02.11.2010 – Ето ни вече нагазили в новия месец. Този да мине плюс още един и пак ще отхвърлим една цяла година зад гърбовете си. Аз продължавам да водя този своеобразен дневник, с всичко което се случва около нас. През последните няколко седмици, че и месеци обстановката на работа е много тиха и спокойна, което пък в същото време е признак за сериозно безпокойство. Не знам до кога ще цари това безветрие и тишина, но ако продължава все така да няма и заплати, ще бъда принуден да потърся друго препитание. Естествено това ще бъде с огромно нежелание от моя страна, но ако нещата вървят в тези грешни посоки, единственото ми спасение ще се окаже бягството. Иначе всичко е много добре тук, с неправенето на нищо, с писането на писма напоследък почти по цял ден и активизирането на разни други свободни занимания в работно време, но пък и това далеч не е нормалния начин за заработване на хлябът наш насъщен. Дори малко тайничко от всички и съвсем инкогнито, аз започнах да си изпращам резюмето в отговор на разни заинтересовани от моите технически умения и познания агенции, но за сега всичко е замръзнало в изчаквателна позиция – и от двете страни на барикадата.

Докато трае това безхаберие тук на работа, ще продължа активно и самоотвержено да се занимавам с всичко, което вече съм започнал и зависи от мен, но пък и без пари също не може да се живее. Ей го, нб – онзи ден платих цяла мешка пари под формата на данъци и такси, а за същото тримесечие съм заработил едва по-малко от една фуражка. След други три месеца – нова мешка трябва да им нарина; и така 4 пъти в годината. Онези шибаняци от Данъчното хич не се интересуват колко и дали съм изкарал към сегашната дата – те ме таксуват все още върху ланшния доход и предполагайки, че последният ще е горе-долу същия и тази година, та на тази база вземат каквото и колкото си искат. Е, в края на финансовата година тези пари се връщат (или поне част от тях), но проблемът тук е, че средствата трябва да се отделят сега, когато самият нямам достатъчни доходи. Аз продължавам наивно да се надявам, че нещата ще се оправят и колелетата ще се завъртят в желаната от всички посока. А пък така добре да се чувствам тук, как само си разбирам от работата и как взаимно се тачим с шефовете! – служба, каквато подобна вероятно никога повече няма да намеря и да имам...

Гледам, че точно преди седмица съм писал за последно, което не е чак толкова зле: няколкодневните събития ги помня до известна степен, но като се натрупат повече и особено ако не пиша 1-2 седмици – тогава хептен му се изпуска края. Миналата седмица с помощта на новите ни приятели поминахме по-лесно и неусетно. Казвам с тяхна помощ, защото те често ни гостуват – уж на път за тях, пък вземат че се отбият и през нас. Турим каквото дал Господ на паралията в механата, сръбнем по някоя чашка винце и като разтегнем лакърдиите, тя вечерта се утрепала. Ванеса учи и пише в нейната стая, после идва да свири на органа, след което на пианото. Леличката ни е голям стимул и морална подкрепа, защото самата тя е изключително амбициозен човек, много учи, чете, образова се и по този начин доста положително влияе за разсейването на разни мързелчета, дето витаят на талази из къщата. От своя страна тя кара трето висше образование – възхищавам ѝ се на упоритостта и амбициите, независимо че аз самият изобщо не съм такъв; високо ценя тези положителни качества у другите обаче.

В петък вечерта ние пък ходихме у тях за изравняване на първенството. Те живеят на 8 км от нас и аз като скочих в маратонките, за час и четвърт бях пред тях. С моя човек веднага се пльоснахме в басейна, след което си направихме една гореща сауна - чувствах се прекрасно, дори кух отвътре и олекотен. Каквото отслабнах обаче се възстанови отпослето, защото моабетът ни продължи до 03:00 сутринта, със съответните подхапвания и подпийвания. Ванеса отдавна спеше у тях на дивана, а ние пак се прибрахме по никое време.

На другата сутрин трябваше да стана рано, че имахме урок по музика от 08:30. Тъкмо това свърши след час и половина – ето го и Рон пристига на вратата; бяхме се разбрали да свързваме чешми, мивки, сифони и кранове. Хайде, започваме с него да сновем нагоре-надолу, тичахме пак до магазина за още водопроводни части; сифонът, който купихме там се оказа голям за мивката. Естествено, връщай се обратно в магазина, разправии по касите за подмяната и т.н. – в крайна сметка пак всичко стана перфектно, но пък да не би да си помислите, че е било отведнъж; нищо подобно...

