Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2018 00:08 - Писмо No 44 (IX-XI.2010) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 242 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.03.2019 13:28


Скъпи родители наши; приятели любими и скверни мои врагове!

14.09.2010 – Ден преди празника на моята мила мама (рожденият ѝ ден – ако някой вече се чуди), както на всички ученици, студенти, учители, преподаватели и въобще онези, които се вписват в образователно-педагогическия профил, аз започвам поредното си изложение с описанието на няколко по-пресни събития. В предишното писмо само загатнах, че съм влязъл в следите на разни машинописки, които надомно се занимават с набиране на текстове от най-различно естество. Така случайно попаднах на една много харна женица от Варна, която кандиса да се заеме с преписването на многобройните ми писма в годините между 1992 и 2007, когато пък аз самият въведох компютърното им писане. За да ѝ дам обаче малко по-обща представа и какво всъщност предстои да свърши тази жена в следващите няколко месеца, от своя страна трябваше да преброя с достатъчна точност количеството на този огромен ръкописен обем. Оказа се, че във въпросния няколкогодишен период от време (в размер на точно 3 петилетки…), аз съм ви написал около 85 писма, разхвърляни съвсем неравномерно и безразборно в един свитък от общо 2200 страници (т.е., налице имам 1100 отделни листа формат А4, ако така става по-ясно какво огромно чудо представлява този мой ръкопис). С жената се договорихме за усреднената цена на отделен лист и дори процесът вече се намира в своя пълен ход – аз от тук ѝ скенирам всяка страничка и под формата на компютърен файл го изпращам през електронната поща (E-Mail), а тя отсреща ги преписва, връщайки ми ги обратно във вид на напечатан продукт. После пък аз допълнително редактирам написаното и добавям пропуснатите от нея пасажи (поради неразчитане, предвид грозния ми почерк), оформям го в приличен за потенциалните читатели вид и така съхранявам всяко отделно писмо за последваща употреба. Един ден в книга ли ще влизат, в Интернет ли ще се публикуват или пък ще намерят място в местните вестници “Габрово Днес” и “100 Вести” под формата на отделни статии и дописки, това все още не е напълно ясно – нека веднъж да приключим успешно с този тягостен процес, тогава чак ще мисля вече какво да правя с материалите. Така или иначе, за всяка следваща стъпка от моя страна, необходимо беше първо всичко да влезе в своята електронна форма, с възможност за корекции, форматиране и редактиране – Божа работа е какво ще става занапред. Та, това са ми заниманията и грижите в последно време и покрай тази писателска и редакторска дейност се чувствам много щастлив - даже на моменти се проявявам и като истински писател: говоря тихо, бавно и не много, почти не пуша и пия ужасно умерено, което пък взето заедно вече се явява като първичен фактор на оглупяването. Защото, отново – като се замисли човек: няма животно, което да пие и пуши, но пък и колко акъл може да има у една свиня, крава или пък домашна котка? Те разправят, че алкохолът убивал клетките на мозъка и това сигурно е вярно; само че последните се давят в него, защото са слаби, които пък на нас и без друго не ни трябват, такива недъгави и податливи – амчи нека да си се давят тогава, нали в края на краищата за нас остават най-здравите…

В края на миналата седмица успях да разпечатам писмото на работа, като се надявах, че Игор и Дарина ще дойдат в събота вечерта на гости. Добре ама те имали много работа баш сега, в навечерието на тяхното заминаване (багаж събират, куфари и чанти тъпчат, армагани сортират – сий’бало мамата; нали знам аз каква е суматохата преди едно такова грандиозно пътуване), та се разбрахме аз да отида да им занеса пратката, която ви бяхме стъкнали. В събота урок по музика нямаше, защото учителката била нещо заета. Аз сутринта ходих да си прибера спечелената електрическа скара/грил от търга, като в същото време заложих малко парици и на един фотоапарат. Като фасон е подобен на онзи, който оставих на татко в Габрово, само че новият уж има малко по-добри качества. Турих му $69 на шега, колкото да не съм капо, знаейки прекрасно, че реалната му цена е далеч над тази, тъй като е сравнително нов модел (2007 година – за мен това не е ново, ами направо сега слязло от конвейера; амчи то мирише още на боя, бре!...). Впоследствие обаче се оказа, че аз съм наддал с най-голямата сума и на практика го печеля за себе си, при условие че и продавачът е съгласен да го даде на тази стойност. Той го бил заложил за $150, но свалил летвата на $90. Аз пък от своя страна надигнах мизата от $69 на $85 и така човекът мирясал най-накрая. Сега в събота пак ще трябва да ходя надолу към търга, че да прибирам пък този фотоапарат.

