да ви се обаждам по телефона, обаче като се смазахме такива по леглата, та не остана време за разговори. Вчера Ванеса щеше да пише съобщение на дядо си Нени – искаше да му разкаже за своя успех по музика, ама веднъж като се заиграха двете с Дамяна и съвсем забрави. А пък и аз се улисах в приказки и лакърдии, че пропуснах да ѝ напомня. А едно дете не го ли тикаш постоянно с остена като шугава овца, то само не се сеща какво да прави; в противен случай нямаше да има нужда от нас, родителите.

Неничко тези дни щеше да ходи тук и там, ама вместо това решил да отиде на работа, че да изкара двойна надница - те другата седмица ще почиват 4 дни: освен събота и неделя, дадени от Бога, в понеделник се чества Рождения ден на Кралицата, а вторник му се пада компенсационен и пак няма да са работа. Щели да ходят до онзи град с големия морски фар (Byron Bay), където сме били и с вас - дано пък се отбие през къщи в петък, по път за надолу. Ние тогава ще имаме гости - поканили сме Уоли и Нолин, но с Рон и Роз изобщо не се виждаме. Те вече доста рядко идват насам - отделиха се нещо хората от света, а пък и самите те много се депресираха с това коварно заболяване на Роза. Уж състоянието ѝ не се влошава, но болестта (множествена склероза…) сама по себе си е достатъчно ужасна и предизвиква изключителен стрес и негативни настроения у всички покрай нея...

02.06.2009 - Най-сладката отрова от всички останали отрови, които някога някъде съм имал в живота си и от чиито устни жадно и ненаситно съм сърбал горчилка (е, добре, де - и не само…), днес има рожден ден. В тази връзка, а и поради редица други чисто субективни причини, тя (отровата, демек…) не е на работа. Взе си, горкичката 3 дни болнични, за да си погледне къщата и да подготви предстоящите тържества, организирани в нейна чест и посветени на светлият ѝ празник. Аз снощи след работа се отбих до Миленчови, че той пък нещо закъсал с камерата си и компютъра. Неговата камера не е с касетка като моята, а има компютърна памет, на която се записват отделните филми и снимки. В нея няма движещи се части, колелета, ремъци и прочие техническа механика. Обаче завалията снимал в продължение на почти 2 години, да не е даже и повече, при което запълнил цялата памет. Та снощи се събрахме набързо, да му покажа някои тънкости и трикове, свързани с правенето на филми и дискове – той иска да тръгне за България с празна камера, за да може да снима там на воля, което е разбираемо. Прибрах се в 21:30 и направо легнах - пак не се обадихме по телефона, но довечера вече със сигурност това ще стане. С Милен се разбрахме да пиша тук до последния възможен момент и вечерта, току преди полета да мина през тях, за да оставя пакетчето за вас. Това ще бъде следващия вторник по всяка вероятност, че нали в понеделник ще почиваме всички.

В тази малка и скромна пратчица ще намерите само едно голямо, голо сърце (моето…) и няколко топли думи – послание от всички нас. Добре че филмите от Нова Зеландия станаха най-после, та барем тях да ви изпратя вместо някакъв специален подарък. Ще сложа и няколко празни диска - татко да има достатъчно резерва за записи. Като остана сам след тържеството за рождения ми ден, сигурно ще успея да завърша и филма от сватбата – нали тогава Даниела заминава за Аделаида с Ванеса (по план на 20 Юни); Лиса трябва да е родила до тогава, та ще ѝ се притекат “на помощ”... Аз оставам сам за 10 дни и освен всичко друго, много ще ми се иска да сглобя и сватбарския филм - нека обаче да не правим сметки за толкова далече.

Довечера ще рече да изпием по глътка-две за здравето на Даниелчето, ще хапнем нещо и с това ще приключи нейния малък празник. Моят може да е в известна степен по-внушителен, защото се пада в петък. Междувременно ще се обадим и по телефона - амчи вие още не знаете, че Ванеса е спечелила първото място на фестивала; кой да ви го каже, а?...

