24.06.2009 – Ау-уу, какъв невероятен късмет извадих само! Да стана рано като жетвар, да се изкъпя най-щателно, косите си да сплета (нали и плитка имам, досущ като педераст или най-малко като човек на изкуството – подберете онова, което е по-подходящо и което прозвище ми прилича…), че пък да дойда и навреме на работа, а то да вземе ток да няма в офиса, моля ви се! Всичките капути около мен отидоха да се наливат с кафета, да пушат цигари и т.н., докато аз ще остана насаме с мислите и терзанията си. В момента пиша от служебния компютър, който работи на батерии. Ще остана тук на бюрото, докато последните издъхнат напълно, а после ще отида да си убивам времето в магазините отсреща. Токът се очаква да пристигне чак към 11:30, а сега е едва 07:30 – ама чудничко ще си изкарам днес, поне до обяд; много си ги обичкам такива дни – ако питат мен, хич не ми е изтрябвал шибаният им ток, но все пак (нали повечето работим от зор, а не за кеф). Единственото неудобство за момента при настоящата липса на електричеството е леко охладената околна среда, защото съвсем естествено и закономерно, печките (климатиците) в канцеларията също не работят (тъкмо сега си мечтая за една черна и грозна “Стомана”, бумтяща на горно горене с дърва и въглища, а кюнецът ѝ да е червен до втория кривул, баш преди да влезе в розетката на комина...). Независимо от всичко, лично аз предпочитам студа и да си излагам мислите на свобода, отколкото да им се занимавам с глупостите тук, пък бко и да съм на топло. Абе, не я харесвам тая работа и това си е – няма нищо общо с натрупаните в годините знания, с опита ми от машиностроенето и съответните чертежи. В тази служба правя разни общи изгледи на поляни, паркове и градини, разположение на шахтите, по които ще се спускат машините за тунелите, което съвсем не ми е ни “по специалността”, нито пък по мераците, но какво да се прави – нали заради тез шибани пари сме готови и в маймуни да се превърнем, стига за това да вземаме съответната плата... Иначе правя всичко, което ме накарат с огромно вътрешно недоволство и голяма доза душевна неприязън, но в същото време с външния си вид показвам, че за тази работа и позиция съм мечтал през целия си смислен живот. Но какво да ги правиш? - трябва да ги лъжеш по някакъв по-безобиден и ненатрапчив начин, защото пък в крайна сметка като дойде петъка и си видя фиша със заплатата – хич не ми е и през куреца даже да мисля чрез какви лишения, с колко компромиси от моя страна и по какъв начин съм я заработил; нали по-важен е крайният резултат. В най-личен план мога да направя едно признание пред себе си, с което обръщайки се назад недвусмислено да подчертая колко малко са били служебните ми ангажименти, от които наистина съм получавал някакво професионално удовлетворение и наслада, ако това е правилния термин за подобно усещане. Разбира се, имал съм и отделни случаи, в които за предстоящите си и настоящи задачи съм мислел дори и в къщи; с най-голямо удоволствие съм отивал на работа, единствено и само да започна своите занимания, свързани с далеч по-приятни дейности. Но за жалост, в повечето случаи неохотата, с която нося ежедневните си служебни задължения хич не е малка - какъвто именно се падна и последния ми шибан договор, по силата и клаузите на който все още се опитвам да оцелявам и да се задържам над нивото на непрекъснато прииждащата вода, преди да съм се нагълтал с нея фатално и да полетя към дъното. Колко и до кога точно ще продължи това състояние на критична безтегловност аз самият не знам, но в случая разумът ми надделява над всичко останало и гледам да си натискам парцалите тук, пък до когато – до тогава. Причината е, че сега хич не е най-подходящото време за промени от всякакъв характер – нито във финансов, нито в политически аспект; просто вятърът не духа откъм правилната посока и за да оцелеем под напорите му, трябва да намерим някакъв компромисен заслон, макар и временен. Това като цяло се намира в много дълбоко противоречие със същността ми на свободолюбива личност, обаче подире си влача челяд и имот – да бях сам, по-друго щеше да бъде; ибаз го, както казват по Врачанско…

Аз изобщо нямах никакви намерения да ви занимавам с всичката тая помия, която се разлива около мен, но понеже случайно стана на дума за това, та рекох да внеса известно пояснение по темата - да не би да сте останали с погрешното впечатление, че съм безкрайно щастлив с новата си работа; нищо, ама нищичко подобно. Само че като няма друго по-добро и това ще изтърпим да правим – нали борбата е за оцеляването ни сега, няма място за глезотии и гивизлъци; може малко да се поогънем, но пък няма да се скършим, я!...

Откакто съм останал сам, всяка вечер се занимавам с моите любими дейности по филмите. Все по нещо правя, допълвам, прибавям, записвам и подготвям един солиден фото и видео материал за следващата пратка. Хем и писмо ще има, което пиша в момента; от друга страна богатият снимков и филмов репортаж ще ви направи съпричастни на последните ни преживявания тук, в този тъй затънтен край на света, намиращ се чак на гъза на географията.

С Даниела и Ванеса се чуваме по няколко пъти през деня. Там всички са добре и се въртят в кръг и на пета около малкия, току що роден чемер; правят му се хиляди снимки, башка от готвене и шетане – баба Дана ще се върне като пребита от прекомерна работа по време на “почивката” си. Шегувам се, разбира се – тя носи много (и на пиене, и на бой…), а шетането из къщи хич даже не я плаши. Тук му е мястото да спомена и да направя един малък паралел, препрочитайки старите си писма, които съм писал преди много вече години и спомняйки си за отделни житейски моменти и частични извадки от тях. Както сега, така и тогава аз множество пъти съм споменавал, че бяхме заобиколени от една внушителна група съвсем не лоши приятели. Обаче бяха много трудни на всичко, завалиите. Не им се събираше много-много по гости, за да няма после миене на чинии и чистене на къщи; с една дума – шетането им беше тежичко бреме, специално пък за булките (които аз и сега обожавам, въпреки всичките им конструктивни недъзи и женски капризи). Докато към настоящият момент, с всичките ни нови приятели и познати (със съвсем малки изключения...), тези въпроси въобще не стоят на дневен ред и ние много често си устройваме доста съдържателни тържества и пиршества, след които оставяме почти погром. Ето и сега – Краси (счетоводителят) прави 40 години. Всъщност рожденият му ден е баш днес, но празненството по този повод ще се проведе в събота. Пак ще се съберем с постоянното присъствие от президиума, плюс други нови познати и приятели. Не знам кой е следващият пореден рожденик – е, все някой ще трябва да се е родил и през следващите месеци, не може да няма такива щастливци. И то, хайде - още малко и дойде Коледата пак.