В същото време и суматоха дойдоха едни хора да гледат колата на Даниела – нали е обявена за продан. Тя пък (Дани, де – не колата…) точно в този момент отиде да купува пици за обяд и я нямаше с превозното средство. Клиентите стоят отвън и нервничат; аз се притеснявам, че Рон ме чака вътре на мивките – въобще, отново бях изправен пред разни негативни ситуации и разчекнат на кръст. По някое време и Неничко се обади, че ще дойде вечерта у нас да се видим – това прекрасно, обаче аз бях изнемощял и вече едвам гледах. Хубавото беше, че в крайна сметка успяхме да приключим всичко по бани и мивки, защото тези процедури, предполагам вече се досещате са свързани и със спиране на водата. От там мивката в кухнята тутакси замира и процесът спира – в обоза пада бомба все едно! Аз некъпан ходех по няколко дни, небръснат - две седмици, но гладен никога не съм стоял, заради някаква си “бомба в казана...” С пикаенето по двора също не съм имал проблеми, но пък виж – срането в пластмасовата кофа, затворен на тъмно и влажно в бараката направо ме довърши; та ни можеш гъза си да подмиеш като хората, ни комфорт, ни нищо – нек’ъф ужас, нек’ъф ад! Та след като се ликвидираха каналджийските и гиризчиски манипулации, животът бавно се възвърна отново и сега единственото, което чакаме са вратичките и чекмеджетата на шкафовете. И с тях ще имам една последна офанзива по монтирането им (включая панти, дръжки, окачване, напасване и т.н.), след което пък ще продължа с боядисването на нашата баня. Онази другата я мазахме преди година и е в сравнително добър вид, но нашата отдавна имаше нужда от малко освежаване. За по-нататък не смея да мисля и да кроя планове, това са само очертанията за близкото бъдеще – за далечното има кой да мисли (онзи от горе, нали всичко е в Божиите ръце)...

Вечерта седнахме отвън, приятелите ни също дойдоха – тъкмо се запознаха и с Нени, та взаимно много се харесаха. Не сме стояли този път до късно обаче, защото всички бяхме малко изморени и рано-рано разтурихме вечеринката. А пък и Даниела щеше да ходи на работа на другия ден – независимо, че бе неделя и по принцип тогава почива, сега тя гледа да не изпуска никакви дежурства поради факта, че аз не нося пари за попълване на домашната хазна.

В неделя станахме сравнително рано. Пържих филии на дечурлигата и в 09:30 всички излязохме. Нени си замина у тях, че имаше разни негови неща да върши, а ние с Ванеса трябваше да отиваме на друго тържество. Детската им танцувална трупа имаше представление в един парк на Бризбън, та ръководителката им искаше децата по-рано за последни репетиции и уточняване на стъпките. Там изкарахме докъм ранния следобед и се прибрахме – тъкмо Даниела се връщаше от работа. После всеки се зае с индивидуалните си занимания и чак вечерта се събрахме отново на трапезата. Ванеса свири и си учи уроците, Даниела подряма малко след работния ден, а аз в механата се отдадох изцяло на своето свободно творчество и писателство. Така свърши седмицата и почивните ѝ дни.

От вчера, както вече забелязахте сме и в новия месец. Разбрах, че в България вече е паднал първият сняг; даже и в Габрово имало малко. Абе било, каквото било – зимата вече ви чука на прага, няма ‘лабаво. При нас все още времето е приятно, слънчево, но и често вали дъжд напоследък. Онзи ден обявиха официално, че след падналия порой над определени части от страната и по-специално около язовирите и водохранилищата, 7-годишната суша вече е преборена и победена. Всички водоеми са пълни до горе – за момента дори водата им хвърчи през преливниците и само допълва океана, без да може да се използва за нищо друго по-полезно, защото просто не могат да я уловят. Именно поради тези причини преди 2-3 години започнаха надстрояването по язовирната стена, с чиято вода се захранва цялото наше село. Проектът беше да вдигнат още 15 м над съществуващото в момента ниво, та в случай на такива проливни дъждове да запазят водата в язовира, вместо да се изтича свободно през преливника към морето. Не ми е известно до къде стигна това инженерно съоръжение - надявам се да са към края вече. Разправят даже, че се очаквало доста мокро и влажно лято. Каквото е – на нас всякак ни харесва тук; дори и сняг да нахвърля до пояс, и на него ще му се радваме като децата от детската градина...

В близък аспект, плановете са да бъдем на рожден ден в събота следобед на едно наше детенце. Дядо му пристига днес или утре – това е същият човек от Перник, по който преди време ви бях изпратил нещо и той ви го препрати като се върна в България. Та с радост и очакване ще направим нова среща с него, защото той е много сърдечен и приятен джентълмен. Баща е на наша близка тук, която в края на Ноември също щяла да си ходи до България да оправя на малките паспортите, но не съм говорил с нея все още дали ще има възможност да вземе нещо със себе си. Тези дни ще разбера и ще действам според случая – ако може тя да занесе тази пратка, няма да е лошо. В противен случай ще се уповаваме на пощите – аз откъм австралийската страна не се притеснявам; тревожи ме обаче положението оттатък в Родината, защото там все още изчезват писма, пратки, документи и други подобни. Не мога да рискувам да дам $20 за марка, а пък при вас да се получи само едно голо “много здраве” и то пратено по телефона...

В неделя след рождения ден ще ходим и на българско училище; стягаме се също и за Архангелов ден, но още нямаме ясна представа как, къде и с кого ще протече големият семеен празник. Той се пада в понеделник, вероятно следващите почивни дни ще бъде и самият гуляй по този повод. Нека да наближи, че тогаз ще го мислим...

