20.07.2009 - Днес се навършва някаква кръгла годишнина от стъпването на първия човек по кората на Луната, Нийл Армстронг (през 1969, доколкото не ме лъже паметта, въпреки че тогава съм бил едва 10-годишен). По този повод преди време гледах доста противоречиви документални и архивни кадри, в които недвусмислено се опровергава всякаква подобна случка. Декларираха, че всъщност самите американски служби и по-специално Националния Център по Астронавтика (NASA) сами са си създали този така митичен факт, филмирали са всичко до най-малката подробност в някакви техни секретни студии (нищо чудно това да е било и някъде из Холивуд), като по този начин разпространяват пред света своята изключителна гениалност и неповторимост. Аз специално не съм изучавал темата с подробности и становище не мога да дам със 100% сигурност, но съмненията ми за достоверността на факта остават законспирирани, имайки вече доволно голямата представа до къде може да се простре силата на пропагандната машина – била тя прозападна или пък произточна (респективно американска или съветска). В същото време, тази сутрин по радиото имаше интервю с втория космонавт, който е бил в екипажа на тази важна мисия и който е поддържал самата космическа совалка и съоръженията, за да може да се увенчае с успех този, иначе грандиозен опит на човешкото същество в общото си съжителство с Вселената. Той самият нищо не спомена за съмнения в достоверността на историческия факт, дори пред микрофона разказа няколко любопитни случки и преживелици, станали по време на полета и всички слушатели останахме с впечатлението, че все пак случаят не е бил само сън или пък авторска измислица от научната фантастика. Съгласно легендата, която цели да ни се наложи като истина, първият човек, заровил ботушите си и нагазил в лунните пепелища е Neil Armstrong. Това е единственото име, което светът охотно и с нужния респект спряга от десетилетия насам, без изобщо някой и да споменава дори за наличието на втория астронавт - някой си Edwin Aldrin, който също слиза на Луната, само че 20 минути по-късно (ами, баш така си е: винаги се помни първият; после всеки втори е само следващ, но никога повече първи - точно както при жените, междувпрочем…). Светът така и не научава името на третия астронавт на совалката Аполо 11 – хептен пък неизвестният Майкъл Колинс (Michael Collins), който тогава е бил командир на модула и като такъв не е имал правото да напуска космическия кораб. Ей такива работи, не знаеш на кого да вярваш вече и на кого не – настанаха едни години, да се клецат и роднини; майната му...

Както навярно сте се досетили и сами към настоящия момент, днес отново е поредния понеделник, аз отново съм на работа (за щастие...) и в следващите няколко минути ще ви занимая с нещо малко по-земно и реално, отколкото с фантазиите на американската пропаганда. Започвам описанието си от събота, защото петъчната вечер не съм я запомнил с нищо съществено, освен че се чухме по телефона и разбрах за проблемите с дисковете на татко. (А - да, бях у Нолин и се разправях с компютъра им; всъщност само Уоли си е в къщи тези дни - тя междувременно замина за Нова Зеландия при близките си, а той ще прескочи до там едва след десетина дни, а пък после заедно ще се приберат насам). Довечера ще се чуем пак и ще направим подробен анализ, до пълното изясняване на случая. Сутрешният урок по музика мина в обичайното си време, след което започнахме да се занимаваме с разни домакински мероприятия от общ характер. Ние излизахме с Ванеса, защото майка ѝ се беше разфучала с прахосмукачката, пералнята и с всичко останало едновременно - място за нас там повече нямаше и своевременно напуснахме терена с единствената благородна цел: за запазване на добрите семейни взаимоотношения; всички жертви - в името на вечната любов! Когато се прибрахме едва следобеда, навред у нас блестеше от чистота и ослепителна белота – точно както в санаториум за умствено болни. Аз се позанимах с моите дейности на компютъра, орязах малко растения и клони по двора, натъпкахме шумата и вършината в кофата за боклук и с това приключихме с тежките физически упражнения. Времето беше вече напреднало - трябваше да се къпем, обличаме и да излизаме за концерта. Марио ми се обади, че някакъв приятел му дошъл на гости и не може да дойде. Хората, у които уж щяхме да оставяме Ванеса също излязоха с някакви неотложни ангажименти, появили се буквално в последния момент и ние решихме да си я вземем с нас - тъкмо пък и билетът на Марио се беше вече овакантил. В 19:00 се срещнахме с Игор и Дарина пред концертната зала, поприказвахме си малко и в 20:00 вече бяхме заели местата си. Не сколасах да се организирам с камери и друга оптика - на практика концерта не можах да го филмирам. Обаче пък се свързах с един от оркестрантите, който е българин и се разбрахме той да ми даде разни техни записи от официалните оператори, които в почти всички случаи заснемат изпълненията от отделните им изяви по света.

