Скъпи и обични наши майчици и татковци; братя и сестрици български!

06.07.2009 - Продължавам най-трескаво и с подчертано любопитство да следя резултатите от вчерашните Парламентарни избори в България (в унисон със строгата ми политическа ориентация и партийни предпочитания…). Данните се публикуват на официалната Интернет страница на Централната Избирателна Комисия и се обновяват ежеминутно, паралелно с постъпленията от преброяването на бюлетините по места – така че това изобщо не е тайна за пред света, нито пък съм изправен пред издаването на велика държавна тайна. Кое, за срамът ли питате? – е, това е вече друга тема, малко по-разтеглива. За сега ГЕРБ-ът се е изправил начело на стадото, но няма да прескочи сумарните 40%, тъй като вече почти всички гласове са отчетени. ДПС-то пък се е пльоснало в блатото на почти 2.5 пъти под водещите, с техните мизерни едва 14%. Само не ми станаха ясни под какво точно прозвище са се скрили този път социалистическите комунисти - съвсем случайно разкрих обаче името на “комунистическите социалисти”, ровейки се из листата на кандидатите по избирателни секции, специално за Габрово и района, което ме интересува най-живо. Наред с добре познатото на всички съграждани име на високопочитаемия г-н Манол Цоков “Маестрото”, застанал вярно зад каузата на Н.В. Симеон - Цар на Българите, някъде из последните редове се мъдреше и името на моят бивш учител по История, научен комунизъм и още няколко подобни “библейски” науки, възхваляващи и прокламиращи идеологията на червеното знаме и червените партийни билети (не, не е печатна грешка: от умишлено неуважение до степен на омерзение към тези комуноидни символи, аз тук не употребявам главни букви в изписването им, както до скоро това беше много важно граматическо и политическо правило...). Тъй като съм израснал и възпитан в строго патриархално уважение и дълбока почит към по-възрастните по принцип, към родители и учители, и в частност храня безусловната си любов към Човека (по смисъла на Хомо Сапиенс), не бих си позволил с лека ръка и безотговорно в тези редове да коментирам кандидатурата на този мой учител от Техникума и курсов ръководител за периода 1974-1978. С типичното си снизхождение ще подмина и избегна всякакви политически коментари по този повод и специално към тази личност, просто от човешки чувства и респект към “другаря учител”, който тогава всъщност не ни е учил на нищо лошо - просто такива са били времената, условията, ситуацията, политиката. Обаче да ми се изтъпанчиш пред населението на цял един областен град 30 години по-късно (след като през това време всички ние станахме свидетели на катастрофалното сгромолясване на Берлинската стена и унизителното падение на социализма като невъзможен обществено-политически строй), да загърбиш всички фактори, заставайки сляпо зад една изгубена завинаги и тотално отхвърлена от света и Историята кауза - това вече ми се струва доста попресилено, да не река направо прекалено. Аз от своя страна най-искрено пожелавам крепко здраве и дълъг живот на този мой преподавател, но пък нека по-скоро да си гледа спокойно и здравословно старините, вместо отново да се бърка в политиката. Неговата партийка “БЪЛГАРСКАТА ЛЯВА КОАЛИЦИЯ”, в частност за Габрово и окръга печели убедителните 0.26% от общо 68,217 гласа, подадени в този район. И ако това не е срам и позор за нейната членска “маса”, то не ми идва на ума какво друго би могло да бъде по-голям. Понеже обичам статистиката, изразена с езика на цифрите и пресметната до педантичност, пояснявам, че тази сбирщина се състои от някакви си 177 нещастни лумпена, воглаве со вожда свой и “учителят Петрoff”…

Монархически настроените симпатизанти и “царисти” са прескочили заветната 4%-ова бариера за нашия роден край, обаче в общ план и национален мащаб едвам прехвърлят 3%, което определено може да им попречи за участие на тяхното Движение в евентуалното съставяне на едно ново коалиционно правителство, в привидно съглашение с някоя от по-многобройните комунистически и ляво ориентирани партии. А пък това вече е истинският срам за народа, при това на най-високо държавно ниво.

Моето гласуване, както вече стана ясно се осуети по разни обективни и субективни причини - както разбира се и на онези милион и половина/два други българи като мен, пръснати като пилци по света, които по една или друга причина също не са имали възможност да подадат гласа си през вчерашния изборен ден. Ама пък станалото - станало, вече всичко мина и всичко е ясно; остава само да се разбере на къде ще отива нашата България от тук нататък: към нови сини висини или ще продължи да потъва стремително към дъното на блатото, че барем то е малко по-наблизо.

След направеният от мен съвсем съкратен политически обзор по най-горещата тема от деня, в следващите редове ще се върна на последните дни от миналата седмица, за да ви разкажа как и при какви обстоятелства премина този, иначе малък отрязък от безкрайността, наречена най-простичко “време”.