05.06.2009 - Е-е, милички на мама - дочакахме дружно и този щастлив ден в живота ми! Макар и твърде далеч един от друг, нашата духовна спойка е толкова здрава и силна, че никой и нищо не би било в състояние да я разруши (по-силна е дори и от шибаната им и измислена Българо-Съветска дружба, чиято попара продължаваме да сърбаме охотно десетилетия наред като недоугоени свине в ТКЗС или Совколхоз). Цяла сутрин получавам поздравления за юбилейния си 50-ти рожден ден - Даниела беше първата, още преди да отида на работа; после моят малък и сладък Неничко: пратило ми детето съобщение, което аз не съм чул, докато съм карал колата. Той нали става рано, та е успял преди да почне работа да ми драсне няколко реда. Казал на леля си Даниела, че довечера щял да се отбие през нас - аз не съм го чувал и виждал от онзи ден. Дано пък дойде - за мен няма да има по-голяма радост и по-скъп подарък от неговото посещение; ние всички много си го обичаме, но ни е безкрайно мъчно, когато прави глупости. Да се надяваме, че с възрастта ще дойде и помъдряването (само дано не е много дълго чакането...). После Ваня се обади, преди нея Дарина, Бранко, Янко, Миленчо - абе всички! Щастлив съм с приятелите си – понякога даже се чудя дали съм достатъчно добър, за да ги заслужавам…

Със служебната си работа днес няма да ви занимавам - един път, че нямам кой знае какво да правя, да не река нищо; и втори път - защото днес е рождения ми ден и ще си говорим само за весели неща. Даже и политическите злободневки ще отстъпят пред всичко останало - то каквото има да става ще си стане и без моите аналитични коментари и икономически обзори (единствено омразата към комунизма и непримиримостта ни към трагичните му последици ще запазят константната си величина, така както и безграничната ни благодарност към Партията “столетница”, с помощта на която се заточихме на този тъй самотен остров в Южното полукълбо). Сега от 01 Юли се е задала някаква мощна вълна от увеличения на цените, но ще му мислим едва когато ни дойде до главите. Щатското правителство (което също е “комунистическо”...), иска да премахне държавните субсидии върху бензина и по този начин цената на последният се очаква да се изстреля с 15-20 цента нагоре – за момента литърът му се върти около сумата $1.10-$1.30, в зависимост от деня на седмицата и съответната бензиностанция. А пък след като горивото поскъпне, това автоматично и неминуемо ще се отрази във всички сфери на стопанството и икономиката - храни, услуги, транспорт и т.н. На този, все още ранен етап, не мога да предвидя какви последици и поражения ще окажат директно върху нас самите поредните социални придобивки, поднесени ни толкова щедро от управляващата клика – явно, ще коментирам “в движение”, т.е. едва когато това се случи. За мен сега е най-важно да съм здрав и всички покрай мен разбира се; да сме на работа и да се задържим на повърхността доколкото и до когато можем. Останалото е единствено в Божиите ръце – а пък точно в този миг ми се обажда и наш Сашко, че да ме поздрави за празника. Каза също, че не е изключено днес и те да празнуват още един рожден ден! Лиса цяла нощ имала болки в корема (ама не, че е яла много боб…) и е твърде вероятно до довечера да роди. Ех, че късмет ще бъде - баба Дана ще има да се радва много!...

