30.10.2009 - Днешният ден за размисъл (бидейки пак петък...), би трябвало да започне с псувни и клетви отвъд седмото небе и чак до деветото коляно. Предвид всички неудачи напоследък, които се стовариха върху мен, това би било най-правилната и естествена реакция на всеки един жив, многоклетъчен организъм. Обаче пък добро и лошо, комично и трагично разменяха постоянно своите роли по сцената на житейския спектакъл, в който ние се явяваме главните му герои и като че ли всички те взаимно си неутрализираха процесите - за да изплува обаче, най-накрая и най-отгоре (като огромно мазно петно…) все пак добрата и щастлива развръзка от всичко, преживяно до този момент. Сядайте сега край печката, връзвайте се с предпазните колани, за да не изпопадате по завоите и слушайте какво ще ви разправям по-нататък (ама не ме прекъсвайте, де – въпросите си ще задавате подир)...

Миналата седмица, отново по същото време (петъчен ден) вече бях набелязал и трасирал планът за почивните ни дни - само бегло, без и да предположа дори какви сложни разклонения могат да избият от генералната му линия. В събота сутринта, след традиционния урок на Ванеса по музика, всеки от нас за кратко се занима със своето собствено ръкоделие и в ранните часове на следобеда ние заминахме за Бризбън на рожден ден. Малчуганът на наши приятели навършваше 6 годинки, та поводът за всички нас беше празничен. Тези приятели са пилоти (всъщност само мъжът кара самолети, ама аз за по-лесна ориентация кой какъв е и от кой отбор е, обобщавам участниците съгласно техния поминък - Докторите, Пилотите, Счетоводителите, Инженерите, Строителите и т.н.). На софрата имаше още едни “пилоти”, тяхно приятелско семейство, които живеят в Корея, но са на гости тук за десетина дни (да, в Южната ѝ част, ако вече се чудите – щото пък в онази Северната ѝ посестрима живот изобщо няма, ако не изключим деребейството на местните комунистически главорези и кръволоци). Даже миналият ден всички заедно минаха през нас, макар и много набързо, но все пак успяхме да се опознаем и по-отблизо. Приятелите ни също са живели известно време в Южна Корея и от там пък се познават с другите, предвид и на това, че мъжете са колеги. Поради честия им график на полетите (и двамата летят за Корейска авиокомпания), не се случва да се виждаме така често, защото нашият пилот постоянно лети из въздушното пространство и снове между отделните континенти на земята - на всеки 5-6 седмици има само по няколко дни отпуск. Както и да е - сега им се падаше “ваканция”, а наред с това и перфектно време за разпускане и освобождаване от натрупаните в този период вътрешни напрежения и стресове. Те наскоро влязоха в нова къща, в двора на която има и басейн – естествено дечурлигата веднага наскачаха вътре, барем да са на едно място; под строг контрол и зорко око. Всъщност техният рожден ден се проведе във водата - излязоха чак като мръкна с посинели от студ устни, тракащи зъби пак по същата причина и изсмукани от водата като глисти. Духнаха свещите, изпяха няколко песни и отново скочиха в басейна, а ние усърдно продължихме с дейността, която бяхме подкарали още от обяд. Всички останали семейства от приятелския ни кръг присъстваха на този форум, без изключение. На това празненство взехме решение, следващият ден да посетим една зоологическа градина, която се намира в нашия район – с което пък да разведем и корейските гости из местните вилаети. Вечерта се прибрахме късно и на другия ден в 11:00 се срещнахме пред входа на зоопарка - вече в малко по-ограничен състав. До българско училище него ден така и не се стигна поради новите и непредвидени обстоятелства...

Цял ден обикаляхме алеите с животните, гледахме птици, влечуги и всякаква друга себеподобна твар. Направихме и много снимки. По някое време се обади и Мартин, да минем за малко през тях. Хайде, приготвяйте се вече да научите за “трагичен случай № 1”. Отиваме у Мартин и Даринка, а там заварваме останалата банда - Янкови, Игор и Дарина, Краси и Светла, Бранко и Мариана (русенците). Нашето попълнение беше с размерите на корабен екипаж - двама пилоти, две стюардеси, бордови инженер, мед-сестра, полковник от запаса с благоверната си съпруга (чифт родители на “пилотката”, притекли се на помощ в трудния момент и час по грижите за отглеждане на дечурлигата, 3 калпака...), плюс 4 броя, подивели от скука и уморени до премала от целодневните обиколки, малки диванета между 6 и 12 годишна възраст. Веднага дворът се изпълни с глъч и весели закачки, в съседство комшиите започнаха да си затварят прозорците на къщите, защото горките хорица знаеха какво ги очаква от тук насетне – на тях това не им е за първи път и своевременно взеха предохранителни мерки. Те иначе не разбират какво точно приказваме помежду си, но пък изглежда вече ни разпознават гласовете и като почнем да грачим и да вием един през друг, онези бягат и се крият в по-далечните стаи. А то пък, нали и всичките сме се събрали едни мълчаливи такива - гласецът не ни се чува...

