Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01.2018 10:50 - Писмо No 36 (VI-VII.2009) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 272 Коментари: 0 Гласове:
2



Скъпи и обични наши майко и татко/бабо и дядо; читатели, слушатели и най-общо приятели!

12.06.2009 - Ден преди голямото тържество, за което говори вече цялата държава, а предполагам до това време и половината свят даже, сядам да нахвърлям няколко празни мисли около нашето скучно ежедневие. Днес пак е петък - един от любимите ми дни на седмицата (вероятно, защото съм роден в петъчен ден…), в които аз отново не съм особено натоварен служебно. Това частично затишие покрай мен ще подсигури достатъчно спокойствие, за да си събера акъла, посвещавайки цялата си душа и същност изключително на виртуалната връзка между нас. Мостът “Австралия-Габрово” (и в по-разширен аспект – “България”, естествено…), за пореден път ще ни свърже в следващите кратки няколко мига – поне, докато пиша настоящите си редове. Последните заключителни думи в предишното писмо драснах много набързо, буквално в последния момент, след което във вторник вечерта го занесох на Миленчо за прехвърлянето му през граница. Веднага на следващия ден той е потеглил успешно към Татковината, с което е отнесъл и моето поредно лично послание от отвъдната земя към всички вас, които ценя и обичам до себеотрицание. Все още нямам информация и официално потвърждение дали всички, барабар с дечурлигата се пристигнали на родна територия - с Маргаритка ще се видим едва утре на юбилейното ми честване, та се надявам от нея да разбера повече подробности по случая.

Онзи ден не съм се бавил много у Миленчови, защото той беше доста зает с подреждането на багажа; трябваше да стяга сума куфари и чанти, та най-малко им е било да се разправят и с мен на всичкия си зор (обикновено моите посещения при тях завършват с осъмване и главоболие на другия ден, но този път за щастие ни се размина и на двамата). Освен това, същият ден, само че сутринта се беше родило и бебето на Сашкови, поради което бързах да се прибера по-навреме, че да седнем с баба му да отпразнуваме радостната новина. Добре ама баш тогава съседът Тони дойде за нещо до дома; увъртяхме се покрай него, заговорихме се за торти и сладкарски цехове, които пък той знаел и дорде не лъснахме дъното на едно шише уиски, не се разделихме. В предишното ми писмо беше станало на въпрос, че с Даниела си купихме едно старовремско радио/грамофон/компакт-диск, та него ден тя го беше получила по пощата. Занимах се и с това китайско недоносче, което напълно оправда опасенията ми и действително се оказа голям, ама наистина ГОЛЯМ боклук. Ако не е ретро фасона му, с който грабва окото щях да го изхвърля на улицата още на мига, но все пак разумът ми надделя и го инсталирах в механата. Сега ще се наложи да му търся някакво допълнително усилвателче с други тонколонки с цел да се подобри качеството, а и силата на звука (точно като тези, които поначало си бяха там и които аз с охота подарих на сина на Краси и Светла, но сега ще ми е неудобно да си ги искам обратно...). Оглеждам се по намалените магазини за нещо подходящо или от някоя гаражна разпродажба - все някога ще се натъкна на правилното устройство. Изпихме и по няколко бири с Тони, поливайки появата на бебето и пристигането на нашата нещастна стерео уредба - така вечерта ни мина малко непредсказуемо и не в съвсем пълния си блясък, но понякога и това се случва.

На следващия ден Даниела намери въпросният сладкарски цех, който на мен ми бяха препоръчали едни други хора и поръчала тортата за утре. Вечерта пък ние с нея се почерпихме много здраво заради всички настоящи весели събития и аз на другия ден не отидох на работа; т.е., не бях в състояние на добра “кондиция”, както напоследък чувам профанизираните селяндури да се изказват, с което се издигат единствено в очите на слепците. Заведох Ванеса на училището и от там плъзнах по магазините. Купих много евтини и хубави мезета за празненството, ходих до касапина да уредя месото, после да уговоря с фурнаджията опичането му и т.н. – кой ти ебава да ходи и на работа, след като бях толкова зает през деня? Таман се прибрах по някое време - гледам пощаджията оставил бележка за колет; обядвах набързо, че бях много гладен още от вечерта, яхнах колелото и отидох на пощата. Аз дълбоко в себе си и тайничко се надявах това да бъде предното колетче, което всички чакахме трепетно и от вече седмици насам, но се оказа, че от него пак няма и следа - просто някъде се е загубило по непонятни за никого причини. Трудно ми е да преценя, за да отгатна на чия територия е станал сакатлъка, но познавайки добре безупречността на капиталистическата система и свят, везните ми наклоняват към другата част на уравнението (разбирай “територия”…), която по стечение на обстоятелствата остана зад желязната завеса, сякаш дамгосана и завинаги обречена на комунизъм, дорде светът светува. Както и да е - без жертви на може, но ме е яд, че оставам безмълвно безучастен в желанието си за възмездие над виновниците (понеже съм добре възпитан християнин)…

Върнах се повторно в къщи и се занимах с последните приготовления на музикалната уредба за утрешното ни тържество - ще направя разни комбинации от съществуващи сбирщини, които нямат никаква стойност и са тъкмо за целта (връз тях може да се пикае и повръща, без последните да нарушат функциите си, след което просто ще ги изхвърля на боклука). Като привърших с тази подготвителна дейност, най-после отворих колетчето. Прочетох си писмата - разтъжих се от пропитите ви с нежност и родителска обич думи, които ме разтърсиха из основи. Аз уж съм много твърдо сварено копеле, обаче душата ми е нежна и мека като памук – страдам и се вълнувам по всякакъв повод, независимо дали много весел или пък малко тъжен. Зарадвах се и на дисковете, които с Дани ще почнем да гледаме един по един. Понеже изпаднах в добро настроение, до вечерта направих и няколко кадъра от сватбарския филм; а пък последният един път щом е започнат, значи много скоро ще го и завърша.

