Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2019 05:27 - Писмо No 55 (V-VIII.2012) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 156 Коментари: 0 Гласове:
1



Скъпи наши родители, мила бабо и мили дядо!

24.05.2012 – Брей-й, отново на свят ден започвам поредната си изповед, а пък тъй и не знам на какъв друг, още по-свят ще я довършвам. Представям си в момента каква празнична еуфория цари в България: учениците ликуват, реват до пресипване и скандират; захвърлят чантите, учебниците и тетрадките, а шапките им политат към клоните на дърветата или най-често срещу телеграфните жици (да, драги ми подрастващи - едно време като ученици ходехме с униформи и шапки, а ученичките - с барети; отбелязвам това съвсем бегло и мимоходом, само за сведение на новопръкналите се всезнайковци от последните години на новия век). Същевременно с това в класните стаи се раздават бележниците, свидетелства за зрелост трепетно се предават от ръка на ръка, ведно с дипломите за успешно завършване на техникуми и гимназии. Тук с най-дълбоко умиление си спомням един плакат (или по-скоро текста му), който тогавашните наши “батковци” гордо носеха на път за баловете, провеждащи се в Младежкия дом. Жизнерадостната им пъстроцветна колона преминаваше през безкрайния шпалир от развълнувано множество хора, наизлезли от домовете си да видят и изпратят за последно своите поредни абитуриенти, смело и непоколебимо застанали пред прага на живота им. Прекрасно си спомням и точно кой носеше този плакат – Стефан ли се казваше обаче; че пък дали Иван не беше или Христо, но определено фамилията му беше Байданов (а ние, неговите дружки си го знаехме просто като “БАЙДАНА” и вероятно за това не съм му запомнил личното име - нека сам той да ми прости невежеството по моят така далечен и мил спомен; все пак говорим за далечната 1972…):

1. Български език и литература: Среден (3);

2. Математика: Среден (3);

3. Физика: Среден (3);

4. Химия: Среден (3);

5. Съпромат: Среден (3);

6. Машинни елементи: Среден (3); ... и т.н. и т.н.
...
...

Обща оценка от Дипломата: Среден (3)

Придобита квалификация (след 4-годишно обучение и успешна защита на Дипломната Работа): “Среден” техник...

За всичкото това чудовищно дълго време, с тоновете похабени нерви и енергия, от училищата в цивилизованите държави хората излизат с бакалавърски и други научни степени, почти професори, докато ние си бяхме само едни прости, най-обикновени “средни” (и скромни…) техници; най-често съвсем посредствени дори, с втори, трети или най-много четвърти (само за отличниците, разбира се...) професионален разряд и съответната дневна тарифна ставка от около 3-4 лв. по номинацията от 1962 – като горната граница все пак бе в най-добрия случай и отново предназначена само за “някои” (които в този случай вече можеше и да не са отличници, стига да бяха деца на “правилните” родители). Пред нас тепърва се простираше безбрежния път на едно друго школо, което никой приживе все още не е завършил напълно, а най-хубавото от всичко беше, че изобщо не знаехме и дори не подозирахме какво ни очакваше занапред и отвъд житейския праг, за който стана въпрос малко по-горе.…

И по всичките възможни манифестации ходихме (1-ви и 24-ти Май, 9-ти Септември и особено задължителният 7-ми Ноември), башка дето в училищни фанфарни и духови оркестри сме свирили; че и ленти с “Отличник” по едно време сме носили (аз поне редовно, някъде докъм трети-четвърти клас - после обаче изглежда нещо се вкалпазаних и от тогаз червена лента не ми даваха повече...). За тези ми високи отличия в училище редовно бях награждаван от милият ми дядо Ангел с най-скъпата по онова време паста “Столетов”, дето я продаваха единствено в сладкарница “Малина” – намазана с много шоколадов крем отгоре, грамадна и величествена като едноименния връх, а пък за цената само на две кифли с мармалад и пакетче “Страгали”…

Простете ми, но аз на този ден свещен винаги изпадам в далечни, меланхолични спомени и най-трудното е не да ги пресъздам един по един и в най-подробната им точност, а да вместя описанието им в ограниченото си време, с което разполагам за момента. В такива мигове на частично умствено просветление най-добре е всичко да се предаде и изприкаже на един дъх, защото после то изгубва своя чар и заряда на емоцията му умалява. Така за поредна година оставам доста далеч извън пределите на Родината и то точно на този прекрасен Майски ден, вместо и аз да се слея заедно с празнуващата по градове и села тълпа. Твърде вероятно е всичко това, което се е запечатало в съзнанието ми от онези години, далеч вече да не е съвсем така в сегашните, по-нови и модерни времена. На свой ред аз самият, очаквайки тъй трепетно да срещна миналото, доста сериозно бих се разочаровал от настоящето, ако представите ми за него не се сбъднат или пък просто се разминат. Ето защо сега предпочитам да живея с чистите си и свети спомени, които постоянно сегиз-тогиз разравям с ръжена, както се разравя още гореща жарава, опитвайки се с всички сили и средства никога да не ги забравям – е, поне дотолкова, доколкото постепенно изкуфяващата ми памет позволява. Хайде, да не се заричам и да не се каня много-много, ама някоя година ще си дойда именно по време на тези празници - за Карнавалното шествие в Габрово и за абитуриентските балове по 24 Май.

Иначе денят, като ден и метеорологични условия е варирал между топъл, слънчев и приятен, през дъждовно противен, та е стигал чак и до снежно мразовит, но капризите на времето никога не са били някаква съществена пречка за веселото изкарване на празника или пък да са ставали причина за помрачаване на повсеместното добро настроение. Като мил спомен от тези празненства и всенародни тържества са ми останали няколкото безвъзмездно унищожени мозъчни клетки, известни нарушения по повърхността на черния ми дроб и, да: холестеролът; шибаният холестерол - много при това! А пък то, да не би да е било само тогава? Аз каквито притчи и легенди имам, запазени от тези години - не книга, ами цяла енциклопедия мога да напиша, ако река да си поразчовъркам малко мозъка (или каквото е останало от него)…

За голямо мое съжаление обаче, както всяко друго хубаво нещо на този свят, така и този малко кратък, но пък дълбоко съдържателен мемоарен епизод е на път да приключи, за да се потопя отново в до болка познатата и станала вече рутинна за всички ни действителност. А тя е такава и се свежда до следното:

