Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2018 00:10 - Писмо No 44 (IX-XI.2010) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 335 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.03.2019 13:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

05.10.2010 – На работа отново настъпи смущаващата тишина и спокойствие. Това временно състояние на мен най-много ми харесва и по принцип доста ми допада - стига обаче да не говорим и мислим за някакъв фирмен прогрес или успеваемост, както и за заплащане като съответната производна форма на горните две функции. С други думи – пари нема, действай! За момента търпеливо изчаквам да видя до къде и как ще се развият събитията около тази компания, защото напоследък нещо взе да ми намирисва на гнило. Отначало ентусиазмът на всички ни беше много голям (а пък и фондовете, с които разполагаха чорбаджиите все още не се бяха изчерпали напълно), но в последно време това съмнително затишие пред буря хич не ми харесва. Но да оставя за сега тези въпроси в ръцете на шефовете и най-вече на Всевишния, като аз в същото време ще гледам да попълня празнината от близо две седмици, в които не съм драсвал нито ред.

Основната причина за това мое мълчаливо състояние са започналите да пристигат напечатани писма от жената, която се занимава с тази дейност. За да не изоставам аз също работя паралелно с нея, като старателно препрочитам наново всичко, което тя ми изпраща – наред с това много внимателно следя за грешки, препинателни знаци и въобще за структурата на цялостното изложение. Тези редакционни мероприятия естествено отнемат доста от свободното ми време, а отделно пък дето и аз самият с подчертан интерес следя всички позабравени вече факти и събития, докато чета и нанасям корекциите. Това занимание някак си изпъди ежедневните ми репортажи на по-заден план и като че ли ги направи малко по-безинтересни. А пък като гледам какви неща са ставали назад в годините – амчи то не книга, ами цял многосериен филм трябва да се създаде по тез сюжети, бре! “На всеки километър” и “Робинята Изаура” бледнеят като някакви изрезки от Читанката за първи клас, сравнени с моите повсеместни авантюри, подвизи и всякакви премеждия. До тази оценка, разбира се ще оставя потенциалните читатели да стигнат сами – аз няма да подсказвам и да им издавам “кой е убиецът” до последния момент…

Наред с всичко това, вървят уроците ни по музика, правим ежедневни репетиции, записвам музикални дискове и всичко онова, което е заемало времето ми, като сега пък и допълнително разширих дейността си с тези мои стари писма и дописки. Добре че поне строителство няма повече, че да мога на спокойствие да се занимавам с това, което искам, а не с онова, което трябва и ми се налага. Същевременно обаче откъм по-интересни новини също ми е беден информационния блок. Ванеса беше две седмици във ваканция и днес отново е на училище. Ние никъде не ходим, за да има с нещо да се похвалим – едни от нашите приятели бяха за няколко седмици в Корея, та отсъстваха за известно време от моабетчийските среди. Миленчовите пък имаха гости до вчера, с които също бяха ангажирани повечето от времето – те дори онзи ден минаха набързо през къщи, само за по едно кафе и да си вземем “сбогом”. Уж чакахме да се пооправи малко времето, защото напоследък то беше все дъждовно и неприятно - за нищо и за никъде. Правихме сметка да ги поканим един ден да ни гостуват, че да седнем под разлистващата се вече асма - да опалим оджака и да си направим едно традиционно тържество. Обаче докато дойдат подходящите метеорологични условия за подобно соаре, хората си заминаха и сега отново всеки се е затворил в черупката си и чака по-добрите времена.

За щастие поне Неничко е добре за сега. Работи успешно и усилено преследва целите си с неговите средства и по свой начин. Уж все ще идва да се видим, но напоследък никакъв го няма - което пък вероятно е знак, че в живота му се е появила някоя нова изгора. И той изглежда ще е като мен – когато се влюби и тутакси забравя, че покрай него съществуват и други хора, близки, родители и въобще околна среда. Но нека да е само жив и здрав, пък останалото е вече единствено в Божиите ръце.

Ние продължаваме да се борим с този нов домашен проект, свързан с подмяната на шкафовете в баните. Всъщност се спряхме на компромисния вариант - да сменим само горните плотове, като това води след себе си нови мивки, нови кранове и т.н. Спрели сме се на много хубави гранитни плоскости, за които днес се разбра, че ще отсекат $990 масраф - ще им даваме зеления семафор да се правят. Миналата и по-миналата събота ходихме с Даниела по разни магазини за фаянс - че то от хилядите, които се предлагат на пазара е много трудно да се избере най-хубавата, най-интересната, най-евтината и още шепа изисквания към една проста, нищо и никаква мивка; качества, каквито дори и на самите производителите не са им минавали през акъла. В крайна сметка се стигна до закупуването на едни единични образци, изостанали поради това, че не се търсят от останалото простолюдие – а пък в същото време и драстично намалени по цени, съвсем близки до подаръка. Така едната мивка за нашата баня я взехме на стойност $47 вместо за $189, както и за другата баня – от цена близо $200, та за нас падна на $75. Тези малки спестявания от фаянса, ще ги пренасочим към гранитните плотове, които пък излязоха скъпички, но то не можеше да се очаква и друго. Поначало тези материали и ремонти са скъпи – щеш, не щеш плащаш – хем да ти е красив домът, хем да ти е драго на душата, хем пък да ти е и празен джоба.

