Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2018 08:54 - Писмо No 40 (XI-I.0910) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 253 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 05.05.2018 08:55


Скъпи и обични майчици и татковци, сродни наши бабички и дядковци!
26.11.2009 - Измина може би повече от седмица, откакто изпратих предишното си послание по бащата на една наша приятелка, който за кратко беше на посещение при близките си, но онзи ден замина обратно за България. Няма да се учудя, ако дори точно в това време ми четете и празните, кухи мисли – този път кореспонденцията ни беше почти светкавична, за разлика от разтакаването покрай международните пощенски услуги. Аз от своя страна започвам бавно и полека да се адаптирам към новия си начин на живот, след като по цял ден съм зает на работа (е, поне през време на светлата му част), оставайки по този начин без капчица свободно време в останалите часове на денонощието. Сега като по някакво извънредно чудо съм седнал да пиша, необезпокояван от никого и нищо - тъкмо изкарах малката от езерото с писъци и вой, че не искаше да излиза калпазанката. Изкъпах я от калта на външния душ с хладка вода и сега тя, докато подсмърча звучно, пише и някакво домашно за утре, а сополите ѝ капят връз белите листи на тетрадката; след което пък започва моменталически да свири. В същото време Даниела е втора смяна на работа, което пък обяснява и относителната тишина наоколо. Часът таман удари 18:00, но все още е доста топло - както навън, така и вътре в колибата (къщата имах предвид). Пуснали сме вентилатора да обръща по малко въздуха из стаята и когато човек е гол, само по едни къси гащи, топлината не се усеща особено чувствително и дразнещо. За да спазим обаче отново традицията и вие успеете да проследите случките в хронологическата им поредност и историческа зависимост, на това място трябва да се върна обратно към момента, в който много набързо приключих предишния си репортаж, за да изпратя писмото, което вече, надявам се сте и прочели.

Междувременно с тези наши приятели се разбрахме, че тръгвайки си от тук татко им ще може да вземе едно дребно пакетче, което включваше много скромни и ограничени артикули – този път нямаше място за шоколадови изделия, защото не разполагахме със свободно количество тегло, което ограничи изпращането и на разни други дреболии, които си бях наумил. В този случай дадох по-голям приоритет на текста от писмото и съдържанието на дисковете, които се надявам да вървят безпроблемно – ако не на всички, поне на някое от устройствата в къщи. Буквално в последния момент сглобих един домашен филм, а пък в още по-последния (момент…), вече само минути преди да тръгна за Бризбън - преписвах многобройните снимки на дискове. Обикновено работа не ме затрупва, но този път така се случи – всичкото на юруш, като при пожар.

Фактически този епизод (най-новият, така да се каже) започва още от съботата, в която пак водих Ванеса на този неин сбит курс по основи на класическата музика и в частност – запознаване на децата по-отблизо с катедралния орган. Това беше нейното второ посещение, което аз мисля че описах в края на последното си писмо. Всъщност тя е най-малкия елемент от това музикално звено – другите курсисти са все по-възрастни от нея: мъже, жени и старци, както и ученици от по-горните класове. Независимо от разнополюсната възрастова граница на курсистите, всички участници във форума са старателни и прилежни в усвояването на новите си знания и музикални умения. Това обаче, за което не можа да стане дума в последното ми комюнике е, че на връщане от Бризбън и след приключване на учебната програма за деня, с Ванеса се отбихме през един мебелен магазин, в който аз и преди време бях виждал да продават много хубави столове, в комплект с маса за 6 души – изработени от яки чамови дъски, стегнати със здрави винтове и имащи съвсем не лош външен вид. От застрахователната компания вече ни бяха обещали $1000 - ние само трябваше да ги похарчим по най-подходящия начин. Докато изписвам тези редове, спомням си, че този въпрос също беше засегнат в предишната тема; но пък даже и да се повторя с информацията - ще прощавате, ако има нещо. Мисля даже, че стигнах до самото им сглобяване, защото току що ми дойде на ума, че Даниела и тогава беше втора смяна на работа – а това автоматично означава, че аз пак съм писал отчаяни писма, за да си попълвам по-пълноценно времето в отсъствието ѝ. А пък това дали не беше даже и когато Сашкови още бяха тука? – ами и аз вече обърках събитията, но то не е и толкова важно, де. Да, така беше - Сашкови си тръгнаха сутринта, аз се върнах в къщи за Ванеса, че да я водя в Бризбън и на връщане купихме мебелите. Чак сега се оправих в бъркотията – ама пък няма да го трия сега всичкото това, дето съм ви го написал; даже и да съм повторил някой факт, то е било неволно – нека да послужи за затвърждаване на знанията.

На работа се очертаваше, че няма да мога да продължа сам по възложените ми задачи, върху които ме бяха оставили да работя шефовете, докато те бяха (на екскурзия…) в Папуа и Нова Гвинея във връзка с монтажа и инсталацията на една наша прототипна машина. В понеделника (след като цялата неделя премина в правене на дискове, сглобяване на филми и т.н. - масата и столовете също чакаха реда си в оригиналните кашони, прибрани вече в работилницата), единствената ми задача на работа беше да разпечатам писмото, да поприключа някои други дребни дейности и да се договорим с останалия във фирмата директор, че при тях ще се появя отново едва на следващата седмица – тогава, когато и “екскурзиантите” се завърнат от чужбина. Идеята ми беше посрещната възторжено от този техен представител, защото те си мислели, че независимо от всичко трябва да ми плащат престой и неустойки, което също беше вън от моите лични планове. По принцип аз мога да бъда извънредно голям задник (на английски “arsehole”…), когато имам вземане-даване с гъзомийници и принципни лайнари – появят ли се обаче насреща ми свестни и разбрани хора, моето държание тутакси става изключително етично, високо нравствено и професионално сдържано, особено що се касае до задоволяването на взаимни финансови интереси (подобно както по време на секс, човекът мисли и за отсрещната половина на грехопадението – гладна ли е, жадна ли е; да не би да ѝ е хладно така гола или пък малко се притеснява да не я завари мъжа ѝ в неудобни пози с непознат - мисълта и грижата за другия, преди всичко). Та, така по взаимно съгласие ние с облекчение се разделихме с компанията за време от около една седмица и аз почти мигновено се намерих в къщи при пакетите с мебели – че нали фирмата ми е едва на 9 км разстояние от нас, което прави около десетина минути пътуване с кола, независимо от интензивността на трафика.