След тържището се отбих в руския колбасарски магазин, от който сегиз-тогиз купувам изрезки от най-различни месни артикули – наденички, кренвирши, пастърми, шунки, леберкез и всевъзможни други продукти, които правят там на място. Като им влезеш в дюкяна и отвред ухае на “Львовская”, “Задунайская”, “Поберёжная” и още сума ти дъхави и пушени деликатеси. Та, като останат крайните парчета от саламите или шунките, хората също ги търгуват, само че вече на ј от цената – много често дори на пазарлък и единствено по преценка спрямо външния облик на отделния клиент. И аз понеже съм винаги засмян и вежлив, приветлив и учтив, специално за мен на продавачките им се иска дори да ми ги подаряват саламчетата, а не да ми ги продават срещу пари – и това само защото съм така добър с тях и толкова красив за всички (не се ебавам, бе – вярно казвам). Подобен беше и случаят онзи ден – за кило и 200-300 грама остатъци, женицата зад щанда ми взе само 5 лева, колкото и аз пък да не се обидя. Още ми мирише в колата на пушени бутове, вратове и пастърми. Аз инак руснаците ги ненавиждам като нация и човешка раса, основно заради техните вождове и завоевателни мераци (вземи единия, че удари другия – всичките до един, от Ленин насам). Обаче заради въпросните им салами и особено за хатър на тяхната “Stolichnaya” водка правя покъртителни компромиси със себе си и съвестта си.

От там се прибрах в къщи, че по някое време Нени трябваше да дойде да откара колата, която онзи ден купи от наш съсед. Той не стоя дълго, че бързаше много, но сега в събота уж пак ще идва към нас и тогава вече със сигурност ще трябва да ви се обадим по телефона, за да се чуете и с него. До това време нашата малка Ванеса вече беше болна и лежеше унило в леглото си с висока температура. Напоследък децата имаха разни състезания по плуване в училище, но после обикновено излизат от басейна с мокрите коси и дрехи – малко вятър трябва да ги одуха и настинката им е готова след няколко дни. Насъбрало ѝ се беше доста, защото едвам днес започна да се оправя постепенно и то чак след като вчера Даниела я е водила на лекар, че да ѝ предпишат и някакъв антибиотик - обикновено ние избягваме употребата на подобни лайна, но този път случаят беше по-тежък и леките хапчета в комбинация с витаминчета не помогнаха. След два дни дечурлигата излизат във ваканция, а Неси обикновено е болна през този период; като по традиция вече.

Така мина съботният ден. В неделя болестта продължаваше и се разбра, че аз сам ще ходя до Игор и Дарина. Бяхме се нагласили всички да отидем да ги видим, но предпочетохме да не размъкваме бацилите и микробите подире си. Аз следобеда отскочих до Бризбън, оставих им плика с писмата и дисковете, след което се прибрах.

Междувременно на Уоли майка му починала, та те екстрено заминаха за Нова Зеландия на погребение. Тя беше близо 95-годишна (92-93 или нещо подобно) и много здрава жена до този момент, с изключение на склерозата която е имала. Ама ей го на – дошло ѝ и на нея времето, Бог да я прости...

След като вече се разбра, че с тази жена започваме сериозна съвместна дейност по обработката на моите стари писма, от два дни насам идвам на работа към 06:30, че докато няма навалица из офиса да успея на спокойствие да скенирам по няколко страници горница. Ще гледам сега, докато Неси е във ваканция в ранните сутрешни часове първо да започвам с частната си работа, преди по-късно да премина на служебната. По същия начин, ако всеки ден оставам по малко след работното време, плюс още някоя и друга събота като дойда за по 2-3 часа и ще скенирам всичко. Добре, че машината ни е добра и възпитана, та може да прави по 50 листа наведнъж. Щото ако трябваше да си играя с всяка отделна страничка и да я превъртам на ръка, това щеше да бъде много дълъг, мъчителен и отегчителен процес – вероятно с неуспешен край поради отказване по средата на дейността.

