11.06.2012 - Макар че вече предавам поредният си репортаж от съвсем нашенската и родна земя, спазвайки поредността на събитията сега за кратко се връщам на вчерашния ден, за да ви доразкажа с няколко думи за всичко онова, което преживяхме в 18-милионния Цариград – или Истанбул, както са свикнали да му викат напоследък учените. След като аз не успях да напиша повече нито дума поради изтощаване батерията на компютъра, насила изгледах един филм, та барем с него успях да убия още 2 часа от извънредно дългото полетно време. През стъклото на самолета точно под нас се беше простряла дивата картина на Анадолската природа, по която освен голи чукари и върхове покрити със сняг, друга растителност не забелязах. Прелетяхме дори над столицата Анкара, но и тя ми се стори сякаш бе направена само с кубчета от детска игра – с други думи, не установих някакво изключително строителство от рода на небостъргачите, но пък може да е било и заради голямата височина, на която летяхме...

След още час и нещо най-после кацнахме в Истанбул. Още на самото летище ни направи впечатление, че други освен турски самолети нямаше паркирани на асфалта. Това малко ни попритесни, защото за момента оставахме в плен на мюсюлманския народ и религиозно влияние, а у мен подобен факт винаги предизвиква някаква несигурност и вътрешна тревога, въпреки че лично нямам абсолютно никакви основания за тези мои душевни терзания; хора, като хора - и те като нас: с по два крака, две ръце, очи, уши и т.н.. Изнизахме се на бърза ръка през ръкава на аероплана и ето ни вече в самото летище. Веднага се наредихме на опашката за турски входни визи, заедно с останалите мераклии да излязат извън сградата му и да посетят легендарния град. След висене от половин час и олекотяване със $180 (пак подчертавам – суха американска парб), ето ни вече като редовни туристи, със съответните турски визи и печати, уставно ударени в страниците на австралийските ни тескерета. От там преминахме през паспортната им контрола и отидохме директно в залата за посрещачи и изпращачи. Там съвсем случайно се намерихме и запознахме с близките на Валя и Янко, които ги чакаха с кола, за да отпътуват веднага към Бургас. Ние набързо се разделихме с нашите спътници и веднага се отправихме към гишето за временно съхранение на багаж. В наличност имахме 3 малки куфара, една голяма торба за фотографските ми принадлежности и башка чантата с лаптопа на татко - общо 5 парчета, за които ни поискаха по 25 турски лири на бройка. И тук проведохме едни светкавични пазарлъци с персонала, та на края с 300 зора закотвихме общия масраф само на 75 лири. Съгласно банковия курс на доларите спрямо турските парични знаци, това тутакси отсече 40 американски банкноти, което беше сравнително поносимо като цена (спрямо сумата, с която ни размазаха лани в Париж - още ме побиват тръпки като се присетя колко пари им наринахме на жабарите тогаз). Но от друга страна пък, погледнато от висота и чисто по моему, всичкото това беше доста излишно и ние спокойно можеше да поминем и значително по-тънко - обаче можеш ли ти да спориш с рязан турски читак? Онези манафи като се заинатиха зад гишето и дорде не бихме ръката за определената сума, не мирясаха – бял гъз да не видят дано! Не помогнаха нито заучени фрази от рода на “мараба комшу”, ни “аркадаш”, нито нищо - искат си парите чалмалиите и толкоз. И ние какво да правим, преклонихме си смирено глави пред ятагана им остър и отомански, па склонихме да им броим жълтиците до грош – неприятно, но факт.

След като се разтоварихме от тежкото багажно бреме, отидохме в друга канцелария, където ставаше записването за уж безплатните екскурзии из Истанбул. Добре ама, оказа се дето нашите билети не били резервирани с тяхната собствена самолетна компания и такива екстри не ни се полагаха. Трябвало е да пристигнем и съответно излетим със самолети на Турските Авиолинии, докато ние май само кацнахме с тях, пък към София летяхме с Балканските (или нещо подобно, което не е тъй важно сега). И в тази конкретна случка не помогнаха ни благите ми думи, нито влажните погледи на милите ми очички, отправени директно към двете малки къносани кадънчета - запънаха се и двете като куцо магаре на гърбат турски мост и не рачиха да ни отпуснат екскурзиите. Разбира се, те също получиха обилна порция от моите най-цветущи и подбрани специално за случая благословии, въпреки че завалийките не бяха кой знае колко виновни, ако си помисли човек - нали и те изпълняваха нарежданията на някой техен, по-висшестоящ чифутин. Както разбрахме от техните нечленоразделни обяснения, за момента ние трябваше да се спасяваме поединично, което пък наложи сами да се оправяме в огромния космополитен град на Босфора.

От едно информационно бюро посъбрахме малко рекламни материали и цветни диплянки с евентуални места за посещение и след като от там също ни поискаха други US$60 за разни екскурзионни такси и жълти таксита, решихме да използваме удобните услуги на Цариградското метро. Последното всъщност се оказа един най-обикновен трамвай, но беше с пъти по-евтино от таксиметъра и още толкова по-удобно и бързо от един конски файтон, да речем. Понеже подстъпите към това метро са предназначени само за притежатели на специални жетони за пътуване, отделно от всички останали неволи трябваше да си купим такива от автоматите, разположени в непосредствена близост до входа. Добре, ама както знаят и децата, в Турция официалната валута са лирите, а ние изобщо нямахме такива в наличност. Хайде, тичам обратно в един дюкян на летището и срещу US$10 сайбията ми отброи 17 турски лири (хартиени при това, а не дори и златни). Един такъв кръгъл жетон за метрото може да те откара и до най-крайната спирка на трамвая, с който даже и да се върнеш обратно. Обаче на всяко едно прекачване към друг влак, едно шибано жетонче потъва в лакомата дупка на таксовия апарат. Направи ни впечатление, че удоволствието на пътуване по този допотопен и праисторически начин не излиза никак скъпо – като туриш по 2 лири на жетон (което прави малко повече от долар…), транспортът в Истанбул се оказа много бърз, удобен и най-вече евтин (кой пък ти гледа удобството и бързината? – важно е да стигнеш там, за където си се запътил с по-малък масраф)...

След близо час клатушкане по релсите, най-после пристигнахме в сърцето на градеца – трамваят ни изсипа на спирката току пред една огромна джамия, която после щеше да се окаже, че това е била небезизвестната им Синя джамия и Султанския дворец (по-скоро палат). Точно пред будката на трена, някакъв човечец буташе напреде си една двуколка с прозрачни стъклени витринки, от която продаваше още горещи баници и разни мазни бюреци, а от изпотените ѝ прозорчетата се разнасяше такава зашеметяваща фанара на прясно изпечените закуски, от която буквално могат да ти се подгънат коленете от пристъп на глад. И както не бяхме яли почти цяла нощ по време на полета, ние тутакси се налапахме с много забранени, но пък безкрайно вкусни храни. За някакви си 3 лири закусихме доволно с вита баница, в която на места имаше дори и сирене! Така вече, с пълни стомаси и ощастливени от охолната закуска като добичета след естественото си осеменяване, най-после се отправихме на дълга и изтощителна разходка из околностите (като тогава все още не знаехме какво щеше да ни очаква през дългия и зноен летен ден)...