Същевременно с това, което се случва “отгоре”, промени ще има и отстрани, така да се каже. Намерили сме място, където по поръчка и размери на клиента правят нови врати, панели и чекмеджета, в съответните цветови гами и нюанси. Та на практика от баните ще останат само съществуващите рамки, на които се държат тези елементи, а изцяло обновлението ще обхване всичко останало. Отначало искахме да сменим оборудването с ново, но понеже плочките по пода и стените са вече изрязани точно по контурите на съществуващите стари шкафове, това наложи да предприемем тази чисто декоративна или козметична стъпка, за която само ние ще си знаем. Добре че “висшият технически съвет” прие предложението ми, че иначе щеше да играе чука (не по стените де, а по кратуната на техническия “ръководител” на обекта – нали всички вече се досетиха, че става въпрос за наша буля Дана)... Тя, миличката – в последно време изкара няколко извънредни нощни дежурства, разни втори смени, а като прибави и паричките от закуските, дето си ги е спестила, та си купи диамантено пръстенче - хем и златно на всичкото отгоре. Сега много му се радва и току само си вири пръстите, докато шета из кухнята. Че нали пък и цигарите остави – сега кой ще ѝ види пръстена, след като вече не пуши и пръстчетата ѝ не са на такъв обществен показ, акъла ми не стига? Брей, какъв инат излезе тоя шоп мой! – взе една доза хапчета, които нашият доктор Жоро ѝ предписа, чете и някаква шибана книга, която да ѝ дополира мозъка (всъщност, каквото е останало от него...) и като рече: “На таз дата вече не пуша!” и МИР ВАМ, ВСИ СВЕТИИ! Отначало си дръпваше по малко от моята цигара и тутакси ѝ ставаше гадно, но за всеобща наша радост тя постепенно премахна и това. Та сега преразпределяме фондовете, които до този момент са били предназначени за тютюн, към всякакви други по-хуманитарни цели...

През седмицата стана ясно от телефонните ни разговори, че вече сте получили предишното ми писмо, заедно с другите армагани, които ви бяхме нагласили. Скоро и това ще го засилвам по трасето, защото става затрупване в информацията, насъбират се множество дискове с концерти и други артикули, като писмата и рисунките на Ванеса например. Тя, докато беше във ваканция все драсваше по някой ред на баба и на дядо, че после ги преписва на чисто, украсява ги, изрисува ги и само така напускат “редакцията” на издателството. Чакаме вече с нетърпение датата на изпита, който е след десетина дни, както и фестивала, в който Неси също ще вземе участие на следващия ден. Той пък се пада в неделя – точно когато Българската земляческа общност отново ще участва в един кулинарен форум на открито, където имахме изяви и миналата година. Този път обаче аз няма да участвам пряко в начинанието, защото ще сме заети покрай представлението на Ванеса, ама поне ще отидем да се нахраним на сергията (този път срещу заплащане, за жалост; докато аз бях сайбия зад тезгяха беше друга работа, но сега ще се изръсим с някой и друг грош в името на етническата кауза). Аз обаче отново ще организирам направата на 300 броя кюфтета, ще доставя питки и т.н., които някой от управата ще дойде да вземе от нас в навечерието на празника.

Миналата седмица водих Неси на българското училище, но нямаше много дечурлига поради ваканцията. Онзи ден пък не можахме да отидем, защото предната вечер прекалено се забавихме с едни наши гости – осъмнахме с тях, казано направо. Жена му не е съвсем нашенка, но ще простим този неин малък недостатък и великодушно ще я впишем към списъка на съгражданите, за да прави поне количествена бройка (ако не качествена…) – тя и без друго, след като е живяла толкова години с мъжа си, надявам се да е получила нужната закалка и подготовка покрай него. Много приятни, весели и възпитани хора – компанията ни се разширява...

17.10.2010 – Брей, няма късмет това мое писмо и това си е. Като гледам по датите, пак две седмици само съм събирал и трупал писмен материал, а всъщност никаква хроника не съм отразил до момента. Сега ще се опитам да компенсирам това - в ранната неделна сутрин, няколко часа преди да излезем за фестивалното представление на Ванеса, в което тя ще вземе участие в една от съответните възрастови групи и категории. Започвайки пак отзад напред, със задоволство искам да отбележа успешното приключване с поредния изпит по музика – вчера следобед тя покри нормативите и изискванията за 5-ти музикален клас по пиано, като веднага след това ѝ започва подготовката за 8-ми клас по класически орган. Този изпит пък ще бъде чак догодина през Декември, но усърдната работа за защита на тази висока класа трае дълго и съвсем на става мигновено, както ѝ се иска на самата Ванеса. Друг е въпросът, колко успешно е било нейното вчерашно представяне, защото резултатите ще бъдат обявени чак след няколко седмици, но така или иначе с тази дандания приключихме и сега взаимните ни усилия ще се пренасочат към следващите върхове за покоряване.