Първо на работа съм доста зает и бързам да завърша един частичен етап от проекта, за да мога спокойно да замина в отпуск. Не че в противен случай с нещо ще ми се променят плановете, но предпочитам да оставя добри впечатления след себе си, така че колегите ми да не ме псуват по време на моето 6-седмично отсъствие. С лека ръка на сърцето, специално това последното мен изобщо не ме трогва, но за да спазя протокола и относително добрия тон на писмената си част, в момента пиша точно това, което на другите им се иска да чуят, а не че изгарям от трескава любов и безграничен копнеж по работата си; просто, така му е думата. По принцип онзи говньо продължава да ме дразни и да се мазни на шефа, а от там пък идва и омерзението ми към самия него (шефът, демек). Аз това лайнце го познавам още от предишния проект, когато работеше като най-обикновен чертожник. Тогава обаче ние не бяхме в един и същи отдел, та не съм имал много вземане-даване с въпросния плашипутарник. За този проект вече го срещнах по-официално и съответно от по-ниска позиция, докато той се бе изкачил по-височко в служебната йерархия под формата на някакъв нискостоящ началник, заставайки начело на шепа глигани като мен, а властта му над останалите го е вмирисала още повече. Така че от рампата на моите лични предпочитания, аз не питая никакви сърдечни чувства към тези хора като цяло, с изключение на едного, двамина или хайде, нека да са неколцина най-много, с които се тачим и се намираме в постоянна, почти братска взаимопомощ. Останалите са все кретени, натегачи и гъзолизци, към които изпитвам само потрес и гадене. Добре че наблизо до мен седи младата франкофонска канадка от страна на възложителя, която е техен представител на наша територия, та барем с нея обелвам по някоя любезна и мила дума на френски – всяка сутрин я посрещам, пожелавайки ѝ “Bonne matinйe, ma cher Gйraldine”, вечер я провождам за у тях с “Bonne soirйe” или “Bonne nuit” (което ми дойде по-първо на акъла), докато пък през деня винаги когато я срещна по коридорите си я питам едно и също, просто защото друго не знам: “Comment allez-vous?” или “Bonjour - зa va bien, n’est ce pas”! И тя всеки път, милата ми отвръща на ведрия поздрав с най-различни нейни изрази, естествено изстреляни като през дуло на картечница със своето нежно като пролетен полъх на привечерен ветрец, малко и розово френско езиче, като си мисли завалийката, че перфектно я разбирам какви ги бръщолеви насреща ми. Е, аз от своя страна още по-перфектно се правя, че съм я разбрал, но на мен и без друго само до там ми стигат познанията по френската люб…(не това, бре – лингвистика исках да кажа, pardonnez-moi, s’il vous plaоt). Та, с нея се задявам през деня и сегиз-тогиз си топля душата – останалите са студенокръвни англоезичници, които отдавна не са ми интересни. Единственото нещо, на което много силно се надявам е, когато се завърна от България да съм все още на същата служба, а не да ми се налага търсенето на нова по никое време и съвсем без време. Това твърдение обаче аз от сега далеч не мога да предвидя с присъщата ми собствена увереност и развоят му ще стане ясен едва на 30 Юли, когато и ако е живот и здраве, моя милост се завърне на работното си място. Съвсем не е изключено да го намеря или заето от някой друг, или просто изстинало, но по тези въпроси ще разисквам и разсъждавам едва, когато дойде все пак това време. Сега мислите ми са изцяло запълнени с мечтите по родния край, за срещите с близките, с приятелите, природата и всичко останало...

Онзи ден с тревога научихме за станалото земетресение из шоплука. Този път в Перник и София са усетили по-сериозно смразяващият тътен на земята и докато управляващи и медии се суетят къде, какво и как да съобщят официално на народонаселението, по германската телевизия вече са вървели репортажите от станалото бедствие – как пък и на журналистика не случихме, бре; мани го всичкото останало.

Нени замина онзи ден на работа, но другата седмица се връща отново за очните си занятия. Предполагам, че ще има възможност да ни закара и на летището с едната от колите, която той после да върне в къщи. На нас все още отпътуването от Австралия не ни е много ясно, какво остава за пристигането пък. Но и това ще го мислим в движение – обратно в Бризбън се връщаме в събота сутринта - все ще се намери някой да ни прибере от летището.

Утре вечерта ще имаме гости, а другата събота ние ще ходим у Янкови - ще празнуваме рождения ден на малкия Мартинчо. Седмица след това потегляме. Ще пътуваме заедно с Валя и децата, а самият Янко ще лети с една неделя закъснение поради проблеми с отпуската си. Имаме план да се видим и в Габрово, на вилата на братовчед му. Само това знам за сега, останалото ще го планираме на място, като наближи...

28.05.2012 - И тези почивни дни минаха успешно, приятно и ползотворно. В събота Даниела излезе да купува куфари и подаръци, а аз си останах в къщи да се занимавам с моите ръкоделия по компютъра. Ванеса в същото време имаше урок по пиано. Органът ѝ пристигна отремонтиран още в четвъртък вечерта. През деня човекът ми се обади, че е готов и ние след работа ходихме с Даниела да го приберем. За ремонта се изръсихме с $90, което беше нищожно малко и аз великодушно броих една стотачка на майстора. Той ни помогна да го натоварим в раздрънканото и саморазпадащо се вече ремарке, което от дълго време гние в двора нерегистрирано и отдавна непотребно. Спряхме да му плащаме регистрацията на номерата още миналата година, защото не го ползваме. В същото време пък ми свиди и да го изхвърля, защото от време на време се налага да го закачам и да свършвам по нещо дребно с него. Макар че се движихме доста бавно, внимателно и предпазливо с оглед да избегнем нежелани срещи с пътните полицейски служби, като пристигнахме в къщи установихме някои допълнителни повреди по клавишите. От тръскането по дупките и неравностите на пътя, няколко от тях се бяха откачили отвътре - изглежда имат някакви оси и пружинки, които ги държат. Сега те се бяха откачили и инструментът продължаваше да бъде безмълвен. Веднага на другия ден алармирах майстора и той тутакси се отзова на помощ. Е, прибра още $100 за няколкоминутната операция, но халал да са му парите - сега детенцето има на какво да свири и няма да има никакви оправдания, че това е невъзможно, въпреки “огромното” ѝ (не)желание...

Ванеса в неделя трябваше да се яви на едно прослушване, от където получи покана за участие в самостоятелен рецитал. Тя ще бъде гост-изпълнител в един музикален клуб, където през Октомври ще изнесе самостоятелен концерт пред участниците в този форум. Въпреки лошата и недостатъчна подготовка поради отсъствието на нашия инструмент, тя се представи добре и беше одобрена от председателя на клуба да участва в тържеството им.

