27.12.2009 – Стефанов ден, живот и здраве на всички именници и нека Бог опрости греховете на починалите наши близки и сродници: баба Фанче, дядо Стефан и моя добър приятел от ученическите години и прогимназиални класове, Стефчо Гичев. За други имена не се сещам в момента, а съм сигурен, че има; дори прекалено много – нека тези, които съм пропуснал да не ми се сърдят… Днес е неделя и ние се подготвяме за утрешното ни заминаване на разтоварителна почивка в планината. Независимо, че всичко уж ни е подредено, в последния момент изникват дребни нещица, за които се сещаме един през друг и само се блъскаме из коридорите и си пречим взаимно. Миналия ден, когато приключих с писмото се сетих, че с Янко трябваше да се занимаваме с компютъра. Той вече беше излязъл в своя годишен отпуск, докато аз ходих и във вторник на работа; чак тогава запразнихме официално. Разбрахме се да мина през тях сутринта на другия ден, за да оправим компютъра, което предварително беше планирано да стане само за някакви си 5 минути. Добре ама, както винаги се получава в такива и подобни ситуации - явиха се трудности и странични усложнения от най-висока технологична степен и фактически петте минути достигнаха границите на почти един цял работен ден. Наложи се да ходя при него (а такова посещение не ми влизаше в плана) – там се мотахме сума време в безрезултатни опити за възстановяването на основната парола, с която се влиза в компютъра. Такава шибана дума бях измислил, че нито си я бях записал някъде, нито пък можех да си я спомня. Това наложи да се преинсталира целия компютър, което отне допълнителни часове, а аз после като се прибрах в къщи, до 23:00 се разправях със събиране на информацията от тук и от там за възобновяване на нормалните му работни функции. Добре че преди тази отчаяна операция бях приключил с Интернетните търгове, от които купихме нов мобилен телефон на Даниела и една електронна игра за Ванеса, за която тя мечтаеше денонощно. Колко писма се изписаха до Дядо ѝ Мраза, колко пъти желанията ѝ се сменяха - че веднъж пишем на български, после пък и на английски (в случай, че добрият старец не разбира един от езиците, белким се оправи с другия…). В крайна сметка играта дойде, сложихме я под елхата и рано-рано в Коледната утрин Ванеса вече разопаковаше многобройните пакети с подаръци, докато най-после стигна и до заветната игра.

Даниела беше на работа почти през всичкото време, като дори навръх Коледа беше първа смяна. Ние с малкото се занимавахме с най-различни неща – в един от дните дори имаше време да отидем и на плаж. Падна голяма игра по вълните с нейната малка плоска дъска, с която като те подкара някоя по-голяма вълна и те изплюва по пясъка на брега чак. Същият ден беше и Бъдни вечер – прибрахме се по-рано, за да сложим боба да ври, а Даниела като си дойде от работа – омеси набързо една постна питка, специална за случая. От тая пита, на нея се падна монетата (парите), на Неси – червеният конец за здраве, а на батковците съответно по едно зърно боб за берекет и богато стопанство. Привечер отидохме у Нолин и Уоли, защото Рон и Роз им бяха на гости, та искахме да се видим и с тях. И от дума на дума, както става обикновено в такива и подобни случаи – прибрахме се по такова време, че вече можехме да подкарваме пържолите и блажното. Язък ми за постенето през целия ден – така и не опитах боба, чупнах малко от питката колкото за адет, но на гостито ядох само домати и краставици. Целите Коледни пости от 40 дни не сме спазвали, но поне на деня и специално на Бъдни вечер ние сме на много строга безмесна и не блажна диета. Колко това е Богоугодно не знам, но гледаме да спазваме традицията поне до някаква степен.

Коледният ден, както вече споменах започна още в тъмни зори с разтварянето на подаръците, с радостта и суетнята около този процес, а и с по-ранното ставане на Даниела, която пък изпратихме на работа. Тя ми беше приготвила едно кратко, но много съдържателно списъче с неща за правене и готвене, което ме държа зает кажи-речи до обяд. Хб картофи да сваря, хб пък яйчица - а сега пък и малко майонеза да забъркам, кълцано зелце с настъргани моркови да приготвя, че “писинкото” много хубаво я прави тази салата – въобще, имах си домакинска работа и шетане из кухнята доволно много, та хич не скучах. През това време пристигна и нашият малък Неничко, освирепял от глад като държано с месеци само на хляб и вода зверче, та и с него се разправях да му сипя една мусака с кисело мляко. Хайде и Ванеса огладня тутакси като видя бате си Нени как обилно се храни – тя също яде мусака заедно с него, дето много-много не си пада по нея, ама сега нали Нени лапа таквоз, та и тя така… Таман втасах с всичко – ей го и Краси пристига с традиционната Коледна пуйка (ама че традиция само, да си умреш на нея; този идиотизъм идва пак от глупавите американци - ний на Коледа ядем прасета ве, ало-о-о-у!...). Аз бях подготвил няколко вратни пържоли, колкото да запазим българската традиция, а онез балъци нека си ядат от пуйките. Бяхме се разбрали уж всеки по малко храна да носи, за да не остава на края и да не се изхвърля, че е грехота. Но снощи се наложи отново да се съберем в парка с участниците в мероприятието, за да доядем и остатъците.

Неничко ни направи много хубави и скъпи подаръци – той като се види с малко пари и не ги жали за нищо. Този негов недъг идва от майка му – определено не е от моята семка. На мен подари система за спътникова ориентация по улиците и пътищата; не знам как се превежда това на български език – тук му викат GPS и идва от съкращението на Global Positioning System. Сигурен съм, че тези устройства вече ги има и за колите в България. На специална програма се вкарват всички възможни адреси, улици и имена - задавайки началната и крайна точка на пътуването, този пътеводител те отвежда точно на мястото по най-късия и удобен път. Е, по моему това е една съвсем ненужна изгъзица, но щом вече я имам ще трябва да се науча и да я ползвам.