Веднага заредих компютрите по масите да записват дискове, а аз се залових със сглобяването на столовете. Него ден направих само два, наред с другите ми неотложни занимания – а пък мисълта, че на другия ден не бях на работа, просто ми даваше криле и ме изпълваше отвътре с горещ въздух като балон; идеше ми да полетя, та да се не върна чак. Че и на следващият не бях, на по-следващия също - абе в продължени на една седмица се счупих от рахатлък; и ако това не е душевен оргазъм – не знам какво друго би могло да бъде!

На практика, освен с дисковете и мебелите, други съществени дейности не съм развивал през тези дни. В сряда вече направих финалните записи и вечерта заминах за Бризбън, за да оставя пакетчето - дядо ти Тошо щеше да лети в петък. Направихме си пак едно малко тържество, сръбнахме по някоя бира, разтегнахме лакърдиите и аз по някое време си тръгнах. Този път Ванеса беше наказана обаче и си остана у нас – нямаше да идва с мен и да играе с децата в басейна, защото преди това ми беше направила едни нейни театрални постановки и бал с маски по време на вечните пазарлъци между нас: какво ще яде и колко да ѝ сипя в паницата. Автоматично “наказана” се яви и майчицата ѝ Даниела, защото пък някой от нас трябваше да стои с малката капризна пикла в къщи - не смеем да я оставяме сама за дълго и особено пък, ако не сме наоколо. Така аз заминах на гости сам и да не си помислите, че ми е било неприятно? - напротив... Е, единственото неудобство в случая беше, че трябваше лично да се извозвам и на връщане, защото обикновено Даниелчето се жертва и заради мен не употребява алкохол, докато аз в същото време се размазвам от злоупотребата му като гнила слива за ракия. Обикновено все тя получава изключителното право и привилегии да шофира назад, където и да сме. Всъщност, за да е честно и жената равнопоставена с мъжа, на отиване винаги возилото го карам аз, докато тя поема само обратния му курс. Но пък то, няколко добрини, нали не могат да са сбрани на едно място...

Така в сглобяване на маси и столове се изтърколи седмицата. Успяхме да се чуем и по телефона на няколко пъти. Дядо Тошо излетя с пакетчето в петък, а в събота ние с Ванеса пак ходихме в Бризбън за нейната заключителна част от курса в катедралата. На този последен урок присъствах вече и аз, като успях да запиша с камерата всички изпълнения на останалите участници (някои от които доста успешни), както разбира се и представянето и на самата Ванеса. Тя и тук беше най-малката по възраст и ръст, та малко трудничко ѝ стигаха краката до педалите, но независимо от всички неудобства, детето успя да изсвири нещо, макар и не съвсем гладко. Това е наистина един много сериозен музикален инструмент и ако не му познаваш тънкостите и мурафетите, хептен си загубен. А пък и този орган беше съвършено по-различен от нашия, който ние имаме в къщи и на който тя се упражнява постоянно. На края класните занимания на курсистите завършиха с доставката на множество пици – хапнахме доста, поприказвахме с колегите-музиканти и си тръгнахме. Пропуснах само да отбележа, че наред с подготовката на пратката, трябваше нещо да се занимавам и с моя компютър - в петък вечерта Янко идва по спешност у дома да го оправяме. Той всъщност беше повикан заради една по-проста “диагноза”, обаче впоследствие и благодарение на моите невежи опити да му “подготвя почвата”, направих такава непростима глупост, че загубих всичката си запаметена информация от сорта на филми, снимки, музики, видео дискове и т.н. Аз по телефона вече ви се оплаках за това, сега само потвърждавам тъжния факт. Цяла нощ се опитвахме да възстановим загубеното – второ шише водка наченахме, обаче без никакъв положителен резултат. Просто приех случката като някаква даденост на съдбата и Божа работа, преглътнах горчивия хап и сега търся начини за възвръщане на този иначе огромен обем от информация, без да споменавам колко е безценен пък. Но нали от време на време трябва да сме готови за посрещане на удари под кръста, изневиделични шамари и разни други борбени хватки, които животът ни поднася понякога толкова мълниеносно и неочаквано - доста пъти и съвсем заслужено.