Снощи имах други занимания, малко повече подготвителни, отколкото същински дейности по филмите. Към 21:30 даже приключих с всичко, та легнах да изгледам и един филм на видеото. Обаче после се сетих, че обещах да се обадя по телефона и станах. Радвам се, че се чухме с вас и с Миленчо – късмет, че и те бяха дошли да ви видят. Таман да поразнообразят малко и вашето сиво, вероятно и скучно ежедневие – аз ще се обадя отново в петък вечерта; гостите ви тъкмо ще са си заминали. Довечера продължавам с моите ръкоделства по филмите. Спря да вали вече и даже може да изляза на разходка. Снощи след работа уж щях да хуквам по обиколки, но понеже ходих до моя ракиджия за питие - докато се прибера в къщи и то беше минало 18:30; а пък няма на къде да се ходи вече след този късен час. Навън мръква, става студено и неприятно – ще си остана комай дебел барем до лятото, когато вечерните разходки ще бъдат малко по-възможни за осъществяване и приятни поради по-дългия и топъл ден.

След малко като отворят банките и магазините в 09:00, ще отида да разгледам къде какво има. Имам един чек да осребрявам – просто трябва да си убия времето по някакъв начин. А нищо чудно да реша и целия работен ден да шунтирам, превръщайки го в почивен – ще се помотая някой час и друг, та да видим какво ще стане; доколкото разбрах, аварията била сериозна и може да не смогнат да я отстранят (де тоз късмет, де!). Някакъв вентилатор бил изгорял в подстанцията - явно това е нещо във връзка с охлаждането на трансформаторите или пък кой знае за какво. Трябва да го доставят, да го сменят и чак тогава пак да включат електричеството. И ако монтажът на тая духалка се забави посредством някоя от съпътстващите го странични дейности, дежурният екип може и да не се справи с повредата до края на деня (дай Боже...). То, честно казано мен никой не ме е вързал с лайняно въже да стоя тука, ама все пак трябва да се пази нужното поведение, съблюдавайки известна благоприличност - привидно поне. Аз каквото имах да правя съм си го свършил още вчера, ако ме попитат – а мое лично виждане е, че пък изобщо не ми трябва да се залавям с нещо друго, но капиталистите сигурно ще ми измислят с какво да се занимавам, че да не им скучая пред очите.

Вече е почти 09:00. След малко ще отида до магазините да си разтъпча краката - жалкото е само, че за момента съм сам и от пазаруване нямам никаква нужда. Четвърти пореден ден ям от чорбата, която си наготвих в неделя за закуска. И като гледам баката, че не е мръднала – не е изключено да имам още, та да посрещна и Даниела другия вторник с нея. Стана доста много като количество – башка, дето не я докарах и на качество нещо; ама пък си я ям, тихо и безропотно – амчи няма да я изхвърлям, я! Сума изостанали продукти намериха приложението си под капака на тенджерата...

Гледам да поосвободя хладилниците от залежалата стока – обаче ние толкова много сме се презареждали, че Даниела трябва 6 месеца да стои в Аделаида, дорде се опразнят камерите, та да почнем да трупаме на нова сметка. Лошото е като видим нещо много евтино: не се стърпяваме да го подминем, както правят богаташите, ами го купуваме като бедняците и само трупаме храни, без да можем да ги изяждаме всичките; така сума стока се застоява и се застъпва с месеци. Само едно обаче е ясно със сигурност, че от глад няма как да умрем в тази държава. Сега даже и да вдигнат цените на стоките, продуктовото свръхпроизводство е добило такава шеметна инерция, че пак ще обезценяват доста хранителни артикули като почне да им изтича срокът на годност. А иначе народът австралийски хич биля не се е и стреснал даже – купува смело и на поразия, сякаш ще векува на таз земя; магазините са пълни и никой за никаква криза не мисли. Но както става обикновено – кризата ще бъде само за едни, която ще ги порази; наред с тях ще има и други обаче, които изобщо няма да я забележат даже. Ние специално от коя категория ще бъдем и от коя страна на барикадата ще попаднем, за момента не знам и не смея да правя предположения – живеем умно и разумно, а каквото има да става, то ще си стане и без нашата намеса.

Ами аз май се поизчерпах откъм житейските си разсъждения. Много добре поминах времето през последните два, уж работни часа – сега следва заслужената ми и регламентирана разходка на зей-пазар; никога не съм си убивал по такъв безмилостен начин времето, но просто няма какво друго да се прави. Да работеше Интернета поне – тогава е лесно; с часове можех да се рея из страниците на световните злободневки. Но сега с тоя шибан ток – нито телефоните работят, нито компютрите и компютърната мрежа са в действие; и топла вода няма даже, та барем един чай да си свари човек – абе, какво са правили хората преди да измислят електричеството, не ми е много ясно?...

26.06.2009 - Е, криво-ляво дотътрихме се до заветния петък. През тази седмица не са се случвали някакви по-специални събития. Вечер след работа правих по една обиколка на езерото и сядах на компютъра да се занимавам с моите нескончаеми дейности. Чухме се и по телефона на няколко пъти – разбрах, че Миленчови са ви гостували и вече са си тръгнали. Довечера програмата ми няма да бъде с нещо по-различна - започнал съм работа над един комбиниран филм, та ще ми се иска да го завърша. Поръчаните класически произведения се записват сами у дома и се надявам до ден-два да са готови. Купил съм си и специални двойни дискове, с два пъти по-голям обем, на които ще могат да се събират подобни видео материали, защото те поначало са много големи. След съответно “компресиране” тези файлове могат да се съберат и на обикновен диск, но вече това е за сметка на пониженото им качество, а самите произведения не заслужават такъв компромис. До няколко дни трябва да получа и пратката с 25 двойни диска, на които ще прехвърлям записаните концерти, опери и оперети. Ще си запазя оригиналите в компютъра, за бъдещите времена и поколения. Веднъж свалени от Интернета, би било срамота да се изтриват и да се изгубят завинаги.