В съботата аз се занимавах с безжичните Интернетни връзки между отделните компютри в къщата и срещнах сериозни проблеми. Цял ден споменавах Янко и неговия блестящ опит в тая област – съжалявах, че не ми е под ръка да оправим нещата за един миг. Привечер пристигнаха Данчето с бачо ви Гьорги и докато жена му подстрига нашата Даниела, ние с него пък окастрихме асмата. Орязахме я до неузнаваемост, защото беше много изоставена в последните няколко години. На всичкото отгоре измежду лозниците бяхме посадили едни лазещи и бързо развиващи се насаждения с много ароматни плодове. Обаче те превзеха целия асмалък и въпреки, че се развиваха много добре, аз се опасих да не натежат много на теловете и да ми съборят комина на огнището. На практика целият товар на лозето ми се държи на този комин. Аз още следобеда бях започнал оздравителни мероприятия с лозарската ножица и кълцах всичко наред - де що видя израстък. Растението е много известно по тези географски ширини – “passion fruit” се казва (“страстен плод” в буквален смисъл, но българският му аналог не ми е познат). Използват се вътрешностите на отделните плодове и по-специално семките му, които са основна съставка във външната украса на небезизвестната торта “Павлова”. Който е запознат със сладкарското изкуство и изделия, вероятно ще се сети за какво иде реч. Аз също не съм профан по този въпрос, но моите познания се разпростират на друго ниво - те са повече консуматорски, отколкото технологични. И точно се бяхме развихрили с ножиците и трионите - звъни Янко по телефона, да провери как сме и въобще какво правим. На тях пък им трябваха нашите столове и маса за тържеството у тях и аз ги поканих да дойдат у дома, че да се разберем като човеци. Много се зарадвах, че не се дърпаха много и до час пристигнаха. Аз така обичам - изненадващи моабети, без много гласене и приготовления. Няма да ви казвам колко приятно си изкарахме, защото на всички вече е ясно. Бачо Гьорги поначало не пие алкохолни напитки, Янко пък трябваше да кара на връщане колата, а аз нали съм такъв болнав, недъгав и също не пия (временно), та се лигавихме всичките с разни сокове и изцедени лимони. За сметка на това пък мометата си сръбнаха сериозно, че като се разкудкудякаха - Боже, Боже колко лошо е човек да гледа отстрани как другите се черпят, а той да се облизва като гладно коте из кебапчийница. Остават ми само още няколко дни да изтърпя и да ми свършат хаповете, след което постепенно ще започна да се захранвам - отначало само с бира, после с малко винце, докато напълно възвърна и възстановя нормалната си човешка форма на съдържание, с допълнителните ѝ функции по разграждане на алкохола...

Гостите ни си тръгнаха късно през нощта - ние с Даниела оправихме набързо кочината след тях и си легнахме. Обаче на другия ден борбата с моите Интернет неволи продължиха и Янко пристигна у нас на помощ още в 07:30. Изглежда, че той също почва да одъртява, защото и него сън не го лови като мен и не си губи времето излишно с търкаляне по креватите. Независимо обаче от голямото желание и на двама ни да оправим компютъра и Интернета, ситуацията отново се закучи, както обикновено се случва и проблемите останаха да се дооправят на някой следващ етап. Ние с Ванеса трябваше да излезем, за да я заведа на въпросното прослушване, а от там да тичаме в колежа ѝ, където пък децата имаха някакво общо училищно мероприятие.

Дояждаме вече последните запаси и остатъци от храна, които се въргалят из хладилниците от месеци. За съботното тържество този път аз направих едни кюфтета, с които обрах лаврите и ударих Даниелините в земята. До сега само тя се славеше с изкусния си майсторлък в приготовлението на това традиционно българско ястие, обаче този път аз я победих. Янкови са ни поръчали 3 кила от същата стока за събота, когато ще празнуваме рождения ден на малкия. Броим дните до тръгването ни и колкото повече наближава, толкова по-тягостни и мъчителни стават те, докато чакаме заветния миг на отлепянето от земята. Даниела постоянно реди и подрежда багажи, куфари, чанти - дано само не станат някакви циркове на летището, че ще бъде язък за усърдието. Предполагам, че Янко също ще влезе в ролята си на изпращач и ако нещо от багажа дойде горница от допустимото тегло, ще го връщаме обратно по него. Надявам се, че и Неничко ще бъде с нас, но дали ще остане до края, не знам (до излитането на самолета имам предвид) - всичко зависи от неговите планове и как си е разпределил времето. Той ще си дойде пак в четвъртък – там, където работят температурите са паднали до 0˚C, даже и по-надолу; онзи ден каза, че всичко наоколо било замръзнало и сковано от студ. През деня се озъбва и някакво мизерно слънце, което вдига живака на термометъра до около 15˚C-16˚C, но това е само за кратко, главно по обяд и после пак настъпва мразовитата полярна обстановка.

Това писмо обещава да стане доста дълго и обширно. Надявам се да мога да драсвам и по някой ред от България по време на престоя ни там, защото ако трябва да си възстановявам събитията по спомените след като се върнем, може би много подробности ще пропусна. Тази събота ще бъде последния урок на Ванеса по музика - този път ние ще ходим при учителката, но първо аз специално ще се занимавам с разни меса и касапи, в подготовката на вечерното тържество у Янкови, а на урок сме чак от 13:00. После, докато се приберем и то ще е станало вече време да тръгваме за у тях. Даниела предложи на Валя да отидем малко по-рано, че да ѝ помогнем в приготовленията за гостите. Точно този ден тя има рожден ден (Даниела, бре – не Валя), а по същото време се пада и голямата Черешова Задушница. Така че малко тържествата ще се преплетат - едни блюда ще са наречени за здраве, други пък за Бог да прости. Най-вероятно ние ще се включим с приготовлението на кюфтетата (аз вероятно ще направя и кебапчета, за асортимент), с което да почетем паметта на близки и роднини. По принцип за тези заупокойни ритуали не е необходимо вдигането на много аларма и удряне на камбаните – щом ние си го наречем в името на някой, това е достатъчно; няма да е нужно излишно да тръбим наляво и надясно, кое какво е и за кого е.

