Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2018 08:59 - Писмо No 40 (XI-I.0910) [#3]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 263 Коментари: 0 Гласове:
1



06.01.2010 - Богоявление! Голям ден, голям празник! При мен нещата обаче взеха коренен обрат и ето, че сега пак мога да драсна няколко реда на спокойствие. Шефовете ми утре заминават за Сидней и зорът им беше да отнесат със себе си един комплект чертежи, които аз вече приготвих. След като тази важна задача се свърши окончателно и приключи успешно, с тях се разбрахме аз да имам свободен ден утре, а когато те се върнат на работа в петък, тогава пак да продължаваме със започнатото съвместно дело. Аз каквото можех и имах да правя съм си го свършил - ако бях дошъл и утре на работа, би било доста непристойно и нечестно от моя страна; т.е., да си попълвам времето с ровене из Интернета и писане на писма, а пък те да ми плащат на всичкото отгоре. Ето каква е принципната разлика между работата в една държавна и друга частна компания - държавата бълха я ухапала дали съм им свършил нещо или не; те ти плащат така или иначе и много-много въпроси там не се задават. Но при частно-собственическото производство нещата не стоят съвсем така и коректността между работодател и подчинен трябва да бъде винаги на висота. Аз тези дни и без друго само демонстрирах високата си степен на заетост, но пък поне бях в офиса и най-живо и възторжено участвах във всички пресконференции и анкети във връзка с работния процес. Отново проблеснах пред моите началници с малките си технически идеи, свързани със самото конструиране и цялостната преработка на съоръжението. Имам чувството, че всичко започва още от самото му начало при “кота нула”, което пък в случая е изключително благодатно и благоприятно за мен.

Както и да е - днес намерих няколко интересни диска да запиша, открих други филми и въобще бях много “зает” в служебен аспект. Сега, след като всички от фирмата заминаха да преследват своите цели и задачи, аз от своя страна реших, че спокойно мога да остана насаме с мислите си и да попълня времето до 17:00, когато вече ще съм се прибрал у нас. Гостите ни от Аделаида дойдоха - вчера са пристигнали и днес всички заедно са ходили на един от парковете с басейни, люлки и аквариуми. Довечера ги чакаме на гости, а утре ние пък отиваме в Бризбън на тържество (Ивановден). Като се прибера ще гледам да звъннем един телефон на чичо Божко - нали там са двама именника под един покрив, да са ни живи и здрави за радост на всички. Днес обаче Даниела чества една доста тъжна годишнина - 12 години от смъртта на брат ѝ Иван, който пък утре също трябваше да има имен ден, ама съдбата рано-рано го отне от този свят. Неничко продължава да ходи на работа и всеки момент чака да му съобщят за съкращението, което го грози от едно известно време насам. Вече не работят по 12-часови смени, както преди Коледа, ами само по 10 на ден. Казал съм му да дойде на тържеството утре вечер, поне да хапне нещо свястно покрай нас, но не го знам дали ще намери време за това. Ваня беше организирала и литургия с Македонския свещеник, който ги венча с Бранко неотдавна. Обаче в последния момент човекът отказал, предвид голямата му заетост специално на този ден. За тях това е Коледа (Божич мисля, че му викаха сърбите) - суматохата и олелията около този празник е със същите измерения, както при нас преди две седмици. Само дето не разбрах защо македонците вървят по стария календар и са заедно със сръбските си побратими? Освен ако и те не са разделени на касти, както сърбите на Gold Coast. За едни са с нас по новия Григориански календар, за други празници обаче не са и си карат по старото Юлианско разписание. Не можеш да ги разбереш - ни едните, ни другите, нито пък нас дето сме от бабаит нагоре. Абе, балканска му работа – тя, Тонито Димитрова баш добре ни е описала и опяла в песента си “Балкански синдром” – няма място за чудене. Така де, исках само да подчертая, че утре и опело в черква нямало да има. А пък нищо чудно и македонските вождове да не са разрешили на попа да пее на българите – зер, и те са едни изметкяри, ама карай. Уж сме от един народ, с една и съща кръв и една религия изповядваме, ама върви кажи на някой македонец, че всъщност си е чистокръвен българин и оня ще ти издере очите. А речеш ли им, че такава държава като Македония няма и никога не е имало, както междувпрочем и македонски език – вече вадят ножове да се колят направо. Но нищо, де - нали и те завалийките, трябва да се гордеят с нещо и да вярват в него. Море и те навремето са яли дървото наравно с българския народ нещастен, ама сега се правят на по-велики и от евреите даже. С други думи - церемонията, определена да започне в 16:00 с официална и всеславна литургия, ще премине направо към аперитива и мезетата; пак в уречения следобеден час. За мен стана доста добре така, че не съм на работа и ще можем да хванем самото начало на тържеството. Ванеса ще носи цигулката, за да изсвири две-три парчета на всички Иванки и Ивановци, а в неделя сутринта ще се представя пред публика с изпълненията си на пиано и орган в онази катедрала, където преди време тя участва в концерт, организиран от учителката ѝ по музика - същата катедрала, където водихме и вас; това пък беше точно на 50-та годишнина от сватбения ви ден – навръх “златната сватба”, така да се каже. От всичко до тук е видно, че тези дни ще бъдем подложени под ударите на психическия и физически стрес, но ние вече сме свикнали с тези ситуации и хич не ни прави впечатление – като жулна 3 бързи коняка с един “Алтай” и тутакси нивелирам всякакви стресови предизвикателства и сексуален тормоз.