В късния следобед дойдоха и останалите ни гости и тържественият Коледен коктейл на двора под асмата започна. Беше весело и приятно, на няколко пъти се опита да завали и дъжд, но само припръска без да ни намокри или пък да ни напъди вътре, където беше и доста по-топло. Напоследък времето е много горещо и влажно – почти всяка сутрин се изливат обилни тропически дъждове, които уж разхлаждат атмосферата, но щом напече отново слънцето, влагата се вдига на 100% и веднага започваме да губим от нетното си тегло под формата на пот. Така стана и вчера – сутринта след моабета се изля един порой, а след това напече и изгоряхме чак. Неничко си замина, след като си правиха с Ванеса палачинки. Мария и Даниела хукнаха по пазари и тържища, защото в денят след Коледа търговските комплекси правят нечувани намаления на непродадените преди това стоки. Магазините буквално са наводнени с народ, който купува безогледно всичко наред, независимо дали му трябва или не даден артикул – щом е евтин, взема се… Ние с Краси пък си направихме една хубава екскурзия/разходка из района – ходихме по плажа, после до онзи вълнолом, където бях водил и вас; в “Шератон” бяхме, във “Версачи” влизахме, къде ли не обикаляхме да слухтим като глухи кучки. Вечерта и двамата бяхме с протрити от ходене кълки…

Краси и Мария останаха и снощи да спят у нас и тази сутрин рано са си тръгнали. Снощи на парка пак бяхме всички заедно, за да доядем остатъците от тавички, чинии и кастрончета. Призори отново се изсипа една порция вода от небето, която добре напои ливадите, но наред с това вдигна и влажността на въздуха. Аз в момента пиша в механата, която би трябвало да бъде “студена, мрачна и хладна” съгласно българския фолклор, обаче тук е сигурно над 40°C и дори ледената бира, с която си подмокрям пресъхналото гърло не помага особено много за общото разхлаждане на организма. Даниела излезе по пазар за набавянето на последните забравени стоки преди отпътуването. Ванеса свири до напред и сега нетърпеливо ме чака да излизаме с колелетата, но в тая жега по-вероятно е да отидем пак на морето, отколкото да се потим по улиците на квартала. Аз се ориентирам към приключване вече, за да продължа пак от планината. Не смятам, че ще мога всеки ден да пиша, но поне веднъж ще намеря време за един подробен репортаж “на живо”, от мястото на събитието и горещите точки на света. Смятам довечера да ви се обадим по телефона - дано да сте се прибрали вече от вашите похождения. Ако пък случайно не се чуем, ще го оставим за след Нова година. До скорошни срещи, милички на мама…

30.12.2009 - Текат последните дни и буквално часове на старата година. Както бях обещал, ще направя един кратък обзор на случки и събития, станали до този момент, с който най-вероятно ще положа и краят на тазгодишните си репортажи. Пристигнахме още онзи ден на планината, като по пътя почти през цялото време ни валя дъжд. Междувпрочем, той си започна още миналата седмица и от тогава не е спирал. Това беше добре дошло за посевите и тревата, но когато става въпрос за почивка, летен отпуск и въобще някакъв излет, на човек му се ще да не е баш толкова мочурливо. Ако разказът ми започне първо с описание на шибаното време, изказванията ми хич няма да бъдат в много ласкавата си и прилична форма. Откакто сме дошли вали непрекъснато и всичко наоколо е подгизнало от вода – само едно притичване до съседна барака за парче сланина, щипка сол или едно яйце, е равносилно на цялостно и повсеместно намокряне от главата до петите. Иначе не е така студено, както беше предишния път когато идвахме с вас - до печки и камини още не сме прибягнали да палим, но пък влагата във въздуха е 110% и се налага постоянно да сушим дрехи, чорапи, както и самите малки питомци. Въпреки, че всичките хлапета до едно имат доволно много играчки за лично ползване, като ги хване по някое време съклета и изскачат навън да гонят кенгурата, които както знаете са с хиляди тук. Хайде, пак мокри чорапи и обувки, мокри гащи, коси, глави и т.н. - ама пък и можеш ли да ги запреш в една стая само? Ние родителите по-лесно поминаваме, защото си намираме работа - де карти, де табла играем, а като прибавим и по някоя изпита бира просто между другото, за нас и камъни да падат от небето, това няма да ни трогне особено много. За сметка на всичко останало обаче, всяка вечер се събираме на грандиозни тържества, на които веселието е винаги на високо ниво, а често пъти и над него. Първата вечер, понеже пристигнахме преди всички останали, домакини бяхме ние. Независимо, че уж всичко ни беше приготвено още от предишния ден, ние пак забравихме доста неща в къщи – и то все основни артикули и хранителни припаси. По пътя спирахме на няколко места, че обеди ядохме, та покупки купувахме – дорде се намотаем по трасето, пристигнахме едва в 16:00 на поляната. Взехме си ключа и не след дълго се настанихме в колибата. Малко след нас започнаха да пристигат и останалите приятели и да вадят дисагите си от багажниците. А пък каква чудовищна планина от храни сме помъкнали подире си, няма да ви разправям - с толкова много манджа тук можем да посрещнем не само тази, ами и другата Коледа догодина. И пиене не ни липсва (тук дори не смятам леките бири и бутилки вино, които употребяваме буквално в движение и единствено в случаите на остра жажда) – въобще, у всеки от нас е един малък склад на “Хранителни стоки” или “Търговия на едро”. По пътя спряхме при моите виетнамски касапи, от които купихме едно малко свинско вратле – като стъпи връз кантара, последното дойде около две кила и половина на тегло; колкото само за адет, да вкусим и ние истинска пържолка в Новогодишната нощ. Иначе всичко останало си е отделно - масла, сиренета, наденици, салами, шунки… и яйца; ама много яйца! Всъщност те пък бяха едно от нещата, които забравихме да вземем сутринта - като се усетихме с Даниела и двамата изпаднахме в ужас; че за къде сме ние без яйца?! Тя беше нагласила и едно шкембе, че да го готви на чорба тук за простолюдието - но пък фактът, че специално то си остана у нас забравено в хладилника, мен специално не ме трогна особено много (понеже аз такива субпродукти и производните им изобщо не консумирам). При касапите искахме да купим, за да спазим традицията - нали миналия път Миленчо прави шкембе чорба, сега пък Даниела искаше да се представи с шопската си рецепта на приготовление. Добре де, ама свинският врат го харчат по $8.50 килото, а пък за шибаното шкембе искат $7.50 - нали вече се сещате каква реакция може да предизвикат у мен едни толкова близки цени на въпросните стоки. Да беше 2 лева, разбирам - човек да купи и един чувал, ако е нужно. Ама да ми го продават те на цената на пържолите - пиках на туй шкембе отгоре аз! Добре че и самата Даниела прояви здравият си разум, та поне не сме имали разногласия в касапницата - просто този вид чорба отпадна от менюто, но ще я заменим със супа топчета най-вероятно, което пък е далеч по-доброто решение, ако съдим по вкусовите предпочитания на ближния...