Днес научихме и за смъртта на Майкъл Джексън - аз лично не го обичах много, особено с неговите изперкани екстравагантности, а пък откакто го изобличиха и в педофилия, та хептен ми опротивя копелето. Иначе добре тръгна като 10-годишно пишлеме – тогава покори сърцата на целия свят, но после в годините нещо му се разцентроваха балансите и напоследък вече съвсем изкука. Съдбата обаче му изигра много лоша шега - както постоянно ходеше с маски и ръкавици, да не би да се зарази от нещо като общува с хората, както го пазеха повече и от Фидел Кастро дори, да не го гръмне някой негов почитател, както най-брутално застреляха Джоновците Кенеди и Ленън, а пък то да вземе на края, та инфарктът да го тупне, а не някой нормален бацил или по-силен микроб. Независимо от всичко, необходимото чисто човешко уважение и почит към несъмненият му талант не може да не се отдаде, макар и вече само задочно. Но така или иначе, Майкъл Джексън си остава един тъжен нагледен пример, до къде и до какво могат да доведат безмерната власт, пари и слава. Хайде, в неговия случай за власт не може да се говори, но пък по останалите показатели мисля, че няма равен на себе си. Дано ненавременната му и нелепа смърт да послужи като едно жалко, нарицателно послание към всички останали негови сподвижници и последователи, които тъпчат по същите пътеки към парите и към върха на славата...

Това мое писмо се оказва изпълнено с художествени произведения (предимно тъпизми…), писани от мен самият, както и с посланията на приятелите ни. Утре “струваме” 40-годишнината на Краси, както вече споменах - не се сдържах да не му посветя няколко малки стиха. Ние много се тачим с тях, както и с всички останали де, а и поводът за веселие заслужава известно творческо проницание от моя страна. Ето какво измислих онзи ден, докато се чудех какво да правя:

Със звън на скъп кристал

и пълна чаша с руйно вино,

в сърцето огнени мечти разстлал,

запей приятелю и посрещни ни,

подпрян на своя вечен, стар роял!

За дарове и почест длани разтвори,

и този ден честит да е - Амин!

Ще пеем с тебе дружно - до зори,

от щастие опиянени до един!

На края пожелавам, душата своя да отпуснеш,

и прекрачил праг на нови кръгозори,

в морето на живота бясно да се впуснеш,

с кораба си - лебед бял, що вълните пори!...

Това ще бъде горе-долу текста на посланието за рождения му ден, което ще оформим в подходяща картичка, поднасяйки я заедно с подаръка утре вечерта. Ще се събираме на двора у Даринка и Мартин – там, където посрещахме Нова година. Очаква се съставът на тази така тържествена и вълнуваща проява да наброява около 40 “великомъченици”, барабар с челядта и прислугата. Нени беше споменал, че също може да дойде, ама това беше преди няколко дни, дори седмица - така че до утре може тотално да са се сменили плановете и мераците му. Ако не вечерта, той може да дойде на другия ден, в неделя, когато е вероятно да отидем до някъде на разходка. Времето го дават слънчево, така че можем да си направим един прекрасен еднодневен излет, после да се върнем в къщи, да вечеряме и чак тогава да си върви. Но всичко зависи от неговата програма и какво ще реши на края. Аз, където и да се намирам, ще остана да спя там, защото шофьорката ми отсъства от града – подслон ще ми дадат или у Мартин или у Краси; като се събудим на другия ден, тогава чак ще правим плановете и за самия ден.

Даниела и Ванеса се прибират във вторник, но мисля че Дани е в отпуска до края на седмицата. Не знам кога започва училището на Неси - сигурно ще има още една седмица; тази ваканция може и да е по-дълга с няколко дни - нали е по средата на годината и разделя двата семестъра.

Снощи, наред с всичката останала дейност, пекох сини домати и червени чушки. Сложих ги в една тава на грила във фурната, защото нямах подготовка за излизане отвън, че да паля огньове и т.н. Обещал съм на Светла да ѝ направя кьопоолу за моабета, обаче в последния момент може да променя рецептата на лютеница. А нищо чудно и от двете по малко да забъркам - ще видя довечера какво ще измисля. Аз като се хвана да готвя и филмите ми пак ще поизостанат, но няма как - просто всичко трябва да върви паралелно, без приоритет. Първо-второ-трето няма при мен: всичко е под № 1 в моя несъществуващ списък и трябва да стане веднага и на мига.

29.06.2009 - Хайде, и тая година мина. Нямам предвид календарната, чийто край е свързан с шейни и пързалки, удоволствия, подаръци и греяна ракия. Думата ми е за финансовата година, която изтича утре и кой каквото е направил до тогаз - това ще му остане като актив, пасив и т.н. При нас основното перо е свързано със заема към банката за инвестиционната къща. В петък преведох малко нашенските пари за погасяване на лихвата; турих и башка на самия заем и сега имаме да дължим само още някакви си $200,000 плюс лихвата върху тях. Всъщност с тези ми финансови операции и игри, привърши миналата седмица, както още една скромна сумичка, която пък си внесох в пенсионния фонд под формата на осигуряване. Не че го направих с голяма охота, но понеже това е задължителна процедура, та нямаше как да се отърва. Всички работодатели внасят по 9% надбавка върху основната заплата на своите аргати, но понеже аз сам съм си чорбаджия, трябваше и съответно сам да си внеса тези осигуровки в съответния фонд. В петък вечерта с това се занимавах, след което довърших и разни започнати и зарязани наполовина филми, главно с домашно-битов сюжет и съдържание. Продължавам да записвам денонощно оперите на татко, но понеже прехвърлих дневния си лимит, за това свалянето им от Интернета става само нощем - едва когато заспят бухалите, че и совите дори. Но щом съм почнал едно нещо, значи че ще го направя; а понеже в случая това е за вас, тогава вече и през огнени реки ще мина ако е нужно, но работата ще я свърша точно както трябва.