Иначе други новини няма около нас - Даниела е в отпуск до 19-ти Януари и по цял ден се разправя с Ванеса, като че ли малкото е на забавачница. Свиренето върви добре, макар и с известно малко подтикване от наша страна. Тя толкова бързо учи нещата, че ако действително се занимаваше сериозно и пълноценно, до сега щеше да е станала известна по целия свят. Щом като за около час на ден упражнения е стигнала до това ниво, правя сметка какво пък би било ако свиреше по 8 или 12 часа на ден, както са правили всички големи имена в музикалното изкуство. Наскоро гледахме един биографичен филм за живота и творчеството на Андрй Риьо (ей го пак: Рийо или Риьо? – който знае, нека да подсказва) - съжалявам, че дикцията е на холандски език, а надписите са на английски. И да ви го запиша, нищо няма да разберете, защото в него повечето се приказва, има много интервюта и т.н. На този диск не са записани много от музикалните му изпълнения, освен няколко отделни откъса от различни концерти и спектакли. Големият “бум” и пробив в шоу бизнеса обаче всъщност става, когато той въвлича и сина си като главен директор и мениджър на всеки един отделен спектакъл. Самият младеж споделя, че баща му е много взискателен и само някой декор да не е на мястото си или нещо да не е на ред, всичко започва да се строи и създава от начало. Подготовката на един от тези негови грандиозни спектакли струва от порядъка на десетки че и стотици хиляди долари, които средства обаче се възвръщат многократно от продадените билети за концертите, наред с аудио и видео дисковете. Спомням си един много интересен и любопитен епизод, в който към самия край на концерта, буквално с триумфалното изсвирване на последните ноти, изведнъж заваля страхотен дъжд. Веднага цял взвод телохранители с разпънати чадъри се хвърлиха да спасяват... - какво мислите? Цигулката на маестрото!!! Не самият него, защото инструментът с марка “Страдивариус” е изработен през 1653 година (или 1673, сигурен съм само за столетието – 16??...) и казаха, че в днешно време просто не съществува такава висока цена или парична сума, с която би могло да се закупи или подмени този оригинал. Просто това е една безценна вещ, запазила своите безупречни свойства и качества през отделните епохи и векове. Гледахме го този документален филм с подчертано голям интерес, като Ванеса също си го изгледа няколко пъти сама, но дали е запомнила или разбрала нещо, не мога да кажа. За мен истината лежи единствено в неуморното и непрекъснато свирене по цял ден, но предвид заетостта ѝ в училище, това за огромно мое съжаление е невъзможно да се осъществи на практика. В Австралия има и много известни музикални колежи, но ние просто не смеем още да ѝ предопределяме съдбата и да я хвърляме изключително само в музиката, защото след време тя може да загуби интерес към нея, да насочи вниманието си към друг поминък и така да провалим всичко. Нека минат още няколко години, да започне да разбира и осъзнава сама кое е по-добро за нея и какви ще ѝ бъдат мераците, пък тогава ще мислим какво ще става с нея. Един добър адвокат също може да излезе от тез всезнающи устенца нейни и езиченцето ѝ хапливо шопско, но знае ли човек какво му е писано - ум царува, ум робува, но ум и патки също може да пасе...

17.01.2010 - Ето че пак се изтърколиха десетина дни от последната ми среща с всички вас – скъпи читатели, близки приятели, всякакви ваятели и политически деятели. Нищо съществено и важно не се случи през това време, но дори и от “нищото”, все ще извлека някоя незначителна информация, за да ви зарадвам с описанието ѝ. Връщайки се на последната си мисъл от миналата седмица, ще спомена тържественото честване на Ивановден в Македонския клуб. Предната вечер у нас бяха Краси и Светла от Аделаида и с тях откарахме моабета до о2:00 сутринта в сладки приказки, удавени във водка и уиски. Добре че на другия ден аз не бях на работа, та нямаше нужда да ставам рано и да бързам с изтрезняването си. Е, аз поначало се будя и ставам рано, но пък настроението ми е особено приповдигнато, когато нямам служебни ангажименти през деня. Повъртях се малко из нас и следобеда всички поехме към Бризбън. Даниела опече една експресна баница, натоварихме още малко други мезета и тръгнахме. Трябваше да ходим и Мария да вземем от тях за тържеството, та пътят ни доста се отклони преди да се озовем в клуба. Не бяхме закъснели много, защото и другите гости заприиждаха впоследствие - кой от работа, кой от къщи и се събрахме доста народ. Ние към 22:30 си тръгнахме обратно, а пък Мария я взеха други наши общи приятели, които живееха в нейната посока. Прибрахме се и легнахме.