Заради самата статистика и хроника, отбелязвам че вашето колетче се е получило вчера. Дори снощи си мислехме да ви се обаждаме по телефона и да благодарим за подаръците, които сте ни изпратили, но понеже аз привечер започнах едни много сериозни оздравителни процедури, това не стана възможно. От онзи ден насам ме дави една хрема с някакви гадни кашлици, та чак сополите ми течаха по пода – направо бях развалина. Че като извадих аз джезвето снощи, че като си направих едни дълбоки инхалации над врящата спиртна течност - със сгорената му захар, с малко ябълка за аромат - по всички тертипи. Че като се подложих и на една вътрешна обмазка с дълбока алкохолна разтривка; кисело мезе и греяна ракия – след две джезвета от предписания противоастматичен сироп, да видиш тази сутрин как ми няма нищо. Кукуряк съм и чисто нов, сякаш току що изваден от нафталина! Излекувах се напълно и без остатък – няма хреми, няма кашлици, няма храчки и сополи (да се бях сетил за тази рецепта на лечебната отвара, още онзи ден щях да се третирам профилактично – а пък аз всяка вечер карам по съкратената процедура, без да грея ракията и ето до къде се докарах). Довечера обаче ще звъннем един телефон да се чуем, че е срамота. Аз уж всяка вечер щях да ви се обаждам, но все нещо става и се увъртаме де с едно, де с друго и то не остава време за телефонни разговори. По план-график ще варим боб и най-вероятно ще се съберем у нас с някои наши бойни другари, за да освободим тенджерата – нали е сряда, трябва нещо постно да се яде...

10.11.2010 – Започнах вече много сериозно да се притеснявам, че това писмо се забави неоправдано дълго. Като гледам вече и коя дата е, правя сметка, че то ще е и заключителното за тази година – аз когато и да го изпратя от сега нататък, то ще пристигне малко преди Коледа при вас, а пък да почвам друго и да го изпращам през този период от време ще бъде просто безпредметно. Ето защо ще гледам да събера максимално количество информация за последните няколко листа на настоящето писмо, след което му залепям марката и го засилвам по въздуха към вас. Дори вече не се тревожа дали ще го получите или не – е, ще бъда малко разочарован ако се загуби, но пък няма и да е чак такава трагедия, както се случваше с предишни мои пратки от миналото. Към тези спомени ме върнаха старите писма, които аз сега така старателно подреждам и редактирам, след като ги получа в “суров” вид от машинописката. Като чета какви трепети е имало за всяка малка пратчица, която с толкова голяма любов сме гледали да ви изпратим от края на света, а пък с колко много болка сме научавали, че последната се е загубила и не е стигнала до вас; колко снимки сме правили и изпращали, а гледам че сериозни количества от тях изобщо не са били получавани. Това е един много, много тъжен факт, като се има предвид от къде чак потегля всичко и с каква синовна обич е било подготвяно всяко отделно пакетче. Сега обаче нещата са други – всичко, което изпращаме го имам под формата на електронни формати и копия в компютрите. И снимки, и писма, и филми – единствената загуба ще бъдат покрай пощенските разходи, но те са чисто материални и въобще не съдържат в себе си някаква емоционална или друга подобна морална и сантиментална стойност. А иначе в размирните 1993-1994 доста от кореспонденцията ми е с празни полета именно поради изчезването на тези пратки. Аз обаче и пред това няма да се спра, защото по спомени и дати (отново плод на феноменалната ми памет...), успях донякъде да възстановя липсващите до тук писма и запълних празнините им с фактологичен материал, който макар и не съвсем автентичен и писан през този период от време, носи в себе си заряд от 100%-та достоверност на случките и събитията; със завидна точност дори, бих добавил. Сигурен съм, че загубените писма ще да са били по-подробни и по-обширни, но пък един път попаднали в небитието, остава да се разчита само на това, което е останало и оцеляло в годините. Всъщност от горните редове става и ясно, с какво най-много и най-упорито съм се занимавал в последно време – намирам тази дейност за много интересна, без да съм все още наясно каква ще бъде съдбата на всичко това. Нека да го подредя първо, пък тогава ще умувам какво да правя...

Около нас напоследък е бедно откъм новини. Основните ми кахъри се въртят около тази наша шибана компания, която продължава да не изплаща заплати поради финансовите си проблеми. Аз от своя страна пък продължавам да съм прекален оптимист и отчаяно да вярвам, че нещата един ден ще се оправят. В същото време не съм се и презорил да рече човек кой знае колко много – само като знам по разните други места какво чепато дърво съм ял. Така че то едното е винаги за сметка на другото, но пък с тенденцията уж да се подобри. Търпелив съм и деликатно изчаквам по-добрите времена, защото където и да отида на някое ново работно място, аз там пак започвам от “сричането”; докато тук вече “пея”, говоря и думата ми се чува, ако разбирате какво имам предвид с последното изказване.