След като привърших с финансовото жонглиране и преливането на средства от пусто в празно, залових се да объркам опечените вече чушки и патладжани; преди това обаче трябваше и да ги обеля, което е много пипкава дейност. Отначало мислех да правя кьопоолу, обаче впоследствие промених рецептата на лютеница. Смлях всичко с миксера, шибнах и една люта чушка за ряз, лук накълцах доволно много, на края един буркан с доматена паста прибавих и стана нещо, което не може току-така да се опише на прост лист хартия. С този фантастичен бъркоч се представих вечерта на съботното тържество за рождения ден на Краси. Предварително обявих, че това е само мостра, която Миленчо ми е изпратил по куриер в момента, докато той е още в България и при масово одобрение на продукта, ще вкара един контейнер от него, в най-различни по обем разфасовки. Веднага полетяха поръчките за доставка на прекрасния български консервен компонент - дори и самата Маргаритка щом се улови на приказките ми, значи доста убедително съм разказвал за произхода на джурканицата, коренящ се някъде из затънтените колиби на Сатовча (това село ми дойде изпървом на ума, а и нали повечето все се гражданеят и ми се софиянчат насреща, та не го и знаеха дори къде се намира този край на зашеметяващо красивата Родопска България...).

В събота сутринта имах да се занимая с още някои други подготвителни и заключителни дейности - пак сновах между компютрите и между стаите като совалката на стан, но свърших заплануваното. Успях да се наглася, да се приведа в приличен вид и на края, изкъпан до протриване на кожата, зализан и сресан “на път” като германски офицер от армията на Вермахта, обилно полят с букет от помади, брилянтин и ливанто, в 13:30 излязох от нас.

Преди всичко останало, първо трябваше да отида до един магазин за компютърни части, който затваряше в 14:00, за да си купя допълнителни платки с памет. Не че на старите им имаше нещо - нито пък че бяха да речеш и по-“безпаметни” от новите, но все пак тая муха като ми влезе в главата от няколко дни и дорде не ги купих, не мирясах. А пък и за $34 парчето - какво толкова му плащаш за удоволствието да си мислиш, че имаш най-умния компютър в света! От там тичам у Янко да му оставя камерата и едни дискове, които му направих през седмицата и в 15:00 вече бях у Мартин и Дарина, където щеше да се провежда юбилейното тържество на Краси. У тях дворът е по-просторен, а имат и сушина - в случай на внезапен дъжд, барем има къде да си скрием кратуните. Нарочно отидох малко по-рано от останалите гости, че исках да им помогна в приготовлението на маси, столове, чинии, чаши, салати, скари, мезета – списъкът за един моабет е безконечен. После се хванахме да печем мръвките и от помадите и тежките ми френски парфюми не остана дори и следа. За сметка на това пък се напоих с миризмата на печена мърша, премесена с вонята на пропан-бутан и кромид лук; плюс разбира се и кисела телесна пот, тъй като обстановката покрай скарата беше и доста нажежена. Печем мръвка, опитваме по малко в движение и давим всяка хапка обилно с бира - и те така те, на няколко серии, докато не приключихме напълно с мероприятието.

Първите посетители започнаха да пристигат към 17:30 и много бързо дворът се изпълни с весел глъч, шум и песни. Имаше подаръци, речи, изказвания, целувки и всичко каквото се полага в подобни случаи. Домакините ни все още ги нямаше – по това време бяха в Мелбърн и се прибраха чак към 22:30, за да се включат към общата веселба. В 02:00 се прибрахме, аз оставих колата у Мартин и Дарина, а Светла ни смъкна полуживи с Краси до тях, където и преспах на дивана. Те живеят на 5 минути пеша един от друг, но понеже имаше много багаж, маси и столове, трябваше да се ползват и колите.

На следващия ден (вчера, неделя), аз останах малко да помогна в прибирането на инвентара и пориването на боклука след гостите. И без друго чаках Нени да ми се обади, че тръгва от Бризбън и идва да се видим, та имах известно време да дам едно рамо в процеса на хигиенизирането. Тъкмо вече се прибирах към нас, когато той се обади и се разбрахме да му направя пържени филии или палачинки. Хайде, какво да го правя - прибирам се, подреждам горе-долу дрехи, празни шишета, наглеждам пак компютрите и почвам да готвя.

Неничко още от вратата ме посрещна с не съвсем добрата новина, че било твърде възможно да го съкратят и пак да остане без работа. Той тъкмо си беше постъпил малко на краката, оправил си беше колата, погасил заеми, дългове и вече си мислеше как лесно и бързо само ще забогатява от тук нататък, когато тази новина го приземи и тутакси го умножи по нула. Уж още нищо не се знае със сигурност, но се е чула такава приказка, че някакви хора с повече опит ще ги местят от друг завършващ вече обект на техния и младоците като него, особено такива без ценз, образование и специалност, ще трябва да си вървят. Аз не мисля, че на него му е много приятно от този факт, но независимо от това той продължава да упорства и да отрича ученето и получаването на добро образование като единствено възможно първоначално стъпало и средство за евентуален просперитет в бъдещето. След поучителните ми слова, които видимо го раздразниха още повече, приключихме темата... Това бяха и основните причини, той да не ви се обади по телефона, а и аз да не съм чак толкова словоохотлив, когато пък ви се обадих, след като го изпратих да си върви. Хич не ми е сега ни до избори, нито до лични карти и революции – за голямо съжаление моментът е такъв, че най-малко бъдещето на България е в списъка на настоящите ми приоритети. Според 50-годишните ми лични наблюдения, базирани на моите политико-икономически анализи, които произтичат непосредствено след тях, с дълбоко прискърбие мога да твърдя, че нашата прекрасна Татковина изобщо няма бъдеще, а пък и моят единствен глас в пустинята на комунизма едва ли ще промени нещо, с което да я тласне в положителната си посока на развитие. Констатациите ми са мрачни, а прогнозите – тъмни, които за жалост отговарят на действителността в страната. На това място дори си позволявам да отворя своята поредна малка скоба, за да разкажа по-подробно историята на въпросните избори, а после пак ще се върна на времето, което изкарахме заедно с моя калпазанин, Нени.