После си дойдоха Даниела и Ванеса - почнаха се домашни упражнения и задачи, свирене, репетиции и всичко останало по програмата на строгия дневен режим. На края вечеряхме, позяпахме малко телевизия и хайде по каютите. А пък такъв кучешки студ е настанал през последните дни, че още малко и ще пускаме парното. На места са измерени рекордно ниски температури от порядъка на -1°C, -2°C. Отрицателните мерни единици на са много обичайно явление специално за тази част на света, която се слави с вечното си лято и целогодишна ливадна зеленина. Тук-таме паднала слана, задържал се скреж - Цецо снощи каза, че при тях по планините валяло сняг; даже ме викаше да отидем на ски, ама аз сега съм зает с други светски мероприятия и нямам време за такива спортни прояви. При нас сутрин е около 5°C-6°C и през деня стига до 18°C-19°C, но в някои по-особени климатични зони на щата температурата пада и под нулата. Ами то си му е баш време вече на студа и на мраза да идват - нали още миналата седмица зимата почна съвсем официално като сезон тук, та прилича му все пак на времето да е и малко по-студеничко от знойното лято, с което сме си свикнали...

Снощи и с Албенчето си казахме няколко бързи приказки - аз съжалявам, че не разполагах с повечко време, че да си побъбрим по-подробно; трябваше да се свършат и куп други неща, та не можахме надълго и нашироко ху-у-убавичко да се наприкажем с нея, ама дано пък другия път да съм по-свободен, че тогава да можем.

Следобеда Даниела ще отиде да вземе месото от касапина - поръчали сме 2 парчета по 7 Ѕ кг, специално приготвени на руло. Това е патент и разработка на месарите, които правят подобни разфасовки за тържествени случаи - месото е обезкостено, от врата и плешката на прасето и се загъва с кожата, по която има малко сланина. На външен вид става голямо, колкото малко прасенце-сукалче и се пече цяло (с лимонче в устата и морковче в гъза – хипотетично казано…), а пък на вътрешен е някаква божествена вкусотия. Поръчали сме и един агнешки бут, който на тегло също ще дойде около 5 кила мърша. Довечера ще се занимаваме с приготовления на руска салата и късано-дърпано - ще бъдем доста заети, а по всяка вероятност ще си тръгна и по-рано от работа (аз и без друго тук не съм им полезен вече много-много; едва ли ще се задържа още дълго на повърхността, преди да потъна като ютия в геран).

В понеделник, нека е живот и здраве (и ако оцелеем след юбилея…), ще разказвам как е минало тържеството. А сега привършвам, че имам да свърша и нещо служебно – то хич не е много и не очаквам да ме преумори, но пък с тази задача ще се позалъжа малко, докато стане време за тръгване...

15.06.2009 - Едвам дочаках да стане обед, че да седна на спокойствие да ви разкажа за тържествата по случай юбилейното честване на моята 50-та годишнина от рождението. За да спазя хронологията, а и както е било винаги по традиция - отново ще се върна на петъчния ден и вечерта, след като се прибрах от работа. Ванеса се занимаваше с музикалните си теоретични упражнения, после свирихме заедно и тя се оттегли в стаята си на свободни занимания. Даниела през деня вече беше взела месото от касапина, занесла го на фурната и се занимаваше с други кулинарни мероприятия, към които бързо, самоотвержено и с подчертана готовност се включих и аз. Първо напалих огъня, та пекох чушки и патладжани цяла вечер. Тъй като времето беше доста студено, нощта ясна, звездна и пълнолунна, готовата ми продукция много бързо изстина още отвън, докато бях около камината. Вътре в кухнята Даниела вареше картофи за руската салата, ама като ги изнесохме на студа и след малко те също бяха готови за белене. Понеже съм по-търпелив и прецизен, аз лично се заех с тази дейност (омразното белене на печено-варен зарзават…); оставих да разбивам майонезата на другия ден, за да не вдигам излишен шум вечерта, че като пусна миксера, воят му се чува сигурно чак в кварталното кино. Поради тези причини избягвам употребата на това звучно кухненско съоръжение в късните часове на деня - а не само защото съм добре възпитан и уважавам покоя на околните до педантичност. Въпреки всички обстоятелства ние доста си помогнахме за следващия ден, като вечерта ни завърши и с една кратка почерпка. Междувременно бях записал един концерт на Володя Стоянов, но не се очаровах особено. При цялото ми уважение към песните, изпълненията и въобще към цялостното творчество на “Войводата”, сега тези напеви ми се сториха малко скучни, може би не така известни и популярни, незапомнящи се с нищо. Независимо от всичко аз ще запазя записа за още едно, т.нар. “второ четене” - да не би нещо да съм пропуснал на първото; като сравнявам обаче песните му от един предишен негов концерт, тези малко бледнеят или пък мастиката ми дойде твърде недостатъчна, че да ги оценя по-високо. За да не бъда голословен, аз ще подготвя един диск и за вас, който ще изпратя заедно с няколко други през Август - нашите приятели (докторите) заминават за България и предполагам не биха имали нищо против да отнесат със себе си една малка пратка... Ние не сме говорили още за това - ще се разберем по тези въпроси допълнително. Записах също така и двата известни концерта на Лили Иванова - Коледните (от миналата и по-миналата година). Тях още не сме ги гледали, защото не ни остава време за забавления - много бяхме заети напоследък, особено с това мое юбилейно тържество.