Янко се поля с вино (каза, че аз съм му бил блъснал чашата, докато сме се целували и прегръщали с жена му, ама знам ли дали е било баш така...) - отиде да се пере на басейна. Колко успя да се изчисти не знам, но миг след това го видях да излиза от там, целият вир-вода мокър и да се оцежда по плочника като пингвин. После се оказа, че Мартин баш тогава имал рожден ден, но не мислели да го празнуват открито и тържествено - за това се спотайвали скришом от светските клюки и прожектори, малко като лалугерите. Хайде, хвърлиха го с дрехите и него в басейна. А детската банда отдавна беше вече вътре и вдигаха шум и врява, колкото за две детски градини, барабар с яслите. Аз пък, какво се затътрих нататък баш тогава? - да ме пита човек, не мога му каза. Сигурно съм възнамерявал да нагледам Ванеса, че да не се изподавят на края от много лудории – хайде, бутнаха и мен барабар с дрешките в гьола. Аз пиех бира точно в този момент и успях много ловко да си вдигна ръката, за да не се напълни шишето и да ми “оводни” напитката – е, каскетя ми малко се намокри, ама пък това не беше кой знае какъв проблем. Вече и одеждите ми нямаха нужда от пране, защото хлорът от басейна действа като белина. Обаче за зла врага, нещастният ми телефон се оказа в джоба по времето на тази съвсем ненавременна баня – виж, той вече хич не извади такъв късмет, както примерно останалите ми вещи. Късно се сетих за това и можех да го оставя на масата, ама то като има едно нещо да става, не можеш да го предотвратиш – колкото и да искаш. Аз го пазех като очите си тоя шибан телефон - да не би случайно да се напраши и да не му се одраска стъклото, а пък сега изливах вода от него като от чайник. Замлъкна проклетникът още на мига (а как хубаво пееше, само ако знаете…); уж вадихме батерии, цедихме го, сушихме го със сешоара на Даринка, на слънцето го пекох часове наред на следващия ден - пълно мълчание, като шумкарин в полицейския участък на Гешев. Когато човек посръбне повечко, та по-лесно някак си прежалва всичко (нали виното, уж мъката лекувало…), но след отрезвяването на следващия ден, аз почнах сериозно да си тъжа за телефончето - амчи това ми беше единствената чисто нова стока, а не купена от втора, трета и десета ръка; ама майната му – ибаз го, с други думи.

През това време тържеството вече беше набрало пълната си скорост - изневиделица дойде и Маргото с разни нейни сладкиши и вкусни мезета. Поканихме ги всичките на другия ден у нас – като по някакво чудо Даниела нямаше да ходи на работа, а пък аз по принцип съм пенсионер и по цял ден съм си свободен; какво от това, че било понеделник – нали за мен всеки ден вече е неделен. Изпратихме малкото на училище и стъкнахме с чорбаджийката една скромна вечеринка по традиционното семейно меню - кюфтенца на скара с печени картофи; салатки иначе дал Господ евтинки - колко малко му трябва на човек, за да бъде истински щастлив. Отначало седнахме навън, огънят гореше в камината и наоколо беше много приятно. Обаче през целия ден се носеха едни тъмни облаци, които най-после вечерта изсипаха товара си и ни напъдиха вътре. Изля се един хубав напоителен дъжд, след което спря, ама на нас вече не ни се излизаше по мокрото. На това социално мероприятие присъстваха Янкови, Краси и Светла, както и гостите на нашите приятели (другите “пилоти”), които бяха отседнали в един хотел на брега на морето. Независимо от дъжда, изкарахме много весело - сега и в Корея ще трябва да ходим, но ние нямаме нищо против (стига само да не е в Северната). Така завърши тази бясна серия от гости и моабети, с известните ви вече загуби и тежки финансови сътресения (за шибания телефон броих $243 суха пара – сега за тези пари имам само кутията с упътването му и разбитото ми на трошляк сърце)…