Напоследък от тук и от там започнаха да се надигат гласове от наша страна със съответните запитвания, изразяващи готовност за участие в гласоподаването. Всички председатели на комитетите по места (включая и Васил, като заместник на Желязко), са направили нужното и са предали информацията на официалните власти в лицето на нашия посланик в Канбера. Аз не случайно ви препращам това свръх-официално писмо лично от негово име, което Васил изпрати до всички членове на Българското Сдружение, в частност Бризбън и Gold Coast. Крайният срок за подаване на заявка за гласуването е 17:00 днес, защото той пък от своя страна трябва да изпрати списъците с желаещите в Посолството до 17:00 утре. Аз още сутринта им изпратих моите лични данни; написах имената си, всички явни и нелегални адреси, където съм се помещавал, барабар с дългия лист от любовници, с които съм имал щастието да преспивам сегиз-тогиз и сега чакам резултатите. До този момент обаче - 12:37 местно австралийско време, никой и дума не е обелвал ни за лични карти, ни за паспорти, нито за партийни билети! Дано до събота Даниела да я изрови от някъде тая моя лична карта, че да я видя с очите си на какво прилича - аз нямам ясен спомен да съм виждал такъв документ, но щом всички казват че притежавам, значи е така. За сега сме само 6 (словом ШЕСТ…) на брой желаещите да подкрепим по един или друг начин политическите сили в България - от иначе стотиците българи, дето само аз познавам лично, живущи из нашия вилает!!! А да не говорим за Аделаида пък – там какво стълпотворение от нашенци е; башка Пърт, Сидней и Мелбърн като основни гнезда на етнически сънародници! Доколкото разбрах от официалните кореспонденции, ние трябва да сме минимум 30 човека, за да се образува изборна секция; не знам тези цифри “100” от къде точно ще ги извадят, освен ако не включат и починалите, лека им пръст...

Връщам се отново с акцент върху писмото на Посланика – особено пасажът, където той собственоръчно е написал, че от Сидней (където със сигурност българите са хиляди...) са се обадили едва 29 души, а от Мелбърн (където също не са по-малко…) - само някакви си 8 човека! В прибавка към гореизложеното, мога даже с готовност да си туря и главата на дръвника, обзалагайки се, че това са чисти комуняги, които и в ада да ги напъхаш и ги вариш на бавен огън, те и от там ще намерят начин да гласуват чрез някой червеноопашат дявол или посредством някой друг с червена вратовръзка! Всичкото друго човечество пасува най-активно и не го е еня ни за народ, ни за Родина, ни за братец и сестрица! А пък иначе всички един през друг плюят и всички грачат по форумите като гарвани - ама си стоят на шибаните гъзове по къщята и хич никой не излиза, та барем мнението си да изкаже чрез своето лично и свещено право на вот - независимо за когото и да е било като политическа формация и сила. Червените кхмери обаче са непоколебими - те са винаги първи в строя и най-челни в редиците си. Е, ами и Господ май няма да ни помогне този път – същевременно се моля да не съм прав...

Та, така стоят нещата с гласуването ни от чужбина и снощи най-малкото ми беше да правя тези лични разсъждения, предвид разтърсващите неудачи, които се изсипаха връз Нени и които пък автоматично вземат превес над всичко останало и по-маловажно. Патриотизмът е много хубаво нещо и ужасно приятно чувство - ама в своя двор всичко да ти е наред изпървом, пък тогаз да ходиш и да оправяш чуждите. На Левски, Ботев, Каравелов, на Бенковски и Каблешков, Хаджи Димитър и на Караджата - не от гранит, ами паметници от златни отливки да им направят, пак малко ще им бъде заради това всенародно дело в борбата, която те са водили навремето, зарязвайки домове, имот и челяд. Трябва много качества да има един човек, за да поведе тая неуправляема паплач подире си... Ще видим какво ще стане на края, аз каквото мога и зависи от мен ще го направя – на практика вече всичко съм свършил дори. Сега чакам само крайните резултати, защото ако не се съберем необходимия брой гласоподаватели, няма да има секция при нас. А Канбера е на дни път от тук - ако беше на няколко часа разстояние, нямаше изобщо да се разправям с нищо; паля колата, отивам директно в Посолството и гласувам на място. Хем екскурзията щяхме да си направим, хем развлечението, хем всичко на един път - ама не е близо, а и с тая моя работа пък хептен става невъзможно...

След политическия си обзор, сега с няколко думи се връщам на малката разходка, която си организирахме вчера с Неничко. След като той излапа четири двойни пържени филии, половината от които с кашкавал помежду, а другата половина с конфитюр от ягоди - качихме се на колата и поехме към едно малко градче в посока към Балкана и вътрешността на щата. То до там няма и 100 км като разстояние, но се пътува бавно по едни стръмни и тесни пътища, с много завои, спускания, изкачвания и т.н. Ние не бързахме за никъде, че да препускаме като коне на кушия - имахме само една крайна цел: да посетим тъдявашния търг за стари и употребявани вещи. Не че търсехме нещо определено - просто повод да отидем нататък на чисто информативно и проучващо района пътешествие. След някой и друг час стигнахме - повъртяхме се из градчето, намерихме търга, разгледахме тамошните боклуци и поехме пътя обратно. На връщане си купихме градински домати, лимони, портокали - все от фермите покрай шосето. Пътят ни минаваше и покрай отбивката за едни водопади, където и вас сме водили, само че не помня дали последния път като идвахте или предишния. Поради падналите напоследък обилни дъждове, сега всички реки са пълни и тези малки водопади са доста внушителни, когато от тях се стича повечко водица. Оставихме колата на паркинга и слязохме по пътечката до подножието на водопада. Правихме си снимки, разхождахме се, приказвахме си и въобще изкарахме много добре. Посъбрахме и един наръч с дърва за камината, защото нямах готови нацепени, а вечерта щяхме да си печем “кучешка радост” на скарата. Напълнихме багажника със сухи клони и прогнили дънери и заслизахме надолу към нас. Минахме и през супермаркета за последни покупки - купих на Нени някои продукти за у тях, взех по нещо и за нас, след което се прибрахме. Накладохме огъня, правих от любимия му сос за пържени картофи, клъцнахме някое доматче със сиренце и много олио за топеж и се наядохме до спиране на дъха и до премала - толкова много бяхме изгладнели от разходката. Не след дълго Неничко си тръгна, аз прибрах едно-друго и заредих компютъра за през нощта да записва оперите на татко. Обадих ви се по телефона и се държах ужасно грубо с вас, особено с майка за което горчиво съжалявам и дълбоко ѝ се извинявам. Всичко останало вече го знаете според както е описано в дневника... След ден-два пак ще продължа със съчиненията си, защото сега ми се измориха пръстите на натискам клавишите...