Напоследък на няколко пъти вече става да правим разни опити с кайма за получаване на идеалното кюфте. Не че нямаме опит в тази област, но когато Даниела приготвя заготовката за нас или пък за гости, тя слага едно към кесим от всички подправки – после опитва от суровата кайма и на края я нагажда на сол и останалите мерудии. Обаче сега сме поръчали 30 кг свинско месо, което касапинът ще ни смели и от което ще направи кюфтетата, след като му занесем необходимите количества подправки – главно сол, чер пипер и кимион. Ние слагаме и по една шепа накълцан на ситно магданоз, Даниела прибавя и разни други мехлеми от рода на “Вегета”-та и т.н. Всичко това в домашни лабораторни условия и при малки количества е напълно допустимо, обаче на поляната ние ще приготвим над 300 кюфтета – освен това чужд човек ще ни омеси каймата, при което няма как да се опитва и впоследствие да се докарва на вкус. Всичко трябва да е протоколирано, записано и документирано, че като отида с една торба смески при месаря (башка 30 глави лук, дето трябва да се накълцат на ситно...), само да му кажа: “Сипвай всичкото накуп и бъркай!” После от цялото количество кайма пак той ще ни направи 300 топки, които ние ще печем на скарата и ще продаваме на изгладнелия народ. След като вече ми се повръща от кюфтета и денонощно се оригвам на чубрица и кимион (башка пък виното, което изпуках покрай усвояването на опитните образци и дорде трая тестовия период), най-накрая снехме някаква примерна технология на приготовление и за всеки случай окончателно я записахме на един лист. Това беше усредненото количество подправки и медикаменти само за кило месо – после умножаваме по 30 (или съответните общи килограми за всеки отделен случай) и така намираме пропорциите за цялата серия. Горе-долу рецептата се състои в следното - пробвайте и вие при случай, па ми кажете какви са били резултатите: на кило кайма (задължително от МЕСО, малко по-тлъстичко и смляно от женско прасе или скопено мъжко, без никакви други прибавки на телешко или говеждо, които пък довеждат до сбиването на крайния продукт; кюфтетата стават така да се каже “тричави”, което е знак за пълен кулинарен провал), по 1 чаена лъжичка сол и чер пипер, 2-2Ѕ чаени лъжички кимион, по една такава лъжичка от два вида “Вегета” и малко магданоз. Няма сода, няма яйце, няма хляб. Доказахме нагледно, че содата отначало прави кюфтетата да бухнат – това е вярно, но след кратко време тя вкисва и пресича сместа до отвратителна степен на вкус и вид, особено ако престои няколко часа или до следващия ден. Ако кюфтетата ще се пържат или пекат в момента, щипка сода не им вреди – каймата обаче не бива да престоява със содата, защото шупва. Яйцето от своя страна стяга кюфтето – слагало се е едно време, за да запазва формата му, но това вече не е необходимо; то също дава предпоставки за тричавост, между другото – доказано е. Подобни са ми разсъжденията и за хляба – достатъчно ядохме кюфтета със соя или само от соя; хлябът служи за топеж от чорбата в купата със шопска салата, а не се използва за подобрител на каймата или неин заместител. След всичко това, да видим какво ще излезе на края от цялата работа – времето по последните прогнози го дават да вали (баш за тази събота и неделя); ако климата е лош и народът си остане по къщите, ще има да ядем кюфтета барем до Коледа.

Купили сме и разни безалкохолни напитки. От онзи ден разнасям в багажника на колата 300 лимонади, кока-кола и други газирани питиета. За да не товаря и разтоварвам два пъти ги оставих в колата. Поръчали са ми и 150 питки, които да купя от хлебарите – абе няма лабаво при мен, всичко трябва да върви в паралел; във всяко направление и без никакво изоставане...

Аз днес пак не съм зает много на работа – вчера започнахме да конструираме нещо, днес вече се оказаха първите ми сблъсъци с трудности и пречки. Няма ги шефовете, че да дискутираме проблема – а пък аз сам не мога да вземам никакви решения, защото много калпаци сме навързани по веригата, които зависим един от друг посредством изхода на дадена обща дилема. И какво по-добро може да ми се случи, освен да си творя тук тихичко - самостоятелно в офиса и на бюрцето, кротко и необезпокояван от никого, докато стане време да си ходим довечера.

17.09.2010 – Ех, че обичам така - да си свърша работата и да нямам какво да правя, като в същото време и шефовете да ги няма, че да ми стоварят следващата задача. За това с чиста съвест се отдавам на писателстване в оставащите 2 часа до официалния край на работния ден и седмица (защото пък днес е и петък на всичкото отгоре). Макар че предното ми послание към вас все още не е напуснало очертанията на държавата (Игор и Дарина тръгват чак утре), аз от своя страна продължавам започнатото още през есента на 1992 свое дело и вече като че ли пиша по инерция. В постоянна връзка и контакт съм с тази жена от Варна, която започна да преписва старите ми писма и редакцията им върви много добре. Макар това цялостно упражнение да ми коства известни средства и малко повече усилия, поне ще осъществя отколешната си идея да съхраня всичко писано от мен в електронен вид. Този ми мерак е доста отдавнашен – а ето, че вече виждам и крайния му резултат, надявайки се да е добър.

Подготвяме фестивала в неделя, уреждам безалкохолни напитки, пържени картофи, кюфтета, подправки и т.н. Даниела днес е нарязала 30 глави лук – не смея да се прибера у дома, че още има да ми се люти насреща; ще изчакам да ѝ поразмине малко... Моите хора касапите ми дадоха една пластмасова кофа - слагаме всичко вътре и им го носим обратно, за да го омесят в техните машини. Утре вечерта може да взема няколко пробни мостри от готовата продукция, да видя дали няма да се изложим на другия ден.