Още в петък през деня взех решение да се възползвам от услугите на Ваня, която ми предложи, в случай че имам нещо дребно за вас, да го изпратя по нея. Към този момент нямах никаква подготовка за подобни действия, а нямах и намерения дори да събирам разпилените из цялата къща дискове, писма и т.н. Но сутринта се мобилизирах, нахвърлях няколко заключителни реда в писмото и го разпечатах, да е готово за полет. Намерих и по-големи служебни пликове от секретарката и чинно зачаках на бюрото да стане време, че да си тръгвам следобеда. Бях обещал на Игор и Дарина да мина покрай тях да ги видя, а пък и аз имах нещо да занеса на него специално - постоях малко, пихме по една бира, Игор ми показа последните си нововъведения в света на киното и висококачественото звуковъзпроизвеждане и аз не след дълго си тръгнах. Прибрах се към 18:00 и веднага заредих компютъра да запише и последната опера от класическата серия за татко. Подготвих и другите дискове, подредих писмата, сложих всичко в плика и отидох да се изкъпя, че до това време от мен се стичаха кални вадички вече. Тук в офиса е много мръсно и запрашено - нали все пак работя на голям строителен обект, всички щъкат навън-навътре, нанасят кал, останала по тежките им обувки с дебели подметки и дълбоки грайфери, която после като засъхне по дюшемето и почва да се разнася пък от нас самите, чиновниците, под формата на прахоляк. Бюрото ми прилича на тезгях в дъскорезница, само че там всичко е покрито с дървесина, а в моя случай това е прах и кал. Дрехите ми също се цапат точно в момента, в който се подпра и обера мръсотията с ръкавите на ризката си – всъщност, сравнително чистичко е само в къс периметър, до където са ми се простирали ръцете и съм трил и мазал с ръкавите, подобно на автомобилни чистачки. По тези причини не нося и официални дрехи – кака ви Дана все ме докарва да съм уж хубав и привлекателен за колежките и брантиите около мен, ама аз сутрин сменям царските одежди със захабените си вече работни парцали и така си изкарвам деня като прислужник в селско начално училище. Това са именно и причините, за да се къпя по-редовно напоследък - иначе в този кучи студ не бих го правил чак толкова често...

На следващия ден Даниела беше почнала да прави торта за гостите и в кухнята се ходеше по разпилени бисквити, бучки захар и какао на прах, можеше да се подхлъзнеш по изтървана бучка масло на пода или пък да си набодеш краката на орехови черупки. Ако си имахме кокошчици, щяха барем черупките си от яйца да изкълват, които също се въргаляха безстопанствено по плочките. Тази домашна екология е крайно потискаща за човек като мен, свикнал на прибрано, чистичко и подредено. То не, че Даниелчето не помита после подире си, обаче аз самият не мога да присъствам за момента там, защото ми се струва, че се превръщам постепенно на шопар и трябва да се уча в каква тоналност да грухтя из кочината. Бях обещал на Уоли да му погледна нещо компютъра у тях – трябваше да инсталирам едни програми, с които да си презаписва дисковете. Грабнах Ванеса под мишница, че да не разнася и тя мръсотията из цялата къща, та отидохме у тях.

Почнахме да се занимаваме с Уоли и компютъра му, ама за повече тежест и нагледност си пием и аперитива паралелно с това. По някое време Ванеса се отегчи от нас и Нолин я заведе у нас да си ляга - да е било някъде към 20:45. Ние с Уоли продължихме активно с аперитивите и започнатото вече компютърно дело. В 23:00 най-после приключихме и той взе да се прозява, но пък свършихме работата доста успешно. Айде, вика той - ще дойда до вас да подбирам Нолин, че ставаме рано на другия ден; щели да пътуват на някъде из околността. Отиваме ние в къщи и що да видим там? – онези, нашите двете направили тортата, опекли блатовете, наредили я, приспали малкото и до това време вече “оправяха света”; с други думи - и те се бяха подкарали много сериозно на аперитиви и мезета. Щем не щем, присъединихме към женската банда, та отикахме до 02:00 сутринта, когато гостите най-после си тръгнаха. Понеже бяхме вече набрали смелост, живителна сила и скорост, ние с Даниела продължихме тържеството за още час и половина и тя едва призори легна като отсечена топола, докато аз в този деликатен момент реших, че не съм вечерял, та от там насетне си пържих яйца, готвих омлети и ядох чак на разсъмване - ама пък и гладни очи, затварят ли се?... Легнах криво-ляво в 04:00, обаче в 08:30 трябваше да ставам - бях обещал на Ваня, че ще мина през тях на ранина, преди те да тръгнат към летището, за да им оставя писмото; ние така или иначе бяхме на път за учителката, защото Ванеса трябваше да има урок у тях. Добре де, ама времето изведнъж някак си напредна и урокът на малката музикална надежда отпадна по разбираеми причини - обадих се на другарката, че сме възпрепятствани да отидем (поради махмурлука на баща ѝ…), та поне да не се ангажира жената и да ни чака цяла сутрин. От там насетне Ванеса продължи да спи с майка си, а аз поех по пътя за Бранкови – бавно и полекичка, в най-лявата лента за движение и на отворен прозорец: хем да ме обдухва вятърът докато карам, хем пък и всеки момент можех да повърна, та да не направя бирбат из купето на автомобила...

Бранкови таман бяха станали да подреждат последните багажи и подаръци - пихме по едно ободряващо кафе заедно, пожелах им леко и приятно пътуване до Родината и аз в 10:30 също си тръгнах обратно към дома. До това време вече бях напълно отрезвял, та по път минах през някои зеленчукови магазини да набавя салати; от няколко гаражни разпродажби понакупих разни “сувенири” и помощни артикули, след което окончателно се прибрах при булката в къщи. На всичкото отгоре, заварих Даниела покосена от някакъв шибан грип - ама не от този свинския и хвърковатия, дето ходи по пернатите животни, ами някакъв по-друг; който аз най-лично ѝ предадох още онзи ден с моите горещи целувки, докато я посрещах на летището при завръщането си от Аделаида. Нямаше как обаче да разтурваме гостито за вечерта - аз се заех с белене на картофи, варене на яйца и други салатени дейности, белким помогна с нещо полезно на изстрадалото домакинство. Междувременно трябваше да отида до ракиджията за питие – хайде, излизам набързо и се връщам пак, за да продължа със слугинските си занимания, които сякаш извираха като кашата от вълшебното гърне на братя Грим.