На другия ден зорът започна още с пристигането ми на работа - шефовете се бяха върнали вече от Сидней с някои предложения за неотложни промени в документацията, които производителите на машината са предявили на срещата им, с оглед по-лесна и евтина изработка. Тези конструктивни изменения отнеха и с най-голяма радост запълниха следващите няколко работни дни.

В събота (09 Януари) бяхме канени на нова къща у наши приятели. Те се нанесоха наскоро преди Коледа и сега искаха да съберат цялото (или почти цялото...) българско братство на моабет по този повод. Тони мина през нас с голямата си кола и натовари масата и столовете от бунгалото. Други участници също подсигуриха подобна подвижна градинска мебел и в крайна сметка се събрахме 40-50 души барабар с челядта. Градинското увеселение продължи до 04:00 сутринта, като ние останахме да спим у тези хора. Ванеса беше легнала отдавна заедно с тяхното момиченце, което от скоро също започна да ходи на уроци по пиано при нашата учителка. Тя даже беше препоръчала да я доведем и нея на концерта в катедралата, просто да послуша музика. Службата започна в 08:30, но ние трябваше да бъдем там още в 08:00 за последни доуточнения и наставления.

След едва 3 часа кошмарен сън, на ранина вдигам децата по тревога и в 07:20 излитаме за концерта, вече доволно закъснели. За щастие пристигнахме точно навреме и всичко протече гладко и безпрепятствено, съгласно предварително набелязания план. Ванеса изсвири на пианото една песен, като има и други три изпълнения на големия катедрален орган. Всичко приключи в 10:30, аз успях да заснема с камерата цялата музикална продукция – после заведох децата да ядат нещо в една закусвалня и се прибрахме обратно у нашите приятели. До това време вече жените шетаха и пиеха кафета с портокалови сокове за възстановяване на имунната система. Обядвахме заедно с остатъците от предишната вечер и ние си тръгнахме към къщи. Това беше вече в ранния неделен следобед. Повече от този ден нищичко не съм запомнил – или паметта започва да ми изневерява, след като непрекъснато загубвам по някоя и друга мозъчна клетка (давят се в тая пуста водка, бре – сякаш я пият, мамка им ненаситна), или пък означава, че не е имало нещо по-значимо от това, което вече споделих.

Седмицата беше доста натоварена с тези нови технически промени в документацията и аз бях плътно ангажиран с това. Успях да предам всичко, каквото трябваше и преминах на следващото машинно звено. По време на този процес се натъкнахме на редица усложнения с конструирането и изработката на окончателния капак на изделието; излезе предложение да отидем на място при самия производител за съгласуване на чертежите - предварително и още много преди да сме ги изготвили по грешния начин. Така аз, заедно с един от шефовете ми във вторник се изстрелвам за Сидней – ще посетим компанията, където ще се изработват отделните възли и детайли на съоръжението. Отиваме само за един ден - сутринта излитаме с първия самолет и привечер се прибираме с последния. Каквото и да ме очаква там, все ще се срещна с нови хора, с които ще обменим опит и мнения - с една дума, пътуването ми няма да бъде скучно и безинтересно, дори напротив.

В петък следобед Даниела доведе Ванеса на работа и ми я остави в офиса за малко. Двете ги представих пред Борда на директорите, като единият от тях много искаше да се срещне с Неси специално във връзка с нейните музикални наклонности и дарби. Самият човек е от Англия и навремето е бил диригент на големи филхармонични оркестри по целия свят. Той има висше музикално образование, след което е завършил и математика. Този наш директор е вече на сравнително пределно-преклонна възраст и музиката му е останала само като добър и приятен спомен от младостта, но пък уменията и познанията в тази област си остават завинаги у всеки, който ги е усвоил до съвършенство. Преди време аз го бях помолил да преслуша Ванеса, да я поразпита малко и разходи из музикалната материя и той с готовност и ентусиазъм прие предложението ми. Даже сега чакаме и разчитаме на него да ни намери и добър учител по цигулка – вероятно негови бивши колеги от музикалните академии и въобще хора от този бранш. Та, в петък следобеда с това се занимавахме, докато аз в същото време си бутах и моите ръкоделия, защото искам за Сидней да взема със себе си максимален брой готови чертежи, които там на място да обсъдим – така мога да нанеса корекциите и като се приберем обратно във фирмата, да оправим всичко както пише по учебниците. Е, и това са пак само планове - какво ще стане на края, има кой да му бере гайлето; зер, дядо Господ за какво е там горе на небето - нали да гледа хубаво и да подрежда нещата както е най-правилно, пък ние простосмъртните само ще го следваме.

