29.08.2009 - Малко необичайно е това мое поредно включване в ранната съботна утрин, но пък през седмицата не остана време за подобни прояви и начинания. Бях доста зает, с други думи - за последно мисля, че писах във вторник. А в сряда вече мобилизацията беше пълна и дейността ми започна със завършването и на нашата собствена входна врата. Бяха останали само едни метални ъгълчета за орнаменти, които смятах да приловя към дъските с винтове. Добре ама откакто сте си тръгнали (вече цяла година, че и половина отгоре), въпросните планки се въргаляха по тезгяха в работилницата, потънали в прах и стърготини. Всъщност, от къде започна всичко? - предния ден проведох една друга, изоставена с месеци операция; най-после боядисах праговете в нашата стая. След като наредих дюшемето по пода, наложи се да монтирам едни допълнителни ъглови прагчета, за да залича неравните краища на последните дъски откъм стените. И от тогава (много близко до годината вече, като времеви диапазон...), все не оставаше време да ги боядисам с цвета на съществуващите прагове в стаята. Бяха останали няколко парчета в хола, които трябваше да са кафяви; в нашата спалня - сини, в тая на Ванеса са сиви, а в стаята за гости пък да са розови, за да се слеят със съществуващите цветове на дограмата. Аз първо намазах кафявите, че с тях ми беше най-лесно. После обаче спалнята трябваше да я размествам напълно, за да стигна отзад зад нощните шкафчета и леглото. Въобще - бомба беше паднала пак у нас; не атомна, ами направо водородна – сякаш от Северна Корея ни я бяха пратили с вързоп. До вечерта успях да оплескам два пъти всичко и след като Даниела се прибра от работа, докато си почиваше, на свой ред пък тя започна да подрежда разхвърляната от мен покъщнина. През това време аз, както бях се наклепал вече с бои, рекох да отида да намажа с масло и вратата на Уоли - за последно вече. Там стана на дума, да му поискам онази негова електрическа отвертка, защото на моята ѝ изгоряха батериите и сега стои само за украшение в работилницата. Исках на другия ден да навъртя и тези винтове с декорациите по нашата врата. Тя е от много здраво дърво и ако трябваше да ги навивам на ръка, сигурно щях да се откажа, защото за 50 шурупа щеше да ми се развинти китката и нямаше да мога да си вдигам чашата с нея (а пък чекиите – отделно). За това поисках от Уоли неговата електрическа машинка, че уж да стане по-бързо. На пресекулки, до обяд успях да се справя и с тази дейност - отбелязах в тефтера, че работата е свършена напълно и ударих две ледени бири за награда. Както бях вече загрял, реших да довърша и дъските в коридора. Още от миналогодишния Октомври, когато правих цялата къща, останаха няколко парчета, които да се наредят по пода във вградения гардероб. Обаче хб днес, хб утре - така се изтърколи годината кажи-речи, но него ден бях решил вече всичко да се изкара до край. А и машината (циркуляр), която бях взел от Бранко за рязането на дъските, отдавна ми пречеше доволно много в работилницата - цяла година газих талаш и стъпвах по разни изрезки, които спокойно си лежаха на земята; ако ми се наложеше да свърша нещо там, просто ходех по тях - толкова много бях свикнал вече с боклуците, че те не ми правеха и впечатление дори. Но нали побеснях въпросния ден, та реших всичко да се свърши на мига и да се ликвидира веднъж завинаги с този кошмарен спомен. Така до вечерта мероприятието беше проведено, работилницата почистена поне на грубо от повечето талаш и стърготини, а всички изрезки вече са приготвени за подпалки на камината - тази омразна дейност приключи с небивал успех. Сега остават и за там да се изрежат няколко прагчета и вече всичко да се боядиса окончателно – а това е само зеления цвят, с който ще се разправям другата седмица (няколко парченца в коридора и хола - работа за един ден, като се има предвид, че аз прекъсвам от време на време: сядам на компютъра, пращам молби за работа, нещо друго свършвам и така не се отегчавам от еднообразната дейност, която е в състояние да ме влуди).

Вчера беше петък и като такъв се яви почивен ден за цялата нашенска околия. Провеждаше се местния селски панаир, обаче междувременно Даниела я повикаха да работи, а аз останах с Ванеса в къщи. Денят беше много слънчев и горещ, та се бяхме нагласили да ходим някъде с нея, след като разбира се минат задължителните ритуали по свирене, подготовка на домашни и т.н. За закуска правихме палачинки, после всеки от нас се позанима с индивидуалните си дейности и до това време вече стана обед. Между другото, тези дни е необичайно горещо за сезона, въпреки че тук все още върлува зимата - пролетта идва чак на 01 Септември, което пък е след два дни. Измерени били рекордно високи температури над 30°C-31°C, които са влезли в историята на метеорологията, тъй като от 100 години насам не е имало такива жеги (и аз даже на помня). Ако това беше в България, хайде иди-дойди; че то още си му е време за море там. Обаче за Австралия това е едно доста уникално и рядко срещано явление. От интензивното затопляне на времето и активизиране на слънцето, доматите ми се наливат и пълнят, сякаш някой ги надува като детски балон - като гледам какви кичури са се отрупали по стеблата, направо си викам, че не можем ги изяде всичките, ако рекат да се народят по едно и също време. Отделно дето в тенекията от сирене имам още няколко корена - бях я изхвърлил в кофата за боклук, ама после се сетих, че в България хората отглеждаха домати по балконите си точно в такива тенекии, че ходих да я извадя. Бях я и понамачкал доста старателно, за да заема по-малко място – с чука обаче я изправих, изрязах ѝ отгоре капака с абразива, пречуках острите ръбове да не дерат, напълних я с пръст и конска тор и сега само чакам с чувалите отдолу; нека да почне един път реколтата, пък тогаз ще му мислим как ще събираме урожая.

Отклоних се малко в моите доматени мечти – прощавайте, ама всеки има право да си помечтае малко, нали така. Продължавам - Краси и Светла купиха друга къща за инвестиция, подобно на нашата. Та той вчера ми се обади да отида с ремаркето, че да му помогна да извлечем едни боклуци до бунището - малко клони, вършина, едни стари матраци и т.н. Там Ванеса се заигра с техния Даниелчо, а ние с него успяхме да свършим и работата. Като се прибрахме, взехме колелетата и отидохме на обиколка из квартала. После пак посвирихме, вечеряхме и легнахме.