Сашко пристигна вчера от Аделаида - през деня са се мотали с майка си насам-натам, а вечерта дойдоха с двама негови приятели на вечеря. Ние едното момче даже го познаваме, той и друг път е идвал у нас. Менюто естествено пак беше кюфтета (усещам, че ще намразя и думата, и продукта след ден-два...) – непрекъснато правим пробни серии, за да докажем уж за последно количествата на подправките. А пък шибаното кИфте всеки път става по различен начин и с различен вкус – до някаква безусловна рецепта ние така и не можахме да стигнем. На края ще е каквото стане и ще приключим с притесненията – почват вече денем да ми се привиждат, а нощем да ми се присънват летящи кюфтета и кюфтета с качулки; после кюфтета с дълги руси коси и дори голи кюфтета – правя секс пак с дърти кюфтета и вероятно откачам на тема кюфтета, ебаси…

Утре Нени може да дойде у нас. Той вече е сложил на електронния търг колата, която онзи ден купи от нашия съсед. Аз сутринта ще изляза много рано, че първо трябва нещо да помогна на Янко, след което отивам да си прибера фотоапарата от търга. Всъщност и Янко ще дойде с мен, защото той пък ще носи някакъв техен шкаф, който искат да продават там, а аз ще му помогна да го изнесем от тях и да го натоварим в колата. После бързо се прибирам, че урокът на Ванеса ще е започнал, а аз искам да се срещна и с учителката. Уроците вече ще се разреждат през седмица по час и половина, а в дните когато няма да има упражнения у нас, ние ще ходим на другите занятия, които се провеждат в катедралата на църковния орган.

Неделният ден изцяло ще бъде посветен в провеждането на този Многонационален фестивал, на който българското землячество ще има сергия/лавка и ще предлагаме кюфтенца на скара, баклави, тулумбички и еклери. Приходите от това ще влязат в хазната за погасяване на масрафите по организацията на този панаирен форум. Първо се плаща една много солидна такса на Съвета за самото ни участие, после се прибавят разходите по доставката на храни и напитки, отделно плащаме наем за готварски съоръжения, докато единствено трудът ни е волно пожертвувателен и безвъзмезден. Аз съм главен тартор и организатор на кухненския блок, барабар с помощния персонал – ако не нищо друго, то поне ще е много весело покрай скарата. За печалба от продажбата дори не може и да се мечтае – ние ако можем барем парите си да върнем, които пръснахме предварително подир организационните мероприятия и това ще ни е достатъчно. Е, ако дойде нещо горница, добре дошло - само че аз лично се съмнявам в този успех, защото него ден го дават да вали и по принцип няма да има такава масова посещаемост, каквато се очакваше в началото (около 20,000 гърла, уж – гладни и жадни при това)...

Онази вечер се появи един потенциален клиент за колата на Даниела - човекът даже поиска независима професионална оценка и обстоен преглед от механик (точно в който момент обаче, на мен ми стана пределно ясно, че тоя темерут няма да купи шибаното ни возило – последното няма да може да прескочи трапа, защото който и да седне зад волана ще усети проблемът в скоростната му кутия; няма глупави хора вече – наивните сме самите ние, че все още подхранваме в себе си подобни илюзии). В сряда закарах Фолксвагена на сервиз, където майсторите го прегледаха най-основно, след което са си дали отчета на евентуалния клиент (до мен никаква информация за състоянието му не е достигала, защото аз нищо не плащам – разноските по прегледа бяха изцяло поети от заинтересувания купувач). А пък последният щом като не се обажда вече и не дава никакви признаци на интерес към колата, значи че онези в сервиза са ѝ открили някакъв дефект или проблем, който го е отказал от погрешна стъпка (ако и ние бяхме постъпили така, сега нямаше да си блъскам главата, по какъв точно начин най-безболезнено да се отървем от шибаното творение на германската авангардна техника, в зората на най-новото време след падането на Берлинската стена). Това разбира се са само мои лични предположения, но пък понеже те са толкова близки до реалността, та си ги приемам вече за най-действителни факти. Ще има да си я кара колцата Даниелчето още дълги години, докато не стане за изхвърляне (не Даниела, бре – за колата ѝ говоря) или пък дорде не взема да се замогна достатъчно, че да ѝ купя някаква друга, по-сносна и чак токова вносна.