Хе-хе-хе, кой умник и голям мислител беше казал, че злото никога не идвало само – демек, като ти се заредят една след друга злините, та само се чудиш къде, кога и най-вече как ще свърши тяхната катастрофална поредица. Стягайте каишите пак - иде ред на “втория трагичен случай”. С гостите ни предишната нощ доста окъсняхме (като никога...) – преди да легнем, Даниела успя да поприбере малко от чиниите и барабар с другата помощна посуда ги натика в миялната машина. На сутринта станах рано и щом тя излезе за работа, аз пък се залових да прибирам остатъците по масата и боклуците из кухнята - след такива сбирки у нас, долапите ни остават празни и цялата покъщнина от тях се вади, като че ще ги продаваме на сергия. Та едни чинии, че пък после други; сега малки салатени, после по-големи за мръвките, подир идват тортени, че и кафени на края - тежко му и горко на тоя, дето ще ги мие на другия ден. Даниела поръча само да ги събера и наредя в долното чекмедже на миялната машина. Добре ама аз понеже съм противник на този вид кухненска мебел и съоръжение, та си измих всичко останало на ръка по класическия метод – както съм гледал майчицата ми да прави толкова много години наред. Заведох Ванеса на училището, върнах се и продължих със слугинската дейност, защото в 10:00 имах среща с Рон - той щеше да идва у нас да заваряваме тръбичките на казанчето за ракия. Най-подире втасах и си подредих всичко като в аптека – на края рекох и масата да попреместя малко, че вечерта я бяхме бутнали по средата на стаята, за да се наредим около нея.

Първото движение мина успешно – при подобни размествания обикновено дърпам масата много внимателно само за краката, защото стъкленият ѝ плот отгоре хич не е за вярване. Сега обаче, предполагам вече се досещате какво точно стана на второто движение, което уж трябваше да е окончателно за преместването на масата, където поначало ѝ бе мястото. Горната част като каза “ПРА-А-АС!” и едното кьоше на джама се отпра - остана да се държи само на кракът, който е залепен към стъклото. Отвред се посипаха десетки по-едри стъкла и милиони по-дребни стъкълца, мен ме обляха студените и горещи вълни на менопаузата едновременно – не смея да си отворя и устата, за да изпопържам кански, както ме е учила улицата, за да не се налапам и с пращящите под напора на тежестта джамове. Не положение като на гол гъз в коприва, ами направо се получи като в сцената на инспектор John McClane (Брус Уилис) от първата серия на епичната му поредица “Die Hard”. За момента обаче нищо повече не можеше да се направи от онова, което аз бях вече свършил, при това доста “успешно” - на всяко едно, каквото и да е мръдване от моя страна, двете стъклени половини на масата се търкат помежду си и от тях отхвърчат цели шепи дребни стъкълца, по-скоро стъклени люспи, които се сипят по пода навред като пролетен сняг през Март или Април. Теглих му една майна и зарязах всичко на камара - тъкмо до това време и Рон беше пристигнал, та отидохме да си вършим нашата работа.

Като хронология и ден от седмицата, това вече става във вторник. Самият ден като такъв също не е безизвестен от гледна точка на своя куцузлук – те хората не случайно му казват, че това е “малкият петък”; казано на по-разбираем език - ако нещо лошо не ти се е случило още в петъка, то задължително ще ти дойде до главата във вторника на следващата седмица. Започнахме да заваряване тръбите със съседа - сребърен припой, газови горелки; всичко по книга, както си му е редът. Обаче, за да се получи качествена заварка и припоят да се разлее хубаво по целият ѝ ръб, трябваше да използваме някакъв специален флюс, какъвто Рон нямаше в момента. Тичам веднага на магазина за доставката му – естествено, че го намирам по рафтовете, обаче шибаната заваръчна прибавка я харчат на цена $28 за едно нищо и никакво бурканче от детско пюре, а на нас ни трябват само две-три топвания. Само че ония в дюкяна нямали такива малки разфасовки и аз ща-не ща, броя парите, грабвам тутакси стоката и се прибирам обратно в къщи. След този вълшебен мехлем (нещо като лубрикант за анално проникване, ама с друг цвят и мирис…), всичко вече стана както пише в дебелите буквари. Сега имам флюс да заварявам медна тръба от нас до Екватора чак. Рон ми остави и пръчките с припоите – каза, че от тук нататък вече няма да съм калфа, ами ставам занаятчия и майстор; демек, ще мога и сам да заварявам, ако някога пак ми се наложи. Това не е и такава голяма философия, де - ама все пак исках работата да се свърши от човек, дето го е правил цял живот, а не аз тепърва да се уча на моето изделие. Щото аз така се учих да заварявам с електрожен металната конструкция по външната порта на коридора - за това сега не можем да я изправим вече толкова години, отделно дето не можа и да се затваря като хората. Тогава за първи път в живота си хващах електрожен и слагах маска на главата си - отделно от всичко пък, дето ме е и страх; като се запали оная дъга и почне да блещи, веднага се стряскам и хвърлям чуковете. Е, после вече разбрах какво и как се прави - полека-лека свърших работата, но можеше къде по-добре да стане всичко. Но пък нали неволята уж учела – само че на мен, като по-тъп ми трябват повечко открити уроци...