Споменавайки по-горе за увеличението на цени, горива и поскъпването на живота в глобален план, не можах да подмина един изключителен феномен от недалечното ни, уж демократично възраждане, на който вероятно много малко хора са обърнали внимание тогава. Спомням си добре, когато курсът на долара цепеше въздуха и със стремителна скорост се носеше нагоре, сякаш маймуна се катери по палма и скача от един клон на друг, на която си натъркал червения гъз с люти чушки за по-голяма реактивност. За броени дни обменната цена на американската парична единица достигна космически за времето си стойности. До тук, добре – ще го наречем инфлация, икономическа катастрофа или природно бедствие, което не подмина България или по-точно: един от всички останали епохални и размазващи удари, които обикновено все нас поразяват (то петвековно турско робство ли не беше, та световни кризи ли не бяха, войни ли не бяха, съветска окупация ли не беше или пък десетилетия наред комунистическо иго и гнет не преживяхме и продължаваме да си отглеждаме; търпелив народ сме, майка му стара, да не река нещо по-солено). Думата ми обаче беше за друго: отиваш на пазаря да си купуваш метла; най-обикновена селска метличина, с която да си преметеш коридора, балкона или плочките по двора. Днес цената ѝ една, утре – естествено, по-висока; и всеки Божи ден все по-скъпа и по-скъпа става. А като попиташ циганката, поради какви икономически обстоятелства и дълбоки първопричини продуктът ѝ добива феноменална себестойност и цената му клони към тази на кон барабар с каруцата, оная зейва насреща ти: “Чи ти ко искъш, ва – бис пъри л’ дъ ти га дам митлътъ? Я пуглеш, де утиди доралят!” Бах аз неговата мама и долар, ще си кажат по-будните тук! – какво имаше да се равнява той с цената на една най-проста и обикновена метла, Made in/Product of Bulgaria? Или по-скоро - що чини таз метла, та да ѝ си определя цената от курса на долара? Положение, колкото смешно, толкова и трагично – ама май вече не ни е до смях, а…

Извинявам се, ако с нещо съм накърнил честта и достойнството на засегнатите от горния пасаж – онези, които четат между редовете вече знаят и защо. А, другите ли? – ами ибаз ги тях; който схванал - схванал. Аз все още се покривам на тишина и спокойствие - пиша си безмълвно и кротко на бюрцето и си мисля как ще си тръгна дори по-раничко следобед. Амчи така де - на тоз свят ден съм се разработил и аз, че няма кой да ме види. Не помня дали стана на дума предните дни, как с Даниелчето си направихме един общ подарък за рождените дни. Онзи ден, когато се бяхме събрали в механата след пикника за 24 Май се оказа, че нещо уредбата ми не работи като хората; по специално дисковете не искаха да се въртят. Бранко на Ваня ми я беше дал, за да не я изхвърля той самият, с уговорката, че тя поначало не работи добре, но пък се оправяла от време на време като я почукнеш по корубата. И действително, никога преди това не ни е правила бели, но тя толкова е и свирила, де. На практика ние не сме я ползвали. Така аз още същата вечер я взех на мерник и си казах, че за там ни трябва нещо друго, по-дребно и да работи безотказно най-вече. Започнах масово издирване по вестниците с обявите, електронните търгове и т.н. Намерих едно много интересно нещо - грамофон, радио и компакт-диск; всичкото заедно; направо се влюбих като школник в гимназистка покрай тази уредбичка - от пръв поглед и безнадеждно. Виж, качества няма никакви, но пък фасон има страшен - иначе е модерно и чисто ново, навярно някаква китайска разработка, но по форма са го направили да мяза на едновремешните радиоли, в стила и модата на 1950. Друго ценно е, че може да свири песните от компютъра ми, записани със стотици на диск - заредя ли го веднъж, хич няма и да го сменям даже. Като го показах на Даниела и тя много го хареса - рядко срещано явление... А щом като и тя го хареса, значи аз пък го платих още в същия миг, дорде не си е сменила мнението, защото ние “и таквоз сме виждалЕ по ‘ората”... Сега ще трябва да изчакаме няколко дни да ни го изпратят по куриер - надявам се по някое време другата седмица да пристигне. А старото радио на Бранко ще го оправим и ще го закараме в клуба да ни свири за празненството - после направо ще им го направя дарение, от мен да мине...