В четвъртък вечерта имахме официално представяне на домашните филми от татко. Изгледахме първата серия, снимана на територията на България. С една дума - страшно много ни хареса! И сюжета, и декорите, и сценичното майсторство, операторство, звук, картина, образ - от статистите до директорите и режисьорите! Всичко е прекрасно! Филмът, сниман извън пределите на Родината не сме гледали още, предвид напредналия час на фестивалната нощ и пресъхването на бутилката (а пък за втора нямах повече сили да отварям). Предполагам, че и той няма по нищо да отстъпва на предишната епопея.

В петък вечерта чакахме Мария и другата Мария (на Мартин майка му), но пък те не дойдоха. Янко мина през нас набързо да настроим нещо компютрите и си отиде, а по-късно дойдоха нашите приятели Докторите. Та с тях изкарахме до среднощ на двора и беше много весело. Вчера след урока на Ванеса, взехме Нолин и Уоли и заедно с тях отидохме на един остров срещу Бризбън (с нарочна лодка, която представлява част от градския транспорт, който пък в конкретния случай се явява воден, а не сухопътен). Там са започнали да продават земи за строеж, та се бяхме навили да си купим по някое и друго парче за инвестиция. До островчето има редовен, както вече споменах “морски” транспорт и на практика тази територия е част от градската част на щатската столица; между другото такива има няколко, пръснати из акваторията на залива и всичките са обитаеми от бели хора – по тях няма човекоядци или други племена. Добре де, ама нали зад всяка примамлива и атрактивна рекламка, обикновено се крие не само една здрава и дървена тояжка (да не употребя някоя по-цветуща и значително по-подходяща дума от мръсния си уличен жаргон), която излиза наяве едва чак, когато вече си подписал контракта и заиграва яко по гърба ти баш, когато и връщане назад повече няма. Та и този случай не беше изключение от всеобщото правило - в крайна сметка ни остана прекрасната разходка с корабчето до острова, няколкото ледени бири, които изпихме заедно в местната кръчма и многото смях и кудоши, с които ни мина деня. За вечерта се бяхме разбрали с останалите от бандата да ходим до нашия парк и да си доядем остатъците от предишната вечер, обаче други непредвидени обстоятелства, някои несъзнателни недоразумения и подобни от сорта осуетиха празненството. От прекалено канене на тоз на онзи и събиране на всички от кол и от въже, в крайна сметка си останахме сами с Ваня и Бранко, които дойдоха у нас, вместо на предварително уречения парк – с тях отново изкарахме една чудесна вечер. За довечера обаче най-после е организирано цялостно виждане с останалите приятели, на което пак ще дояждаме разни салати и манджи – изостанали по хладилниците от два дни вече...

Това в общи линии са миналите и предстоящи събития до този момент. С нетърпение очакваме следващата неделя, когато сутринта ще ходим на рожден ден на Дамяна (малката на Миленчо), а пък следобеда отиваме у Игор и Дарина, където ще честваме нейния рожден ден (на Дарина имам предвид). Те в момента са на кратка почивка с караваната в онова градче на юг от нас, с големия морски фар. Ще си дойдат в средата на следващата седмица, а в неделя сме у тях. За работата вече споменах - по малко от всичко; командировчица, туйцък-онуйцък, как-как ще я отикаме и тая седмица, пък за другата ще мислим като дойде. Даниелчето от вторник отново започва да ходи на работа и рутинната ѝ програма се възстановява по същата схема и цикличност, както беше преди. Неничко всеки момент очаква да приключи с работата си, но за сега ходи и работи усилено. Чуваме се с него от време на време, както се и виждаме от дъжд на вятър; а това е вече тъжно, с което не мога нито да свикна, нито да се примиря, нито пък да приема, че било нормално...

23.01.2010 - Днес е събота и макар вече да сме преполовили деня и навлезли в късният му следобед, аз реших да направя една кратка равносметка на изминалите няколко дни. Не че нямам с какво друго да се занимавам – напротив: домашните ми работи буквално извират и се роят като пчелин. Последната от тази серия е стълбата към езерото, която най-после се скапа под въздействието на солената вода и има нужда от много сериозен ремонт. Всъщност, изгниха ѝ напречните винтове, с които бяха приловени самите стъпала. Вчера извадих едни и рекох да закърпя положението с тях, обаче те пък се оказаха къси и сега трябва да ходя до железарския магазин да купувам по-дълги, после да ги сменям и т.н. Понеже днес се хванах да записвам дискове, реших да си остана прикован към компютъра, докато приключа напълно с тях – оставил съм ги да се пишат на програмата, а пък аз през това време с вас ще споделя още някоя и друга овча мисъл от моите. Наред със счупената стълба, все още лампите в стаята с пианото на Ванеса чакат да се свържат към инсталацията; дворът отвън също е заприличал на турски гробища, обаче баш сега няма кой да се занимава с него. И така, както всичко чака все мен, аз пък изобщо не пипам вече нищо и съм зарязал тотално всякаква странична дейност. Е, от време на време побутвам по нещо дребно, но с голямо отегчение, нескрита ненавист и без капчица ентусиазъм. Спря да ми се ръкоделства нещо, трябва да е от ЕГН-то...