01.07.2009 - Нова година (финансова...), нов късмет (пак финансов имам предвид...)! Още не сме усетили ледения полъх от новите цени на стоки и услуги, но се надяваме до края на седмицата и с това чувство да се запознаем. Всъщност списъкът ще бъде кратък и ще съдържа само едно единствено определение - Фсичко! Спомням си по този повод един анекдот, във връзка с увеличението на цените, които бяха наш постоянен спътник в Развитото ни Социалистическо Общество (РСО, накратко). Събрали се министрите при Тодор Живков да се консултират с него, на кои точно продукти да се увеличат цените. Той помислил и казал да сложат буквите от азбуката в една торба и да теглят - която буква излезе, имената на стоките, които започват с нея ще им повишат цените. Така, ако “Х” се изтегли, вдигат хляба, “Я” ако се падне - яйцата и т.н. Бъркали, ровили из торбата – на края извадили буквата “Ф”. “Няма такъв продукт”, рекли му министрите. “Ами щом е така, вдигаме Фсичко”, отсякъл Човекът от народа. Аз този виц може да съм го разказвал и преди, но то за него просто няма давност, няма остаряване и последният важи с пълната си сила и тежест за всяка една държава, за всяка власт и всяко правителство. Така че прощавайте, ако с това съм се повторил - просто сметнах, че анекдотът отново става актуален... Та, подобно на бившите Соц-първенци, така и нашите политици решили, поради това, че светът се намирал в криза и депресия, да затвърдят социалния уровен на населението като му увеличат цените почти на всичко. Разбира се, това което в момента поскъпва и е да речем в пряка зависимост от икономиката, неминуемо ще даде отражение във времето и на всичко останало, което за сега уж остава недокоснато. Не може например горивата да поскъпнат, а пък да очакваш, че киселото ти мляко ще си стои по рафтовете на сладкарниците със същите цени от преди - нали го извозват с камиони, нали се ползват машини и съоръжения за производството и съхранението на който и да е било продукт или суровина. Повишават се цените на електрическия ток и на водата - амчи това са основните енергийни ресурси на Планетата, бре! Как тогава яйцата ще си останат непокътнати по себестойност - тези люпилни, пилчарници, ферми, стопанства; нали всички ползват ток и вода. Значи отново се връщаме на определението “Фсичко”, само че простият народ това не го разбира и вчера всички бяха хукнали да наливат бензин - като въртоглави! Опашки на бензиностанциите, по съседните улици чак се извиват и пречат на движението, а в това време полицията само върви от кола на кола и глобява шофьорите им мигновено и светкавично за неправилно спиране и паркиране - да се смееш ли, да плачеш ли или пък мамата да му поебнеш (на положението, де)?... Хората мислят, че като си налеят по един резервоар с евтин бензин (хайде, нека плюс две туби горница да е…) и така ще си карат до отпуската 6 месеца и с каквото е останало по бидоните из мазите, ще идат и на море даже! Хич не правят сметка, че само след 2-3 дни, същите те отново ще се наредят на познатите им вече бензиностанции (само че този път при пълен ред и порядък, след тлъстите полицейски глоби) и ще наливат поголовно от скъпия бензин на общо основание - просто защото животът не може да спре. Нито народът ще престане да ходи на работа, по пазар, разходки и други подобни, нито пък някой с нещо ще се замисли, след като всичко вече е факт. Обаче вчера всички бяха като подивели – до един, без изключение. Е, изключението може би бях само аз, защото тогава имах почти половин резервоар, пълен с бензин и си казах, че не е оправдано да вися по колонките сума часове като магарешки дисаги, само за да долея няколко галона мазут. Днес обаче вече съм на резерва и довечера аз също ще си намеря майстора на някоя бензиностанция, ама поне излишни хора няма да има, че да ми правят калабалък...

За лудостта на един народ (в частност австралийският…) има разказани множество легенди и притчи - една от тях е маниакалната му страст към залагане, хазарт и особено към играта на Тото. Миналата седмица, Националният Тотализатор обяви джакпот от 50 милиона долара, които се разиграха между 20-те милиона население (без да броим овце, говеда и друг, къде по-дребен или пък едър рогато-опашат добитък). Победител разбира се така и не се излъчи на седмичното теглене по телевизията - никой не можа да познае числата, че да обере и парсата покрай това. Тази седмица хайдутите от Тотото вдигнаха мизата на 90 милиона - сега вече и овцете пощуряха, та им се пресече чак мъзгата и почнаха да помятат една през друга! Започнаха се стълпотворения и митинги пред Тото-пунктовете, с грандиозни опашки и тълпи от чакащи мераклии за тлъстия пай. В резултат на тази бясна надпревара за лесна печалба, от натрупаните средства само след продажбата на фишовете, джакпотът достигна астрономическия си размер от близо 107 милиона нашенски пари, докато общият обем на средствата за разиграване и печалба удари таванът на 177 милиона! И тук не става въпрос нито за Златни рубли, нито за Нови динари, най-малко пък за Албански леки или Румънски леи – в случая говорим за чистокръвни австралийски долари, които вече мерят равностойни сили с Балканския конвертируем лев! В 21:00 снощи нямаше жив човек по улиците – всичко живо с притаен дъх чакаше изтеглянето на печелившите числа. Чак тази сутрин стана ясно, че паричната награда се е разпределила между трима късметлии, всеки от които отнесъл в бърлогата си по около 53 милиона - нека да им е зле; така им се пада, като не щат да садят боб! Аз също не можах да устоя и да се въздържа от общата страст и дадох своят принос към всенародното заблуждение и алчност за бърза и лесна печалба. Миналата седмица се ограничих само с една петолевка и участвах в някаква комбинация с колегите от работа. Викам си - ако не нищо друго, поне ще има достатъчно пари да идем да изпием по някоя и друга бира. Добре ама нали тогава нищо не стана и всички мирясахме, прежалвайки петолевките си и забравяйки за тях. Обаче тази седмица вече, като се надигна тази мощна лавина от джакпоти и само мисълта за 90-те милиона даде съвсем свеж тласък към закупуването на нови фишове. Щом като и аз се увлякох в тази суетня, правете значи сметка какво чудо е било в действителност. На работа пак имаше обща комбинация - този път участвах с $10 (което бе някаква абсолютна аномалия за мен, плод на частичното ми умопомрачение!...). Изтичах до Тото-пункта срещу служебните офиси и пуснах по един фиш за децата - на Нени един от $15 и на Неси същия. Поне децата ми да се оправят в тоя шибан живот, а пък щом като те са добре, и аз ще изгайретя някак си покрай тях. Останаха ми десетина долара в джоба - тичам пак при колежката, която събираше служебните пари. Давай рекох, още фишове и за ей тез 10 лева, че почвам да треперя като лист от вълнение! – амчи ако река да спечеля, где ще я дявам толкоз много пара, бре? Това не е лев, не са и два – това са цели бали с кинти, ебаси! Добре, че нямах повече в мен - сигурно и тях щях да похарча (съвсем напразно, както се разбра малко по-късно от говорителя на телевизионния екран...).