Беден съм нещо откъм факти и събития за описване. Понявга като че ли настъпва някакво моментно затишие и в един момент просто нямам за какво да разкажа – или ако има, то ще бъде свързано само с клетви и псувни, каквито нямат място в моя строен словоред. С приближаването на Коледа и Нова година може би отново се поразбуждат заспалите ми емоции, но специално сега е един много мъртъв период от годината – не само за мен, но и за всички останали. Ванеса излезе във ваканция от вчера и вече си е из дома. Сега трябва да има повече време за свирене, защото и изпитът ѝ наближава – датата му е насрочена точно за след един месец; 16 Октомври – пада се събота. А на следващия ден пък, тя ще участва в някакъв фестивал или по-скоро музикален концерт. Изпълненията на участниците ще бъдат оценявани от нарочно жури, награди ще се раздават и т.н. В нейната възрастова група наградата за първо място ще бъде под формата на банков чек на стойност $150, сумата от който тя вече си прави сметката как, къде и за какво ще похарчи. За самото участие ние платихме $25, а кой ще вземе голямата награда още не се знае. По този благороден и благотворителен начин се образува наградния фонд, който се субсидира и от разни спонсори на мероприятието, разбира се – в това число музикални школи, магазини за музикални инструменти и разни подобни.

Иначе други по-крупни предстоящи събития не се предвиждат и не очаквам да се случат в близкото ни бъдеще. Е, то в процеса на безспирния житейски галоп, с който бясно препускаме неминуемо ще се появи нещо, което да споделя на белите листи, но за сега в тях оставям единствено бездънно празното поле – дано пък след време да има с какво да го запълня...

24.09.2010 – Отново е петък и аз отново си насмогнах на работата, с което автоматично си разрешавам един малък градски “отпуск”. В оставащите няколко часа до края на работния ден, ще остана във виртуалното пространство с вас, обобщавайки с няколко изречения случките и събитията до този момент. В последно време забелязвам, че съм се поотпуснал малко с редовната кореспонденция, защото дадох сериозен ход и известен по-висок приоритет на заниманията по старите ми писма. През период от няколко дни до около седмица, редовно получавам по едно официално напечатано вече писмо, което аз веднага се заемам да коригирам и оформям съобразно с останалите, които вече съм приел за някакъв образец и еталон. Тази дейност отнема допълнително време, но аз успявам да съчетавам всичко – малко на работа, малко вечер в къщи и така полека-лека папката започва да се пълни с машинописни страници. Жената, която открих съвсем случайно се оказа много сериозна и опитна машинописка, с дългогодишен опит в тоя бранш и независимо, че на определени места тя много трудно ми разчита почерка, крайният резултат е повече от добър – това е точно, каквото аз винаги съм си представял, че ще излезе. Впоследствие вече мога да си играя с окончателното му оформяне по вид и да получа нещо неузнаваемо. Но за сега е необходимо първо да събера целия материал накуп, а после ще видим на къде ще се развива действието. Оказа се също, че въпросната машинописка с голям и нескрит интерес следи развоя на този отрязък от живота ми и подчертава готовността си за довеждане на започнатото дело до самият му победен край. Този интерес от нейна страна пък прави самата ѝ работа не така отегчителна и досадна, както би било примерно в случай на набиране текста за безпочвени и безплодни изказвания по някой от пленумите или конгресите на вече 119-годишната партия-ръководителка и вдъхновителка на лумпенизирания и мозъчно увреден, нещастен и душевно беден плебс... Искрено се лаская, че моята тематика коренно се отличава от гореспоменатата...

Сега ще ви запозная с провеждането на Междунационалния фестивал, в който за първи път на местна почва имаше участие и Българската асоциация в нашия щат Куинсланд. Докато стигнем до щанда на поляната обаче и да започнем масова продажба на домашно приготвени кюфтета, доста тичане и топуркане имаше за най-различни неща и по най-различни поводи. Основният продукт и гвоздей в програмата беше и си остана подготовката на свинската кайма и по-специално правилната ѝ дозировка спрямо количествата на второстепенните продукти (подправките). В продължение на една седмица, че и повече основното вечерно меню в къщи беше пържени кюфтета, кюфтета на скара, кюфтета на фурна, кюфтета с някакъв сос или просто само прост хляб и много кюфтета - досущ като на селски сбор. Изредиха се множество рецепти и неуспешни опити, докато най-после успеем да получим желания вкус, цвят и мирис на заготовката. За дълго време напред от дневния ми хранителен режим със сигурност ще отсъстват шибаните кюфтета, под каквато и форма или разновидност да са сервирани – само при вида им и вече ми се повръща. Но – това все пак е следствието, нека да продължа с причините...