На другия ден, вече събота - 13 Юни, денят започна със свиренето на Ванеса, урокът ѝ по музика, разбиването на майонезата непосредствено след като си замина учителката и множество други малки, средни и големи приготовления за следобедното тържество: руски салати, печени чушки и сини домати, чесън, луци и всякакви боклуци; списъкът е дълъг, а дейностите сложни и отговорни. Като привърших с моите лични задължения, почнах да товаря колата с бири, чаши, чинии, лимонади, тонколони, дискове и друга развлекателна покъщнина. В последния момент направих два диска с песни - един за дискотеката на дечурлигата и друг за нас, старците. В още по-последния момент се оказа, че техниката с която разполагах не може да разчита такъв формат дискове, та минахме на други вариант. В най-последния момент Янко се обади и след като му се оплаках, че техниката ми издиша като спукан презерватив, с него взехме единодушно решение да свирим музиките директно от компютъра (през моят лаптоп в случая, свързан само към уредбата за усилвател). Това спаси положението, както и добрият наш комшия Мал, който пък на тръгване по неговите друмища и неволи ми даде едни негови тонколони, които не му трябвали; свързахме и тях към оригиналните две, които си вървяха с уредбата. Междувременно у нас дойдоха Мария и Маргаритка да помагат на стопанката, че на края баят зор видяхме с нея покрай цялата тази организация на мероприятието - натоварихме всичко в колите и тръгнахме. Аз излязох малко по-рано и отидох да чакам нарочен човек, който да ни отключи и да ни пусне в клуба. Бяхме двамата с Ванеса и докато чакахме, разтоварихме поне моята кола и струпахме всичко на входа. После дойдоха и останалите членове от екипа на помощния персонал - влязохме вътре и започнахме подредбата и нареждането на масите. Естествено имаше няколко неща забравени в къщи, за които се сещахме на няколко пъти по време на предварителната подготовка и при което на няколко пъти злощастната Маргаритка трябваше да се връща до нас; добре че живеем наблизо, та не трябваше да се въртят чак толкоз много километри...

Аз се заех с инсталирането на музикалните уредби и докато втасам с това, трябваше да отида да взема месото от фурната, тортата от сладкарския цех и да купя лед за бирата; и всичкото това да стане във времето между 15:30 и 16:00, за когато очаквахме първите си гости. Добре че все пак хората са съобразителни, та дават малко толеранс във времето и не идват баш на мига и в уречения час, както е според поканата – в противен случай трябваше да ги посрещаме на голия паркет, без маси, без столове и т.н.

Върнах се благополучно със споменатите вече артикули, последните приготовления междувременно бяха направени и не след дълго нашите скъпи гости и приятели започнаха да прииждат – на групи, поединично или на цели тумби. Самото тържество е доста трудно да бъде описано – нещо средно между “Сватбите на Йоан Асен”, “С деца на море” и “Кръстоносци”, защото завършихме и с побоища на края. Имаше много музика, много танци, веселба, прегръдки, целувки, подаръци и всичко останало, което направи този ден незабравим за мен, за близките ми и за всички наши приятели като цяло. От мястото на събитието се натрупа солиден снимков и филмов материал - за самият видео филм не гарантирам, че е станал много сполучлив, защото сума народ се изреди да снима с камерата. Но пък каквото е излязло, това ще бъде за спомен на идните поколения - все ще има нещо запечатано в паметта на всеки от този грандиозен моабет. Постепенно ще събирам и снимките от приятелите, които щракаха с апаратите си вечерта - заедно с нашите, смятам че ще напълнят един хубав, запомнящ се завинаги албум. Малко преди да си тръгнем от клуба към полунощ, някаква невзрачна и напита да козирката местна особа се опита да помрачи прекрасното настроение, обхванало всеки участник във форума, но пък беше тутакси изритана и прокудена през няколко улици – жалко, че този последен инцидент в известна степен засегна и без друго замъгленото ни от опиянение съзнание, но се справихме със ситуацията по джентълменски и безкръвно.

Най-близките ни приятели ми подариха един много скъп ръчен часовник, на който аз много се зарадвах и който си сложих на ръката още в същия момент. Заедно с него, ми бе връчена и една “грамота”, написана на специална хартия и с много интересен текст – изглежда освен мен, има и още някой друг поет сред нас, но още не го знам кой е (скрито си мисля, че това е Янко, но не съм сигурен, та да го набеждавам без основание...). По-надолу в редовете на писмото ще поместя и самия текст. Също така, след това тяхно послание-пожелание, ще намерите моята благодарствена нота, която пък писах тази сутрин. С нея исках да изразя чувствата си към всички участници в тържеството - организатори, ръководители, помощен персонал, прислугата и други по-несъществени персонажи от обкръжението...