С тези ми безразсъдни действия се занимавах вчера на работа. Нени го видях чак следобеда, когато мина да си вземе нещо от мен - аз само му подадох един плик с фиша вътре, но не му казах какво има; нека да си го отвори днес - може и да е спечелил нещо дребно. Веднага след това си тръгнах за у нас.

Междувременно Даниела и Ванеса вече бяха кацнали на летището в 10:00 и бавно се придвижваха с най-различни автобуси към къщи. В ранните часове на следобеда вече се бяха прибрали, Даниела се разфучала да пере и да чисти след 10-дневното ѝ отсъствие, а малкото почнало да си възстановява музикалните дарби и способности. Аз вчера бях и доста недобре, в смисъл - кихане, прихане, обилен пърдеж и множество сополи; някаква настинка ме беше сгазила, та едвам си стоях на краката. Само чаках Неничко да дойде, че си беше забравил соса, който му правих онзи ден и щях да си тръгвам веднага. Дори предупредих колегите на работа, че ако ме няма сутринта, значи съм си останал в къщи да се лекувам.

Лечението го проведох още вечерта - много интензивно, отначало с едно джезве ударна доза греяна ракия (в случая водка – ама кой пък ви каза, че не става?...), със сгорената му захар, с портокаловите му корички; по всички изисквания на лечебната медицина. Докато бъкнах отварата, подишах малко и от парите ѝ, което пък прочисти задръстеният ми като гириз нос. Даниела раздаде и една шепа с илачи някакви, но ако не беше кафеничето с горещата течност, нищо нямаше да ми помогне и да ме изправи на крака. Само дето кисело мезе нямах, което беше малко в разрез с лекарските предписания, но пък и доматите с много лук и сирене също помогнаха в оздравителния ми процес. Поради остра количествена недостатъчност, наложи се да забъркам второ джезве от същия сироп, който съвсем пропъди всякакви болести и остатъчни епидемии от тялото ми. В 24:00 вече ми нямаше нищо - нямаше ми пулса, нямаше ми дишането, нямаше я май че и сърдечната ми дейност. Така изкарах в полусънна/полубудна кома до сутринта и мислех, че ще си остана у дома. Но пък след като се бях излекувал вече толкова успешно, реших да дойда на работа, барем някой ред да ви напиша. Иначе служебни задачи пак нямам - вчера свърших всичко, каквото ми бяха възложили шефовете и днес съм се отдал на обществено-полезни мероприятия и лични облаги.

Организирали сме отново с Янко близо едноседмична почивка сред природата с цел посрещане на Новата година в няколко от онези къщи на Балкана, където ходихме и с вас преди две години. Надяваме се на достойно посещение от страна на приятелите ни. Още е твърде рано да се мисли за толкова далеч във времето, но необходимите резервации трябваше да се направят, за да се подсигури подслонът на почти 40 глави добитък – пардон: нашенци...

Така и така съм се отворил на любопитни факти днес, не мога да не спомена още един случай, за който разбрах впоследствие от Даниела, а и за който съобщиха дори по телевизията в снощните новинарски емисии. Самолетът им от Аделаида бил композиран за полета си около 07:00 - Сашко сутринта ги изсипал с Ванеса малко по-рано на летището и от там заминал направо на работа. Нашите две пътнички се качили по живо по здраво на борда и след два часа и половина полет, преминал в здравословен сън пристигнали в крайната точка (Gold Coast), също толкова невредими. Обаче междувременно, половин час след като те излетели, в Аделаида връхлетява незнайно от къде някакъв страхотен ураган - дъжд, вятър и повсеместни опустошения! Властите веднага затворили летището и спрели движението на самолетите, докато в същото време по пътищата се въргаляли съборени дървета и изпочупените им клони, електрически, телеграфни стълбове и всичко от този сорт. Вятърът раздухал боклука от празните вече пластмасови кофи и контейнери, които също се понесли като неуправляеми торпили със скоростта и по посоката на въздушния удар. По новините дадоха един прекатурен настрани автобус – въобще, там се развихрило някакво бедствено торнадо, което буквално за броени минути направило масови поразии. Все още не съм чел и гледал повече от това, което бегло споменаха в снощния бюлетин, но очаквам повече подробности днес и главно от Сашкови - дано всички да са били запазени от поражението на природната стихия...

Оказа се, че Даниела има още две седмици отпуск и ще се гледат взаимно с Ванеса из дома. Малкото също си дойде болнаво от студа, който са набирали по време на престоя си в Аделаида. Днес и то горкото е на медове с лимони и майка му го цери сега с всевъзможни средства и медикаменти. Аз пък снощи не си взех храна за обяд, та сега ще отида да ям нещо купешко – стига с таз мизерия и сандвичите ѝ.

Не се сещам за какво друго мога да ви пиша - онази вечер пробите ми показаха, че двойните дискове вървят на нашите видео апаратури; надявам се и при вас да е така. Продължават записите от Интернета - довечера ще напълня още един диск със “Севилският бръснар”. Снощи мислех да ви се обаждам по телефона, но медицинското ми състояние не позволи да се занимавам много-много със странична дейност, не влияеща пряко върху подобряване на положението ми. Така че чак довечера ще се чуем с последните клюки и информации...