Запалих огъня - имах много дребни съчки и дървета за изгаряне, та да разчистя площадката за нови нацепени пънчета. Стана много жар и вечерта пекохме кебапчета, наденици и кюфтета. Гостите ни дойдоха, изкарахме както винаги весело и легнахме в 01:00, след съответното прибиране на чинии и друг дребен кухненски инвентар. Децата си играха хубаво; Ванеса посвири малко пред публика, ние се веселихме и така времето ни мина съвсем неусетно.

На другата сутрин аз пак станах рано, защото когато човек спи и губи по-голямата част от живота си; времето минава в сън и не му остават никакви спомени. За това гледам да съм по-дълго време жив и да се радвам на положителни емоции, вместо да се усуквам из чаршафите и да мачкам излишно тюфлека. А самите те (емоциите, де – положителните, уж...), тази въпросна сутрин започнаха с измиването на мазните от лой тави, останали и засъхнали от вечерта – ах, само ако знаете каква телесна наслада и какво духовно извисяване предизвиква у мен тази деликатна и извънредно шибана дейност (тавите са стъклени – от там идва и асоциацията ми с деликатността)! Първо водата е ледена, но пък нали пестим топлата - миенето на каквато и да е посуда е равностойно на усещането по време на зимни маневри и учения от епохата на военната служба. Тогава мазните баки и загорели тави трябваше да светнат до метален блясък (на захабена алпака) за следващото готвене в тях, а самото им миене се извършваше на брега на полузамръзналия поток, недалеч от лагера. С оскъдната марна водица от походната войнишка кухня, последните само се изплакваха на края, колкото да им опада пясъка и калта, с които ги триехме дорде светнат на слънцето и веднага се зареждаха със зарзават за повторната им употреба. Пренасяйки се обратно в къщи, в същото време шумът от плющящата в мивката вода, както и самото дрънкане на тави и тенджери трябваше да бъде приглушено до своите минимални децибели, тъй като в съседната одая пък, отделена само от една картонена стена спеше принцесата на грахово зърно и всеки един непривичен шум или случайно изкънтяване на стъклена тава при удара си в металната мивка, предизвикваше у спящата красавица излишен стрес, преждевременно разбуждане и серия от неприятни усещания, а най-вече сърцетуп. Тези всичките условия придават на описаните до тук сутрешни манипулации и известен стратегически характер: все едно, че си миеш паниците и войнишкото канче баш в тила и под носа на противника, като в същото време внимаваш да не те усети врага, ако случайно му издрънкаш алуминия в ушите. Как да не се израдва човек на толкова много емоции? - и то в такъв един ранен час и ведра утрин като неделната; а някои себеподобни ходят за риба тогава или пък си онождат жените (примерно)...

След като приключих с тази секретна мисия, трябваше да подредя разни други разхвърляни в безпорядък вещи, да си систематизирам следващите действия и да ги подредя по степен на важност и значимост. Като втасах с домакинската работа, пак отидох до Уоли и Нолин, за да си довършим дейностите, които започнахме с него още предишната вечер, а не можахме да доведем съвсем до край поради опиването на персонала. В крайна сметка всичко стана академично и в последния миг - Уоли тръгна следобеда за втората си смяна на работа, а аз се прибрах в къщи психически сломен и почти безжизнен от физическо изтощение.

До това време Ванеса беше вече станала от сън и упорито свиреше своите музикални упражнения, а злощастната ми Даниела лежеше прикована към кревата с възможната най-лоша настинка, която познава медицинската практика от Хипократ насам. За да не умре от глад, забърках на детето една попара с остатъци от трохи, корички хляб, листи за баница, няколко чаени бисквити и парче полуизсъхнал кекс, след което започнах да приготвям багажа за следващото ни посещение. Ванеса излапа попарата и каза, че била малко “странна”, но не била чак толкова лоша, колкото изглеждала на пръв поглед в паницата. Важното бе, че напълнихме тумбакът, защото нали “Гладна мечка, хоро не играе!”... След обяд пък бяхме канени у едни други наши нови приятели, където хем трябваше да проведем хубав пладнешки моабет, хем трябваше и да помогна на момчето в направата на домашни филми на компютъра. И той има същата камера като на Миленчо; той също като него беше снимал само с нея и запълнил цялата ѝ памет, а диск на техните да видят барем дечурлигата още не бил пращал. Аз посъбрах каквито материали имам, барабар с последните ми знания и придобит опит, та отидохме у тях в Бризбън. Даниела обаче не дойде с нас поради карантинни съображения, за да не разнася бацилите и микробите по хората и да ги сипе по децата им. Ние от своя страна си направихме един хубав моабет, свършихме чудесна работа, от резултатите на която дори аз самият останах доволен и на края в 20:45 си тръгнахме, след като малчуганите се наиграха до насита, необезпокоявани от никой и за нищо. Като се прибрахме, Ванеса направо легна, а ние позяпахме малко телевизия, преди да заспим като мечки зимния си летаргичен сън.

