Скъпи и обични наши майко, татко, баба и дядо; близки приятели и любезни читатели!

20.02.2010 - Тодоров ден е; празникът свят и всепризнат от всички по-видни каруцари и сватбари, всякакви кочияши и най-висши коняри – обаче пък такива големи кушии станаха с мен, та чак ми се реве на глас и с цяло гърло, а не само на ум! Та, хайде сега, милички на мама – всичкото, та от началото му пак. Ще речете – защо? Амчи защото съм голям умник, бре - затуй, нб! Вчера, както си работех на компютъра по финансовите дела и лични документи (че нали съм “олигарх” и аз вече, гбзда демек - чорбаджия един вид или нещо като кулак, ако това пу ви се харесва на слуха...), в същото време се занимавах и с едно друго устройство, което закупих неотдавна от електронния търг и от тогаз насам нямам покрай него нито мира, нито покой. Не ще и не ще да проработи като хората и това си е – че броих и $70 за глупавата джаджа, ама майната им. На мен не ми е заради парите, щото си ги имам бол – дето се вика: не ги броя вече стотинка по стотинка, ами взех на кантар да ги тегля, дейба пустата му немотия скапана! Обаче ме ядосва факта, че тази моя изгъзица излезе хептен нефелна. Както и да е, де – аз хем си описвах търговските сделки и сметки, хем паралелно с това се бъзиках и с тази малка магнитна памет, която трябваше да има обем от цели 128 Gb (нечувана и невиждана до сега по своя мощен потенциал – поне така беше според рекламите, подир които се подлъгах и аз самият). И трих, и мазах, и форматирах - какво ли не правих, което всеки ми бе давал акъл как да постъпвам в подобни случаи, но всичките ми напъни за успех се оказаха безрезултатни. По време на този компютърен процес “форматиране”, предварително се задава името на диска, който трябва да мине през това “прочистване”, след което последният става чисто нов – както обаче и без абсолютно никаква информация по него. С други думи: всякакви файлове, документи, писма и всевъзможни електронни материали тутакси изгарят в огъня, при това по най-невъзвратимия и безсърдечен начин. И ако след истинския пожар поне остава пепелта от съответния унищожен документ (макар и бивш вече…), след въпросната електронна чистка на компютрите остава само споменът и нещо от рода на: “Олеле-ее, че то там май имаше нещо, бре - га че ли не беше празно; а какво ли беше то?”... Така в залисията си (нали и аз съм като Наполеон - правя по няколко неща наведнъж...), избирайки грешната буква на заданието, съвсем нарочно съм изтрил и унищожил всъщност всичката си информация – ама не от диска, баш на който му се полагаше такава оздравителна процедура, а от друг. В резултат на тази хигиенизация, наред с всички финансови документи от тази отчетна година, заедно с други разни материалчета не чак толкова важни, в небитието обаче замина и началото на поредното ми писмо. Таман бях написал няколко страници за периода между изпращането на колета до по-пресните настоящи дни и днес самоотвержено се гласях да си продължа мисълта. От тогава до сега ни дели продължителност от 3-4 седмици, които аз в никой случай няма да мога да възстановя като информация, че пък да я и преразкажа със свои думи на всичкото отгоре. Ето защо, започвам повестта си направо от днес, а ако от време на време се поприсетя за някои минали събития и факти, просто ще ги вмъквам измежду редовете. Прощавайте за допусната неволна грешка – до този момент се смятах за непогрешим, безгрешен и почти светец с ореол над главата си, ама май Господ ме наказа заради тази моя самонадеяност и себелюбие. Сега и да се кая вече и да се вайкам, твърде късно е за всичко – белята стана; добре поне, че няма смъртен случай или нежелана бременност…

Както всички тука предполагат, днес е неделя – ние тъкмо се върнахме от черква с малкото. Занесохме брашно и олио, както си му редът според обичая и които бяха отдавна приготвени за носене, но напоследък все нещо се случваше, което осуетяваше отиването ни до светия храм Господен. Даниела е на работа днес; както и вчера беше – тя даде зор да отидем до църквата и да занесем нареченото. Сега Ванеса чете нещо оттатък и се занимава с нейните си неща, а аз използвам спокойствието да ви нахвърлям няколко реда за свободен и неангажиращ прочит. Следобед ще ходим до Ваня и Бранко; у тях ще се видим и с Желязко, който пък имал някакви гости от Пърт - а последните ще се окажат, че се познават с Даниела още от времето, когато са живели там за около 6 месеца. Така ще поминем остатъка от днешния ден – ще хапнем, ще сръбнем; кой колкото носи и му корема побира (а пък аз специално в тази дисциплина съм ненадминат шампион и е излишно вече да подчертавам завоеванията, които съм постигнал по разните индивидуални турнири с мое участие). Само я чакам да си дойде от работа и тръгваме веднага, че онези са почнали градинското увеселение без нас още от обяд.

Сега се сетих да успокоя читателите, че изгубените финансови документи от подвижната магнитна карта аз възстанових много бързо, защото предвидливо още миналата седмица ги бях прехвърлил на другия компютър; имах съвсем малко да ги приведа в оригиналния им вид - това само за облекчение го казвам; да не би пък да си помислите, че съм загубил всичко. Изчезнаха единствено първите страници на писмото, което както виждате започнах да “изваждам от пепелта” и да му изграждам сюжета.