Миналата събота след урока на Ванеса по музика (то беше и Задушница тогава...), Даниела опече една питка да раздадем и заминахме на детски рожден ден. Децата вилняха покрай нас, а ние не мръднахме от столовете край басейна. Там беше разположена и софрата, на която премина целия следобед, че и вечерта. На другия ден бяхме канени да уважим откриването на новата клиника на нашия приятел Доктора, обаче на това тържество бяхме само дваминката с моя аркадаш. През това време неговата булка учеше най-усилено за изпита си в понеделник, докато моята Даниела нещо настина предната вечер и я хвана някаква хрема, та и двете не можаха да вземат участие в тържеството. Независимо от всичко имаше доста хора и всичко мина, както е по книга: първо свещеникът освети сградата, кабинетите, поръси насъбралото се множество от потенциални “клиенти” на здравното заведение (вече под формата на пациенти…) и даде ход за разливането на шампанското и хищническото разграбване на другите мезета. За два часа мероприятието приключи.

От там аз и Ванеса заминахме на българското училище. Понеже беше доста по-рано от започването на часовете, имаше време да прескочим до моите виетнамски касапи за малко мръвка. Взех по един свински врат и по две кила кайма да си ги поделим с наши близки, след което отидохме на училището и танците. Прибрахме се към 18:00 и Ванеса се залови за клавишите - аз тъкмо докато се изкъпя и моят приятел дойде да си прибере мръвката. Поприказвахме си малко, пихме по някоя бира и с това приключихме денят.

Навръх Архангел Михаил получих множество обаждания с поздрави за именния ми ден, а вечерта си спретнахме малка и скромна софра само с едно приятелско семейство. Ванеса беше на някакви годишни награждавания в училището, та я закарах в 18:30, а пък после в 21:30 Даниела ходи да я прибере. Беше хубаво и ние да присъстваме на този форум, обаче поради самия ден и гостите които чакахме, ние не сме ходили. Ванеса пак я наградили за нещо – дали ѝ чек за $30, с които да си купи книжки или нещо полезно. Тя обаче като си дойде установи, че по пътя го е загубила. Че рев, че сълзи, че сърдитни – ама тъкмо да се научи как се пазят вещите и защо човек трябва да внимава за всичко. Вчера пък каза, че чекът се намерил в училището, но сега го била забравила в класната стая – абе такъв разсеян блеон като нея не съм виждал аз; по нищо не прилича на мен и доста ще има да ѝ се стъжнява занапред животецът, ако не се стресне малко и овреме да се оправи...

Неничко беше на един остров за няколко дни - те там често ходят с бандата. От вчера той пак е на работа, но не сме се чували след като се е прибрал. Даже съвсем случайно на Архангелов ден той ми се обади от острова през Интернета. Седнал в някакво кафене, от където си драснахме по няколко реда. Той много-много не е наясно с датите на именните дни в българския православен календар, но независимо от това ми честити моя. Ако не му бях казал, сам нямаше да се сети – англоезичниците нали нямат такива празници, та и на него не са му познати. Въпреки, че ние всяка година за Никулден му правим подаръци или устройваме разни празненства в негова чест (и заради дядо Нени, разбира се), водим го някъде и постоянно му говорим за всички именници в рода ни, той обаче просто нехае и сякаш нарочно не иска да знае (да, познахте – дразня се, при това много, но пък се чувствам и напълно безсилен да се противопоставя на подобен овнешки инат от негова страна).

19.11.2010 – Днес е петък – ден за размисъл и равносметка на изтеклата вече седмица, обобщаване на минали събития и факти, както и планиране на дейностите за следващите дни. Аз смених в последно време “студиото” и вместо от работното си място, този път включването ми е от домашния “офис” в механата. Тази промяна се наложи всъщност още миналия петък, когато бях учтиво помолен да си дам няколко седмици неплатена отпуска. То не че до сега са ми плащали де, ама такава му е думата според Кодекса на труда. Финансовите проблеми във фирмата продължават да се задълбочават и надеждите ни за оцеляване с всеки изминат ден отъняват до неузнаваемост. Какво имам предвид: ами първо липсата на поръчки за тези машини, които създаваме и произвеждаме е може би основният фактор, играещ отрицателната роля в тази епична драма. Уж има дългосрочни споразумения, спогодби и договори за доставката на 40 такива съоръжения, но черно на бяло до сега и облечени в метал до сега съм видял едва две – първото е нещо като прототип, което беше купено за изследователска дейност от местния Технически Университет, а втората установка замина за Индия, където трябва тепърва да доказва своите качества. За тази цел двама делегати от екипа ни са командировани да заминат нататък и утре излитат за период от две седмици. Надеждите са, че щом се върнат от земята на “свещените крави” с няколко поръчки, веднъж след като машината покаже и докаже свойствата си, аз автоматично се връщам на работа и започваме конструирането на следващата генерация от същата поредица и семейство екипировка. Очаква се с поставянето на поръчка за еди-колко си машини, съответният клиент да предплати половината, ако не и цялата сума за изделието, което възлиза на ј милион долара. С тези средства, предварително и безвъзмездно дадени, се очаква да излезем от батака, да се изплатят дължимите заплати и да се започне производството на съответната бройка, съгласно договорния документ на поръчката. Всичкото това обаче на мен ми се струва много “афиф” и бош-лаф, защото аз обичам да виждам реалните неща, а не да пресмятам цифри само в бъдеще неопределено време и да строя пясъчни кули на разпадащи се замъци. Със сигурност това може и някога да стане, но до кога пък аз ще мога да ги чакам така, в безпаричност? - там именно е разковничето на проблема. Опасявам се, че ние вече започваме съвсем тенденциозно да затъваме във финансов аспект , защото хем изплащаме заеми, хем лихви им се начисляват, хем и онези от Данъчното си искат своето, без да ги е еня дали аз съм заработил някакви средства – те ме бръснат по миналогодишните доходи, смятайки че ако не са същите, то те са поне подобни. А пък те не само че не си приличат, ами и напълно отсъстват (доходите имам предвид...), но “проблемът на давещият се си остава проблем на самия давещ се”... Това са в общи линии ситуациите около моята работна ангажираност през последните месеци, седмици и в частност дни. Единствено близкото бъдеще ще покаже какъв ще бъде изходът от ситуацията, а завръщането на тези хора от Индия ще внесе малко повече яснота по въпроса.