В момента чакаме да дойде учителката за урока в 09:00; Ванеса стана и пише нещо по Теория на Музиката, а Даниела все още спи най-блажено и необезпокоявано. За разлика от вчера, днес е мрачно и облачно, както ми се вижда през прозореца. Дано да завали, че да ми напои насажденията - аз уж ги поръсвам и от чешмата, ама нали водата е скъпа вече, та не смея много да се размятквам с маркуча. Че на лозето кой ги поливаше през седмицата, а пък само какви домати имаше, като си спомня? – цялата реколта беше добра и богата, защото земята ни е хубава, българска и плодородна! Докато тук се мъчим с пръдня боя да правим – а то не става. Насели сме всичко връз купища от боклуци, съставени от строителни отпадъци и тук-таме малко бедна пръст и пясък. Няма я оная мазна и лепкава кал, която сме газили в Татковината – Австралийската почва е бедна; садй лунен прах и вулканични камъни…

Онази вечер, след всичките ми дейности през деня, ходих и на преглед за очите. Медицинската ни застраховка, всяка година включва и по два чифта безплатни очила по $179 парчето. Това са едни от най-евтините разбира се, за ширпотребата на простолюдието – щото има и рамки, които струват стотици; за лупите се плаща башка. Моите очи се оказаха в отлично състояние, с общото отслабване на зрението, което предполагам идва с “помъдряването” и белите коси... Взех и рецептата за всеки случай - може да ви я изпратя за сравнение с предишната, понеже аз от статистика нямам нужда. Сегашните очила, които правихме в България и които слагам сегиз-тогиз за личностен престиж и телесна тежест, за сега са добре – те са ми нужни само при четене на по-ситен текст и за работа на компютъра (ползвам ги предимно у нас, когато се зверя в лаптопа, че последният е твърде дребен - иначе на работа нямам нужда все още от тях...). Поръчах обаче единият чифт очила да ги направят с някакви особени по вид стъкла, които били предназначени специално за работа на компютър – лупите им нямат излишни светлинни отражения и уж били по-хубави от обикновените. Е, за тази своя неразумна прищявка понадих още $36 от собствения си джоб, но пък иначе стрували $60; застраховката покрива разликата - добри хора са те, ама и ние малко ли пари им нариваме всеки месец в сметките...

Довечера ще ходим на българско тържество - децата от килийното училище ще изнасят музикално-поетична програма, танцуваческата трупа ще изиграе няколко танца, а певческата група - естествено ще пее песни и ще ръси сред тълпата народното си творчество. После ще има задължителните “закуски”, студени мезета и още по-студени бири, раздумка между приятели и много смях. Ние ще вземем Мария, а после ще се върнем да спим у тях, защото на другия ден пък целокупно сме на гости у Миленчови - ще честваме рождения ден на неговата Маргаритка; тя трябва да навършва вече 21 - нали е и доста по-младичка от него, завалийката...

Общо взето това е всичко относно миналите и предстоящите събития. Ще видим какво ще ни поднесе следващата седмица, а и новият месец, разбира се. Веднъж да свърша всичко в къщи (праговете като цяло имам предвид...), ще се местя на двора. И там имам малко довършителна дейност, която пък я влача с години вече...

Все забравям да спомена, че онази вечер, когато ходихме да освещаваме (и да осерем…) новата къща на нашите приятели, подаръкът им беше поднесен съвместно с няколко мои стиха от личното ми творчество, които аз измислих специално за случая. Използвам това писмо да си ги запиша - хем да не ги забравя, а пък и вие да прочетете какво съм сътворил с ръждивите си мозъчни клетки, за да не оставате с не до там погрешното впечатление, че създавам само глупости и простотии. Сега вече наистина съжалявам, че навремето изхвърлих всички свои писания и стихосбирки, които толкова сърцераздирателно съчинявах по време на лекции в името на тази или онази по-красива особа в залата, докато те (особите, де...), най-старателно си пишеха в тетрадките и слушаха какво се приказва от катедрата, докато аз в същото време блеех подир тях и късите им полички, посвещавайки стихове и раздавайки сърцето си. После с дни преписвах лекции, но такива бяха обстоятелствата – аз се влюбвах лесно, дълбоко и изпепеляващо, а пак те (отново особите визирам…) не ме ебаваха за слива (е, не чак всички, но пък не и тези, чието внимание аз най-силно се опитвах да съблазня и прелъстя)...

“Да звънкат чаши от кристал,

и нека виното безспир се лее;

в домът ви светъл, засиял,

доброто Господ само да посее!

Гости скъпи вие посрещнете,

че и те са като Божий дар -

в приятелството наше връзката споете,

както огъня, водата са във всяка жива твар!

И нека този дом честит е с вас,

изпълнен вечно с весела гълчава -

днес, и утре, както и във всеки час,

Бог под стряхата му само радост да създава!...

02.09.2009 - От вчера в Австралия официално започна сезонът на пролетта. Обаче пък ние съвсем неофициално, вадим юрганите и козяците от скриновете, навличаме калцуните и абите, защото от онзиденшните жеги няма и помен даже. Краят на Август влезе в историята с най-високите си средни температури (над 30°C-31°C), обаче за сметка на това пък пролетта настъпва нещо доста хладно и непривлекателно. Макар че навън времето е слънчево, сутрин и вечер си е направо студено. Дори в момента, докато изписвам своите настоящи и малко мрачни редове, връз гърба съм си наметнал една жилетчица, крачката също си обух в чорапки и пак не мога да кажа, че ми е чак толкова топло и комфортно. Онзи ден преваля малко (добре поне, че не беше сняг...), та може би именно този късен летен дъжд обърна въздуха и поохлади малко нажежената обстановка.

Аз тези дни не съм писал, защото бях доста зает с домашни служби и задачи. Но за да стигна до края, сега трябва да започна съвсем от началото – а именно моментът, в който приключих с експозето си миналата седмица. По мои бегли спомени това беше някъде в четвъртък – всъщност, не: било е в събота сутринта. Хубаво е да знам точно до къде съм стигнал с преразказа си, за да не се повтарям с информацията, което от своя страна би отегчило любезния читател. След урока по музика на Ванеса, Даниела излезе по магазините, а аз се залових с разни дейности от общ характер. Малкото остана да свири усилено, защото се очертаваше да няма репетиции за два поредни дни. Като свършихме с музиката, взехме колелетата и направихме още една кратка екскурзия по уличките на квартала. Прибрахме се тъкмо навреме, защото от там насетне започна приготовлението за вечерното тържество на Българското землячество в Бризбън. Ние отидохме да вземем Мария от тях, че и тя искаше да присъства на сбирката, а Краси си остана в къщи - той по такива обществени социални празненства не ходи. Минахме, та забрахме още една наша обща позната от тях и така всички отидохме в клубът, който беше нарочен за провеждане на вечеринката. Имаше барем над 100-120 души нашенци - представлението включваше народни танци, стихотворения и музикални изпълнения. После се видяхме с хората помежду си, ударихме по няколко бири на крак и по обратния ред се прибрахме у Краси и Мария. Ванеса вече я бяхме дали да спи у наши приятели, които я взеха още от клуба. Те имат момиченце и много хубаво си играят двете, а пък с братчето ще свирят на Коледното ни събиране. За тогава подготвяме един валс - да видим дали ще могат да го изсвирят заедно; той ще свири солото на цигулка, а Неси ще му акомпанира с пианото. На другия ден всички щяхме да се срещнем на верандата у Миленчови, където пък бяхме канени за рождения ден на Маргаритка.

Като се прибрахме, Краси вече беше нарязал доматите и извадил водката, та пак седнахме на софра – нищо, че беше вече 23:00. С него си бърборихме за наши работи чак до 03:00 сутринта, когато легнахме. Сабале рано-рано станахме, защото всички заедно ходихме на черква. Постояхме малко, взехме нафора, запалихме по някоя свещ и отидохме по разходки. До моабета у Миленчови имаше доста време, та първо се пошляхме малко из магазините и така утрепахме няколко часа.