На всичкото отгоре през последните дни бях и много зает служебно. Подобни се очертават да бъдат и следващите, на което аз не възразявам - дори напротив: приятно ми е като съм зает и особено, когато хората са доволни от мен и от това, което правя за просперитета на тяхната фирма. Във вторник станах много рано сутринта (04:15), нагласих се за път и поех към нашето местно летище. Билетите ни бяха така направени, че с колегата ми да се срещнем в Сидней направо на аерогарата - и двата самолета кацаха по едно и също време, само че неговият полет беше от Бризбън, защото той живее там. Отидох с колата до летището - целодневен паркинг струва само $18 и не си заслужава да ангажирам някой да ме кара до там, после пък да ме взема и т.н. Оставих колата и влязох вътре в чакалнята. Бях пристигнал с около час по-рано, ама аз така си обичам - да имам в аванс достатъчен запас от време. Разхождах се като въртоглав из ръкавите, докато стана време да се качваме на самолета. Пътуването трая кратко, по принцип е около час, час и нещо, но на мен ми се стори още по-бързо, защото предрямах на седалката, докато пътувахме. Слънцето тъкмо беше изгряло и светеше ослепително под много ниска орбита. Така от вълнуващите красоти под нас не можеше да се види много и просто нямаше какво друго да правя в аероплана, освен да си убивам времето в спане (това, което най-много мразя). Мислех да си взема и лаптопа с мен, че да написвам по някой и друг ред, обаче аз само преди няколко дни бях изчерпил всички възможни теми за репортаж и направо нямаше за какво да ви разказвам.

Така в 08:30 се срещнахме с колегата в Сидней - вече и двамата приземили се успешно на летището. Друг нарочен човек беше вече дошъл да ни посрещне с кола и от там тръгнахме по дългите и прашни улици на огромния град. А пък в тоя шибан Сидней разстоянията са сякаш безкрайни - попаднеш ли и на задръстване или пък катастрофа на пътя, както често се случва, буквално няма измъкване от тресавището с часове. Първо отидохме до една компания, която се занимава с изделия от стъклопласти. Те ще изработват цялостния кожух на машината и с техните представители имахме много ползотворна и делова среща. След това се отдадохме на обилен и безплатен обяд (служебен, естествено) в едно италианско кафене, където също показах завидните си възможности. После пък ходихме до един друг завод, а от там вече, след като приключихме с всички служебни ангажименти, взехме едно такси и се върнахме обратно на летището. След безконечните ни врътки из града и работни посещения по фабрики и заводи, часът вече беше станал около 16:00 – много скоро след това време ни бяха полетите обратно за към нас. Колегата ми отново си взе самолета за Бризбън, а аз след още час висене на летището, поех пък за насам. Преди това се поразмотах малко из сградата - за разлика от нашия махленски аеродрум, този в Сидней е огромен и много лесно може да се утрепе баят време из неговите лабиринти и дюкяни, стига човек да разполага с достатъчно. Точно в 19:00 вече бях седнал на масата и независимо, че ми се спеше и бях баят изморен, с голямо желание изгледахме и филма от Гърция. Той също много ни хареса - там изглежда е доста красиво, все пак нали е и курортен център. Единодушно си казахме с Даниела, че някой ден и до древната Елада ще прескочим - дано само да не е чак след като излезем в пенсия. Добре пак, че американците гътнаха желязната завеса, че и ние хаир да видим от чудесата на света. Ако това беше останало да зависи от комуняшите, сигурно още щяхме да си живуркаме в панелките, плътно затворени в сивовския лагер (СИВ визирам тук конкретно) и да викаме за Румъния, че била чужбина и само колко много приличала на Франция...