Та, общо взето това с компютъра ми дойде като за капак на всичко: и заради удавения ми телефон, и за счупената маса, а както се разбра малко по-късно - и за нещастната пералня на Даниела. Надявахме се, че и нея ще успеем да пробутаме на застраховката, обаче днес хората идвали на оглед и тя започнала да си пере, както винаги преди. Оказало се, че на тези перални нещо им куцал процесорът вътре и при разни случайни промени в захранващото напрежение, токови удари в мрежата и кой знае още колко други причини, компютърът загубва връзка с главния мозък и спира мигновено. Почива си няколко дни и се самовъзстановява - все едно, че се връща от калните бани на Вършец или от санаториума в Наречен. Поради временното ѝ излизане от строя, Даниела не пра цяла седмица - всъщност докато пералнята ни е била в отпуск по болест, тя препираше парцалките на ръка. Днес пускат всичко обратно - ток, вода и ето, че тя тутакси излязла от ремисия и веднага си влязла в ролята. Така поне ни се размина подмяната ѝ с нова, защото и подобни черни мисли се бяха завъртели като центрофуга из главата на Дани, та чак ѝ бяха замъглили съзнанието; да пази Господ от таквиз ненадейни масрафи. Междувременно през електронния търг аз си поръчах и един нов мобилен телефон - тези дни чакам да ми го доставят по куриер и обещавам да го пазя като очите си (не куриерът, бре – за телефона ви думам).

В неделя пак ходихме на българското училище, а след него водих Ванеса на урок при учителката, защото тя нямаше да идва тази седмица. Останали са само десетина дни до самия изпит, който ще бъде на 06 Декември - не помня дали споменах и тази подробност. Та сега подготовката и офанзивата ни е голяма - всяка сутрин се става по-рано, свирят се разни технически упражнения, гами, акорди и т.н; вечерта пък се преговаря всичко това плюс свирене на изпитните песни. Това е програмата за всеки ден - утре ще ходим у Янко да ми оправя компютъра – това, до което така и не стигнахме онзи ден, защото се замотахме да възстановяваме изгубената ми информация. Даниела пак е на работа втора смяна - аз ще мина след работа да взема Ванеса от занималнята и отиваме. В събота урокът отново ще се проведе у нас, а вечерта пък сме канени у докторите на гости. В неделя - българско училище, танци и т.н. После пак свирене и други забавления. За по-нататък не знам програмата или поне не смея да я предвиждам толкова надалеч.

В събота сутринта ще имаме майстори - ще идват да бият една сонда и ще си сложим помпа да поливаме имението с подпочвена вода, вместо със скъпата язовирска суровина. Надявам се доматите ми да се върнат от небитието. Решихме с новия съсед да си поделим масрафа по инсталацията ($950), а после общо да ползваме помпата и водата. Съоръжението ще има свое собствено захранване и всеки от нас ще го включва в тока с един удължител, изваден от съответния гараж - закача си маркуча и полива колкото му душата иска, естествено без пари (освен за електричеството на мотора, който ще върти помпата). Надявам се да имаме по-успешни посеви, след като вкараме и индустриалната мелиорация в действие. Това са вече съвсем подробно събитията около нас - за всичко, което съм пропуснал ще се сещам сигурно впоследствие, но пък за да не съм го споменал до сега, значи че не е било толкова важно. Надявам се другия път като се чуем по телефона да сте прочели предишното ми писмо и да сте изгледали половината дискове. Някои от тях имат доста високо музикално съдържание и стойност. След малко лягам, че мен нещо ме гази пък баш посред лято - ама нали навред вентилатори бучат, прозорците стоят отворени, климатиците блъскат направо скреж в очите; вероятно някъде съм настинал, защото и сополят ми е увиснал току до коленете и капе навред по клавиатурата на компютъра – ей, че сополив завършек стана, тури му пепел...

05.12.2009 - Днес наш Сашко, малък сладък мамин, навършва цели 30 годинки. Към момента на писането, у тях вече са се събрали всички негови приятели и пекат агне на шиш. Тържеството им е започнало още в 17:00, а сега е 20:30. Тъкмо и аз турнясах малкото, а Даниела е до 22:30 на работа - ще мога да си събера разпилените мисли и на спокойствие да нахвърлям малко писмен материал по новите теми и злободневки. Отново мина една пълна седмица, откакто за последен път имах възможността да описвам случките и събитията, станали около нас. Тези няколко дни преминаха заети предимно с последните приготовления на Ванеса за изпита ѝ по музика, който е утре сутринта. Какво е научила, какво може, какво е упражнявала през цялата година - всичко вече ще си проличи от представянето ѝ, дано да е успешно.

В последно време също стана ясно, че онзи ден най-сетне сте получили и моята скромна пратчица. Доядя ме отново за тези шибани дискове, които не щат да вървят на вашите устройства. Не за друго, ами аз влагам толкова много труд, време и старание дорде ги направя, а пък те на края да не могат да се гледат - направо си е за яд работа. Но и аз съм безсилен да променя каквото и да е от тук - уж целият процес става по един и същи начин (то не, че има и много начини, де...); първо проверявам всеки отделен диск дали върви у нас, като докато го гледаме и особено ако записът е някакъв концерт, сръбски песни или друго забавно предаване, по време на “презентацията” му дръпваме и по няколко солидни аперитива с блажно мезе. За това на мен всичките дискове ми се струват много хубави и аз лично си ги харесвам, защото имам различен “подход” към тях. Човек като си добие веднъж настроението с няколко питиета за отскок, после всяка следваща песен му развеселява допълнително душата и му радва сърцето. Дано и на вас така да ви е весело, докато гледате концертите.