Градинското увеселение започна още от ранния следобед. Както винаги и в подобни случаи, такива тържества завършват с песни и танци, главно от регионите по месторождение на участниците. Веселбата приключи по тъмно и след едночасово пътуване към дома, в 21:30 вече си бяхме легнали и почти заспали всички.

В понеделник вече всичко беше забравено и ускорението на живота ни подбра в безумната си надпревара за надмощие. Първо училище, закуски, разправии, подканвания, подвиквания, съвети, напътствия и т.н. (някой плесник по задника или зад вратлето също не е изолирано явление и обикновено става част от подготовката за предстоящия през деня учебен процес). После започват заниманията из къщи. В събота, докато траеха упражненията и другите халосии, аз сковах и последните дъсчици на праговете. Бяха ми останали само едни, за които се изискваше двама души - един да пробива дупки в бетона, другият да държи прахосмукачката наблизо, за да не се вдига много прахоляка наоколо. Това го свършихме с Даниела - сега вече и тя има дял в направата на пода (отделно от съветите, устните забележки и наставленията, които не спря да бълва месеци наред...); този път обаче само ми крепи маркуча, докато аз пробивах въпросните отвори за шибаните дюбели. Вечерта накладох един огън и си опекохме по някоя и друга мръвка, колкото да облажим червото и да не умрем от глад.

Вчера вече, след като всичко останало беше готово и след като изпратих всички възможни дразнители, кой на училище, кой на работа - извадих четката и боята, с което дадох начало на моята зографска работа. За целта бях взел една тънка четчица от комплекта на Ванеса, с която тя си рисува пейзажите и картинките, но пък за праговете ми беше баш добра. Само че процесът беше толкова бавен и мъчителен, че по някое време в коридора щях да заспя - нали там е по-мрачно, отколкото по стаите... За два часа успях да извъртя всичко една ръка. От праговете се преместих на компютъра, за да търся истинска работа, платена (а не по цял ден да блъскам из дома за две ракии вечерта, купа шопска салата и евентуалната консумация на брака, в случай че не заспя още на масата). Отново успях да изпратя няколко молби, въпреки че пък и не всички позиции, за които аз кандидатствам на общо основание са чак толкова подходящи за мен - но все пак, човек никога не знае от къде ще му изскочи късмета. Аз пращам резюмето си наред по всички възможни обяви, които са горе-долу по моята специалност, а пък отсреща да преценяват сами - ставам ли, не ставам ли за тази работа. Следобеда пак се потопих – всъщност, приземих се към пода с четката. Влачих се по дъските като ранен тюлен и много хубаво обрах пепелта и фъндъците по кьошетата – по този начин свърших две работи наведнъж, включително и забърсването на пода с дрехите, с които бях облечен. Тъкмо приключих с бояджилъка и хуните си дойдоха. Понякога и двете се надпреварват коя колко повече думи за единица време ще изприказва, а аз тутакси побеснявам от шумотевицата им и съобразително излизам, за да не ги лежа подир из местните затвори... Взех си колелото и хайде на екскурзия из района. После се прибрах и се залових да правя рамката на една картина. Българската Асоциация има постоянна експозиция по време на съвместни сбирки и тържества, където всеки кой каквото има из тях е дарил – нещо като мил спомен от България; кой книга, списание, някой черпак, черно-бели или цветни снимки, пощенски картички, картини - каквото и да е било, напомнящо за Родината и свързано с родния край. Та и аз, нали съм силен комитетски човек, верен ятак и най-активен съратник на апостолите и воеводите, реших да подаря тази картина, която лично ще изработя (единствено без да съм я изографисал собственоръчно, защото в тази област съм пълен бездарник – по силата и смисъла на двете думи: хем съм пълен на размер, хем пък съм и голям бездарник в рисуването). На практика това е една прекрасна снимка от Етъра, която изрязах от стар календар и която много добре намери мястото си в една от моите стари рамки, дето се въргалят из бараката не знам от кои години още. Снощи се позанимах и с това ръкоделие - дано намери своето достойно кътче сред останалите експонати на изложбата. Аз имам и други подобни етнически и етнографски трофеи, обаче всичките се пазят най-старателно в моя личен музей и параклис - а пък от там ще се вадят единствено и само, когато и мен ме извадят напред с краката; в механата каквото влезе, остава си там во век и веков - АМИН!...

Иначе картинката стана много сполучлива и хубава - даже съм намислил, в случай че тази инициатива се разрасне в по-широки граници, да даря и репродукциите от онзи календар, който вие донесохте. Спомням си, че това беше армаган от чичо Тошко и леля Мими (Бог да ги прости вече и двамата…), и макар за мен последният да има изключителна морална и сантиментална стойност, на практика ние просто нямаме къде да ги слагаме тези картини. Аз ще закупя нарочни 12 еднакви рамки, в които ще ги сложа и този жест ще ми послужи вместо членски внос или някаква форма на дарение към Асоциацията. А съм сигурен, че макар и само репродукции от най-обикновен календар, тези картини биха имали своята ценна стойност, независимо че се явяват като една елементарна декорация в този, иначе толкова патриотичен и благороден почин.

С това вчерашната ми дейност по изкуствата приключи. Днес отварям врати към нови дейности - вече наближава 10:00 и е време да се залавям за нещо по-сериозно. То не, че считам досегашната ми сказка за несериозна и маловажна - напротив, но все пак трябва нещо по-съществено и значимо да свърша днес, за да заслужа салатата довечера. След малко ще отида до една работилница, където правят най-различни светлинни реклами. Там използват всякакви видове пластмаса и плексиглас, като се надявам да изнамерят някоя изрезка или парче с размери около метър на метър, от което аз пък да си скроя точно, каквото ми трябва за външната порта. Много листа започнаха да влизат из коридора и със шефа взехме решение най-после да го затворим. Та, сега това ще е най-главната ми задача, наред с всички останали по-малки.

Ще гледам до края на седмицата отново да дам отчет кое, как и защо се е случило. След малко пак ще погледна обявите за работа - ще изпратя някоя и друга молба и излизам по моите направления. Ох, толкова е хубаво човек да си е свободен - по цял ден и по цяла нощ!...

08.09.2009 - Доволно много закъснях вече - с поредното си включване, както и със самия днешен ден, който започна с купуването на нов акумулатор за колата. Той отдавна ми правеше своите настойчиви напомняния, обаче аз все отклонявах “поканите” му по обясними финансови причини. Добре ама тази сутрин, след като последният не рачи да превърти мотора, стана ясно, че ще се подменя вече. За щастие съседът се моткаше нещо отвън, та ми даде ток от неговата кола – поне да закарам Ванеса на училището. Тя закъсня съвсем малко за първия час, а аз от там се емнах да обикалям района за евтина покупка. На няколко места намерих моя модел, но все искаха по $125 - докато на първото, в което попитах беше само $95. Върнах се обратно там и тъй като цената включваше и поставянето на акумулатора, аз изобщо не се възпротивих да ми го монтират момчетата в сервиза. Разбира се, като привърша с писателската дейност, ще отида отвън да го доизкусуря, защото онези некадърници само разхлабиха клемите и подмениха стария акумулатор с новия. Ама това да ги почистят от корозията, да ги понамажат малко с гресчица, да изпипат нещата фино и табиетлийски - това го няма в ценоразписа и не влиза в задълженията на механика. Аман от букчии на всяка крачка! Аз ще им довършвам работата, а в същото време за мен самият работа няма - защото не съм достатъчно “добър” (букчия като тях...) може би... Така си пропилях почти цялата сутрин - успях само да проверя бараката за наличността едни бои, с които мисля да мажа плочките по двора, че нещо много взеха да ми бият на вехто вече. След което се прибирам и започвам домакинската дейност.