Късно вечерта дойде и Желязко с един негов приятел от Мелбърн, който в момента му е на гости. Той пък се оказа отличен китарист, че като подкарахме привечер песнопойките - до 03:30 сутринта сме вили като вълчици на пълнолуние! Снощи бяхме малко по-умерени и кротки в изпълненията си, но довечера пристига ново попълнение в по-разширен състав: Миленчови с гостите от Франция (те всичките ще са разквартирувани в нашето бунгало за една вечер), Янкови с някакви техни гости от Нова Зеландия (те пък от летището, където ще ги посрещнат идват направо тук), Мартин и Даринка с майката на Мартин, която пристигна онзи ден за месец и половина на гости, после Краси и Светла с дечурлигата, а утре идват и Докторите. Не знам къде ще се съберем толкова народ, но довечера ще правим пробна вечеринка у Марио - тяхната барака е с голяма покрита веранда; там ще разпъваме софрите и облечени с пуловери, ушанки, наметнати с ямурлуци ще се изправим срещу капризите на природата и ще се опитаме да се повеселим, без да обръщаме внимание на лошото време, което е в унисон с мрънкащите ни жени и вечно недоволните дечурлига. Слушам, че Ванеса подсмърча вече и въргаля разни сополи из носа си; друго едно хайванче от групата е с висока температура и от вчера мина на антибиотик, вместо ледената лимонада - не знам как ще завърши цялостната ни почивка, но не започна добре... Профилактично раздаваме разни аспиринчета, ама колко това ще помогне, не се знае.

Все още чакаме да се размърдат и останалите членове на групата, че за днес има набелязано културно мероприятие - ще ходим да сеем пясък и да промиваме злато в някаква бивша мина на близките райони. До там се ходело само с джипки и коли с висока проходимост. Ние ще тръгнем с нашата, която ще оставим преди да започне лошия път, а от там нагоре ще ни извозят приятелите, които са с три такива камиона като на наш Неничко. Това е всичко в общи линии и в най-близък план - какво ще стане през деня все още не се знае, тъй като е само 09:00. Но каквото и да е то, аз от своя страна ще ви направя съпричастни на следващото ми включване. А сега спирам до тук, защото всички в дядовата ръкавичка вече са будни, а това прави концентрацията ми абсолютно невъзможна. Почват се закуски, дрънкат черпаци, посуди, чайници, кафета, чайове – като че ли не могат да си отворят по едно пиво от хладилника и калориите за деня са им в кърпа вързани! Аз точно така ще направя – щото пък нали съм и на диета, дейба...

04.01.2010 - Хайде сега, за много години! - Господ само здраве да ви дава и безкрайно дълъг живот! Както личи и по датата, от няколко дни насам вече наченахме Новата година - аз се завърнах на работа и в момента тактично изчаквам появата на шефовете, че да видим какво ще подхващаме днес и с какви въпроси ще се занимаваме. През това временно “мъртвило” реших да нахвърлям малко прочитен материал, защото много неща се случиха напоследък с нас и много събития има да се описват, а пък време за това няма никакво. Започвам съчинението си без никакво маене и излишно протакане…

Връщам се отново на “хижата” и в края на току изтеклата вече стара година, когато сутринта бях принуден да приключа по-набързо своя разказ, за да се стягаме за излизане. Добре де, ама ние сме добитък колкото за цял керван и една турска потеря - четири коли пълни до дупка с народ, башка дребни деца, едри родители и бабите барабар. Докато се натъкмим да потеглим с тази сюрия и то стана обед. Хубавото беше, че баш него ден дъждът спря, мъглите се разсеяха и когато слязохме в низината, дори видяхме синьото като мастило лазурно небе. Слънцето напече отново и сякаш изведнъж направо си стана жега (амчи то си е и лято като сезон, ама ние за кратко го бяхме забравили); от горе тръгнахме “на зима”, за малко и вериги да слагаме по колелетата, а долу в полето си беше същото онова знойно лято, което добре вече познаваме. Хайде, събличай дрехи, пуловери, анораци, чорапогащници, доновки - не керван бако, ами бетер цигански катун! Денят на пристигането ни се оказа официално почивен, поради което много малко магазини и бензиностанции работеха. Понеже и бързахме на всичкото отгоре, та не успях да заредя колата още долу - бензинът едвам ми стигна да изпълзим по баира. Е, от толкова много коли все щях да намеря някой, който да ми източи малко – достатъчно, колкото само да се спусна надолу по наклона. Сега нарочно тръгнахме и с нашата кола, че така притиснат отпред и отзад от “конвоя” - каквото и да се случеше, с нас вървяха други три автомобила; нямаше да ме оставят на пътя. За щастие в една забутана и крива паланка намерихме бензиностанция, наблъсках резервоара със спасителната течност, докато не започна да прелива от гърлото му и продължихме по пътя си - вече спокойни и подсигурени.

И добре, че спряхме там в това селце, защото в непосредствена близост се оказа едно друго място за посещение, което пък изобщо не ни влизаше в предварителните планове – така отидохме и него да видим с цялата тумба народ. Поразходихме се малко и по една лъкатушеща пътечка стигнахме бреговете на някакво местно езеро, където аборигените най-вероятно си перат чергите и къпят циганетата. Паралелно с това обаче, наоколо природата беше доста интересна за снимки, филми и въобще за наблюдение. Докато се изнижем всички по пътеката, докато съберем дечурлигата, които тутакси се пръснаха из целия район, а после да ги и преброим калпак по калпак да няма липси, плюс времето за връщане при колите в партизанска колона, та хептен закъсняхме. Ние и за никъде всъщност не бързахме де, ама все пак - нали крайната точка и заветната мечта беше “златото”. През цялото време децата се надпреварваха едно през друго да се надхващат кое колко и повече злато може да събере и да натъпче по джобовете си, кой какво ще си купи с него и т.н.

