Скъпи и обични родители наши - приятели ваши, родни палаши и повсеместни апаши без патрондаши!

23.09.2009 - Няколко дни, след като изпратих предишното си писмо по Янковата Валя, днес подхващам следващото, което обаче се очертава да четете едва за Коледа чак. То и по датата добре личи, че Септември вече си отиде - другата неделя по това време ще сме нагазили кажи-речи в Октомври – ако не до коляно или пък пояс, то поне до кокалчетата само. За настоящия момент на отрязъка от време, аз като по някакво чудо не съм с лопатите и мотиките из къра - от сутринта ни е натиснал един страхотен прашен облак, нещо като пясъчната буря в Хюсеиновия Ирак или братски “съветски” Афганистан, та ни слънце се види навън, ни път личи къде е, нито пък има някакви изгледи за проясняване на обстановката. Снощи по телевизията предадоха извънреден репортаж за този природен феномен, който отначало се бе разразил само в столицата Канбера (или там някъде из околните села и паланки...), но изглежда ветровете довлякоха пепелта и насам, та всичко наоколо си еба майката сякаш е затрупано от сняг - който пък е направен от много фин пясък, почти като пудра против подсичане на бебешки дупета. Това се случва често, когато бурните ветрове подхванат пясъците от пустинята и почнат да ги размотават нагоре-надолу из дивотията. Те там на равното се зареждат с достатъчно голяма енергия, а после като тръгнат да обикалят държавата, та не се знае баш над кое селище ще си изсипят тоновете с пепелак и мръсотия, които влачат подире си. И понеже пясъкът в австралийската пустиня е червен, като че ли тухли и керемиди са стъргани на прах, всичко после потъва под един общ прашен слой, все едно че си стъргал тебешир отгоре, ама много тебешир - цели влакови композиции, не само една кутия като на другарката по география. След този наказателен за целокупното местно население процес, обикновено завалява обилен дъжд, който пък смива всичко и навред става толкова чисто, все едно че нищо не е имало; подобно на облизана от мед сребърна лъжица. За сега обаче се намираме под пелерината на пясъчния облак – а кога ще дойде онзи другия, дъждовният, още и самите синоптици не са много сигурни в това. Те снощи завалийките, докато говореха за прогнозата на времето, един през друг вдигаха рамене като ученички пред черната дъска – на всичките им идваше да кажат, че природата се е разгонила като 40-годишна кучка, ама не смееха да дават такива обяснения в ефир на живо. Така тази природна аномалия ме запъди рано-рано навътре в къщи, защото аз и без друго се налапах с достатъчно много прахоляк, който дишам още от сутринта. Въпреки обстоятелствата, реших да свърша всичко, с което се бях заловил и действително, че с Божията помощ и подкрепа успях. Макар и малко отзад напред (отново…), първо ще спомена с какво се разправях днес, а после вече ще разкажа как и защо се бе стигнало до тук.

Страничната пътека, с която се занимавах в последните дни вече беше станала напълно готова и трябваше да се оградят с блокчета само градинките с насажденията – онази, дългата леха с шибаните рози на Даниела и двете по-малки откъм страната на простора за прането. Именно с това се бъзиках през цялата днешна сутрин - нареждането на целите парчета не отнема кой знае колко много време, обаче скрояването на крайните блокчета, с които да се завършат редовете отнеха повечето от работния ми ден. В крайна сметка всичко стана много добре - досущ като алея в ботаническа градина; и съвсем естествено, тази дейност пък роди друга, допълнителна, с която ще се залавям от утре насетне. Бетонните павета, които купих са уж черни - обаче цветовете им варират по малко от всичките, макар и да си стоят само в черната цветова гама; вероятно в зависимост от това как машината е разбърквала сместа, преди да ги излеят във формите им. И сега на фона на онази изящно боядисана пътека, тези блокове стоят малко като недовършени - полуфабрикат един вид. За да стане всичко както си трябва и да заприлича хептен на алея от средновековен замък, сега ще се наложи да оплескам с черна боя и самите блокчета – поне отгоре и отстрани, само където се вижда. Ето по какъв начин пък ще си попълня и утрешния ден - нека сега обаче да проследим всичко по хронология и събития.