На работа нещата бавно взеха да се улягат и постепенно да се наместват по нишите - правя всичко, каквото ми казват и нареждат босовете; от своя страна и от време на време аз също давам по някоя “гениална” идея във връзка с подобряването на дизайна и за сега всичко върви доста успешно. Не знам още как ще се почива по Коледа (чакай да видим първо дали ще съм там до това време, че тогаз да правим сметки...) – все още не смея да задавам подобни въпроси; дето се вика: вчера почнах и вече да питам за отпуски, не е уместно някак си. Каквото решат шефовете, те ще ми кажат - както за всички, същото ще е и за мен. По принцип в бизнес средите никой под никакъв предлог не говори нито за отпуски и почивки, нито отваря дума за заплати и премиални. На когото каквото му дадат, отнася си го дома и хич не му е през куреца какво и колко са дали на другия до него. Тази и подобни теми на разговор в работна обстановка (а пък и не само…) са просто табу; както и разискване на футболни мачове, резултати от спортни срещи, числата от Тото-то или кой коя и колко пъти е онодил през време на уикенда. Ние във всички случаи между датите 28.12.2009 и 02.01.2010 ще бъдем с цялата тайфа на онези горски вили в балкана, където посрещахме Новата година с вас. Отново ще сме заедно с контингента от постоянното присъствие, без които не може и без които моабет не се провежда, както участие ще вземат и някои нови фигури и лица, роднини, приятели и познати на основното ядро от пияници. Надявам се да изкараме весело, както му се полага в такива празнични случаи.

Миналата седмица, в събота сутринта дойдоха майсторите за сондата. С една дълга тръба, пожарникарски маркуч и вода от пожарния хидрант на Съвета, буквално за минути потънахме на 7 м под повърхността на земята. С помощта на силната водна струя и за щастие, че отдолу нямаше скала, стана една дълбока дупка, с диаметър колкото дъното на тенджера. Спуснаха в нея надолу една пластмасовата тръба, която на края си завършва със смукател (много ситна хром-никелова мрежа), насипаха пясъка обратно в дупката, което укрепи и самата тръба, вързаха я с помпата и водата шурна. Отначало тръгна сладка и малко размътена, предполагам че това беше още водата от сондата. Обаче после протече отровно солена вода, досущ като тази в морето, че и по-солена даже – саламура за сирене сякаш или зелева чорба. Майсторите казаха, че много дълбоко сме спуснали тръбата и помпата е засмукала от солта, която винаги е на някакъв слой под прясната вода. В зависимост от нивото на подпочвените води, които пък се влияят от количеството на валежите, падащи през годината, дебелината на соления слой варира, както и степента му на соленост. За да избягат от прекомерно солената вода, хората издърпаха с около метър и нещо нагоре тръбата и пак пробвахме - този път вече водата не беше чак толкова солена, но и в никой случай не можеше да се нарече нито сладка, нито пък прясна. Но най-важното от всичко беше в нея да няма сол (не много поне) - иначе отдолу излиза бистра като сълза вода, само че силно миризлива, подобна на тази от кладенчето на “Вонещата вода” (ухаеща на развалени яйца плюс конска пръдня, повдигнати на бобена степен). Изглежда драгоценната течност съдържа много сяра и за това вони така остро на запъртъци. Ама иначе за поливане на посевите и насажденията е баш добра - ние за пиене си имаме вино или в най-лошия случай бира; нея барем я правят с балканска изворна вода и там грешка не може да стане. Така кажи-речи до обед се въртяхме около тази сонда. Цялото удоволствие ни стъпи $950, който масраф ние си поделихме със съседите. Това включва всичко - помпата, тръби, монтаж, инсталация и т.н. Самото съоръжение е сгушено до големия камък с фенера - досами борчето, но откъм страната на бараката. Всеки си вади удължителя от гаража и захранва помпата, а със серия от маркучи разнасяме водата из цялата бахчия. Налягането ѝ не е Бог знае колко високо, но пък дебитът е достатъчен да се пролива смело и безотговорно, без никаква мярка и мисъл за застрашително бързо въртящите се колелца на водомера. Единственото нещо обаче, което помрачава добрия замисъл е, че шибаният електромотор на още по-шибаната помпа е с мощност от 1200 шибани вата и последният харчи толкова много ток, колкото един шибан калорифер, включен на най-високата си 6-та степен на затопляне! За сега все още се въздържам от изчисления и математически сметки на енергията, но се надявам да не е много. Не е изключено изпомпваната вода от недрата на земята да дойде по-скъпа от онази, която ни подават от язовира; тези технически подробности тепърва има да се изясняват – видя ли, че ми е скъпо и тутакси заривам трапа, барабар с тръбите и останалата му посуда. Иначе едно хубаво поливане навсякъде: отпред, отзад и отстрани, отнема около час-час и половина време. Вода за сега има в достатъчно количество и тръбата ѝ не е пресъхнала - само че черпим от тока, мамка му, който така и не знам колко струва. Сметката ни за едно тримесечие възлиза на средно $230-$250 или близки стойности до този порядък. За топла вода поне не харчим нищо, защото този панел на покрива задоволява нуждите ни повече от достатъчно. Надявам се тая наша нова помпа да не наруши създадения финансов баланс – отделно пък дето аз нямам и свободно време, за да поливам толкова често. Веднъж-дваж седмично и туй ще е всичко. И то това ще се случва сега през лятото, защото до късно е още светло - като вземе да мръква зимъс в 17:30, не могат ме видя да се развявам с маркуча из тъмното...

След като си заминаха майсторите, трябваше да порина подире им, защото след техните изкопчийски дейности останаха кал, пясък и всякакви боклуци, които не можеха да стоят така разпилени навред из имота. Даниела замина по пазар, а ние после с Ванеса отидохме на обиколка из квартала с колелетата. Върнахме се, покъпахме се малко в езерото и привечер заминахме на гости у докторите. След моабета преспахме у тях, а на другия ден ходихме на българско училище. Следобед програмата ни беше волна и неангажираща, с леки полягвания по миндерите и активно лечение на среднощния махмурлук.