Самият концерт беше разкошен - момчетата свириха и пяха всички възможни цигански песни и романси. Групата им е съставена от няколко сърби, босненци, македонец и нашето момче Жоро, който буквално е един виртуоз (щях да кажа “малък”, защото е дребничък на ръст, но пък иначе е голям майстор). Той свири с лекота на гайда, кларинет и саксофон - нямахме много време преди концерта да разговаряме от къде е и какво е завършил; предполагам, че има сериозно музикално образование и подготовка в някоя от нашите ненадминати школи и училища. Като се видим следващия път, ще се раздумаме надълго и нашироко по чалгаджийските въпроси. От него ще взема и някои други дискове, на други цигански изпълнения, групи и състави - щом ги запиша и ще ви ги изпратя допълнително. Щото той, Heavy Metal-ът си е баш харен, обаче не се ли удари тъпана по-ячко, та да му опада пепелта от кожата, музика за моабет не става. Тъй знам аз и тъй думам – пък вий си слушайте каквот’ си щете. Толкоз…

21.07.2009 - Вчера трябваше да прекъсна потока си от овчи мисли, защото ме накараха да свърша нещо служебно – ама какви брутални хора са само, това капиталистите?! Не виждат, че съм седнал да пиша писмо на близките си и да вписвам база данни в мемоарната си книга, ами на всичкото отгоре и работа ще ми дават - ама ще видят те, като си тръгна в петък още по обед; с борова свещ ще ме търсят! Сега ще се опитам да възстановя спомените си и да продължа монолога от мястото, където спрях вчера – каквото си спомня, това ще е.

Както вече научихте, концертът, който изгледахме с Игор и Дарина беше прекрасен. Заслужаваше си парите за билета, а и времето, което отделихме за това културно мероприятие. Ванеса също дойде с нас и доста вилня из залата, но на края заспа съкрушена на масата, защото представлението продължи чак до 23:30 и на привършване песните ѝ бяха малко безинтересни и леко отегчителни. За разлика от нас дъртите обаче, защото викахме и пяхме заедно с оркестъра. А пък на “Буба Мара” и “Чае Шукарие” аз направо се качих на табуретката – не е изключено в някой от предишните си животи, освен клошар, вехтошар, търговец и принципно евреин, да съм бил и най-обикновен циганин. Докато се приберем в къщи и то стана 01:00. Аз от там нататък изгледах още една серия за “Васко Да Гама от село Рупча” - буквално съм очарован от този филм, от цялостната игра на артистите и особено от детските роли. Навремето в България не бях гледал въпросната поредица поради ред причини, но пък сега съм като прикован към нея. Докато виж, “Ваканцията на Лили” е многократно по-недодялано и суховато произведение, макар то също да е правено от именити режисьори, постановчици и т.н. Имам възможност да сравня двете поредици, тъй като напоследък се случи така, че ги гледахме в много близък период между тях и определено предпочитанията ни са към първия филм. Дал съм ги и двата на нашите приятели – нека гледат и да си кажат компетентното мнение. Независимо, че всички ние тук се намираме даже и отвъд гъза на географията, липсата на български произведения на изкуството ни е направила много критични и взискателни. По принцип ние гледаме и слушаме поголовно всичко, което ни попадне – но пък си запазваме правото да харесваме и отсяваме само една малка част от помията, с която ни заливат отвред. От тази детско-юношеска поредица имам да изгледам още една серия, но онази нощ вече стана много късно за филми и ми се доспа.

В неделя сутринта станах по-рано да направя палачинки. Ванеса изяде няколко; после и Даниела се надигна, като ѝ домириса на пържено олио, та закусва и тя. После аз се залових с моите дискове и дейности на компютъра, а Ванеса със свиренето. Даниела ходи по пазар, после беше на кино с докторите и на края всички се прибраха у нас. С тях се бяхме разбрали да направим едно кратко тържество на двора, че бях приготвил кайма за кебапчета; имаше чушки и патладжани да се пекат – въобще, все моите любими дейности. В същото време напълних и 4 диска със снимки от последните ни преживявания. По някое време трябваше и да излизаме с Ванеса – случайно срещнахме Янкови, та ги поканихме да се отбият за малко през нас. С него пихме по една бира и те си тръгнаха, а аз се залових да нацепя малко дърва за огъня. Имам доста пънове, още от онези старите - сега пък се е задала нова порция дървен материал, че ще режем някакво друго дърво в техния двор и естествено аз ще прибера по-едрите му клони и дънера за камината. Тъкмо опалих скарата и гостите дойдоха. Направихме набързо салатите и седнахме на сладки приказки. Те са хората, които ще пътуват за България на 15 Август, но няма да ги товарим с излишен багаж, тъй като те си имат предостатъчно техен.