Аз всъщност започнах разказа си малко отзад напред, но пък ето какво се случи от момента, в който за последно писах миналата седмица, та до сега. Както бях споменал, намеренията да затворим по-плътно коридора с изпушване на съществуващата врата взеха приоритет и в четвъртък вече бях при едни хора, които работят с плексиглас, режат и кроят по размери на клиента. Отидох с листчето, дадох им мерките (960/935 мм) и само срещу $70, онези ми отрязаха парчето мигновено. Още там то дойде с 5 мм по-голямо, та се наложи да го режат пак, докато бях при тях. Платих и се прибрах в къщи, за да установя с горчивина, че много плътно съм мерил с ролетката и от едната страна не стига, че няма никаква хлабина, ами не може и да влезе даже в рамката. Хайде, вземам нова мярка с молива и тичам обратно в магазина, с молба да ми рязнат още една тънка ивица материал. Този път вече успях да наместя парчето в леговището си, с известното му припиляване от единия край, защото на всичкото отгоре вратата също не е с идеално правилни форми и има няколко милиметра разлика в диагоналите си. След като окончателно го наместих, сега пък започнах да мисля как да прикрепям тоз грамаден лист към рамката. Сложих го откъм вътрешната страна на портата, уж да се виждат орнаментите на кованото желязо откъм външната страна. От там насетне започнаха екскурзиите ми до железарския магазин - колко пъти ходих до там и се връщах у нас само касиерките вече помнят, защото всеки път когато минавах да им плащам, та ми викат: “О, пак ли си ти?”... За целта взех едни летвички, които трябваше да скроя по мярка и с тях да закрепя прозореца. Дейността продължи и на другия ден, когато всичко уж беше готово за монтаж – в последния момент обаче гледам, че железата тук-таме ръжда взели да хващат, та първо ги минах една ръка с черната боя за опресняване. Самата дървена рамка също беше поизгоряла от слънцето и изсветляла, че я пърлих с горелката наново; подир пък я мазах с масло, че какво ли още не беше. Понеже паралелно с това се занимавам и с други дейности, та нищо не се свършва до заветния си край. Хвана едно, пусна друго (като някой лунатик) - няма плановост, няма синхрон в действията, няма и съответният икономически прогрес (досущ, както беше при социализма). До настъпване на петъчната вечер материалите бяха окончателно подготвени, скроени, пробити, обгорени и намазани с бои и масла.

В събота бяхме канени на следобедно гости у едни наши приятели в Бризбън. Мария и Краси също щяха да са заедно с нас, защото с тези хора сме в една обща компания. За трудова дейност нямаше много време; урокът на Ванеса мина и ние веднага започнахме приготовленията си за следобедното тържество. Малката свири до момента преди да излезем, защото вечерта нямаше да има репетиции. Аз се въртях като див звяр в клетка и на края нищо не свърших, освен да си нагледам насажденията, да ги полея и да поприбера едно-друго – до това време стана време за тръгване. Шибаният ми домат, към който отделих толкова много грижи, похабих сума тор и вода подире му, всъщност се оказа, че не е от онези едрите сортове, ами от дребните - дето растат и дават по много плод, само че доматчетата им са по-ситни и от орехите даже. Поради тези си особености, самият сорт се казва “черешов” (а според мен би трябвало да му викат “гроздов”, защото плодовете му са големи колкото стафиди). Щото те колкото орехи да са пак бива, ама има някои дето са като боровинки и освен за миш-маш и доматен сок, за друго нищо не стават. Ние такива домати не купуваме изобщо и как се е пръкнал специално този саморасляк не ми е много понятно, но пък сега, след като сме го отгледали до това положение, ще продължаваме да го крепим, че да видим с колко реколта ще ни се отплати на края. В същото време отглеждам още няколко корена в една тенекия от сирене – новите растения постоянно избиват и започват бесния си растеж. В онова корито, където са засети асмите, аз постоянно заравям всякакъв вид хранителни отпадъци - главно обелки и остатъци от плодове и зеленчуци. Покарали са ми едни чушки и въпросните домати, но наред с тях очаквам тиквички, краставици, марули, дини, праскови, маслини, череши, лук, портокали и всякакви други продукти, включително и картофи. Черупките от яйцата също ровя там, но пък те защо не покълват - чудя се направо... Къде ще го вадим и съхраняваме всичкото това чудо, ако рече да се наплодят тези мои растения? - не ми е ясно. Дано да не покарат всичките по едно и също време, за да имаме възможност да изяждаме периодично поникналото, преди настъпване на следващата вълна от изобилие. Аз заравям тези отпадъци с цел да се подобри качеството на почвата - един вид, нещо като естествено наторяване. А в същото време поникват и съответните зеленчукови култури - значи много плодородна ми е станала земята, така си го обяснявам аз с моя аграрно ограничен акъл. Тук пред всички вас ще споделя и още една моя стратегическа тайна от въпросния бизнес, но нека това да не се разчува много-много настрани, че пред дома ще почнат да се точат върволици от камиони и тежки прицепи. Значи, в тази наша райска градина, аз най-редовно закопавам и кокалите от пържолите – ако пък и те се превърнат в прасета, направо ще си ебе Франко коня; ще залеем арабския свят със свинско месо и сланина…

Тържеството в събота пак беше много весело и запомнящо се. Междувременно Краси трябваше да ходи някъде, ама привечер се върна при нас и събеседването започна на нова сметка – нищо, че отдавна вече беше мръкнало. Едва чак в 23:00 си тръгнахме от тези хора – на път оставихме Мария и Краси у тях, а ние продължихме към нас.

Следващият ден (неделя) също беше планиран за развлечения и удоволствия. Бяхме канени на гости за рождения ден на едно детенце на наши близки приятели. Мероприятието беше насрочено за ранния следобед, непосредствено след приключване занятията на българското училище. Тони и Поли минаха през нас да вземат Ванеса, че и тя да вземе участие в учебния процес, заедно с останалите малки пъпеши и бушони. Не знам дали съм споменавал до сега, но учителка им е Мира, на Стефчо. Тя вече е добре и е много щастлива в това си ново амплоа, защото по своето звание жената и преди е била учителка по някакъв предмет - много си обича професията, строга е, взискателна и си върши работата превъзходно. Децата много я тачат - с огромно желание и подчертан интерес посещават заниманията; както малките, така и по-големичките. Ванеса също много иска да ходи на тези часове, обаче тя сега е плътно заета в училище с репетициите на този мюзикъл, който ще представят през Октомври. Един път, когато тая тяхна училищна дандания приключи, ще започне да ходи пък на българско училище. Амчи то си е веселба там - деца много, играят, пеят, учат буквите, пишат, смятат; а после естествено се полагат игри на воля през целия следобед; чакащите им родители през това време разстилат софрите в близкия парк и така неусетно минава деня до вечерта. Рожденият ден също беше организиран в този парк – аз даже отидох с Тони, че нещо исках да говоря с Мира, пък и да помогна малко на домакините в подредбата. Даниела в къщи трябваше да опече една питка/млин - тя дойде направо на поляната, гостите се бяхме събрали почти. В този форум взехме участие всички от постоянното присъствие, плюс други хора, които ние сме виждали бегло на предишни сбирки от подобно естество. Децата се навилняха през деня, ядоха торти на корем, пиха лимонади и това за тях беше най-веселата част. Ние дъртите също не останахме по-назад, само че нашите торти бяха под формата на кебапчета, пържоли и най-различни видове салати, а лимонадите ги заменихме с бира - главно заради газираното и захарта в тях, че били нещо вредни за здравето. От парка си тръгнахме чак привечер, като се стъмни - там осветление няма, освен ако не си носиш газов фенер. Разделихме се, прибрахме циганията, помогнахме на хората да оставим парка в сравнително приличен вид и се разотидохме. Ванеса беше толкова мръсна от игри и ровене из пясъка, че направо отиде да се изкъпе в банята - посвирихме малко и всички си легнахме рано-рано.