Както вече споменах някъде по-горе, от своя страна веднага започнах търсенето на друго решение и разпратих няколко молби за работа тук и там. Чакам отговори от няколко места, но и непрекъснато кандидатствам за други – магарето си в калта аз няма да оставя и колкото да ми е мъчно, криво и да милея за тази компания, моите лични интереси стоят над всичко останало и ако някъде ме повикат, макар и с огромна неохота, ще се наложи да отида там, където положението ми ще е по-сигурно. Ако ми бяха плащали поне редовно до сега, щях да поема риска и да изчакам няколко седмици, че и месец докато се избистрят неяснотите. Обаче моите шефове вече ми дължат доста мангизи под формата на неизплатени заплати – просто не мога да си позволя лукса да ги чакам повече. Това са ми основните терзания напоследък...

Аз пак започнах малко отзад напред словоизлиянията си, но сметнах че това за сега е най-крупното и значимо събитие, за това му и отделих толкова много място. Всичко останало разбира се, е следствия и последици от него, а ние гледаме как най-разумно и безболезнено да се нагаждаме според създалата се конкретна обстановка на тотален банкрут. Последният обаче с нищо не ни попречи да си изкараме празниците по Архангелов ден – с много хора, на няколко пъти и в няколко дни. Миналата събота гости ни бяха Бранко и Ваня, другия Бранко и Мариана (от Русе), Доктор Жоро с жена си, Янко и Валя с малкия корнишон, който само вика “мама” и от полата ѝ не се отделя. Чакахме Игор и Дарина, но той имал някакъв служебен ангажимент от рода на т.нар. “тийм билдинг”, поради което се обадиха, че не могат да дойдат (между другото чувам, че това понятие е станало популярно дори и в България вече, докато по наше време то беше по-познато като сплотяване на колектива; сплотявахме се в ресторанти и кръчми, по хижи и селски вили, по време на служебни командировки, та дори и през обедните ни почивки – после кой коя колежка беше сплотил през нощта не ставаше твърде ясно, но пък винаги след такива съвместни “екскурзии” се завръщахме в колектива много силно “сплотени”, макар и с частично гузна съвест...). Така решихме този път – да бъдем по-малко хора и да избегнем бандата малки разбойници и хуни, след които винаги имаме по нещо счупено или повредено. Колчем мина покрай тонколоните в хола и злият ми поглед се спира върху фуниите на големите говорители – някое малко зверче си е завирало мръсните пръстчета там и си е играло с мембраната да види какво ще стане, ама като не знам коя малка гад го е направила, та не мога да хвърлям вината по никого. Те всички се изредиха от там, но за последно малкият Дани на Миленчо го спипах точно на мига – съвсем навреме, защото тоя дребосък имаше намерения да ми издърмуши цялата тонколона. Пишките ще им изкъсам, малки хайвани недни, дето се врат дето не им е работа, ама тя се свършила вече... Та, бяхме си и ние достатъчни – Даниела пак прави торта “Гараш” и стана голяма специалистка вече, докато другата жена ѝ отне призовата титла с производството си на баници. Но така е добре – нека има правилно разпределение на труда: едната да поема тортите, другата с баниците да се занимава, а пък ние има да се чудим с моя авер що са ни големи тумбаците и защо не ни стават гащите. И той завалията, е “добре сложен” и си тежи на мястото като мен, да е жив и здрав...

След празненството, което приключи посред нощ в 01:30, на другия ден (неделя) аз трябваше да водя Ванеса на репетиции и урок по орган в катедралата. Излязохме в 11:00 и се прибрахме в 17:00, като вечерта пак поканихме гости, та с общи усилия да доядем остатъците от предишната вечер – имаше толкова много храна, че и прасе да гледахмев кочината, пак щеше да хартиса и за нас. Така с тях направихме още една софра за уплътняване на времето.

От следващия ден (понеделник) аз вече си бях в къщи. С Даниела свършихме малко работа по двора – трябваше едни клони и пънове да се нарежат с моторния трион, та тя игра основна роля в държането, докато аз рязах с машината. Денят беше доста горещ и аз намерих прохлада в затоплената вече вода на езерото. Сезонът всъщност го открих още предния ден, когато направих сефтето преди да дойдат гостите. Очакваха се дъждове, които за наше щастие не дойдоха до вчера, с което позволиха доброто и “сухо” провеждане на тържеството. Аз бях опънал големия чадър, но той беше по-скоро нужен да се крием от палещото слънце, вместо от евентуален дъжд.