За заетостта си на работа вече споменах - приоритетите на задачите се сменяха всеки ден, почти ежечасно, да не река ежеминутно. Почнал съм няколко обекта наведнъж, но кой ще излезе първи готов все още не се знае. Така в прекомерна заетост вчера свърши и самата трудова седмица. Снощи ходихме на един чуден детско-юношески спектакъл, който всички много харесахме. Ванеса беше с една нейна приятелка от училище. После нея я оставихме у тях, а ние се прибрахме в къщи. Аз от там насетне гледах филми до късно, но независимо от окъснялото ми заспиване нощес, сутринта пак станах рано – свеж като репичка в зеленчукова градина. Уж чакахме да дойде учителката за урока на Ванеса, но после и двамата се сетихме, че всъщност жената още предния път ни каза, дето днес няма да има урок – само че ние бяхме забравили тази малка подробност. Както и да е - подготовката за урока беше направена, а пък с него или без него наученото си остава за следващия път.

Аз от сутринта съм залепнал на компютъра и така във взаимна любов и разбирателство с него ми мина денят. Онази вечер отпразнувахме скромно “струването”, пардон - 11-те години, откакто сме се събрали да живеем заедно с Даниела. На гости ни бяха Нолин и Уоли и с тях много успешно проведохме мероприятието – макар да беше съвсем импровизирано и с подръчни, остатъчни материали. Изкарахме весело, както обикновено, но понеже и двамата бяхме на работа на другия ден, та не сме осъмвали (което пък беше малко необикновено).

Ванеса отиде да си кара колелото по тротоара около езерото. Като свърша с писателството, след малко ще се хвърля във водата да поплувам и да се возя в лодката. За вечерта съм омесил една кайма за кебапчета - има малко картофено пюре, останало още от онази вечер плюс разни залежали салати и други хранителни субпродукти, с които мислим да поминем довечера. Утре сутринта сме на рожден ден на Миленчовата Дамяна, а следобед отиваме на друг рожден ден - на Игоровата Дарина. Така неделният ден се очертава да бъде малко по-приятен от днешния съботен - а пък какво точно ни е приготвила съдбата за идните дни, за това ще стане въпрос вероятно в следващите страници на писмото. Мисля, че съм готов вече и с останалите дискове от цялостната пратка. Станаха и те доста на брой - кои от тях ще ви харесат и кои не, оставям само на вкуса ви да определи. Всичко, което не става за слушане и гледане го давайте на някой - все ще се намери такъв човек, любител на жанра. За мен е невъзможно да отгатвам какво се крие зад заглавието на даден диск. Като видя, че е написано на сърбохърватски, като видя обложката и преценявам на мига, че трябва да го запиша. Обаче пък като пусна някои от тях, та после ме е яд що съм си губил времето, защото не всичко е “слушаемо”, ама карай да върви - нека да е весело...

31.01.2010 – Днешният неделен ден е определен за лични забавления и всеки се е заел с тях, дълбоко погълнат и пропит с интерес към това, което върши. Даниела прочиства гардеробите от залежали дрехи, вече твърде омалели, отдавна необличани или пък никога не слагани. Гледам я, тъпче всичко в един чувал и сигурно ще заминат на някой магазин за втора или по-скоро “многократна” употреба. Ванеса се занимава с теория на музиката - прави някакви упражнения, после ще свири и най-вероятно следобеда ще излезем на някъде. Аз също съм зает с една от любимите ми дейности - имам предвид творчеството. Имам и други, от любими по-любими занимания, но това за сега най-много ми допада, понеже не изисква никакви усилия. Мислите ми текат като пълноводен поток през пролетта и се изливат директно върху пергамента, та едва сварвам да топя перото в мастилницата, за да ги запиша всичките и отразя в дневника. Иначе имам маса недовършени задачи, които само се отлагат от една седмица за друга, после за следващата и по-следващата, без да имат и намерения дори да се завършат - най-малкото пък сами и от само себе си. Обаче постоянно има по нещо друго да се случва, което измества първоначалните ми намерения – колкото и добри да са те. А като се прибави и заниженият ми до нулева степен интерес към подобен род дейности напоследък, та картината предполагам съвсем ви става ясна. С голямо желание обаче сядам да попиша малко, което е единствената ми духовна връзка с вас за сега и в която намирам покой и утеха. Не отричам и телефонните обаждания като съвременно средство за комуникация, но те като че ли с нищо не могат да заместят няколкото написани от мен и на спокойствие думи.