Днес, освен този фестивал на Ванеса, в който тя участва, ще се провежда и другия “панаир” в Бризбън, на който пак българското землячество ще се представя със своя уникален хранителен щанд. За целта аз отново бях натоварен с организацията и доставката на продуктите и подготовката на основното меню – кюфтета на скара. Поръчах 35 кг свинска кайма при моите касапи, с Даниела отмерихме съответните количества подправки и мерудии, обелих 35 глави лук - този път обаче се изхитрихме и не ги кълцахме на ситно, ами срязахме главите само наполовина и после човекът в месарницата ги прекара през машината за мелене, та си спестихме малко време, сълзи и пришки по пръстите (от ножа...). Уредих и изпичането на 150 питки, с които обикновено сервираме порциите, а снощи Васил дойде да натовари всичко и да го занесе рано тази сутрин на поляната. Неговата сестра пристигна онзи ден тук по някаква служебна работа, та и тя беше с него. Аз бях заделил няколко безотчетни количества суровина като пробен материал, запалихме въглищата навън и опекохме малко “образци” за дегустация. Единодушно харесахме продукта и се надявам на много добър пазар и пласмент днес на панаира.

Като си изпратихме гостите, помотахме се още малко из кухнята, докато ошетаме и приберем след тях - обаждахме ви се по телефона и бързо-бързо си легнахме, защото предната вечер пък бяхме заедно с новите ни приятели и с тях осъмнахме на масата в сладки приказки и приятни спомени. А иначе през седмицата не е имало нищо съществено - нито за споделяне, нито пък за премълчаване. На работа е спокойно и тихо, което между другото ми дава възможност да си посвършвам и малко лични задачи. Другата седмица шефовете заминават за Индия, където ще се монтира едно от нашите съоръжения и аз оставам сам в тила, за да се разправям с всички възникнали текущи проблеми.

Продължават редовните ни посещения на българското училище и танцовата група. След две седмици детската трупа ще има представление на друг някакъв Междунационален фестивал, та сега се подготвят усилено и за тази фолклорна изява. Паралелно с всичко останало се занимавам и с редактиране на старите ми писма, които идват напечатани от жената във Варна. Тя се оказа много свястна и съвестна личност, на която аз с радост и желание плащам извършената от нея услуга. Дано докато бъде завършено цялостното ми произведение все още да има българи, които да го четат (по-скоро “да могат” да го четат – че нали и нация, и език са на привършване и изчезване, така както гледам...).

26.10.2010 – Димитровден! Е-ех, като си помисля какви софри се стягат сега по българските родни земи за този празник, че ме хваща носталгията за гърлото и ме стяга общата мъка по бащиния край и Татковината... Ама и аз, за да съм съпричастен с целий българский народ, довечера ще отпия глътка-две за здравето на всички именници (да, бе – да; много повече ще са ми те, глътките, ама тъй му е думата – за заблуда на противника). Ще поменем разбира се и онези, които не са вече сред нас, но пък също с гордост са носили името на Св. великомъченик Димитър Солунски. В момента използвам известното затишие на работа, което усвоявам много оптимално за всевъзможна странична дейност. В случая ще опиша изминалите няколко дни от нашия живот, но наред с това имам редица други неща за правене, носещи предимно частно-собственически и личен характер. За сега обществено-полезния труд е оставен на по-заден план – до второ нареждане...

Най-характерното за изтеклия период от време е запознанството и сближаването ни с едни новопристигнали хора. Приятелството ни се заздравява постоянно с честите визити, които си правим с тях и скромните седенки, които си организираме съвсем спонтанно и непринудено - за сега само в механата, че е още хладно за моабети навън. След една такава подобна вечеринка, на следващия ден Ванеса ходи на изпит по пиано – това беше миналата събота следобед, а впоследствие дойде и резултатът ѝ: “А”! Разбира се всички ние много се радваме за нея, а най-вече тя самата е горда от себе си.