Всички без изключение се отзоваха на поканата ми – за щастие Неничко също в това число. Като почистихме и оправихме клуба за издаване след стихията, прибрахме се у нас на кратко разборно мероприятие, след което раздадохме пижамите. Нени спа в леглото на Ванеса, а Мария, Маргаритка и самата Ванеса - в жълтия салон за гости и високопоставени лица.

На другия ден (неделя), сутринта аз пак станах сравнително рано, но Мария и Маргарита си бяха тръгнали вече. Нени и Ванеса още спяха, а аз на спокойствие успях да подредя върнатите остатъци от храни и питиета, както да сортирам и подаръците. Не след дълго станаха и останалите участници, при което денят тутакси започна отново да се върти на бързите си обороти. Ние с Нени отидохме да позяпаме какво има на битака. Купихме на Ванеса една игра за подреждане на картинки, а на него взех едни клещи-секачки за работа, че му трябвали да реже кабелите с тях. После се прибрахме за кратка закуска и на обед в 12:00 трябваше да оставим Ванеса в училището на репетиция. Даниела си остана в къщи, за да финоса започнатото на грубо от мен, а ние с Нени пак се понесохме по нашите тържища и разходки. Ходихме до морето после и си направихме чуден преход по едни пътечки, които виеха покрай брега. На края се изкачихме и на самия хълм току над океана – от там се разкри величествена гледка надолу към синьо-зелената безбрежност! Направихме си няколко снимки с неговия телефон, защото не взехме апаратчето с нас. За вечеря и с благородната цел дояждане на остатъците, бяхме поканили нашите приятели (докторите) - с тях направихме още едно малко тържество, за да приключим напълно с това събитие на годината за последните 50 години. Дадохме доста месо и на Неничко - на него му хареса, както беше приготвено и аз се радвах, че поне храната няма да се изхвърли, а ще се употреби по предназначението си. Изпратихме първо него, после и гостите ни, а пък самият аз в 21:00 вече хърках самодоволно и впечатляващо, според разни свидетели и странични наблюдатели...

Днешният понеделнишки ден започна скучно и вяло, макар че сутринта ми беше заета с мисли по приятелите и в съчиняването на благодарствената нота към тях. За следобеда се е очертала някаква служебна работа - след малко я почвам. Навлизайки по-навътре в делничните дни на седмицата, постепенно ще ви правя съпричастни на събития и факти от ежедневието, ще ви запознавам с любопитни новини и така се надявам по-лесно да преминат тези тягостни работни дни до следващите събота и неделя. Тогава вече оставам сам в къщи и смятам да посветя времето си изключително само на физическа култура и спортна дейност, безразборни разходки с цел отслабване, домашни занимания по филми и снимки, както и всичко друго, което ми дойде в момента на ума...

До всички лица, взели дейно и активно участие в Юбилейните чествания, по случай 50-та годишнина от рождението на един от съзаклятниците и техен близък побратим...

Скъпи приятели – братя и сестри комити!

Позволете ми в този така тържествен за мен момент и в знак на дълбока признателност, да поблагодаря на всички вас, които с радост и най-самоотвержено се отзовахте на поканата ми във връзка с 50-летието ми. Забравили дом, семейство, челяд, ниви и имот вие безрезервно се отдадохте на масово опиянение и влязохте в най-новата история на Задграничния Комитет. С вашето себеотрицание, висок дух и масов патриотизъм, вие показахте, че сме способни не само да ядем и да пием, но да се веселим и купонясваме до безпаметност. Захвърлили кирки и лопати, зарязали мотики и рала, вие се включихте с горещ ентусиазъм в това всенародно празненство и откликнахте на всеобщата веселба с неповторима страст, жарък дух и с това допринесохте за високият градус на настроението. Дълбок поклон и благодарност към всички вас!...

С нестихваща любов, разтреперани от вълнение ръце и с влажни от умиление очи, аз разтварях всеки ваш скъп дар, поднесен лично и със задавен глас четях топлите ви послания и искрени благопожелания. Литераторският ми език е беден и ограничен, за да ми помогне да подбера подходящите думи, с които бих могъл да изразя задоволството, емоциите и щастието, с което изпълнихте моето застаряващо сърце и с това запълнихте празнотата в изпепелената ми душа. Вашето присъствие направи празникът ми още по-светъл, скъп и мил: в състояние съм, да продължа традицията на ежегодна основа и така, заедно и изключително само с вас, приятели мои – да посрещнем дружно зората на 100-годишнината ми. АМИН...

В заключителните си слова, бих желал да спомена и назова лично няколко имена, без които това увеселение нямаше да има своя колорит и грандиозност. На първо място и естествено – това беше небезизвестната моя съратничка и вярна спътница в живота, другарката кака Дана. (тук следват бурни, продължителни аплодисменти, нестихващо и неистово скандиране “Кака Дана-Кака Дана-Кака Дана”!...). Без нея и особено без нейното мъдро, целенасочено ръководство и организационен опит, този триумф би бил обречен на пълен неуспех и потъпкан от безрезултатен провал; в този ред на мисли и в точно тая връзка, редно е да спомена и персоналът, взел дейно участие в подготовката на този дружески шпалир, както и при закриването му след спускането на завесите. Хората, които помогнаха с волнонаемен труд, пожертвователно, безрезервно и безпристрастно, участвайки било с транспортни средства или заличаващи последствията и последиците от всенародните вълнения, почистващи дейности и мероприятия. На вас, скъпи женици мои – дълбоки почести и висока благодарност! Уместно е да изкажа подобна безкористна признателност и към музикалните оформители и тон-инженери, певческо-танцовите групи и двойки, както и на индивидуалните изпълнители, без които тази форумна проява би придобила формата и оттенъка на панихида, отколкото на това, което всъщност беше – на добър час и на всички вас, във вашите творчески пътеки, по стръмните и трънливи склонове на световната слава и известност!...