През останалите дни от седмицата в приятната домашна обстановка се занимавах с най-различни дейности, като дори започнах и събирането на филма от България. Направих и множество дискове, които изпращам – снощи говорих с една наша позната, която тръгва за София на 28 Ноември. Разбрахме се по нея да изпратя този колет, а тя да ви го препрати до Габрово. Ще видим как ще се развият нещата до тогава – може да има още новини до окончателното завършване на писмото.

Наред с тези дискове, изпращам на татко и стария си часовник – онзи ден купих батерия и му го изпращам в изправност и на пълен собствен ход. Понечих да извадя старата да ѝ видя номера, че да купя една за някакви дребни пари. Добре ама тя нали е ситна такава - уж я турих в портмонето, но беше паднала от там и повече не можах да я намеря. Че ходих направо с отворения часовник при часовникар – намериха ми веднага съответната марка и размер, но за $8.50, вместо за $2-$3 колкото са обикновените. Сега тази трябва да върви три години, вместо само една – нали е три пъти по-скъпа, да ѝ се не види макар. Аз за тези пари можех да му купя 4 часовника от онези, дето ги продават на кило... Ама карай – този е хубав, скъп и модерен; има датник (който аз отдавна не ползвам поради недовиждане...), показва и дните от седмицата (които аз също не следя по подобни понятни причини...). Последното е особено необходима “екстра” за пенсионер човек, защото той си мисли, че всеки ден му е неделя и така губи представа за действителността... Смятам, че тази вещ ще бъде използвана по предназначение и ще служи вярно още дълги години. Това мисля, че е същият часовник, на който по време на предишното ни идване в България през 2001, в едно часовникарско ателие срещу Банката (на реда на старата Съдебна палата) му смениха стъклото за 10 лв, защото беше пукнато и така си го носех години наред. Всичките тези факти ги излагам не само като мил спомен: от тях може да се направи заключение, че всъщност часовникът далеч не е нито нов, нито пък модерен, както вметнах по-горе. Освен всичко това, повече от сигурно е че съм го купувал и на старо – аз едва ли щях да дам толкоз пари за един прост часовник, пък бил той и нов. Та мисълта ми беше, че не могат да се очакват и чудеса от машинката – ако издържи живота на батерията, добре ще бъде; спре ли обаче и си е направо за боклука - ние веднага ще пратим друг часовник. Татко само да е жив и със здраве да ги доизносва още дълго, дълго време...

Аз май малко се отплеснах с този ръчен уред за следене и отчитане на времето по часове, минути и секунди, ама нали пък трябва и за нещо да си приказваме – как иначе щяхте да знаете каква му е била историята. На други теми не съм отделял време и средства – исторически обаче става въпроса с тези малки жакчета за зарядното устройство на фотоапарата. Оказа се, че и моят нов “FUJIFILM” работи със същия размер и един ден ходих с него до магазина, че да проверя какво продават там. Такъв специален стандарт няма като отделен артикул – намерих разбира се и същия размер в комплект от няколко други, които вървят като аксесоарни принадлежности към съвсем различен модел заряден токоизправител, но пък цялото нещо струва $17 – голямо, тежко и неудобно за изпращане, а да дам толкова пари само заради единия щекер и така не ми е икономически изгодно. Ще търся други компромисни начини и се надявам до съвсем близко време да сме решили въпроса, макар и не по най-съвършения начин. Както личи от тези редове, започнал съм да събирам и подготвям пратката вече – разпечатал съм и всички стари писма от периода на 1992 и 1993, с които ще си имате четиво за месеци напред, в припомняне на семейната ни история.

А нали злото никога не идвало само, та така стана и в нашия случай – от многобройни изтървания на плочките в кухнята, най-после домашният ни телефон замлъкна завинаги (сякаш си разбил на някоя устатница джуките с юмрук и оная един по един си плюе зъбите по дюшемето). Двамата с Даниела установихме този привидно тъжен факт с особено общо и взаимно задоволство, защото шибаният телефон и без друго си беше евтин боклук и често ни правеше разни въртели. Тъкмо бях почнал да търся нов, че уж да го купя от Интернетния търг за по-евтино. Одумах се и на Янко, да му споделя за загубата и намеренията си. Той обаче имал друг телефон, чисто нов и който те не ползват в къщи – каза, че с радост ще ни го даде безвъзмездно. Е, “възмездието” разбира се ще дойде под формата на една солидна почерпка някоя съботна вечер, но то ще е по-нататък.

Котлоните на готварската печка също отдавна ни играеха разни мръсни пинизи и номерца – ту се включват, ту не щат; манджата или не ври изобщо, или пък така жестоко завира, та чак ще изкипи и ще загори дъното на тенджерата; всичко това само заради ключовете им с вградените в тях би-метални пластинки. Оказаха се нагорели пъпките на контактите, които трябваше с Уоли да отворим и да почистим с пилата за нокти на Даниела. Онази вечер се разправяхме да разглобим всичко, тази сутрин пък го събирахме парче по парче. И там спасихме един солиден масраф, защото като проверих колко струват новите ключове, направо ме заболя сърцето – по $50 е всеки, а на нас ни трябват таман 4. Амчи те около $300 струват новите печки, бре; пиках аз на тез техни ключове! Но нали знаете как стои въпросът с резервните части в отсамната половина на земната топка – всичко е много скъпо и те принуждават да купуваш цяло ново изделие, независимо какво е то, вместо да поправяш и кърпиш старото. Смятам, че вдъхнахме малко нов живот на съществуващите ключове, защото напред с Даниелчето изядохме едни пържени яйца с малко наденица - нали тя днес не работи и само ми се върти из краката да ми се пречка.