Делничните дни вече ги описах, а пък и те не са така интересни със сивото си ежедневие и рутина. В понеделник вечерта Ванеса ме води в училището на Коледно тържество. Там тя пя с хора, в който също участва. Даниела не присъства на този училищен форум, защото пак беше на работа втора смяна. Иначе вечерите бяха изцяло посветени на предстоящия изпит - в четвъртък регистрирахме и последния учебен ден за годината. Междувременно Даниела е повикала техник да ѝ погледне пералнята, която в крайна сметка се оказа дефектирала - но за жалост не с изгорял мотор, която повреда би се покрила от застраховката. Грешката е някъде на друго място, но само специалист може да каже точно къде се е скрила. Сега всеки ден чакаме и се ослушваме за майстори, а те все не идват - дано пък не червясаме, дорде някой ни похлопа на портата...

За днес бяхме канени на голям моабет у Игор и Дарина по случай неговия рожден ден, който всъщност беше вчера. Но предвид обстоятелствата с утрешния изпит на Ванеса, решихме да не си объркваме главите баш преди това - тя трябва да се наспи хубаво и да покаже максималните си знания и умения. Защото в противен случай пак щяхме да окъснеем, да се прибираме по нощите, махмурлии и т.н. А пък Даниела на всичкото отгоре е и втора смяна днес - утре е Никулден и ще се почерпим за здравето на всички именници. Една голяма тумба българи сме се организирали да отидем на пикник в някой парк - ще има риба, шарани и т.н., но аз ще се огранича с тлъста свинска вратна пържола, изпечена до виртуозност (естествено на кулинарно ниво “аланглй”) и ще се въздържам от прекомерната употреба на фосфора, който уж се съдържал в рибешкото месо – айде, холан; мерси, но аз таквоз не ям - не ‘бича го...

Така стоят нещата за сега около нас - от понеделник на нова сметка започвам една сериозна офанзива на работа, че шефовете ми имат нещо, което се бърза – трябват чертежи за производство на опитен образец. При пръв удобен случай ще пиша пак - но сега отправям пожеланията си за лека нощ и до най-нови срещи...

18.12.2009 – Значи, така жестоко да съм се увъртял и така страшно да съм се замаламосал напоследък, че ако тези мои редове не бяха предназначени все пак и за малко по-консервативни читатели, и ако не спазвах известна доза етикет в иначе мръсния си речник и език, писмото ми задължително щеше да започне с нещо като “мамата”, “лелина” или подобно прокобно заклинание от сорта – все в този дух и ред на мисли. Абе то не, че нещо кой знае какво е станало, но пък и факта, че нищо съществено не се случва също си е малко обезпокоително и обезкуражаващо от една страна. На работа – зор до покрива на цеха, в къщи - още по-голям и по-шибан; наред с това идват празници, трябват подаръци, вдигат се елхи, цари суматоха, на всяка крачка се прескачат играчки, съобразявам се с гирлянди от желания, боря се срещу низ от капризи. А виждам, че всички вече излизаме извън релсите или поне отвъд границите на здравия разум (ако такова понятие въобще съществува...). От където и да погледна на проблема, тутакси се изморявам само като си помисля за него. Така и не помня вече до къде бях стигнал с разказа си предишните дни – обаче така както гледам тъпо, аз май и сега няма да стигна много далеч. Има-няма още час и Даниела ще се завърне от втората си смяна и независимо, че като част от вечерта това ще бъде около 22:45, обичайният шум и брожение с нейното прибиране в кошера ще се възстанови в своята най-пълна сила и форма. Доколкото си спомням, по Никулден или ден-два преди това като че ли писах за последно – а то ей го, че Св. Николай Чудотворец пак дойде (по стар стил), пък аз не съм драснал нито една дума в този почти двуседмичен промеждутък. Денят и времето ми са като празни пазарски торби, ако не съм седнал на някакъв етап да опиша някакви случки и събития от моя иначе скромен живот - така вече съм свикнал с това писателство, че само няколко дни да се забавя с кореспонденцията и ми се струва сякаш е минала цяла вечност. Аз, разбира се това не го имам за задължение - по-правилната дума би била “повеля”, “клетва” или “обред” ако щете го наречете. На мен ми стига единствено да знам с какво огромно удоволствие четете и слушате тези редове - останалото е моя грижа. Предполагам, скъпата ми майчица не може вече сама да прочете написаното от сина ѝ заради проклетата загуба на зрението си, но пък надявам се, че татко е добър и изразителен четец – тя само да слуша седнала на дивана и чак на края да задава любопитните си въпроси. Макар да съм много зает в последно време, независимо от всичките ми житейски товари и служебни хомоти, дето все намествам и аз като чичо Сашо от Айтос, Бог да го прости - винаги ще намирам по малко свободни минути и за творчеството си обаче. Лошото е само, че денонощията са ги измислили сравнително къси - една малка третина от тях се загубва в спане, другата по-голяма трета пък е заета с ежедневна работа и шибаните служебни задължения; едва съвсем на края за самите нас остава най-малката третинка от въпросния 24-часов период, която може да бъде с продължителност от няколко минутки до няколко часа - и то пак в строга зависимост от това, колко време са ни отнели първите третини. Аз защо например, не обичам да прахосвам една цяла трета от живота си в сън и безсмислено мачкане на възглавницата? - по-рано не бях чак такъв серсемин, а пък напоследък забелязвам, че и посред нощ да си легна, сутринта пак ставам с пукването на зората. Тук в Австралия петли няма и метафорното сравнение с кукуригането на първите петльовци не е много уместно (е, поне в градовете няма курници – иначе по фермите, добитък да искаш: има в изобилие – всякакъв вид и колкото щеш). Но пък в същото време съм си лягал и с тяхното пробуждане, де - не мога да си кривя душата. И на работа се е ходило, че не само ходило, ами и нещо служебно се е посвършвало; макар и полузаспал, с полуотворени очи. Удряш едно кафе сабале почти в движение и вечерта даже питаш къде или у кого ще е следващото тържество. И това беше още по времето, когато съм работил в продължение на 9-10, че нявга и по 11 часа дневно (често се е случвало, не само някой път…) - като прибавиш и безконечните ми пътувания като въртоглав, оная работната третинка от времето, вече е станала на половинка. Докато сега, на тази служба ходя като Генерален директор на птицезавод (малко преди да се появи пилешкия грип...); пътувам по десетина минути, появявам се там към 8:30 и в 17:10 вече съм си у нас (отново, можете ли да си представите!?...). А сутрините съм започнал да се шугавя още в 05:00 - амчи аз половин надница мога да направя само преди да ида на работа, бре! Ама вместо това, потривам се в къщи, излежавам се в леглото, па ритуали си правя, лигавя се - с компютъра се занимавам, па ще рече да прочета и нещо в клозета, докато освобождавам кухините си. Абе таквоз чудо ми се случва за пръв и може би за последен път в живота. Не се оплаквам, ама не смея и да се похваля, защото не знам до кога ще продължи това мое царство небесно.