Същата неделя беше и тукашния Ден на таткото, та в парка имаше и доста други посетители по този повод. Ние с Нени се разбрахме нашия празник да го честваме следващата неделя, за когато той каза, че щял да дойде и да остане да преспи у нас, понеже на следващия ден нямало да работят. Ванеса ми поднесе подарък, който тя бе купила тайно от мен в училището; Даниела също ми подари един одеколон, но основното ни тържество ще бъде след няколко дни, когато пак ще опека кебапчета и кюфтета - децата ще са ми на гости и отново ще бъде весело под покрива на скромния ни дом.

Понеделника беше ден за довършване на всичко започнато и зарязано от миналата седмица. Вратата вече е напълно готова, само още ключалката не съм монтирал. Напрегнал съм я да постои няколко дни изкривена в другата посока, белким се пооправи малко. Иначе стъклото стана добре - даже снощи, когато изневиделица се изля един проливен дъжд, вратата беше затворена с онази голямата стяга, която ми е наследство от Рон. Подложил съм едно трупче в горния ѝ край, а със скобата съм натегнал долния - дано барем малко да се усуче в обратната посока, че да се изправи съвсем. Сега централният вход на къщата е временно затворен, а ние влизаме и излизаме през плъзгащата врата откъм страната на двора. Надявам се, че след като вратата постои така изкривена в продължение на няколко дни, уж няма да е толкова крива вече. В същото време вчера обикалях района около нас да търся една тръбичка, която да закопая долу в бетона, та резето да влиза в нея и така портата да се затваря плътно към рамката. Ако ни хареса, подобен лист плексиглас ще отрежа и за горната половина, с който ще я затворим напълно. За сега там е отворено, защото листата се подвират само отдолу. Когато вали дъжд, също пръска в долния край – при това положение горе може да остане отворено за проветрение; ще видим впоследствие. Вчера вече започнах да проучвам и въпроса с боите за отвън - плочките, бетонната площадка отпред и т.н. Вечерта се изля един чуден дъжд, който добре напои всички насаждения и растения по двора. Днес пак е топло и слънчево – хвърляме пуловерите и ватенките. След малко ще проверя Интернета за някоя нова обява за работни позиции и излизам. Днешният ден вече казах как и с какво започна - като се посъбере още малко суров клюкарски материал, пак ще драсна някой ред, за да не изоставате с актуалната информация.

12.09.2009 - Днес е събота, в много ранен час на сутринта. Макар че снощи пак легнахме по нощите – този път заради филма “Черните ангели”, тая заран скочих още в 06:30 с пресни сили и узрял копнеж, та рекох първо да попиша малко. Действително сутрешното ми творчество щеше да се изрази много по-чувствително, ако бях ударил още една ръка боя върху стената на къщата, която започнах тези дни и с това да се приключи въпроса. Обаче вчера и онзи ден в нежната ми душа се насъбраха достатъчни количества мъка и омраза към бояджилъка в генерален план, та сега чрез писмото искам малко да забравя тази кошмарна дейност, за да не ми опротивява толкова много. Преди няколко дни, като споменах как се тъкмя да ликвидирам и този обект, тайничко се надявах, че между другото ще изникне нещо различно, уж по-важно и така боядисването отново да се отложи за неопределено време, но не бе късмета ми такъв. Още същия ден подготвих боите, събрах от кофите разни остатъци от предишните ми бояджийски опити, нагласих четките, парцалите и на следващия ден офанзивата започна. Предварително бях оправил и малките градинки в страничната пътека - разчистихме разни храсти и израстъци, едни кактуси махнахме, плевелите оплевихме с Даниела и така пътечката просветна малко. Самите места, където са насажденията ще ги оградя с онези блокчета, от които правих предната ограда. Прецених колко ми трябват, като ще взема допълнително 40 парчета и за къщата на Нолин и Уоли. Там пък предната част трябва да се огради с малка оградка (в момента има само един ред, аз ще вдигна още един), а отзад да се насипе с бели камъни (чакъл и трошляк от кариерата). Тази колиба също трябва да се поддържа в някакъв приличен вид - добре че са тези прекрасни хора, които за сега живеят там. Те се грижат за всичко - градини, поляни, площадки, стъпалца към езерото и т.н. Слава на Небесата, че са те! - защото ако бяха някои австралийски мундари, мястото да се беше изровило до сега. Ние сме много доволни и си ги имаме съвсем като наши приятели и близки роднини. Често се виждаме с тях, ходим си по гости и си помагаме едни на други. Жалко само, че Рон и Роз завинаги напуснаха този квартал и много рядко се виждаме или чуваме с тях. Нея вече никак не я бива, горката - заболяването ѝ, макар и бавно продължава да се развива прогресивно и сега хептен не може да ходи самостоятелно. Постоянно се движи в инвалидната количка, ръцете ѝ се схващат, краката и т.н. А това от своя страна я потиска ужасно много, макар със своя вечно бодър дух самият Рон да дава вид, че нещата около Роз не са чак толкова зле. Това коварно заболяване тя си го е имала още преди 17 години, когато за първи път са я диагностицирали и лекарите са открили наченки на множествената ѝ склероза - учудващото за всички е как толкова дълго време последната не се е проявила с по-голяма поразяваща сила. Но пък през последните 1-2 години, явно вече тази злокобна болест е взела превес и ето сега Роз е прикована завинаги в своята инвалидна количка. Този факт е много тъжен и жалък, като си спомня само как сме танцували с нея, как съм я премятал (нали беше лекичка, та ми беше по-лесно...), как постоянно се събирахме на моабети - или те у нас, или ние у тях. Помагахме си много, особено те на нас... Мъчно ми е… Отклоних се малко, но това също е част от нашата съвсем реална действителност – независимо, че понякога е трудна за възприемане. В моите редове няма да откриете само розови сънища, далечни химери и купища с пари по пътя, дето само чакат да се наведеш, че да ги сбираш в шепите си. Аз представям нещата в техния най-суров и чист, кристален вид – били те хубави или лоши, от тях ухае или пък вони единствено и само истината. Но, да се върнем сега на моите домашни дейности, с които си попълвам времето за момента, докато съм без работа.