След като едва в четвъртък вечерта най-после окончателната рецепта беше установена и доказана на практика и пред банда капризни “клиенти” (същата вечер наш Сашко ни беше на гости, заедно с двама негови приятели), всички дози и количества на отделните съставки бяха прилежно записани в нарочен халваджийски тефтер и така запаметени за вечни времена. Пробната серия беше изключително успешна – при цялото ми кулинарно уважение към моите български колеги, тук смея да твърдя, че такава вкусна скара няма никъде да се предлага - в нито едно нашенско заведение, който факт вече установихме и доказахме от собствен опит (опасенията ми са, че моите кюфтета все пак съдържат 100% месо, докато за другите като че ли не мога да твърдя същото). Оставаше само всичко онова, което влезе в подготовката и направата на 1 кг месо, просто да се умножи по 30, което пък беше количеството на предварително поръчаната при моите касапи свинска кайма. Хайде, една лъжичка сол да се превърне в 30 не беше чак такава драма, нито пък двете лъжички кимион, че станали 60. На подобно “просто тройно правило” и съотношение почиваше и разпределянето на черния пипер. До тук добре – даже прекрасно. Даниела от себе си допълнително слага и по една лъжичка “Вегета” – там множителят също бе 30. Когато обаче стана дума и въпрос, че паралелно с всичко останало, трябва да се обелят и надялкат на много ситно едни 30 шибани глави кромид лук, тогава вече у нея настъпи истинският апокалиптичен готварски шок! Ние вечерта лесно подготвихме подправките и ги събрахме в една найлонова торбичка – последните имаха доста внушителен вид като количество, но пък нали все пак и месото беше 30 кила, така че всичкото щеше да се поеме без остатък. Съгласно последните модни тенденции обаче, лукът трябваше да се нареже баш в последния момент, за да не кисне вътре в попарата и именно това действие беше отложено за следващата петъчна сутрин.

Аз бях на работа и заминах рано, а Даниела с Ванеса са се разправяли и въртели около домакинството. След като всичко беше приготвено, касапинът очакваше то да му бъде занесено в една кофа и той веднага да започне омесването на готовата продукция. Добре ама сладка моя и ненагледна Даниела, като хванала ножа и го впила в първата глава лук около 09:00, последната 30-та слязла от конвейера едва в 13:00 – аз ако бях, завчас щях да го накълцам по-наедричко, но тя си играла да го прави почти на прах; толкоз ситно го беше нарязала. Тогава чак напълнила кофата и бегом при касапите.

На следващата сутрин имахме урок по музика от 08:30, но аз още в 07:00 заминах при Янко да му помагам, а от там ходих да си прибера спечеления фотоапарат от търга. На връщане минах през един магазин за продажба на едро – там преди време с татко купихме един пакет с любимото му какао (ако все още си спомня склада). Сега пък аз имах партийно поръчение да взема 10 кг картофи за пържене, както и един бидон олио. И там не се мина без известни пазарлъци и финансови трикове, та на края барнах почти една цистерна с 20 л олио, а пък ми излезе по цената на най-обикновено двулитрово шише. Ама така е то – нали ви разправям аз: човек когато е душевно красив, даже да е малко дебел и грозен в лицето, дюкянджийките нему самички правят отстъпки и му бутат гювеч заради благия характер, който носи. Вземам си пазара експресно и пътьом минавам през работата ми, че едни документи трябваше да нося в къщи, а пък предната вечер ги бях забравил на бюрото. От там тичам презглава при касапите да проверя до къде са стигнали с приготовленията. Оказва се, че там всичко вече е готово на сурово – само остава да се омесят топките за кюфтетата. Грабвам една малка шепа от готовата смес и бягам в къщи да я пържим за последна преценка – как е на сол, как ухае на миризми, бива ли я гъстотата и т.н. Тъкмо до това време беше наближило и обед, та закусихме с по едно мощно кюфте. А пък вкусът! – ах, вкусът му можеше да се определи само като музиката на Моцарт, виртуозността на Паганини и тържествеността на Бах! Таквоз кИфте няма по света, бре! - казвам ви и го заявявам най-отговорно от тази висока трибуна на този още по-висок висок форум тук! След одобрението и на журито, тичам обратно при касапина да му дам зелен семафор, че да почва да върти топките. Привечер минах да взема 30-40 бройки от безотчетните, които още вечерта дегустирахме с останалите воеводи и комити от земляческата дружина. Ходихме в ресторанта на една българка, която приготви кюфтенцата и последните изчезнаха безследно в изпрегладнелите ни гърла - мигновено бързо като семки и още горещи от скарата. С това завърши първото действие на малкия драматичен спектакъл – завесата пада, публиката е на крака и неистово скандира: “Кюф-Те, Кьо-Вте; вечна дружба – да живей!”; актьорите премитат набързо пода и лягат да спят като току що избичени на гатер талпи в дъскорезница...