Други новини няма - в сряда вечерта пак ходих до Миленчо да му оправя компютъра. Сега вече е готов за път, с много място в камерата за денонощно снимане по време на престоя си в България. После като си дойде, ще се съберем отделно и хем ще гледаме филми от там, хем пък ще му покажа и как да си ги записва на дискове. Снощи записах и третия диск от екскурзията ни в Нова Зеландия, даже го гледахме с моя строг кинокритик. Намерих малки кусури тук и там, но не ми се повтаря и преправя нищо вече. Основният дефект идва от частичната несъвместимост между оригинално записания материал на камерата (който е в NTSC формат, заради факта че самата тя е американска...) и допълнително вмъкнатите музикални епизоди с маорските песни (които пък са сваляни от видеокасета на PAL система; после са преправяни и преобразувани два пъти, докато влязат в стандартен формат, който пък компютърната ми програма може да дешифрира). Има едно леко разминаване със звука, който между другото е безупречен, а причината е единствено в различните скорости на двата видео материала. Не помня вече кои точно, но едните са записани на 25 кадъра/секунда, а другите работят с 29.97 кадъра/секунда. И там е именно голямата разлика и това несъответствие между двете системи. Независимо от всичко, общо взето филма е интересен, смислен, забавен и съм сигурен, че гледането му ще ви достави удоволствие. За оплаквания, рекламации и забележки, моля обърнете се директно към попа на с. Армени; на Арменския поп, демек - ха-ха-ха!...

Като си остана сам от 20 Юни нататък, ще положа повече усилия и старание върху сватбарската продукция. Цецо и Светлана онзи ден по тревога заминаха за Хавайските острови - намерили някакви много евтини билети, явно с рекламна цел, защото с тази епидемия на свински грип, хората се отдръпнаха от масови пътувания, особено по тези заразени направления. Чакаме ги след десетина дни да разказват кое как е било, че един ден може и ние да се завлечем нататък (въпреки, че в моя личен географски атлас, Хавайските им шибани острови са отбелязани като Старославно ГАБРОВО; кой разбрал разбрал – кой не е, да е…).

Пак с тях (с Цецови, само че те не знаят още) гласим едно съвместно ходене до Мелбърн през Септември. Там ще се срещнем с общите ни приятели от сватбата и от други сбирки. Всъщност аз от едните разбрах, че Цецови мислят да ходят нататък по това време, та ще гледаме и ние да се присъединим от тук. Само трябва да разберем кога точно се пада, че да съчетаем нашите самолетни билети с техните.

Това са перспективите в по-близък и малко по-далечен план. Божа работа е кое и колко от всичко това ще се осъществи в действителност, но важното е да има идея. Утре, след урока на Ванеса, с Даниела се понасяме да организираме някаква специална торта за рождения ми ден, която да изхрани почти 60 гладни и жадни гърла. После при пекаря трябва да се отбием, за да уговорим месото, което пък ще купим от съседния касапин, а хлебарят само ще ни го опече в 2-3 тави, разхвърляни измежду питките в неговите фурни. Тъй като тогава се пада и Задушница, та вечерта може да отидем на черква - сърбите имат вечерна служба в събота, на която да почетем починалите близки и роднини. В неделя пък по обед Янко и Валя ще минат през нас на път за Мариана и Бранко. Последните са ни канили на общ рожден ден на децата им, които стават на по 18 и 20 години в много близки дни. Даже едното дали не беше раждано на днешния ден? - имаше някаква история, ама съм я забравил. Та, в неделя с Янко имаме да инсталираме нещо на моя компютър и като свършим, отиваме у Бранкови. Аз ще замина сам с тях, а Даниела ще се присъедини малко по-късно, защото Ванеса е на репетиция в училището до 15:00 - трябва да я вземе от там и да дойдат направо на гостито. Идният понеделник също е почивен ден - пак ще гледам нещо да свърша из нас, че всичко е така изоставено, както никога до сега не е бивало.