Довечера пък ние ще ходим у едни наши приятели – поради това, че вече нямаме домашен телефон, ще ви се обадя от тях. Аз снощи изпратих едно съобщение до мобилния телефон на татко, но той както не го включва да пести тока на батерията, може и хич да не е разбрал даже, че съм го търсил. Надявам се тези дни от Янко да взема другия апарат и да го инсталирам. Утре с моя ортак ще варим ракия – той имал специален казан 50 л, а суровинният ни материал ще бъде едно евтино червено вино, което случайно намерихме с намален ценоразпис и тутакси си купихме по 25 кила на глава. Така утре запрягаме маркучи, казани и ще сме заети с този дестилационен процес. Виното е с 13% алкохолно съдържание и обикновено от 5 л “суровинна заготовка” се получава 1 л хубава винена ракия - взехме го по $10.50 кутията (5 кила); като прибавим газта и водата, която ще похабим, пак излиза $11-$12 за кило ракия, което е много приемлива цена за такъв ценен спиртен продукт. Дано само да не вали дъжд, че от вчера се е нагрочило и ту припръска, ту спре и е сравнително влажно. Не е студено да речеш, но ако ливне някой тукашен порой, това е равносилно на снежна виелица в България, при която покривът на казанджийницата се събаря от тежестта на наветия сняг и затрупва казана така, както ври с кашата – пълен провал на мероприятието, демек.

В общи линии това са всички минали и предстоящи случки. Сега ще се местя на друг обект – продължавам с редакцията на старите писма, с монтажа на филма и с още хиляди други малки, средни и големи домашни дейности; ах, колко е хубаво мъжът да си остане в къщи, да си гледа домакинството и децата, а жената да работи по 12 часа на ден и да изкарва прехраната на семейството...

Много отдавна не сме се чували с наш Миро - дори не ми е и писал, както се е случвало преди. Беше ми изпратил едни снимки, които си правихме заедно в България и от тогава – нищо. По този повод изразих тревогата си в стихотворна форма – куплетите, които съчиних набързо специално за него ги изпратих с Електронната поща, а самите стихове помествам тук, защото иначе нямам как да ги съхраня за бъдните поколения и наследници...

Приятелю ти наш, тъй скъп и винаги желан,

къде изчезна в бездна? – и самият аз не знам...

Дали те лоша болест тежка не налегна,

или от мъка черна по любима не прогледна?...

Защо така мълчиш, духовен братко наш,

защо седиш измъчен кат’ натирен, куц палаш?...

Поспри за малко в своя бяг свещен

и дума-две драсни ми на къде си устремен.

Зер, тревожа се за теб, побратиме добър –

ний дружки сме двамина не само за хатър!

Единствен, братко и любими мой другар,

в таз Земя-Планета ти си като Бужи дар!

Кажи ми друже и си сподели теглото –

което тежко е, тежи по-леко на седлото.

Кахърите да си излееш връз рамото на свой,

по-харно е от вместо да се правиш на герой...

24.11.2010 – Ето че всичко пак се завъртя с главоломна бързина и трябва по спешност да завърша това писмо, за да мога да го занеса утре на нашата позната, която не тръгвала в неделя късно вечерта както аз си мислех, ами в събота и то много рано сутринта. Тъй като днес е вече сряда, единствената и последна възможност е това да стане утре. Аз дори мислех още довечера да прескоча до Бризбън, обаче не съм готов с разпечатването на листите, както и не съм си довършил още мисълта. Сутринта пък се мотах с други неща и не успях да приключа – все е имало по нещо, с което да се занимавам и поради тези причини отлагах краят на това съчинение. Сега обаче трябва и това да свърша...