Приключихме дейностите с Рон, пихме по две-три бири за кадем на цялостното устройство и той си замина. Аз продължих да ръкоделствам в работилницата, макар вече съкрушен, с разбито от стрес и насечено със стъкла сърце. Чаках Даниела да си дойде от работа, че да ми помогне да разглобим масата и да ѝ изхвърля жалките остатъци и отломки отвън – някой трябваше да ми придържа джамовете, да не би пък острите им ръбове хептен да ме заколят.

До тук –добре; е, какво му е чак толкоз доброто не знам, след толкова поражения и загуби, но поне всички сме живи и здрави, без допълнителни сакатлъци. Сега обаче, за да опиша един съвсем друг случай, който внесе лъч на нова светлина и зареди душите ни с положителна енергия, ще трябва пак да се върна на миналия петъчен ден, когато приключих с писателството в къщи и излязох да движа останалите мои задачи, преследвайки целите си по петите им. Горелката на казана има една тръбичка, която хем укрепва дюзата под нея, хем пък в същото време служи за подаването на газта от бутилката. Понеже аз тази тръба малко я преправях и рязах, за да накъсее от единия ѝ край, сега пък трябваше по някакъв начин да я затапя откъм другият. За целта разполагах със специална тапа, която е с резба - трябваше ми някой майстор, който да нареже само няколко навивки, за да я затегна; работата щеше да е готова за няма и един миг. Добре ама тези котлони, дето съм ги взел са толкова стари, че когато са ги произвеждали метричните мерки и теглилки едва ли са били познати - специално в тази част на света. А по принцип за тръбните съединения, барабар с всякакви други газови и водопроводни инсталации, все още в техниката с най-пълна сила важат т.нар. стари “инчови” мерни единици (в англоговорящите държави на тези мерки им викат “Imperial System”, които се намират в сериозен противовес и конфликт с нашенската система СИ (SI), произлизаща от френската Le Systиme International d’Unitйs). Съгласно науката, резбата се зове ѕ” или Ѕ” BSP по английските стандарти за тръби (British Standard Pipe) – върви, че пък ѝ търси инструмент, за да я нарежеш такава. При моите хора, които се занимават с крепежни елементи и всякакви видове режещи инструменти, разбира се имаше точно каквото беше нужно. Само че не в наличност зад тезгяха, ами изброен в техния каталог – за да се сдобия с него, първо трябваше да се поръча доставката му, па да се изписва, па да се чака - и цялото това удоволствие срещу скромната сума от $65! Ебах аз тоз метчик, че и флашката/плашка подир него – едно време от “Болшевик” можех цели джобове да изнеса през портала, дорде бяхме там на ученическа бригада. Сега ми трябва за един миг и го нямам под ръка.

Разбрах, че тези няма да ми свършат работа – те пък от своя страна ме пратиха отсреща при едни други търговци, които се занимават изключително с тръбни части, всякакви колена, нипели, холендери и други произведения на водопроводното приложно изкуство. Надявах се хората да имат подобен инструмент и да ми навъртят няколко витки на менгемето, докато чакам на щанда. Обаче и в тоя дюкян ударихме на камък – аз що ви разправям, че куцузлукът е трайно заболяване, почти хронично в някои случаи. Тез делегати пък ме препратиха на други две места - първото се оказа вече затворено; отивам със сетни сили и изнемощял във второто, с последните си вече съвсем избледняващи надежди.

Оказа се, че собственикът е сърбин, дошъл много отдавна в Австралия - спретнал си една малка тенекеджийска работилничка, в която прави всичко: от лагерни колички, като минеш през казани за ракия и свършиш с космически совалки и шевни машини. Струг, фреза, гилотина, преса, заваръчна установка, шмиргел, бормашина и още някоя и друга машинария, на които работи сам и има само един чирак да му помага. Взе тръбичката да я огледа, но и той не можа да намери такъв специален размер флашка (между другото, не съм много сигурен за правописа на тази дума - чувал съм я и под формата на “плашка”, което идва от руския език, но пък технически грамотните ми читатели положително ще разберат за какъв резбонарезен инструмент иде реч в този абзац). Като помислихме малко с този иначе много харен и разбран човечец, решихме, че вместо външна резба можеше да се навърти вътрешна с един метчик и готово. Добре, че диаметърът уйдиса на по-стандартните 18 мм - слагам един метричен болт с уплътнителна лента и работата свършена за няма и миг. Докато човекът ми нарязваше резбата в тръбичката, поприказвахме си по-надълго и нашироко - кой от къде е родом, каква музика обича и жена му какви манджи готви. Аз съм много общителна фигура и с всеки себеподобен мога да говоря дълго и продължително за глупости и да споря безцелно по всякакви житейски теми, колкото да си чешем езиците и да не мълчим като бити гъзове; в смисъл, не съм някой темерут, дето с ченгел не можеш да му извадиш думите от устата. Между другото с газдата (който беше и около моята възраст…), от дума на дума стана “на дума”, че вече трети пореден месец съм без работа. Завалията също не можа да се похвали, че е изключително зает напоследък – въобще, всичко отива “у пичку си материну”; идва глад, студ и мизерия, сякаш ни напада армията на Съветския Съюз. Като разбра с какво се занимавам (компютърно проектиране, чертане и особено, че съм доста силен на “железарския фронт” и в машинарията, баш където са ми силите и мераците), чорбаджията ме помоли да му оставя една своя визитна картичка с телефонния си номер - при него идвали всякакви хора, всеки с някакъв зор: някой иска нещо да му се начертае и изработи, друг му трябва документация със съответната спецификация да се изготви и пр. Явно, че искаше да ми помогне човекът, а пък аз се оказах без нито една визитка в джоба си. Обещах още в понеделник сутринта да мина през цеха и да му оставя няколко - да има да раздава на клиентите си. Разделихме са на “брато-брато” и всеки хукна по задачите си. Аз се върнах да взема един болт М18 от първия дюкян и се прибрах - побъзиках се още малко из работилницата и спуснах кепенците. Това беше вече в петък – привечер по ракиено време.