Благодаря за вниманието (и търпението...) - искрено ваш, дълбоко почтен: Ангелчо

А пък за да завърша поне на този етап темата за рождения си ден, не можах да се въздържа да не поместя по-долу посланието и от най-близките ни приятели, което получих от тях заедно с подаръка (часовника):

Честит 50-ти Рожден Ден, Чичо АЧО!

От тийнейджърската група:

Маргаритка, Миленчо, Дарина, Игор, Марианка, Бранко, Валя, Янко, Дарина, Мартин и сие...

Желаем ти много победи,

в житейските сурови битки!

Топло легло и студени напитки,

тежки запивки и много усмивки;

Успехи в бранша, чупки в ханша,

здраве в изобилие и секс до безсилие!

Нека радост топли твоите очи,

нека щастие огрява пътя ти с лъчи;

здравето да ти е спътник всеки Божи ден,

че да посрещаш 100 години своят ден рожден!”...

17.06.2009 - Толкова много неща написах онзи ден (в понеделник), че сега вече не остана материал за нашата дискусия. В залисията си вчера съм пропуснал да отбележа дори рождената дата на Н.В. Симеон Втори - Цар на Българите. С този ден аз лично свързвам и редица детски спомени, като краят на учебната година (който в по-горните прогимназиални класове се падаше на 15 Юни) и последващите го веднага след това рождени дни на моите скъпи приятели и съученици - Пейо Делчев и Венета Петрова. Умишлено оповестявам тези хора с двете им имена - ако те някога прочетат настоящите ми редове, нека да се познаят и да знаят точно за кого е ставало въпрос. Доколкото не ми е изневерила паметта все още, двамата са родени на един и същи ден или с нищожна разлика. Големи празненства си устройвахме тогава, по детски разбира се – с много сандвичи и лимонада на корем; но пък ето, че аз и до ден днешен ги помня, повече от 35-36 години. Редно е да отбележа, че по време на тези наши вечеринки ние се научихме да въртим празната винена бутилка на земята и да се целуваме с оногова (по-скоро онази…), към когото/която сочеше гърлото на шишето. Макар и пишлемета в 7-ми или 8-ми клас, човешкото у наш бе почнало да се събужда, в смисъл: мъжкото да се възбужда, а женското да наедрява и кат’ розата през Май да процъфтява; с което спирам до тук, за да не издам някоя държавна тайна…

Около нас няма никакви съществени новини и значителни промени. Задачите, грижите и задълженията са заели повечето от времето и съзнанието ни. Ванеса от утре вече е във ваканция - учението малко ще понамалее, за да дадем повече тласък на музиката. И това няма да е за дълго обаче, защото те тръгват за Аделаида с майка си в събота вечерта. В същото време аз съм канен на едно скромно тържество у наши приятели в Бризбън, само че още не знам дали ще мога да откликна на поканата - зависи как ще ми се програмира времето на самотник и ерген. Казал съм на Нени да дойде при мен ако иска, за да не съм сам като бездомно псе - може да отидем на някаква малка екскурзия или пък излет за почивните дни. Ама не знам и на него какви са му плановете - той обикновено работи в съботните дни, че по някой път и неделните, за да печели повече пари. Всичко ще решаваме на място и в зависимост от ангажиментите на всеки от нас. Ще го видя в петък след работа – той ще дойде до тук с неговата джипка, а ще вземе моята кола, че да я закара на майстор да ѝ сменят свещите. Аз онзи ден купих нови, но като разбрах че трябва да разглобя половината предница, за да стигна до самите свещи и да си ги сменя сам, се отказах от подобни авантюри. Отделни майстори и сервизи ми поискаха между $80 и $120 за операцията, предвид на това, че много джунджурии имало да се демонтират, а това отнема време. Неничковите майстори са обещали да свършат работата само за $50 и аз ще гледам да се приключи този въпрос по-скоро, дорде не са се отказали. Можех и аз самият да се занимая с тази подмяна, обаче нито време имам да се пощя с бурми и шурупи, нито пък има кога да се бъзикам, зверя и ровя като къртица под капака в търсене на правилния подход към проблема. Тези коли така са направени напоследък, че само да наливаш бензин, да им сменяш маслото от време на време и евентуално гумите, когато стане неотложно. Всичко останало се прави по сервизите – че нали и там чакат за хляба наш насъщний... Понеже Нени свършва работа по-рано в петъците, за това се зае с тази специализирана и отговорна задача, а той има негови хора в този бранш - малко ли коли му минаха през ръцете и на него, познава всякакви подобни бизнесмени.

Тези дни ще мина през Янко да му взема пак камерата - има един филм, който аз снимах за първия рожден ден на малкия Мартинчо. Ще гледам да го комбинирам, че да направя един диск за всички. Ще се занимавам и с други филми и снимки през тези дни на самота (и относително спокойствие...).