От другата седмица децата на нова сметка почват училището, Даниела се връща на работа и животът възстановява нормалния си ритъм. Подновяват се и уроците по музика, засилва се подготовката за изпита през Декември, редуващи се с теоретични занимания и непрекъснати репетиции, а за нас от своя страна остава да се справяме ден за ден с настоящите си задължения и проблеми. В събота сме канени у Нолин и Уоли на вечеря - утре пристига брат му от Нова Зеландия. По този повод са поканени Роз и Рон, та всички заедно да си направим една солидна софра. Анито на Митко Пенджерков се обади от Сидней, че вече е пристигнала, настанила се е и веднага е започнала учебния процес, наред с опознавателните разходки наоколо. На 01 Август я чакаме да пристигне у нас - от там насетне, ще видим какви ще ги мъдрим...

09.07.2009 - Тези дни се чухме на няколко пъти с вас; даже довечера пак ще се обаждам, защото снощи от вълнение по изборните резултати, забравих да дискутирам с татко предстоящата ви малка екскурзия и бъдещия филм, който ще последва от това ваше пътуване. Исках да си поприказваме с него малко по тези въпроси и дано не ви изтърва сутринта, преди да сте излезли.

Иначе нещата около нас не се видоизменят в много широки граници – предимно трептят около оста си и не скачат нагоре-надолу като кръвното налягане на хипер/хипотоник. Днес Ванеса си има гостенка – някаква нейна съученичка, която нямало кой да пази в къщи, та майка ѝ я довела у нас. Сега си играят двете, а Даниела ги наглежда из дома. Времето е доста неприятно; духа вятър, облачно е – абе, люта австралийска зима. Неси за малко да не се разболее от грипа на майка си, но го овладяхме с витамини, сиропи, плодове и медове.

Последната новина е, че Янко ненадейно и изненадващо си заминава за България - буквално до няколко дни. Напоследък той имаше известни проблеми с работата си, онези капути щяха да му съкращават длъжността и дори беше почнал да търси друг контракт. Обаче неговите шефове в последния момент решили, че все пак той ще им трябва и занапред – сега го освобождават за период от два месеца, след което от началото на Септември пак ще го назначат на същото работно място. Така той внезапно реши да използва свободното си време и да прескочи до нашата, “нова и обновена” след свободните избори България, за да се види с техните, с приятели и т.н. По него ще гледам да изпратя и шапките, за които стана на дума в снощния ни разговор. Първо трябва да ги намерим обаче - аз даже мисля, че имам една подходяща у нас; Даниела ще я потърси, но междувременно ще вземем и други от тук от там - има десетина дни до заминаването; днес по обед ще стане ясно кога точно и с кои авиолинии ще му бъде полета. Не е изключено и настоящето си писъмце да изпратя барабар с калпаците - то няма да е много голямо, каквито сте свикнали да получавате, но въпреки това отразява един малък период от време; хич да не е, все нещо ще разберете от всички събития, случили се около нас през тези няколко седмици. Аз имам готовност с още един диск на операта “Норма” от Белини; снимки ще излязат пак доволно много - от рождения ми ден и разни други съпътстващи го събития. Така че ще се посъбере малко информация, колкото да не е без нищо. А през Август, когато за България тръгнат нашите приятели докторите, по тях пък ще ви пратим само едно много здраве и толкоз. Амчи аз се изчерпах откъм материал, бре! - много начесто взеха да си ходят наши хора и аз всеки път провождам по някоя дреболия. На края няма да има ние самите какво да ви донесем, ако случайно речем да затръгваме нататък. Аз дори бях направил и Коледния план в главата си, обаче той също остана без последствия заради (не)сигурността ми в работата. Обикновено от службата ни разпускат за близо две седмици по празниците, като аз мислех да си взема допълнителни две седмици преди и още две след това, та и ние да изкараме като белите човеци блажено и безгрижно в родна България един период от общо 6 недели. Обаче напоследък са настанали едни такива шибани времена, в които човек се чувства толкова много “свободен”, та чак не знае какво да прави със свободата си; но пък за по-сигурно не рискува с излишни свободни движения, да не би случайно да загуби и тази, дето си е мислел, че я е имал. Плановете и мечтите са много хубаво нещо, обаче действителността е съвсем различна и за жалост ние не можем да се борим срещу неумолимите житейски удари и изненади, които ни се поднасят, кога явно кога тайно но пък ежедневно, сякаш са програмирани по предварително зададена формула. За сега намеренията и идеите ни са да осъществим тази наша екскурзия едва след като напълно завърша ангажиментите си по този трудов договор, но пък това ще се падне в такова време на годината, че баш тогава Ванеса ще бъде на училище. В същото време Даниела няма да е събрала достатъчно дни отпуск, а аз ще се притеснявам за намирането на друга работа (по смисъла - кога и дали изобщо…). Погледнати отстрани, ние сме едни най-обикновени и просто устроени хора, а пък всъщност всичко около нас е много сложно. Не знам дали специално само при нас така се случва, но в повечето от случаите все има по някой запор или прът, дето да ни се навре между колелетата на каруцата и да ни се препънат конете... Именно поради тези и подобни причини, аз умишлено избягвам и по принцип не правя такива далечни планове - напоследък буквално бях принуден да взема решението си за Нова година. Мисля, че аз неотдавна споменах за това - цялата банда (в малко по-обновен състав) отново отиваме на онези вили в Балкана. Ето, цели 6 месеца предварително трябваше да направим резервациите на местата, че пък и по дати на всичкото отгоре - просто защото след някоя и друга седмица всичко вече ще се заеме и ние няма да можем хептен никъде да отидем. Миналата година така в умуване и протакане неусетно дойде Декември и когато се усетихме да направим нещо, беше станало вече твърде късно и изкарахме в ядене и пиене 3 дни на басейна у Мартин и Даринка. То не че беше лошо, но в Австралия има далеч по-добри и по-интересни места за посещение - и то така, с голяма компания. Та сега се наложи преждевременно да мислим и за тези предстоящи празници, но така или иначе вече сме си запазили една колиба - надявам се, че ще изкараме няколко приятни дни в безгрижие и лентяйство.