Следващите почивни дни вече ги описах най-подробно и на тях сега няма да се спирам отново, за да не претрупвам излишно темата с позната материя. Почивните дни са като всички останали – ядене, пиене; кой от каквото разбира най-много и с което се справя най-добре. Както беше според уговорката със сръбският ми познайник - в понеделник, след като оставих Ванеса на училището, минах през цехчето му, уж да оставя няколко визитни картички; бях даже му записал и един музикален диск с концерти от моята специална пияндурска селекция. Добре ама баш по това време той или не беше отворил още дюкяна за работа или пък беше някъде при друг клиент. Хайде, викам си – карай; не било късмет (отново…) и вече щях да си тръгвам по пътя, когато гледам в края на общата сграда едни пощенски кутии. Е, разгеле - намерих неговата с надписа на фирмата и му пуснах вътре диска и картичките. После се размотавах по магазините, човърках нещо из нас напред-назад - то времето си минава, спиране там няма.

В сряда обаче, по някое време ми се обажда сърбина - аз даже не можах да го позная; мислех, че е някой агент-кръвопиец от всевъзможните агенции за работа (нали съм разпръснал вестта навсякъде, че си търся поминък и прехрана). Първо ме попита дали не ме е търсил някой друг, защото още същият ден му се обадил някакъв делегат, който имал нужда от изчертаване на някаква документация и той веднага препоръчал моя милост. Добре бе, мамка им мръсна на дяволите черни! - ама аз нали вече нямам телефон (ако сте забравили какво му се случи, върнете се малко по-нагоре в текста...). Иначе абонатната карта съм я наръгал в телефона на Ванеса, на който обаче аз не разбирам от шибаните копчета; башка дето е дребен като кибритена кутия и хич не му виждам екранчето. Действително, че някой се беше обаждал, ама аз изглежда не съм чул кога точно е звъняло проклетото малко шибано нещичко (сега пък излезе, че освен кьорав съм и твърде глуховат). Обаче сърбинът ми се обаждаше по тревога за нещо съвсем друго – някакви негови клиенти, с които той работи от доста време насам и им произвежда изделията, също имали нужда от такъв (идиот…) като мен. В продължение на две години са работили даже съвместно по някакви прототипи, които вече са доказали добрите си качества и започнали да валят поръчките за такива съоръжения. Сега всичкото това трябвало да се облече в конструкторска документация, да се правят промени, подобрения и т.н. Голяма работа, вика човекът! - може даже да стане така, че да работя за него! Брех майката му стара и греховна – ти де го чукаш по черупката, а то де ми се пука по шева! Разбрахме се на следващия ден (което всъщност беше вчера, четвъртък), да отидем заедно при тези хора, да се срещнем с тях и разговаряме лично, че да ги видя какво искат – по приказките си личеше, амен-амен да почвам работа веднага, че онези пък били и на зор на всичкото отгоре.