Като пристигнахме в градчето, от където всъщност трябваше да поемем към “златоносната река”, отидохме да попитаме как се стига до мястото. Обясниха ни добре, но страстите на всички поохладняха, когато ни казаха, че само хора със златарски и бижутерски права могат да отнесат колкото злато си промият - останалите само копат, намерят каквото намерят и после трябвало да го върнат обратно. А ние си правехме сметките, че като си нарием по една шепа златце и с количеството ще си изплатим къщата на банката, ще сменя гумите на колата и ще взема едно годежно пръстенче на Даниелчето, за каквото тя ми продухва ушите в продължение на вече 10 поредни години. И както обикновено става в приказките – гърнето се чупи и млякото се разлива: сбогом яйчица и жълти пухкави пиленца, сбогом розови прасенца и малки теленца; сбогом сватби и съответни кръщенета (абе той Лафонтен не я е измисли хептен без нищо тая басня за неговата мома Пиерета, ама нали човек дорде е жив, та все се надява чудото да му се случи – а пък в един момент, като че ли само това му остава). Независимо от всичко обаче и частичното униние, което изедин път ни обзе, цялата група се понесе нататък със скритите надежди, че може пък някъде да си мушнеш или завреш някоя и друга златна люспа и като си отчупваш разумно по малко от нея, да изкараш спокойно до най-дълбоката си старост. Е, да – ама повечето не...

Аз водех колоната – по някакво случайно стечение на обстоятелствата объркахме и пътя малко, но своевременно се върнахме на правилното шосе. Всъщност това беше една малко по-широка пътека с макадамова настилка, изобилстваща от пепел и дребни камъчета, по-ситни от трошляка за мозайка. Така поне, сравнително прилично изглеждаше шосето само в началото и до едно определено място - после десенът му се смени с “истинския” път: кален, изровен, стръмен, с камъни и дупки из него, по който аз с моята кола не можех повече да продължа. Независимо, че тя също е с двойно предаване, купето ѝ е разположено много ниско и въобще беше немислимо да се правят дори и опити за минаване по-нататък. Оставихме я на поляната и продължихме с джипката на Игор и Дарина. Повечето от пасажерите вървяха пеш, за да не тежат на колите в трудния за тях момент, а в същото време имаше и реална опасност от прекатурване на колите из тези дълбоки трапове и оврази. Аз специално подтичвах ту подир една, ту подир друга джипка и с камерата се опитах да заснема преминаването на по-трудните участъци от трасето. Мислех си дори, че така изразходвам повече енергия и отслабвам с всяка крачка (показанията обаче на проклетия кантар в къщи ми разбиха илюзиите и се оказа, че това не било точно така, както си го мислех и както ми се искаше да бъде...).

След половин час ходене и притичване, най-после стигнахме до мястото със златото. От местни хора научихме, че всъщност там река нямало и никога не е имало, а това представлява едно дере, където измежду песъчинките на пясъка му се намират и много златни прашинки с тегло от микрограм надолу и примерно за да извадиш материал, достатъчен за изработката на едно пръстенче или венчална халкица, трябва да пресееш със сито за брашно две кариери с пясък – онази на “Слънчев бряг” край Ловеч и башка рудника в Богданов дол. Това дере по време на проливни дъждове отмива калта от горния слой на земята и понякога златните песъчинки остават на повърхността. Именно това видяхме и ние - ако имахме подходящите инструменти (сита, лопати и др.), може би щяхме да можем да си съберем малко златен прах. Но общо взето процесът е повечето за да привлече туристите, а не да ги направи и непременно богати, когато си тръгнат от там. Независимо от всичко, това което видяхме беше интересно и уникално - представих си веднага героите на Джек Лондон, колко народ навремето се е занимавал с тази дейност в епохата на златната треска – при това не само в романите и книгите му, а и в най-суровата действителност на смразяваща кръвта Аляска и златоносната река Клондайк, приток на Юкон. Не изключвам някои от действителните му герои да са се и позамогнали от цялата тая работа, но пък не бива да се подценява факта, че мнозина са намерили и смъртта си там, в надпреварата за кой-кого и кой по-много. А пък филмът “Треска за злато” на Чарли Чаплин буквално обхваща всичко това до последната най-малка подробност - тогавашен шедьовър на нямото кино от 1925, останал завинаги в историята на филмовото изкуство…

Децата се порадваха известно време на калта и само за миг се превърнаха в малачета, че нямаше вода и да ги измием даже. Разбрахме пак от туземците, че малко по-нагоре пък имало друго едно езеро, където действително хората промивали злато, но до там беше непроходимо поради калта, а и времето ни беше напреднало вече - вечерта трябваше да настаняваме Миленчови, да организираме посрещания и тържества. Така треската ни за златодобив в индустриални количества набързо прегоря и не след дълго поехме обратния път към вилите - заредени с много “златна” енергия и освирепели от глад и жажда като истински златотърсачи...

Тъкмо влизаме във вилаета и гледаме Миленчови се суетят нагоре-надолу и ни търсят най-безуспешно. А пък горе на баира и мобилните телефони не работят, защото няма сигнална приемственост - там нямаме никаква връзка помежду си и с останалия свят. Чудя се само какво ли са правили хората преди да измислят тези шибани телефони; как са се разбирали от една пещера в друга кога да си ходят на гости или къде да се срещат партийните им секретари? – амчи то това си е направо един ужас, бре! Ей там да се откърти и да ти падне един камък връз чутурата – как ще извикаш линейката на “Бърза помощ”? Ами ако рече някой да те прасне с боздугана по темето – тогаз пък що ще чиниш, особено ако и вождът на племето в това време е отишъл на лов или се заиграва с някоя млада индианка във вигвама и проверява детеродната ѝ дейност, повишавайки по този начин благородно и раждаемостта в околията? Тая цивилизация май хептен ни разглези и ни превърна в едни безподобни лентяи – търсим телефони, вместо да отидем до някъде; качваме се на колите, вместо да повървим малко пеш – тежки данъци ще има да плащаме един ден, ама де да видим на къде ще се извъртят нещата.