Аз неусетно слях вчерашното и днешното ми творчество в едно. Тъкмо се връщам на работното си място след двучасово техническо съвещание, на което много добре си починах и отморих; така приятно се отпуснах от монотонното бърборене на ораторите, че на няколко пъти колегата ме ръга в ребрата, защото се унасях в сън (ей, тая пуста канадка не ми излиза от главата – чудно ми е само, кой ли я коландри всяка вечер, ама нали не съм любопитен, та затуй и не питам околните; не може да си няма някой, такава хубавица – и тя е подпалила нечия черга, ама нейсе). На събранието бяха засегнати разни конструктивни въпроси, които мен изобщо не ме касаеха, защото моите обекти са в пълна изрядност. Обаче беше задължително да присъствам като част от екипа (нещо като на партийно събрание). Така пък цялата сутрин беше простреляна и убита на място по най-безобидния възможен начин. Остават още 4Ѕ часа до края на проклетия работен ден, през които трябва да свърша и доста допълнителни задачи.

Снощи се заех набързо с изготвянето на финансовия отчет за тази година. Имаме среща с нашия съветник по тези въпроси, пред когото трябва да изложа цифрите на приходите и разходите за последните 12 месеца. От него чакам някакви разумни препоръки и адекватни решения, с цел да разхвърляме доходите по отделните структурни звена и да платим по-малко годишна такса. Тези мерки в условията на развития капитализъм все още не се считат за незаконни, стига да не се намират в дълбок разрез с вече установените правила и правомерни министерски постановления.

01.06.2012 - Днес е Денят на детето - вероятно само по стария стил и съгласно някакъв отдавна забравен обичай, защото в днешното динамично и напрегнато време, едва ли на някой му идва на ума за такива и други подобни празници. То, реално погледнато всеки един от нас има празник на този ден - нали всичките човеци сме все от майки раждани; да не би да ни е изсрала враната, я! От чисто моя гледна точка и в най-личен аспект, за едното си дете знам че е на училище, защото сутринта го оставих там, а другото напред замина да обядва с кикимората (сигурно на ресторант ще отидат и пак ще похарчат сума грешни пари, вместо да ги спестят като си ядат в къщи; но пък мога ли и нещо да кажа, че да ги предпазя от неразумните им постъпки …). Неничко се гласи да вземе близо половин милион долара заем от банката и да си купи къща, но изглежда не си прави сметката, че тези средства в същото време трябва и да се изплащат, с лихвите барабар. Но аз каквото и да кажа, все излизам крив – за това напоследък си мълча, пък той сам да си чупи главата така, както може и иска. Не ми е особено приятно като го гледам отстрани, че не върви по моя ту трънлив, ту отъпкан път, но сигурно и аз така не съм стъпвал баш в същите стъпки на своите родители. Такива са историческите зависимости на отделните поколения. Вероятно някъде в бъдещето линиите се пресичат, но едва ли някой разбира за това, докато все още живее на тази грешна земя…

Започва последната седмица, преди потеглянето ни на път и на мен вълненията ми започват прогресивно да се покачват - както нивото на река Дунав, след обилни валежи от дъжд или пък при интензивно снеготопене в Европа. Уж нямам видима причина да се вълнувам чак толкова много, но аз предварително изживявам всичко и поради тази моя емоционалност, съвсем безпричинно ми се вдига адреналина. След 7 дни, точно в този час (12:45) вече ще бъдем на летището, ще сме се разделили с изпращачите и нервно ще изчакваме изтирването на голямата метална птица по пистата за излитане. От този миг насетне започва отброяването на дните и часовете до окончателното отлепяне от сушата и отнасянето ни в безбрежното въздушно пространство над планини и морета. Поради изброените обстоятелства, всички мои мисли са доста хаотично разположени из множеството гънки и лабиринти на главния ми мозък и едва ли до края на обедната почивка ще мога да ги подредя по смисъл и хронология. Съгласно тези индивидуални съображения, аз тук предварително се извинявам заради накъсаната ми и разхвърляна реч, която на някои другари също може да се стори не съвсем гладка, както обикновено. През главата ми преминават на рояци хиляди мисли, нахлуват спомени, изплуват картини от миналото - детство, юношество, ергенлък и т.н. Същинското си детинство аз не помня особено, с изключение на няколко моменти от най-крехките си години, прекарани съвместно с баби и дядовци. Умишлено не си спомням за родителите, защо в тези мои начални години те изобщо не бяха на първо място за мен - виж, бабите и дядовците стояха на пиедестал, защото те ме глезеха и обичаха, докато родителите ми просто си ме мразеха - само ме караха да уча, да свиря на акордеона и да се занимавам по френски език (а-аа, и решаването на задачи щях да забравя; както и да се мия редовно – сутрин зъбите и лицето, а вечер всичко споменато, плюс вратът и краката, при това със студена вода). Че това обич ли е, бре - питам сега?! И аз естествено, какво по-добро да науча от тях? - след като се гледам, че отдавна вече съм станал тяхното абсолютно копие. Дали пък и за мен децата ми така си мислят, че не ги обичам достатъчно? - сигурно, то не може да бъде и другояче... И тези ми разсъждения са все в духа на днешния ден на Детето. Каква ирония на съдбата само, майка му стара - колко несправедлив е станал света!... Докато в същото време, аз самият просто не мога да бъда по-благодарен специално на родителите си, за това че създадоха от мен субектът, който представлявам в момента. Защо признанията идват чак след толкова много години? – дали някога ще дочакам подобни изявления и за себе си?... Казах ви аз, че справедливост няма в този живот – може би едва в отвъдният ще я намерим, ама кой знае…

05.06.2012 - Пиша датата и тутакси се сещам, че днес ставам на 53. Не че съм забравил на колко съм години, но улисан в работата си за малко щях да пропусна да отбележа този така важен за мен факт. При други условия и обстоятелства сигурно щях и някое стихче да сътворя по този повод, но сега всичките ми сили са хвърлени в завършването на вече започнатото и така вниманието ми е отклонено в съвсем други посоки – чисто служебни, на всичкото отгоре, което е малко необичайно в моя случай. Тук писмено изказвам задочната си благодарност към моите родители, които отгледаха и възпитаха такова голямо магаре като мен - гордея се с тях, а надявам се, че и те са горди с моята същност. От сутринта през телефона ми валят поздравителни съобщения, от които аз съм много щастлив. Нени и Меган ще дойдат довечера да отбележим скромната годишнина. А аз всъщност казах ли, че днес имам рожден ден - май не, а? Е, сега и тези дето не знаеха вече знаят, че:

...В тъмната злокобна нощ, там далеч насред полето в угарта,

под ледените струи на потопа и едва мъждукаща луна,

девойка крехка чакаше възмездието си за сторен грях –

горещо молеше тя Боговете, в сподавен глас безумно плах:

“О, Боже мой! Господи ти наш и вси светии на небето!