Така вчерашната сутрин изцяло беше посветена на тази среща-разговор с въпросните бизнесмени. Измислили моля ви се такъв генератор, който произвежда дизелово гориво (нафта), след обработката на някакви отпадъчни суровини от добива на фъстъци, бадеми и семки, както и от листата на разни други маслодайни растения, но най-вече от кокосовите орехи. Изделието е предназначено за страните от Третия свят, където човекоподобните все още живеят на племенно-стадна основа, не познават електричеството, а на водата се радват само когато завали дъжд. Устройството ще им дава гориво, с което ще се захранват локалните генератори, тракторите за обработване на земята и разбира се всякакъв вид друга техника, използваща нефтени продукти. От едната страна на бункера изсипваш кошницата с кокосовите орехи; те се натрошават в едни валци, подобни на тези с които мачкаме гроздето за вино. Тази каша после се пресова, за да ѝ изкарат олиото, след което постъпва в малка инсталация за рафиниране - от другия край потича готовата нафта. Това е накратко и най-некомпетентно описанието на това иначе сложно съоръжение. Последното се състои от метална рамка, разни видове помпи, хидравлични агрегати, тръби и т.н. – елементи и компоненти, с които радостно и с голямо удоволствие бих се занимавал до края на дните си. Работната им група е доста малка за сега, с голям потенциал за разширение на състава. Предоставиха ми самостоятелен офис - днес купуват компютъра и в понеделник започвам. Пък аз глупакът, хич не бързам да се радвам за сега - просто всичко е толкова прекрасно, та ме е страх, че може да не бъде истина. Ами дали го заслужавам всичкото това щастие?... Приятна ми е мисълта, но съм и много умерен в емоциите си, защото достатъчно се напатих от подобни празни обещания и излишни надежди. Въпреки, че ако там нещата потръгнат в някаква положителна посока, аз самият за себе си виждам голямо развитие и бляскава перспектива за своята служебна кариера. Но нека да спрем до тук с розовите мокри сънища – само след няколко седмици вече съвсем ще си проличи на къде духат ветровете. Аз умишлено не ви разказах за всичко това на снощния ни разговор по телефона – един път, че е невъзможно случаят да се опише и преразкаже така подробно, и второ - заради предварителният скептицизъм в най-личен план, изпадайки в подобни ситуации. Така или иначе ще започна работа при тези хора - впоследствие ще видя кое как върви, а едва след определено време ще могат да се дават и по-конкретни прогнози. Платата също не е лоша, като над нея идват пенсионните надбавки и данъкът за добавената стойност или както там се нарича едновремешния “десятък”. Тук на този държавен налог и финансово ощипване на трудещите се му викат Такса върху Стоките и Услугите и е в размер на 10% (GST – Goods and Services Tax). В това мъртво вълнение обаче и почти мъртвешкото затишие на икономиката, такава заплата е повече от нормална и напълно достатъчна. Из шибания Бризбън тези стойности са далеч по-ниски - отделно пък, дето и никой не ти ще услугите; безработица, демек. Изглежда, че добрият наш дядо Господ за пореден път се е вслушал в молбите и воплите на скъпата ми майчица, която буквално мира не си намери, дорде не ме тури обратно зад плуга и ралото (т.е., да се завърна към ежедневната си трудова повинност). Добре поне, че отхвърлих баят работица из нас - остана само монтажът на лампите над пианото на Ванеса, но това може да стане някоя събота или неделя преди Коледа.

Вчера, като се завърнах в къщи, силно ентусиазиран от тази моя бизнес и делова среща, хапнах много набързо и излязох с камерата да направя малко домашен филм. Заснех последните новости из нас и около двора, като особено наблегнах на дестилационния процесор и с най-големи подробности показах основните му агрегати и възли, историята им, направата и модификацията на всяко едно отделно звено. Това, което зрителят няма да научи от филма е, че до тук казанът ми стъпи около $200; в него имам вложени не човекочасове, ами цели трудодни направо, да не река даже и седмици. Реки от бензин се източиха в обиколките ми по търсене на части и материали, но в крайна сметка всичко стана много хубаво и достатъчно професионално, а колко е ефективно ще покаже времето. Довечера смятам да направя първата варка, която ще е само “на уж”, с чешмяна вода. Ако изкараме “дестилат” и потече готовата продукция, тогава ще мисля и за истинската суровина. Може би ще направя един опит да бъкна малко вино и да му изкарам силата, след което ще пробвам с плодове (за жалост с грозде, защото сливите в Австралия са скъпи, а и не пускат много ракия...). И всичко това в случай, че изобщо стигна до този процес – познавайки себе си, силно се опасявам, че още след първото сваряване меракът ми рязко ще спадне (както след секс, пък колкото и бурен да е бил той…) и само като си помисля за хамалогията и тропулакът по един такъв акт на безумие, ще съм склонен да стана пълен въздържател до края на живота си...

В заключителните редове на тази част от романизираната ми житейска епопея, накратко ще ви запозная и с предстоящите събития и планове. Днес, като си дойде Даниела от работа следобеда, вземам колата и закарвам ремаркето с боровите люспи у Нолин - разтоварвам бързо, след което ще отида за още един товар, дорде на са затворили магазина. Когато се прибера, което ще е по тъмна доба вечерна вече - разпрягам каручката и отивам на казана. Колко време ще се точи водата нямам представа, но трябва да пробвам как върви системата за дестилация. Утре с Ванеса имаме урок по музика; после ще свърша някои заключителни дейности и в късния следобед отиваме на гости у Краси и Светла. Там няма да се бавим много, защото вечерта пък от 20:00 сме на концерт заедно с Игор и Дарина. Ще гледаме представлението на някакъв унгарски цигански ансамбъл, който е на турне из целия свят и сега им се е паднало да свирят, пеят и танцуват по нашия край. Няма да има начин да се запише този концерт на камера – предполагам, че ще бъде нещо страхотно. Ако продават дискове, може да купя един - нали от понеделник пак ще се замогна уж... След концерта отново ще минем през Краси и Светла, за да приберем Ванеса, а и да видим до къде са стигнали с моабета.