Така – посрещнахме новодошлите и веднага организирахме настаняването и разпределението им по легла, нарове и кушетки. Подкарахме бирите още в движение, а и нали ние специално се бяхме “обезводнили” на тази златотърсаческа екскурзия, та рекохме да наваксаме изгубените калории с повечко течности. Миленчо, завалията също се беше разсъхнал по пътя, та и той само сновеше напред-назад с бирата в ръка и даваше кратки нареждания кой какво да прави. Всички се наместиха удобно, защото място имаше достатъчно за още толкова народ. Започнахме да се суетим по организацията на вечерното тържество, което междувременно вече било организирано в къщурката на Мартин и Дарина. При тях бяха Светла и Краси с малчуганите - разпънахме едни дълги маси на чардака и докато отвън мръкна, там започна една страшна веселба (не само страшна, ами и страховита бих добавил). То бяха музики, то бяха игри; че песни, че танци - околните съседи научиха репертоарите ни наизуст, а някои от тях усвоиха дори и българския език: на следващата сутрин като ни видеха по алеите, та все си повтаряха нещо под носа “мамата-мамата”, ама и аз като не им разбирам твърде, та не ги знаех какво бръщолевят...

След тази грандиозна земляческа среща, следващият ден беше малко труден и муден. Навън се стелеха едни мъгли, едни порои се стичаха от небето - като че ли ще идва поредното пришествие. Наложи се да опалим и печките, защото навсякъде беше много влажно и мокро, а и уютът някак си става по-друг, когато забумти една печка с дърва и ѝ видиш кюнеца зачервен като пионерска връзка. Общо взето този ден нищо друго не сме правили, освен подготовка за Новогодишната вечеринка, малко табла, карти и други тихи игри. Мартин получи официално предупреждение от рецепцията, че гостите му предната вечер (т.е., всички ние…) са били прекалено много шумни и истерични; между нас настана едно тихо брожение и недоумение до степен на притеснение - как и къде ще празнуваме вечерта? Размърдах кълки и аз надолу, та се свлякох по шосето до главната канцелария – исках да проверя каква е обстановката, да ги видя кои са там дежурни и да замажем някак си положението с някоя добра и ласкава дума. Като почнах да им се извинявам обаче и оная кикимора ми позна гласа: “А-а, вика - ти си певецът, значи!” А пък аз едвам приказвам, с продраното си от надуване гърло и то пак добре, че скъсахме една струна на Желязковата китара и шумът утихна - иначе граченето ни щеше да продължи не само до първите, ами и до последните петли. Опитвам се най-разумно да обясня на какичката, че снощните ни изпълнения са били само една малка репетиция за концерта, който сме им подготвили за вечерта. Ама то, англичанин разбира ли ти от музика и от певческо изкуство - дай им коне да яздят на тях и голф да играят; с друго не ги занимавай! Стигна се до компромисното разрешение на въпроса – този път всичко да протече мирно и много по-тихо, за да не се стига до викане на милиции и вкарване на провинилите се в нарочни патрулки за пияници.

Междувременно, след като всички участници в преждевечерната ни вакханалия разбраха за острите забележки от страна на управата и още по-острите им закани за сериозни последствия при повторен случай и подаден сигнал от почиващи в базата, започнахме много сериозно да мислим за алтернативни варианти – имаше предложения да караме Нова година самички и по местоживеене, всеки където е настанен и с когото дели стаите на колибата, евентуално на малки групи по интереси (примерно алкохолиците да сме на една страна, трезвениците – на друга); щяхме даже да теглим чоп кой с кого ще се падне в групичката, за да има правда, да няма сърдити или пък обидени и все разни такива небивалици. По това време някъде, пристигнаха и последните ни приятели - Докторите. Те бяха с назначение да се настанят у нас и фактически ние с тях си поделихме масрафа за колибата. Добре ама Мартин, нали и той не търпи никой да му казва и да му се налагат отгоре – въртя/сука, та пак ни събра всичкото циганско сборище у тях. Този път бяхме вътре, на закрити врати така да се каже. Разчистихме хола от дивани и фотьойли, вкарахме масите, събрахме столовете от другите къщи и тържеството съвсем се очерта вече, че в крайна сметка отново ще се получи. Разбрахме се всеки да си наготви предварително храната съгласно празничното меню, за да не се разправяме излишно с това толкова много хора у тях - слагаме по масите паниците и започваме. Аз отидох у Миленчо да опека нашите мръвки, за които от няколко дни всички толкова много си точихме зъбите. В тяхната къща те разполагаха с много хубава скара на газ, докато в нашата барака нямаше такава. На това барбекю трима души се изредихме да печем и докато си приказвахме и надлъгвахме един друг, пощипвахме с два пръста и от готовото месце - само за проверка степента на изгаряне, като същевременно поливахме отгоре хапките с червено винце. До момента, когато вече официално трябваше да занесем тавите с мръвките у Мартинови, ние вече бяхме готови за новите си изпълнения от фолклорния ансамбъл за песни и танци на народите.