Преди нашата малка пратка да полети към вас, за последно бях писал може би десетина дни, да не е даже и две седмици преди това. Имах добрите намерения да завърша писмото си, както би било редно: с целувки, прегръдки и други сърдечности, обаче и това не можа да се осъществи поради ред причини, за които така и не си спомням вече. Сигурно ви е направило вече впечатление, че то няма завършен вид - като че ли е “излетяло” направо от писалищната маса. Е, сега пък, като прочетете тези редове ще разберете причините и следствията за този пропуск. На всичкото отгоре, в офиса ни се беше повредил нещо принтерът. Аз обикновено разпечатвам всичко на две страници, с цел да се пести хартията, а и да не натежава много пратката. За зла врага обаче, точно в последния момент се случи и тази повреда, което наложи Даниела да го разнася до нейната работа, та от там да го разпечатва. При нея обаче печатащото устройство не може да вади двойни страници и така всичко беше написано само от едната страна на листа. Ако кажем “майната им” на похабените дървета за производството на съответната хартия, това не беше чак толкова голяма беда – но пък така колетът допълнително се утежни на грамаж и ние не можахме да сложим повече дребни артикули и армагани в кутията.

Напоследък паднаха много сериозни дъждове, които добре напоиха почвата и жадната за вода земя. От това са избуяли такива внушителни бурени и плевели, че дворът ни е замязал на запустяло мюсюлманско гробище. За щастие лозниците също се развиха от тази естествена природна мелиорация и сега асмата има вид на един цялостен зелен покрив само от лозови листа (правете значи сметка, колко тенджери със сарми мога да наготвя от там). Може би и майсторското зарязване на пръчките даде някакво положително отражение върху тяхното развитие и сега отвън стана много красиво и българско/селско. Миналата седмица имахме гости – идваха Краси и Светла заедно с едни наши нови приятели; изкарахме си чудничко на теферич и под дебелите сенки на асмалъка.

Не работа нещата ми вървят много добре и доста успешно. Хората са доволни от всичко, което върша и правя за тях. Имаме взаимно уважение и перспективите вече ги виждам, макар че не бързам да им се радвам все още. Караме полека и бързаме бавно, пък каквото има да става, то ще си се нареди само с Божията воля и помощ. Ванеса продължава да свири усилено - другата неделя ще има концерт в онази катедрала, където свири и учителката. Гласят я за някаква специална стипендия, която евентуално ще отпуснат от църковното настоятелство за обучението ѝ по класически орган. Предполагам, че от катедралата ще плащат уроците на учителката, а за нас те ще бъдат безплатни. В същото време заниманията ще се провеждат на катедралния орган, със съответната музика и изпълнения на разните му там химни и хвалебствия към Всевишния. След успешното завършване на тази образователна програма, от време на време Ванеса ще свири на неделните литургии. Това за сега е само една добра перспектива за бъдещето - основното занимание на детето си остава училището, а музикалните му наклонности са между другото. Като порасне още малко, тогава ще мислим какво ще правим по-нататък. Тази година е подготовката по Теория на музиката - направо за 3-то ниво, паралелно с което вървят и репетициите за изпита по пиано; там пък сме в 5-то отделение. Органът за сега остава малко настрани и в сянка, за да се изравнят с пианото. И там упражненията продължават, но тази година няма да има изпит по тази дисциплина.

От последният ни телефонен разговор разбрахме, че вече сте получили нашата пратка. Аз особено много се радвам, че всички дискове вървят на вашите устройства и ще можете да гледате с часове разни концерти и забавни програми, които съм ви записал. Тези дни трябва да пристигне и вашия колет - дано всичко да дойде читаво; ще си имам доста занимания, докато сортирам и подредя пак всичко така, както си е било преди катастрофалния компютърен срив. Въобще, тези компютри са много хубаво нещо, но понявга могат да ти извъртят такива покъртителни номерца и шегички, от които ти идва направо да се застреляш. От сега нататък ще гледам да съм малко по-внимателен с тях, че и те са като жените – не търпят грубо отношение и сексуален тормоз...

В общи линии това беше всичко, което имах да ви разкажа. Може би да е имало и още някой момент, който съм пропуснал да опиша. Ако по-нататък се сетя за нещо, ще допълвам. За сега спирам до тук - до нови срещи всред безбрежното поле на празните бели листи...

02.03.2010 - Днес нашата, уж малка Ванеса навършва 10 годинки. Кога беше бебе, кога и тя отръска пъздера и кога пък се изниза всичкото това време?... По този повод довечера ще проведем малко семейно тържество - Нолин и Уоли ще дойдат на гости; обаждах се и на Нени снощи, но той вече сериозно закъсва с парите и хич не му е до нищо. Уж все чака да му се обадят от тук или от там за някаква работа, но лошото е, че той само чака, а всъщност трябва да се разиграват и други варианти в търсене на някакви други алтернативни възможности за оцеляване. При него въпросът е решен генерално - майка му ще дава пари, дорде е жива и така той ще живее на нейния гръб колкото може. Аз в кожата си не мога да се побера, като гледам цялото това безизходно положение, но пък и нищо повече не мога да направя, освен от време на време също да оказвам по малко финансова помощ и подкрепа, докато Неничко намери друг поминък. Между другото, аз в момента съм на работа и понеже чакам да дойдат шефовете и да решим какво ще правим по-нататък с машината, използвам мъртвото време да драсна някой и друг ред (е, то и аз чакам - ама моето чакане е друго и най-важното, че ми е платено...). Ние снощи се чухме и по телефона, но там се приказва едно, а пък като се напише, темата става съвсем друга вече – телефоните са умно средство за поддържане на връзки между хората, но в крайна сметка писмото остава тяхната вечна душевна спойка и съюз; както книгите…