Както си вървяхме по кривите и разбити сокаци, неусетно слязохме чак до брега на морето - смятахме да вземем някоя лодка, която да ни отведе до Босфора, да видим Златният рог и т.н. За моя голяма лична радост и съответното недоволство, граничещо с истерия от страна на моите две кокони, след няма и два часа на обикновен пешеходен туризъм по крайбрежната алея, ние с последните си вече сили се намерихме и на пристанището, от където тръгваха всички екскурзии по водата. А до тогава избъхтахме повече от половината централна част на града, дорде стигнем до водата – не мога да кажа, че не се изморихме, след като и слънцето над нас започна да си подава лъчистите рога все по-осезателно и ослепително.

Един глашатай ни хвана за канарчета и не миряса, докато най-после не склонихме да се качим именно на неговата лодка и да купим баш неговата екскурзия до Босфора, след като била най-евтината в цялата побережна околия. Този наш аркадаш се оказа че бил от Габрово, но повечето време е живял на Гергините, а пък след като на свой ред потвърдих, че аз също съм от този най-чуден и дивен край на Българията, последваха и съответните чувствителни финансови облекчения в цената на удоволствието, специално за нашата малка семейна групичка. Така от исканите 75 лири, ние успяхме да се качим на лодката само за 40 - ето какво нещо е значи, да си родом от центъра на света и всеки жив човек на тая планета да ти е другар, приятел и брат...

Пътуването по протежението на залива трая близо други 2 часа, но останахме безкрайно доволни от всичко, което видяхме и заснехме. Пътувахме и по двата бряга на протока, като минахме и под самия мост, който свързва европейската и азиатската част на Истанбул. След слизането ни обратно на сушата, отново на крак прекосихме разстоянието до палатите на Султана, като преминахме през такива страховити места, където доста рядко цивилизованият европейски крак би посмял да стъпи - някакви бордеи, съборетини, мръсотия по улиците и задължителната броеница от хиляди малки магазинчета и дюкяни. Всички грачат, всички викат и с цяло гърло предлагат “първокачествената” си китайска стока, която обявяват за местно и оригинално турско производство. Голяма шарения, голяма мръсотия, голяма цигания, но все пак колоритно, невиждано и неповторимо.

Нашата цел беше едно чисто убиване на времето до вечерния полет за София, изразено в разходки и зяпане, без събуждането и на ни най-малкият търговски елемент или тръпка у нас. С невероятни усилия един нашенец (той пък от Варна…) успя да вкара Даниелчето в бутика си за кожени сака и якета. Аз знаех, че тя искаше нещо такова, та я заведох в морето на кожените изделия - белким си избере от там. Бедният човечец свали на нашата капризна клиентка множество най-различни палтенца, като последната естествено на рачи да хареса ни едно от тях. Аз само стоях и наблюдавах цирка отстрани, като в същото време вече дълбоко съжалявах за участта на самия търговец. А пък като му казах, че я и водя подире си от 13 години и че тя поначало си е все такава, онзи се хвана за главата, все да се вайка нещо на турски и само промълви: “Не ти е лесно с тая ханъма, аркадаш!” (съжали ме завалията, усетих болката му) – “Ох зная, рекох, аркадаш - но тя си има и други свойства и башка способности, още по-качествени и ценни даже: постоянно да намира ма’ана на нещата и хората, да дава акъл и безценни съвети на всеки, с когото има общ лаф; да се обажда всеки път, когато не я питат и още множество други подобни добродетели!” – “Аллах да ти е на помощ, комшу!”, само рече онзи на изпроводяк и се разделихме със сайбията по живо-по здраво. Разбрах го напълно, прав беше чилякът…

Ние след тази сценка на несполучлива търговия седнахме в някакво заведение да изпием по едно хладно питие в жегата - коконата цапна една ледена бира само докато си оправяше червилото, малкото коконче се лигави с една лимонада и удари дюшеш със сладолед горница за проявеният от нея героизъм по време на нашите изтощителни пешеходни воаяжи, а моя милост тъжно и мрачно изпи един гол айран със сламка от тръстика. Искаше ми се много и турската боза да опитам, от извора да пия дето се вика, но бозаджиите бяха в почивен ден и нямаше кой да дрънка гюмовете по прашните улици и сокаци. На всичкото отгоре и емблематичната икона на Цариград - Капалъ Чарши беше затворена поради неделния ден, което малко помрачи възбудените ни търговски трепети и очаквания. Исках да заведа Даниела на това световноизвестно тържище, просто заради атмосферата и кипящият алъш-вериш, който се развива на този терен, но нямахме късмет. След всичките впечатления и обща оценка от видяно и преживяно обаче, съмнявам се че друг път ще имаме шанса за повторно посещение в Турция и по-специално в неговия Стамбол, но пък знае ли човек все пак - нали никога не трябва да се казва “никога”...

Повъртяхме се още малко из шума и лудницата от народ и по обратния път с двата трамвая се върнахме на летището за последната отсечка от отегчително дългото пътуване. В Истанбул видяхме много шарен и различен свят - туркините варираха през всичките си разновидности и превъплъщения на женската натура и външен вид. Имаше облечени по съвсем европейски и разкрепостен начин до степен на пъпната голота и разголени до чатала балдъри (баджаци, демек - ако някой не е чувал тази дума); други бяха забрадени само с шалове и шамии. Забелязахме, че се срещат и други, макар и малко по-нарядко, с изцяло черни одежди, изпод чиито фереджета/бурки се подават единствено чифт тъмни, красиви и изразителни очи. По тях само може да се гадае и какво се крие изпод строгите, черни като брикет чаршафи, но пък когато връз всичките тези повои някоя кадъна реши да си тури и слънчевите очила, тогава вече картината наистина става доста загадъчна и вълнуваща.

На летището пристигнахме малко по-рано от необходимото, но едва когато застанахме на опашката за влизане в самолета, разбрахме колко много сме се изморили по времето на тези наши нескончаеми километрични обиколки през деня. Със сядането в самолета и на тримата ни клюмнаха главите, а Ванеса спа до кацането ни в България. Даниела отвори само едното си око, колкото да изяде порционът, който се полагаше за вечеря или закуска, докато аз бях толкова претоварен с емоции и физическо изтощение, че не съм ял изобщо нищо. Изпих още един от техните прословути айрани, смесен с малко газирана вода и търпеливо зачаках появата на Софийското равно поле и комините на Кремиковци. Последният ни полет не беше дълъг, само час и нещо – независимо, че в Истанбул се забавихме при излитането с близо половин час, за щастие в София пристигнахме с много малко закъснение.