Ще гледам този път по някакъв начин да организирам някой да заведе малкото на българското училище на другия ден - в противен случай трябва аз да ходя. Веднага след това Бранко на Ваня е свикал едно тържество на неутрална територия в парка до морето, където ние и без друго често ходим. Той снощи ми се обади и подаде сигнал, а аз от своя страна ще разтръбя по останалите местни жители. Даниелчето пак няма да вземе участие в това мероприятие, защото ще осигурява прехраната (на работа е, милата - втора смяна). Тя пък като се налапа с дежурства напоследък, та не се и виждаме даже из дома – не можем да се скараме като хората, толкова много си измиляхме един на друг. Цялата следваща седмица ще е на работа, включително и в събота. Много дълга серия от смени се е задала, но пък ще почива чак по-следващата седмица, когато пристигат Сашко с Лиса и дребната челяд. За по-нататък не знам много, а и не смея да мисля толкова надалеч - знам само, че на Архангеловден ще се събираме с цялото циганско племе в един парк. Даниела си е избрала този ден и ми сторва курбан по традиция всяка пролет (сега тук е пролет, нали се сещате в коя част на света живеем...).

Значи всичките тези редове ги изписах между времето от 08:45 и 13:15. Кога обаче от понеделник насетне ще имам толкова много свободни часове и аз самият не знам. Фирмата, където отивам на работа всъщност е частна компания – в такива и подобни организации обикновено се работи много и постоянно; дали ще намирам достатъчно време за писане на писма, както до сега - не се знае още, но пък това скоро ще си проличи. Каквото е - това и ще бъде. Как пък барем един не се обади за някаква работа до този момент; как и едно интервю поне нямах – никой, ама абсолютно никой не се заинтересува от моята особа. Не, че аз съм страдал точно от тази липса на внимание през всичкото това време, но интересно ми беше до къде и до кога ще продължава това злокобно мълчание и затишие. Сега съм преустановил всякакви подавания на молби за работа, до изчерпването на въпроса с тези хора, на които аз доста разчитам и ще направя всичко възможно от себе си, за да ме харесат. Мястото е съвсем близо – само на няколко километра от нас, но не става да ходя до там с колелото, защото всяка сутрин трябва първо Ванеса да оставям в училището и от там да продължавам към офиса. Да видим как ще се организираме в новата обстановка. А сега натискам едно копче - латиницата се превръща в чист български език и поставям текста в започнатото вече писмо. След което трябва и да го проверя за грешки, защото колкото и да е грамотен човек, пак някои неточности се допускат, които трябва да се отстраняват незабавно и на мига. Хайде, чао - до следващото ми включване (вече е 15:15, за информация само)...

06.11.2009 - Изтече една цяла седмица, вече работна при това, в която нямах време за нищо друго, освен да ходя ежедневно на работа. Покарах един-два пъти колелото и това беше всичкото ми развлечение. Дъждове валяха, мероприятия се организираха и какво ли не още - едва сега, по вечеря и то само, защото Даниела е втора смяна на работа, успявам да си седна на гъза и да драсна няколко реда на спокойствие. Да пиша писма от работа е изключено и абсурдно да си го помисля дори – абе аз обедни почивки нямам, та какво остава за други “извънкласни форми” на обучение. Ама пък поне се занимавам с приятни дейности, та и времето ми минава по-бързо. Днес цял ден имахме разни съвещания, защото шефовете ми заминават на работно посещение в Папуа и Нова Гвинея, където ще инсталират прототипа на машината. През това време от две седмици аз оставам сам, за да се разправям с разни подобрения и други конструкторски дейности от общ характер и разнородно естество. Не знам защо, но нещо хич не ми се обяснява надълго, нашироко и подробно работния процес, в който се въвлякох, тъй като го смятам за нищо повече от едно средство за преживяване и малко по-висок стандарт на живот. Тракна ли им вечерта вратата откъм външната ѝ страна и тутакси попадам в моя собствен личен свят, от където никой не е в състояние да ме измъкне най-рано до следващата заран. Работа като работа – ако не нещо друго, поне е интересна и не ми е скучно през деня. Колкото по-дълго се задържа там и на повърхността (като плаващо по Дунава лайно…), толкова това по-добре ще се отрази на семейния ни бюджет - всичкото друго е бош-лаф; играта се върти около парата...