Миналата седмица (четвъртък мисля да беше...) привърших с информацията в предното си писмо и веднага го изпратих на Янко, че да ми го разпечата на работа. От последните редове вече ви е станало ясно как точно купих боята за плочките на пътеката. Понеже тя беше на маслена основа (а не на водна, както повечето бои тук...), трябваше ми терпентин за разреждането ѝ, както за миене на ръце и четки. Отидох пак до магазина, за да купя – преди това попаднах на едни евтини шоколади, че рекох да ви взема две парчета за 5 лева. По-надолу гледам едни евтини календари за догодина - от хубави по-хубави, с разни шарени картинки от австралийската природа. И те бяха по 2 лева - взех само два, ама след това съжалих, защото ако бях изпратил повечко, можехте да се представите някъде с някакво малко подаръче, дошло на майната си чак от края на света. В същото време не смеех да обременявам Валя с излишни грамажи - самите шоколади вече бяха половин кило, башка дисковете, писмото, че сега и календарите прибавих към общата пратка. Не ми беше удобно да нахалствам, въпреки че не беше невъзможно да се пренесе товара - те имали право на 30 кг багаж, а пък в същото време не си бяха стигнали лимита (както например правим ние при подобни пътувания, че сме и винаги с доста над него). Изпратих по нея само два календара - един за вас, а другият за Божкови или го давайте на някой по ваше усмотрение.

Така най-после се прибрах от магазина с покупките за изпращане като армагани и със заветното шише терпентин, именно заради което поначало излязох от нас. Имах вече всичко необходимо и офанзивата трябваше да започва - обратен път нямаше... Грабвам изпървом една шпакла, с която изчистих всички фуги от мъх, разни израстъци, случайно попаднали листа и всякакъв друг боклук, дето се беше събрал между плочите в продължение на години. От шпаклата остана само половината ѝ метална част с дръжката - другото се изхаби, докато търках с нея по камъните; искри хвърчаха даже, като от шмиргел. Доколкото си спомням, когато завърших тази пътечка, аз фугите ѝ не бях запълвал с нищо, защото тогава все още не бях съвсем наясно какъв ще бъде крайния резултат на проекта. А пък веднъж, след като спряхме да газим калта отзад и по-специално Даниела, когато ходи да простира дрехите, та се успокоих и минах на други обекти - този го заградих само с едно половинчато кръгче, а не с цяло предвид предстоящите довършителни операции, които обаче не се знаеше на кой цар на времето щяха да се провеждат. От тогава минаха повече от две години, дали няма и горница даже. Сега обаче всичкото това трябваше да се завърши и да се докара до някакво разумно дередже. Та, значи фугите ги изчистих и пред очите ми зейнаха едни огромни дупки, отвориха се едни аралъци, а пък башка от всичко, дето беше криво – ама от криво, та още по-криво; досущ като лунен пейзаж. Тичам веднага при моите хора, от които купувам пясъците и другите градински материали - да видим с какво да ги запълвам тези хралупи. Те имаха някакви специални илачи, дето като се насипят из фугите на плочките, поръсваш с малко водица отгоре и те се втвърдяват. Цимент съдържат и кварцов пясък - какво да е друго. Обаче бяха скъпи, пущините – за една малка торбичка искат $12, а с моите зейнали пещери, кой знае колко торби щяха да погълнат. Какво нещо е, мама му стара, на един умен и свидлив тарикат да му дойде нещо гениално на ума! Тутакси се сетих, че аз също имам цимент в бараката, който бавно и методично така или иначе се втвърдява от влагата – особено, след като пък не се употребява навреме. Колко наводнения понесе и той, ама гледам, че нищо му няма. Е, някоя и друга бучка я разбивах с чука, но общо взето не се беше повредил много. От моите търгаши купих само един голям чувал от белия кварцов пясък - малко по-късно обаче ми стана ясно, защо аджеба хората не ги пълнят до горе. Онези ми казаха сам да си го насипя – от голямата купчина, с малката лопатка и право в чувала; лесна работа. Ама аз, глупакът - нали съм и един лаком гъз, та тъпках пясъка с връх, нека да има максул. Кога понечих да го вдигам обаче и да си го нося към колата – оп-паа, омекнаха ми ресорите; амчи то не се бута от тежина, бре! А пък другият народ седи отстрани и сеира ми гледа – мама ви рекох дейба противна, сега ще ви покажа аз как се пазарува “на торба”, а не само на кило! Мятам пясъка със сетни сили на гръб и а-ха да се строполя в купчината долу и да стана за резил на обкръжението кибици. Обаче бързичко се вцепених в кръста и се оправих - понесох товара навън към колата като Гергьовско агне – по-точно описанието би му било като “Коледен шопар”, защото чувалът хем беше дебел, хем дето тежи като че пълен с олово, хем пък няма и къде да го уловя, щото го бях натъпкал до последно. Целият масраф по пясъчната ми авантюра отсече някакви си $3 - пъхам чувала в багажника и доволен като презобено добиче се прибрах в къщи.