За себе си не прося нито миг покой, освен единствен за детето!

Спаси плодът ми на любовната наслада и не зачерняй го с катран,

а мене прокълни и прокуди ме – щом трябва удави ме в най-врелият дълбок казан!”

Безмълвно и смирено, във мрака черен всичко живо онемя –

и зверовете диви замръзнбха: на Господа те чакаха съда!...

В тоз миг небето се разтвори и с гръм като рояк пчели,

иззад облачните му къдели, ангели-спасители долетяха със стрели...

Така във тая тъмна, непрогледна нощ и под звуците на канонални песнопения,

най-сетне на света дойде и ТОЙ – в тоз миг родил се беше ГЕНИЯТ...

Няма човек от по-приближената ми свита, на който да не съм отправил някакво празнично послание, а ето че за мен сега няма кой да напише барем една свястна поема. Напоследък толкова много ни завъртя шайбата, че не знаем вече на кой свят се намираме. В това си експозе, този път ще карам малко делово и само по същество, а пък после може да се върна и на някои по-конкретни моменти, в зависимост от настроението ми.

Така и не помня кога и с какво ви занимавах в последния си разказ. Като време и период трябва да е било някъде към края на миналата седмица. В събота станах рано и отидох да купувам месо. Недалеч от нас едни виетнамци или китайци са открили месарски магазин, та много ми го похвалиха с прясното си и вкусно месо (а аз всъщност отидох там, просто защото хората продават много евтино, но това го споменавам само като по-второстепенен факт – качеството преди всичко). Купих близо 6 кила тлъста розова мръвка, която веднага като се прибрах в къщи обработих старателно до последното кокалче, транжирах и смлях на кайма за кюфтета. Вечерта щяхме да ходим у Янкови на гости, та бяхме обещали да занесем от прочутият дори и в тази част на света български продукт. На връщане минах през пазара да купя магданоз и пресен лук, след което се прибрах. С месото се занимавах почти до тръгването ни за урока в 12:00 - тази седмица се падаше ние да ходим при учителката, а не тя да идва при нас. Целият следобед беше зает само с това мероприятие, защото като се съберат по един час на отиване и още толкова на връщане, башка самият урок от час и половина - още с излизането ми извън портата на дома, за мен денят си го смятам за напълно приключил.

Когато се прибрахме чак привечер, имах време за едно светкавично изкъпване и веднага отидохме на моабета. През цялата нощ се ляха едни тежки, масивни дъждове, а ние вилняхме вътре на сухо. Е, вилняха другите - аз само си приказвах с останалите за болести, разни заболявания, висок холестерол и кръвно налягане - нещо като на пенсионерско тържество по случай 90- или 100-годишнината на някой себеподобен. Прибрахме се посред нощ в най-проливния дъжд, който изми колата поне отвън. За отвътре Нени ми е обещал, че щом ние заминем за България и той си остане сам в къщи, най-старателно ще изчисти мръсотията, която се е събирала и трупала в продължение на 4-5 години (всъщност, откакто съм я купил тази кола не си спомням да съм я чистил; за външният ѝ вид дъждът се грижи редовно, когато вали - но иначе вътре няма кой да ми смете боклуците, за жалост)…

09.06.2012 - Ето че най-после многоочакваният и вълнуващ момент настъпи и всички ние се реем из облаците по небето. Включването ми е съвсем необичайно, погледнато от всичките му страни: денят - събота; часът - точно 18:00 (е, мерено съгласно австралийските географски ширини и времеви пояси, защото в местоположението, на което се намираме в настоящия звезден миг може и да не е толкова). Но от всичко най-интересна се явява надморската височина - хвърчим на около 12,000 м над земната повърхност, с бясната скорост от 800-900 км/ч, при температура на околната среда -50°C (в кабината обаче е топло - някъде около 25°C и не е чак толкова неприятно).

Вероятно читателите сами ще се досетят, че вече пътуваме за България, но все още се намираме в зоната на първата отсечка от иначе безумно дългият маршрут – трябва да сме някъде между Бризбън и Сингапур. Въпреки че вече летим непрекъснато в продължение на 4 часа, все още се намираме над необятната австралийска пустош. Отдолу е пустинята, над нас – сам Бог, а напред са всички останали, които с нетърпение и трепет очакват пристигането ни в Родината.

С тези толкова възторжени, жизнерадостни редове започва и моята поредна задгранична хроника, която смятам да водя при всяка една отдала се за това възможност, през времетраенето на цялата ни екскурзия. Единственото неудобство е, че разполагам с ограниченото от живота на компютърната батерия време, което се свежда до не повече от 2 часа (ако има и толкова даже). Това също е условно, защото пиша на едно доста допотопно устройство, на което още не познавам мурафетите. Добре е все пак, че ентусиазмът ми е неугасващ, благодарение на който стоя почти неподвижно само на една кълка (тая мърла баш пред мен си свали облегалката да спи и аз трябваше да се извъртя настрани, при което лактите на Даниела ми опират в брадата, а гъза ми започна прогресивно да изтръпва от неудобната поза на застинал червей от мезозойска ера). Тъкмо приключихме с прехраната, кафетата и питиетата, персоналът прибра кочината, която оставихме подире си и сега всички пасажери са се отдали на своите свободни занимания. Едни вече спят, други гледат филми, а трети като мен просто пишат и творят (всъщност, от 400-500 души на борда, вероятно аз съм единственият “писател” от такъв ранг). В същото време се опитвам да приглуша шума на самолетните турбини и общото брожение на останалите 499 стадни себеподобни елементи в купето, като си поставих слушалките на главата. Обаче те са толкова неудобни пък, че май ще предпочета свистенето на перките пред мазолите по ушите - там съм чувствителен и доста уязвим: нали до онзи ден им капахме капки и ги мазахме с разни мехлеми. Човек трябва да бъде или луд и ненормален, или да се казва Ангел Михов, за да издържи на некомфортните до мъчителни условия, при които съм поставен в списването на този необикновен въздушен репортаж.