Иначе работата като работен процес много напомня за дейността ми в добрата стара “Електроника”, ама в своята малко по-късна фаза на развитие – говоря в чисто личен план, когато дори и аз взех да “чувам петлите от Ганчовец”, почнах да си разбирам от работата и съответно да ме тачат колегите. А когато една сутрин, след някаква моя командировка в двора ме срещна Иван Шумков и на всеослушание пред всички обяви, че това което съм им донесъл и работата, която съм им свършил, дори и един Нено Михов не би могъл да се справи така добре, тогаз вече сякаш с благовонен мехлем ми погали егото, ха-ха-ха! А пък то всъщност, какъв беше случаят? - с риск да ви поотегча малко в спомените си от онова славно време, сега ще припомня и този малък житейски епизод.

Изпращат ме с Трабанта за Пловдив - тогава му викахме служебна командировка, но в днешно време това вече може да е станало и “бизнес трип” (произлизащо от местното наречие “business trip”). Не помня дори каква е била целта на моето пътуване, но като че ли нещо мотокарно/електрокарно ми се върти из ума. Знам, че едните заводи са в София, а другите в Пловдив - ама пък точно кой къде го беше вдигнал навремето СИВ, хич вече нямам спомен. Пак трябваше нещо да се носи, да се доставя по клиенти, а пък и аз завалията - нали всячески гледах да се махна барем за малко от къщи; зер, раздялата помагала за заздравяване на отношенията в семейството (глупости, ако някой ме пита...). Поради тези причини, само да чуех че някой някъде се налага да ходи и аз бях пръв мераклия да го заместя – с едничката си благородна цел да се освободя от домашното напрежение и поне за ден да забравя своите натрапчиви семейни проблеми и идиотски катарзиси от несходството в характерите ни. На изпроводяк от Пласмента ми споменаха, че ако имам време и възможност, на връщане мога да мина и през Панагюрище, от където пък някакви много важни и прецизни измерителни прибори били нужни да се вземат за производството – техните хора ни ги били обещали като подарък или под формата на бартерна сделка по силата на взаимните споразумения, които по онова време се правеха само върху бяла покривка в Балкантурист (или евентуално възнак на белия чаршаф, след вечерята и в съответния хотел). Е – че как не, бре! Ей го де’й Панагюрище - че и “екскурзията” ми щеше да се удължи по този начин, па макар и само с малко. Свърших каквото имах в Пловдив и от там тичам във въпросното бунтовническо градче.

Отивам директно във военният им завод (амчи те комай там през 80-те години на миналия век нямаха нищо друго за развиване, освен оптиката и панагюрската луканка) - представям им се чинно на портала, а пък човек щом уважи портиера и го удостои със съответното си раболепно достолепие, може и до столовата чак да го пуснат да иде. А стигнеш ли един път “работническия стол”, вече и Директора на обединението ти е в кърпа вързан, и склададжийката, че и Личният им състав. Намирам аз когото трябва, говоря бавно, омайващо и сладко – дорде се усетят и Трабанта ми вече влизаше на заден ход към складовата база. Онези хамали се мръщят обаче: скъпа им била апаратурата, изпълнена с нежна и фина оптическа механика (или пък механична оптика беше? – така или иначе, едно от двете), натъпкана с електроника като щангист с “витамини” - друго возило трябвало за транспорт на подобна деликатна стока; не можело да се превозва с проста каруца. Абе рекох, момиче - товари кутиите в багажника, защото са ми казали без тези “линийки” да не се прибирам в наш’та фабрика! По принцип всички склададжийки са млади хубавици и сякаш на конкурс избирани - да са с по-големи цици и добре гримирани. Въпреки, че са малко проклети като характер на поведение, но пък и аз имам добър подход към подобни твари. Заприказвахме се за децата, за семейното огнище (тя не разбра, че моето гори като коксовата пещ на Кремиковци, та чак изпепеля на края…) – но вече след обмяната и на някои готварски рецепти за манджи и сладкиши, станахме си близки някак си и оная кака, взе че кандиса пред умолителния ми вид; в крайна сметка гавазите напъхаха дървените кутии в багажника на колата и приключихме въпроса с положителен баланс. Изглежда бяха и доста тежички, защото на Трабанта щеше да му се отпори дънцето от зор - после обаче по завоите на Шипката им се наместиха и скблите, и циферблатите, и електрониките из вътре и всичката им карантия.