Веднага почнах да запълвам дупките. Предварително омесих пясъка и цимента в равни количества и с четката бавно, полека - фугите постепенно взеха да се пълнят. Че като допълнителна операция, блъскам и с гумения чук всяка индивидуална плочка, за да се намества сместа чак до долу - където потъне по-дълбоко, прибавям още материал. Голяма игра си играх, та едвам стигнах до първата градинка. Гениалността в идеята ми се състои в това, че влагата отдолу ще грабне цимента от фугите и ще го спече, а с четката и по-рядка боя наливам и замазвам отгоре - така ги запечатвам откъм лицето им пък. А цялото това упражнение беше с една единствена цел: да се спрат изцяло или поне позабавят малко тези проклети треволяци, които прорастват между плочите. Колко ми е била успешна технологията аз не знам, но дори и из книгите не прочетох за такива драстични и крайностни мерки - ще наблюдавам напред във времето, дано съм успял в борбата против вредните плевели и израстъци. Всичкото това го правих на отделни части, защото се опасявах да не би междувременно да завали и водата да ми отмие циментовите смески. Ето защо първо запълвам фугите само до някъде, а после боядисвам горната им част. И така на етапи и на отрязъци, та два дни по 12-часови работни смени само това правих – без колене, без кръст и без гъз останах... Е, разни дребни странични дейности тук не ги включвам, защото с тях се занимавах между другото - докато се изправя малко на крака, та да си почина. По време на тази акция, много насаждения пресадих и разсадих тук-таме из ливадата. Нали напоследък имах предимно бояджийски дейности, та всяка кофа, която се освободи от боята я запълвах с пръст и малко тор, след което в нея засаждам по някой домат. Направо с чували ще има да изнасяме, ако всичките ми растения рекат да раждат... Абе де на шега, де на истина – ама гледам, че доста цвят има по тях; на много места се забелязват и самите доматчета, макар и дребни още като зародиш на човешки ембрион. Ванеса изяде вече няколко домата от първата реколта - сега чакаме следващия урожай, че да заредим и мазата с буркани за зимата.

В събота през деня ударих и първата официална ръка с боя на целия плочник. Че на всичкото отгоре беше гъста и тежка - откачиха ми се ръцете да я размазвам с четката, но така уж трябвало според специалистите. Доста материал глътнаха тези плочи - съмнявах се даже, дали ще ми остане за второто минаване. А пък само как цапа това чудо - няма да ви разправям. Едвам се трие с бензин: ръце, крака, тумбак - всичко по мен бе омазано с боя до неузнаваемост. Преди време оставях зацапаното и разчитах на душа в банята да ме измие от боите - докато са пресни това е лесно, а и защото последните са на водна основа. А с тази блажната видях голям зор – първото ми “изкъпване” се провежда с бензин отвън в работилницата; едва после чак влизам навътре за допълнително третиране със сапун в банята – още се оригвам на петролни продукти, заеби…

В събота следобеда, след като свърших полагаемия за деня отрязък от фугирането на плочника, облякох си новите дрешки и прясно изкъпан, пременен, сресан “на път”, с изрязани нокти и изпилени зъби отидох у Янко да нося пакета на Валя. Там ѝ написах телефона и адреса за всеки случай - тя едва ли ще има път за минаване през Габрово, но все пак нека да го има за кураж. За вечерта се бяхме разбрали да се съберем с махленските пияндурници и да отидем в парка до морето – хем да се повидим с всички и да вечеряме на чист въздух. Маргото дойде заедно с едно семейство от Сидней, Тони и ние; децата се налудяха на воля, та към края едвам вървяха вече от премала. Ние старите пък се веселихме, както обикновено ни се случва и към 22:00 се преместихме у нас на двора - в парка ни беше станало тъмно и скучно. Там веселбата продължи до първи петли, когато чак ни се разтури малката и сплотена, пиянска дружинка. Маргарита спа у нас, че на другия ден беше на работа, а в момента тя живее у Докторите - хем да им наглежда къщата, докато те са в България. Междувременно тя си купи едно апартаментче близо до нас, но и в него има нужда от малки “освежителни” манипулации, та не се е нанесла все още окончателно.