Понеже първия ден започнах сравнително късно, едвам успях да извъртя с малката четчица всички кривини, прозорци и первази. Ама то голяма играчка бе, пипкава работа ви казвам! - а пък на Даниелчето розите колко клетви и псувни отнесоха, няма да се впускам в подробности, за да не забранят или спрат книгата ми от издаване, заради нецензурни думи и изрази в нея. На едното място кактусът боде и драска до кръвопускане, а аз съм се прострял на плочника - провирам си внимателно ръката между бодилите и така мажа по стената. На другото място пък – шибаните рози ми пречат и пак едвам стигам да бръкна с четката зад тях. Абе, беше една малка война с една единствена жертва – моя милост, изправен срещу многочислен противник. Следващият ден (вчера - петък трябва да е било вече), беше малко по-продуктивен. Минах втората ръка на отсичането с четката и следобеда подкарах с валчето. Там пък започна другата трагедия, с пръскането и оливането навред с боя. Плочките изобщо не съм ги пазил, защото така или иначе ще ги боядисвам на края, обаче прозорците ми се явиха сериозен дерт - а то, като по някакво неписано правило всяка шибана капка боя се разлива баш по джамовете им. И там доста човекочасове отработих, башка колко псувни до Бога и обратно останаха; на всяка моя клетва малкото псе на съседите идва с бесен лай да проверява до къде съм стигнал - като че ли ми съчувства, клетото. В съседната къща се настаниха едни хора с две кученца, обаче мъжкото е по-любопитно от сестра си и щом се зададе някой по двора, мъжкарят веднага тича да го посреща и да го разпитва на кучешкия си език. Научих се и аз да разговарям с него – то, човек като се чалне един път, така го кара до гроб. Общо взето в клетвени монолози и дружеско събеседване със съседските кучета премина и вчерашния ден. Прецених, че втората ръка ще се нанесе най-рано във вторник (а искрено се надявам, баш тогава да вали и дъжд...), защото днес е урока на Ванеса, после отивам у Янко да му режем дървото; утре Неничко пристига и ще остане да спи у нас, а в понеделник ще рече да отидем някъде с него и така тази омразна и ненавистна дейност с бояджилъка ще се разточи още няколко дни - белким позабравя малко за телесните мъки и душевни страдания, които ми е нанесла. Че не е само това, ами на края и с черно трябва да мина улука, електрическото табло и другите орнаменти, защото всичко се оплеска с бялата боя. Татко хубаво го беше боядисал, ама сега ще се наложи да го повтарям. Е, то там не е много и ще замижа с очи, но пак си е играчка де - ръцете ми треперят, очите ми не виждат, краката вече не ме държат; абе аз комай само на маса се чувствам добре и сегиз-тогиз кога се въргалям в кревата, мамка му!...

В същото време, постоянно следя и обявите за работа, като от време на време изпращам по някоя и друга молба. Обаче отговорите им са доста оскъдни и за сега предимно отрицателни. В понеделник вече ще пиша на тези хора със скелетата - да ги попитам имат ли намерения да ме вземат там и кога. Не че с нещо ще променя хода на процеса, но да ги излая поне - да не ме помислят и за много смотан. Други алтернативни опции нямам за сега, освен да наблягам на строителните обекти в къщи и поне тях да приключа успешно. А пък когато напълно свърша с тях и вече нямам абсолютно нищо за правене, ще си опъна един хамак между два кола и ще си се люлям по цял ден под сянката; само Даниела ще викам понявга да ме залюлява и разклаща... Айде-е-е, аз пак се замечтах и се отклоних от темата...

След малко ще вдигам Ванеса да става от сън, за да посвири преди урока. После ще правим музикални записи - обещал съм ѝ да я запиша с камерата как свири на цигулката и после на пианото; специален концерт за баба и дядо. След което пък аз отивам у Янко, че нещо трябва да му помогна. За довечера нямаме никакви планове - ослушваме се постоянно, дано пък някой се пресрами, че да ни покани на гости у тях. За утре планът вече е ясен - аз рано сутринта ще отида на битак с Ванеса, после тя ще свири преди да отиде на репетиция в училището. До това време и Неничко ще е дошъл, а от там насетне плановете ще ги правим на място, според обстоятелствата и конкретната обстановка. В следващото ми експозе, ще бъдат засегнати именно тези моменти, а до тогава - търпение му е майката...

17.09.2009 - Ето че пак трябва да се пришпорвам и да описвам набързо каква е ситуацията около нас, за да мога да изпратя малко стока по Валя, която тръгва в неделя през нощта срещу понеделник. Ще бъда доста делови в изложението си, защото навън ме чакат купища задачи и дейности, които зарязах уж временно и само за малко - хем да направя план кое да е първо, по-първо и най-първо, хем пък да приключа с това писмо и да го изпратя по живо по здраво. Насъбрали са се и доста дискове - помня последните, ама какво има в началото, вече им загубих нишката. Изпращам на татко оперите, които беше поръчал. Не са всичките, но повечето и по-хубавите са включени в списъка. В момента записвам двете на Моцарт – “Отвличане от Сарая” и “Сватбата на Фигаро”, обаче няма да станат скоро, защото много бавно върви процеса - тях ще ги получите чак за Коледа, предполагам. Иначе всичко друго е проверено и свалено - на този български сайт, от където записвам има още няколко произведения от оперно-класическия жанр, но понеже не съм имал поръчки за тях, въздържал съм се да ги записвам за сега. Например “Мадам Бътерфлай”, има няколко изпълнения под диригентството на Херберт фон Караян, Щраус и т.н. - няколко са и може би впоследствие ще ги запиша като компенсация за тези, които не успях да издиря. Може би има и други места, от където да могат да се свалят, ама аз съм все пак с доста ограничени познания и не знам как да ги търся. А като се хвана с едно, издоявам го до края - като свърши, тогава ще му мислим.

Бързам днес да привърша с това писмо, защото сме се разбрали с Янко да му го изпратя на работата, че той там да го разпечата от двете страни на листа. Моят принтер в къщи няма тези възможности, отделно дето ми свиди и за мастилото. А така на “държавни” разноски е по-облекчено някак си... Аз най-вероятно в събота или неделя ще отида до тях да занеса и остатъка от “подаръците” - ще гледам и едно шоколадче да мушна, дано не натежат много дисагите. Наред с дисковете, изпращам на майка една малка пластмасова чинийка, сувенирна - за бисквитки, дребни бонбонки или за каквото там реши да я ползва. Като ѝ дойдат бабичките на гости, да им сервира курабетата в нея - нещо като подносче. Обаче ако не ви върши работа, можете спокойно да го дадете на някой, който ще му се радва повече. Аз го изнамерих в онзи голям склад на “Кореком” и съм го платил с валута в брой - 50 цента “кеш”! Обаче като го видях чисто ново и не можах да го подмина – явно някой му се е нарадвал и го е запокитил след това. Измих го със сапун и то стана хептен като от магазина - по ваше усмотрение; просто не можах да издържа и го купих. А бумерангите са с много автентична стойност, най-вече защото са правени на ръка и подобни копия не съществуват никъде по света. Един от дядовците във “фабриката” на Даниела, като се чудил какво да прави, събрал един ден дъсчици и почнал да изработва и да ръкоделства тези неща. Че ги пуснал и на пазара по 20 цента - всичките медсестри и доктори си накупили по няколко екземпляра; кой за деца, кой за внуци. А старецът събрал достатъчно средства и си купил две бири за обяд и така приключил с този бизнес. За подавка стават - някое хлапе може да се зарадва на подобен сувенир... Това беше по описание съдържанието на пратката - нищо, ама пък от сърце поне...