Онзи ден разбрах, че Миленчо е изпратил вашето колетче веднага щом е пристигнал в България (много е верен той – да е жив и здрав). Дано успеят да намерят време и да ви посетят с майка си и дечурлигата. Аз ще се обадя по телефона най-вероятно утре вечер пак, за да ви дам време и възможност хем писмата да изчетете, хем филмите да изгледате – въобще, да има някакви актуални теми за обсъждане като се чуем. При вас сега е лято, топло и безгрижно, а тук е зъл и шибан студ. Сутрин е 6°C-7°C, често пъти и под тези стойности; през деня се стопля до около 18°C-19°C, но топлината се усеща само ако си застанал под директните лъчи на слънцето. Попаднеш ли случайно на сянка и мигновено ти се струва, че се намираш на вр. Свети Никола през есента, а си само по една камизолка. Парното в колата бълва топло непрекъснато, обаче студът на работа не се търпи почти до обяд. Офисите ни представляват едни бараки, вдигнати на кокили заради евентуалните наводнения – доста богат снимков материал ви пратих по Миленчо, за да имате бегло понятие какво представлява един такъв воден потоп. В помещенията има инсталирани климатици, които освен студен духат и топъл въздух – до тук добре, ама то цялото е един огромен хамбар, който много трудно се отоплява; отвред зеят дупки, единични прозорци – абе, нещо като бунгалата на някой къмпинг по морето, ама баят по-обширни и пространствени. Ако не е слънцето, макар и оскъдно отгоре да напича по ламаринения покрив, вътре да сме изпукали от студ. Иначе у нас за сега бива в климатично отношение - до печка не сме допирали още, но пък това не е защото времето отвън не е студено, а защото пестим шибания ток. От 01 Юли цената му скача с 16%; както на водата, както на бензина, така както и на всичко останало - амчи така де, нали сме в рецесия. Новите управници затъват дълбоко и все по-надълбоко, водейки Австралия не към поредната си икономическа криза, ами направо към своята окончателна гибел. До сега, за 1-2 години властване комунистите ни направиха толкова много дългове (докато когато поеха кормилото на държавата завариха пари накуп и на готово…), че нещастният данъкоплатец ще има да дава в продължение на десетилетия напред, дорде не им изплати невежеството и грешките в управлението. Не го ли вижда тоя прост народ всичкото това, не се ли усещат хората? - не ми е твърде ясно и не мога да коментирам; аз само гледам отстрани и виждам какво става. Ние за сега сме добре, защото сме живи, здрави и се крепим на работа. Това относително състояние на затишие обаче може да се смени всеки миг, в случай че такава е волята Божия. Ако обаче ни запази и този път добрия Дядо Господ - свещи големи колкото диреци трябва да му се палят от благодарност; и пак ще е недостатъчно!

Преди няколко часа с писмо ми се обади Ани - дъщерята на Митко Пенджерков. Тя пристига в Австралия другата седмица и като ѝ свърши обучението в Сидней, ще ни гостува за 3 седмици. Ще гледаме да отидем до тук-до таме през този период - хем да ѝ покажем околните забележителности, хем и ние да се развлечем малко покрай нея и да се откъснем от ежедневието си. Има време до тогава, все ще измислим нещо...

19.06.2009 – Днес, по стара традиция ще направя обедния си коментар, защото вече е петък и обикновено тогава давам равносметка за изтеклата седмица и предприемам своите грандиозни планове за почивните дни. Сега обаче малко ще изменя на тази рутинност, защото нито има какво да се каже за всичките дни до този момент, нито пък аз самият имам някакви колосални планове за събота и неделя (комай че да живея безгрижно и безпланово е по-приятно, отколкото да се програмирам като робот).

Снощи след работа ходих до Янко да му дам снимките от нашия апарат, а той съответно ми предостави неговите. Трябва да взема още “компрометиращи” материали оттук-оттам - все от приятели, които щракаха на поразия по време на рождения ми ден. Ще ги събера всичките заедно на един диск и ще ги пусна по хората - всеки сам да си копира каквито и които снимки иска. От Янко взех и камерата, за да сваля филма, който заснех по случай рождения ден на техния малък Мартин. Тези дни ще се занимавам изключително само със събирането на тези филмови и снимкови материали, защото доста събития се натрупаха напоследък, а снимачният обем е огромен – затварям се в студиото и не мърдам от там, дорде не сортирам всичко

Снощи седнахме с Даниела да изгледаме филма на татко с кадрите от Банско и Манастира - наистина прекрасен сюжет, оформление и завидно майсторство е показал в цялостното му представяне. Това е изключителен успех, като се има предвид и допотопната техника, с която разполага и борави. Може и нескромно да прозвучи, но ние искаме още множество такива и подобни произведения! За нас всичко е интересно, след като е снимано в Родината.