На сутринта (ако ми следите мисълта внимателно, това вече е неделя), ставам много рано и заминавам да взема останалата кюфтяна (или пък кюфтечна…) продукция от касапите (350 на брой), както и 150 питки, които един дрът сърбин ми опече във фурната си. Едвам събрах всичката стока в колата и потеглих към мястото на фестивала. Там вече заварих Желязко, който таман си беше дошъл от България (ден-два преди това), та още се бъркаше - ден ли е, нощ ли е или и двете заедно. Постепенно започнаха да пристигат и останалите организатори на мероприятието. Предният ден аз имах още един политически актив, който пропуснах да отбележа – Васил ми се обажда по някое време, че хладилник не могат да намерят; да сме търсели нещо подобно от някого тук, че при тях в целия шибан Бризбън нямало. Абе то да е саксия за цветя, че да я намери човек на пътя, па да си я вземе за у тях. И фритюрници съм намирал по този начин, и тостери, котлони, микровълнови печки, машини за хляб, та дори и миксери за курабета – ама пък цял хладилник, ба мааму; сложен въпрос. Добре ама нали поставената задача от ръководството има статут почти на партийна повеля, веднага се сещам, че през две улици от нас сутринта ходих на гаражна разпродажба и там забелязах, че хората имаха и някакъв хладилник за продан. Тогава не ми направи впечатление, защото такава стока е извън моите интереси и не ми е трябвала за момента. Скачам тутакси в галошите и тичам да видя, да не би да са го продали. А пък те отдавна затворили сергията и забравили даже, че въобще е имало нещо сутринта. Тропам им обаче аз на вратата - възпитано, любезно, но и настойчиво; представям се чинно и питам за хладилника. Продавачите ми обясняват, че при тях последният все още се намира като такава стока и артикул, само че не им бил вече в гаража, ами били го закарали на едно село, не много далеч от нас (като го погледнах на картата, все едно от Габрово до Полски или Горски Сеновец, но съгласно тукашните понятия за отдалеченост това не е сериозно разстояние). Влизаме веднага в контакт със собственика, уреждам, уговарям и пазаря от исканите $50 да им вземем хладилничето само за $40. Това именно Желязко беше направил - идвайки по-рано е минал през селото, което му е на път като пътува от Бризбън; натоварил кютюка в микробуса и пристигнал с него на поляната. За да се продава храна и напитки на народонаселението по такива обществени места, Градският съвет поставя много строги условия към търговците, които са задължителни и не подлежат на никакво оспорване. Специално хигиената трябва да бъде на достатъчна висота, независимо от полевите условия, при които оперираме – всичко има, всичко е достъпно, просто трябва да се организира и своевременно да се набави. Бидон с течаща вода, сапун, че и кофа, където пък да се събира отпадната вода – абе изисквания, без които просто ти гътват палатката и те изгонват като мръсно коте из кебапчийница. Властите искат дори пожарогасител и термометър да имаме - може ли някой да си го представи?! Там, където има открит огън (а това са всички скари на газ, т.нар. барбекюта) пожарогасителят е абсолютно задължителен. Термометрите пък са за отчитане хладността на стоката – не можеш да тръгнеш кюфтета да печеш и да продаваш, а пък каймата ти да шупти от жега поради вкисването ѝ на топло. Постоянно разни лалугери се въртят покрай нас и си записват - кой какво има, кой какво и как го прави; искате ред и порядък, нб ви сега дисциплина и капиталистически строй! Така едно завалийче, младо и хубаво – трябва дори и девствено още да беше, за радост на майкини си (което аз лично не съм проверявал, но пък и не ми е сега баш думата за това): дойде, милото да ме пита, мен като главен тартор и готвач, къде сме си изхвърляли отпадната вода. “Амчи ний не сме я ползвали чишмята още, мари! - остав’ сапуня, дет’ и той сух кат’ брикет!” “Ами де си мийти кункити?” – продължава с любопитството си котето. “Бършем си ги, рекох, ей в таз мърлява пачавра, с която забърсвам и тезгяха, и скарата, и лойта като вземе много да се разтече, че и потта от челото си бриша сегиз-тогиз, като се изморя и няма кой една ‘ладна бира да ми уйдурдише!” Онова малкото взе да мига на парцали, погледа ме известно време невинно, с умиление и широко отворени очи, па взе че се изхлу да пита иранците, турците и другите рязани ибрикчии - къде пък, аджеба те се подмиват. От тогаз не сме имали никакви подобни служебни проверки и търговският ни процес потръгна много гладко – без излишната намеса от страна на държавно-опресивния апарат.