А сега в следващите редове, с няколко думи ще ви запозная със случките и събитията от миналите 4-5 дни, като се очакват и нови през идните, но за тях ще научите в следващия том на това безконечно произведение. Връщам се на съботния ден, веднага след полагане на последните редове в писмото ми. Ванеса вече беше станала и започнала да свири, учителката дойде в обичайното време, урокът мина горе-долу добре и аз след него излязох да вървя у Янкови - щях да му помагам в борбата с едно ненужно дърво в двора у тях. Де с резачката, де с кирката, с лопати и брадви - взехме му първо страха, а после и душата на тоя пън. Като приключихме с работата, хапнахме по някой залък, ударихме и по няколко бири за скриване на потта и тогава именно се разбрахме как ще действаме с предстоящите колети и пратки. Аз се прибрах, но от следобеда не остана много време за големи и внушителни дейности по хармана. Доматчетата си нагледах, земицата си поразрових, торчица малко хвърлих - ей такива, дребни бъзикни, колкото да си попълня времето до аперитива. Свирихме с Ванеса и тя отиде да си гледа филмчетата, а ние с Даниела седнахме на софрата. Преди това обаче заснех няколкоминутен струнен концерт, който Ванеса изнесе в камерната зала пред видеокамерата. Отдавна ѝ бях обещал да я запиша с целия си репертоар, от самото начало до започване на малко по-сложните упражнения и песнички. Като си спомня само как стържеше в началото и едвам изкарваше някакви откъслечни звуци от тая цигулка - направо те хваща скомен, а сега гледам, че е добила повече увереност и има доста напредък от тогава. Тя има голямо желание да се научи да свири - какво му намери интересно на този инструмент аз не знам, но меракът ѝ е там, а с това идва и самият прогрес. Аз лично не харесвам особено много цигу-мигу, освен ако не се изпълнява циганска музика. Но щом е за делото, за изкуството, за музиката - правя жертви и съм готов да покровителствам всяко едно начинание, стига към него да се подхожда сериозно и професионално. В училище дали на децата всяко да си избере допълнителен инструмент и да се научи да свири на него. Наш’та се хвърлила на флейтата, защото ѝ бях казал, че машинките са подобни и след време ще може да свири и на кларинет, на саксофон и т.н. Обаче духнала тя вътре - звук не излязъл никакъв и се отказала. Тогава взела цигулката и като ѝ остъргала струните с лъка, отвътре изскрибуцало нещо и тя тутакси си рекла, че това ще да е и самото свирене. Така и този инструмент влезе в нашия дом, а изглежда, че ще го учим и на по-високо ниво. Ако я видя, че проявява интерес и настойчивост към упражненията и към изучаването му, може и на учител да я дадем. Освен това Васко (детето на нашите приятели) също свири на цигулка и така едно от друго у децата се събуждат интересите. Дано да не са от ден до пладне само... Един ден, когато Ванеса стане велика световна цигуларка, тези редове ще влязат в нейната биография - да се види от всички колко случайно е станал изборът и предпочитанието ѝ към въпросния инструмент... След соарето, ние с майка ѝ изгледахме един филм по телевизията и с това приключи съботната вечер.

В неделя рано сутринта ние двамата с Ванеса отидохме на битака. Търсехме най-различни неща, дори тя си беше направила списък с покупките и поръчките на стоки, които имаше предвид за купуване. На края обаче събрахме сума други боклуци, но не и тези от нейния списък, които пак ще останат висящи за следващото ни посещение. Един човечец продаваше разсад за домати, някакъв прочут и знаменит европейски сорт. Чаках доста време да ги намали, та взех два корена за лев. Като бонус ми дадоха и две гнезда с пресен чесън. За $1 само - 4 насаждения! След дълги, мъчителни преговори и уговорки, купих една много интересна луминесцентна лампа, която имах намеренията да монтирам в нишата точно над пианото. Обаче в къщи се оказа, че тя е доста по-дълга от широчината на мястото, където исках да я провися от тавана. Много ме доядя, защото лампата е нова и щеше чудно да впише като локална светлина - точно над нотите, защото сега там е малко тъмно. Не знам какви мероприятия ще провеждам - най-вероятно ще търся друго решение, освен ако не ми дойде нещо друго на акъла. Ще питам и Уоли за съвет - може двамата да измислим някакъв компромисен вариант.

Прибрахме се от битака и аз веднага се заех с моите зеленчукови култури. В една голяма кофа от боя, която свърши с боядисването на стената на къщата, посадих “европейските” домати - не съм твърде сигурен от коя точно част на Съюза идват (тук вече визирам Европейския, а не Съветският…) - няма да се учудя и да са български. Храстчето е много интересно, доста тъмнозелено на цвят, листата са жилави и твърди – абе, това ще са същите онези градински домати от Лозенец, които бай ви Киро Кисьов продаваше в къмпинга с каручката; няма какво да се лъжем и заблуждаваме! И ако наистина са те, аз ще ви изпратя семена, колкото и забранена да е една подобна постъпка. Но нека първо да видим нашата собствена реколта, че тогава чак да мислим за износна търговия по трето направление. Дайте да задоволим най-напред вътрешния пазар - износът е лесен после. Чесънчетата си ги посадих измежду лозите, които напоследък започнаха да се събуждат от зимния си сън и сега пускат листа и филизи във всички посоки.

До това време вече и Неничко се появи. Беше ходил да кара джипката из разни локви и калища, та цялата беше изцапана до неузнаваемост - нито цвят, нито марка можеха да се разпознаят. Хайде, отидохме на една автомивка близо до нас да свлечем калта и мръсотията. Докато се върнахме, Краси и Мария бяха дошли - те често се подвизават по нашия край, нали дъщеря им живее тук, та да я наглеждат. Всъщност тя имаше някакво състезание - бягане, плуване и колоездене, в което участваше него ден, а те били с нея по този повод. Аз бях омесил кайма за кебапчета, Даниела опече една тава с картофи, салати, мезета - седнахме на двора и си направихме всички едно голямо тържество. Нени спа у нас и на другия ден с него ходихме по разни наши места и разходки. Този път бяхме на плажа - той се мяташе отчаяно по вълните с една дъска, а аз съсредоточено зяпах по брега циците и гъзовете на чехкини, полякини и германки, докато търпеливо го чаках да излезе от водата. Нямахме много време за дълги преходи, защото той по някое време следобеда трябваше да си тръгва. Обаче както беше изморен след борбата с вълните и морската стихия, като се напраска обилно с картофи и кебапчета от вечерта, легна на пода връз килима - уж да гледа от там телевизия, но след няколко минути вече спеше здрав и непробуден сън. Така тръгването му се отложи за вечерта.