Аз се надявам вече, към днешна дата сте имали възможност да видите и моите творения в голямото кино изкуство - имам предвид трите филма за Нова Зеландия, както сте прочели и подробното ми писмо. Довечера ще се обадим по телефона за нашата поредна словесна дискусия - едва след като свирим с Ванеса и приключим със задължителната програма. Онзи ден се опитах да запиша видео диск с македонския концерт и друг един концерт на Володя Стоянов - обаче снощи с горчивина установих, че нищо не съм направил; ще трябва да го повтарям. Обикновено когато в дейността ми се включи и употребата на алкохол, крайният резултат не винаги е кристално чист или пък брилянтен – или качеството на звука ще куца, или видео сигналът някъде ще се загуби, което тотално проваля общия запис. Обаче как да седна да слушам и записвам изпълнения на “Войводата”, без да съм си сипал някоя и друга мастика барем няколко пъти? Амчи те самите му песни ме подтикват към подобни действия, а аз съм толкова безхарактерен и слаб, че да си кажа: “Стига толкоз – не ми наливай повече!” Седна ли веднъж на масата, дорде не видя празното дъно на шишето нито мирясвам, нито пък очите ми се затварят за сън. В Тасмания имаме познат македонец - сдушихме се покрай Цецо и Светлана със семейството му. Двамата с жена си са лекари - мъжът всъщност е от Скопие, но дълги години е живял и работил в София (жена му е българка, което автоматично ги прави нашенци, но това е отделен въпрос). Та, този човечец много обича македонска и българска народна музика. Преди време му бях направил няколко пробни диска, колкото да го проверя как кълве на тази тема - той много се зарадва; естествено пие ракия като смок, яде люто и блажно, псува като хамалин и ебе като моторетка (това последното не е проверено, но така поне разправя женка му…). Тутакси извадих заключение и му поставих диагноза, че човекът е от нашата кръвна група, а с качествата си на добродушен и добронамерен пияница, последният се нареди на почетна висота. Сега обаче, в знак на взаимното уважение между ВМРО и “Бранник”, специално за него съм подготвил една малка музикална изненада - искам да изпратя всичко заедно на Цецо, а той ще му предаде подаръка от мое име; нали преди време бях взел едни видеокасети от сватбата, че да му ги върна обратно. Ето, с тези упражнения ще се занимавам през следващите няколко дни.

Утре Ванеса има урок за последно - тя всъщност е във ваканция вече, считано от днес. Докато са с майка си в Аделаида ще изпусне един урок, но пък като се завърне музикалното ѝ образование продължава по най-усилен начин. Предполагам, че в момента стягат куфарите за пътуването си – аз привечер ще ги закарам на нашето летище, от където е полетът им за надолу. После най-вероятно ще се прибера у нас да си гледам работата на спокойствие, но още не се знае каква ще ми бъде с точност програмата.

Тези дни властта си гласува новия бюджет за нашия щат – даже на Ванеса внучетата ще има да изплащат дълговете на тези непрокопсаници и лентяи! От 01 Юли вдигат цените на бензина, тока и водата, следвани от данъка за колите, данъците към Съвета за къщите и имотите: с една дума ВСИЧКО! Каквото порахатувахме до сега, това ни беше май всичкото щастие - от тук нататък се задават мъглявини, затъмнения и неясноти, покрити с червени байраци. Но каквото за всички, таквоз ще е и за нас – да му мислят онези, които не знаят що е социализъм и комунизъм; нас не могат да ни изненадат с нищо…

От понеделник насетне, като се прибера вечер от работа смятам да излизам на разтоварителни разходки за около час и нещо усилено ходене. После се къпя, ям много малко (ох, само това не знам как ще стане, ама...) и сядам на компютъра да се занимавам с филмите. Това ще ми е дневния режим за седмицата – ще я карам по войнишки...

22.06.2009 - Този ден беше известен с нещо друго, но сега няма да се спирам на кризите през миналите десетилетия и последвалите ги войни. А всъщност днес се навършва кръгла годишнина от началото на Втората Световна война – през нощта на 21 срещу 22 Юни 1939, Адолф Хитлер нагазва Сталинските кални колхози и навлиза дълбоко в необятната му руска степ. Интересно обаче как съм запомнил тези исторически моменти и особено пък датите им - като си спомня само какъв неграмотник и калпазанин бях в часовете по история. Без разлика, било то в класовете на прогимназията или в Техникума - учителите буквално намразваха професията и специалността си, когато трябваше да ме изпитват на дъската. А пък и за мен самият това не беше особено удоволствие, граничещо със срам пред другарчетата ми от класа и неистов страх от крайния резултат в бележника, предугаждайки разправиите в къщи, произтичащи от незадоволителните ми оценки по шибания предмет. Ама я ме вижте сега: след толкова много години и стихотворения мога да рецитирам по памет, дори авторите им зная на повечето; за дати и събития пък да не говорим - като една малка енциклопедия съм. Разправят, че човек преди съвсем да се побърка и да загуби разсъдъка си, поумнявал извънредно много и после изведнъж всичко му изчезвало от главата... Не знам още - тепърва ще видим кое как е...

Та, аз от къде всъщност започнах, а пък на къде ми се изкълчи монологът (както винаги). Сега започвам да разказвам на чисто – с начало пак от петъка, та кажи-речи до напред като времеви отрязък. Следобеда Нени дойде да вземе моята кола и да я закара при неговите майстори да ѝ подменят свещите. Баят зор са видяли младежите, както обаче разбрах впоследствие – те, свещиците ми горките, почти са се били заварили към блока на двигателя; толкова отдавна не са сменяни. Аз определено не съм ги сменял - колата сега отброява 174,000 км пробег, а я взех само на около 114,000 км. Може би предните ѝ собственици да са правили някакво техническо обслужване преди да я продадат, но пък се съмнявам да са сменяли чак и свещите. Нищо чудно все още оригиналните да са били – последните и да са сменяни някога, най-много това да е било само веднъж, тъй като тези свещи са специални и издържат по много километри. Както и да е - за $50 хората са се бъзикали два часа с моята кола. А в действителност трябваше да се изръся с поне двойно повече, ама нали са на Неничко хора - минаха ме по евтината тарифа като негово протеже. Аз таман се гласях да си тръгвам от работа към 16:45 и той дойде. Поприказвахме малко на пътя и си тръгнахме – всеки за своя дом.