Ние с Ванеса рано сутринта ходихме до битака и купихме една дъска, с която да се плъзга по вълните. Тя отдавна имаше мерак за такова нещо – щом бате ѝ Нени има такава, тя искаше същата (добре, че барем на цвета ѝ не държеше чак толкова много, щото в противен случай и нея трябваше да пребоядисвам). Аз в останалото време от деня довърших плочника – само подготовката преди същинското му боядисване. Някъде по-горе споменах, че съм боядисвал в събота – всъщност, това стана едва в понеделник. През останалите дни съм се бъзикал само с фугите на плочника, които отнеха доста време - но пък трябваше да изпълня цялата рецепта, за да видя дали ще има резултат от всичкото ми това блъскане като лумпен.

В продължение на 5 часа без прекъсване, без пиене на вода, бира и други течности, без съответното пикане и други отходни дейности, без дори да си надигна главата от земята - оплесках всичко с боята. И седнал пробвах да мажа с четката, и легнал, и прав, и наведен - все си беше зор, но пък стана така добре, че чак аз съм доволен от себе си и собствените си постижения. Междувременно Игор се беше обадил, че си е взел една седмица отпуск и смятали да ходят с Дарина до морето. Поканихме ги да минат през нас на връщане - аз в ранния следобед бях вече приключил с бояджилъка - измих се надве-натри и отидох за блокчетата, за които стана дума още в началото на моето кратко експозе. Преди това бях обиколил няколко места и само в онзи големия магазин бяха най-евтини. Това е доста учудващо, защото те обикновено са скъпчии, но този път така се случи. Трябваха ми 160 парчета, като 40 от тях бяха предназначени за другата къща; бях обещал на Нолин и Уоли да им пусна още един ред точно пред къщата. Там стана доста хубаво, те нали постоянно се грижат за всичко и щеше да стане още по-хубаво с този допълнителен ред. Моето ремарке вече съвсем сдаде багажа и не смея да го товаря много, за да не ме изненада някъде насред пътя - да клекне изведнъж, че да се чудя какво да го правя в трафика. А тези тарикати в железарския магазин, като купиш някаква по-едра стока от тях, та ти дават и едно ремарке за период от два часа, с което да си я и извозиш сам до вкъщи. Една такава тухличка сигурно тежи около 5 кила, че и повечко даже може да дойде. Цялото количество се очертаваше да тежи около тон, който за ремаркето ми щеше да бъде последният и окончателен като товар. За това предпочетох да взема от магазина, вместо да рискувам с моето. Неудобството се състоеше само в това, че един път като си свършиш работата, трябва после да го почистиш преди да им го върнеш, да правиш втори курс назад до магазина, да чакаш на опашка за документи, връщане на депозити и общо взето всякакъв род разправии, но пък на този етап за мен времето не е просто спряло, ами направо е замръзнало и сега то няма абсолютно никаква стойност, погледнато от моя ъгъл - да не би да бързам за партийно събрание, я? Изчаках си чинно всичката процедура, натовариха ме с мотокара - абе клиент ли си, за бял човек те имат. Първо разтоварих паветата у Нолин - даже и тя ми помогна в тази дейност, защото аз вече се завалях и не знаех ходя ли, стъпвам ли изобщо; толкова се бях изморил. У нас пък Даниела с малкото се включиха на разтоварването - на обратния курс Ванеса дойде с мен да се повози; върнахме ремаркето, оправихме документите и се прибрахме.

До това време Игорови бяха вече пристигнали и всички пиеха кафе на двора. Поприказвахме се добре с тях - аз привечер опалих камината и си опекохме по някое карначе, колкото да не умрем от глад. Даниела направи картофено пюре, наряза салата (ама не от моите домати все още...) - поминахме добре, весело, честито и охолно.

Вчера започнах работа сравнително късно - вечерта прироси един дребен дъждец, сутринта беше още мокро тук-таме по плочника и исках да изсъхне напълно. Докато го чаках се занимавах именно с моите посеви и насаждения. Предният ден от магазина бях купил 6 корена с домати - трябваше да им намеря място из нивята. Тор пренасях, поливах – абе, градинарството по принцип не е лоша работа, само дето още не съм усетил (и опитал...) резултатите от трудецът ми. После отидох у Нолин, та подредих техните блокчета. Сега се сетих, че едно парченце трябваше да се изреже и за там, още докато се опрашвах с моите днес, ама забравих - ще го режа допълнително някой друг ударен ден... Като свърших у тях, преместих се на нашия плочник и ударих втората ръка с боя. Добре че я бях разредил малко, та да ми стигне. Сега остана един напръстник, колкото за корекции - само ако се наложи. Целият гюм от 10 л замина до капка, заедно с две шишета и половина терпентин. С това приключи този епопеичен вече проект - местим се на следващия; да не си помислите, че вече съм свършил напълно...