Така приятно завърши седмицата с почивните дни - новата започна вчера при обикновените си, сурови понеделнишки условия. Чухме се пак с вас - толкова е хубаво с тези безплатни телефонни връзки - ако имахте компютър в къщи, можехме и да се виждаме даже, ама татко не рачи да усвои още едни умения и да има поредната си “пушка”, та сега ще трябва да се задоволяваме само като се чуваме от време на време. Е, то и това не е малко, като се има предвид навремето колко рядко ни се случваха телефонните връзки, предвид неевтините тарифи на разговорите. Сега обаче живеем в по-други времена и нещата съвсем не са такива, каквито бяха преди години. Паралелно с описанието на настоящия си живот, в последно време се връщам и доста по-назад в спомените и времето, четейки писмата си отпреди 15 години - тогава по пътя ни също са се изправяли доста препятствия за преодоляване и е трябвало множество трапове да прескачаме; животът ни изобщо не е бил скучен и безинтересен. Безспорно много борба е имало през всичките тези години – сега, като чета редовете си пропити с истина и горчивина, та даже не мога да повярвам през колко трудности е трябвало да преминем, за да стигнем до някакво средно положение, примерно на нивото, на което сме сега. За някои индивиди изправянето и успехите са много лесно постижими, но в нашия (и по-специално в моят...) случай, това беше и продължава да бъде един непрекъснат процес от спускания и изкачвания, на падане и ставане, потъване, изплуване и т.н. Но може би пък именно това да е направило и самият ми живот така разнообразен и пъстроцветен (като абстрактна акварелна картина на още по-абстрактния за мен Пикасо или Салвадор Дали да речем, понеже нищо не разбирам от рисувателно изкуство), за което аз лично не съжалявам и от което не мога да бъда недоволен. Хубав или лош, той си е мой – почти както гъза или шкембето…

С Неничко се чуваме редовно - детето е добре и работи усилено, спортува след работа и едвам намира време за сън. Може дори да се видим тази неделя и пак да направим някой излет с него, но аз в това вярвам само когато го чуя, че си влачи джапанките по плочника и го видя с очите си да влиза през вратника на къщата. Едва тогава мога истински да се зарадвам, че е дошъл при нас и че вече сме заедно. През останалото време той все е зает, все ходи на някъде, с някого и въобще трудно могат да му се налучкат дирите. Но само да ми е жив е здрав - другото ще се нареди някак си...

24.07.2009 - Бре-е-ей, цяла неделя мина - все зор на работа! Не че беше кой знае какво, ама хб това да свърша, онова да направя и така не ми остана време за писане на писма. Но за това пък днешният ден се очертава много спокоен и независимо, че е още 09:10, започвам с разказа си, пък до където стигна... Вероятно е да личи от само себе си, а и по приповдигнатото ми настроение всеки може сам да се досети, че днес е петък и макар да е ден за равносметка, размисъл и други тягостни анализи, все още намирам сили и време да набележа и плановете за почивните дни. Със самата работна седмица няма какво да ви занимавам, нито какво да ви разправям - най-малко пък имам с нещо да се похваля. Всичко си тече бавно и монотонно като по нотите на Ванеса - училище, работа, домашни, свирене, домакинство и всичко останало, все в тези краски и тонове. Една вечер гледахме концертния диск, който сте ни изпратили по Миленчо (Веселин Маринов, Йорданка Христова и Борис Годжунов). Ама то приказно чуден, бре! - толкова много му се радвахме, че не мирясахме докато не го изгледахме до края. А то така си стана и среднощ, че едвам се надигнахме за работа на другия ден.

Цяла седмица вече от банката се разправят с нашия заем за къщата. Искахме да предплатим лихвата за една година напред, за да може тази сума да се отчете като разход за тази финансова година. И уж всичко беше нормално, аз преведох парите, понадих малко и към самия заем - натаманих да дължим една по-прилична сума, дето ако съм още година-две на тази работа (плюс жив и здрав, разбира се...), ще им я върна с лихвите барабар. Обаче какво са правили, какво са смятали онези чиновници и хем всичкото го правят на компютри - гледам онзи ден, че някакви допълнителни средства се мъдрят над остатъка от основните хиляди. Ай, викам си - “проС нароТ” е това австралийският; аз сам пресметнах колко имам да им давам на едно парче картон с тебешира на малкото, дето драска по асфалта, а банкерите с техните шибани компютри не можаха да налучкат отговора чрез простото тройно правило. Не можах да им намеря и грешката обаче, защото не ми се ровеше из цифрите, но като отидох в банката и хората сами видяха, че действително има някаква грешка – въпреки, че пък и те от своя страна не успяха да познаят къде точно е станала и кой я е допуснал. Чиновничките зад гишето за по-лесно обвиниха компютърната система и онези тъпи задници от висшето ръководство на финансовата институция - мениджмънта, демек (позната история, нали...). Та, независимо от мощните средства за обработка на информацията, грешки стават навсякъде – нищо, че вече сме у 21-я век...

Ама, че нахалници са тез, моите! - пак ме прекъснаха по никое време, та сега продължавам чак в обедната си почивка; официално вече и напълно законно. До този момент - 12:05, нищо ново и съществено. Имам малко работа, докато довърша един чертеж, с който мога да се бъзикам до някое време следобед и като им го предам, веднага си тръгвам.