Миналият петък ми се обади един агент и каза, че бил уговорил да се явя на интервю за работа в понеделник. Това даде малко по-ведро настроение на почивните дни и в събота двамата с моя приятел сварихме два казана с ракия. От общо 50 л вино и малко патоки от предишни подобни дестилационни процеси, изкарахме 12-13 л разкошна ракия с поразяваща сила на 60-градусова парцуца. Сега сме я наложили с разни сушени сливи, кайсии и стафиди с цел да добием три различни вкуса на крайния продукт. Като я разредим с вода до 40°-42°, ще си поделим сигурно по 7-8 кила, че да си имаме за порязано, за болен корем, разтривка или за компреси. Тропулакът се извърши отзад в двора при непрекъсната угроза от шурване на дъжд, което за щастие се размина, но пък вятърът който духаше този ден, беше достатъчен да ни вгорчи залъка. Независимо от всичко, в 19:30 вече бяхме готови и наредени покрай софрата. Даниела прави сарми със зелеви листа за вечеря, а като десерт за капак се осрахме с истинска баклава. Предната вечер доста се забавихме на едно друго гости, та не сме окъснявали този път много. Хапнахме-сръбнахме набързо и хората си заминаха, а ние се капичнахме в леглата. Ние по принцип сме си завели един ред, който спазваме (с малки изключения...) – приятелите ни идват у нас през седмицата, защото Ванеса трябва да свири, учи и да си пише домашните. Ние пък ги посещаваме в петъците, защото тогава денят е по-свободен. Аз тръгвам към 17:00 от нас и вървя пеша до тях. Разстоянието е мерено с кола – 8 км. Обикновено за час и четвърт пристигам и се хвърляме направо в басейна. После отиваме в сауната и стоим около 15 минути на 60°C-70°C жега, след което пак влизаме в басейна. Така правим няколко пъти, докато най-накрая се качваме горе у тях и сядаме на терасата. И като започне една седянка, та до сутринта кажи-речи. Ванеса позяпва малко телевизия и заспива на дивана – после я пренасяме с едно одеало и тя продължава да си спи у нас.

В неделята пак се събрахме привечер – хем да доядем сармите и баклавата, хем да приберем и съоръженията, които предишната вечер зарязахме насред двора. Докато измием бидоните, съдовете, да натоварим едно-друго в колата и то пак стана ракиено време.

В понеделник в 10:00 отидох на въпросното интервю. Компанията е същата, където работих в продължение на 2 години веднага щом се прибрах от Нюкасъл. Трябва да е било някъде в периода на 2005-2006, не мога да си спомня с точност коя година беше. На самото интервю се срещнах с мои бивши колеги и предполагам, че от този понеделник който сега идва, ще искат да започна при тях. Работа има много – отначало договорът ми ще е за 6 месеца, но с тенденция да продължи и занапред. Разбира се нищо още не се знае – оставил съм агентина да движи въпросите и само да ми се обади кога започвам и срещу какви пари. В същото време сегашните ми шефове ме уговарят да не напускам – казват, че положението във фирмата ще се подобри към началото на Декември, но аз лично се опасявам, че това са пак разни техни палаври и само добри желания, без да имат реални условия за покритието им. От къде ще вземат пари, след като няма реално производство? - не ми е много ясно. Аз съм им казал, че повече без доходи не мога да карам и че ако нещо се яви междувременно, аз ще бъда принуден да се залавям за новото, както удавникът сграбчва сламката. В петък пак ще отида да се срещна с шефа, който сега вече заминава сам за Индия, защото и там има разни недоразумения и неясноти. Никак не ми е приятно да ги напускам, обаче и без пари също не може да се живее. Ако пък там нещата действително се подобрят, аз винаги мога да напусна всяка нова работа и да се върна при тях, но вече вътрешно ще си имам едно на ум и постоянно ще бъда воден от съмнения и страх от повторен провал. Дано да не се стига до там – единствено много близкото бъдеще ще покаже; тук до ден-два ще разбера какво ще стане с новата работа и дали ще искат да започвам веднага. В същото време когато сегашният ми шеф се върне от Индия, ще внесе допълнителна яснота по финансовия въпрос и от това до голяма степен ще зависят бъдещите ми действия. Сега мога само да гадая без това да дава някакви положителни резултати. Предмет на следващото ми писмо (което ще започна тези дни) ще бъдат именно тези болни въпроси, отговорите на които не мога да дам към днешна дата.

След интервюто минах през една дърводелска работилница, където преди време бяхме поръчали да ни изработят нови врати за шкафовете в баните. Оказа се, че те били готови отдавна и аз ги натоварих като се прибирах към нас. Минах и през един специализиран магазин за храни с изтекъл срок на годност или близък до тази дата. От там накупих доста добри и евтини мезенца от рода на френските сини сирена, разни наденички, колбасчета и пр. Не разбирам какво се разваля специално на синьото сирене, след като то поначало се продава вече развалено и миризливо като спарен войнишки чорап – но когато въпросното стъпва и на смешно ниска цена, тогава пък въобще не се замислям на какво вони; купувам смело с килограми и си го ядем с лъжиците – а то пък е разкошно мезе за виното (с една малка бучица човек може да поеме барем половин кофа вино)...

Вчера имах разни домакински занимания из къщи – нови панти за вратичките купувах, монтирах ги, закачах ги и т.н. За да използвам старите винтове, трябваше да разширя малко монтажните им отвори – нали нищо не става от първия път, та и сега случаят не беше по-различен. Последваха нови преработки, та пак пилене и разпробиване – всичко се повтаря вече рутинно всеки път, когато трябва да се прави нещо (ба мааму, само децата ми станаха отведнъж – всичко останало е постигнато трудно, като плод от многократно повтаряне и дори потретяне).

Може довечера да прескоча до офиса и да изпечатам писмата, а утре само да ги занеса на момичето в Бризбън. Неничко ще дойде в събота и ще остане при нас до неделя. Ще гледаме пак да ви се обадим по телефона, белким се чуете и с него. От там насетне плановете ми са абсолютно неясни – просто всичко ще спре за момент, докато се избистрят обстоятелствата и неяснотите около мен...