Преди няколко седмици Нени беше у нас за почивните събота и неделя. И това го бях описал в онова, “изтритото” писмо. Специално в неделя Даниела беше на работа, а ние през това време тръгнахме с него да се разхождаме из мокрите от дъжда улици (на Неничко с джипката, разбира се...). По едно време мама Дуда се обади, че колата ѝ не можела да запали и по симптомите, които тя ми даде по телефона (а на мен анамнезата ми беше ясна още от доста по-преди, защото това не беше за първи път…), веднага ѝ дадох диагноза на свършил акумулатор. Назначеното лечение беше само “оперативно” – експресно обаждане на “Пътна Помощ”; онези идват на място с “линейката” - проверяват, отстраняват болният орган и на неговото място тутакси присаждат нов. Понеже имаме застраховка, тези оздравителни и животоспасяващи процедури са безплатни, но пък самите резервни части се плащат по най-високите възможни тарифи. Така срещу някакви си $195, уж “народната” кола на другаря Хитлер вече има чисто нова батерия с тригодишна гаранция – дейба тоз фашистки боклук, дейба (не Хитлер, бре! – колата му; иначе той си е баш харен чиляк - искал е да попрочисти света от измет, ама не е успял да си свърши работата съвсем до край); като че ли тоя автомобил са го правили затворници в часовете по Трудово обучение у някоя Източногерманска селска провинция – такова противно недоносче се оказа този шибан наш Фолксваген. А нали всичко му е “специално” понеже е Европейско, та по-специални са им и цените (с тази разлика, че не сме плащали в Евро – ама те и нашенските долари не са дип евтини...). Ние с Неничко се прибрахме по-набързо, защото навън много силно вече валеше, а следобеда си останахме в нас и гледахме един филм. Ванеса цял ден беше на репетиции в училището - като се прибра готвих на децата яйца по панагюрски; вечеряхме и Нени си замина.

Друг малък епизод от събитията напоследък стана фактът, че намерихме сравнително евтини самолетни билети за България и решихме да се възползваме от възможността да летим сега, докато Ванеса е все още сравнително малка и я таксуват само със 75% от стойността на тарифата. Така ние на 11 Юни поемаме по пътя към София, като се надяваме, че много скоро след това ще стигнем и до Габрово. Естествено, към настоящия момент от време вие просто няма как да знаете за тези наши родолюбиви и патриотични намерения - оставил съм да ви поднеса новината като малък и скромен подарък по случай Великден. Плановете за пребиваването ни в Родината са най-разнообразни, напълно разнородни, взаимно унищожаващи и дори самоизключващи се, пределно хаотични и само 6-те седмици престой едва ли ще бъдат достатъчни да задоволят всичките ни капризи и мераци; но пък, колкото - толкова. На 22 Юли трябва да излетим обратно за насам, независимо от това, колко много ще ни се остава и колко много ще ни е мъчно за всички и всичко. Аз именно за това не ги обичам тези трансконтинентални пътувания, свързани с дългоочаквани срещи и още по-мъчителни раздели - емоционално слаб съм вече; сили нямам да поемам и да нося всичко на плещите си...

От вчера започна есента в Австралия - естествено с проливни и обилни дъждове, които неминуемо ще доведат до наводнявания на много места, особено тези, дето се намират по разните низини и котловини. Пак ще има бедствени райони, пак ще има жертви и щети, причинени от природната стихия. Разправят, че по това време на годината, толкова много вода не е падала от небето с десетилетия. Предполагам, че болният “воден” въпрос (с питейната вода имам предвид) ще бъде вече решен за няколко години напред. Тук, на местна почва Съветът реши да надстроят бента на язовира, който захранва нашия край и в момента много усилено се работи по този проект. Ще вдигнат нови 15 м над съществуващата стена, за да може в случаи като сегашния, когато вали с дни и седмици всичката тази вода да се събира, вместо да шурти надолу по урвата през преливника, както в момента и да се излива директно в морето. Умнички са иначе, ама се сещат чак кога ножът опре в кокала. А иначе цената на водата пак ни я вдигнаха - нали трябва да изплащаме и онази фабрика за преработка на солената морска вода (която пък мен специално ме храни доволно и предоволно в продължение на 18 месеца…). На всичкото отгоре, там се оказаха и разни технологични дефекти, установиха се редица недоброкачествени възли, не добре завършени звена и агрегати, които допълнително оскъпиха цялостното съоръжение. Така че такива гафове стават дори и в цивилизования свят и никой не е застрахован от грешки и технически изненади – важното е да не ти пука на черупката и да имаш достатъчно средства, за да оцелееш и да продължиш напред.