Утре вечер (понеже се пада “зимната” Коледа при нас...), ще имаме гости - Миленчови, Краси със Светла плюс още едно семейство нови приятели. В Австралия има такава традиция, този празник да се отбелязва още един път – на половината път преди времето на истинския през Декември. Ресторантите се пълнят отново, народонаселението плъзва по хотелите и по този начин се скъсява дистанцията от 365 дни наполовина. Хората са припрени - не могат да чакат толкова дълго време, че пак да се съберат заедно; един път в годината явно им е малко и не им стига. Разбира се нашите подбуди далеч не са такива, като на местните туземски жители - ние просто се събираме, за да си прекараме добре и да се видим, а това че датата на нашето социално мероприятие съвпада с този ден на годината е чисто и просто една случайност. Запланували сме и един кратък, еднодневен излет на следващия ден (в неделя), но още самите ние на знаем къде ще отидем.

Неничко вчера се обажда и каза, че и той щял да дойде с нас; можело даже още от събота вечерта (да не повярваш чак…). Казах му, че ще имаме гости и че е добре дошъл на софрата - нали вече ги познава всичките. Не го знам какво ще реши, но ако не от събота вечер, то поне в неделя каза, че щял да дойде със сигурност и да отидем някъде.

Онази вечер се натъкнах на още една опера – “Риголето” на Верди, та започнах да записвам и нея за татковата колекция. Междувременно презаписах и другите опери на по-малките дискове - дано това да е била причината, за да не могат да се гледат и сега всичко да е успешно. Аз нарочно ги завъртях и на моите техники в къщи и уж бяха наред - в случай на повторен неуспех, просто не знам вече какво мога да измисля и да направя. В тази област възможностите ми се изчерпват бързо, защото имам само две опции - може би съществуват и други начини, но аз използвам най-традиционните и разпространени методи, обезпечени с такива компютърни програми, при които уж грешка не може да стане. Обаче като пробвам едното и не се получи желаният резултат, подир като отида и на другото, та пак ударим на камък, от там насетне вече си губя баланса и не знам какво повече да предприема, освен да почна да попържам от безсилие и компютърна неграмотност.

Хайде, пак продължавам след кратко прекъсване - трябваше да свърша нещо и се надявам, че това ми беше последната служебна дейност за деня, а и за седмицата. Не знам какво мога да добавя още към вече написаното - колко пъти започвах и колко пъти го спирах днес; какво съм написал на края, ще видя чак на превода. В момента пиша с латинските букви на един “конвертор”, който прехвърля текста от латиница на кирилица - много удобен и лесен метод за писане, който ползва основната фонетична система за произнасяне на отделните букви. В същото време този продукт позволява да се ползват и знаци, с които човек най-много е свикнал и често употребява при собственоръчното си писане. Ако това ми беше известно още навремето, нямаше сега да се чудя кой и как да ми преписва писмата, а щях да си ги имам в подходящ електронен формат и до сега поне първият том на моя роман щеше да е излязъл от печат. Но обикновено така става, след като човек се учи дорде е жив - ако знаехме всичко, колко по-лесен щеше да ни бъде живота тогава...

27.07.2009 - Весело изкарахме и тези почивни дни - така не усетихме кога и как минаха. След злополучното ми прибиране от работа в петък вечерта, което отне точно 2 Ѕ часа засечено по часовник, до това време вече у мен беше останала много малко положителна енергия и вътрешно целият бях изпълнен с мрачни мисли, дълбок песимизъм и безмълвно изразена яростна ненавист към всичко живо, което диша и мърда. Ванеса на бърза ръка беше приключила със свиренето (още докато ме няма, за да не я чувам как бърка клавишите и да я връщам по 100 пъти на едно и също място), Даниела от своя страна продължаваше да шета за гостите на другия ден и само аз трябваше да се наместя някъде измежду средата на всичките тези домакински дейности. Правихме салати, рязахме лук, белихме картофи, майонези разбивахме и какво ли още не. В същото време слушах как Ванеса пресвири песничките в подготовката си за урока на сутринта. После я пратихме да гледа филма за “Спас и Нели”, обаче тя и него нещо не можа да го схване както трябва. Котката паднала нам къде си – идва при нас, докладва за инцидента и реве; след това кучето понечило да я ухапе - пак рев и сополи. После на смешното – пристига с нова поредица от емоции (весели, този път). На края обстановката се умири, едва след като Ванеса легна; ние попривършихме с приготовленията и в 21:45 си сипахме по един аперитив, вместо хапчета за сън. Загледахме се в последните дискове с български концерти - неописуемо хубави са; подминавам половинка мастика, когато ги гледам! Изгледахме единия диск, после турихме и другия - най-накрая завършихме с кадрите от Еми и Христо, венчавката, после моабета у дома и т.н. Колко малък е бил Нени – специално този филм ще му го покажа нарочно някой път, когато сме в по-тесен кръг, защото тези дни бяхме все с много хора около нас. След всичките подобни емоции, легнахме чак призори в 03:30 - даже не можахме да изгледаме диска до края, че много ни се доспа вече. Аз станах сутринта заедно с Ванеса заради урока - тя винаги свири около час преди да дойде учителката. Дискове пак записвах, други занимания имах – въобще, бях под пълна пара през целия ден. По някое време Даниела също се надигна и продължи да вилнее из кухнята; после ходи по пазар, връща се. За да не ѝ пречим и досаждаме, ние с малкото пък отидохме на велосипедна обиколка около квартала, защото така си бяхме обещали. После Неничко дойде към 15:30 - аз вече бях наклал огъня отвън и в последните приготовления за гостите взе участие дори и той.