След този изпит на другия ден последва участието ѝ в едно своеобразно състезание по надсвирване на пиано, със съответния награден фонд . Това пък беше в неделя - по същото време, по което се провеждаше и другия Междунационален фестивал в Бризбън. Специално на него ще се спра като на отделна случка, но на първо място искам с няколко думи да опиша музикалната изява на малката Ванеса. Нейното представление беше около 13:30 и ние своевременно потеглихме от нас, за да имаме достатъчно време за паркиране на колата по претъпканите с народ столични улици, за търсене на самото място и т.н. В крайна сметка, след като няколко пъти обиколихме центъра на града надлъж и нашир, но не намерихме безплатен паркинг (какъвто най-много ни се искаше), наложи се да се бръкнем дълбоко с $15 и да спрем в самия хотел, където пък в една от залите му за конференции се провеждаше това музикално мероприятие. Останалата аудиенция, публика, изпълнители и т.н. бяха изключително от азиатски произход, тъй като организаторката и собственичка на тази музикална къща също беше с такова потекло. Конкуренцията беше от много висок стандарт и калибър, като се има предвид желязната дисциплина и упоритост на малките корейчета, напътствани и насъсквани от съответния татко-кореец и майка-корейка. В думите ми няма сарказъм нито капка присмех – децата показаха невероятни умения, на места до виртуозност (за възрастовата си група до 12 годинки). Предположенията ми не се оправдаха относно присъждането на първото място, защото нашите мнения на обикновени слушатели далеч не се покриват със съдийските. Независимо от всичко, наградите се разпределиха по заслужен и честен начин. От всичко петима кандидати в нейния подклас, Ванеса зае почетното трето място, което макар да не ѝ донесе голямата награда, остана като едно огромно морално удовлетворение за всички нас (само че не чак толкова и за нея, защото тя си искаше купата за първото място и задължително чекът от $150...). Неси обаче излезе да мери сили с деца, които са свирили по 5-6 години, срещу нейната крайно недостатъчна подготовка от едва само една - все пак липсата на опит и рутина си каза думата. Освен това, единствено аз мога да си представя какво представлява една репетиционна вечер, у което и да е от представилите се корейски семейства – и ако аз съм твърд, строг и настоятелен до педантичност, то пък представям си какви биха били корейските “мерки за неотклонение”. При тях амбицията граничи с фанатичен инат и зверско упорство за постигането на каквато и да е била цел – такава е тяхната култура и от това човек може само да се поучи и да вземе пример. Аз с нетърпение ще очаквам излизането на официалния диск, който беше заснет по време на едночасовата програма. С огромно съжаление установих, че аз също можех да запиша спектакъла с нашата камера, но се подведох по изричните предупреждения на организаторите, че това ще бъде забранено и недопустимо. Гледах, че имаше и други хора, които снимаха вътре необезпокоявани от нищо и никой, но може би на тях бяха разрешили поради факта, че са от една и съща оризова раса. Както и да е – аз, независимо от всичко ще откупя това DVD и обезателно ще го запиша за вас и за учителката на Ванеса в Габрово – смятам, че дори да го пуска на децата от време на време, последните има какво да научат от тукашните малки таланти. Представянето на Ванеса беше безупречно, без никаква грешка, никакво запъване или някакъв проблем. Пиеските ѝ обаче бяха малко по-леснички и кратки, съобразени с нейното ниво на умения. Надяваме се, че догодина ще се представи по-добре и ще има по-висок успех. Предполага се, че тези творчески състезания ще станат традиция за популяризирането на музиката сред подрастващите. Нямаше нито едно австралийско дете, като нашето беше единственото с по-нормална европейска закваска. Не знам какво е било представянето в другите категории, защото концертите са се провеждали на няколко етапа при различните възрастови групи.

След тази тържествена част, прегладнели до премала, изнервени до краен предел и виждайки пред очите си само летящи кюфтета, целокупно се завтекохме към другия фестивал (панаира), където уж трябваше да се наядем като прасета. Да - ама не! Този път интересът към нашенския продукт и в частност българската кулинария бил толкова висок, че още в 14:00 кухнята била спряна, персоналът разпуснат и заминал някъде да се налива с бира, а от сочните и вкусни кюфтаци на мама Дана останали само спомените да витаят - и то пак само у някои, които успели да се докопат до тях, а не повсеместно у всички. Просто цялото количество се разграбило за много кратко време и за нас не беше останало нищо, освен да натопим няколко къшея в тенджерата с лойта. Ние действително закъсняхме заради концерта на Ванеса, но все пак аз очаквах, че до това време скарата все още ще пуши, ама не би... Това от друга страна беше добре, защото донесе на Българската асоциация един неочаквано добър финансов приход от всичките тези продажби, както и морален престиж сред останалите етнически групи и прослойки (демек, ебахме им мамата на сърби и гърци, китайци и румънци, вследствие на което аз специално получих поредния си пристъп на душевен оргазъм, тутакси разтърсил ме от кеф до степен на гърч). Повъртяхме се малко из почналият да опустява вече парк и поехме обратния път към дома. Там също ни чакаха не по-малко вкусни лакомства и ние бързо забравихме за изпуснатите кюфтета...

Последвалата непосредствено след почивните дни седмица се изниза почти неусетно. Всеки зает със своите си грижи, интереси и мераци така и не видяхме кога дойдоха следващите съботно-неделни дни. Във вторник вечерта ходихме на концерт – по това време група “Металика” (“METALLICA”) бяха на турне из нашия вилает, та ние рекохме да се възползваме от случая. Неничко беше извънредно много щастлив, защото ние водихме и него, а пък това е една от любимите му поп/рок групи (а от него разбрах, че това било банда за някакъв си “heavy metal”, каквото и да значи това прозвище; вероятно чугун или стомана – те са сравнително тежки и също се класифицират като метали, наред с никела, медта и оловото). Имахме в наличност 4 билета, като единият дори го дадохме на Миленчо, та и той дойде с нас, предвид залитанията му по този жанр народна музика (какво, музика ли казах? – ма стига с тез майтапи, ве). Минахме привечер през тях да го вземем с колата, а с Нени се срещнахме направо там пред концертната зала - той живее много близо до залата, където се провеждаше концерта. Наслушахме се на гюрултия и надвикване с уредбите – 4 часа от непрекъснат адски шум! Е, в интерес на истината аз също харесвам няколко от техните баладични изпълнения, но общо взето музиката им, сравнена с моите любими стари градски песни и шлагери – ‘айде, холан; да ме хванат за ку… (пардон! – изтървах се; не исках баш така да прозвучи). В 23:30 всичко утихна и си разотидохме по колибите, но на мен дълго време след това ми пищяха ушите, сякаш някой си бе завирал бормашината в тях.