Като имам предвид, че днес е и петък, започвам разказа си за изтеклите дни, които макар и официално работни в служебен аспект, пак бяха наситени с известни емоции и серия от вълнения. Най-голямото душевно “вълнение” дойде още в края на миналата седмица, когато в петъчната скучна вечер най-после успях да събера всички материали и парчета на казана и да направя една пробна варка - уж да докажа технологията на дестилационния процес. Сипах в тенджерата 20 л вода, запънах ѝ капака, уплътних водните съединения, за да не губим от спиртните изпарения и зачаках като осъдения, преди да му надянат примката около шията. Цялото количество бъкна след близо 2 часа, като веднага с това потекоха и първите капки дестилат. След подробни анализи и сметки без кръчмар, варих вода, докато не събрах около 6 л кондензиран разтвор - това беше максималното предполагаемо количество спиртно вещество, което евентуално би се очаквало като готова продукция; с известни завишения разбира се, породени от личен мерак и голяма доза лакомия. Нови 4 часа бяха нужни за изтакането на това количество, под формата на дребни капки пот, които едва-едва се процеждаха през тръбичката. Независимо от всичко, целият процес мина успешно и аз си легнах щастлив, доволен от себе си. Тонове с вода обаче се изляха по насажденията в лехите, защото тръбата със серпантината малко течеше, а пък беше вече късно да дозатягам гайките; както и невъзможно в тъмницата отвън и мокрежа. Процесът не можеше да бъде спрян по средата, но от резултатите му се извадиха редица заключения, направиха се кардинални изводи, като най-разумният от всички беше съпроводен от една звучна, кънтяща “пичка майна” и твърдото ми решение, че втора варка изобщо няма да последва, след като всичко това изисква толкова много тропулак и разправии. Макар и уж успешен, първият ми опит бе съпроводен от един безкраен наниз компромиси, самоуспокоения и лъжливи вътрешни убеждения, че следващият видите ли, може да се окаже малко по-успешен. Видях някои технически грешки в конструкцията, които не можех да подобря веднага, а това ме вбеси и хвърли в по-дълбоки размишления. Добре, ама като ми мина лошотията на другия ден, намерих начин да уплътня течовете и мисля че успях. Сега, ако река да продавам или да подарявам казана, последният поне няма да тече... Е, аз от яд и спортна злоба ще сваря и истинска ракия в него, но все още не съм избрал подходящия материал на заготовката. По павилионите на “Плод и Зеленчук” от време на време продават някакво прокиснало грозде, което е баш добро за нашите упражнения и опити по физика. За $4 вземаш една картонена кутия от 9 кила. Такива две например ми правят капацитета на агрегата, с 2-3 пакета захар горница да речем. Миленчо ми е взел от неговата фабрика едни сокове - за $10 имам 16-17 литра материал. Надявам се, че ще мога да ги вкисна и да ги сваря на ракия. Но пак подчертавам - тропулакът покрай тази трудоемка процедура ми идва прекалено доста и се опасявам, че ентусиазмът ми хич вече не е онзи отпреди 25 години, когато с Николайчо Баръмов една зима осъмнахме на Стоевци, докато варихме цяла нощ някакви круши и други непотребни плодове, събирани най-щателно от дръвчетата в техния двор на Баждар; нагъвахме с него печена сланина до сабале, поливахме я с ланшна ракия под сушината до топлия селски казан и си мислехме, че този прекрасен наш живот ще продължи вечно. Е, изкарахме и по едно бидонче крушовица, която в онези мрачни и гладни социалистически години хич не беше лоша - а пък може и ние да сме били млади, че да не ѝ придиряме тогава много-много. Нека сега да не прибързвам с черногледството и мрачните си перспективи - може пък скоро пак да остана без работа и да имам достатъчно свободно време, за да се занимавам с каквото си поискам. На този етап обаче, допие ли ми се ракия и ще тичам в хоремага – нямам нерви да си я варя сам...

Тъкмо Ванеса приключи с репетициите си - дъвка, бърка, срича, на края я изгоних да спи. Не знам какво става с това нейно свирене - един път е много добре всичко, друг път е лошо и аз изпадам в див ужас и несвяст. Уж все свири, все повтаря, а нещата не се изпипват както трябва. Или аз може би търся под вола теле, та си внушавам и самонавивам - другарката ѝ уж е доволна, ама тя все пак е от другата страна на барикадата. Взема си жената париците за уроците и що ѝ е нея гайле, кой какво и колко може? - тя дава достатъчно от себе си, амбициозна и настоятелна е много, за които ѝ качества аз много я харесвам и уважавам. Но пък че и нашето диване си е баш парче шоп – няма две мнения по въпроса; все тя знае повече, отколкото трябва и хич не ѝ увира кратуната лесно.