Работата ми за сега е сравнително спокойна - де я има, де я няма; хич не се оплаквам, когато липсват служебни задачи, защото аз прекрасно си уплътнявам времето в четене на статии от Интернета, в търсене на информация и всевъзможни програми, чрез водене на кореспонденция със света и т.н. През деня изобщо не скучая и съвсем не се чудя как ще ми мине времето до вечерта. Сега чакаме Миленчо да се завърне другата седмица от Татковината; после пък Янко ще изпроводим нататък. Училището ще започне с всичките му задължения, домашни и ангажименти. Ще се възобновят репетициите на Ванеса и за мюзикъла, в който тя също участва. Няма време нито за миг покой - всичко покрай нас се върти с бясна скорост. Наред с настоящото главозамайващо ежедневие, препрочитам и писмата си, писани преди повече от 15 години - амчи то и тогава е било същото, бре! С какво точно си променихме животите аз не знам, но както личи от всеки мой изписан ред, времето ни съвсем не е минавало спокойно, в безветрие и безхаберие. И тогава се е тичало, и тогава сме водили борби, само че на други фронтове. Ще излезе така, че всъщност най-тихите ми, спокойни и щастливи дни повечето са останали на ул. “Ганка Палаузова” № 1 (впоследствие “Скобелевска” № 28А...), докато една малка част все още живеят с вас на “Ивайло” № 13. От там нататък житейският ми път се определя като един неспирен и неуморен бяг, в безумна надпревара с времето и неравна борба за оцеляване и надмощие – обаче специално това последното (надмощието, демек...) се случва изключително и само в момент, когато единствен Животът реши, че ми се полага, та вземе и най-великодушно да ми го поднесе на тепсия. Ба мааму - амчи туй са само първите 50 години, бре! – че те ако и вторите ще са таквиз, аз май да се отказвам от тях още преди да дошъл финала. Збеби...

Неничко, бабин златен е добре по своему. Той е свободен и тази му “слободия” го прави изключително щастлив. Иначе работи усърдно детето – казва, че много неща е научил и много усвоява в движение. Онзи ден завършил някакъв курс на обучение - взел документ за правоспособност за работа със строителна машина (ама не било проста ръчна количка, щото веднага го попитах точно това; ама и аз съм една долна коприва). Спомена ми също, че от работата му имало възможност да го пратят да учи занаят - насърчих го, похвалих го. Абе, той се оправя във всичко прекрасно, но това е съпроводено с адски маневри, шикалкавения и лъжи от негова страна - около него постоянно витаят на талази всякакви неприятности, проблеми, безпаричие, неудачи и кой знае още колко помия, за която така и няма никога да разбера. Той не всичко ми казва; само когато ножът вече опре до кокала, тогава вика: “Дай пари!”... Иначе е добър, разсъдлив, но много наивен и глупав до степен на неузнаваемост. Не се вслушва за нищо, не признава мнение на който и да е било; той си знае най-добре и все той е прав, а целият му останал свят - крив и виновен за неуспехите. Но пък той сам си го избра този път на сложно, трудно и бавно изправяне на крака (ако изобщо някога се изправи по смисъла на това понятие...). С неговия ум и неговите приказки, тук Нени можеше да ходи по пари; само ако беше завършил нещо обаче и се бе ориентирал към по-престижен начин на съществуване и работа. Сега се големее и намалена храна не купува, дрехи и вещи втора употреба не носи, а в същото време живее като бекярин (да не употребявам другата, по-подходяща дума “скот”). За ред, порядки или някакви навици не може даже и дума да става - говоря за нормални, чисто човешки. За него ние обикновените люде сме прости и глупави, а той е далеч над нас. Ако си подреди дрехите преди да легне е просто признак на някаква отживелица и далечен архаизъм. Но пък, виж - ако гащите му се въргалят по пода например, това вече е висша форма на “героизъм”... Много говорих преди; и сега не спирам да му приказвам, обаче с горчивина в душата си ден след ден установявам, че всяка моя подобна кауза е напълно загубена – единственото, което ми остана е да се моля на Бог да ми е здрав, жив, да го виждам по-честичко и все някак да се оправя в живота. Хич дори не ми е приятно да изписвам тези редове на мрачна констатация и примирение, но те също са част от мен самият, от моята житейска действителност и просто няма как да останат скрити. Иначе всичко между нас е наред - разбираме се добре. Стига да не му казвам кое, какво и как да прави, може дори и за приятел да ме приеме. Е, сега ще чакаме другите да му кажат, че трябва нещо да учи и завърши - тяхната дума е много по-силна и важаща от мнението на баща му, който по неговите думи нито детство е имал, нито някакви удоволствия: само учене, учене, терор и дисциплина. До някаква малка степен, това може и да е вярно, но пък благодарение на всичко до тук станах човек, имам добри навици, порядки и нося в себе си множество добродетели. Със сигурност и аз съм можел навремето да играя безпризорно по цели дни - кой знае, навярно щях я лекар да стана, я известен столичен адвокат или пък да си остана толкова тъп, че да ме турят за някакъв министър в новосформиращия се Кабинет; далеч не такъв, какъвто съм в действителност: праволинеен, научен на ред, принципи и порядки, с висок морал и чест до себеотрицание (ау-у, че интересно се получи последната характеристика; по едно време даже се зачудих за кого пиша – за себе си ли или пък за някой партиен вожд)…