В петък вечерта ние пък ходихме на гости. Впоследствие при нас дойдоха и Докторите, с които нашите домакини се познават отдавна. Постепенно ще ги запознаваме и с останалите ни приятели. Специално с този човек имаме множество общи черти, навремето сме ходили по едни и същи места – с една дума, намерих си дългоочакваната дружка и съм много щастлив с тази наша обща дружба. Не че не съм имал и до сега приятели и познати, но някак си с тези хора по друг начин усещам топлината на родния край...

От фабриката, където бяхме поръчали да ни изработят и монтират гранитните плотове за баните майсторите се обадиха, че били готови – питаха да идват, че да ги слагат! Амчи как така ще ги слагат, след като аз още не бях махнал старите?! Това ни хвърли в дълбоки и обезпокоителни тревоги – при създалата се обстановка по-нататъшното отлагане на тази задача просто не беше възможно (щото пък ако беше останало на мен, аз щях да си я влача половин година – зер, за новости аз зор нямам никакъв). Обадих се по тревога на Рон и той дойде в събота сутринта – пак ми се притече на помощ човекът. Първо спряхме водата и изолирахме крановете. Затапихме тръбите – междувременно се наложи купуване на разни водопроводни части, с каквито не разполагах в работилницата си; естествено, пак от онзи огромен железарски магазин, в който и кучетата дето вардят отвън вече ме познават и въобще не ме лаят като им припаря до оградата. Върнахме се в нас и продължихме. Много внимателно трябваше да се пипа всичко, защото фаянсовите плочки стъпват директно отгоре над тези плотове и се опасявахме да не би случайно да откъртим някоя от крайните редове. Аз имам и резервни разбира се, но тогава вече всичко би се усложнило извънредно и напълно излишно много.

Така или иначе, де със зор, де с лекота – до обяд свършихме всичко и вече пътят на другите майстори беше прокаран и отворен. Предната седмица идва един от тях, с когото много точно направихме шаблон на цялостната разстановка на мивки, сифони, тръби, маркучи, кранове, чешми и прочие. По тези шаблони в завода отрязаха гранитните парчета и всичко трябваше да си отиде по местата като по ноти – веднъж, щом старите бъдат демонтирани.

След процедурата у нас Рон отиде да види Роза и да изкара с нея няколко часа. Тя от известно време вече е настанена в дом за инвалиди и хора с всякакви увреждания – там изцяло се грижат за нея. Постоянно ѝ правят някакви физиотерапевтични упражнения, но изобщо не може да се каже, че е добре милата – нейното страдание просто е причинено от една жестока болест (множествена склероза...), която не признава нито колко си хубав, ни колко си богат, нито колко умен, млад или пък стар; страшна трагедия – катастрофален изход за всеки. Отделно от това с Рон се бяхме се разбрали, Даниела да ни спретне една майсторска софра привечер и всички да се почерпим за добре свършената през деня работа. Аз веднага се заех да чистя след него, защото и той е един майстор, дето като ти се завърти из къщата и събираш две недели боклуци подире му. По пода на баните се бяха посипали парчета от старите плотове, ръждиви отломки от бившите вече ламаринени и емайлирани след това мивки, разни водопроводни части, прахоляк, дървени стърготини и какво ли не. Та всичкото го сметох и най-акуратно събрах, както единствен само татко по подобен начин може да свърши тази работа. Излизах с парцала подовете на баните и с това въпросът по хигиенизацията се приключи. Ама вие да не би да си помислихте, че аз само това съм правил и с друго не съм се занимавал? – нищо подобно. Най-първо обелих картофи, нарязах ги на кубчета и ги сложих да се задушават в микровълновата печка за салата, защото пък по-първо Даниела вече бе излязла с Ванеса, за да я води на рожден ден на някаква нейна съученичка – през цялото време фучах като фурия между баните и кухнята; б ми е излязло нещо на пътя, б съм го прегазил като с товарния влак!