Предишния ден се обаждахме по телефона и връзката между нас като никога беше ужасна. Такова чудо не ни се беше случвало, но може би защото ние никога не сме се обаждали в неделен ден. Предполагам, че баш тогава връзките са по-затормозени, отколкото обикновено в делнични дни и това да беше причината за лошата комуникация. Но понеже Нени беше и вечерта у нас, та рекох пак да пробваме и да ви се обадим; този път значително по-добре и успяхте да се чуете с него поне в някакъв смислен разговор. На края го изпратихме да си върви и да се подготвя за работа на другия ден, а ние си продължихме с нашите домашни дейности. Това беше в понеделник.

Във вторник вече трябваше да се удари втората ръка боя на външната стена на къщата, след което оградихме тази дейност с кръгче в несъществуващия протокол - веднага се преместих на други задачи, с цел да забравя за този кошмар. Боята стигна буквално до капка, като за последното парче съм обирал кофата със самото валче - дъното ѝ лъсна като тиган на месечина и с най-голямо удоволствие я изхвърлих. Добре се сетих, че преди време бях дал на Нолин една кутия с гъста боя, с която боядисахме и бунгалото отвътре. Оказа се, че това е моята специална боя за външните стени на къщата, много скъпа и ако трябваше за две топвания на четката да купувам цяла бака, която и да остане на края, това щеше да бъде съвсем нерентабилно, предвид настоящата финансова диария, която ме е обзела от едно известно време насам (финансово разстройство исках да кажа, за да звучи уж по-благо, но в действителност моето незавидно положение е съпоставимо само с осирането при остра форма на дизентерия...). Ходих у Нолин да си взема боята обратно - тя си беше свършила работата с нея и в кофата все още имаше достатъчно останало количество, защото на мен сега ще ми трябва за малки корекции тук и там, където съм оплескал с черно пък. Както сами се досещате, веднага след като приключих с бялата, започна офанзивата с черната боя. Естествено, тя също беше свършила и като отидох в железарския магазин, единствените разфасовки бяха по 4 л, а на мен ми трябваше не повече от кило. Ама като нямат, плащай $63 за голямата бака и се радвай, че поне имат от същата, а не са я спрели от производство, както се случваше с боите и химикалите на русенския комбинат “Гаврил Генов”. Татко хубаво беше минал всичко - улука, водосточната тръба, таблото, но когато валяка върви с бялата боя, кечето му пръска навред страшно, независимо колко бавно се търкаля. Заради това почти всичко трябваше да се минава отново с черно, че да се заличат белите следи. С това занимание уплътних вчерашния си ден. Че като се ядосах и подкарах с четката наред (нали вече и боя имаше бол...) - намазах всичко и стана много хубаво. Боядисах и страничната порта - тя беше с едно кремаво покритие, матирало се и избледняло от слънцето. Само застъргах и зачистих леко с шкурката и отгоре го оплесках с черното. Две ръце я минах тая порта, но след малко ще ударя още една, защото отдолу още прозира светлия цвят. Веднага след това се местя на плочника - започвам с един нож или нещо остро да минавам по фугите на плочките, да чистя от прорасли плевели, листа и т.н. Ще взема ситен пясък и засипвам всичко да се заравни, след което удрям две ръце пак специална боя за бетон. Какъв късмет извадих и с нея онзи ден - като купувах черната боя, завъртях се да погледна и палета с намалени по една или друга причина кутии с боя. Де цвят не уйдисал и някой го върнал, де нещо смачкано и няма търговски вид - появяват се интересни неща, ама човек трябва постоянно да следи и да слухти. На мен не ми е трябвало и за това не съм се заглеждал с особен интерес и възхита, но този път окото ми се спря на една бака 10 л точно с такава боя, каквато ми трябваше за плочника. Отвън кутията беше доволно смазана и изкривена, но пък аз няма да се снимам с нея, я! Е, че не била керемиден цвят, както беше първоначално по проекта и както го беше одобрил главния инженер - какво пък от това. На главния архитект като му се види, че боята чини и че е евтина като основно правило, кой му гледа подписа на “инджинерот”. А цветът не беше съвсем лош - нещо бежово, тъкмо щеше да се върже с алуминиевата дограма, която е в подобни светли тонове. И като взех черната боя, поисках малко да ми мацнат на една хартийка и от тая, да я прекарам през техническия съвет все пак, да не се наложи “да си разменяме шапките”... То пък, за голямо мое учудване идеята ми се прие от раз, дори малко безинтересно протече съвещанието - нямаше дебати, нямаше дискусии, убеждавания, попръжни и взаимни клетви; толкова скучен диалог не е имало между нас с Даниела, откакто е започнал тоз шибан проект и по-специално разширението и съответните му подобрения. Е, като получих официално съгласието и на касиерката, тичам пак в магазина и тутакси купих боята. На половин цена - от $139 да я вземеш за $68 и то 10 л; амчи то си е направо подарък това, бре! Че минах и покрай изложението на повяхващи и умиращи растения и насаждения. От там си намерих една саксийка с магданоз - посърнал милият и пожълтял, сякаш го е била градушката. Ама го взех, за да му дам втори шанс в живота - зарових го веднага, пак измежду лозите и на припек. Гледам го тази сутрин един хубав, весел, като се раззеленил, листата му се изправили - за чудо и приказ! Само поливай и бери - амчи може ли една къща без магданоз да остане?! Аз така изскубнах онзи ден един корен, дето се беше завъдил между плочките встрани до чешмата. Помислих, че е плевел, но като се измъкна с коренчето и на него дадох втори живот. Гледам, че и той се е хванал, да видим до кога ще е така. Сигурно като почнат големите жеги и всичко ще изсъхне и измре, ама поне до тогава да се порадвам малко на зеленчукова градина.

Та така тези дни - ей с това съм се разправял и занимавал. Не преставам да изпращам молби и за работа, но за сега с нулев успех. От време на време някой агент ще се излъже да се обади по телефона, баш когато са ми най-изцапани ръцете с боя, та да се чудя от къде да го подхвана. Обаче още нямам нищо конкретно налице. От няколко места се надявам да ме потърсят - аз докато чакам и си правя моите неща; не съм седнал пред телевизора или с вестника. Върша по няколко неща наведнъж - докато свалям музика и филми от Интернета, друг диск вече се записва и се превръща в звук и образ; пращам молба за работа и пиша писмо едновременно. Чорбата е до мен - значи и ям в момента, а отвън боята съхне на слънцето. Аз докато чакам едно нещо да стане, правя няколко други междувременно - това дето и Бонапарта не го е можел чак толкова умело!

Във вторник вечерта се почерпихме за рождения ден на майка, чухме се и по телефона. Снощи малкото пък ходи на дискотека от училището, по случай завършването на срока. След ваканцията от 2 седмици има още един и край на тази година. Ще видим какво ще става по-нататък. Това е за сега и всичко до тук. Близките си планове вече ви ги казах, а с далечните и аз самият не съм наясно още. През Ноември Сашкови ще идват за няколко дни при нас. Чуваме се и се виждаме с всички приятели - това ни радва и ни разнообразява ежедневието. Чакаме вече и Докторите да се завърнат от България - с удоволствие ще се съберем с тях щом си дойдат, за да ни разкажат как са изкарали времето си там. Следващото писмо ще започна своевременно, най-вероятно пак в понеделник, за да дам възможност да се съберат случки и събития за описване и обсъждане.

А сега приемете най-сърдечните ни поздрави, горещи целувки и прегръдки - обичаме ви много и постоянно мислим за вас.