След небрежната паспортна проверка и доверчивото ни пропускане през контролните съоръжения без абсолютно никаква проверка на багажа, миг след това се озовахме в топлите прегръдки на близки и роднини, които бяха дошли да ни посрещнат на аерогарата. Натоварихме дисагите в колите и след кратко пътуване по обезлюдените вечерни улички на столицата, вече всички заедно седяхме на празничната софра, отрупана с български специалитети и най-вече напитки. В този миг на пълноценно щастие, от плещите си свалих тежкото бреме на отдавна опротивялото ми диетично хранене, с един замах премахнах и възбраната за въздържанието си от алкохол и-ии… на края с чиста съвест се осрах. По-далечни планове за сега все още нямаме – тях вече ще ги предприемаме в последния момент, според индивидуалните ни настроенията и конкретната ситуация...

27.06.2012 - Прекъсването и отсъствието ми от ефир действително беше доста продължително, но пък малко по-надолу всички ще разберете и причините за това мое тягостно мълчание. Не след много дълго, откакто започна активната му експлоатация вече на родна земя, компютърът ми трайно се повреди и това наложи неговото незабавно постъпване в лазарет за възстановяване на здравословното си състояние. Чрез мой много близък приятел от детинските години се свързах с компютърните светила на София, но понеже междувременно вече беше настъпил и петъчния следобед, та най-рано повредата можеше да бъде отстранена едва от следващата седмица насетне. Това особено много помрачи иначе прекрасното ми и слънчево настроение, но пък и нищо друго не можеше да се направи - аз бях в плен на тамошните специалисти, тъй като сам не можех да се справя с проблема. След като най-после оставихме болното ми лаптопче под топлите грижи на майсторите в сервиза, с този мой приятел Митко се завлякохме у тях и аз, с неговата подкрепа и неоценима помощ, буквално удавих мъката си в домашната му сливовица, гарнирана с много салата от домати, накълцани точно по моя вкус изпод сръчните ръце любезната му съпруга, разбира се. Тримата заедно си направихме едно прекрасно импровизирано тържество, като още на трезв акъл взехме решение на следващия ден да пътуваме за Габрово. Даниела с малката все още бяха на Филиповци при братовчедите си, но набързо приготвиха багажа и в събота рано сутринта всички потеглихме към старославния ми роден град. За да свържа обаче този своеобразен пътепис последователно с останалите събития и изживявания, сега пък ще се върна с няколко дни именно преди това наше отпътуване, за да разкажа как се качих на Седемте рилски езера почти на бос крак, по едни нищо и никакви чехлички, с каквито навремето ходеха теляците в градските бани и селски къпални…

През някой от дните, след като вече бяхме пристигнали в България, ние трябваше да посетим и родителите на наши много близки приятели от Австралия, които живеят в Сапарева баня. След като изпратихме Ванеса и нашите с автобуса за Габрово още във вторник сутринта, с останалата част на групата ни в сряда вече бяхме на път за Дупница. Пътувахме заедно с нашите братовчеди, с които се разбираме прекрасно и поминаваме времето си доста весело – виж, за Даниела не знам, понеже те са нейни роднини, обаче тези хора определено много ме тачат и аз също съм ги приел като мои най-близки родственици; чунким и моите собствени вече не останаха тъй много, поради поначало по-малобройното ни семейство. В градеца пристигнахме баш навреме и понеже предварително бяхме решили да посетим красивите рилски езера, отправихме се директно към Паничище, където беше изходния пункт за голямото и тежко планинско изкачване. Добри тамошни люде обаче са помислили и за онези пишман-туристи като нас, та хората и коз-коджа въжена линия направили за по-мързеливите и специално за тези, на които не им се катери особено много по стръмните пътеки като диви кози. Само след 30 минути и срещу 15 лева на глава от населението, изчислено вече в местна балканска валута, на бърза ръка превзехме височината и дружно се озовахме сред чудната и дивна рилска природа. Току още долу, баш преди началото на лифта се оказа, че съм си забравил вълшебните виетнамски спортни обувки (за които дълго време се водиха и отделни спорове – дали изобщо са влизали в куфарите ни и дали пък не са останали случайно у нас в шкафа, вместо да ме последват на майната си, към края на света). Този на пръв поглед несъществен пропуск (и пак от страна на Даниела…), наложи да покорявам стръмнините в околовръст по едни мизерни чехлички, с които на шега бях тръгнал от София, сякаш нямаше да катеря пясъчни сипеи по върхове и Рилски баири, ами ще вървя с тях у Централна баня или най-много до Ахтополския плаж да стигна с тези лепки. Не знам дали вече споменах, но сега отново наблягам, че всъщност Даниела не си беше свършила работата до край и както се разбра впоследствие – тя самата не ги била взела поначало с нас; ама дали само от София или изобщо от Австралия, това все още е в процес на доизясняване. Разбира се, аз изобщо не ѝ се сърдя - все пак, това не е единствената нейна грешка и пропуск в подготовката на пътуването (оказа се, че имаме още забравени на долната земя джунджурии – е, незначителни де, ама и забравени, по дяволите)...

Горе в планината вече се усети и леденият, кристално чист полъх на величествената рилска природа, свличащ се на талази от заснежените околни върхове, макар че иначе времето беше просто прекрасно – ярко слънчево и ясно, със съвсем лек ветрец, който едва напомняше че все пак се намираме в сърцето на планината, а не на пясъчната ивица покрай черноморския бряг. Слязохме от лифта в района на хижата, но изкачването ни продължи и нагоре по билото, от където вече пред нас се разкриха великолепните и уникални красоти на Рила планина. След приятното изкачване по пътеката стигнахме до крайната ни цел - езерото “Бъбрека”, което е последно от по-близката серия езера в района. Да достигнем обаче и до най-последното не ни беше достатъчен вътъка, а пък и нямахме нужната подготовка и екипировка (хеле пък аз, с моите тънкостеблени плажни чехлички). До там имаше допълнително изкачване по все още заснежените склонове на планината, отвсякъде се стичаха буйни потоци на интензивно топящите се снегове и пътуването из дълбоките вади по ниските части беше почти невъзможно – за тези тресавища трябват рибарски ботуши, дето стигат до раменете. Поради изброените обективни причини ние пак се върнахме по същия път през билото, вместо да обиколим отдолу и правейки пълен кръг да завъртим покрай самите езера, каквито бяха предварителните ни мераци. Независимо от всичко успяхме да направим множество снимки, насладихме се на прекрасните планински гледки и на горещото кафе в хижата, което пихме на открито с величествените панорамни изгледи, разкриващи се пред нас от терасата на ресторанта – неописуема и грандиозна природна величественост (не можах да измисля по-силни слова – дано да сте ме разбрали какво съм искал да кажа с тях)! Така изкарахме почти целия ден и привечер отново слязохме долу в Сапарева баня. И добре, че беше пак този лифт, защото до това време аз вече едвам ходех от многобройните рани и пришки по краката си. Сигурен бях, че съм бил единственият малоумник, който се е качвал по тези високопланински усои само по едни джапанки – и да е имало някакъв такъв, то той ще е бил някой тъп чужденец, докато за мен това беше просто недопустимо, ама карай; изложихме се малко – няма да се повтори…