Във вторник ще опиша почивните дни, какво е станало и какво не - разпечатвам писмото и вечерта го нося на Миленчо, който пък тръгва на другия ден, в сряда. А какво ще стане по-нататък, ще научите чак в следващата глава...

09.06.2009 - Текат последните часове, преди това писмо да полети към вас, скъпи и обични родители наши! Първо започвам отзад напред, с най-радостната новина, дошла буквално минути преди да се заловя да пиша. Сашко се обадил напред на Даниела, че си имат момче - още не го били мерили и теглили, но е живо, здраво и всичко си му е нормално на мястото: пишки, мишки и т.н.! Каква ирония на обстоятелствата само – точно на този ден преди 5 години баба му Райна почина, сега пък други нов човек се ражда! Не можеш да го разбереш тоя живот, с всичките му диагонални и ексцентрични превратности. Аз още не знам как ще се казва бебето - а мисля, че и самите му родители не са наясно, защото до онзи ден не можеха да се спрат на подходящо име (последните девет месеца визирам). Проблемът им се удвояваше, защото този път не знаеха дали ще се ражда момиче или момче, та се наложи да мислят имена с готовност за всеки отделен случай. Сега и двамата са там в болницата - надяваме се докато ги изпишат да са измислили как да му викат, защото иначе акушерките няма да им дадат бебето да си го носят у тях, ако не знаят как да му викат. Докато пиша, може да пристигне и съобщение по този повод - ще ви информирам своевременно за всички подробности от горещите точки на света.

Аз сега ще се опитам да ви направя съпричастни на нашите преживявания през изминалите няколко почивни дни - започвам от петъка, когато към 15:30 най-после си тръгнах от работа. Пак се бавих доста по пътищата, заради някакви пожари, катастрофи и какво ли не още. Прибрах се чак в 17:30 – до това време Даниела си беше дошла; Мария с нея, както и Ванеса. Всички готвят, шетат, маси подреждат, режат мезета и поддържат доброто настроение. Аз само се изкъпах и седнах на софрата. Не след дълго дойдоха Мони (дъщерята на Мария) и нашият малък, скъп и свиден Неничко. Получих много подаръци, целувки, прегръдки и други душевни вълнения. Малко след това дойдоха Нолин и Уоли, а тържеството ни се понесе в обичайния си ход и ритъм. Хубаво беше, че и Нени дойде у нас, та да се чуете по телефона. Подари ни с Даниела много хубави армаганчета, на които всички се радвахме. Той постоя малко и замина при приятелите си, но поне съм благодарен, че дойде и уважи празника ми. Ние продължихме веселбата - по едно време Мария и Мони си тръгнаха, а ние с Нолини откарахме до 02:30 през нощта.

На другия ден урока на Ванеса беше от 09:30, като учителката много се зарадва на успешното представяне и присъждането на първата ѝ награда за прилежния и неуморим труд. Подготовката им продължи за следващото голямо изпитание - защитата на 6-то музикално ниво (от възможни 8 класа; нещо като средно музикално образование, но встрани от редовния учебен процес и материал). Изпитът пак ще бъде в началото на Декември, както предполагаме.