Тази сутрин се занимах с нареждането на блокчетата, а утре ако е по-чисто небето ще гледам и да ги боядисам. В същото време и ключалката на външната врата правя (онази, дето затваря коридора). Въобще, така плътно съм се ангажирал, че пак нямам време за нищо. От време на време изпращам и по някоя молба за работа, но за сега от опитите ми да се закача на хляб получавам само любезни откази... Но поне не си губя времето – щото ако започна някъде, всичката ми домашна дейност умира мигновено. Имам още малко работа – нека изчака и това да свърша, че тогаз пак да се яхвам на конете...

29.09.2009 – Още от най-ранните зори на деня съм се надигнал днес. Като замине Даниела сутрин на работа и аз ставам веднага след нея – ето, вече е 07:00 даже, само докато проверявах какво съм написал онзи ден. Доста динамични и разнообразни дни изкарахме в последно време, та бързам да опиша всичко, да не би да забравя какво се е случвало.

Миналата седмица, по време на пясъчната буря всички си стояхме плътно затворени в къщи – всякакви врати и прозорци бяха запечатани, за да избегнем поражението на прашния облак (нещо като при ядрен взрив и опасенията от заразяване с радиоактивен прахоляк). На другия ден вече облакът се беше раздигнал, но след себе си бе оставил доста поражения и трайни следи: прах и пепел навред, колите мръсни, а на къщите не им личеше цвета на покривите чак, башка дето улици и тротоари бяха прашни като след изригване на вулкан. Аз излязох да боядисвам блокчетата, които наредих предния ден. Взехме решение с Даниела да ги мина само отгоре - колкото да им уеднаквя цветовете като се гледат от високо, защото те иначе отстрани са си добре. Това значително ми улесни дейността и набързо им оплесках челата с черната боя. Добре че купих миналия ден една тенекия от 4 л, че да си имам за подобни работи. В интерес на истината тогава ми досвидяха нещастните $63, защото нямаха по-малки разфасовки и аз се принудих да взема голямата кутия. Но пък сега се намери приложение за всичко и даже съм благодарен, че дойде повечко, за да не тичам до магазина всеки ден (е, аз пак ходя де, ама не само за това...). Като приключих с мероприятията по двора, Ванеса си беше свършила задълженията в къщи (свирене, теория и т.н.), взехме колелетата и отидохме на голяма обиколка из квартала. Времето беше чудесно - от пепелта предишните дни нямаше много остатъци, слънцето печеше както обикновено и нашата крайна цел беше морето и плажът. Доста обикаляхме местните малки улички, докато стигнем брега и лодките. На едно място погазихме малко из водата, снимки си правихме – въобще, беше много хубаво. Прибрахме се в ранния следобед и седнахме да хапнем нещо. После пак всеки се залови с ръкоделието си. Ванеса се въртя покрай мен, аз сновах из работилницата и двора като робот - така и този ден се изтърколи неусетно и незабелязано.