Тържеството беше насрочено за 17:00 и Миленчови първи цъфнаха в уречения час. Преди да дойдат останалите гости, ние с него се занимахме на компютъра, опитвайки се да запишем материалите, които той е снимал в България - обаче опитите ни не се увенчаха с нужния успех. Тогава не можахме да установим причините за провала - свихме набързо знамената и се насочихме към масата, където вече бяха насядали всички останали и ни очакваха за първите тържествени тостове.

Междувременно с другия ми приятел ходихме да наточим ножчетата на месомелачките в работилницата (на шмиргела). Аз ги бях точил веднъж и уж бях получил някакви частични положителни резултати, но от многократна употреба (а и след като поначало не бяха заточени като хората), режещите им ръбове бързо се изхабиха и последните смилания на каймата хич не бяха лесни. Сега се надявам, че с това наточване ще се възстановят режещите им качества, но и малко се съмнявам – тези изделия изискват фина и машинна металообработка, докато така на ръка едва ли сме успели; както и да е – важното е, че пробвахме.

Пуснахме и на нашите гости концертите, които ние гледахме предната вечер и всички много ги харесаха. Компанията ни се разтури в 24:00 - Ванеса много се разбира с едно от дечицата на нашите нови приятели и много хубаво си играят двете. Те имат и момченце, малко по-голямо от Ванеса, което пък свири на цигулка. Та сега се надявам покрай него и неговия мерак, да се събуди нещо повече и у нашето Неси, което също много иска да се научи да свири. Но тя очаква, че за постигането на какъвто и да е успех се вземат някакви хапчета: зелено, за музикант виртуоз; червено - за отличник в училище; жълто за световен спортен рекордьор или пък някакво друго - за съответната мечта и мерак. Тя, видите ли искала, като се събуди една сутрин и вече да можела да свири Моцарт в оригинал, без дори да му разучава нотите. Добре де, ама то нали така не става, та често се налага да се убеждаваме колко са важни упражненията, ученето, четенето и писането за всеки един отделен предмет. В неделя от местния български комитет е организирано училище за малките, като класовете се водят от Мира (на Стефчо жена му). Всички деца много я обичат и с радост посещават заниманията, но за нас времето за провеждане на тези извънкласни форми не е много удобно и до сега Ванеса не е участвала в тях. Обаче хлапето има голямо желание, защото всичките ѝ дружки са там и въобще в “килийното” училище е много весело и приятно. Понеже нашите приятели водят техните деца, взеха Ванеса вечерта да спи у тях в Бризбън, а на другия ден заедно с останалите всички да ходят на неделното училище. На връщане Светла я докарала, която също води малкия Даниелчо на школото, за да се учи на четмото и писмо българско.

Ние с Нени в неделята тръгнахме по нашите разходки из търговете и се прибрахме чак следобеда. По пътя той си провери телефона и се оказа, че има още най-стария номер на дядо си. Веднага го смени със сегашния и още тогава набързо му изпрати нещо, но явно вие и това съобщение не сте получили. След обиколката се прибрахме в къщи и тутакси се нахвърлихме на остатъците от вечерта - салати, картофи печени на фурна, пържоли, лютеници, руски салати, питки; имаше храна за цяла седмица още. После се обадихме по телефона, като аз главно исках вие да си поговорите с Нени, защото с нас по-често се чувате. Привечер той си замина, а аз седнах на компютъра да си оправям финансовите батаци и каши. Даниела легна следобеда да подреме, защото вечерта трябваше да ходи нощна смяна на работа. Тя обикновено не дава такива идиотски дежурства, но в редки случаи, когато не могат да намерят човек, трябва да ходи най-безропотно и отговорно.

Аз снощи изгледах един филм и заспах самостоятелно, а тази сутрин излязох рано за работа. Оставих Ванеса да спи, а майка ѝ се е прибрала буквално секунди, след като съм заминал – Дани даже каза, че ме била видяла да завивам надолу по пътя към Бризбън, докато тя е влизала вече в нашата улица. Аз обаче не съм я забелязал в ранната сънлива утрин...

... За душата своя, болна - писал стихове наместо лек;

и песни даже съчинявал – в люта зима и под зноен пек;

с речи сладки и омайни, дружките си радвал до зори,

всекиму добре показвал, как сърцето му пламти, гори!

И сега изправен пред скалата, па макар и във агония,

решен до смърт целта да следва си и ловко да догони я,

притулил каменно лице, поскрил очите насълзени,

поиска прошката си той, от Боговете разярени...