Предложих на Даниела да сложим тавичката във фурната, докато си пием аперитива с руските салати и другите ордьоври; така нашето месо да си отлежава на топло - десетина кюфтенца и няколко вратни пържолки, колкото да не умрем от глад. Поначало аз ненавиждам да ям предварително изпечено месо, поднесено на края доволно изстинало и специално пържолите замязали на подметка за войнишки чепик. Когато аз готвя, сервирам всичко горещо – едва след като сме свършили с аперитивите и салатите, разбира се. Такива мешавици на ракия с мръвки аз не признавам – ракията иска салата, а месото – вино; в най-лошия случай на недоимък може и бира, но “с особено мнение”. Този път обаче трябваше да правя компромиси със себе си и със стриктните си принципи, но просто нямаше как – голяма сган се бяхме сбрали, не беше възможно да се угоди на всеки един поименно. Добре ама в суматохата (на близо 50 души – в числото включвам малки, средни, големи и най-големи...), да набара моля ви се някой (или по-скоро някоя…) тавата с нашите собствени мръвки и да ги раздаде бадева по масите! Олеле-ее, Даниелчето направо подлудй, горката - както ѝ се хапваше прясно свинско вратле; абе то и аз се разядосах, ама при мен реакцията не беше чак толкова видима. В края на краищата ние с Докторите си останахме гладни, защото за нас нямаше манджа - някой я беше изял вече. Майната му, нека им е било сладко, само че за следващия път аз знам вече как ще се процедира – побивам тавата пред мен и всичко в чинията ми; а те да си ядат овчите меса и телешките флейки, дето стават на гьон като ги и препекат пък. Ама понеже Даниела готви много хубаво (даже малко прекалено - за това съм с наднормено тегло, меко казано…), като отидем някъде на общи веселби и първо нашите гозби се изяждат - а-аа, нема го майстора бако, вече! От тук нататък да ми ядат “трите букви”, както казват по-учените из Врачанския край! Майната му - де на шега, де на полу-майтап всичко се потули и уталожи, само че си отровихме вечерта заради едни пикливи пържоли и няколко кюфтета – ибаз го…

Вечерта аз заснех с камерата част от самото тържество – специално за случая и за хатър на Дядо Мраз (знам, че напоследък му викат Коледа – нарочно казвам “Мраз”, за да не забравим и нашето, макар и малко мрачно социалистическо детство), децата бяха подготвили един танц, който те изпълниха в първите часове на Новата година, а Ванеса изнесе солов струнен концерт от три песни с Коледно-Новогодишна тематика. Докато в самото начало тя едва се опитваше да засвири на цигулката и да изкара от червата ѝ няколко верни тона, сега, след нейните успешни и упорити упражнения в продължение на няколко месеца, наш’то малко Паганини свири цели мелодии – “Над смълчаните полета”, “С червените ботушки потропва Дядо Мраз” и разни други от същата песнопойка. Към 02:00 се прибрахме в колибата, а аз в 06:30-07:00 на следващата сутрин се събудих жаден, гладен и угнетяващо трезвен като водопровод. След “инцидента” с пържолите, не ми се и пиеше даже - така се вкиснах и аз като гъба за оцет; хем за няма нищо, ама се издразних. Ебаси Новата година – няма да я повторя повече, в този си вид и под такава форма – както и да е, да спи зло под камък…

Както вече известих, Васильовият ден за мен започна още в най-ранните му зори – мрачно, тъжно, безапелационно. Всичко живо наоколо спи дълбоко и хърка зловещо, а пък аз място не мога да си намеря в кревата. Станах и излязох да се продухам малко на чист въздух – зер, като не пуша цигари, барем с планински кислород да се нашмъркам; като по някакво чудо не валеше традиционния дъжд – единственият добър знак за началото на годината. Тръгнах да се разхождам – без определена цел и без никаква посока, ама пък в същото време и не посмях да се впускам в по-отдалечени периметри, че ми се беше объркал нещо корема и всеки момент можех да получа остра нужда от изсипване на товара. А на мен, когато ми изпратят подобни позивни – нито гледам къде съм, нито с кого съм: просто клякам встрани и тутакси се разтоварвам. Та поради тези причини гледах да съм наоколо, в близка окръжност с център къщата – в случай на тревога, да влизам вътре и да си изсера понуждата, акуратно и в нарочния кенеф, а не да прахосвам материала из поляните. Така почнах да кръстосвам пътя пред нас като въртоглав – веднъж нагоре, веднъж надолу и пак така, няколко пъти; а наоколо няма жива душа, ако не смятам кенгурата, които кротко си пощипваха от росната тревица и гаргите, птици проклети, които грачеха грозно и зловещо, сякаш бесеха някой долу в дола. Направих 2-3 тегела сутрешна променада, потънал в мисли и съзерцание - сигурно съм повървял около час, час и нещо. Прибрах се обратно в бунгалото (не бива да ви прави впечатление, че тези масивни и дървени, горски къщи, приличащи на нашенските хижи, аз често ги наричам най-ласкаво ту бунгала, ту пък колиби; това е единствено плод на нежната ми любов и дълбока носталгия) – добре ама не влязох вътре, ами си седнах отвън на припек, току пред масичката на едно столче и зачаках да се размърда някой себеподобен.