Вечерта отседнахме у родителите на бачо Гьорги и с тях направихме един превъзходен разлат моабет - точно както му прилича, след покоряване на всичките планински върхове и сипеи, башка след почти целодневния ни траверс (с темпо тип свински тръс…) по стръмните кози пътеки. Благи ракии пихме, с още по-благи вина се калесвахме; а пък мезета, мезета – бол, че и отгоре. Хората се бяха подготвили така, сякаш ще срещат султански наместници, а не обикновени царски поданици. Бачо Гьорги сигурно ги е подплашил, че сме ящни и сериозно се черпим, та масите бяха отрупани с какви ли не вкусни блюда. На заранта пък майка му пържи мекици – леле-е, с това зашеметяващо сладко от боровинки и прясно саламурено сиренце, направо щях да пукна на софрата; на края Даниела ме изведе на двора и каза да не влизам при тях в кухнята, дорде те не излязат след закуската; лоша жена, ей – дървен шоп, ама в най-остра форма. Преди да отпътуваме окончателно по следващите си обекти за посещение, отбихме се и у едни далечни роднини на Дани – по-скоро на майка ѝ. Те пък се оказаха познати на нашите хора, а къщата им беше през няколко други до тяхната. Като влязохме у тях, още от входната порта на дувара и ченето ми увисна във въздуха – такава уникална обработка на дъски и изящна дърворезба очите ми за пръв път виждаха. У тях е все едно, че се намираш в старинен музей, с икони, иконостаси, дървени ламперии, тавани – невероятно! Човекът по професия е художник и резбар, който дълги години в миналото се е грижил за поддържането и ремонта на всички подобни елементи от дърво в Рилския манастир – изпод неговите майсторски пръсти са излезли не един или два иконостаса, купища рамки за икони, сума дървени орнаменти за тавани и какви ли не още украси от такова естество. Изключително сърдечни хора, макар и вече на преклонна възраст – да им дава Господ само здраве и дълголетие.

След сърдечната ни раздяла с всички в Сапарева баня, нашата малка екскурзия из Родината продължи по посоката към Светата Рилска обител - Рилският Манастир. На път за това свято място се отбихме и през Стобските пирамиди - уникални природни образувания, почти в землището на с. Стоб, изваяни в пясъчниците под дългогодишните влияния на тамошните ветрове, дъждове, а вероятно и снегове. Естествено, след изтощителното ни изкачване и слизане по пътеката, в гр. Рила вече направихме един великолепно обилен обяд, с тлъсти местни кебапчета и сочни кюфтета - перфектната храна за измършавялото ми от прекомерна употреба на ориз телосложение. А пък вече напоени и с “Пиринско пиво”, за нас просто нямаше по-добра държава от родната страна (особено за мен, в качеството си на заклет патриот и бунтовник, борец за народна свобода и справедливост)...

След като задоволихме чисто животинските си потребности, утолявайки доволно гладът и жаждата, понесохме се нагоре по пътя към манастира. Решихме да отидем първо на поклонение пред гроба на Св. Иван Рилски, който както се знае е оцелявал като отшелник само на горски треви, мъхове и папрати. Изкачвайки стръмната пътека нагоре с натежалото си от бира и мезета шкембе, ми се прииска да бъда точно като него - лек и слаб, за разлика от действителните размери на ханша, гръдната ми обиколка и най-вече талията. Запалихме по няколко свещи в параклиса, сръбнахме от светената чудотворна водица, намислихме си по едно желание и поехме по пътеката надолу. Искахме да сварим черковното богослужение в манастирската църква, но не стояхме съвсем до края, защото трябваше да се прибираме обратно в София. По пътя купихме някои подръчни материали за вечерта и така завършихме пътешествието с по няколко залъка - колкото да не си лягаме на празен стомах и да не умрем от глад до сутринта. Прибрахме се късно през нощта и се стоварихме по леглата като подкосени от буря дървени трупи – изморени, но много щастливи и заредени с човещина, доброта и неземна любов (повече към Родината, но все пак с достатъчна доза и към ближните нам, че инак няма да е много честно пък)…

Едва на следващия ден вече, започнаха истинските ми мъчения и неволи покрай проблемите с компютъра - търсих помощта на приятели и познати, всичко това бе свързано с много ходатайства, рушвети, подаръци и останалите съпровождащи ги в подобни деликатни случаи действия; това вече го споменах малко по-горе в изложението си и на тази тема няма да се спирам повторно. Разбра се в крайна сметка, че основният му елемент е трайно засегнат, смъртоносно поразен и имаше нужда от незабавна трансплантация. Добре, че моят скъп приятел Митко изнамери един такъв компонент от някакъв негов стар компютър, та пак той оправи работата да помина с малко по-тънък масраф. Аз пък вечерта отседнах у тях, защото ми беше невъзможно да се прибирам по нощите до Филиповци, а на сутринта вече всички заедно потеглихме към Габрово. Бързахме да сварим изпълненията на нашата малка Ванеса, която точно същия ден имаше участие в годишната музикална продукция, организирана от българската си учителка по пиано и на концерта тя беше почетен гост-изпълнител от чужбина (от далечна и екзотична Австралия, всъщност). Всички деца се представиха блестящо и аз смело запечатвах изявите им на филмовата лента. И разбира се, баш когато дойде “нашият номер”, батерията на камерата се изтощи напълно и така изобщо не успях да запиша песните на Ванеса. Паралелно с мен подробен филмов репортаж водеше и татко, та се надявам поне той да е заснел нещо повече от мен.

След концерта се разделихме на групи по интереси - учителката заведе децата да се тъпчат с пици и да се наливат с лимонади, а ние по-възрастните отидохме на пазара, където продължително и напоително се наливахме с бира и шкембе чорба за обяд. Аз лично взех участие само в напояването с бира, защото този вид чорба нещо ми бие на повръщано и от миризмата ѝ ми се повдига. Виж, и чесън ям като разпран, башка дето се кефя на “max” от хряна, оцета и грухания лютив червен пипер, обаче комбинацията на тези макроелементи направо ми е смъртоносна – колкото и старателно да е вплетена тя в шкембето; простете, но не е за мене тази толкова национална гозба – а иначе не съм простак, отстрани погледнато и ако не ме познава някой… Следващият ни ден беше определен за всевъзможни културни развлечения, с предпочитания към природните забележителности на габровските планински възвишения. Посетихме Соколския манастир и Етнографския парк-музей на открито “Етър” (даже не знаех, че вече са го кръстили “Архитектурно-Етнографски Комплекс”, но нали сега е модерно да се сменят разни имена – пък може и така да се е казвал от време ону; като малки не се впечатлявахме много-много от дълги заглавия и излишни титли – кой да ти го помни какво точно му е било името). Наред с всички останали, интересни за посещение от местен характер обекти, тези двата си остават най-колоритните в исторически аспект и актуални във всяко едно отношение, дълбоко свързани със създаването на града и неговата вековна история. И всеки ден да ходя там, пак няма да ми омръзне – това са магически места, зареждащи с много българщина и родолюбие. Тук му е мястото да отбележа с гордост, че макар градът да е обявен за такъв едва от около 150 години, зараждането на населеното място и животът, който впоследствие закипява там датират още от най-древни времена и епохи – много преди Рачо Ковача, считан за негов основоположник, да е дал началото на този бъдещ мощен индустриален център (бил такъв само в миналото вече, за всеобща наша жалост, но пък барем спомените ни са вечно живи…). След продължителните разходки и натравянето с чистия балкански въздух, денят ни отново приключи с обилен прощален обяд в един горски хан край местността “Градище”, току над града – ракии, салати, мезета; край нямат. Изпратихме си гостите от София, а ние най-после седнахме на спокойствие да се видим и с родителите в по-тесен и тих семеен кръг...