12:00, Бризбън

29.07.09 - Хе-хе-хе, ще речете: “Абе тоя, лудият манаф - защо така започва днешното си изложение? Защо аджеба, днешното му експозе има малко тъжничък привкус?” Ами отговорът, скъпи мои е доволно ясен и твърде категоричен - защото старият ви познайник от понеделник вече е “пенсионер”, само че без право на “пенсия”. Тази сутрин шефовете ми снесоха новината, че моята роля в този техен шибан отдел е на път да привърши – всъщност, взаимните ни ангажименти и служебни сношения тъй да се каже, приключват още в петък. Е, след затишието, което беше възцарило напоследък, аз именно това очаквах да се случи, защото никой не може да си позволи лукса да плаща някому, без последният да им върши нищо полезно. Явно, че съм си свършил добре работата, само дето не мислех, че пък и чак толкова скоропостижно, почти мълниеносно ще настъпи този фатален край за мен. Вътрешно в себе си очаквах доста повече дейности да се развият тук, но в края на краищата това съвсем не е концерт по желание и каквото дойде, просто трябва да го приема с цялата му уродлива същност и размазваща тежина. Аз междувременно задействах всички възможни лостове и агрегати, с цел оставането ми поне на този проект - ако не точно в този отдел, където явно вече съм изпял лебедовата си песен, то молбите ще бъдат насочени към преразпределянето ми по другите отдели и участъци на тази, иначе твърде мощна организация. До каква степен обаче това ще се увенчае с успех, никой простосмъртен не може да каже, но пък поне няма да си свия знамената и да си оставя магарето в калта баш току-така. За мен, когато една врата се затваря под носа ми, трябва да се отворят множество други - поне до сега все така е било и се надявам, че този принцип ще го следвам до когато мога. Надежди не храня никакви, но все пак в името на борбата за съществуване ще направя всичко, което позволяват силите и възможностите ми, вместо пораженчески да си подвия куйрука и да напусна фирмата като парцал. Своевременно ще ви информирам за развоя на бойните действия и отново с Божията помощ, дано успея да намеря някакъв друг поминък, без значение колко дребен ще е той. Очакват се нови проекти да разчупят повърхността на заледеното стопанство и икономика на Австралия, дори процентът на безработицата бил започнал да спада за последното тримесечие. Заговори се дори и за излизане от кризата, за която аз лично смятам, че ние още не сме нагазили в нея. Какво имат предвид политиците не мога знам – единственото, което обаче със сигурност знам е, че в понеделник няма да ставам рано за работа, Ванеса ще поспива до малко по-късно и че аз ще я водя на училището, вместо майка ѝ, след което ще се потопявам в любимите си домашни дейности и занимавки. До кога ще продължи този тягостен и мъчителен за мен период също е трудно да се предскаже, но за сега предвижданията ми ще се ограничат до ден-за-ден, вместо да кроим глобални сметки и планове за Коледа, Нова Година, екскурзии до близки и далечни екзотични страни, както и да правим предварителни резервации за пътуване до България, Америка или пък до Южния Полюс, Марс и Луната. По тази тема мога да напиша още много и да изнеса една доста дълга и скучна беседа, но ще спра с размишленията си до тук, за да дам съответния шанс и на дядо Божи да се включи в положителната развръзка на този противоречив конфликт. Следобед имам среща с други хора от “Личен състав”; Техническият директор също ще бъде алармиран – въобще, действам според ситуацията и съответната обстановка, а пък каквото излезе.

Моят разказ ще продължи с няколко думи за домашните ми занимания напоследък, по-специално през последните няколко дни. От Интернета съм записал няколко видео концерти и предавания, на легендарни сръбски певци и състави. Снощи започна и прехвърлянето им на дискове, които ще изпратя в колет щом ги завърша. Все още не сме говорили с нашите приятели докторите, дали ще имат възможност да вземат със себе си едно малко пакетче и да ви го пуснат по пощата от София. Това ще бъдат множеството дискове и настоящото ми писмо, като шапките смятам да изпратя отделно, че и да се затрият, да не ме е яд после. Защото пък ако с тези дискове стане някакъв провал, тяхното възстановяване ще бъде свързано с много загуба на време, като знам колко отне подготовката им до този момент. Дали съдържанието ще ви хареса не мога да преценя, но ако не ви допадат най-лесно е да ги дадете на някой друг любител. Времето и енергията за направата на един диск е огромна, а чак най-накрая човек разбира какъв боклук е изфабрикувал - в смисъл, качество на звук и картина, отделно и самото съдържание на песни, изпълнения и т.н. Предварително това не може да се каже и да се предвиди - единственото перо, за което аз обикновено се залавям е заглавието на произведението или името на изпълнителя. При оперите и оперетите това се постига лесно - веднъж прочетено добре познатото за мен име, вече знам какво мога да очаквам и в доста строги граници това очакване се припокрива; често даже и надминава предварителната ми нагласа. Обаче при концертите това е почти невъзможно и аз напълно слепешката записвам нещо, което е твърде вероятно и възможно да се чуе и види само един път, след което да не се повтори повече. Такива са правилата на играта, а аз имам достатъчно инат и упоритост да записвам всичко, а пък на края кое ще е хубаво и кое не чак толкова, оставям да прецените вие самите, а и ние разбира се като единствени продуценти на пиратската дейност. Щото пък съгласете се и с друго: не стига, че не даваш пукнат грош за всичко това, ами на края да имаш и претенциите, че това или онова не ти харесва; амчи отиди в магазина и си купи каквото ти дэша сбка, както казват нашите бракя, македонците. Независимо от тези уговорки, измежду дисковете могат да се намерят и доста свестни - то е и въпрос на настроението, с което човек ги слуша и възприема. Снощи например, прослушвахме един диск на Миле Китич и Шабан Шаулич - е, записите са малко старички и недъгави, правени на видеокасета и после прехвърляни на диск; има даже известно разминаване в звука и картината. Обаче като си сипе човек едно питие и като си гледа само масата и чашата, а не се вторачва в екрана, песните са си направо чудни. След втората чашка вече няма разлика, а след третата и всяка следваща след нея: “запявай дружно брате, в хор - хич да не ти пука и да нямаш зор!”... За довечера съм планирал да запиша още няколко изпълнения, защото междувременно имах и неуспехи по прехвърлянето на отделните материали върху дисковете. Причината не я разбрах, но довечера ще сменя компютрите - може единият да е умалял вече, тъй като не го бях гасил в продължение на една седмица, докато се записваха оперите и концертите. Тази дейност е отредена за малкия компютър (лаптопа), а той няма много вътък и конски сили. Всичко в него е много нагъсто наблъскано и охлаждането на елементите му не е превъзходно. Така че с времето може на някой много нищожен на пръв поглед параметър да му са се променили функциите и дава грешка тук и там в общия процес (изказах се доста професионално, направи ми впечатление дори и на мен самият, но всъщност съм голям профан...; повтарям каквото подочуя от тук-от там и с това ми се изчерпват знанията и разбиранията по кибернетика).