Навън продължава да се излива, като че някой ръси вода от пожарен кран - миналата седмица подобен потоп се изсипа над Бризбън. Доста коли останаха “удавени” поради факта, че собствениците им не можаха да отидат навреме до тях, за да ги изтеглят на по-високо място. Един от потърпевшите даже е и наш Бранко (на Ваня). Бяха му дали чисто нов служебен микробус, оборудван отзад с всички необходими инструменти, материали и т.н. Отишъл някъде по работа при клиенти - и като се връща на улицата да си върви, от рейса му се виждала само антената и част от покрива. Че застраховки, разправии - сега фирмата ще купи друг, но мисълта ми е какви поразии може да направи един най-обикновен дъжд, когато пада в изобилие обаче. И когато казвам “дъжд”, нека под това понятие да се разбира потоп, а не просто някакъв си летен краткотраен порой. Ако подобни реки шурнат из Габрово или в което и да е населено място из Българията, въпросните населени места буквално ще бъдат отмити - както от лицето на земята, така и изтрити от картата на света. Като си спомня почти катастрофалното наводнение през 1991, когато р. Янтра преля, та отнесе подире си мостове, павета и градини – правя съпоставка с една подобна стихия в Австралия: амчи те тук се наводняват райони, които са по-големи и от самата наша държава, бре! Все едно да залееш с тиня един периметър между Ахтопол, Шабла, Видин и Петрич, с частичен разлив до Одрин, Синайския дворец, с Ниш и Солун барабар – и това ако не е краят на света, ба мааму тогаз!...

Аз тази сутрин съм се побил от доста рано тук на работа. Трябваше в 07:00 първо да оставя Ванеса в училището на репетиция и от там дойдох неочаквано бързо - особено по това време на деня, когато няма много трафик по пътищата. Предполагам, че ще си и тръгна по-навреме довечера - нали ще имаме тържество за рождения ѝ ден. То и на мен да речеш, не ми се дип тържествува чак толкоз много, след като знам, че онова другото ни дете не е добре, че страда и изнемогва финансово - но пък и всичкото това той си го докара сам, с коравата си овнешка тиква, която носи уж за глава; няма увиране, няма навеждане, няма признание. Все той знае най-добре, все планове крои и всичките му сметки обикновено са без кръчмар. Но щом така му харесва да живее, да кара както му изнася – иначе казва, че всичко му е таман и нямал никакви проблеми. Колко това е така, само един Господ знае...

Гледам сега датата на предишното ми включване - писал съм, че е било Тодоровден, ама то всъщност се оказа, че този празник е бил предишния ден, в събота. И не само това, ами аз и датата съм объркал – знам, че писах в неделя преди да излезем с Ванеса, а Даниела беше на работа. Значи е било 21-ви, а не 20-ти. Абе аз сега обърках и вас, нали! - ама то в тая каша, може ли човек да си събере акъла, че да му потече мисълта както трябва. Независимо обаче от всичко, в неделя се обаждах на отец Тодор в Аделаида и му честитих именния ден. Той прие поздравленията и нищо не каза за объркването ми. Нищо, де - случва се и на най-добрите да съгрешат понявга; което пък далеч не е такава сериозна грешка...

... Продължавам с изложението си на същия днешен, тъй тържествен ден. Забравих изобщо, че след като не съм писал вече десетина поредни дни, аз не съм разказвал и нищо за живота около нас. Специално при мен работата изцяло е заела светлите часове на денонощието. От три седмици насам съм започнал много усилено и активно да се движа (може би “спортувам” е по-правилната дума, но от коректност към истинските спортисти, аз се въздържам от употребата ѝ). Всяка вечер карам по един час колело, което възлиза на около 17-18 км разстояние. Съгласно препоръките на лекари и диетолози, по-правилно било да се ходи пеш, вместо да се кара колело; дори и тичането не се препоръчвало. Това последното условие на мен много ми допада и аз с радост извървявам по 5-6 км - също вечер след работа, когато пък не карам колелото (мразя да бягам; още от казармата, когато ни пришпорваха като чифтокопитен добитък в студените и тъмни, мразовити Казанлъшки сутрини – ай сиктир, ве!). Стремя се да редувам един ден ходене, после един ден каране на колело. Този мокреш обаче ме прикова тези дни у нас и се опасявам, че ще загубя формата си пак, която с толкова мъка възстанових. През седмицата вече няма тържества и запои до среднощ. Вечеряме по-рано, свирим и всички лягаме. Чувствах се много добре, дори имах усещането, че гащите ми малко се разхлабиха в ханша – кога обаче ги погледнах, те били разпрани отзад на гъза; а пък аз се чудех защо ми станаха таман по мярката. Иначе постоянството ни е доста упорито - казвам “ни”, защото Даниела също се включи във вечерните разходки с голямо желание. Всъщност, тя самата въведе тези изтощителни режими, системно недояждане, недохранване и много движение. Заела се е много сериозно с тази нейна диета, като в същото време работи и над оставянето на цигарите. Лошото там е, че тя има много дружки, които още пушат, хем повече и от затворничките в Сливенския зандан - като се съберат на клюки и почнат да се наливат с кафета, дорде не налапат и фасовете, хич не мирясват кикиморите недни и долни. А това влияе остро и пречи много на иначе добрите ѝ човеколюбни намерения. Докато беше по-светло и топло времето, излизахме всяка вечер. Тя обикаля езерото веднъж, но на мен този маршрут ми е къс и тесен, та взех да предприемам по-заобиколни пътища и трасета. Прибирам се плувнал във вода от пот; изкъпвам се и го удрям на течности - бира, вино с лимонада или газирана вода; общо взето каквото ми попадне пред погледа като си завра главата в хладилника. Гледам да махна ракията барем през седмицата, а пък за петък, събота и неделя – е, че то си е от Бога дадено... И всичко беше много точно, докато този шибан дъжд не почна да вали като из ведро. Една вечер даже се прибрах мокър, защото когато излязох тъкмо беше започнало съвсем леко да ръми; няколкото дъждовни капки не ми охладиха ентусиазма, но когато от небето почнаха да се изливат цели бидони и цистерни с дъждовна вода, аз до това време вече бях стигнал все едно на Бичкинята, като отстояние до нас – докато си стигна обратно до Театъра, пред дома се оцеждах като давен плъх.