Аз междувременно бях организирал и музикалните уроци на Ванеса, които започнаха веднага на другия ден - понеделник. Същият ден друг мой приятел от детинство ни повлече към малко високопланинско селце, където той заедно с жена си възстановяват една стара селска къща и плевня, останала им в наследство още от времето на дядо му, когото пък аз имам честта да познавам като дете и също добре си го спомням отпреди над 40 години. Във възхита останах от това място, където съм бил не един или два пъти - като се започне от нашите най-ранни детски периоди, минавайки през юношеските, та чак до последните ни щастливи ергенски години. Там колкото боб в глинено гърне, пържени гъби на тиган, а впоследствие по време на Развитото Социалистическо Общество и “кучешка радост” са се изяли - ако наредя пътя с наденици от Габрово до Истанбул, ще има и за на връщане да наслагам няколко петала. А пък за руйните вина и благи ракии, дето са се изпили няма да отварям дума, че и сега ми се оводняват устата – само като си ги спомня и почвам да преглъщам на сухо. По миндерите и старите турски кревати, скърцащи до обезумяване са се водили и известни страстни “борби” с разни, кои по-известни, кои по-невзрачни моми от далечното ни ергенско минало, но в известен смисъл това е тема деликатна и от съображения за сигурност, а вероятно и от неудобство сега няма да издавам повече подробности, нито пък ще споменавам конкретни имена. Тези, дето в момента с интерес и любопитство четат настоящите ми писания, сигурно с умиление ще си спомнят за тогавашното историческо време, че ще познаят даже и кои са били главните действащи лица в този своеобразен парад на безгрижието (ако не ги е погнала склерозата вече). Точно в този миг пък, когато изписах предното изречение се сетих, че ние, апапите от бандата бяхме дали и такова прозвище на това уникално място – “Къщата на безгрижието” го бяхме кръстили, а мястото е с. Драгневци, намиращо се в Стара планина (в Тревненската ѝ част), малко над гр. Плачковци и под ЖП гара Кръстец. Който от четците ми се интересува от география, нека сам да си намери азимутните точки и разстояния - от мен това ви е достатъчно като ориентир и “секретна” информация по въпроса...

30.06.2012 - На днешния ден отбелязваме годишнина от трагичната гибел на двама от най-гениалните и талантливи български футболисти, каквито родният ни спорт не познава и до днешните си най-светли дни. Легендарните Георги Аспарухов (Гунди) и Никола Котков завинаги ще останат в сърцата на много българи, независимо къде се намират по света. А пък към конкретната дата и час ние се намираме в София, но разказът ми ще продължи от там, от където беше прекъснат на последното ми включване. Правя това единствено с цел да не се губи нишката и за проследяване на събитията в най-хронологичния им вид. Връщам се значи пак в Габрово - на около седмица или десетина дни разстояние назад във времето, считано от днес.

Наред с тревогите около нещастния ми компютър, който беше оставен за ремонт в столицата, започнаха и сърдечните ни срещи с приятели, близки и познати. Къде през деня из града, къде вечер по кръчмите - всички явки бяха весели и жизнерадостни, подплатени с много доматени салати, яка сливовица и ледена мастика на кристали. Заедно с всичко останало, появи се и една спонтанна възможност за пътуване до Гоце Делчев - моят най-голям приятел от детинство навремето си взе булка от там, македонка (за разлика от мен, комуто първия път се падна жена чак от Тракия…) и от време на време им се налага да пътуват нататък, че да си наглеждат имотите по тоя прекрасен Пирински край. От дума на дума, предложиха ни хората да отидем с тях през почивните дни, което за нас си беше една чудесна и допълнителна възможност за посещение на повече места от Родината. По това време жегите дори в Габрово бяха непоносими, така че едно малко бягство в хладните Пирински усои щяха да ни се отразят много добре. Живакът в термометрите прескочи всички разумни граници за летни температури и наближи 40-те градуса по Целзиевата скала. Такива топлинни вълни ние си имаме в изобилие из Австралия, но не очаквах че на главите ще ни се стоварят подобни и в родната, по принцип по-хладна България. Та, така - речено-сторено; на нас много уговорки и размишления не ни трябват - тръгваме на мига, за където и да е. Ние с Даниела действаме спонтанно и стихийно – а всичко е все в името на удоволствията и затвърждаване на добрите стари приятелски чувства.

На път в Белово спряхме да пием кафе, а аз имах чувството че паветата по улиците ще се размекнат от тоя топлик, който се сипеше безпощадно от небето. Добре че от там нататък навлязохме в Родопите, та живописните планински гледки се смесиха с по-поносимия свеж планински въздух. А пък горе на Юндола вече си беше направо за пуловери - образно казано и в добрия смисъл. От там се спуснахме през Якоруда и не след много дълго се намерихме в полите на Пирина и в сърцето на града - Гоце Делчев (Неврокоп, както е по-известен от миналото ни незабравимо). С умиление си спомних, че преди известни години (всъщност 30, ако трябва да бъда математично точен), с този мой великолепен другар и приятел, тогава също сме ходили с моторите по тъдявашния край, само че никой от нас и не подозираше дори, че неговият късмет за цял живот е бил точно там. Моят съответно пък беше от Ямбол (както вече споменах по-горе…) и впоследствие се оказа малко несполучлив, но пък той определено случи на жена - ама и тя на мъж де, за да сме обективни и равноправни едни към други…

Още с пристигането си организирахме една прекрасна вечеринка, на която от съзнанието ни изплуваха хиляди спомени и случки от онова славно и безгрижно време. Исках да остана завинаги на масата, в компанията на приятелите си – дори не исках да настъпва нощта, която щеше да ни раздели само за малко, поне докато си губим времето в сън...

На следващия ден всички заедно се спретнахме да посвършим малко работа по къщата, която дейност до ранния следобед приключи по възможно най-успешния и качествен начин, след което доволни от добре свършената работа хукнахме по разходки. Първо ходихме в един ресторант да обядваме, чиято обстановка мен специално много ме впечатли, а и Даниела разбира се. Особен интерес представляваше приземния етаж, където имаше оформени битови кътове, малки сепарета като землянки или по-скоро пещери - това бяха уникални хрумвания от страна на собствениците на заведението, които с охота ни показаха всички по-важни забележителности на ресторанта. Насладата и удоволствието ни бяха абсолютно запълнени с вкусната местна кухня, ведно с качественото им обслужване на подчертано ниски цени.