Следващата сутрин се очертаваше да бъде също много заета и интензивна. Аз още от рано излязох с ремаркето да купувам торове и натрошени борови кори, с които трябваше да попълня лехите в страничната пътека. Докарах 6 чувала конска тор от една ферма близо до нас и едно ремарке с тези борови люспи. Всъщност това са отпадните материали от дървообработващите фабрики и дъскорезниците – демек, обелките на трупите, преди да ги набичат на дъски. Тази кори от боровите дървета се натрошават в машини, подобни на ярмомелките и се продават на населението за градински нужди. Като се разстеле из насажденията, хем водата и влагата се задържа по-трайно, хем всичко отгоре е чисто и приятно за окото. А пък ако някой плевел рече да си надига главата изпод тази настилка, веднага си личи и лесно се разпознава, та да го оскубеш барабар с корените, дорде не е превзел цялата градина. Така германската кола на Даниелчето я прибирам, цялата натоварена до дупка - с конски фъшкии в багажника и ремаркето отзад, пълно с борови люспи. Идеята ми беше да насипя торът отдолу, а отгоре да засипя пръстта с този дървен трошляк. После като вали дъжд или поливаме, водата бавно ще смива лайната, уж обогатявайки по този примитивен начин почвата. Това също са лично мои аграрно-стопански измишльотини, които си сътворявам съвсем сам и които тутакси изпълнявам, докато не ме е видял някой друг, който по-разбира, та да ми се присмива на акъла. То може и книги да има написани по този въпрос, ама кой да ти разгръща страниците в тая навалица. Аз измислям всичко на момента и го правя на мига, докато не съм го забравил или не ми дойде нещо друго на ума. Та и сега така - тази идея ми се стори особено гениална, като се има предвид, че естествените торове по принцип са много евтин продукт. Тук навсякъде има ферми за коне, крави и всякакви животни – лайна да искаш, с фадрома да ги ринеш! Иначе разни химикали и изкуствени торове са сравнително скъпи по магазините, докато една доза конска тор с големината на стандартен брашнен чувал (от картофи, захар или подобни насипни продукти) стъпва само $2. Хората, които се занимават с животновъдство изкарват пред домовете си стотици такива разфасовки, след като периодично чистят оборите – само си пускаш двата лева в нарочно оставената за целта паничка, грабваш си чувалчето и всички са щастливи (не, не – тук цигани няма и по принцип не се краде на дребно, ако ви се стори чудно и странно това с паничката). Та, сипах значи по една такава доза на всяка градинка, а дългата леха покрай оградата пое 4 чувала даже. Разстлах всичко равномерно, поръсих обилно с вода да се слегне и започнах да насипвам дървения материал. Всичко стана много красиво, чисто и подредено, обаче ходих втори път да товаря ремаркето с тези борови люспи, защото баят количество потъна из тези лехички. За другата къща също ще ми трябва нещо подобно, защото и за там е насрочено едно такова селскостопанско мероприятие. Сега обаче Нолин и Уоли имат гости от Нова Зеландия и хич не им е баш до това. Синът им с двете внучета са тук за няколко дни през ваканцията на децата - като ги изпратят, тогава пак ще се занимаваме с нашите градински въпроси.

Докато аз насипвах конските изпражнения, Даниела с маркуча изми къщата и прозорците отвън. Кални води се стичаха отвсякъде - тоя прах се беше набил по всички възможни кьошета и ъгълчета, та баят проливане на скъпата язовирска вода падна, докато се смие всичко в канала. После дейността ми се премести в работилницата.

Немб си и Мал друга работа онзи ден, та в знак на нашите взаимни симпатии ми подари един старинен стол, трикрак – мебел, достойна само за механата. Обаче столчето имаше нужда от много подсилване и структурно уякчаване, че му беше счупена облегалката, та винтове, болтове, подкрепителни и оздравителни дъсчици - какво ли не правих, докато не го превърнах отново в стол по смисъла на своето предназначение. Следобеда и с това се позанимах малко – по едно време идат Мария и Краси. Хайде, разбрахме се с тях да дойдат официално вечерта на малко тържество. Таман бяхме приключили с обгарянето на едни летвички за проекта на Ванеса - цъфнаха пък Уоли и Нолин да ме видят какво съм свършил. Аз тъкмо бях опалил камината – посрещнах ги чер като брикет от пушек, пепел и мръсотия, миришещ приятно на обор и прясно изсрана конска тор, със засъхнали тук-таме по мен лайнца от градинските ми мероприятия през целия ден. Даниела беше излязла по дребен и локален пазар, но и той отнема два часа, дорде се избродят и обиколят всичките сергии на дюкяните. А аз в това време я чакам отвън с гостите, защото не мога да вляза вътре с говната, та да се изкъпя. На края си дойде и тя - втурнаха се двете с Нолин да направят салатите, а аз си изщавих кожата под душа и станах чисто нов като излязъл от журнал за мъжка мода.