Така минаваха дните и седмиците. Чрез Българското земляческо дружество със седалище Бризбън, в събота имаше организирано колективно посещение на един нашенски филм “Шивачки” - много нашумял напоследък по филмовия фестивал в Кан, както и сред сънародниците ни в Америка. Доколкото разбрахме, продукцията дори е номинирана за награда “Оскар” в категорията за чуждестранни филми. Дали лентата ще стигне баш до там аз не знам, но ни направи впечатление добрата игра на всички артисти без изключение, наред с естественото им държание пред камерата; нямаше висящи думи и реплики, както съм гледал в разни подобни произведения от края на стария и началото на новия век – въобще, останахме много доволни. Независимо, че сюжетът на филма е тъмен и мрачен, описаната действителност - сива и бездушна, аз оценявам доста високо актьорското майсторство на екипа от създатели и цялостната направа на филмовата продукция. А пък щом като кадрите са оставили такива противоречиви впечатления и трайни спомени у нас зрителите, значи че и сюжетът му си е бил баш много реален и съвсем действителен според уж новите времена, в които творим и живеем. Дори нощес успях да го запиша от Интернета - ще ви го изпратя да го гледате нарочно, ако вече не са го давали по телевизията; стига сте си пълнили главите с тез сладникави турски сериали – аман от тях вече...

След прожекцията на филма беше запланувано да посетим гръцкия клуб, където да вечеряме и да направим разбор на видяното и чутото. Добре ама вече и времето беше баят напреднало, а до клуба имаше барем половин час пътуване - някои хора се отказаха и си разотидоха по къщите, а ние с Игор и Дарина отидохме в един италиански ресторант, чиито собственици били македонци. Всъщност Игорови ни заведоха там - били ходили и друг път, та много им харесало. С нас беше и Маргото, докато ние умишлено бяхме оставили Ванеса при Нолин и Уоли – един път, че филмът не беше твърде подходящ за дребни деца, и втори път - имайки предвид продължението на вечерта, за нея беше далеч по-добре тя да си е в къщи, при баба и при дядо. Обаче след като тук не разполагаме с баби и дядовци, всеки който поиска може да изпълнява тези две изключително важни функции и да влезе макар и за малко в съответните житейски роли (оставяли сме Ванеса и под топлите грижи на чичо Рон, при подобни случаи; тогава тя беше още по-малка). Така в ресторанта се запознахме със собствениците на заведението – те и двамата са готвачи, че шопски салати ли не бяха, че други нашенски манджи ли не щеш, че какви ли не гюзлеми още. Купихме си и малко допълнителни количества водка от съседния гастроном, което вече напълно разпали балканския огън у нас и ни разгорещи страстите до степен на забравена през нощта нафтова печка. Изкарахме си много весело до сред нощиите – прибрахме се чак в 02:00 сутринта.

Таман излизаме на главното шосе и ето ти я изненадата на дежурната патрулна групичка – сбирщина от трезви полицаи, добросъвестно проверяващи мирните граждани за злоупотребата им с алкохола и смесването му с управлението на МеПеСе-то. До това време аз вече бях толкова напит, че не помня кой и как ме бе натикал в колата на предната седалка; отзад Маргото се беше простряла и разляла връз кутията на един телевизор, който Тони ми даде неотдавна, а аз все нямах време да го извадя навън, та си го разнасяхме напред-назад като подарък от Санта Клаус. А телевизорчето иначе е от едрогабаритните, с размери на съветския “Рубин” – хем толкоз тежко, хем и толкова голямо. Даниелчето също клъвна малко – не повече от законно допустимите алкохолни количества, но вътре в колата миришеше на ракиджийница; б си драснал клечка кибрит, б сме полетели из космоса като руска ракета, барабар с цветното им телевизурче. Какво им е духала на милиционерите, какво се е плюнчила насреща им аз не знам и не си спомням, ама онези я пуснаха да си върви по живо и по здраво – чиста била като новородено; не е изключено обаче онези хайвани да са проверявали за наркотици и точно тогава да не са закачали скромните пияндурници като нас…