Пръв откъм горния край се появи наш Миленчо - тръгнал завалията да обикаля от колиба на колиба с една чашка, брашно за шкембе чорбата да дири от булките. А пък те всичките спят, та се дънят чак, но това е друга тема. Рекох му дека ние брашно си нямаме твърде, че из нас не се навърта никой с умения да меси пити и хлябове, но пък за компенсация ще почерпя по едно винце изпървом - нали беше и Васильовден на всичкото отгоре; и той веднага склони с добрия си и благ характер. Че като се подкарахме с него двамцата от сутринта - това дето най-много си го можем и умеем. Дорде си кажем молитвите за сутрешната литургия, вече бяхме наченали третото шише – от онова, за комката. Който рече да се размърда и стане от сън, идва долу при нас и тутакси се пришива към дружинката. До обяд вече там, на това малко чардаче се бяхме скупчили близо двайсетина души - мало и голямо от мъжки, женски и среден род. Междувременно Миленчо си беше заминал към тях да готви традиционната Новогодишна шкембе чорба и вече посрещаше първите си посетители в къщата. А пък ние, на опиянен от чистия въздух акъл решихме, че пак е наш редът да срещаме гостяни и скъпи сурвакари - така последният от тази серия моабети, щеше да се състои у нас на задната тераса. Там чардакът беше покрит, не много широк, но пък достатъчно дълъг и можеше да ни поеме всичките. Хайде пак - размъквай маси и столове, слагай покривки, сервирай чаши, чинии и всякаква посуда. Нали Васильовден е двоен празник за нашето семейство - посрещнахме го и го уважихме с нужното достойнство и висока чест. Нашата Ванеса вече беше болна до това време, макар и именничка като баба си Веса, да е жива и здрава. През деня хлапетата ходили от бунгало на бунгало да сурвакат. Научили думичките в българското училище, взели по един клон от гората и хайде на сурваки. Тя специално беше събрала $45 от подаянията на тоз на онзи; предполагам и другите са сбрали толкоз, за да има правда и социално равенство между прослойките на народните маси. Обаче при тези шеметни обиколки нагоре-надолу по поляната, всичките ѝ дрехи и обувки автоматично стават мокри, като че са топени в някой гьол. А това, както знаете допълнително помага за развитието на настинката – башка дето тя влачеше подире си и нечии други училищни бацили, още отпреди да тръгнем. Давай ѝ ти аспирини, колкото си щеш - то това наш’то не е дете като нормалните деца, че да се кротне мирно и тихо на дивана с някоя книжка с картинки или да си дреме пред телевизора на детските предавания. То бако, са едни дивашки викове, едни идиотски гонешки, крясъци и възгласи до Бога, влизане-излизане - вътре печките бумтят и става жега 35°C, навън пък е студено – нямаше и 10°C. Колко му трябва на едно дете да го повали болестта. Ние се наливаме с червено вино и седим по потници, ама тая нашата е съвсем друга топлина; пък сме си и свикнали. Тя пак дълго време изкара на крак в тоя мокреш и киша. Че не стига това, ами по едно време и един шибан кърлеж я изяде. Таман се бяхме заврели с Доктора в колибата на Желязко - бяха ни изпратили жените да им опечем малко мръвки за вечерта и щяхме даже да сядаме табла да играем с него, когато от горе се носят едни писъци, едни отчаяни вопли, едни стонове, га че мре някой - Даниела води малкото и търсят Доктора. Брех, майката му стара и противна - изкарахме си акълите! Най-после и аз видях, за пръв път в живота си какво е кърлеж и какво представляват тези малки проклети гадинки. Забил се беше точно отстрани на вратлето ѝ       - как, кога и къде я беше сколасал никой не можеше да каже. Хайде, чичо доктор вади лекарската си чанта от колата и борбата им с животното започва, докато аз оставам смирено да допичам пържолите и специално на тази оперативна манипулация не съм присъствал (аз имам страхова невроза като видя кръв – поради този си недъг не завърших медицина и не специализирах в любимата си гинекология; сега я практикувам само надомно, на любителска и безкръвна основа). После вече, като утихна бурята видях и самата гад на върха на пинсетата - баят голяма ми се стори (гадта, бре – не пинсетата). Доколкото си спомням, кърлежът забит във врата на Ванеса изглеждаше като една малка черна пъпка - може би тези гадини имат естествено предпочитание към определена кръвна група и по техен избор предимно на такава налитат. А пък въпросните огромни поляни там са осеяни с кърлежи, които се разнасят чрез кенгурата - буквално с хиляди в този планински район. Добре ама те са си свикнали и само се почесват по тумбаците, докато за човека си остават напаст и могат да му нанесат големи телесни поражения; включително и смърт, ако не се вземат необходимите спешни мерки за отстраняване от попаденията им. Табла така и не играхме с Доктора, аз изпекох месата и се прибрахме в нашата къща. До това време Ванеса вече се беше утихнала малко и аз наивно си мислех, че дори ще легне рано-рано да спи; нищо подобно, обаче – беше кротка за кратко, дорде не дойдоха останалите разбойници от бандата им, след което отново подивяха всички до един, като побеснели.

Ние се събрахме в същия състав и изкарахме много весело - аз специално бях стотици пъти по-щастлив от предната вечер, макар тогава да беше Нова година. До пържоли пак не стигнах да ям, но пък наблегнах повечко на мезетата. Забелязал съм, че 01 Януари винаги е по-весел и приятен празник, с много повече настроение, за разлика от Новогодишната нощ. За тогава като че ли всички ние излишно много се подготвяме, надяваме се да се случи какво ли не и често пъти разминаванията в тези големи наши очаквания са причина за известни разочарования и лошо настроение, резултиращи в неправомерно и ненужно опиянение (напиване имах предвид). Всеки път става така – като превило без изключения. По някое време пак се нададе свиреп вой и мощни писъци огласиха гората. Този път Дамяна (Миленчовата) беше нападната от кърлеж, та Докторът и на нея дава първата си помощ. Брей, не си почина тоз човек от нашите малки диванета. На Дамяна животното беше по-ситно (нали и тя е дребничка - изглежда гадините си избират кого да сдъвчат; гледат да са им по размера, за да не се задавят с нещо по-едро...).

Понеже на другия ден трябваше да сдаваме ключовете от вилите и до 10:00 да сме ги напуснали, вечерта не сме прекалявали много с късно лягане и злоупотреба с алкохол. Поошетахме набързо и легнахме. Ванеса вече беше напълно болна, с висока температура и зачервено гърло. Ама като се налапа с разни хапове и на сутринта беше по-добре. Започна се пак голямото прибиране на покъщнина и храни. От цялата работа, ние като че ли само празните бутилки от бира и вино оставихме на балкана. Почти всичко останало, под формата на хранителни стоки от първа, втора и всяка следваща необходимост си го взехме обратно в къщи. Е, поизяли бяхме малко, но хладилната кутия пак беше пълна с провизии; за Ванеса пак нямаше място на задната седалка и на багажника пак едвам му затворих капака, както когато преди няколко дни тръгнахме от нас. Имах чувството даже, че назад се прибираме с повече стока. Но каквото и да е, изкарахме много весело, много се смяхме, много пяхме, много вилняхме - сега да видим с какво ще ни изненада Новата година от тук нататък. Някои от участниците бързаха да се прибират и поеха пътя директно към домовете си, но ние нямаше за къде да даваме зор и с още няколко човека си определихме среща в градчето, което е долу в низината. Когато бяхме заедно с вас по тия географски ширини също спряхме в това селище - ходихме даже на пазар и ако си спомняте от там се разделихме с Крумчови: те се отклониха за тяхното градче, докато ние продължихме направо за наше село.