Съдейки по нахвърляния безразборно суров материал по страниците в предишните ми редове, трябва да е било събота. Тогава като никога си бяхме останали в къщи, на всичкото отгоре и съвсем сами. През деня се мотахме безрезултатно с най-различни неща и за да увековечим катастрофалното безделие и бездействие от наша страна, аз опалих пещта с разни дървени отломки и боклуци за изгаряне, Даниелчето накълца една салатка и с нея седнахме под асмата на дружеска беседа и другарска почерпка. Както можеше да се предположи - кебапчетата ми бяха чудни и ние с най-голяма сладост си ги изядохме сами. Иначе, когато трябва да се представям за гости, случайни посетители или други навлеци, рецептите ми винаги куцат по малко и аз все не мога да изпъкна пред тях и да блесна като светкавица с кулинарните си умения. Когато имам под ръка, към чисто свинската кайма за кебапчета слагам и по малко агнешка. Е, то на нея само името ѝ е агнешко - иначе си е абсолютно шилешка, да не река даже и овча. Обаче понеже последната е с високо съдържание на лой, това от своя страна дава малко допълнително облажаване на общата смес и резултатът от подобна маневра става доста сполучлив. Освен всичко споменато, агнешката кайма (или овчата, ако определението не ви смущава и ви допада повече) има способността да придаде един пружиниращ, т.нар. “гумен” ефект на крайния продукт (в случая на кебапчето, но пък със същата главозамайваща сила правилото е валидно и за приготовлението на кюфтета); отделно дето и като вкус също не е никак лошо. Горещо препоръчвам да изпробвате и вие някой път тази моя уникална и авангардна кулинарна технология - не се слага много, не повече от ј или най-много 1/3 да речем от общото количество на заготовката. А вече черният пипер и кимионът са си отделни мерки, кратни на цялата смес. Едни приятели даже ни казаха, че вместо обикновена или газирана вода, те пък слагали сока от изцедена глава лук, без да нарязват самия лук. Това последното не сме го пробвали все още - нали тук сме захвърлени на края на света, та всеки от нас създава свои собствени теории и практики, основно свързани обаче със съответния вкус и предпочитания на самия производител (и разбира се, потребител). В нашата къща Даниела завежда фронта на кюфтетата – такива, каквито тя прави до сега няма повторени от друга булка. Ама и какво ли искам аз от тях? - хората не слагат в каймата тлъсто, избягват свинското месо по принцип като вредно; не турят даже сол, че и тя не била нещо дип много полезна за организма. А за някакви подправки да прибавят не става и на дума даже – на края като ги и препържат в тигана почти без олио или пък да ги изгорят на огъня, че да замязат на въглен, за да им изпъдят микробите и бацилите, по тържествата ни остават цели тенджери с месо. И после викат: “Яжте бре, че сте го хвърлим, защото и прасета нямаме!” Амчи ще го изхвърлите разбира се, като то за друго не става. Иначе обаче за кюфтенцата на Дани, всички се редят на опашка и те първи свършват по масите. Аз много рядко се представям с кебапчета, по простата причина да не би да се изложа пред гостите - защото независимо от всичките ми знания, те са си доста махната стока. Има хиляди причини и предпоставки за евентуален неуспех, а когато имаме височайши посетители гледаме да намалим рисковете и поводите за препирни пред тях и недоразумения помежду ни.

Както и да е, де - аз пак се отплеснах от основната тема, но пък доста добре си развих другия въпрос. Сега вече който иска да яде кебапчета, барем знае как да си ги приготви – а не да тича като малоумен в магазина, че в онез пък даже не знам дали и месо някакво им слагат. Вечерта с Даниела седяхме на двора доста до късно и на другата сутрин едвам се извлякохме от кревата – гъзът се надига, главата обаче не ще. Даже малко закъсняхме за рождения ден на Дамяна, но то като тръгне с едно нещо наопаки още от сутринта, така върви през целия ден. Понеже аз “клъвнах” малко горница предната вечер, та не посмях да тръгваме с моята кола - най-малкото пък и да шофирам в този си окаян вид. Натоварихме дисагите в колата на Даниела и поехме към Бризбън. Аз на задната седалка, изнемощял и страдам - ни жив, ни умрял; само надникнах през рамото ѝ, та видях, че в резервоара няма много бензин. Мислехме обаче, че горивото ще стигне поне до първото място, за където се бяхме запътили, а после там вече ще зареждаме. Добре ама лампата на резервата почна да свети много интензивно, а на всичкото отгоре от таблото излизат и едни звуци, едни светлинни предупреждения, едни сигнали бляскат - не ти’й работа; нали и колата е “модерна”, та всичките ѝ болежки и капризи сама си ги казва! Спряхме на една бензиностанция да зареждаме - наливаме до гърлото, както се полага и Даниела в този миг се сети, че си бе сменила чантата да ѝ подхождала на тоалета, но пък не и портмонетата – демек, пбри нйма. Аз пък хептен нямам и никога не нося у себе си, защото просто не ми трябват - като съм с богата жена (или жени…), за какво са ми пари и на мен? Хайде, надигам немощното си опиянено тяло от колата и отивам да се разправям с бензинджийката - оставам там при нея за залог, а Даниела с малкото се връщат до нас за портфейла. Е, щото тръгнахме толкова навреме от нас, та сега да се връщаме и бавим още повече - ама то като е станало веднъж, оправяне няма. Аз се повъртях 20-тина минути около момата и през това време парите дойдоха; разплатихме се с женицата, извинихме ѝ се за неудобната ситуация, но тя ни успокои, че е виждала и по-страшни от нашата. От там вече поехме повторно за Бризбън, но вместо в 10:00, за когато беше поканата, пристигнахме чак в 11:00. Детското тържество беше организирано в една зала за кегелбан (тук му викат “боулинг” – иначе казано, bowling), дето се търкалят едни топки и се събарят с тях разни фигурки. Като се наиграха и налудуваха дечурлигата, отидохме пък у Миленчови на терасата, където започна обедното тържество за възрастните. Веселбата ви е позната, членската маса също - излишно е да се повтарям. Ние там обаче не стояхме дълго, защото следобеда бяхме канени за рождения ден на Дарина, та трябваше да отидем и у тях, за да засвидетелстваме уважението си. Така денят ни мина в гости и ходения тук и там. На Игор майка му беше за няколко дни у тях, та и тя беше скъп гост на празненството. Прибрахме се вечерта и легнахме веднага.