На другия ден Ванеса имаше неотложен концерт в катедралата, а Даниела се беше сдобила вече с билети за концерта на Том Джонс, който пък съвпадаше по ден и по час. Всъщност билет имах и аз, но вместо мен отиде Нолин, защото аз трябваше да водя Ванеса на 100 км от нас. Билетите ги бяхме купили много отдавна, а концертът в катедралата го обявиха съвсем наскоро, та стана малко посрещане на културните мероприятия и преплитане на интересите. Независимо от това, всичко се проведе точно и с най-големи подробности. Ванеса свири доста добре – тя откри концерта и го закри с други две свои изпълнения. Снимал съм с камерата – ще гледате филма. В програмата за първи път участваше и още едно нашенче – препоръчахме учителката на наши приятели и детенцето им сега също започна да ходи на уроци при нея. Тя е по-малка от Ванеса и не толкова напред с материала, но има амбиции да се научи да свири и след години вероятно ще бъде доста добра изпълнителка. Нейната майка е танцьорка и води хореографията на децата от българското училище. Мира (на Стефчо) ги занимава един час с български език и граматика, после Данчето ги поема с народните танци. За съжаление Ванеса не може да участва на този етап, защото в неделните следобеди ходи на репетиции в училището за мюзикъла, който пък те поставят там. Като мине премиерата му през Май, може да започне пак да посещава заниманията на българския клуб. Та мисълта ми беше, че на концерта на нашите деца бяхме само двамата татковци – майките бяха ангажирани с други обществени дейности. След успешното им представяне отидохме у тях - децата продължиха да свирят и да си играят, а ние с бачо Георги седнахме отвън на по бира-две. Привечер си дойде и жена му, та направихме и по-сериозна софра. Дечурлигата се наиграха на воля и ние се прибрахме към 21:30. Докато си играха “на воля”, Ванеса паднала някъде с тротинетката и си дойде цялата изподрана и охлузена. Сега отвсякъде е облепена с лепенки и марли – нали постоянно се фръцка, че майка ѝ била медицинска сестра и тези работи ги разбирала най-добре от всички. Същата вечер (онзи ден, в неделя), малко след като къщата утихна и ние легнахме с Ванеса, по някое време си дойде и Даниела от концерта на Том Джонс - цялата вир вода до мозъка на костите. Сцената била на открито, а то не спря да ръси отгоре през целия ден – е, не така силно и обилно както сега, но пък напълно достатъчно, за да подгизнеш като паднал в кофа котарак. Зер, от 14:30 до 20:30 на тая поляна - как се издържа прав като кон? Ама нали луд не омалява, та и те стояли с Нолин цял следобед – поне пък са се раздвижили добре... Всъщност, и двете бяха много доволни от изпълненията - първо имало разни други подгряващи групи и певци, а после и самият “Томас Иванов” си изпял всичките негови най-популярни и шлагерни песни – като почнеш от “Дилайла” и “Секс бомба”, та свършиш със “Зелените поля на моя роден дом”; важното е да не заспива културно-масовата дейност.

Вчера седмицата започна както обикновено. С това общо взето се изчерпаха и темите ни на разговор (на монолог, ако това е по-подходящо). Дано посъбера малко материал през седмицата, че другата неделя пак да имам какво да напиша. А сега се връщам на машината и нескончаемите ѝ технически чертежи.

21.03.2010 - Този път надскочих всякакви граници на здравия разум, с мълчанието си от почти три седмици. Все е било нещо да се увъртя и да не смогна да пиша до няколко дни, но не знам какво стана в последно време, та ми се разсрочи толкова дълго “пощата”. А и самата липса на случки за описване около нас, като че ли ме поотпусна и не мога да се съсредоточа. Мислите ми повечето са насочени около Нени и оставането му без работа. Онзи ден се обаждах на мой бивш колега, който все още работи по изграждането на тунелите, в която организация бях до неотдавна и самият аз. Помолих го, ако нещо се отвори за допълнителна работа при тях, да имат предвид и нашия малък калпазанин. Иначе около нас няма кой знае какви кардинални промени и неприятни изненади. Подготвяме се най-трескаво за пътуването ни до България, ама понеже вие все още нищо не знаете, та не можете да вземете и отношение по въпроса. Намислил съм за Великден да изплюя камъчето за предстоящата хубава новина, та хептен да ви стане празнично на душите. Така че ще изтърпите още десетина дни в неведение, няма как...

Миналата седмица празнувахме рождения ден на Ванеса. Стана така, че го карахме два пъти - имаше две торти, на две различни места и с две различни компании, макар че всички бяха наши общи приятели. Първо за събота ни поканиха да честваме друг рожден ден - на жената на наш приятел, а пък ние точно за тогава бяхме планували и нашия. При това положение щеше да се получи разкъсване в колектива и труден избор на предпочитанията, заради което и ние решихме да се включим към масрафа на моабета - и тъй като гостите и приятелите ни са общи, та всичко стана на едно място. Ние поръчахме торта за Ванеса и я занесохме у хората, приготвихме разни салати, мезета и тържествената част започна. Изкарахме много весело - имаше духане на свещи, раздаване на подаръци и всички свързани с едно такова празненство емоции.