След урока по музика, аз трябваше да изляза и да изчерпя доста служебни въпроси, от рода на поръчки за торти и меса, уговорка за фурни и подобни организационни мероприятия по повод честването на рождения ми ден в събота. Първо ходих до магазина за музикална литература и инструменти, където бях поръчал една школа за Ванеса - някои от изпитните ѝ мелодии ще бъдат от там. Едно такова сборниче-книжле само с 85 странички струва $30 - пиша го само за ориентация, че да остане за потомците и някаква икономическа информация. Е, нека ни е зле, дай Боже и по-зле да ставаме; който категорично и под клетвена декларация отказа да стане партиен член навремето, ей така тегли сега... От там отидох при моя ракиджия да си поръчам питие, но хората ги нямаше и аз продължих към месаря; после се отбих при фурнаджията да уговоря изпичането на месото до виртуозност. Едно сръбско семейство и добре познати мои хора имат собствена хлебарница, където произвеждат всякакви тестени изделия. Обаче старият бандит (нали е “гбзда”...), редовно си позволява лукса, наред с блатовете за торти, целувки, милинки и други кифли, да набута у фурната и няколко тави с месо - де свинско бутче, де агнешка плешчица; кой каквото му занесе. Изпичането на мръвката също си има своя тарифа - $25 на голяма тава; горе-долу излиза по $1 на кило мръва горница от цената, която съседът му пък по магазин (касапин) ти го продава. А като отидеш при касапина, онзи даже и препоръчва нашия фурнаджия на всеки негов клиент - ето това вече е затворен цикъл и вътрешен пазар! Та, уговорих тези така важни дейности и влязох в магазина за авточасти, малко по-надолу на същия ред. От там бях решил да купя свещи за колата – тя, горката вече надхвърли 173,000 км и съвсем си бе заслужила едни нови, няма как. Най-хубавите възможни бяха по близо $22 парчето ($21.75 ако трябва да сме точни) и момичето на касата като ми рече $87 за всичко, помислих че ми е чукнала 40 броя, вместо само 4! Обаче понеже свещите били специални, с платинени електроди, дето издържали много повече от обикновените, та рекох си - хайде, от мен да мине; заминаха пак няколко часа висене пред компютъра, отново съгласно тарифната ми ставка на прост чертожник...

От там отидох до онзи огромния магазин/железария, че трябваха едни крушки за кухнята да купувам. Продължих към нас, но подминах нашата улица - отидох пък с тортите да се разправям. Намерих един сладкарски цех – готвачът беше германец и прекрасно знаеше какво искам, обаче щеше да ми струва $200! Досвидяха ми се толкова много пари за една нищо и никаква торта, пък била тя и по наша, европейска рецепта. Тутакси ѝ теглих майната и сега търсим друг, по-евтин заместител, вероятно реване или някакъв пандишпан (ба мааму – че аз две цели прасета мога да купя за цената на една шибана торта, бре; ай сиктир)...

След като изчерпах всички възможни въпроси и проблеми се прибрах в къщи, за да дам отчет пред върховния семеен съвет - какво точно съм свършил и по какъв начин съм подходил при изпълнението на възложените ми задачи; след рапорта се занимавах със свободни домашни мероприятия. Вечерта мина в почивка и възстановяване - Даниела прави баница, че нали беше и Задушница на всичкото отгоре. Отидохме на черква, уж по някоя заупокойна свещ да запалим - оказа се обаче, че нямало вечерна служба (Боже мой – та те не могат да намерят хора за дневната в неделя, какво пък остава и за вечерната!). Ние занесохме няколко парчета от баницата на Уоли и Нолин за Бог да прости и това беше всичко. Малкото вечеря с мазния бюрек; ние ядохме и боб, сварен със същата цел, за упокой на всички починали наши близки и роднини. На края всички легнахме и погледахме малко филми - особено аз, който проспах точно два един след друг...

В неделя сутринта пак трябваше да ходя до сладкарите и до фурнаджията, защото предният ден само калфите им работеха и баш-майсторите ги нямаше. Уговорихме се и се прибрах. Даниела и Ванеса отидоха на черква, занесоха олио и брашно - а аз си останах в къщи да чакам Янкови да дойдат. С него трябваше да оправяме нещо моите компютри и като свършихме, аз заминах с тях за Бризбън на гости на Мариана и Бранко. Даниела заведе Ванеса в училище, защото децата имаха репетиция и дойдоха след това, направо там.

Рождените дни на Бранковите вече младежи минаха много весело, в бурни песни и танци, пак до късни доби вечерни. Ние си тръгнахме, но Янкови останаха да спят там.