Аз така и не разбрах какво точно съм прекарвал през Балкана, колко прецизно е било и колко скъпо - Мънчето рече и отсече, че онез идиоти в Панагюрище били луди, дет’ са ми дали стоката; Шумката пък спомена и цифрата от 20,000 (тогавашни) лева - значи на месечна заплата от някакви си 150-200 кинта, стойността на съоръженията стъпва колкото една гарсониера без парно в центъра или двустаен апартамент с парно на Трендафила (пак по едновремешните тарифи). За цялото това секретно упражнение, от военния завод ми издадоха и една мижава складова бележка, каквато всеки може да напише и сам, ако си купи цял кочан от книжарницата за канцеларски стоки в Лъката - ебаси мамата в какви “страхотни” времена сме живели тогава! А защо ви го разказвам всичкото това ли? - ами нали и мен ме лови понявга носталгията, бре! Нали и аз не съм от дърво направен уж – мамка му...

Ей го, нб - как само с една случка мина сума ти време - за тези, които четат е някакъв миг и мимолетен спомен, но пък за мен това си е цяла една епоха. Даниелчето обаче току що се прибра и ми разводни мислите (а те не, че са били чак толкова сгъстени, но все пак...). Очертава се, че ще продължавам в някой от следващите дни и обещавам: тогава няма да ви занимавам със спомени, а ще се запознаете с действителността - такава каквато е, сурова и страшна...

21.12.2009 – Брей, това моето писъмце хич няма късмет горкото и това си е. Онази вечер седнах с най-добри намерения да опиша случките до момента – исках да го допълня с най-актуална и разнообразна информация. Обаче какво се отплеснах нещо встрани от темата и времето мина повечето в разглеждане на спомени и безпочвено философстване, без да съм казал и една съществена дума (изглежда, че мен не само за “писател” ме бива: бих бил вероятно и доста добър политик, ако се съди по това което говорят те, без действително да казват нищо съществено)... Та и аз така – тъкмо вече пишех последния ред и Даниела си дойде от работа. Философстването ми и събеседването обаче продължи и с нея, под формата на обща разговорна форма и нищо не ни попречи нея вечер да си легнем чак в 03:00 - всъщност сутринта. Щях да водя малкото на урок в 07:30 и от там направо да заминаваме на тържеството на Българската Асоциация в Бризбън. Добре ама това наше късно лягане тотално разфокусира предварителните ни планове и на другия ден успяхме да стигнем само до поляната в един парк с басейни, където дечурлигата се киснаха във водата цял ден до вечерта, а ние се веселихме под един навес на няколко пейки. Изкарахме много весело и приятно – видяхме се с много хора, хапнахме, сръбнахме по бира-две и привечер си разотидохме кой от където е дошъл. И тъй като разказчето ми започна пак отзад напред, сега първо ще завърша мисълта си с няколко думи от почивните дни, пък после вече ще се извръщам и по-назад във времето. Даниела беше на работа в неделя следобед, както е днес, че и утре даже. Ние с Ванеса излизахме по пазар и накупихме доста евтини стоки за предстоящите празнични трапези. Така ни мина и неделния ден – аз изгледах едно кино снощи и заспах безмълвно като пън. Днес пак бях на работа; шефът иска и утре да отида, след което окончателно ще ни разпуска за Коледа и Нова година. Всъщност те другите се разпуснаха още в петък, но аз имам още малко работа – а пък и защо да не изкарам някой грош допълнително, след като се явява такава прекрасна възможност? По принцип всички излизаме в отпуск и на работа се връщаме чак догодина - на 04 Януари, живот и здраве. Не знам дали ще имам възможност за писане на писма и творческа дейност през този период от време – ще гледам да намеря, но и не обещавам. Навръх Рождеството Христово в къщи идват Докторите, Мария с Краси, Дарина и Игор. Надяваме се и Неничко да бъде с нас на този светъл празник. После пък на другия ден ще посрещаме Миленчови с гостите им от Франция – кратък отдих в неделя, когато мога да отлея едно бетонче пред Нолини, че искаме да разширим пътеката за колата към гаража. Но специално тази дейност остава под въпрос и то голям... А на следващия ден (понеделник, 28 Декември) трябва вече да сме изпълзели по баира към онези балкански вили, където ще гледаме да пристигнем до обяд. Така, както преценявам натоварената ни програма, време няма да има нито за почивка, нито пък за работа – ще действаме според обстановката и конкретните условия. Ще се опитам да се възползвам от няколко мига на спокойствие и тишина (ако има такива) и да драсна някой и друг ред от самото място, но осъществяването и на това не е много сигурно, предвид обстоятелствата.

А сега пак ще трябва да върна времето с две седмици назад, за да се опитам да проследя хронологията на по-важните случки около нас. Първото и най-съществено нещо беше, че Ванеса се представи успешно на изпита си, който се проведе баш навръх Никулден. Нямаше никой преди нея и ние отидохме доста по-рано, с оглед да чакаме там реда на явяването ѝ. Обаче изпитващият я вкара направо от вратата в студиото и огънят започна. Нямаше време и възможност за окопитване, психическа подготовка и претръпване преди изпита. На излизане (едва след около 40 минути) той поздрави Ванеса за доброто ѝ представяне, както и нас с майка ѝ като нейни родители – човекът ни увери, че детето е заслужило много висока оценка. Ние не знаем каква е тя и какво точно означаваше това негово поощрение и насърчение, тъй като официалните резултати не са публикувани все още. Предполагам, че учителката на Ванеса ще ги получи и официално ще ѝ ги връчи на някой от следващите уроци. А пък може да ги получим и по пощата – това скоро ще се разбере, може би още в началото на Новата година. Сега всеки е зает с почивките и празненствата си и въобще с цялата тази сезонна галимация, която предполагам не цари само тук в Австралия, но и по целия останал цивилизован свят.