За да свържа по време сегашното си включване на живо, заедно с всичко написано до този момент, би трябвало да се върна с няколко дни от календара назад. Но понеже така или иначе вече започнах да разказвам в сегашно време, на миналото ще се спирам малко по-късно в изложението. Най-важното, което трябва да се знае и с което трябва да започна изповедта си е, че единствено с Божията воля и безрезервната помощ на Валя, всичкият ни багаж успя да намери място в трюма на самолета. Трите големи куфара излязоха по 24-25 кг (при разрешени само 20 кг на човек), но за тях не са ни правили сериозни спънки и проблеми (независимо, че като се заклати стрелката на кантара и на диспечерката ѝ се показа бялото на окото; ама този път женицата излезе човек, та нищо не ни каза – щото сме подали и на такива противни уруспии, за които чак не ми се спомня сега). Опасенията обаче по-скоро бяха във връзка с количеството и теглото на ръчният ни багаж, където се помещаваха най-важните подаръци и които надхвърляха по 10-11 кг всеки (отново при ограничение от едва 7 кг). Валя взе една от нашите дисаги с нея, аз се нарамих с останалите, Ванеса понесе камери и фотоапарати, а на Даниела оставихме останалите торби и чанти. След като извадихме половината от джунджуриите си навън, за да се убедят митничарите че “пушките” ни са от малко по-различно естество, от старателното им подреждане в куфарите не остана и помен. Но все пак по-важното е, че всичко вече пътува с нас и за сега имам пълен контрол и достъп до багажа, намиращ се току над главите ни в отделенията за леки и леснопреносими пътни торбички (е да де, ама точно с нас не познаха - нашият случай беше малко по-друг и значително “утежнен”).

Както беше според предварителния план, на летището се срещнахме с Валя и Янко, като ние с нея и децата седим съвсем наблизо, само през няколко седалки, докато самият Янко ще пътува чак след седмица. Съгласно уговорката ни с Нени, той дойде и ни остави на летището с колата на Даниела, която после щеше да върне и прибере обратно пред нас. От там вечерта трябва да ходи на някакъв рожден ден на негов авер (един от нескончаемите…), но приятелите му ще го вземат с друга кола, за да не се налага шофиране в нетрезво състояние. Нени ще остане у нас (или най-вероятно при Меган) още две седмици, докато му траят очните занятия в училището, след което се прибира на обекта. Пак ще си идва, но програмата му не я знам с точност, тъй като и той самият не беше много сигурен за разпределението на времето. Не е малък вече - ще се оправя сам. Аз вчера след работа отидох до Бризбън да го взема, снощи си направихме едно вяло тържество и това беше всичко на изпроводяк. Доядохме и допихме остатъците, които все още се намираха из хладилника и изхвърлихме единствено само една половинка от зелка и 4-5 моркова. Наред с това сега си спомням, че ден преди тръгването ни за България през 2010, от хладилниците изхвърлих огромно количество хранителни запаси, някои от които се въргаляха из камерите с години. Имаше една шунка, която доста отдавна специално бях купувал за някакъв случай, още в зората на далечната 2008, но ние от изобилие на други неща, така не стигнахме до нея и се наложи да я заровя в градината за храна на гъсениците. Тогава в почвата намериха своето място и множество сланинки, кокалчета, сиренца, хлебчета и какви ли още не други подобни артикули, дето с тях и количествата им спокойно можеха да заредят една малка бакалничка - в Бангладеш да речем или в някое Етиопско село. Тази година изхвърлянето беше значително по-малко и разхищенията доста по-поносими. Ако на Нени нещо му дотрябва, ще отиде до магазина да си го купи, защото той нашите “нездравословни” храни и без друго не ги яде.

Като споменах за здраве, че се сетих да кажа нещо и за моето здравословно състояние - нали напоследък последното стана много актуално. Преди седмица пак си правих изследвания и докторът онзи ден каза, че съм добре и холестеролът ми вече е в границите на допустимото. Аз не мога да си обясня разумно, как с някакви хапчета му се свали нивото от застрашителното 11 до сегашното 4 (което е дори под нормалното), но това била силата на тези лекарства. Намали ми дозата от 80 мг на 40 мг, които ще ме съпътстват вероятно до края на дните ми (или ако не реша съвсем да ги спра, много по-преди да е настъпил земния ми край). Аз за себе си така и не можах да разбера - първо, че съм бил чак толкова зле преди вземането на хаповете, нито пък че с нещо съм се подобрил сега, след изпиването на месечната им ударна доза. Каквото е писано “от горе”, това ще става. Така за сега здравната тема повече няма да я дискутирам. Аз продължавам прочистващите си чернодробни процедури, продължавайки да се инатя с неупотребата на алкохолни напитки. Дори и в момента, на борда на самолета се намирам в 100%-ова трезвена превъзходност - Господи, дали на края няма да се превърна в пълен въздържател?! Ба, не вярвам да изпадна пък и чак толкова ниско... Просто сега въпросът е повечето да проверя степента си на инат, колкото от някаква остра жизнена нужда.

Последната работна седмица в службата приключи при пълно натоварване на производствените мощности - душата ми извадиха за завършването на едни чертежи, които до края на дните непосредствено преди заминаването ни, отново трябваше да претърпят известни промени, само че това ще върши вече някой друг нещастник вместо мене. Нямам никакви гаранции, че мястото ми ще се пази през следващите 6-7 седмици на отсъствие и не очаквам, че като се върна на работа, онези ще ми се хвърлят в прегръдките или пък ще ми паднат в нозете. Нищо не се знае по този деликатен въпрос и е твърде вероятно да се наложи търсенето на ново поприще (далеч не и писателско обаче, тъй като то за сега не ми осигурява материалните блага и средства за препитание – независимо, че от това изпитвам душевна наслада и удовлетворение, намирайки спокойствието си в перото и древния папирус)...

... че неизвестен съм още и малко тщеславен,

гол, а и бос – основно без мозък най-главен;

Кой ли пък тук току-тъй ще реши,

за репортажът ми смешен и грош да плати?

За туй време с мастилница и в ръката с перо,

дали някой от злато и свила ще изтъче ми руну,

или пък ще ме щедро обсипе с много пари? -

та той ще е луд - по-скоро смахнат, нали!...

Но нека пак да е живот и здраве - все нещо ще се нареди за излизане от кризисната ситуация. После, аз само така предполагам, защото напоследък съм станал малко черноглед. Нищо чудно като се върна на работа да заваря всичко на нивото, на което го бях оставил преди заминаването ми. Това обаче също спада към категорията на здравословните въпроси и сега няма да бъде предмет на писменото му разискване.