На другия ден целокупният цигански табор се изсипа пък у нас - в малко по-различен състав, но все така във веселбарска и гуляйджийска форма. Даже бяхме вече към края на моабета, когато ни се обади Миленчо с неприятната вест, че си бил счупил ръката. Значи докато ние сме моабетствали и безчинствали под открито небе, той завалията е берял душа из разните шибани болници и още по-шибаните поликлиники (ако нещо мразя повече от комунизма и лечебните заведения, то това са гробищата – нека ме прощават медицинските лица и траурните агенти за това мое откровение). Лошото става само за миг и обикновено никога не пита дали да се случи - дорде се обърнеш и поразията е вече станала. Мач играли на поляната с другите татковци от българското училище, подхлъзнал се нещо в мокрото и китката му на две строшена... Та сега гипсове, отсъствие от работа, неплатени почивки, раздвижване, физиотерапии и всякакви други неприятни и отблъскващи процедури. Дано да е само това, да няма друго...

Аз през седмицата имах постоянната служебна заетост на работа, но успях да намеря едно ново бюро за компютъра и за стаята на Ванеса. От вестника с обявите за продажби вчера взехме едно чудно бюрце за детето - доста по-голямо от предишното, с чекмедженца, полички и т.н. След урока по музика това ни бяха забавленията с нея - първо в петък вечерта всички заедно ходихме да го видим. Хареса ни веднага щом го погледнахме и тутакси се спазарихме с продавачите за $150. В събота закачихме ремаркето и отидохме да си го приберем. Уж съвсем близо до нас живееха хората, но все пак това си бяха 20-25 км в едната посока (все едно, че от Горна Росица ходих да го прибирам това проклето бюро). Следобеда веднага се заех да го заздравявам - по-яки винтове му нашибах почти във всички възможни възлови сглобки. Преди това се оказа, че нямам подходяща отвертка - тичах до магазина да купувам. Кажи-речи до тъмно се занимавах с тази дърводелска дейност. Даниела и Ванеса през това време разчистваха терена в стаята за новото бюро, хвърляха безогледно и безмилостно боклуци и се занимаваха с общата хигиена в кочината.

Вечерта седнахме на скромна трапеза, за да отбележим годишнината от смъртта на дядо Ангел. Колкото повече остарявам, толкова повече в главата ми изплуват далечни спомени от моето най-ранно детството и въобще от изминалите години - изглежда поумнявам или помъдрявам (ама то си е и така, де - за гениите няма възрастова граница...)

Тази сутрин станах по-рано и ходих на битак. Този път се върнах без нито една покупка - първият случай на подобен куцузлук в смисления ми живот. Обикновено все се връщам с по някой и друг безценен “подарък”, но днешният ден беше извънредно много ялов. Прибрах се съвсем не триумфално, както съм свикнал да се връщам от подобни тържища. Закусихме всички и се заловихме пак за работа. Излязох за нещо на двора, че като погледнах насажденията, ужас ме обзе - след падналите напоследък обилни дъждове растенията направо ще ни превземат! Особено асмата беше напускала едни огромни филизи, които взеха много да тежат на теловете - страх ме е да не съборят комина; нали гредата е приловена към него с един по-сериозен винт. Орязах значи лозето, но те и другите дървета и храсти имаха нужда от окастряне, че като ги почнах с лозарската ножица - Даниела се видя в чудо; за миг плочникът се покри с листа, шума и вършина.

След тази акция влязох вътре и започнах да прехвърлям техниката от едното бюро на другото. Докато го пренесем с Даниела, да го сглобим, че една допълнителна дъска му рязах за отдолу - реки от пот и потоци от клетви се изляха днешния ден! В края на краищата всичко стана много по-добре от това, което беше преди. Обаче и доста се поизморихме, а на всичкото отгоре Даниела заминава нощна смяна след малко - дано да няма много зор на дежурството си нощес, завалийката...

Аз, поради изброените до тук причини пиша в кухнята – което е твърде необичайно за днешния неделен ден. Но след малко също лягам, че доста ми се събра днес. Ванеса се оттегли в покоите си преди няколко минути и предполагам вече е заспала – тя заспива още във въздуха, преди главата ѝ да е ударила възглавницата. Опасявам се, че до заминаването на Краси и Светла по Великден, няма да мога да пиша допълнително. Ние в събота всички ще бъдем на рожден ден на наш Янко - там ще се видим с тях и аз най-вероятно още тогава ще им дам пакетчето за вас. Даниела е взела някакво супер специално мазило за коляното на татко, след намазването с което всеки куц и сакат захвърля патерици и бастуни – става от миндера и хуква по баирите съвсем здрав! Скромната ни пратка ще съдържа няколко диска и това, сравнително кратко мое писъмце. Следващото, което ще започна живот и здраве, с Божията воля и помощ направо ще ви го нося на крака – нека да минат Април и Май; ние на 11 Юни тръгваме. До тогава каквото опиша, това ще е всичко - останалото ще се предава “на живо”, по разкази на очевидци.

Ще направя всичко възможно да драсна поне още веднъж преди да изпратя колета, но не обещавам. На работа ме чакат доста служебни ангажименти за приключване; в къщи също съм зает с какво ли не - до писане на писма последно стигам.