По-късно вечерта дойдоха Краси и Мария, повеселихме се всички заедно и по някое време Уоли си тръгнаха, а ние останахме с Краси до късно. Аз на другия ден се бях главил чирак у Бранко и Ваня, та да му помогна заедно с Краси (счетоводителя) и нашия комшия Тони. Купили някакви плочки и застилаха с тях алеята пред гаражите, долу до улицата чак. Ама то алея ли е тяхното като алея? – цял Хаинбоаз, със завоите му, с баира и всички екстри на съвременното пътно строителство. Отделно дето е около 200 квадрата по площ - кога ще го посипеш ти сам с тез ситни плочици 10 на 10 сантима, пък бко и да има по един пръст фуга между тях? Това е работа за няколко социалистически бригади, за няколко седмици напред – а наш Бранко, завалията: гледа купищата с плочки пред себе си и току все на рев го избива. Те миналата седмица също са имали някакви помагачи, ама тогава Желязко им е бил звеневият - нали той е разбирач по тази тънка дейност. Тогава за мен нямаше свободно място, но тази неделя се овакантило едно, та ми дадоха да запълня дупката на позицията (щото аз съм връзкар и си падам малко по-гъст с чорбаджийката...). Така в събота, рано-рано сутринта, забирам Тони от тях и точно в 08:30 камбаната удари за десанта у Бранкови. Отначало почнахме само четиримата - всеки си има строго определена функция и зададена крайна цел; свършва я и без да почива се мести на друга. Така изкарахме целия ден, че на края и фенер извадихме, за да довършим един ред, да приберем и измием инвентара. Сутринта Ваня ни прави мекици със сирене и сладко от ягоди, следобеда пък – мусака и таратор, а ние за смелост и по-висока степен на точност ударихме по няколко бързи аперитива, а пък и за хатър на стопаните, да не ги обидим. Е, сега на някои места фугите не водят баш така, както ги почнахме сабалето, ама то щото му дойде крив на Бранко пода, за това се получи това разминаване в мерните ни единици (пък може и от ракията да беше – знам ли и аз?)...

След тази яростна и ожесточена офанзива през деня, чак по тъмното вече - измиваме се набързо и сядаме съвсем триумфално на “майсторска” софра. До това време дойдоха и нашите общи приятели Докторите, които пък предишния ден се бяха завърнали от България. Ние с Тони бяхме сами без жените и децата, като мислехме най-акуратно и трезво да се прибираме вечерта по домовете. Даниела трябваше да води малката на урок, да се мотае с други дейности у дома, а на другия ден щеше да ходи и на работа - за това този път тя не взе участие в тържествата. Аз от своя страна уж щях да карам на връщане, но моабетът ни беше набрал вече такава сериозна скорост и още по-висок градус, че в крайна сметка зарязахме колата там – решихме, че Светлето на Краси ще ни прибира назад с Тони. Тя дойде малко по-късно, че ходиха някъде с Краси, обаче пък много рано си тръгнаха, а на нас с Антонио таман ни беше дошла приказката в разгара на вечеринката. Нашето последно спасение остана Румяна (на Доктора жена му). Тя се прозява цяла вечер на масата без да пие, но старателно се вслушваше в глупостите ни и жадно попиваше всяка една наша простотия. Видя, че с нас на глава няма да излезе и че ние нямахме изобщо никакви намерения скоро да си ходим, та докато се наливахме с ракия, тя преспа малко на един миндер. Малко след полунощ бяхме се вече така здраво намотали, че рекохме да си вървим, дорде не са ни изгонили домакините. Криво-ляво се свлякохме до пътя, където петима грамадни, подпухнали от преяждане и препиване човеци се натъпкахме в едно дребно Пежо 206, дето тогава ми се виждаше, че е с размерите на Калинка, а в действителност се оказа още по-малко (някои от по-зрелите читатели тук, могат с умиление да си спомнят за това изключително творение на авангардната социалистическа техника, което имаше двигател на Ява 350, беше построено на три колелета, две отпред и едно отзад, а отгоре бе покрито с кафяв кожен гюрук - в него имаше място за 3 до 4 членно семейство с много ситна челяд, чувал с картофи, две щайги с буркани от село плюс дребни стопански култури, заврени тук и там по нишите на возилото...). Тони, понеже най-наснован и близо два метра мъж го турихме да седне отпред до шофьорката и последният се сви в седалката на охлюв, докато ние с Доктора и сина им седнахме на задната седалка – само че обърнати настрани един зад друг, защото пък ако бяхме застанали направо, за да се поберем на канапето трябваше да махаме задните врати, че все бабаджани се паднахме да пътуваме заедно в това купе. Така посред малките часове на нощта “докторицата” ни изсипа пред нас - на другия ден трябваше да мислим как ще си прибираме колата от Бранкови, но това за момента не ми беше от съществено значение; гледах по-скоро да се прибера и да си легна, че не можех и прав да стоя вече.