03.07.2009 - Много експресен обрат в плановете ще ме подтикне към преждевременното приключване на това мое съчинение. Както бях споменал по телефона, наша Ваня си тръгва утре за Казанлък, че нещо майка ѝ получила някаква аритмия - ще отидат да поуспокоят малко сърдечната ѝ дейност. Тя ми предложи още онзи ден, че може да ги занесе, ако имам разни дреболии за вас. Хубаво, ама аз тогава нямах никаква подготовка и намерения, а пък и не ми се мислеше за това баш в този момент. Тази сутрин обаче, както си стоях блуждаейки на бюрото и не правейки нищо, реших че мога да се възползвам от нейното любезно предложение и да изпратя по нея насъбралите се напоследък материали. То всъщност няма и кой знае какво толкова за пренасяне, но се опасявам, че другите ни приятели, които пък тръгват чак през Август може да имат повечко багаж и да ги затрудня допълнително с моите скромни нещица. Гледам, че нощес компютърът си беше свършил работата и завършил напълно записа на последното произведение от класическата поредица за татко. Аз снощи записах “Травиата” и дори погледах малко в началото - това са разкошни постановки, които смятам, че ще ви харесат много и гледането им ще ви достави истинско удоволствие. По-нататък вече ще търсим определени заглавия и композитори, които бихте желали да имате във видеотеката си. За сега, като пробна серия ще се задоволите с тези, които ви изпращам, а занапред ще гледам и аз как по-рационално мога да задоволявам тези ваши художествени интереси. За мен ще остане само огромното удоволствие и желание, с които подхождам към това начинание, знаейки че крайният резултат ще ви донесе поне малко радост и приятно вълнение. Така че дейността ми продължава с пълна пара. Снощи записах даже и едно много нашумяло напоследък мултипликационно филмче за децата - Ванеса много искаше да го гледа, защото в момента го дават по кината, но утре ще се съберат 5 калпака, та ще имаме тишина и спокойствие поне за 2 часа, докато бандата от малки разбойници изгледат филма. Вечерта чакаме да дойдат на гости едни нови приятели от Бризбън, а пък те са с 3 деца; Докторите също ще участват във вечеринката, барабар с Маргото, която онзи ден си дойде от България и ще даде кратка пресконференция за сегашното състояние на Родината (дано да е пренесла барем едно шише с ракия, че да почерпи за щастливото си завръщане под австралийското безоблачно небе).

Аз довечера ще запиша и последния диск с операта “Набуко” и утре сутринта ще мина през Ваня и Бранко да оставя плика с армаганите. След малко, като приключа с писмената част ще разпечатам писмото, че да е готово всичко за дългия си път до вас, а в понеделник, както вече сами се досещате ще започна ново (не, бре – не ви плаша; просто предупреждавам).

Как съжалявам сега за изминалите години, в които съм писал на ръка и за всички тези стотици, че и хиляди листи хартия, които най-старателно съм пълнил с мислите си и които може би никога няма да видят бял свят. Това е един огромен труд, който ако беше писан своевременно на компютъра, нямаше да се чудя сега кого да търся, та да преписва всичко на нова сметка. Влязъл съм във връзка с двама души от България (един мъж от Варна и някакво момиче от Пловдив), които предлагат набиране на текст като услуга за допълнителен доход. Плаща се около 25-30 ст. на лист напечатан формат, което не е много и мога да си го позволя. Обаче механизмът на доставката на оригиналите още не ми е ясен. Може би ще се наложи първо да скенирам тези писма – това също не е проблем, защото на работа имаме машина, която може да свърши работата буквално за един миг. Все още разсъждаваме по тези технически въпроси, но се надявам, че с взаимни усилия ще намерим някакво сполучливо решение. Един път тези документи влезли в електронния си вид и формат, от там нататък може да се прави всичко с тях, като да се публикуват в Интернет, например - а децата, ако решат даже и посмъртна книга могат да ми издадат някой ден; знае ли човек какво го чака зад завоя...

С тези въпроси се занимавам вече цяла седмица - наред с всичко останало, разбира се. Добре че поне на работа не съм много ангажиран, та да мога по-добре да обмислям всичко и да си решавам моите собствени проблеми, необезпокояван от никакви чужди елементи.

Днес получих и официален отговор от нашето Българско дружество във връзка с изборите. От целия шибан Бризбън и още по-шибания Gold Coast, желание за гласоподаване са проявили цифром и словом едва 5 (пет) човека, измежду които и моя милост. Съгласно сега действащият изборен закон в България, избирателна секция няма да бъде организирана в нашия щат. Поради повишен интерес от другите краища на Австралия обаче, избирателни секции ще има в Сидней (на адреса на бившия Български Консулски отдел) и в Пърт, които ще бъдат отделно от официалната секция, която се намира в столицата Канбера, очевидно в Посолството. Наред с това избирателна секция ще има и в Оклънд - Нова Зеландия. Това вече направи моето гласуване съвсем невъзможно и въпреки всичките изрядни документи и желание които имам, аз не мога да взема участие в тази всенародна проява. Както и да е - моите сини като мастило мисли са за най-добрата възможна кауза и участ на България и задочно пожелавам най-искрен успех на Демократичните сили и блокове за обединяването им срещу общия социален враг в обезобразеното лице на комунизма. По моему баят боб има да изпърдим дорде се отървем от тях, но дано пък да бъркам в прогнозите си. А между другото, личната ми карта се намери онази вечер - сега си спомних, че съм я виждал и друг път, но не знам да съм я ползвал. Тя важи до Октомври 2010, като се надявам, че ще мога да ѝ удължа валидността тук, чрез Българското Посолство. Всяка година около 24 Май, Васил и Желязко организират среща на живо с представители на това задгранично ведомство. Обикновено се дискутират въпроси за удължаване на паспорти и други формалности. Аз никога не съм ходил по тези срещи, но догодина може и да отида - тогава Посланикът или някой от пратениците му, лично ще ми обясни какво трябва да направим. Предполагам всичко се свежда до попълването на бланки и нарочни формуляри, след плащане на заветните $150 за да може някой да придвижи въпроса през официалните инстанции. Нека да опрем до там - ще го направим…

Като ви желая дълги години още да се радвате на добро здраве, разделям се за кратко с вас, до започване на следващото поредно издание в понеделник, живот и здраве. Ваня има намерения да заведе родителите си до Габрово и Търново - надявам се да се срещнете и да изкарате няколко приятни и щастливи мига на родна земя...