10.07.2009 - Хайде-е-е, колелото пак се завъртя на 180° и промени хода на събитията в противоположна посока. Бате Янко, както се канеше за пътуването си и беше стигнал даже до купуване на билетите, снощи като пил две ракии и се разкандърдисал от своето посещение на добра воля в България. По този начин се объркват и моите планове, по силата на които правех сметка да ви изпратя нещо дребно по него - остава да се надяваме на другите ни приятели, които със сигурност летят през Август. По тях ще гледаме да изпратим пак нещичко, нека да наближи времето. Аз до тогава ще продължа да отбелязвам събитията и фактите около нас със същото усърдие, а ако с нещо се осуети пренасянето на материалите по приятелите ни, просто ще ги изпратим по пощата.

Снощи записах операта на татко (“Норма”) - дори я гледахме до средата, за да съм сигурен, че изпращам годна стока. Дейността ми по записи на интересни концерти, филми и предавания ще продължи и занапред. Имам още един филм да сглобявам - този от рождения ми ден, както да довърша и филма от сватбата в Тасмания. Че и по двора са се задали разни омразни мероприятия, които не са завършени напълно и които все отлагам по множество причини. Ще трябва пак да се стегна и да ги почвам от края, защото от една година почти нищо не съм направил (че малко ли пък ми беше всичко, което свърших до сега?)...

Тази седмица бях доста изчерпателен и сега, макар че вече е петък - ден за обобщаване на материала, просто нямам какво да добавя от тук нататък. Надявам се, че в понеделник ще мога да разкажа повече подробности и ще опиша по-много случки, станали през предстоящите почивни дни. А до тогава - имайте търпение и бъдете здрави...

13.07.2009 - И през днешния ден (понеже вече стана понеделник…) ще ви занимавам с онова, което се случи през почивните дни. В петък се прибрах нормално от работа - личи си, мама му стара, когато Образованието е във ваканция; няма много учители, ученици и родители по пътищата и се пътува значително по-бързо и без големи натоварвания. Обаче от утре срокът започва отново и всички, които до този момент са си стояли по къщите, сега на нова сметка ще се влеят в общия поток от бързащ и припрян народ, а с това ще утежнят пътната ситуация и на останалите като мен, например. Но каквото е вече - аз като че ли свикнах да губя най-малко по 3 часа на ден само за пътуване от нас до работата и обратно. Отделно дето и тук пропилявам други 8-9 часа от житейското си време - пак всеки ден, в изкарване на насъщния. Но пък и това няма как да не е така: този шибан заем трябва да се връща на още по-шибаната банка, а единственият начин, за който аз се сещам е единствено и само чрез работа и труд. Да можех да я обера, с готовност бих го сторил, мамка му! – обаче проблемът е там, че по този начин няма да взема парите на главорезите и на душманите, ами ще набъркам в кесиите с мизерни спестявания на моите събратя и нещастници по съдба, което пък е недопустимо за високите ми морални разбирания. Ако беше да ограбя някой хайдутин, хич и окото ми дори нямаше да трепне – че и черепът му биля щях да пръсна на края; за поука и назидание на другите, които се смятат за недосегаеми и си мислят, че това не се отнася за тях.

Петъчната вечер мина доста вяло - след задължителното свирене с Ванеса, вечеряхме и се оттеглихме на свободни занимания в четене на книги и гледане на филми. Вие същият ден сте заминали за Бургас, обаче като направих сметка на времето и часовата разлика, стана ясно, че няма да можем да се чуем в подходящ час от денонощието - нито за вас там, нито пък за нас отсам Екватора. Дано само да сте успели да си направите екскурзията приятна и запомняща се. Много ми се искаше да се обадим по телефона, да се чуем и с Адови, обаче ние на другия ден пък бяхме в движение, вечерта ходихме у Нолин и Уоли - въобще всичко се обърка безкрайно много, за което съжалявам.