Междувременно Даниела ми се беше обадила по телефона, че Мария пак била у нас - този път без Краси. Той, миличкият може да я понася около себе си най-много до един пълен ден, след което я зарязва където и да се намират и от там се прибира сам; в случая двечките с Даниела си правеха женски моабет у нас. Малкото междувременно било легнало при майка си и там заспало, наша Мара се простряла в жълтия салон, а пък аз когато и да се прибера да съм легнел в кревата на Ванеса - такива бяха разпоредбите на фюрера. Мислех от там насетне да се къпя, обаче като окъсняхме толкова много и така съм си заспал, с кереча по краката и общата кир по мен.

Като се събудих благополучно в неделната утрин, до това време Мария си беше вече отишла - много рано е станала и не сме я усетили кога и как е излязла. Ванеса се курдиса на масата да си чака традиционните неделни палачинки, а аз се чудех дали Тони и Поли ще водят тяхното дете на българското училище, та да минат и нас да вземат. Точно така и стана - след учебните занятия на дечурлигата, пак отидохме у Ваня и Бранко, та да видим вече на светло какво лайно сме изсрали връз плочника им и какво толкова бяхме свършили предния ден, а пък и аз да си прибера колата от тях, която зарязахме на улицата през нощта на вакханалията. Добре, ама то времето се падна баш по обед - хорицата наизвадиха остатъците от вечерта и ние подкарахме седянката на нова сметка. Разбрахме се за вечерта да отидем на един парк, който е близо до нас точно на брега на морето. Напоследък често ходим там, че дечурлигата играят по детските площадки, а ние не правим излишен тропулак по къщите и на домакините. Аз по някое време следобеда напуснах тържеството, че бях обещал на Ванеса да я заведа у едни други наши приятели, с чиито деца тя много хубаво си играе и чудесно се разбират. Даниела уж замина на работа за втората си смяна, само че нещо не се били доразбрали за коя точно неделя ставало на въпрос. Оказало се, че дежурството ѝ не било за тази дата и я върнали в къщи. Разбрахме се с нея да се видим вечерта, направо на поляната в парка, че аз все още бях из Бризбън по разни мои посещения на добра воля.

Децата поиграха малко и към 18:00 си тръгнахме. Тези приятели не можеха да дойдат с нас в парка, защото си имаха някакви техни домашни задължения, но и с тях си направихме едно кратко тържество. Поприказвахме, посръбнахме бирица, похапнахме кебапченца на скара – въобще, много хубаво си поминахме. Като отидох на поляната, вече не ми беше ни до ядене, нито до пиене. Там се намерихме с Даниела и Докторите - те бяха минали през нас да я вземат. Оказа се доста хладно и ветровито покрай водата - обикновено в тази част на града е тихо и спокойно, но точно този ден не беше много подходящ за вечерни тържества на открито. Събрахме набързо дисагите и отидохме у нас, като заседнахме в механата. Веднага алармирахме Ваня и Бранко, които вече бяха по пътя за насам, че мястото на срещата се променя. После дойде и Тони, та всичко започна на нова сметка - аперитиви, мезета, раздумки и т.н. Не сме закъснявали този път много, но дорде приведем къщата в ред след посетителите, то пак стана среднощ.

Вчера вече възстанових започнатите и зарязани на средата дейности по двора. Столчето си направих, което отне почти целия ден. Пак някое доматче посадих и така денят ми мина. Имах малко тор, останал от онзи ден, който размих в една кофа и с този разтвор поръсих тревата. Напоследък хич не е валяло дъжд и моравата взе да ми жълтее нещо пред очите - рекох да я подсиля малко, та белким се позасмее в тая шибана суша. С всичко това приключи вчерашния ден, а и серията от почивни и безгрижни дни. Днес се залавям с портичката на оградата при езерото. Там пантите всяка година ръждясват и изгниват като се мокрят от солената вода. За това сега съм купил две от неръждавейка, да ги видим колко време ще изкарат. Винтовете също са от хром-никелова стомана, гайки, шайби - всичко. Ако и това не помогне просто ще махна вратата и ще направя някаква постоянна стълба. Но това ще е по-нататък, за сега ще гледам да се оправям с това, което имам в наличност. След като оправя пантите ще излезем с Ванеса пак да покараме колелетата, че времето навън е доста приятно. Тя сега закуси и започва с нейните музикантски дейности, а аз се залавям с моите.