Седмицата беше натоварена с много служебни задачи и мина сравнително бързо - толкова бързо, че утре започва следващата. В свободното си време в къщи успях да направя още няколко диска с чудни изпълнения. Има неща, които със сигурност знам, че ще ви харесат, но за доста други не съм много сигурен. Преценявайте на място и което не струва и не ви харесва, изхвърляйте или раздавайте за наше общо здраве.

Иначе други новини няма около нас. Вчера учителката донесе резултатите от изпита на Ванеса - изпитващият е направил много добри рецензии за общата подготовка, с насърчения за бъдещето. Самата диплома (с резултат “А+”) още няма да се получи, защото не сме положили задължителния изпит и по теория на музиката. След като и той се вземе успешно, тогава чак ще издадат дипломата за завършено 6-то музикално ниво (от общо 8). Такъв е регламента специално за горните класове - наред с изпита по практика, обучението трябва да е съпроводено и от съответното ниво на теоретична подготовка. Този изпит ще бъде през Май - доколкото разбрах от учителката, Ванеса ще отива директно в 3-ти клас. А на пианото тази година ще се покрива направо 5-то ниво. Тя знае и преценява най-добре, в зависимост от знанията и възможностите на детето. Щом не е необходимо да се ходи всяка година на всичките изпити поотделно, да не си губи времето поне. Въпреки, че ако бяха аз, щях да я започна от най-първия клас, бавно и методично, за да добие рутината и знанията. Ние малко пришпорваме нещата, но може и да не съм прав - колко разбирам аз от тези неща, че да давам и акъл на всичкото отгоре. Разчитам на професионалния опит на учителката - каквото тя каже, така ще постъпваме.

На 28 Февруари щяхме да ходим на концерт на Том Джонс. Обаче вчера на урока се разбра, че на същия ден има организирано представление в катедралата и Ванеса ще свири няколко парчета, заедно с други деца - все питомци на нашата другарка. Така аз ще се разправям с този концерт, а Даниела ще ходи да гледа Том Джонс с Нолин. Това е за сега предварителния план, но нещата може и да се променят впоследствие. За мен представянето на Ванеса е приоритет номер едно и всичко друго отпада пред нейните музикални изяви.

Вчера след урока ходихме да купуваме разни масла и филтри за колата на Даниела. Тук до нас имаме един съсед, който се занимава с европейски автомобили и с него ще сменим маслото на Фолксвагена. Иначе в специализирания сервиз искат над $500 за стандартния преглед на пробег от 90,000 км. Е, там правят и разни други диагностики, за да си допълнят времето до тази сума, обаче ние ще ги пропуснем на тоя етап. Амчи малко ли им е, че вече дадох $110 за два филтъра и 5 кила олио, пък било то най-чистото и синтетично на целия свят? Въобще с тази специална кола си взехме и много “специални” бели на главите, защото нищо не е стандартно, евтино и да го има на свободна продажба по рафтовете на Мототехника. За най-дребното нещичко тичаш в сервиза, а там, както вече се знае - дерат толкова кожи, колкото нещастният клиент може да си позволи да му свлекат от гърба. Аз по тези понятни причини избягвам да посещавам такива места, което надявам се е и разбираемо...

Снощи ходихме на гости у Нолин и Уоли. Те имаха и други посетители, също наши общи познати, покрай сбирките ни с Рон и Роз. Та изкарахме с тях много весело, независимо че всички са хора на внушителна възраст. Едното семейство са новозеландци, а другите са смесен брак - жената е германка, а мъжът ѝ е от Холандия. Всички са много весели и приятни хора.

Днешната неделна сутрин започна с палачинки, сега сме на път да приключваме със започнатите задачи и след малко ще излизаме. Довечера сме се разбрали с Ваня и Бранко, Докторите и Маргото да отидем до нашия парк и да вечеряме на открито. Понеже е доста топло напоследък и нямаме апетит по къщите, а така с хора и на теферич е по-сладко. Летим – сбогом!... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344987
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031