Постепенно се връщам и на рождения ми ден, когато Нени и Меган бяха у нас на гости – с тях изкарахме много весело и приятно. Тогава наш Неничко не взе много дейно участие в софрата, защото учи и писа на масата за изпита си на следващия ден. Впоследствие се оказа, че трудът му не е отишъл напразно и неговите резултати бяха повече от добри, клонящи към отличните. Представянето му в този труден раздел от материала с успех над 90% е достойно за гордост, от което аз съм особено щастлив. Той и вчера е имал някакъв друг изпит, от който също е събрал общ успех повече от 90% - всичките тези резултати го правят много горд и решителен за бъдещето си на “електричар” и не е изключено, след като завърши успешно настоящото ниво, да покори и следващия етап на развитие (в обучението си за електроинженер, евентуално). Но нека да бързаме по-полека - ние само му желаем здраве и успех, а останалото той ще си го създаде сам...

Напълно изгубих представа вече къде се намираме, но продължаваме да летим - 5 часа, след като се отлепихме от пистата; предполагам, че вече сме излезли извън територията на Австралия и се движим над Индийския океан в посоката на Сингапур. След още 2Ѕ часа ще кацнем там, а след други 5 часа престой, поемаме към Истанбул. Ще имаме достатъчно време да разгледаме подробно и Сингапурската аерогара, а аз ако намеря някъде контакт може да продължа с директното си включване от тази част на земната топка.

Гъза вече не ме боли - той просто изтръпна и стана съвсем безчувствен. Не ми пречат вече дори и ръцете на Даниела, а ушите ми съвсем заглъхнаха, та едвам чувам бебешките писъци, ръмжането на моторите, хъркането на съседа до мен и истеричните смехове на Ванеса, която гледа някакъв смешен филми и си мисли, че като си е нахлузила слушалки на ушите, околният свят за нея изобщо не съществува и никой друг вече не я чува.

От живота на батерията остават още само 30 минути - забравих да погледна обаче кога започнах използването ѝ, за да знам колко всъщност е нейната същинска използваемост по времетраене. Макар и само толкова, аз все пак успях да направя своето първоначално въведение и с достатъчни подробности ви запознах с обстановката около нас към тази дата и час от деня (вече е 20:00; спомням си, че някъде по-горе писах и кога започнах да пиша, но сега не ми се връща на това място, за да не загубя и онова, което вече съм написал до този миг). В оставащото време до кацането ще изгледам един филм и така малко ще посъкратя скучните прелетни часове...

… А ето ни вече и кацнали в Сингапур. И не само това, ами за няколкочасовият ни престой тук, аз със сигурност ще успея някъде да заредя поне наполовина батерията на лаптопа, като в същото време ще продължавам най-активно да отразявам събитията от деня. То комай да се каже “ден” вече в 23:50 е много силно преувеличено, защото отвън мракът отдавна е паднал и самото летище не е така натоварено, както обикновено през светлата част на денонощието. Самото то представлява един малък град, с няколко терминални сгради, свързани помежду си с влакче. Ние на него сме се возили по време на предишното ни посещение, за това сега убиваме времето си по различен начин. Децата залепнаха на безплатния Интернет, жените и малкия Мартинчо се гушкат на едни диванчета и дремят, а моя милост е будна и най-старателно отразява горещите теми на деня (е, добре де – нека на нощта да бъде; няма да се караме пък посред нощ, я)

Брей, какво нещо е това капитализЪма, майката му стара и ненагледна! - на всяка крачка хората ти направили станции за зареждане на батерии съгласно международните електрически стандарти: кеф ти на телефона, кеф ти на компютър или лаптоп. Предполагам, че тук някъде имат и дупки за 12 V - да си заредиш акумулатора на “Москвич”-а или “Трабант”-а например (ако случайно си по-малоимотен гражданин на Вселената и нямаш чак възможността да се возиш със самолети между отделните материци и държави). Аз съм застанал точно до един такъв контакт и докато чакам батерията ми да поеме малко от животоспасяващата и безплатна Сингапурска енергия, гледам да нахвърлям и малко суров материал към репортажа си. Абе ти остави дето токът им е без пари, ами те и Интернет пуснали на напълно свободен достъп - това хора ли са бре, кажете ми сега?! Щом като и аз, с моя динозавърски компютър успях да се включа към световната мрежа за комуникация, какво остава за другите с по-модерните устройства (от рода на разни малки телефончета и микроскопични уреди, за боравенето с които е необходима лупа с много диоптри и още по-тънки пръсти). След малко ще напиша на Янко едно съобщение, че благополучно се движим по маршрута към крайната точка – нека да е спокоен човекът; барем за децата си, дето се вика. Той сигурно отдавна вече спи (освен ако не е отишъл някъде на моабет), но поне като се събуди утре сутринта, тогава ще види моя хабер и ще го прочете. А пък ние вече ще сме в Турция по това време.

Иначе пътуването ни върви нормално и безпрепятствено (сега ще видим пак как ще ни качат с толкова много ръчен багаж, но за това ще се разбере едва на следващото ми комюнике). Обаче от манджите им определено не съм доволен - направо не съм щастлив! Амчи те само ориз дават тук, бре - дали е от кризата, що ли, обаче ако така се движим и по-нататък, аз в София ще кацна на носилка с подкосени от глад крака. Вече не помня от кога не съм се нахранвал като хората - май че от снощи, когато се напъвахме с Нени да дояждаме мусаката на леля му Даниела, че да ѝ опразним тавата за миене. Днес денят ми започна с някакво “здравословно” кафе (зелено на цвят като бебешко разстройство при настинка, а не кафяво или черно, както съм свикнал обикновено да го виждам в чашата си: тая гнусна отвара съдържала много антиоксиданти, а пък какви се те - по-добре не ме питайте, защото не ги знам по коя таблица ги изчисляват; определено в Менделеевата не фигурират такива вещества); по обяд изядох само два портокала (също толкова диетични, колкото кафето – само че те поне бяха с нормалното си оцветяване в оранжево). А както не пия и бира, башка дето не приемам и никакви хранителни вещества – о-хоо, амчи те в “Пирогов” ако разберат за моя случай, може и на системи да ме турят, бре! Дано барем нашите турски побратими да готвят малко по-свястно, защото братският сингапурски народ нещо доста се изложи с празничното си меню, с преобладаващи разновидности единствено на оризена основа...