Докато се прибера у нас, вече беше станало 18:45 - пак имаше много движение и задръствания по пътищата, от което пътуването ми беше бавно и мъчително. В къщи свирихме с малката, вечеряхме набързо и хайде, по леглата - не сме се задържали много-много по масите, че Даниела и Ванеса трябваше да пътуват на следващия ден, а аз имах и други задачи за изпълнение; така че петъчната вечер мина вяло и сиво като в пенсионерски клуб или на партийно събрание.

В събота сутринта Ванеса стана да свири преди урока, а аз ходих до банката да подписвам едни документи. От скоро време нашата махленска банка работи и в съботните дни до обяд, та поне тогава могат да се извършват някои финансови операции, които през седмицата са невъзможни - онези кожодери и уруспии затварят рано, още докато нормалните човешки същества все още са по работните си места. Отидох до там с колелото, че нали да си раздвижвам сланините уж. Вечерта валя дъжд и навред беше мокро и кално като в селска нива - за това облякох служебните дрехи, че да мога да си карам из калта и локвите на воля...

В банката нахлух като да бях току що изваден от тепавицата на Ябълка, със стичащи се кални вадички от крачолите на гащите, оставяйки с подгизналите си обувки влажни и трайни стъпки по иначе съвсем не евтиния им мокет във фоайето. Банковите служители не ме върнаха обаче за преобличане – та нали чакат, главорезите да приберат сума каймета от мен под формата на лихви и окончателно погасяване на заема за къщата; ще ми търпят калта и в очите ще ме гледат даже ако трябва, че аз пък мамка им ебавам фашистка и недоклатена! След формалностите в сградата на финансовата институция се прибрах у дома по обратния ред – през това време учителката дойде, свърши си урока и започна подготовката за пътуването на двете ми моми (голямата и малката). Ванеса обаче проявила инициативност и дорде я види майка ѝ си беше подредила куфара съвсем сама; естествено повлякло детето дрехи и парцали, като че ще годинясва в Аделаида. Хайде, последва внезапно разреждане на инвентара в куфара и личното имущество на пътничката, съпроводено с бесни взаимни разправии между подрастващи и родители, в прибавка на реки от сълзи и кофи със сополи (последните само едностранно, защото Даниела не е от ревливите майки, но пък е неоспоримо “настоятелна” в заповедите си). Най-после се постигна някакво временно примирие между двете и едната страна на диспута излезе по пазар за набавяне на стоки от първа необходимост, в последния момент преди отпътуването - докато тя се върна от магазините, ние с ответната потърпевша страна бяхме и обядвали даже в дружеска обстановка и манастирска тишина. Аз междувременно се занимавах с компютрите и сновах между стаите ту на единия, ту на другия като знатната тъкачка многомашинничка по метода на Николай Злобин, която в името на поредния Конгрес на БКП изтъкала ‘нам колко си метра хасе за казармени чаршафи, войнишки партенки и носни кърпички за помени и погребения.

Следобеда подреждах разни снимки от отделните тържества и събития, случили се напоследък. Вечерта даже щях да ходя и на моабет в Бризбън, но отвън пак почна да вали като из ведро, та вече и аз самият не знаех какво точно ми се правеше в настоящия момент на киша и временна свобода (поради което взех най-лесното решение). Закарах Даниела и Ванеса на летището и от там се прибрах директно у дома. Нарязах си една полуизгнила маруля с много зелен лук кълцан на едро, обилно полях заготовката с олио (от онова, безвредното...), ръгнах в купата 4-5 лъжици кисело мляко за противоотрова и с начеването на бутилката мастика моята самотна съботна вечер започна. Оставих компютрите да работят сами, а аз се зазяпах в дисковете със записи на предавания за българските туристически маршрути. Пропит с носталгия и мъка по близки и Родина, порядъчно опит от алкохолни пари легнах рано, уж с цел да изгледам два филма един след друг. Вместо това поплаках малко и специално тях съм ги проспал, но пък за сметка на това посред нощ изгледах третият, който отиде чак до 01:30. Беше ми минал вече сънят, ама по някое време трябва и да съм заспал, защото се събудих едва на заранта – с набъбнала от махмурлук глава и натежали от недоспиване клепачи.

В неделя щом станах сутринта и веднага се залових да разчистя ненужните боклуци и разни изостанали, отдавна изоставени вещи. От едната част (специално от тези, дето намерих да се въргалят из рафтовете и кутиите на хладилниците...) си направих нещо като чорба или яхния с неопределена гъстота и вид, а пък другата се запъти направо към боклука. Сортирах пълни и празни шишета из механата, хвърлях поголовно всичко, което беше непотребно. През целия ден валя и дъжд, който хептен обърка плановете за тренировъчните ми разходки. Успях обаче да направя доста филми и снимки, след като не излизах и не ходих никъде - имам за довършване още няколко дребни нещица, но поне всичко е започнато. Тези дни ще почне да излиза и готовата ми продукция; едно по едно... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345000
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031