Докато изцеждам мръсния парцал в единствената функционираща у нас мивка в кухнята, бръквам малко майонеза за картофената салата и кисели краставички кълцам – абе Фсичко все аз, сам самин; от нийде помощ няма и нищо се не види из мъглата! Като свърших с това, хукнах да търча до работата, че нещо свалях от тамошния служебен Интернет и бях оставил компютъра да работи от предната вечер. Исках да нагледам какво е станало и да го изключа, да не би да направим някоя поразия - ако прегрее случайно нещо из вътре, такъв хубав пожар може да стане в офиса, че и от Пожарната даже да ни завидят на пламъците (както пък и всичко наоколо е напоено с нафта и други горивно-избухливи течности). От там тичам обратно да купувам едни електрически крушки, които се оказа, че вече не ги внасяли. Шибаното австралийско правителство, за да ни накара да използваме тези още по-шибани енергоспестяващи (които са по $8 парчето), спряло доставката на обикновените крушки за осветление с нажежаема жичка - специално размера от 60 W, дето бяха само по лев и половина. В специализирания магазин за електроматериали също не намерих такива, та сега ще ги изписвам директно от “Филипс”, но пък в никой случай няма да ми струват толкова много. Както и да е – прибрах се обратно в нас, Даниела вече си беше дошла с Ванеса. Изстрелях малкото да свири на пианото, а ние продължихме подготовката на вечерното тържество. Огън палих, кюфтета пекохме, пържоли и т.н. Уоли и Нолин също бяха поканени на моабета, заедно с някакви техни гости от Нова Зеландия – така с всички на двора, за пореден път стана едно много вдъхновено и задружно пбрти; с повръщане през нощта, главоболие на сутринта и всички произтичащи усложнения от това, до болка вече познато нам душевно състояние. Рон спа у нас, защото оттатък “мотелът” беше зает с гостите на Нолин.

Добре се случи, че Ванеса нямаше урок по пиано специално този ден. Програмата ѝ беше изтеглена за следващия (неделя), когато тя освен всичко останало, щеше да има изпълнение и в катедралата на големия орган. Така съботните занимания тази седмица преминаха в неделния ден. Това добре – но понеже службата и църковните ритуали започват още в 08:30 (там обикновено не признават поспаланковците...), учителката искаше Ванеса да бъде при нея не по-късно от 07:50. В това време преди официалната церемония трябваше да се свири тиха катедрална музика, малко упражнения да се правят и да се дадат последните напътствия за основното представление по време на самата служба. Този факт остро наложи нашето ранно ставане (06:30) и почти незабавното ни потегляне по 100-километровото шосе до мястото. Оставихме Рон да си доспива в къщи и само да затвори вратата след себе си, когато си тръгне към тях.

Пристигнахме със завидна точност и акуратност - Даниела продължи да спи в колата на паркинга пред черквата, аз през това време се помотах малко вътре и като им започна службата, излязох да тъпча асфалта наоколо - нали и слабея в същото време, та всяко движение и малко мръдване до където и да е било ми е от съществена полза; с тази разлика, че последните (движенията визирам…) въобще не ми се отразяват на иначе общата заоблена фигура, която имам по рождение. Ванеса направи едно прекрасно представяне и обра овациите на всички Божии чеда и Христови поклонници. Аз успях съвсем случайно да чуя едно нейно изпълнение, като точно по това време мислех, че всъщност учителката ѝ свири някоя от нейните пиеси; изобщо не допуснах, че това можеше да бъде “нашата” свирня. После вече се разбра, че действително тя е свирила много хубаво и получи моралната подкрепа и поздравления от най-главния пастор.

След като привършихме с богослуженията и свързаните с тях ритуали, тръгнахме към Ваня и Бранко. Те още преди няколко дни ни бяха поканили на обедно-следобедно градинско увеселение, заедно с много други наши съотечественици. Спряхме в един дюкян да купим бира и на излизане гледам предната дясна гума на Фолксвагена цялата потънала в нещо бяло от вътрешната си страна. Викам си: “Къде ли скочих в някоя локва с боя по пътя, та така зловещо и безцеремонно осрах колата на сладкото ми Даниелче?” А пък и нали недовиждам особено на близко, та ми трябваше баят да се взирам и да залягам по земята, докато с огорчение да открия, че това бялото всъщност не било никаква боя, ами най-обикновени конци - от онез дебелите, дето правят основата на гумите с тях. Изправиха ми се косите като си помислих как хвърчахме по магистралата с таз отрита на галош гума! Аз добре знаех, че предните гуми са вече за смяна, но пък и не предполагах, че толкова бързо ще се изядат - особено едната. Придвижихме се криво-ляво до Бранкови и тържеството започна.

От там извикахме “Пътна помощ” и докато ние си пихме бирите и разтягахме локумите с останалите, момчето долу смени колелото с резервното, чиято гума беше чисто нова; оригиналната още от Западна Германия (глупости приказвам – нали откакто се обединиха двете Германии, от тогава всичкото им западно качество си еба мамата и се приравни към източното, ама нейсе – те тепърва имат да си скубят косите за този им безразсъден политически акт). Веднага направих схемата в главата си, как купувам само още една нова гума да я наеша с тази и как що-годе годната става вече резервна и като такава влиза в багажника. Духовете се поуспокоиха, черпенето ни продължи до тъмно и към 19:00 си тръгнахме от гостито - естествено последни, защото отидохме първи. С тези хора изкарахме много весело, на който форум се видяхме с повечето от приятелите и разни други наши общи познати.