След малко ще си тръгвам - в 15:00 имам среща с човека от отдел “Кадри”. Да видим какво той ще ме посъветва, какъв акъл той ще даде и дано да има възможност за разрешаване на въпроса. С много смесени чувства посрещам тази цялата вест - предвид неудобството по пътуването, това е донякъде разрешение на проблема (но то пък не се знае къде ще намеря другата работа, ако въобще има такава...); от друга страна финансовият баланс на цялостното домакинство ще се наруши в катастрофален размер - абе то не е за приказка, ама карай; като ми е дошло до главата, ще трябва и тези препятствия да се преодоляват някак си.

30.07.2009 - Изтича този месец, а с това свършва и моят престой на това работно място. Утре е последният ми работен ден, но едва ли ще имам време за традиционните си петъчни обзорни анализи и ретроспективни обобщения. Първо сутринта трябва да отида до летището, за да посрещна дъщерята на Митко Пенджерков - ще я кача на влака за центъра, който тръгва от летището и тя ще използва целия си ден за разходки, посещение на паркове, музеи и т.н. По някое време ще се срещнем някъде из града и следобеда ще се прибираме към нас. Аз ще отида за малко и на работа, за да приключа сделките и ангажиментите си с колегите. Изпратил съм си резюмето на няколко места - от там също чакам резултати, които ще дойдат на служебния ми адрес. Така че ще трябва да изчакам до последния момент, за да видя дали ще ми се обадят и с какви резултати, което ще бъде по-важното. Имаме и планове за тези почивни дни - в събота ще заведем Ани малко по балкана, водопади, горски пътечки и т.н.; в неделя всички отиваме на зоологическата градина, в понеделник ще направим кратка обиколка из нашия район и тя във вторник заминава на 17-дневна екскурзия по крайбрежието на север от нас. След това ще се прибере - пак ще изкараме една серия почивни дни в ходене и разходки и на края Ани отново се връща в Сидней, от където окончателно излита обратно за Торонто (Канада). Това са близките планове за предстоящите няколко дни - аз ще гледам редовно да списвам “стенвестника”, макар и не от работа, а от вкъщи вече.

Ще гледам и малко от изоставените си домашни задачи да изпълня - има толкова много дейности, за които все не остава време, които рано или късно трябва да се свършат и приключат, не за тях просто ми се мисли. Като дойде момента, тогава ще му намирам колая на всяко едно отделно нещо, за сега мисля само за предстоящите почивни дни.

Снощи пак изгледахме пробно един от новите дискове, концерт на Мирослав Илич - чуден по моему. Записвам и още един негов диск, обаче трябва да преправя друг концерт, който е сборен. Това са сръбските награди “Оскар” за популярна песен. Дискът е разкошен, но дразни факта че след всяка песен, излиза менюто и трябва ръчно да се придвижват напред или назад отделните картини, а те не са малко. Не може на всяко изпълнение да търси човек копчета, дистанционни и да натиска бутони. Мисля даже, че знам и къде е грешката - ще я поправя и чак тогава ще изпращам диска. Аз защо ви казвам, че всичкото това си е една голяма врътня, но го правя с кеф и с ясното съзнание, че с тази дейност ще доставя удоволствие на много хора - отделно на вас самите, разбира се. Оказа се, че нашите нови приятели от Мелбърн, с които се сдушихме по време на сватбата в Тасмания, също обичат сръбската забавна музика и песен - един комплект от тези мои компилации ще полети към тях в най-скоро време, като привърша с изготвянето им. Довечера през нас ще мине нашата позната, на доктора жената, та ще я попитам дали ще вземе тези дискове и писмото да ви ги пуснат от България като пристигнат. Ако ли не, ще ги пратя по пощата и няма да се разправям с никой.