Забелязвам, че нещо много интензивно почна да се запълва околността покрай мен - изглежда се изсипа някой нощен влак с цигани от Сливен и Карнобат, та настана голяма суетня и олелия покрай тая человеческа сган. Всички грачат нещо и уж един на друг си приказват, ама езикът им е много непонятен за моя европейски слух. Интересно по какъв ли начин оцелява тоя нещастен народ, не ми става твърде ясно - в Сингапур живеят толкова хора, колкото е населението в по-голямата част на Европа. Всички те дъвчат ориз или нэдли (нещо като спагети, по-скоро фиде, но също толкова безвкусно). Че пък като го забучкат и с тези клечки - направо им се чудя, как се уцелват по устите и не си накапват костюмите. Иначе сингапут... (пардонй моа - сингапурките визирах в случая...) не са твърде лоши на външен вид като физика и структура. Всичките са дребнички на ръст и изглеждат почти еднакво на пръв поглед. Значи човек спокойно може да се обърка и без да иска да се припознае в тъмното с някоя случайна минувачка – и ето ти я готова белята. Обаче и те пущините ядат ориз, заедно с тяхното омразно фиде. Ако знам, че ще сваля някой и друг килограм, мога смело да мина на тяхната диетична кухня, ама пък не ми се експериментира вече на тази възраст – щото аз и така съм добре, както си тежа повече на мястото...

Гледам към часовника на перона и преценявам, че остава още час и нещо до излитането ни. Батерията на компютъра няма да може да се зареди напълно за това време, но поне успях да надраскам набързо някой и друг информационен ред. Освен това изпратих и няколко съобщения до приятелите ни в Австралия - възможно е следващото ми включване да не се осъществи така гладко поради липса на захранване. Единствената възможност е да напиша няколко думи преди пристигането ни в Истанбул. Иначе за там имаме планирани разни екскурзии и посещения на културни забележителности из града. Ще посетим и някой търговски обект, предполагам - Капалъ Чарши ми е на първо място в списъка с музеите. Дано барем там да пекат разни по-нашенски и ядливи карначета, че да се наям по-обилно и съществено. Те, вярно, че ще са овчи като съдържание (нали мюсюлманите не употребяват свинско месо), но пак ще са много по-добрият вариант от ориза с пиле или риба на самолета. Важното е само да оцелея по време на 11-часовия полет – устискам ли дорде кацнем повторно, спасен съм...

… От няколко часа вече сме на самолета за Турция. Пътуването като цяло е доста мъчително, защото много ми се доспа, а условията за това тук са мизерни като във войнишки арест. Амчи аз дори там съм се чувствал значително по-комфортно (защото и на такова място съм попадал, та поназнайвам...), спрямо сегашното ми положение, сгънат на осморка в тази тясна колкото бебешка количка седалка. Освен това, от продължителното седене на едно и също място, взеха да ми се обаждат едни стари травми в областта на задника, които и без друго никога не са отшумявали напълно. Преди време имах една много краткотрайна, но изключително интензивна работа, която изискваше почти непрекъснатото ми висене на стола пред компютъра. От тогава нещо ме заболя отзад седалищната кост и сега тя винаги ми напомня за себе си, когато се застоя по-дълго време седнал - Господи, колко недъгав съм станал. Ама така е то, бе – човек като не пие и току го хваща по нещо - я за гъза, я за главата; па го тупне на края и вземе, та умре от прекалената си здравословност...

От Сингапур на път за Цариград прелетяхме над множество азиатски столици, всичките от които все доста известни като световни туристически направления: Манила (столица на Филипините), Куала Лумпур (столица на Малайзия), Дубай (столица на Обединените Арабски Емирства) и т.н. В момента даже се намираме точно на 3 часа път от Истанбул и отдолу под нас са Техеран (Иран), Багдат (Ирак) и разни други географски точки, за които не бях и чувал дори от другарката ни по география. Разбира се, от позицията си на 11,000 м надморска височина и при ъгълът на летене, долу се виждат Адис Абеба (Етиопия), Кабул (Афганистан) и даже малко от Кайро в далечината (Египет). Приближаваме се към Каспийско море, а до самият Стамбол остават някакви си около 2500 км. Скоростта на движение е една и съща, както и температурата извън илюминатора - ако си подадеш пръста извън джама и след секунди може да падне надолу в бездната, прекършен от студа и високата скорост на аероплана.

На митническата проверка в Сингапур не се създадоха никакви условия за разни вътрешни циркове и етнически напрежения, но все още имаме да се преборваме с турските, а на края и с българските митничари. По разписание в Истанбул ще пристигнем доста рано сутринта и веднага ще се запишем за някоя от безплатните екскурзии, които самолетните компании организират и предлагат за такива прелитащи и транзитни пасажери като нас, с по-дълги престои – уплътняват им по този начин времето, тъкмо да не им се увижда много до следващия полет. Ние още не знаем къде точно ще отидем, какво ще посетим и видим - когато кацнем на място ще преценим какви са възможностите и за къде има свободни места.

Този аероплан е значително по-голям от предния - сигурно имаме над 500 глави добитък на борда и ако всичкият тоз народ рече да хукне по екскурзии, не знам тогава за самите нас какво ще остане на края. За посещението ни специално в Турция ще са необходими някакви техни входни визи, ако не искаме да прекараме 14-те часа в транзитната им зала на летището. Само до онзи ден визите струваха по $20 парчето (американски, амчи – никой по света не ти ебава евтината австралийска паричка – всички призми се пречупват през американския долар), а от 15 Май вече са ги направили по $60 - мръсна манафска йезуитска сган! Отделно от тези задължителни масрафи, не се знае какви средства ще поискат и в депото за съхранение на багажа, където ние трябва да си оставим дисагите, защото движението ни с тях е невъзможно, ако и те са накачулени по нас. Че не само това, ами както вече дебело подчертах отгоре - тези турчуля признават само американските парични единици - на нашенските австралийски долари хич биля не се кланят, фесовете им с фесове проклети. Аз все още пазя нужната степен на самообладание и единствено от някакво благоприличие не попържам на висок глас, обаче баш в Истанбул може да се наложи употребата на по-силни думи и изразни средства, опасявам се.

Освен изброените преди няколко реда градове, на сателитната карта в салона на самолета се появиха и добре познатите от социалистическото ни минало Москва, Киев и Баку, но не мога да разбера защо София и Пловдив все още ми се губят от географията; а за това пък, че не са изписали и Габрово като важна точка от земното кълбо, мога и да ги осъдя даже. Добре де, ама сега спирам до тук, защото батерията ми свърши – ебаси късметя, дето го извадих и аз с тоя скапан лаптоп... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344963
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031