Същият ден в едно съседно селце, Делчево - баш над града, се провеждаха интересни празненства по стари народни обичаи и предания във връзка с честването на Еньовден. Качихме се и ние до там и изкарахме няколко вълшебни часа, потопени в автентичната селска атмосфера и етнографска самобитност. Селото, което с достатъчна точност може да се нарече махала, е обект от национално значение във връзка с уникалната си архитектура, много от къщите там са възстановени, реставрирани и всичко е толкова красиво, че няма равно на себе си никъде по света. Може би защото си е чисто наше, българско и родно, та за това се изказвам толкова ласкаво и въодушевено. Обаче моите силни думи също бяха подкрепени с посещението и интереса от страна не само на нашенци, но и на голям брой чуждестранни туристи. Пълно беше с гърци, сърби и македонци и ако за мнозина те не се считат за “чуждоземци”, защото все пак са си свои, то мястото се радва на множество германци и англичани, някои от които направо са се заселили там. Аз също си избрах една малка плевничка на по-височкото, с чуден изглед към низината. Там спокойно мога да изчакам отшумяването на потопа и краят на света, като след поредното пришествие се надявам да бъда единственият оцелял човекоподобен вид на Планетата от този край – не знам дали съм казвал, но когато човек пие ракия, той се балсамира и остава така свеж за вечни времена; както египетските фараони например, въпреки че за тях не ми е известно да са се наливали със спирт – тяхната тайна вероятно е друга, но в условията на повсеместна беднотия, ракията също помага успешно за процеса на душевното самосъхранение…

На мегдана посред селото се намираше основната импровизирана сцена и всички игри и песни се извършваха там. Мощен цигански оркестър, състоящ се от два големи тъпана и две пискливи зурни огласяше района и правеше обстановката неповторима. Отвсякъде ехти глъч и веселие, а от две нарочни бъчви се лееше бяло и червено вино “на тумбак” - народът пие на воля и се отнася в един по-добър и съвършен свят, забравил поне за миг за своите кахъри и неволи, за световните и локални икономически кризи.

След цялата олелия и дандания ние слязохме обратно в Гоце Делчев за едно триумфално минаване по “стъргалото”, докато не стана отново време за вечерните тържества. На софрата този път присъстваха и роднините на нашите приятели, което направи веселбата още по-голяма и шумна. На края последни на масата останахме сами ние с моя човек - а навън, със сипването на зората, първите лъчи на слънцето току бяха започнали да се процеждат през високите Пирински върхове.

Неделният ден беше определен за обратното ни прибиране в Габрово, но в малко по-разширена форма и през различни пътища от тези, по които дойдохме. Този път ударихме към Девин и Доспат, за да минем покрай разклонението за Триградското ждрело - място, което човек може да посещава отново и отново, без значение колко пъти е бил там преди това. Имахме възможност да се пъхнем и в пещерата “Дяволското гърло”, което допълни и без друго прекрасната ни екскурзия. Макар че преди въпросните 30 години ние бяхме ходили там, сега със задоволство установих, че доста от подробностите за това уникално място на родната природа аз просто не си спомнях или пък бях забравил. Разбира се, тогава на тези неща съм гледал с едни очи - малко младежки и твърде много влюбени; докато този път гледах с по-различни – пак влюбени, но вече не толкова младежки. С настоящото си посещение аз оцених много по-високо неповторимата Родопска същност, отколкото тогава, когато освен в природните забележителности, ревностно се взирах и в един друг чифт очи, които возех зад мен на тясната мотоциклетна седалка. Просто такива бяха времената, ергенски някак си и малко по-инакви, отколкото впоследствие - а най-малко пък подобни, сравнени със сегашните. Така че съвсем в реда на нещата е било тогава да съм пропуснал доста от “материала”, но се радвам че поне сега, макар и след толкова много години, успях да го наваксам и да попълня празнините си от невежество.

След кратък и несъществен подкрепителен обяд с последните кюфтенца от тенджерата в местният импровизиран павилион на открито, поехме по трасето към Габрово. Живописните пътища преминаваха през сърцето на Родопите, покрай множество язовири, един от който се открои с особената си величественост. Това е сравнително новият водоем “Цанков камък” и пътят, който се вие почти по цялото му протежение е изключително приятен за пътуване. Старото шосе, което навремето се извиваше като премазана змия сега изцяло е залято от водите на язовира, а новата магистрала, която пресича местността е достойна дори и за аршините, с които мерят в скапаният им Европейски съюз, когото повечето от сънародниците ми и без друго не тачат особено много. Едно време тясното шосе лъкатушеше долу в ниското и следваше очертанията и релефа на хълмистия район. Сега пътят е изнесен доста нагоре в планината и се събира със стария току пред стената на язовира, от където продължава покрай останалите водоеми от каскадата - язовирите “Въча” и “Кричим”. Впоследствие разбрах, че първият всъщност е бил вече бившият “Антонивановци”, преименуван малко след демократичните промени. В онези години на социалистически недоимък, там също сме отсядали на бивак и сега усърдно търсех да видя какво е останало от него. Тогава разпънатата малка и ниска “хималайска” палатка на полянката досами водата и парчето сланина с полуразмекнат домат, тръскали се на моторите заедно с нас в продължение на часове, беше нашият незабравим лукс, а като видях какво чудо се е пръкнало сега, щеше да ми падне каскета в локвата. То не бяха хотели, то не бяха лъскави коли пред тях, покриви от кована мед и т.н. - отвред лъха на скъпо, купешко, малко пресилено и по снобски грандоманско. По принцип целият район в местата, през които минахме беше някак си доста обновен. Новите къщи никнат като гъби, строят се турски джамии кажи-речи във всяка махала - брей, че се е развил тоя див помаклък! Едно време там бяха едни бедни и невзрачни къшли и криви паланки, децата ходеха голи, боси и сополиви, а помийната им вода от мивките и прането се изливаше направо по прашните калдъръмени улички, докато сега разликата беше съвсем чувствителна и очевадна. Парб е играла там, хем яка - и то не с лъвчета и корони, ами ми мязат на анадолски: с полумесеци по тях, с чалми и фесове. Не ми е работа да коментирам тези мои първи впечатления от тъдявашните места, но определено всичко това не можеше да остане скрито дори и за моето невъоръжено и съвсем не журналистическо око. Независимо от всичко, ние приемахме околната среда като даденост и имахме една единствена цел - да ѝ се наслаждаваме и да се радваме на всичките тези, много български красоти; нито имам представа кое как е строено и кой е вадил от джоба си да плаща – дано само и по-обикновените хорица да мога да му се радват и любуват, а не само “някои” по-отбрани…

Пътят ни продължи покрай малката юзинка под стената на язовир “Кричим”, после минахме и през едноименното градче, докато стъпихме на Пазарджишкото шосе, което през Пловдив и връх “Столетов” (или “Св. Никола” – аз така и не знам кое остана сегашното име на това историческо място), ни отведе обратно оттатък Балкана в родно старославно Габрово. Така тази наша малка и съвсем неочаквана екскурзия се превърна в най-големия хит на цялостното ни пребиваване в България и определено ще остане трайно в нашето съзнание като един прекрасен и приятен спомен...