Седмицата започна вчера, привидно уж съвсем спокойно, но денят като ден беше нещо ужасно и добре че свърши набързо, без да се дават излишни жертви, загуби на личен състав и материално имущество. Какво всъщност става? - първо по най-светкавичен начин закарвам с моята кола Ванеса на училището и още по-светкавично се връщам в 08:30 за срещата ми с Даниела (и шибаната ѝ кола…) пред сервиза за гуми. Обяснявам на човека какво точно трябва да се направи и последният дава вид, че уж всичко разбира; освен новата гума поръчвам и центровка на всичките колелета (регулировка на геометрията им) – щом толкоз бързо се смляха гумите, значи има нещо разбъзикано из щангите и носачите по предницата. Отивам спокоен на работа и оставям Даниелчето да си убива времето из съседните магазини, докато онези ѝ се обадят, че колата е готова - да си я прибира и да върви подир където ще с нея. По някое време обаче тя ми се обажда вече от нас, че всичко било наред с возилото и даже толкова повече наред, че дори майсторите до това време са пристигнали у дома и в момента монтирали горните плотове на шкафовете в баните. Веднага ми прещрака в кратуната, че специално в малката баня допускането на грешка при монтажа е гарантирано 100%, ако аз не съм там на място и не им вися на главите, че да им казвам какво и как да го правят. Още докато разглобявахме дъските с Рон, имахме съмнения относно крайното оформление на шкафа и за гарантиране на качеството, необходимо беше да се дадат известни инструкции и мъдри направления на монтажниците. Добре че се обади Даниела, та подаде телефона на единият от тях и аз успях да предам напътствията си – разбрано; всичко е ясно и всичко е точно. Заравям се обратно в моите си неща на работа – писъмца, частпромец, лични задачки и т.н. поради слабия коефициент на служебно натоварване.

По едно време Даниелата пак ми звъни, не възторжено и никак не бодро: плотът в голямата баня, дето го избирахме уж да е синкав на цвят, сега ѝ се виждал че не бил видите ли синкав, ами малко зеленичкав; демек, зеленеел се нещо, вместо да ѝ синее пред очите. При изричането на тези нейни убийствени слова, аз от своята позиция и намиращ се откъм отсамната страна на жицата, също започнах да променям оцветеността на лицето си и от червено в единия му край, боята ми взе да клони към лилаво, преминавайки през всичките възможни цветове на дъгата. Ако бях останал на работа до 17:00 със сигурност щях да получа и сърдечен удар – тласнат от единственото желание да спася собственото си здраве и благополучие, излизам по тревога от офиса, скачам с двата крака в колата и за отрицателно време пристигам у нас; да видят аджеба, лично моите очи какво точно се случва с тез шибани шкафчета.

Естествено, зеленикавият оттенък в очите на Даниела си беше чисто небесно и лазурно синкав в моите и след като взаимно и смирено си препоръчахме очен преглед за далтонизъм, аз реших да се връщам на работа – вече доволно удовлетворен като след успешен сексуален акт. Минах набързо да видя и другата баня, малката – там е отделението на Ванеса и също имаше по-особени изисквания по монтажа на допълнителните аксесоари и елементи. Самата мивка е в малко по-нетрадиционна форма и шурнавът за топлата и студената вода излиза направо от плота, а не е закачен на фаянсовото корито. Като поглеждам обаче аз цялостното разположение, установявам, че мивката е завъртяна точно наопаки, а дупката за батерията вече е пробита в гранита и съвсем не изглежда да си е на мястото, където аз мислех, че трябваше да бъде. Косата ми тутакси позеленява и добива цветовете и нюансите на плочата; мбни ме мен – чувствам, че си получавам и инфаркта вече! Реших, че ще се обаждам на човека, с който правихме шаблоните - да видим как сме го мислили и въобще какво ще правим от тук нататък, защото всичкото ми се виждаше сбъркано. Съвсем закономерно, Даниелчето изяде калая и отнесе крамолата - не че ми беше с нещо виновна завалийката, но просто за момента нямаше кой друг да поеме буферното налягане и да ми бъде насреща точно в този случай.

Изхвръквам разярен навън, с благородната цел да се връщам на работа и да започвам въртенето на телефоните. Викам си: чакай да видя поне какво са направили с гумите онези шашкъни в сервиза. И като поглеждам към колата на Даниела, тутакси ми се завива свят и ми се явяват черните кръгове пред очите. Значи съвсем правилно е да не разрешават на всеки индивид да носи пищов в задния джоб на гащите си, защото гробищата щяха да са пълни все с невинни жертви. Аз беснея отвън на площадката и събирам съседите в кръг, а наш’та се смее отстрани и хич не ѝ пука на черупката в какво състояние се намирам – тя нали всяко нещо го посреща със смях и като че ли всичко ѝ е на шега. Докато на мен в същото време ми се реве и ми иде да утрепя някой – ама бавно и мъчително, да го гледам как се мъчи. Спеших я пак да тръгва с мен, че да се връщаме в сервиза и да се разправяме за гумите пък.