25.03.2010 - Текат последните часове и минути, преди това мое послание за пореден път да полети към всички вас - баш по времето на най-празничните Християнски празници. Ние в събота, преди да отидем у Янкови ще се отбием за кратко до Светла и Краси, за да им оставим пакетчето, което те ще отнесат със себе си през девет морета в десето и през още толкова царства и земи. Разбрали сме се, ако намерят път към Габрово да ви се обадят и лично да ви предадат армаганчето. Ако ли пък не могат - ще ви го изпратят по пощата.

Аз в момента пак съм на работа, но малко ми се пораздигнаха облаците, които бяха надвиснали толкова застрашително над мен в предишните дни. Шефовете отново са “на екскурзия”, та е относително спокойно и тихо тук в отдела. За това ще използвам няколкото оставащи минути преди да си тръгна към нас, през които да нахвърлям още някой и друг ред - па макар съвсем хаотично и безразборно да получите малко допълнителна информация; от извора, дето се вика. Малии-ий, представям си колко много ще се зарадвате като прочетете, че пристигаме! Аз даже мислех изобщо нищо да не ви споменавам за това наше пътуване, а като пристигнем в София само да ви де обадя от там - да се видим, ако искате. Или даже още по-смело го бях намислил: прибираме се с автобуса (или с кола...) в Габрово и да ви позвъним от долу по домофона, че да слезете да ни отворите вратата, нали се заключвала вече; много силно исках да има елемент на изненада. Добре ама по-разумната част от нашия общ и безбрачен съюз се противопостави много остро на тези мои благочестиви намерения, предвид напредналата ви възраст и главно поради медицински съображения: зер, от многото голяма радост пък също се правели мозъчни удари, добивали се сърдечни пристъпи, настъпвали инфаркти и се вдигало кръвното налягане (отново според моят лечителски експерт). И именно с тази благородна цел, за да запазим здравето и дълголетието ви още по-дълго време, че да се радваме и ние на тези Божии благини, аз се съгласих с Даниела да ви кажа от по-рано, че да можете да се подготвите психически за голямата новина и радост, която ще настъпи след научаването ѝ. За жалост този път няма да можем да останем повече време - но пък и 6 седмици не са малко (според други индивиди обаче, и това даже било твърде много, периодът щял да бъде отегчително дълъг - това мнение дори не е и на Даниела, а на разни други нейни “съветници” по обществени и лични дела...). Единственото, което ни възпира от по-продължителен престой е училището на Ванеса, както и моята работа, разбира се. Освен това тя някъде през Август-Септември ще трябва да се явява на изпит по пиано, за който се подготвяме още от сега. Прекъсването на упражненията за толкова дълго неминуемо ще ѝ се отрази в някаква степен, но дано успее после да си възстанови всичко. Ние от тук тръгваме с нотите и учебниците, а като пристигнем в България ще търсим някакво пиано, че да пресвирва от време на време. През ден дето се вика, за по час и нещо да попипва клавишите, пак е нещо и това ще предотврати тоталното забравяне на материала. Веднага ми идва на ума за леля Кинче - нали те имат пиано у тях; ще водя Ванеса всеки ден в удобно за тях време и така ще спасим положението.

Шефовете на работа още не знаят за намеренията ми да отсъствам около 6 седмици. Не мисля да има проблем, но знае ли човек. Аз правя всичко възможно и се старая много, което не остава незабелязано - ще видим какви ще са техните реакции, когато им съобщя “радостната новина”...

Днес Ванеса е на репетиции в училището до 18:30. Представлението на мюзикъла, върху който работят е през Май. Аз тези дни оставам до по-късно на работа и я вземам, защото ми е почти на път, с много малко отклонение. Иначе Даниела има грижата да я прибира след нейните смени, а аз я водя сутрин - такава ни е организацията. В неделните следобеди пък ходим на репетиции от 13:00 до 16:00 и поради тази причина за сега не можем да посещаваме българското училище и народните танци, които съвпадат с тези часове в неделните дни. Като се приберем живот и здраве от България, тогава ще възстановим предишните занимания по български език, хора и ръченици.

Сигурно мога още много неща да разкажа и напиша, но не разполагам с цялата нощ и след малко ще се ориентирам към потегляне от тук (в други случаи бих казал “от това омразно място”, но сега не мога да се оплача от нищо и съм много доволен от работата си). Стягаме се и за другата седмица, когато в четвъртък тръгваме с няколко други семейства на малка почивка и екскурзия недалеч от нас. Намерили сме сравнително евтини бунгала в един къмпинг, та ще си починем няколко дни по време на Великденската ваканция. Не мисля, че ще мога да пиша от там, но не е изключено да намеря време и за това. Все пак, когато редовете са писани от “мястото на събитието или от горещите точки на света”, имат по-голяма автентичност и уникалност. Компютърът ще бъде с мен, а според обстановката вече ще решавам на място дали ще го ползвам или не.

С тези последни няколко реда затварям поредната страница на този житейски роман. Надявам се много скоро за започна следващият му том, който вече както споменах, ще ви го предам лично. Бъдете здрави, търпеливи и спокойни за всички нас - ние ви обичаме и с трепет очакваме срещата ни. Поздравете всичко живо от планетата ГАБРОВО...

С много обич и синовна признателност ви прегръщам и целувам: Дани, Ани, Нени & Неси