01.07.2012 - Всеки път, когато изписвам датата на поредното си задгранично комюнике, сърцето ми се свива от тревога, че определените ни за престой броени дни така бързо се стопяват и много скоро ние пак ще трябва да се сбогуваме с Родина, близки и приятели. Този факт напоследък много взе да ме потиска, но в същото време осъзнавам, че съм безсилен да направя каквото и да е било, за да го предотвратя. Признавам си най-чистосърдечно, че ако не беше тази пуста Австралия и работата, която имаме там, подсигуряваща ни някакво относително финансово спокойствие, ние в никакъв случай нямаше да имаме тази волност за пътуване насам-натам и щяхме да бъдем далеч по-ограничени във възможностите и мераците си. От една страна това е добре, погледнато от чисто наш си и егоистично тъп ъгъл. Добре ама в същото време аз разбирам и споделям безмълвно трудностите, пред които са изправени доста от моите близки и приятели, което пък от своя страна по никакъв начин не е радващо или нещо за завиждане. Очите ми гледат суровата действителност и непрекъснато пречупват лъчите през множество призми, за да стигна до ясното съзнаване, че нещата в България не са съвсем розови. Аз лично, за всичките си 53 години на мирно съвместно съществуване със заобикалящият ме свят, така и не ги помня много-много да са били в такива краски и оцветявания (уж “розовите” неща имам предвид), но пък вероятно е с времето всичко да се е променяло постепенно и да не съм усещал преминаването им от едно състояние в друго (по смисъла, от по-светло розово към по-тъмното). По принцип винаги нещо ни е куцало, постоянно от нещо не сме били доволни или сме се оплаквали повече, отколкото трябва. Може би това да е типична балканска или чисто нашенска си черта. Ето и сега - всички плачат, вият и стенат, че нямат пари, че не им достигат за хляб, лекарства и други житейски необходими потребности, обаче от колите си за нищо на света не слизат на 2.50 лв. за литър бензин! Защо не ходят пеш, след като им е толкова скъпо? Глезотии от рода на: това не е истинско, онова било изкуствено; сиренето било такова, кашкавалът бил онакъв. Като ти е зор на кесията, ще се придържаш съответно и към по-евтината стока, за да оцелееш - така го разбирам аз с простият си акъл. Защото пазарът и търговската мрежа са пълни, че и препълнени дори с всичко, за което човек може да се сети - има за бедния, има и за по-имущният от гледна точка на цени: евтини или пък скъпи. Тук въпрос е вече на личен избор, в коя категория ще причислиш сам себе си и да не ти е обидно да се поставиш в тази на бедняка. Тези мои въжделения могат да се въртят до безкрайност, без да има някакво конкретно решение или пък разумен изход от ситуацията. А и настоящите ми редове съвсем не са предназначени, за да развивам икономическо-демографски теми и въпроси за аспирантура или професура по този въпрос. Аз тук отворих само една малка скоба и споделих собствените си виждания по някои от глобалните и болни въпроси на съвременността. Сега продължавам с разказа си без тези странични, а може би и излишни мои отклонения – дано с тях не съм засегнал някой по-чувствителен или по-инакомислещ читател…

Денят на нашето завръщане от Гоце Делчев беше неделя - навръх Еньовден, само че малко към края му, защото се прибрахме чак вечерта. Животът ни в Татковината и след това продължи да се развива все така бурно и разнообразно. Още в понеделник ми се обади много близък приятел – бате Янко, с жената и децата на който пътувахме в един и същи самолет за България. Били отседнали в една къща за гости в околностите на Габрово и искаха да се видим. А пък аз съм такъв тип миндил, дето щом се отнася до едното ядене и пиене, зарязвам оран и всякаква копан, че и пръв се нареждам покрай софрата, биля. Разбрахме се вечерта да им отидем на гости и веднага след урока на Ванеса, грабнахме едни кебапчета от пазара, метнахме се на някакво такси и 8 лева по-късно вече бяхме заедно с всички близки на нашите приятели. А пък там вече като започнаха едни чудовищни тържества и едни разлати моабети – та до зори.

Къщата е в много стар битов стил, с всички възможни етнографски елементи, за които старателните собственици са се сетили. Това е едно малко бягство назад във вековете и българската селска самобитност - уникално в своя колорит и неповторимост. Аз тук не се изказвам като някакъв наемен рекламен агент и по никакъв начин нямам интерес да пропагандирам този или онзи недвижим имот, но като съвсем страничен наблюдател и щастлив гост на този дом, горещо бих препоръчал на всеки това райско кътче. “Огняновата къща” е мястото, където човек може да твори, да почива и да прави всичко онова, което му е невъзможно в големия и скучен, прашен град. Въздухът е неповторимо чист и прохладен, а тишината - ослепяваща (ако има такова понятие – всъщност, може да са каже и оглушаваща)...

Както можеше да се очаква, с останалите само неколцина бойни другари, посрещнахме изгрева на чардака на къщата и не след дълго слязохме обратно в града пребити като ловджийски кучета, но безкрайно много щастливи. Аз специално бях доста изтощен от “почивката”, а пък от многократното вдигане на чашите с наздравици бях развил и тендовагинит, макар и в по-лека форма. Майчицата ми ни посрещна в къщи с горещите си и вкусни манджи и с подчертано удовлетворение затиснах алкохолните си пбри в корема с една гореща чорба по градинарски. Естествено, веднага след това се тръшнахме на дивана за кратка дрямка и неутрализация, но почивката ни не беше за много дълго.

За същия ден очаквахме братовчедите на Даниела да пристигнат от София и те в ранния следобед позвъниха на вратата. Брей, празно няма, казвам ви - ей така обичам аз да се живее този скапан живот! Веднага разстлахме софри и месали, обядвахме и една част от групата пое по разходки към живописното с. Боженци, докато аз си останах в къщи да се боря с компютъра, който пристигна вече отремонтиран и уж оправен. Казвам “уж”, защото на мен каквото и да ми направят, все съм недоволен и винаги мисля, че ако аз сам си върша работата, бих я свършил най-добре. Макар и с подменена повредена част, компютърът ми имаше нужда от моята лична намеса и дооправяне, с което се занимавах в продължение на следващите няколко дни. В крайна сметка всичко си отиде по местата така, както го исках аз и постигнах с малко повечко труд, но нали гледаме крайния резултат да е добър - пътят до там не е от значение и безкрайните часове, изразходени за реализацията му не се отчитат, нито пък се обявяват някъде гласно.