На следващия ден Неси започна задължителната репетиция и последни приготовления за съботния си урок по музика. Учителката трябваше да дойде по изключение малко по-късно и урокът ни беше от 12:00, а не от 09:30 както обикновено. Аз имах няколко часа промеждутък, та рекох да изляза да си свърша и малко лична работа. Ходих до банката (ама не с цел грабеж и покушение над директора ѝ…), че нещо са ни объркали заема и плащанията (естествено не в наша, а в тяхна полза - иначе не бих вдигал толкоз много шум по въпроса...). После тръгнах да обикалям магазините да търся шапки на малчуганите. Аз като взема една работа присърце и отивам много надалеч в изпълнението на задачата. Прибрах се с един наръч шапки, всякакви модели - с козирка, без козирка, тип “идиотка” и какви ли не. Попаднах на много интересни по моя преценка екземпляри - не за друго, а защото някои от шапките са рекламни, произведени са в много ограничена бройка само за определения случай и такива не могат да се купят в магазините на търговската мрежа. Това прави шапкарската колекция още по-уникална и аз, като настоящ колекционер (само че на кибрити) мога да преценя колко радост би доставил един такъв, елементарен на пръв поглед подарък. По-нататък в писмото си ще опиша историята на всяка отделна шапка - може би чак към края, за да видя дали ще успея с изпращането на всичките. Те не тежат много, нито пък място заемат; така че най-вероятно ще ги сложа в една малка кутия и ще ги пратя по пощата. Изглежда, че нашите приятели ще имат доста багаж за пътуването си до България и няма да е удобно да ги занимавам допълнително с моите пратки. Единствен Янко ми беше по-реалната надежда, обаче след като той се отказа от пътуването си, остава да разчитаме само на държавните пощенски услуги.

След като се прибрах, беше станало и почти време за урока - Даниела на свой ред излезе да потрошат някоя пара с Мария, като после и двете се прибраха освирепели от глад, жажда и изнемощели от пазарната треска. Ледената бира в къщи ги възвърна отново към живота и възстанови отчасти мозъчните им функции. По някое време дойде и Краси да вземе Мария, че после щели да ходят при дъщеря си - за това не стояха дълго. Ние също трябваше да се гласим за моабета у Нолин - Даниела прави нарочна питка и салата, които бяхме обещали да занесем на тържеството. След всичките приготовления и още една серия от свирене с Ванеса, в 17:30 всички отидохме на гостито.

Роз и Рон вече бяха там - много се зарадваха като се видяхме, а специално на вас те изпращат най-сърдечните си поздрави. Бяхме доста хора, защото на Уоли брат му от Нова Зеландия, заедно с жена си са тук на гости за десетина дни. Впоследствие се оказа, че синът му (племенникът на Уоли), живее със семейството си на Gold Coast от близо една година. Та и те бяха на партито с двете си деца, с които Ванеса игра и вилня през цялата вечер. Имаше и други гости, та стана голяма глъчка покрай езерото, но пък изкарахме много весело и щастливо. Ние пак осъмнахме в сладки приказки и лаф моабет. Прибрахме се и легнахме веднага, а на другия ден (вече неделя) станахме едва по обед.

Всъщност сутринта Рон и Уоли дойдоха да носят столовете и масата, които им бяхме дали предния ден за гостите. Пихме и по бира с “момчетата”, докато си раздуем лакърдиите. После аз пак ходих до тях, че една програма за компютъра трябваше да дам на Рон.

Следобеда проведохме малка колоездачна обиколка с Ванеса. Подобна направихме и предния ден, в събота. На края пак свирене с нея, кратка вечеря и в 20:30 вече се бяхме разхвърляли по наровете из каютите. Аз изгледах един филм, но на втория се озорих, защото много ми се доспа. Днес всичко си е пак по старому. Довечера ще се чуем с приятелите, а и с Ани, която е в Сидней. В края на месеца тя ще дойде у нас, но си е организирала много хубава екскурзия по крайбрежието нагоре от тук, където ще прекара повече от две седмици. Ще дойде в началото само за няколко дни; после на връщане също за други два-три, след което поема обратно пътя за Канада. Ще гледаме да отидем някъде с нея през почивните дни.

17.07.2009 - Тази седмица мина доста незабелязано. Причината за това навярно е, че на работа бях доста зает и времето ми направо летеше. Из дома няма нищо ново и необикновено - училище, работа, домашни, свирене и т.н. С Неничко се чуваме почти всеки ден, а днес ще се и видим, защото ще дойде при мен да вземе морените, които сте му изпратили. Миленчо се обади вчера сутринта, че се е прибрал благополучно и аз вечерта след работа се отбих през тях да взема пакетчето, което сте ни изпратили по него. Много малко стоях при него и почти нищо не можахме да си кажем, защото малкият им лигльо хленца и мрънка през цялото време - постоянно искаше по нещо и дърпаше татко си за щяло и за нещяло. По това време Маргаритка още беше на работа и наш Миленчо търча и се гърчи на осморка подир гъза на дребния келеш в ролята си на добрата фея от приказките на Шарл Перо. Много ме доядя, че не можахме да си кажем две приказки на кръст заради малкия терорист, ама след като на тях така им харесва, нека да си го чуват. Толкоз не можа да му скръцне със зъби, че да го тури на мястото, където му се полага да бъде, келемето му с келеме. Ама да им е жив и здрав, та да ги разиграва дорде не го оженят...

Даниелчето се зарадва на билките и най-вече на семките, които сте ѝ изпратили, а пък Миленчо ни подари и по едно пакетче сминдух, чубрица и още нещо, на което не му помня вече името (пак някаква “екзотична” балканска подправка беше). Зарадвахме се на дисковете, а аз от своя страна и на моите писма. Като гледам купчината как прогресивно се увеличава, едва ли ще намеря някой ентусиаст, който да си седне на гъза и да препише съвестно всичкото това чудо. Що е време напред, все ще мислим - нека за сега да си ги прибера, подредя и сортирам, а после ще умуваме кой, кога и дали изобщо някога ще напечата всичките тези уникални в личен и семеен план материали.