Нали имаше още един почивен ден (вчера), та поне през него успяхме да си посвършим малко къщна работа. Аз станах рано и се залових да оправям финансите на сдружението. После станаха и останалите му членове, почнаха се палачинки, глезотии и други лигавщини. Аз като почетен председател, бях закусил с чорба и люти чушки още в тъмни зори - изглежда пак съм си легнал предната вечер гладен... Докато се занимавах с моите финансови операции, Ванеса свири. После с нея отидохме на моя компютър да ѝ направя един диск с нейни любими песни за детската дискотека, която сме им обещали в събота. Даниела пра, чисти, ми с любимата си белина, прахосмукачки развлича подире си - ужас! Възможно ли е пък да сме толкова мърляви? - амчи те край нямат тези нейни дейности, бре! Ние като свършихме с Ванеса, излязохме да караме колелетата. Аз още в събота бях взел всички необходими мерки, та новият ѝ велосипед да стане достъпен за нея и да може да го кара. Свалих му кормилото, а и със самата седалка се позанимах, защото на нея имаше един ограничител, който не позволяваше да се свали максимално до долу. Като го изпилих малко, сега тръбата на седалката слиза по-ниско и педалите се стигат по-лесно вече. Даже следобеда направихме и няколко пробни кръгчета около нас - ходихме до магазина да купуваме газирана вода, че Даниела слага няколко капки в баницата. Аз вървях пеша за спорт, а Ванеса си кара колелото.

Като се върнахме от колоездачната ни експедиция около квартала вчера, прибрахме се и пак се заловихме с домашните дейности. Аз извадих уредбата от механата и разчистих мястото за новата. Опитах се да оправям старата, но нито виждам, нито вече имам мерак за подобни ремонти. Евентуално ще ѝ ползваме само усилвателната част, ако моята нова пристигне до събота; или пък ще търся някакво друго решение. На Мал дадох едни мои стари части от компютъра, които вече не ми трябват. За да пробвам как е Интернетната връзка, намерих един нов концерт на Володя Стоянов, който записвам в момента. Ще го гледаме и ако действително е хубав, ще го запиша и на вас - само че той вече ще пътува със следващата пратка, която ще се осъществи по пощата или чрез някой друг куриерен орган. Докторите тръгват за България след месец-два, та може по тях да изпратя останалите неща. На края пак свирихме с Ванеса, вечеряхме и рано-рано си легнахме. Аз иззяпах със сетни сили един филм и заспахме.

Днешният ден вече започна с добрите си новини - а последните и още съвсем топли (директно от телефона...) са, че новороденото напред бебе тежало 3.690 кг и било дълго 50 см. Ще се обръща само когато му викаш “Джеси”! Баба Дана даже му чула и гласа по телефона, защото онова много силно виело – трябва да е било гладно, миличкото...

Ами с това смятам и да завърша днешното си експозе. Още утре ще започна нова хроника. Довечера след работа ще мина през Миленчови да му оставя джунджуриите. Купил съм ви и два шоколада - един чер (натурален) и един по-кафяв. Онези, които поръчахте от $1.65 и дето бяха по 300 грама, загънати в една по-никаква опаковка, вече тежат 250 грама, увили са ги с малко по-шарена хартийка, но пък струват по $3 парчето! Ето, това е рецесия вече - пак го казвам за статистика, а не с някаква друга финансова умисъл. Ако Миленчо пътуваше с влака до Русе, можех да ви натоваря цял контейнер, с прикачване на Царева Ливада, композиция за Габрово. Но по самолетите положението е друго и аз се надявам, че няма да му натежат поне тези малки нещица, които съм приготвил с много любов! Яжте смело от шоколадите - те са напълно безвредни. В тях няма нито захар, нито какао, а най-вероятно липсва и млякото: тези, евтините специално ги правят от парафин, а цвета се докарва от ваксата за обувки, докато млякото го заместват с цвик - ха-ха-ха!...

Обичаме ви безкрайно много и ви прегръщаме безумно силно: Ангел, Даниела, Нени и малката Ванеса… 



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345000
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031