Като отидохме там, хората веднага си признаха грешката и оправиха работата само за 10 минути. А какво беше станало всъщност? - ще се заинтригува любопитният читател. Ами ето какво: турили те умниците новата гума, дето са ми я продали, като махнали съдраната и я сложили на мястото ѝ (логично, ще си рече някой). Само че вместо да прехвърлят оригиналната резервна гума на свободното колело (както ги помолих аз), онези пак го пъхнали в багажника и оставили старата, която е почти на същото дередже, само дето платът ѝ не се беше подал още. Понеже резервното колело идва с обикновена ламаринена джанта, просто гумата трябваше да се извади от него и да се прехвърли на официалната, която е направена от някаква алуминиева сплав и отстрани колата изглежда много шик. По принцип напоследък, за реализиране на някакви икономии от автомобилните заводи, возилата им излизат само с по 4 такива лети джанти, а резервното колело може да бъде какво да е – то нали служи само временно, колкото в случай на авария да те дотътрузи поне до първия сервиз. Та, след приключването и на тази драма, връщам се обратно на работа и него ден нарочно стоях до по-късно, за да ми минат ядовете, че като се прибера барем да няма жертви по двора. Вечерта пък едни приятели минаха през къщи да се видим, че си правихме гювечета, гощавахме се, черпихме се и за слава на Бога този ден се размина само с изброените вече временни и частични сътресения, но пък без даване на свидни човешки жертви.

Разбира се, домашната сага продължи и след като се върнах на работа полужив. Мина се, какво се не мина време – Даниела пак ми звъни по тревога: сега пък, с кьоравите си очи наш’та видяла някаква пукнатина в единия ъгъл на гранитния плот! На мен налягането по тръбите продължава да ми се покачва, като в същото време вече бях алармирал майсторите за всичките възможни кусури, които забелязах. Остана уговорката, да се доразберем на следващия ден какво ще правим, онези да потърсят шаблона и да сравним действителността с предварителните ни мисли и идеи. Така аз стоически изседях останалите часове на работния ден в очакване на някакви резултати…

Прибрах се и тъкмо се преобличам за редовната ми разходка около квартала, идат майсторите дето са монтирали днес плотовете – изпратили ги от завода по спешност. Гледахме, въртяхме се, сукахме – всичкото си е баш както трябва. Налагахме пак шаблона – заспа отгоре до милиметъра. Е, дупката за крана е пробита малко по-навътре, отколкото аз си я представях, но пък това въобще не е фатално и трагично – въпреки, че в известен смисъл се явява като компромис от моя страна (за кой ли път вече...); пукнатината всъщност не било нищо такова, ами уж някаква микроскопична вътрешна пора в материала, която се е отворила след шлифоването на горната му лицева страна. Приехме и това обяснение със скрито недоволство и отметнахме обекта като готов, а случаят около всичко това приключен и дори забравен...

И тук с пълна сила влезе правилото за “първия” и “втория” път, за примиренческата поговорка “кусурлия-хаирлия” и за разочарованието, след като ти се е искало всичко да бъде “идеално”, а пък то не се е получило според очакванията. Защото все пак и масрафът отсече $990 само за самите гранитни плотове; крановете ги изписвах от Интернетния търг и са съответно по $90 и $185; мивките също – добре че ги намерихме намалени и едната я взехме за около $50, а другата за банята на Ванеса ни стъпи $75. От там насетне свалих всички лицеви плоскости на шкафовете – вратичките и предните панели на чекмеджетата. Тях също ще ни ги изработят нови, от модерния и влязъл напоследък в употреба материал, но срещу скромната сума от други $380. Та, като нанадиш всичките изброени до тук разходи, плюс черпнята на Рон и ангажирането му (щото и там си е баят масраф...), разните дребни водопроводни части и други знайни и незнайни дреболии, когато удариш калема отдолу това резултира в една сравнително внушителна цифра, която пък си е баят вид финансово препятствие за нас (след като и заплата не получавам от средата на Август до момента на набиране на настоящата ми статийка). Отделно от тази тъжна статистика, хиените от Данъчния отдел си искат техния пай в размер на $8500 с краен срок утре. Аз пиша всичко това не за да се оплаквам, а да предам своята поредна полезна информация на любезния читател, макар поднесена небрежно под формата на един нагледен и съвсем реален, закономерен пример. Даниела работи и от време на време покрива с извънредните си смени някой и друг финансов трап (забележете, че тук дори не споменавам понятието “дупка” – говорим за ями, ровове, изкопи и дори пропасти, в които с цели цистерни и самосвали да се изсипват парични средства, пак само едвам ще им се покрива дъното...). Сега в края на месеца очаквам да ми платят - сигурно ще е отново малко като сума, но все е кяр някакъв. Така ще я караме, докато производството на машини не поеме по-сериозния си ход и не стане малко по-масово от единични прототипни бройки. Дълбоко в себе си аз лично се надявам, че в тази фирма има перспектива и за сега ще си налягам парцалите тук, пък каквото има да става, ще го видим впоследствие...

След малко ще сядаме на кратка седянка по случай Димитровден, да поменем праха на нашия дядо Митко и въобще за здраве и добра сполука на всички. Задочно изпращаме най-добрите си пожелания на чичо Цоко - макар и с голямо закъснение, предайте му че не сме забравили никой. Така както бате Бебо и другите наши роднини. Преди малко пратих няколко поздравителни реда и до Митко Пенджерков – за жалост с него най-малко се видяхме този път като бяхме в България. Дано занапред да имаме и друга възможност за срещи, че с него сме си дружки от невръстни дечица, а пък какви големи магарета станахме напоследък... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344973
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031