Както сами вече се досещате, понеже е петък - правя седмичният обзор на събития и факти. Малко сме бедни откъм информация, но се надявам, че през почивните дни ще се посъбере достатъчен обем и в понеделник на разбора няма да ви е толкова скучно четенето на тези монотонни страници.

Довечера мисля пак да мина през Уоли, че да му инсталирам една друга програма на компютъра, чрез която да приказват с близките си в Нова Зеландия безплатно (както ние с вас). Те завалийките постоянно висят на телефона и разговорите им се свеждат до продължителността на пълнометражен игрален филм в няколко серии, защото са и доста голям род - синове, дъщери, внучета; голяма галимация! Двамата с Нолин дават сума пари за телефонни сметки и аз отдавна съм им казал, че можем да ги съкратим драстично, а пък Уоли за благодарност да черпи с уиски, вместо да ръси средствата си на вятъра.

През почивните дни ще седна и с финансовите си рекапитулации да се занимая. Ще гледам и няколко диска със снимки да ви направя и от края да подготвя пратката, която съм намислил да получите - този път по традиционния начин, чрез Министерството на Съобщенията. Нямам за сега никой, който би могъл да се ангажира с допълнителен товар. Докторите тръгват, вярно - обаче тя, жената повлякла тоалети за всеки ден и все различни, а с тях и съответен подходящ по цвят и вид чифт обувки. Че не мирясала до там, ами и чантички понесла, да си отивали с цвета на обувчиците. А пък ако рече да разбере, че по нея ще пращам шапчици с козирка и тип “идиотки”, та хептен ще ѝ се свъси челото. Не го облазявам Доктора - има да плаща свръхбагаж по летищата завалията, ама щом като се обичат хората...

Точно след две седмици пристига и Ани. И с нея се чуваме от време на време - тя в момента е в Сидней, но явно има достъп до Интернета, защото си пишем по разните му там въпроси, които я вълнуват в момента. С нея може би ще отидем най-после и ние до прочутата зоологическа градина, в която работи и е собственост на семейството на Стийв Ъруин (Steve Irwin). Може би си спомняте за трагичната му кончина в морето, прободен в сърцето от една риба-стрела, докато са правили подводни снимки за живота и навиците на тези морски обитатели. Фактически зоологическата градина е собственост на баща му, той там израсва и заобичва животните. Така тръгва легендарната кариера на този човек, впоследствие се оженва за американка, с нея имат две деца и последните поемат фамилната щафета на тази дейност. Мястото иначе е много посещавано, но понеже е малко отдалечено от нас, та за това все сме го отбягвали до този момент. Но пък сега, при интереса вече и от страна на Ани, ще отидем всички заедно - Ванеса от кога иска да я заведем там; тя едвам ходеше и сричаше още, когато рисуваше най-различни животни и знаеше, че те освен в гората, живеят и в зоологическата градина. Това е за сега планът – но може да има и известни отклонения от него, в зависимост от обективните и субективни фактори към момента.

Утре вечерта сме на концерт с Игор и Дарина. С нас ще дойде и Марио – мой приятел, с когото станах по-близък навремето покрай Методи, у когото пък живеех преди Даниела да нахлуе с гръм и трясък в иначе относително спокойния ми до тогава живот. Не го казвам с носталгия, напротив: радвам се, че тя така разтърсващо разнообрази скучното ми ежедневие, преосмисляйки и осветлявайки моето мрачно и неясно бъдеще до степен на заслепяване... Та, Марио сега е женен вече - жена му е пяла по-рано в ансамбъл “Филип Кутев” и има завидни певчески качества (а тогава всичките си бяхме щастливо разведени, славехме се като добри и порядъчни ергенчета и именно като такива се подвизавахме, живеейки си доста фино и разнообразно - спомням си с умиление за тези наши възторжени времена, когато бродехме из улиците на града и по вертепите му като брудници, с цел да намерим нещо за “опрашване”; както и да е – да спи зло под камък...). На рождения ми ден тая негова женица изпълни една-две песни в моя чест, но далеч под възможностите ѝ за изява на истинската сцена. Тя, заедно с още едно друго нашенче - гъдулар, кларнетист, гайдаджия и т.н., сформираха една група за народни песни “Жива Вода”, заедно с още една англичанка - също пееща на чист български език (е добре де, по-точно на шопски). Явно това момче има и други подобни изяви и участия, защото утре ще свири с една циганска група, с типичните за тях напеви и виртуозни музикални изпълнения. С една част от нашата компания отиваме на този концерт, а аз ще гледам и да го заснема с камерата. Смятам, че ще бъде интересно да го видите и вие, а пък и за нас да остане един хубав спомен. Така за тази събота са предвидени малко по-културни развлечения и публични изяви, ведно с най-отбраното и елитно общество от циганските табори на унгарци, румънци, сърби, македонци, гърци и разбира се българи (в наше лице). Ванеса няма да я водим с нас, защото после по план има да се правят разни среднощни разходки и посещения из нощните заведения и барове, отдавайки се на разгулния живот в още по-нощен и развратен Бризбън, където подрастващите нямат място. На път за концерта сме се разбрали да я оставим на Докторите, че да ѝ се порадват малко - тя всъщност с техния син много добре се разбират и си играят заедно, въпреки че той е по-голям от нея, някъде 15-16 годишен. Иначе е едно много кротко, възпитано и добро дете, с когото тя може дълго да се занимава, без да слуша глупости и цинизми, както с останалите от бандата разхайтени разбойници - и мали, и големи; хем от мажки, така и от жънски...