Още от най-ранните зори на деня пред нашия щанд взеха да се тълпят мераклии да опитат от вълшебните кюфтета на “бугарите”. Ние от своя страна (персоналът зад щанда) крак не подгънахме през цялото време - курабета предлагахме, салати сипвахме, пържени картофи раздавахме, с тулумбички, еклери и друга стока ги подслаждахме. Отделни хора от комуната бяха решили да подпомогнат дружеството и със свои лични сили и средства бяха приготвили и предоставили за продан най-различни деликатеси от балканския фолклор – в това число баклави и други дребни сладки. За всеобща наша радост всичко налично от тавите се продаде и до вечерта направихме доста добър оборот – може би няма да сме съвсем на червено, защото масрафът най-вероятно се изби с продажбата на 200 кюфтета, 100 тулумби и 50 еклера. Останалите 150 кюфтенца обаче си ги разпределихме помежду в сурово състояние и по цени на едро, без да им смятаме принадената стойност и данъците от печалбата. Ние нашите сме ги замразили в камерата на хладилника – ще чакам да ми поразмине малко тоя натрапчив вкус на кИфтета, че тогаз на нова сметка пак ще се захранваме с тях - аз него ден, докато бях на скарата и пекох за обществото, между другото баят поех за себе си под формата на лична облага. Питчиците бяха мекички “душица” – човекът таман ги беше извадил от пещта много рано сутринта. Та от време на време, с по едно-две кюфтенца от онези бракуваните и по-неугледните, които не ставаха за показване пред клиентите прекрасно си поминах изморителния ден – въобще не съм огладнявал. Че като ми накърти много от блажното, подир него взема, че ударя пък и една сочна тулумба да ми прокара; после пак минавам на солено и мазно. Така на няколко пъти през деня редувах ту сол, ту захар и въобще не ми стана лошо от преяждане нито пък ме хвана диабет – само дето не мога да гледам кюфтета за момента, ама се надявам скоро да ми мине отвращението и пак да ги проям успешно...

Цялата галимация привърши към 17:00, когато започнахме да чистим и да товарим по колите остатъците от храни и материали. Минах през съседните сергии и раздадох безвъзмездно по останалите ни колеги питките, които бяха хартисали след приключване с продажбите. Всеки от нас си взе по няколко и за вкъщи – хвърлена или похабена стока нямаме, всичко се усвои пълноценно до последната троха. Прибрах се чак вечерта пребит като псе и след като се изкъпах да свлека пушека от кюмюра, направо си легнах – ни за телефони съм помислял, ни за писма, филми и прочие; нито за секс дори съм се сещал. Неничко също щеше да идва при нас на поляната, обаче нещо се увъртял през деня с клиента, който купил колата от него и така пропусна голямата дунанма и софра на открито. От търга колата му слезе срещу $2200, а той беше дал предната седмица само $1000 за нея. Добра сделка направи хлапето, само че печалбата ще я дели с негов ортак и приятел, който също участвал в далаверата. Тази седмица няма да се видим, че в неделя ще ходи на юбилей при майка си– нали и тя чукна 50-те... Ще видим какво ще се разберем евентуално за другата седмица.

След успешното провеждане и приключване на фестивала, работната седмица започна в обичайния си ритъмен блус – рокендрола го играхме достатъчно предишната, така че уместно беше да има малко затишие и забавяне на такта. Сега в събота вечерта сме канени на гости у едни приятели в Бризбън. Преди това следобеда ще водим Ванеса на урок в катедралата, защото тази седмица ѝ се пада тя да ходи, докато учителката ще идва у нас чак следващата. Неси сега е във ваканция за две седмици и в дните, когато Даниела е на работа малката стои сама в къщи. Свири, чете книги и се занимава с нещо, докато си дойде майка ѝ в 15:00.

Аз тази сутрин дойдох много рано на работа, защото имах да скенирам пак няколко писма за тази жена от Варна, които в следващите дни ще ѝ изпратя за преписване. Докато няма никой тук е много спокойна атмосферата – обикновено хуните пристигат към 08:30-09:00, когато настава шумотевицата; почват се разни съвещания, преговори и дискусии се водят, анализи на постигнатото се правят, неудобни въпроси се задават, смислени отговори се очакват и още множество подобна шашкъния. Работната обстановка и микросреда навсякъде по света е една и съща, така че няма да отделям време да я описвам. Щастлив съм поне, че правя точно това, което и както ми харесва, имам уважението на шефовете и то е взаимно. Климатът в офиса е нормален, творчески и относително без излишни вътрешни и външни напрежения. След седмица началниците ми заминават за Индия, където ще участват в инсталирането на една наша машина и аз оставам съвсем сам – и за директор, и като пласмент, и вместо снабдител, че и праха по бюрата даже може да забърсвам в свободното си време и почивките.

Даниела в неделя е на работа до 13:30-14:00 и този път няма да дойде с нас на българското училище. Аз ще водя Ванеса сам, ще се помотаем малко и ще се прибираме. Трябва да започна обработката и на филмите от България – те не са тъй много, но все пак ще отнемат доста време в сглобяването и монтажа им като цялостно произведение. Да се надяваме, че тези дни ще сте получили вече малката ни пратка, която проводихме за вас по Игор и Дарина. Сигурно и тя ще пристигне другата седмица най-късно. С тези няколко реда затварям темата като напълно изчерпана до този миг – след час и нещо си тръгвам, а следващият репортаж ще е по-нататък; имайте търпение... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344547
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031