На другия ден гостите ни обикаляха по Етъра и Соколския манастир, а на по-следващият трябваше всички заедно с тях да тръгнем обратно за София. Петровден за Даниела е своеобразен празник за почитане паметта на починалите си родители и брат, когато трябваше да направим малък помен в името и мирът на праха им. Поради тези причини и обстоятелства нужно беше да се приберем вечерта преди този ден. След продължително потриване и мотане сутринта, от Габрово потеглихме почти на обяд. Минахме през Троянския манастир и с. Орешака. Мислехме именно там да си направим и един богаташки обяд в механата, която обаче се оказа фалирала, а сградата ѝ буквално се разпадаше и рушеше, оставена напълно на произвола – половината се беше вече свлякла долу в реката. В същото заведение точно преди 11 години бяхме отседнали с едни други наши приятели и аз наивно си мислех, че обстановката се е запазила в подобен вид, ако не и дори подобрена – е, това малко ме разочарова, но какво пък; такъв е живота. В същото време обаче, по протежение на реката са се пръкнали множество нови страноприемници и механи, но с лъскавия си вид и пораздути цени, те не привлякоха интереса ни като клиенти – както на тези от габровското, така и на онези със софийското потекло. От един специализиран магазин в Орешака по време на предишното си посещение през 2010 си бяхме купили глинени гювечета, които ние в Австралия използваме доста интензивно. От същия магазин този път купихме и един огромен глинен сач (някъде го наричат и “сачй”, в зависимост от диалекта на местността), който ще допълни колекцията ни от българщина в онази част на земното кълбо. Виждам го вече в пълната му експлоатационна използваемост, сложен на огъня в оджака, как в него ще се пекат дебели свински вратове и други месни произведения на кулинарното изкуство. Пак от там си взехме и няколко малки битови чинии, защото ние от големите размери имаме вече. Тези ще са за салата, а в другите ще се сервират основните ястия. След закупуването на още няколко сувенира поехме по пътя през Троян към Ловеч; на Абланица излязохме на магистралата и вечерта се прибрахме в София.

На въпросното с. Абланица се разви една малка сценка. Отново работейки само по спомени и легенди, бяхме си наточили зъбите точно там да ядем най-вкусните кюфтета, които могат да съществуват на територията на страната. На предишното ни идване през 2010 ги опитахме и останахме очаровани. Тогава отстрани на пътя видяхме група дечица, застанали пред една скара на дървени въглища да пекат въпросните кюфтенца (и това също не е правилното им наименование, защото повече би им приличало да се нарекат “кюфтаци” заради грандиозните си размери). А пък един аромат наоколо, едни пушеци, пбри и фанари се носят по цялото поле наоколо - майчице мила, не е за разправяне. Там и сит да си, ще ти се подкосят краката, а пък гладният направо получава припадък още щом се доближи до скарата. Ядохме тогава, цъкахме с езици, премлясквахме блажено, че и за в къщи си купихме от суровата продукция по цени без ДДС, като добри и ящни мющерии. И сега аз, с цялата си душевна чистота и детска наивност се надявах, че там този парад на вълшебни кюфтета продължава и в по-нови дни и че ще можем отново да се насладим на неповторимият им вкус. Да, ама не, казваше навремето Петко Бочаров. И този бизнес беше умрял за сметка на пълната с мухи и насекоми съседна крайпътна кръчма, където щеш-не щеш влизаш, за да не умреш от глад по пътя за където си тръгнал. Е, ние с братовчеда ударихме по две бързи мастики, за да им покажем кои сме, но в общи линии от храната, обстановката като цяло и вялото обслужване на персонала никак не останахме доволни. Аз ядох един полуизстинал боб с някакви мършави кюфтенца, вероятно претоплени от снощната скара или банкет, с което горе-долу задоволих вълчия си апетит, ама не е там работата. То, човек и само с хляб и лук може да помине, дето се вика - но нали нашето чревоугодничество и лакомия са пословични, та от там идват и всичките ни беди…

Денят за помен на близки и починали изпълнихме на 100%. Точно до урната с праха на дядо Митко бяха пресните гробовете на Велко Кънев, Ангел Георгиев (Ачо), Наум Шопов и т.н. Тъжна, много тъжна и потискаща гледка. Колко много народ е заминал там, от където още никой не се е върнал... На тръгване се поклоних и пред гроба на Емил Димитров, намиращ се също в съседство, който беше потънал в бурени и обрасъл с всякакви папрати. Последната сцена на човека и твореца, прославил България и създал вечните песни за нашата мила Родина и моята хубава страна, сега тънеше в забвение и самота. Не случайно хората казват, че човек трябва по-честичко да ходи по гробища и погребения, за да си прави сам сметката как да живее и колко да се радва на всичко приживе и дорде се намира от другата страна на барикадата. Защото понесат ли те веднъж напред с краката, тя се е свършила вече...

След като мина траурния ни ритуал, отидохме към Витоша. Там, малко над Драгалевци се намира един чудно приказен малък манастир - Драгалевският, който е женски и дори в момента действащ като такъв. Изглежда е много добре поддържан и наскоро освежен, защото буквално блестеше на слънцето с ослепителната си белота и краски - един малък оазис в подножието на планината, точно над големия и шумен столичен град. И там запалихме по някоя и друга свещ, след което се спуснахме малко по-надолу и обядвахме в едно квартално заведение “Чичовци”, което си е там още от време ону, само че непрекъснато се обновява и разширява поради голямата си посещаемост и богата клиентела (под “богата клиентела” имах предвид не толкова количеството на посетителите, колкото качеството на техните по-дълбоки джобове и по-пълни кесии). Даниела се лигави с някакви извратени шкембета на разсол, пържено шкембе в тиган и разни подобни животински субпродукти, докато аз се придържах към класическата схема на ястия от мляно месо. За дебелата сметка обаче няма да отварям дума, защото още ме боли главата от скалпа, който ми взе сервитьорката. Разходката ни завърши със закупуването на едни месни заготовки за скара от малка специализирана колбасарница. Касапинът ни даде най-тлъстите вратни пържоли, естествено по мой избор, а за кюфтенцата им се носеха легенди по цялото поречие на р. Искър и из Дефилето, та отвъд Зайчарската планина чак.

Вечерта си направихме един грандиозен моабет в двора на къщата, с всичките му там салати, аперитиви и печива. Пропуснах да отбележа, че от Троянския манастир, наред с всички глинени съдове, грънци и хлопки, закупих две шишета тамошна сливова ракия. Още щом я опитахме онази вечер и веднага съжалих, че не купих повече. По 12 лв. килото ми я даде жената, а вкусът ѝ е неописуем с прости думи. Едното кило замина още същата вечер, а другото уж съм запазил да почерпя татко като се приберем в Габрово. Обаче дали ще мога да го увардя от самия себе си, докато се приберем - не знам. Такава ракия няма и не тече дори в Рая от никоя тамошна чешма - направо еликсир и най-висша форма на дестилационната преработка на ферментирал сливов коктейл! Башка пък дето е престояла в манастирската светая обител, добивайки вече статут на светена вода – нито се напиваш с нея, нито те боли глава на другата заран от нея; такъв Божий благодат…