Днес като си тръгна по-рано от работа, ще мина през един “универмаг” от моята верига, където търся няколко стъклени чашки за бара в механата. Имаме 6 големи, трябват ни и 6 малки да си попълним комплекта. Намерихме само 3 у нас - опитахме се да ги наешим, обаче Даниела купила онзи ден други 3 дето малко се различават от нашите. А аз така нали не мога да търпя, та сега съм хукнал да търся и от двата вида, независимо кои ще натаманим, но да са еднакви. Такива различия не признавам аз - или ще е като хората или хич да не е?!...

Уоли довечера лети за Нова Зеландия, ще стои там две седмици и после заедно с Нолин се прибират. Снощи минах да го видя и да му пожелая лек път и щастливо завръщане под топлите лъчи на австралийското слънце. Сега там долу си е истинска зима, по планините вали сняг, пистите и шанците са пълни със скиори от цял свят и е една невероятна красота. Долу в градовете сняг не вали, но за сметка на това пък ръси такъв един ситен и леден дъждец, който може да простуди и костния ти мозък (на тези които имат...), специално в Оклънд духат ветрове - въобще не случайно хората бягат от там и се заселват в по-благоприятни климатични зони. Там и печки се палят, и дърва се горят, и ботуши се нахлуват, палта, пуловери - все едно че си в България, в Южната ѝ част да речем. Рано или късно ще отидем и там (говоря за Северния остров на Нова Зеландия – докато преди година ние бяхме на Южния) - живот и здраве да е, има и по него много места за посещение, а и всичките наши приятели са все от там. Рон и Роз са от този край, Уоли и Нолин също - мечтаем за една съвместна екскурзия, да има кой да ни води по съответните туристически обекти и маршрути.

Ако ми остане малко време и утре ще драсна някой и друг ред, след което ще разпечатам писмото на служебния принтер. Поне тази част която е написана, за да не хабя листи и мастило у нас (това е един недъг, развил се още в епохата на “Развитото Социалистическо Общество”, но си мисля че имам допълнително обременяване и усложнение от хроничния си габровски произход, изродил се в злокачествен напоследък...). От нас ще продължа да дописвам писмото, но като дойде ред да го изпращам, ще разпечатам само последните няколко страници а не цялото, така де - няма да набутвам моята хартия, която също на един етап беше “служебна”...

Довечера ТОТО-то пак е обявило 80 милиона печалба - хареса им нещо да имат огромни постъпления и така да печелят до безкрайност. Защото те изпървом ги нямат парите (имат, ама не си казват и ги крият) - обявяват някаква баснословна сума за джакпот (печалба) и простият лаком народ започва да купува фишове, като че идва края на света. От тези постъпления отделят предварително обявената сума и я разиграват, а останалото потъва в нечии бездънни джобове. Като обявят резултатите и ако никой не е спечелил (което е най-вероятно), си поделят и другата сума, а следващата седмица колелцето се завърта отново. ТОТО да ти разрешат да направиш тук, че да видиш как се ходи по пари тогаз - обаче не-е-е, то е приоритет и “запазена марка” само за държавата, както държавни са железниците и пощите. Всичко останало може да е в ръцете на по-едри или по-дребни частни собственици, но тези трите институции са “забранена зона” за простосмъртния. Та и аз се полакомих пак и участвах в един синдикат с моите нещастни $10 - де да знаеш пък, може и да няма нужда да търся работа считано от довечера още...

31.07.09 - Текат буквално последните ми часове на това работно място. Няма да изпадам в много подробности и дълбоки размишления - просто ще завърша един етап от настоящето, за да направя платформа за следващия етап на бъдещето. Разпратих си молбата за работа по всички възможни инстанции и отдели, от където бих могъл да очаквам евентуална друга служба. Сега остава само да изчаквам, докато почнат да кълват рибите, а междувременно да се ослушвам и за някакви други потенциални и алтернативни възможности. Това беше и главната ми причина да се довлека на работа днес - е, и заради всички останали заключителни дейности разбира се. След малко ще отидем на обяд с колегите и с това ще се приключи церемонията по напускането ми.

Снощи продължих дейността по записването на дисковете с концерти и музики. Тази сутрин станах по-рано и отидох първо на летището в Бризбън, където посрещнах Ани. Видяхме се за много кратко, защото тя трябваше да се качи на влака към центъра на града, а аз от там отидох на работа. Натоварихме багажите ѝ в колата и тя замина по разходки, а аз, след като напълно приключа с престоя си в офиса, ще и ѝ се обадя да я намеря къде е и от там да я взема за обратния път към нас. Даниела си е из къщи днес и се занимава с домакинството, а от понеделник поемам щафетата и ще се разправям аз с тези любими мои дейности.