След успешното полагане на изпита (е, поне зорът беше вече минал – за самия успех е още рано да се гадае...), отидохме в един градски парк, където голяма група българи отпразнувахме денят на Св. Николай Мириклийски, повеселихме се, както обикновено и се прибрахме привечер.

Седмицата след Никулден беше много натоварена откъм служебна работа - Даниела почти всеки ден беше втори смени, от време на време оставяхме Ванеса у Нолин, че да я наглежда тя, докато аз се прибера вечерта от работа в 17:30. От там насетне грабваме колелетата и отиваме на кратка обиколка из квартала – после следват къпане, миене, вечери, ритуали и т.н. Доста интензивно се занимавах и с компютъра напоследък и за това изобщо не ми остана време за писане на писма. А нали вече взехме и по-често да се чуваме, та хептен се отпуснах – тези наши телефонни разговори с нищо не заменят или изместват писмата ми, но понякога така се стичат нещата, че просто не остава време за тях. А за “мишки” и съобщения по тях, да не говорим пък – първо, докато седна и да накълва буквите, че очила слагай; че колко пъти ще почна, па ще спра, ще си отвлека вниманието с нещо друго и т.н. Отделно от всичко, едно такова съобщение (SMS) вече струва $0.45. Това разбира се като цена е повече от нищожно, но пък за същите тези стотинки мога да говоря по телефона с вас или с всеки друг точно 40 минути – при това колко повече неща ще си кажем и колко по-богата информация можем да обменим, отколкото така примитивно по “мишката”. От тази гледна точка комай напоследък хич не се и занимавам да пиша от мобилния си телефон – направо звъня през Интернета и всичко става аламинут. Ако сте там – добре; ако ли не – изчаквам някой час или пък се обаждам повторно на следващата вечер и готово. Даже след малко ще ви се обадя пак, защото Ванеса също припира да говори с баба и дядо – в противен случай трябва направо да си легне, а пък така тя все още се намира в зоната на “изчакването”, докато пък в настоящия кратък момент, аз ще използвам частичното спокойствие, което се е създало поради факта, че Даниелчето е на работа. В същото време и малкото се е заиграло с нещо, та мога да си събера разпилените мисли и да ги подредя що-годе сносно – дано само не изпадна в състояние на мисловност пак, както онази вечер...

Последната седмица се изтърколи много бързо, заети с най-различни мероприятия. В събота по традиция имахме урок, след което всеки се занимава с неговите си ръкоделия. Вечерта бяхме на гости у Докторите и понеже окъсняхме много, та спахме у тях и се прибрахме на другия ден. Пак ходихме по разходки, колелета карахме и т.н. Изминаха още седем дни в напрегната работа и други общи грижи. Аз буквално до последния момент не знаех какво ще става с мен и по-специално с трудовата ми повинност. В петък доста от хората в отдела запразниха и уж с всички си пожелахме “Весела Коледа”. Само че аз все още не бях много наясно дали с тях ще се виждаме и след Новата година или пък не съвсем. Нямам краен срок в трудовия си договор – докато има какво да се прави, предполагам че ще им трябвам в тази фирма. А за след това, сал един Господ знае какво ще стане, но ще му мислим чак когато пак настъпи такъв момент. За сега съм много добре и се чувствам безкрайно щастлив от дейността, с която се занимавам по цял ден – това е една от много малкото ми служебни обязаности в тази иначе прекрасна държава, която да обичам истински и най-важното: да знам какво правя и да съзнавам точно за какво съм там. В практиката ми е имало толкова много други случаи, в които съм проклинал не само себе си, но и инженерската професия като поминък, барабар с Кралицата и шибания ѝ Принц; въобще, всички заедно под един знаменател - от Христофор Колумб и Капитан Кук насам, та до Брежнев, Хонекер и Чаушеску без изключение. Но пък определено заради тази сегашна моя работа аз и в огъня ще стъпя, ако се наложи и ако с това мога да я запазя за по-продължителен период. Нямам по-силен аргумент от това описание, с което образно да предам възхищението от сегашната си позиция, с което разбира се приключвам служебните дела и се местя на личните драми.

Та значи – в общи линии това ще дойде всичко до тук. Сега остава да подготвим празниците и съответните софри. Наред с всичко, което описах до момента, най-усилено записвам разни сърбохърватски концерти и видео дискове. Имената на изпълнителите им не са ми твърде известни, с изключение най-много на двама или трима по-популярни сред масите, но пък за сметка на това по време на прослушването им стават невероятно хубави “седенки”, които откарват празненствата ни до среднощ. Записите са чисти и качествени – остава единствено да се моля последните да вървят добре и на вашите музикални устройства. Имам вече повече от 10 диска, готови за изпращане - отделно още един на Андрй Рийо, също много хубав, както и юбилеен концерт на Мирей Матийо (40 години на сцената), който пък е записан в зала “Олимпия” (баси майката – как се пише това неговото име, бре: Андрй Рийо или Риьо? – аз съвсем изпростях в тая чужбина май, да ме прощават учителките ми по Български език и Литература). Въобще исках да кажа, че музикален материал имам събран доста, който ще ви поддържа интереса до изпращането на следващата партида. Тези дни, като остана по-свободен и не съм на работа, ще гледам да сглобя и един домашен филм преди да заминем за балкана - а там може да има поводи за заснемането и на още един. За сега обаче си вземам “довиждане”-то с всички вас и се надявам, че в най-скоро време пак ще мога да пиша... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345055
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031