В групата ни имаше и едно семейство от този град Toowoomba (буквалният му превод е ТУУМБА, ама дали се произнася така, дали го пиша правилно – хич не ми е гайле), които любезно ни поканиха да им гостуваме на по кафе и ние още по-любезно им приехме поканата. По пътя надолу спряхме край една селска ферма и от тяхната сергия си купихме още лози. Бяха много евтини и аз спазарих 4 лозички по 5 лева коренчето. Иначе в големите магазини ги продават по $12-$18, че и $22 даже искат на места. Ние взехме два стръка и те два, за техния двор. Самият град е сравнително голям - оказа се, че в него живеят над 100 000 мирни и трудолюбиви жители, почвата му е много плодородна и всяко нещо, което боднеш там, расте и дава плодове, а не такива ялови насаждения като нашите, заровени в пепелта и пясъка. Единствените селскостопански култури, които се развиват успешно при нас са лютите чушки, кактусите, лозите и многобройните плевели (лозите също се смятат за плевел и произлизат от същото семейство на ботаниката, та не е за чудене защо се развиват така добре). Поприказвахме малко, посмяхме се и с тези хора, след което вече окончателно си тръгнахме кой от където беше.

Ние се прибрахме привечер и дълго разтоварвахме багажериите от колата. Докато разпределим пак всичката стока, да наслагаме едно-друго по хладилниците, пране, вечери и къпане - легнахме в 20:30 с кокошките. С това завърши тази наша малка екскурзия и почивка, от която се върнахме още по-изморени и изтощени. Добре че тръгнах на работа, за да си поема дъх и да си лекувам умората...

Вчера станах рано - нали се бях наспал като новородено. Какво ме удари сачмата в главата да погледна какво има из чекмеджетата на секцията. Че като пощръклях, че като се развихрих - купища от ненужни боклуци изхвърлихме от стаята на Ванеса и от долапите. Абе направихме такава чистка, все едно че бомба беше паднала. Като мирясах вътре, излязох да се вихря по двора. Един хубав разхладителен летен дъжд плющеше навън и аз гол рекох да си посвърша малко работа. Нали исках да засея лозичките, търсех им подходящо място. За една седмица отсъствие, асмата беше напускала такива огромни филизи, че трябваше да ги привързваме по теловете. Освен това Даниела предложи да качим някак си и долната лоза на асмалъка, че да прави повече листа и съответно сянка. Там долу ми се е уловила още една пръчка, която сега е малка, но се надяваме след някоя и друга година да се развие нагоре. Голямата лоза беше станала много дълга и се беше оплела в разни дървета и храсти точно под камината на долната тераса. Първата ми работа беше да отрежа излишните клони и да я освободя нагоре към асмалъка. После се качих на камината и мислех да стъпвам на онова дърво, което вече е пън и пазехме само за декорация. Обаче таман да скоча отгоре му, като мислех, че е още здраво - то се заклати доста застрашително под мен. Почукнах го с юмрук оттук-оттам - бие на кухо и на изсъхнало. Взех да го клатя и корените му (ако въобще е имало някакви отдолу...) изпращяха. Хайде, слизам пак долу на земята и много внимателно с няколко лашкания целия ствол го съборих на плочника. Зейна една огромна дупка като помийна яма, която запълних с две кофи пръст, а тоя кютюк ми отвори допълнителна работа да го разфасовам с моторния трион, че иначе не можеше да се извлече от двора - хем голям, хем тежи. Така моята дейност придоби съвсем други измерения – до това време дъждът беше спрял, та ми даде възможност да разпъвам кабелни удължители и да употребявам електрически инструменти; в мокрото това е опасно и смъртоносно съгласно стария ПУЕУ и новия разширен ПУЕЕУ (ебаси как помня като слон още от учебната 1974/75 насам: първото е Правилник за Устройство на Електрическите Уредби, а второто - Правилник за Устройство и Експлоатация на Електрическите Уредби, в случай че някой се интересува или пък е впечатлен от моите знания). Така, съгласно стриктното приложение и спазване на законовите нормативи, целият двор потъна в талаш и стърготини, но в крайна сметка успях да нарежа този дънер на 5-6 по-малки пъна, които пък впоследствие ще нацепя с балтията и ще ги горим в камината. Тъкмо отрязах последната филия на дървото и пак заплющя отгоре. Тичам веднага в сушината да прибера шнура и машината, за да не се намокрят, че на тока малко му трябва да си разпръсне искрите навред. После с една ръчна количка и в най-големия порой започнах да вадя пъновете един по един - складирах ги на предната площадка до бунгалото, че да са ми наръки впоследствие за цепене. Имах още няколко клона от други подобни прочиствания на имението, за които чаках сгоден случай да извадя електрическия трион, че не ми се стържеше толкова много на ръка с пелката. Закарах ги в двора и зачаках да спре дъжда – исках да надялкам и тях (аз като почна едно нещо и дорде не го свърша до край не мирясвам – нито дъжд ме спира, нито пък снеговалеж; и с виното постъпвам по същия начин). Междувременно засадих едната лозичка долу, с надежда че един ден ще ѝ качвам клоните на асмалъка. С триона съвсем освободих мястото, защото там имаше едни ненужни дървета, за които също се чакаше удобен момент да бъдат отсечени. Е, ами тя сгодата вече си дойде баш на мястото, още вчера. Тях съм ги отрязал по-ниско - след време те пак ще си пуснат клоните, ама ще изглеждат повече като храст.

На мястото на тоя дънер посадих втората лозова пръчка. От там, като порасне нагоре и право на телта ще отиде при другите си посестрими. Ако има нужда, ще направя няколко куки в комина – нека се придържа към тях и да върви нагоре. Дъждът спря и аз отново извадих триона. Буквално пороят ме изчака да отрежа и последното дърво, след което пак рукна. Но пък отговорната работа си я бях свършил вече - оставаше да изнеса всичко от плочника и да залича следите от битката с пъновете. За щастие водата, която се изливаше на талази от небето помогна да се смие всичката мръсотия надолу към езерото - аз стърготините вече ги бях събрал предварително в една кофа и ги нахвърлях в оджака. Вечерта всичките тези дървени остатъци изгоряха и се превърнаха на пепел. С голямата четка изметох и измих плочника и най-накрая мирясах. Скочих в топлата вода на езерото да свлека на грубо мръсотията от себе си, а дъждът продължаваше да се сипе като из ръкав над мен - беше много приятно, почти като на Аркутинския плаж...